ДИАЛОГ ПЪРВИ За безсмъртието – ІІ част

Април 24, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

Автор : прот. Валентин Свенцицки

 

Неизвестният. Да, разбира се. Особено трудно е да се приеме извода за отсъствието на смисъл на живота. Историята на човечеството е толкова величествена, толкова е сътворено от човешкия гений, толкова прекрасни произведения на изкуството, накрая, в моя собствен живот има толкова възвишени стремежи, толкова вътрешни борби,  толкова страдания, че изглежда съвсем дива мисълта за безцелността на всичко това. Но какво се променя в този въпрос при вярата в безсмъртието?

 

Духовникът. Всичко се променя съвършенно! Вечният живот, като нещо, нямащо предел и не нуждаещо се от оправдание от нещо последващо, може да бъде само цел и затова може да осмисли целия предхождащ ред явления, т. е. всички крайни моменти от земния живот. Да се спрем по-подробно на това. От формална страна, земният човешки живот е последователен ред на причини и следствия, които, от гледна точка на целесъобразността, може да се разглеждат като ред от средства и цели. Например: аз вървя по улицата, за да купя хляб. Извършвам ред движения, които се явяват средства за достигане на целта-покупката на хляб. Каква е целта на покупката на хляб? Искам да ям, да удовлетворя глада си. Тази цел е съвършенно достатъчна за да даде смисъл на покупката на хляба. Но можем ли да кажем: цел на моя живот е да утоля глада си? Такава цел не може да оправдае живота, защото самата тя се определя от нещо последващо, явяващо се нейна цел. Окончателна цел, даваща смисъл на всички предходни моменти, може да е само това, което остава завинаги и не се нуждае от последваща цел като свое оправдание. Такава цел е вечния живот. В него се съдържа смисъла на земния живот.

 

Неизвестният. Как определяш този смисъл? За какво трябва да се живее, ако има безсмъртие?

 

Духовникът. Отговорът е ясен и прост. Трябва да се живее така, че в процеса на земния живот да достигнем най-добро устроение за безсмъртната си душа. Нас ни очаква вечен живот-и в зависимост от достигнатото тук духовно състояние, той ще бъде различен. Осветен от тази вечна задача, целия земен живот придобива велик смисъл до последната дреболия. При отрицанието на безсмъртието най-крупните събития стават нищожни, защото целия ни живот в своята съвкупност е безсмислен, а затова и нищожен. При вярата в безсмъртието, напротив, най-нищожното събитие придобива велик смисъл, защото вечния живот има такъв смисъл. За вярващият човек, в живота няма дреболии. Всичко може да има положително или отрицателно значение за вътрешното устроение, защото всичко в живота е важно, всичко е свързано с вечното му начало в положителен или отрицателен смисъл.

 

Неизвестният. Да, отговорът е ясен. Но колко въпроси и недоумения възникват! Защо тогава се раждат идиоти? Какъв е смисъла на раждането на умиращите младенци и още и още…?

 

Духовникът. Да, има много въпроси на които не можем да отговорим. Защото много неща не са ни открити в божественото откровение, а без висше откровение, те са недостъпни за човешкия разум. Но нима могат да отговорят на всички въпроси признаващите единствено материалния свят, нима всички явления са им понятни? Обаче това не те кара да се съмняваш в истините, които ти считаш за основни относно веществото. Така е и тук. Ако на някой въпрос нямаме отговор-това никак не бива да ни смущава, доколкото сме разбрали главното,- че съществува отвъдно битие, освен видимото, и човекът, освен тяло, има и безсмъртна душа. Що се касае до твоите въпроси за младенците и идиотите, то до някаква степен те могат да бъдат обяснени. Ние знаем, какъв е смисъла на живота на човек, живеещ на земята. Но съвършенно не знаем, това е тайна на Божествената Премъдрост, защо е нужно да се ражда, защо е нужно съединението на душата и тялото. Очевидно, самото това съединение се явява необходимо условие за този вечен живот, който Господ е дарувал на хората. Ако е така, то и младенците и идиотите имат това условие като участници във вечния живот. С това се оправдава явяването им на света. За нас обаче не е знайно защо за едни е нужен целия процес на земния живот, а за други въобще не е нужен, и те умират, едва облекли се в материална форма, трети, накрая, като идиотите, са длъжни да понасят физическото възрастване, имайки душа, съвършенно блокирана от слабостта на разума.

