Искаш ли да се изцелиш?

Май 1, 2015 in Беседи, Начална страница

Автор : архим. Варнава Янку

 

След Възкресението, Църквата възпоменава изцелението на разслабления, който бил болен от 38 години (Ин. 5: 1-15). Тук Христос се открива като Изцелител на телесната болест, на парализата. В това Евангелие разбираме, че в Йерусалим е имало къпалня Витезда, в която от време на време слизал ангел и който влизал в нея се изцелявал. Господ доближил този, който поради недъга си не можел да слезе в къпалнята и Го питал защо не се изцелил толкова години, на което последния отговорил: нямам човек.

 

Можем да отбележим две неща. Първо Господ пита разслабения дали иска да се излекува. Вижте какво уважение към неговата свобода. Можем да имаме това като принцип на живота спрямо нашите ближни, да ги питаме за тяхното желание. Обикновено ние сме съсредоточени в своето аз, по един себелюбив и болен начин, с една фиксация върху собствените си желания, искания и не влизаме в процеса да изследваме другия човек, другата личност. Да изследваме разположението на неговата нагласа. Ако уважавахме свободата на другия, на нашия ближен и се опитвахме да я разберем, питайки го за неговите желания, нещата в живота ни навярно щяха да бъдат много по-различни. Това да търся волята на другия човек, е уважение към неговата свобода, към неговата личност, то е благородство на душата. Възможност за разбиране и възможност за връзка. Колко благороден въпрос: Искаш ли? Да се опитаме да разберем другия питайки за неговата воля. Ние обаче живеем с голяма бързина, припряност и напрежение, всъщност живеем болестта на себелюбието на нашето фиксиране в очакванията и желанията ни, пренебрегвайки другия човек. Но да пренебрегваме другия изразява нашето най-дълбоко падение.

 

Вторият момент е, след като Господ пита разслабления дали иска да се изцели, последният отговаря, че няма човек. В църковната химнология се казва: „как казваш че нямаш човек, нали Аз станах Човек за тебе.” Христос е нашият Човек, най-близкия ни приятел, така че не можем да кажем, че нямаме човек.

 

След като изцелил разслабления, казвайки му: „стани, вземи си одъра и ходи”, Господ накрая добавя: ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо.” Човек се пита какъв грях е направил парализирания? Има ли връзка греха и телесната болест? Естествено, че да. Не се ли свърза много пъти телесната болест със стреса и тревогата, които са последствие на маловерието или вътрешните конфликти, резултат от липсата на екзистенциална ориентация? Бихме могли да анализираме много такива състояния.

 

Нещата се свързват, грехът не е отделен от биологично-телесното съществуване на хората. Той уврежда както душата, така и тялото на човека. Много телесни болести са резултат от нашето самолюбие, алчност и егоцентричност. Господ казва на парализирания: „ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо.” Но кой е неговия грях и къде се вижда той? Най-важният елемент от днешния евангелски текст е, че самият разслабен е изповядал своя грях. Нямам човек. Това е неговия грях. Ние сме свикнали да разглеждаме нещата само външно и повърхностно. Смятаме, че доколкото един човек е изоставен от всички, виновни са тези, които са го изоставили. Несъмнено може и да е така и човек да преминава през състояние на изкушение, което е необходимо за неговото духовно развитие. По този начин той се смирява. Но повечето пъти нашата самота е резултат от нашето падение и разтление. Как става това? Нямам човек - това е грехът. В Православната Църква монахът, който е сам и се оттегля от всички, изразява измерението на една друга самота. Монахът е едновременно отделен от всички и свързан с всички. Отделил се е от всички за да се съедини с всички. Отделил се е от любов към целия свят. Това е нещо напълно различно. Съществува обаче самотност на човека, която е плод на неговото самолюбие, обособеност и капризност. Много пъти човек се отдалечава от всички, защото се чувства засегнат и презирайки другите иска да ги нарани. Някой човек чувства, че не е успял да постигне утвърждаването на своята лична ценност, таи злопаметност и се оттегля от хората. Някой иска всички да се занимават с него и понеже не постига нищо подобно, става изморителен и отегчен. Със своята обремененост човек кара всички да се отдалечават от него, защото натоварва другите. Нашата самотност, която може да възприеме не само формата на телесно отдалечаване, а най-вече на вътрешно отделяне, е форма на ропот, горчивина и оплакване. Тя изразява това, че всички хора са ни напуснали и ние нямаме благородството на смирението и покаянието.

