Духовно разпадане на личността

Август 20, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

Автор : старецът Паисий

 

- Отче, как да се избавя от самомнението?

 

- Ако се вгледаш вътре в себе си и се познаеш, то ще видиш такава грозота и извратеност, че сама на себе си ще станеш противна.

 

Ако човек, чрез познанието на себе си, не се смири естествено, то благодатта Божия не може да пребивава в него. През целия му живот дяволът, даже ако Господ му даде дълголетието на Матусал, ще си играе с него на котка и мишка – ту ще му внушава горделив помисъл, ту човекът ще отвръща със смирение. Ту единият ще побеждава, ту другият. Така и човек ще стои на едно място.

 

- Отче, аз виждам, че всички сестри, даже по-младите, са ме надминали в добродетелите.

 

- Сама не си се смирила, а са те смирили другите. Знаеш ли какво правят, когато искат да пуснат ракета в космоса? Обратно броене: „Десет, девет, осем, седем… едно, нула!” Когато стигнат до нула, ракетата стартира. Ти си стигнала до нула, сега ще полетиш нагоре. Физика учила ли си?

 

- Да, отче.

 

- Настъпило е време да изучиш духовната физика, да разбереш как става духовното разпадане на личността.

 

- Как, отче?

 

- Когато се заемеш със себе си, познаеш се и се смириш – тогава ще стане духовното разлагане на твоята личност, ще се освободи духовна енергия и ти ще полетиш в космоса. Само така може да се излезе в духовна орбита, в противен случай ще останеш на земна.

 

За човека няма никаква полза да познае целия свят, а да не познае собствения си. Ако в началото познае вътрешния си свят, т. е. своята личност, то след това лесно ще може да изучи не само земята, но и космоса. Когато човек познае себе си, тогава от само себе си става разлагане на неговата личност и той започва да се движи по духовна орбита, извън земното притегляне, извън притеглянето на света. Макар и да живее на земята като човек, той не изпитва притеглянето на греха и въобще на светските похоти.

 

- Ако в човека остане гордост, това означава ли, че в него няма правилно понятие за себе си?

 

- Да, още не е станало, духовното разпадане на неговата личност.

 

- Т. е. ние отново се връщаме към смирението?

 

- Разбира се! Човек, в който има гордост, не е познал себе си. Ако познае себе си, гордостта ще си отиде. Познанието – това е главното. Няма познание, затова няма и смирение. Когато човек в смирение познае себе си, тогава получава признание от хората.

 

- А ако има познание, но няма смирение?

 

- Тогава няма добро разположение, любочестие.

 

 

 


Високо положение и смирено разположение


 

 - Отче, в мене има ли гордост?

 

- Има малко. В краен случай, гордостта трябва да е в допустимите норми, в рамките, установени от закона…

 

- А има ли „допустимо количество” на гордостта?

 

- Ако се възгордее този, в когото има знания, способности и т. н. , то би имал смекчаващи обстоятелства. Това, разбира се, не означава, че такава гордост е добра, но в крайна сметка човекът има оправдание. Но този в когото няма нито способности, нито знания, няма право да бъде горд, той просто е задължен да бъде смирен. Ако се гордее, значи съвсем е пропаднал. Например медицинска сестра се гордее, когато прави инжекция с пеницилин на болния и температурата му спада. А Флеминг, който е открил пеницилина, е бил смирен човек! След като направил своето откритие, той отишъл в Америка. Хората го посрещнали с аплодисменти. Той също ръкопляскал, а след това попитал: „Кого аплодират?” Когато разбрал, че аплодират него, се смутил! Какво искам да кажа: откривателят на пеницилина не се гордее, а сестрата, която прави инжекция, важничи. Затова св. Василий Велики казва: „Най-велико дело е човек да има високо положение и смирено разположение.” Това е много ценно качество и се възнаграждава от Бога.

 

Какво смирение се среща понякога при военните, имащи висок чин и каква гордост при простите полицаи. Веднъж при мен в килията дойде сержант от жандармерията, един нахален, и се впусна в разговори… „Аз съм полицай, аз съм такъв, онакъв!” Даже да беше началник на жандармерията, не би говорил така. Ужас! А има хора богати, високопоставени, талантливи и при това имат такова смирение и простота. Военните с високи звания не носят униформа, за да избегнат почестите. Помня, един генерал, който имаше много награди от войната, готвейки се за парад, казваше: „Отново трябва да влача със себе си тези награди…” Друг, който за награда има само една нашивка, през цялото време носеше формата, за да я покаже. Ушил си и такава широка нашивка, че едва не го наказали, т. к. по устав тя трябва да е с определена ширина. Бедни хора!

 

 


Не си присвоявай това, което ти е дал Бог


 

- Отче, аз се гордея с физическите способности и духовните дарования, които, както ми се струва, имам.