 

Неизвестният. Още един въпрос. Ако живота е някъде там на небесата, то всичко тукашно става безразлично. Защо да се борим със злото? Търпи. Ще умреш и там ще блаженстваш. Против пренасянето на смисъла на живота в задгробната област в мен протестира правото ми на живот тук, на земята.

 

Духовникът. Това, което казваш е познато и съвършенно лъжливо обвинение. Напротив, вярата в безсмъртието влива енергия в борбата със злото. Човек не е късче материя, която ще изгние, а нещо, имащо велика ценност, защото се явява носител на вечно и безсмъртно начало. Затова и цялото същество на вярващия човек е обхванато от желание да се бори с това, което осакатява и погубва тази вечна ценност.

 

За вярващият човек е толкова по-важно да се бори със злото, от невярващия човек, колкото вечността е повече от краткото мигновение на земния живот. Ако невярващите хора, за които човека е не повече от къс материя, живеещо неизвестно защо 50-60 години и след това разпадащо се на съставните си части, се бори със злото, то как трябва да се бори с него този, за когото човешката душа е безсмъртна?

 

Неизвестният. Всичко това е толкова сложно, толкова отвлечено и трудно за приемане!

 

Духовникът. Простотата на неверието е привидна. Невярващите хора постъпват недобросъвестно. Те отричат безсмъртието и с това се освобождават от тези нравствени задължения, които възлага на човека религията. Неверието дава простор в удовлетворението на страстите и неудържимия егоизъм става  главна движеща сила. Но, освобождавайки си пътя за егоистичен живот, те в същото време не искат да направят всички изводи, към които ги задължава неверието. Ако те биха ги направили добросъвестно, би се получил такъв ужас, че не би им останало нищо друго освен да бягат от своето неверие, да търсят спасение от безнадеждното отчаяние в религията. Вместо това те предпочитат грубата самоизмама. Продължават да употребяват слова, които в техните уста нямат никакъв решителен смисъл: „свобода”, „добро” и „зло”, „цел на живота” и с тях се спасяват от неизбежните изводи от неверието. Но това са чужди слова. Само религията им дава действително съдържание. Измамата е ловка и много удобна, обаче е несигурна. Отхвърляйки религията, за по-удобно, заимствайки от нея слова, на които няма право, неверието не може да удовлетвори човешката съвест. То непременно ще каже повече или по-малко силно, това, което каза ти: аз чувствам свобода на волята. Значи, човекът не е предмет. Аз чувствам различието между добро и зло. Значи, има друг, невеществен свят. Чувствам смисъл на живота. Значи, неверието е лъжа. Против насилието на ежедневния елементарен разсъдък протестира безсмъртния дух и подбужда съвестта да търси истината. Не разсъдъка, а самата душа познава тайнственото и непостижимо начало на свободата, която и е дарувана, и коренното различие между доброто и злото, също висшия, вечен смисъл на човешкия живот. Затова и положително можем да потвърдим: добросъвестното неверие винаги достига до вярата.

 

Неизвестният. Ами ако се окаже, че е по-лесно да се приеме ужаса, отколкото вярата? Какво от това, че ще ме убедиш, че „свободата”, „добро” и „зло”, „смисъл на живота” са чужди думи и се налага да избирам: или пълен отказ от тези слова и признаване на всички ужасяващи изводи от последователното неверие, или обратното правото на тези думи и заедно с това религиозната им основа. И какво, ако при такава постановка на въпроса, аз не мога да избера второто и избера все пак първото, как тогава ще ме убедиш в истинността на твоята вяра?

 

Духовникът. Тогава няма да те убеждавам, това е всичко.

 

Неизвестният. Защо?

 

Духовникът. Един велик човек е казал, че абсолютната истина и абсолютната нелепост еднакво не изискват доказателства.