 

Разслабленият чувствал това състояние на своята самотност, на своята антисоциалност. Един психологически израз на нашето падение е нашата антисоциалност, нашата неспособност да комуникираме, да се примирим и да водим диалог с другия човек. Тази инертност, да не можеш да направиш другите да се чувстват уютно с теб, е състояние на падение. Ако ще да съм най-„религиозния” човек. По парадоксален начин обикновено хората, които повече се затрудняват да се разберат с другия човек, са религиозните хора. Защото нашата „религиозност” е опит и усилие за егоистично удовлетворяване и утвърждаване на нашата лична ценност и достойнство. По какъв начин? Казва ме си: след като не успях със хората, ще намеря някой, който няма да ме изобличава дали съм добре или не и това е Бог. Бог, Който не говори и аз не му говоря ясно и така с моята идея и въображение имам на разположение един Всемогъщ, Който постоянно ми гарантира моята лична ценност и я утвърждава. Така човекът вътрешно закоравява и се ожесточава. Казва, че няма никаква работа със светските хора и се затваря в своята църква. Дори и там той се дразни от присъствието на другите хора, че уж засягат и нараняват неговото благочестие и святост, ако го смущават със своето присъствие по време на богослужението. Нашето затруднение да бъдем уютни до другите хора, да прощаваме, нашия порив да роптаем и се оплакваме постоянно, игнорирайки волята на другите хора, да се стремим постоянно да ни зачитат и да ни се дивят са състояния на грях, които пораждат или утвърждават нашата самотност. Самотата не като избор, за да се приближим към Бога и да обикнем повече ближния, а състояние на грях и падение. Така за степента на нашето духовно преуспяване, за степента на покаянието ни се съди по това дали можем с един и същи уют да живеем с всички хора, църковни и нецърковни, християни и врагове на Христос. Човекът, който е сприхав, не е влязъл в процеса на покаянието. Човекът на прошката снизхождението и разбирането, е Христов човек, макар и постоянно да съгрешава, той постоянно се покайва. Бог ще види нашето сърце, а мярката за него е простотата, прямотата и удобството, което даваш на другите. Напълно непонятно е да съществува християнин, който се затруднява да съществува с другите хора, да го гризат помислите: как ме погледна, какво помисли, как ще се отнеса към него, като междувременно вечерта може да направим по сто поклона и да не ядем без олио, да ходим по пет пъти на седмица на църква и да се причастяваме. Къде е Христос? Дори и се причастяваме с цел да укрепим нашия религиозен егоизъм, да се укрепи нашия нарцисизъм. Понеже не постигнахме успех в отношенията с хората, ние се опитваме да постигнем успех в църквата с Бога защото Той не е някой друг жив човек, който да ни изобличава, да ни съди и наранява нашия егоизъм. Човекът се нагажда като казва: да, аз не излизам вечер, стоя си и се моля с броеницата. Казва го, защото се е провалил в своето общуване с другите и не издържа, няма силата да продължи да съществува заедно с хората. Тази наша вътрешна реалност е състояние на нашето падение. Но това е и критерият за нашето спасение. Защото от себепознанието идва единството, следователно ще трябва да преодолеем нашите съмнителни антисоциални помисли. Как се разкъсва нашето единство – именно с тези глупави помисли, с този ропот и оплаквания, за да се чувстваме добре със себе си, искаме да намерим грешката в другия човек, тоест да го осъдим. Нещата обаче са напълно различни. Човекът, който не е сприхав, който има простотата на прошката и на снизхождението и уюта, който забравя оплакванията и грешките, които са направили другите спрямо него, показва критерият за духовното преуспяване на човека. Някой пита: как да бъда с другите хора и духовната позиция е: с простота и непринуденост, по прост и ненарочен начин, без вторични помисли да доближим с ясно виждане и ясен слух нашият ближен.

 

превод от гръцки