Да обикнеш богослужението

Януари 11, 2017 in Беседи, Начална страница

Автор : Митр. Лонгин Саратовски

 

„Усещам вяра в сърцето си. Някога ходих на църква. Гледах, слушах, опитвах се да се съсредоточа. Но накрая се изморих. Душата ми не откликва на всички тези ритуали. Сигурно не са за мен. Повече не ходя в храма. Общувам с Бога сама, в сърцето, в душата. Макар и да усещам, че нещо не ми достига…”. „Сигурно вече мога да се нарека въцърковен човек: идвам в храма всяка неделя и всеки празник, редовно се изповядвам и причастявам със Светите Христови Тайни. Не смятам да се отказвам от това, защото осъзнавам, колко е необходимо. Но все още ми е много трудно да изкарвам цяла служба. Изморявам се, става ми скучно, разсейвам се, радвам се, когато най-накрая службата свършва. Моля Господ да ми помогне, но само в някои моменти от богослужението усещам Неговата помощ: душата оживява, чува, откликва. А после пак – умора, разсеяност, досада…” Поставих си за цел да изуча православното богослужение, за да разбирам, какво се случва в храма. Четох книги, влизах в православни сайтове. Преди да тръгна на църква, се опитвах да разбера, какво и защо ще правя днес там. Отивах подготвен. Мога да отговоря на въпроса, коя паримия се чете днес и защо именно тя. Добре ли е? Сигурно. Но сърцето ми остава студено. Не мога да обикна богослужението така, както, например, обичам музиката”.

Подобни монолози може да се чуят много често. Но не по-рядко може да наблюдаваме и следното: искрена, органична, жива любов към богослужението, откритост, радост от всяка негова минута. Защо състоянието на хората в храма е толкова различно? От какво зависи то? Как да обикнем богослужението? Това е темата на нашата беседа със Саратовския и Волски епископ Лонгин.

 

 — Каква е причината човек да не възприема това, което се случва в храма, и да изпитва скука, студенина? Незнание? Неосъзнато високомерие? Неправилна нагласа, очакване на зрелище, ярко емоционално впечатление? Замърсеност на възприятията от телевизора и компютъра? Липса на духовен опит?

 

 — Всички тези причини са възможни. И за всяка от тях може да говорим много. Наистина Църквата си има свой език. Този език е архаичен, тъй като се е оформил в периода на късната античност, но той е богат, гъвкав, разнообразен, и в него са се отразили много неща: и висшите достижения на античността, и литургичната практика на Йерусалимския храм, и разкошният византийски придворен церемониал. Друга негова черта е ярката образност, постоянното използване на символи, което се възприема трудно от съвременния човек.

 

Църковният език е сложен, но който мисли, че той може радикално да се опрости и по този начин ще се решат проблемите, греши. Този език се е наложил не защото отците и учителите на Църквата са били някакви свръхумни естети. Църквата говори на своя език за обикновени, но в същото време много дълбоки неща. За да може съзнанието на човека да възприеме поне част от Църковната проповед, е необходимо това съзнание да се разшири. Езикът на Църквата (надявам се, разбирате, че в случая не говорим за църковнославянския език) е предназначен именно, за да разшири границите на нашето съзнание. Още повече, съвременният човек в този смисъл е наистина много тясно скроен – по-тясно и от човека на Средновековието. Затова всички опити, които водят до редукция на езика на Църквата, го свеждат до сектански възгласи от рода на „Бог те обича, алилуя!” – просто ограбват човек, като го правят по-беден и опустошават църковното благовестие.

 

Незнанието на езика на Църквата е една от причините човек да не може да възприеме богослужението. Онези пък, които не се боят, според Евангелието, „да правят усилие”, разбират случващото се в храма. Разбират, доколко езикът на богослужението е точен и дълбок, доколко е адекватен на самото християнство. Проблемът се състои в това, че мнозина днес не искат да открият за себе си този свят. Хората са свикнали към повърхностно възприемане на действителността и подминават това, което не е на повърхността. Не си правят труда да вникнат в това, което се намира извън пределите на обичайното.

 

- Но как да вникнат? От какво да започнат? Има ли тук някаква методика?