 

Неизвестният. Как да не изискват? Изводите, до които ти достигна в своите разсъждения, са ужасни. Но не мога да се заставя да вярвам заради страха пред неизбежността на тяхното приемане. Твоите разсъждения могат да приведат човека към такова безнадеждно решение: нищо, освен материята не съществува. Аз съм убеден в това. От това следва, че човека е автомат, доброто и злото не съществуват и човешкия живот няма никакъв смисъл. Това е ужасно. Но нека да е така. Ако тези изводи са неизбежни, аз ги приемам. Какво можеш да кажеш на такъв човек в защита на вярата? С какво ще опровергаеш неговото неверие? Нима, според теб, с такъв човек просто не си струва да се говори?

 

Духовникът. Не, ти не ме разбра. В крайна сметка и вярата и неверието са логически еднакво недоказуеми. Какво може да направи логиката? Тя може да покаже лъжата на основните предпоставки, показвайки към какви нелепи изводи води. Но ако човек е готов да приеме явно нелепи изводи, вместо да се откаже от тази предпоставка-тук логиката е безсилна. На такъв човек може да се помогне по друг път. На него не трябва да му се доказва, а да му се разкрие положителното съдържание на истината. И ако непосредственото чувство му подскаже, че това действително е истина,-той ще я приеме.

 

Неизвестният. Какъв метод ще използваш с мен?

 

Духовникът. И единия и другия. Говорейки за безсмъртието, аз ползвах логическия метод, защото ти обеща в случай на явно нелепи изводи да останеш при своите убеждения за свободата на волята,за доброто и злото и смисъла на живота и ще се откажеш от неверието в безсмъртието като основна предпоставка. Що се касае до нашите разговори, в тяхната съвкупност, аз се надявам, че те ще дадат това, което се достига с втория метод, т.е. ще разкрият пред тебе самото съдържание на истината. Но това се отнася до бъдещето. А сега да се върнем към нашите разсъждения и да направим заключение от казаното.

 

Неизвестният. Добре. Но след това съм длъжен да ти кажа и още нещо.

 

Духовникът. Прекрасно. Разглеждането на вярата на безсмъртието ни доведе до следващите изводи. Първо, тя не противоречи на разума както изглежда от пръв поглед, защото и в материалния свят има явления, несъвпадащи с обичайната ни представа за веществото. Второ, ако условно допуснем отричането на всяко битие, освен вещественото, ние достигнахме до цял ред логически неизбежни нелепи изводи, като отрицанието на свободата на волята, различието между добро и зло и смисъла на живота. Трето, тези нелепи изводи, противоречащи на непосредствените и несъмнени данни на нашето съзнание, ни заставиха да отхвърлим основата, от която произтичат, т. е. нашето утвърждение, че няма никакъв друг свят освен веществения и че човека се явява само частица от този свят.

 

Неизвестният. Да, правилно. Само последното не бих приел в толкова категорична форма. Аз бих казал така: тези изводи поставиха под съмнение истинността на основната предпоставка за това, че човек е само частица на веществото.

 

Духовникът. Нека бъде така за теб, твоето субективно състояние не зависи от моята логика. Но логически, т.е. обективно, аз утвърждавам, че е неизбежно не само да се постави под съмнение основната предпоставка, а и да се отхвърли съвършено.

 

Неизвестният. Да допуснем. Но за мене е важна не само отвлечената или, както ти казваш, обективна истина, а именно субективна увереност. Към това има отношение и другото, което искам да ти кажа.

 

Духовникът. А именно?

 

Неизвестният. Можем ли назовем вяра това, което ни дават каквито и да е разсъждения?

 

Духовникът. Разбира се, не.