 

- Откъде, накъде ще се гордееш? Ти ли си сътворила небето и земята? Не си присвоявай това, което ти е дал Бог и не се стреми да покажеш, че имаш нещо, което нямаш. Казвай си: „Бог, заради моята слабост ми е дал някои дарования, за да не се разстройвам и да се чувствам нещастна. Сега съм длъжна да развия тези дарования, за да се обогатя духовно. Слава Тебе, Боже мой! Благодаря Ти, че Си се смилил над мене и Си ми помогнал.” Ти считаш всичките си дарования за свои, но твои ли са в действителност? „ Какво имаш, което да не си получил?” (1Кор. 4:7) Ето къде е нужна съобразителност, къде е нужно да поработиш с главата си, за да разбереш, че всички дарования са от Бога. Ако Божията благодат ни остави, ние нищо не можем да направим. Всичко е просто. Да допуснем, че в някой има някакви способности и той се гордее с тях. Преди всичко нека да помисли, откъде са тези способности. Дал му ги е Бог. Той сам какво е направил? Нищо. Например, Бог е дал на някого повече ум, той може да си гледа работата и да живее доволно. Да започне да се гордее със своите успехи ли? Ако Божията благодат го остави, той може да направи дългове и да попадне в затвора.

 

Във всеки случай, този, в когото има дарования, но няма смирение, и с предизвикателното си поведение оскърбява ближния, принуждава Христос малко да му отслаби болтчетата в главата за принудително смирение. Да допуснем, че някой иска да премести от мястото му голям камък и не може, защото не му стига акъл. Тогава при него пристига друг, по-умен и му казва: „….. Вземи лом и използвайки го като лост, лесно предвижи камъка.” ….. Не трябва ли Бог да му развие болтовете в главата? С някои известни проповедници се случва такава парализа на речта, че после и дума не могат да кажат! Така им се налага да се смирят. А, какво би било, ако Бог би допуснал такъв проповедник да говори безпрепятствено? Господ …., за да не си навреди човек.

 

Трябва да следим внимателно, да не присвояваме дарованията, които ни е дал Бог. Нужно е да благодарим на Господ и да се притесняваме, да не се окажем недостойни за такива дарования. Едновременно трябва да съчувстваме на тези, които не са се удостоили с такива дарове и да се молим за тях. И когато видим човек, който ни отстъпва по нещо, да си казваме: „Ако той имаше дарованията, които ми е дал Бог, то сега би бил светец. Аз не само не съм развил дадените ми таланти, но и мамя Бога, като си ги присвоявам.” Естествено, Бог не се разстройва, когато човек си присвоява дарованията, които Той му дава. Само че не може да даде по-големи, за да не се повреди човекът. Но, ако последният действа с простота и смирение и признава, че дарованията му са от Бога, тогава Той му дава и други.

 

С гордостта ние сами правим себе си нещастни, защото се отказваме от дарованията, които ни дава Бог, а също го и огорчаваме, защото Му е тежко да ни вижда нещастни. Макар в Него да има изобилни богатства, които може да ни даде, Той не ги дава, за да не се повредим. И така, какво се случва? Ако Той ни даде някакъв дар, то ние започваме да гледаме на другите като на мухи и да ги оскърбяваме със своето надменно поведение. Ако не ни даде – падаме в отчаяние. Бог казва: „Ако им дадеш дар, те се гордеят, вредят на себе си и се държат нагло с другите. Ако не им дадеш, се измъчват и страдат. И Аз не знам какво да правя.”

 

Да благодарим на Бога не само за дарованията, които ни е дал, но и за това, че ни е сътворил хора. Той е господар в Своя дом, затова и можеше да ни сътвори и змии и скорпиони и костенурки и мулета и магарета. Да казваме: „Бог би могъл да ме създаде муле, да попадна на лош господар, който да ме товари с по сто и петдесет килограма и да ме бие, но Той не е направил така. Той можеше да ме създаде змия или скорпион, но не ме е създал. Би могъл да ме направи костенурка, свиня, жаба, комар, муха и т. н. , но не ме е направил. Какъв ме е сътворил? Човек. Аз съответствам ли на  дадените ми дарования? Не.” Ако човек не разсъждава по сходен начин, макар и да изглежда пред хората като праведник, е най-лъжливият човек на земята, защото мами не хората, а Бога, надарил го с толкова дарове. Но ако той разсъждава правилно, то и да достигне до духовни висини, и да върши ежедневно хиляди чудеса, помисълът няма да му каже, че върши нещо особено, защото всичко приписва на Бога, и внимава, достоен ли е за това, което му е дал Бог. Такъв човек в този живот приема благодат въз благодат, става благодатен човек, защото смирението е станало за него естествено състояние. И ако въздава всичко на Бога и става благодарен Божий раб, то в бъдещия живот ще чуе: „хубаво, добри и верни рабе! В малкото си бил верен, над много ще те поставя” (Мт. 25:21).