 

- В Църквата има два основни пътя. Първият е когато Бог призовава човека. Понякога самият човек не може да обясни, какво е станало с него. Това може да се сравни с влюбването: мъжът не може да отговори на въпроса: „Защо именно тя?”, а жената – „Защо именно той?”. Това сравнение не е съвсем точно, но все пак в него има нещо: човек чува гласа на Бога и сърцето му откликва на този призив. Човекът може да е интелектуалец, а може и да е обикновен човек. Той може да има много сложна вътрешна организация или да няма такава. Но в един момент от живота си той чува Бога. И тогава светът на Църквата се открива за него веднага. Той може да не знае много неща, но вижда случващото се в Църквата с духовните си очи. Този път е дар Божий.

 

Но има и друг път – когато човек стига до Църквата чрез някакви умозаключения, рефлексия. По-често това става с хората, които са свикнали да се ръководят от логиката в своя живот. Това е много добро качество и такива хора, между  другото, не са много. Но за такъв човек е по-трудно да стигне до Бога. Той иска, може би, разбира много неща с ума си, за него са важни книгите, знанията, аргументите, доказателствата. Но за да се отворят очите му, е нужна молитва.  За да види Царството Божие, намирайки се още тук, на земята, и да го види именно в Църквата, трябва да се учи да се моли, при това със свои думи: да моли Бог да му Се открие. Ако в първия случай Бог Се открива на този, който не се е молил, то във втория случай трябва да се молим да се отворят вътрешните очи, за да може, освен разума, да се включи и сърцето. Тогава този език, за който говорихме, ще стане разбираем.

 

- Но защо понякога именно човек, който е свикнал да вниква – в умни книги, в интелектуални филми, философски системи и научни теории, не иска да вникне в богослужението? Защо е толкова трудно понякога да убедим един интелектуалец, че тук, в църквата също трябва да се потруди?

 

- Може би, защото тези хора са свикнали да възприемат себе си като по-различни от другите. Човек може да не осъзнава това свое високомерие, снобизъм, но в него да живее потребността да бъде част от особено общество, интелектуален елит. Защо хората, за които говорим, понякога са толкова трудни за евангелска проповед? Защото са свикнали да получават нещо в замяна на своите интелектуални усилия, поне това чувство на принадлежност към определен кръг. А Църквата не дава повод да се считаш по-високо от другите. Тя не ласкае никого. И той няма стимул – не само да се влюби в църковния живот, в богослужението, а просто да се заинтересува от него.

 

Но не може да не забележим: през последните години в Православната Църква има все повече интелигенция. Интелигенцията идва именно в Православието, а не при протестантите, там почти няма интелигенция. Хората, които могат да мислят и са свикнали с някакъв вътрешен труд, намират себе си в Православието. Но пред Бога трябва да стоим с празни ръце. Не да се уповаваме на това, което сме постигнали: житейски опит, интелектуален багаж, професионализъм. Преди да влезем в храма, трябва да оставим всичко в касетите за съхранение. И да влезем с празни ръце. Защото, когато човек се опитва да стои пред Бога, без да изпуска нищо от това, което е постигнал, нищо не се получава. Придобитото от него е нещо добро, нека продължава да си го използва, но влизайки в храма и заставайки на молитва, трябва всичко това да се остави настрани. Защото на Бог това не Му е нужно. И проблемът ни не се състои в това, какво сме придобили, и какво – не. Проблемът ни е в сърцето ни.

 

- Не знам, дали това винаги е породено от снобизъм, но понякога човек, който идва в храма, очаква някакво ярко емоционално впечатление и бива разочарован, защото не го получава.

 

- На нашето богослужение наистина е присъща зрелищност. Но съвременният човек е преситен от зрелищност. Онази зрелищност, която ни обкръжава навсякъде, създава много по-ярко впечатление от случващото се в храма. Красотата на богослужението се потиска от обстановката, може да се каже, че тя няма необходимия фон. Иван Шмельов пише, че когато били камбаните в старата Москва целият въздух бил изпълнен с камбанен звън. Сещам се, как в началото на 90-те години отново започнали да бият камбаните на Успенския събор в Кремъл. По време на Патриаршеско богослужение изведнъж осъзнах, че не чувам нищо особено: камбани и толкова. А когато излязохме от Боровицките врати с литийно шествие, камбанният звън не се чуваше изобщо, защото наоколо шумеше Москва. Това, което в началото на миналия век се е възприемало като нещо величествено и грандиозно, което е било трудно за описание – сега изглежда като нещо слабо и почти незабележимо. Впечатлението, което се създава от богослужението, е слабо в сравнение с впечатленията на един обичаен ден. Затова за съвременния човек не винаги е лесно да открие за себе си богослужението, нужен е труд и търпение.