 

Неизвестният. Ето, виждаш ли, и ти си съгласен с безплодността на разсъжденията. В крайна сметка, мен могат да ме убедят само факти, защото безусловна увереност винаги дава опита. Отвлечените доказателства в най-добрия случай водят до мисълта: „а може и да е така”. Ако логиката в отвлечените въпроси би имала силата на математическите доказателства, тогава – да, тя би могла да замени фактите. Но това не е така. И ако аз не зная какво да ти възразя, от това не следва, че си ме убедил. Силата на твоите разсъждения изостря моето съмнение: а как е при другите? Колко велики учени нямат вяра и признават само материалния свят! Нима на тях не са им известни  тези разсъждения? Очевидно, възражения има, само че аз не ги знам. Иначе всички би трябвало да станат вярващи. Всички признават, че Земята се движи около Слънцето и че сумата не се изменя от преместването на предметите. Значи, безсмъртието не е математическа истина. Тези съображения превръщат твоята истина в проста възможност за мене. Но възможността по въпросите на вярата е почти нищо.

 

Духовникът. Представи си, аз съм съгласен с много от това, което каза. Но моите изводи са съвсем други. Преди да говорим за това, ще се отклоня за малко. Относно учените и математическите доказателства. С теб ще ни се наложи да говорим за много неща, така че и това ще е полезно. Ти каза за невярващите учени, че имената им предизвикват безусловна вяра. Но защо тогава имената на вярващите велики учени не подкопават безусловната твърдост на твоето неверие? Защо не искаш да кажеш: „Нима на тях са им неизвестни разсъжденията на невярващите хора? Очевидно, възражения има, само че аз не ги зная. Иначе всички биха станали „невярващи”. Сигурно са ти известни думите на Пастьор: „Аз знам много и вярвам като бретонец, ако знаех повече бих вярвал като бретонка”. Ти прекрасно знаеш, че великия Лодж, председателствайки в 1914г. международна среща на естествоизпитателите, заявил в публична реч своята вяра в Бога. Знаеш, че великия Пирогов в издадения след смъртта му дневник, слагайки черта на целия си живот, казва: „Животът ме доведе накрая в тихото пристанище. Аз станах, не изведнъж, както мнозина и не без борба, вярващ…” „Моят ум може да се съвместява с искренната вяра и аз, изповядвайки се много често, не мога да не си вярвам, че искренно вярвам в учението на Христа Спасителя…” „Ако се запитам, от кое изповедание съм – ще отвърна положително-православен, това, в което съм се родил и което изповядва моето семейство”. „Аз считам, че вярата е такава психологическа способност на човека, която повече от всичко друго го отличава от животните…”

 

А Фламарион, Томсън, Вирхов, Лайл? Без да говорим за великите учени, философи и писатели. Нима тези велики учени не са знаели нещо, което знаеш ти, и нима те са знаели по-малко, от редовия съвременен човек (невярващ)? Защо тези имена не те заставят да кажеш за неверието макар и същото, което говориш за вярата: „Тези съображения превръщат за мене неверието в проста възможност”. Сега за математическите истини. Даже тук не всичко е безусловно, както ти се струва. Понякога елементарните математически истини се намират във видимо противоречие с математическите истини от висш порядък. В елементарната геометрия ние знаем „математическата истина”, че всички точки от две паралелни линии отстоят една от друга на равни разстояния. Но висшата математика утвърждава, че паралелните линии в безкрайността се пресичат. От елементарната аритметика знаем „математическата истина” , че сумата не се променя от промяната на местата на предметите. Но механиката утвърждава, че сумата се променя от промяната на местата. Да се върнем отново към въпроса за значението на разсъжденията по отношение на вярата. Да, ти си прав, когато говориш, че безусловна вяра може да даде опита. Не фактите, а именно опита. Всеки факт може да се постави под съмнение. Опитът е друго нещо. Опитът е най-твърдата основа на вярата. По този начин от твоите верни оценки за относителното значение на отвлечените разсъждения, извода трябва да е такъв: докато в човека няма религиозен опит, нито факти, разсъжденията няма да му дадат истинска вяра. Без този опит той може само „да допуска” истиността на това, което проповядва вярата, но винаги с уговорки : „може и да не е така”. Ако ти виждаш слънцето със собствените си очи, нима твоята увереност, че то съществува, макар и малко не зависи от това, че него го виждат и другите. Нима, ако болшинството загуби способността си да вижда слънцето и започне да утвърждава, че него го няма, ти ще се поколебаеш в това, което си видял със собствените си очи и би започнал да казваш за слънцето, че „може би”, то съществува.

 

Неизвестният. Но аз не разбирам, какъв опит може да даде увереността в безсмъртието.

 

Духовникът. Този вътрешен опит, който в религиозните хора е толкова несъмнен и така утвърждава за тях реалността на невидимото, както твоите външни чувства потвърждават реалността на видимото.

 

Неизвестният. Кажи по-подробно, какво разбираш под този вътрешен опит.

 

Духовникът. Вътрешното усещане на своето духовно безсмъртно начало.

 

Неизвестният. Но слънцето го виждат всички, а чувството, за което говориш, притежават някои.

 

Духовникът. Да. За това си има свои причини. Болшинството от хората живеят недуховен живот. Висшето тайнствено начало в човека, което се нарича дух, остава извън техния живот. Естествено, че те губят и самото усещане за своята духовна природа . То е съвършено закрито и заглушено от реалните чувствени впечатления и преживявания. Всички живеят телесен живот и затова всички имат чувствен опит. Но не всички живеят духовен живот и затова не могат да имат духовен опит. Трябва да се загледаме дълбоко в своя вътрешен свят. Трябва извикаме към живот заглъхналото духовно начало, нужно е да започнем да го храним с духовна храна. Тогава малко по малко в тези вътрешни преживявания все по-несъмнено ще се разкрива реалността на душата, истинското и вечно начало, съществената разлика в човека между неговата телесност и това, което не подлежи на тление. Всичко, което касае вътрешния живот е трудно да се изрази с думи. Затова е трудно да се опише и този опит, за който питаш. В него ти чувстваш живота съвършенно по новому, като че ли целия си потопен в него и това ти открива, че същността му е съвсем различна, от веществото. Ще усещаш някакво съприкосновение с другия свят, невеществения и с другите човешки души, ще улавяш такива отенъци на вътрешните състояния, които по-рано не си забелязвал и които имат явно неземен произход. Ще ти се открие постоянното въздействие на сили, незнайни за теб, нямащи нищо общо със силите, които действат във веществения свят. Ще започнеш да влизаш чрез тези преживявания на душата си в съвършено друг свят, и твоето тяло и света ще ти обременяват със своята неподвижност и тежест. С радост ще влизаш в себе си, за да бъдеш в този друг свят, който ще стане за теб по-скъп, по-близък и роден, от материалния. И колкото по-духовен е човек, толкова по-ясно ще свидетелства за себе си този вътрешен опит за особения, непостижим, но несъмнен духовен свят, към който принадлежи и безсмъртния му дух. Неверието, т. е. отсъствието на това непосредствено знание на безсмъртието, ще започне да изглежда толкова странно, каквото би се показало на човек, имащ зрение, загубата във виждащ човек, на способността да вижда слънцето. В действителност се създава такова положение: стои човек, имащ в себе си живо, неопровержимо доказателство за друг, невеществен свят и за вечния си живот, и утвърждава, че никакъв вечен живот няма, и че неговия разум не може да приеме такава безсмислица, като безсмъртието.

 

Изглежда, няма защо и да се мисли, никаква логика не трябва, а също и други факти, освен това, което е в самия тебе, пред твоето вътрешно зрение, което ти упорито не искаш да видиш: „Докажи безсмъртието”, „Накарай ме да повярвам”, „Приведи факти”. Разбира се, най-убедителни са не философските разсъждения за свободата, за доброто и злото, за смисъла на живота, а собствения опит, т. е. ако човек би могъл да се вгледа в своята душа и да усети своето безсмъртие.

 

Неизвестният. Но тогава въпроса се пренася на друга плоскост-как да се достигне това?

 

Духовникът. Да, това вече е съвършенно друг, много голям въпрос. Да говорим за това-означава да говорим за Църквата, за тайнствата, за молитвата и за много други неща. А как можем да говорим за тях без да имаме вяра в Бога?

 

Неизвестният. Не е ли по-добре да преминем към въпроса за Бога?

 

Духовникът. Добре. Аз също мисля, че е най-добре да се започне от там.