 

- Мнозина идват в храма с такава полуосъзната нагласа: ще чуя, ще погледам, но отстрани. И по никакъв начин не отнасят чутото към себе си. Много добре си спомням момента, когато осъзнах, че общоизвестното „Да се избавим от всякакви скърби, гняв и нужди” – не е ритуално произнасяне на определени думи, а се отнася за моята скръб, за моите нужди, за моя гняв. Призовават нас, включително, и мен, да се помолим на Бога за това.

 

- Повечето от тези, които ходят на църква, отначало са дошли точно така: да видят и да чуят. Самите те понякога не могат да кажат, кое ги е накарало да го направят, може би обикновено любопитство, а може да е било и потребност на душата. В началото на пътя същото това „ще видя, ще чуя” е нормално. Лошото е, ако човек спира дотук и у него се формира нагласата, че службата в храма не е за него. Обърнете внимание: мнозина се наричат православни, и дори енориаши на някакъв конкретен храм, но не считат участието в богослужението за нещо задължително. Те предпочитат да влизат в храма тогава, когато няма служба, за да запалят свещи – така им е по-лесно. Но ако искаме да получаваме от Църквата това, което тя може да даде, не трябва да търсим лесни пътища.

 

- Но понякога човек се старае, искрено се опитва да обикне богослужението, но не може…

 

- Не бих нарекъл това явление масово, но може да възникне такъв проблем. Ще споделя личния ми опит: аз влязох в Църквата чрез богослужение и за мен богослужението е значило и значи много. Когато бях вече ръкоположен, се опитвах да съдействам за въцърковяването на хората именно по този начин: не само чрез беседи, макар че и беседите са нужни, и не само чрез книги. Когато виждах, че човек проявява искрен интерес, винаги го поставях на клира – да чете, да пее, да изучава Устава, типикона. Да знаете, с какъв пламък в очите обикновени съвременни момчета изучават типикона. Това е толкова интересно! Всъщност църковният живот, богослужението е нещо необичайно интересно. Но, за съжаление, нашите свещеници не винаги разбират, че това е най-верният, най-сигурният път за въцърковяване – да дадеш на човека възможност сам да участва в богослужението. Човек става църковен благодарение на съзнателното участие в богослужението. Знам много такива примери.

 

Може да се правят още много неща – да се дават на хората богослужебни текстове, да се провеждат беседи и занятия по литургика. Всичко може да се направи, но при едно условие – ако свещениците сами обичат службата. Но ако свещеникът се отнася към богослужението повърхностно, възприема го като някакво досадно допълнение към основната си дейност, той едва ли ще помогне на своите енориаши.

 

- А може би това е проблем на вярата? Знанията сами по себе си не помагат на душата да се стопли. Живата вяра в това, че тези знания са истинни, е друго нещо. За да обикнеш Литургията, трябва да си абсолютно уверен: в Чашата не са хляб и вино, а Тяло и Кръв.

 

- Никога съм нямал никакви съмнения по този въпрос. Приех го веднъж завинаги: в Чашата е Тялото и Кръвта Христови. И не искам да анализирам това. Аскетиката казва, че трябва да се пазим от хулни помисли, а не да се спираме на тях. Дело на разума е да се съмнява, а дело на вярата – да вярва. На разума си трябва да кажем: съмнявай се, а аз ще вярвам. И велики светци са имали периоди на униние и отчаяние. Така се проверява нашата вяра. Разбира се, ако няма вяра, ако няма любов към Бога, ако няма усещане за жива връзка с Него, тези състояния няма как да бъдат преодолени. Трябва да направим усилие. Свети Теофан Затворник е казвал в своите писма: и на небето не винаги е ясно. А ако това състояние продължава дълго време, вероятно има някакъв проблем в човека, в неговите отношения с Бога.

 

- Какво може да не е наред?

 

- На този въпрос може да отговори само духовникът след изповед. Много е индивидуално. При един може да е гордост. При друг – вътрешно съгласие с греха. Най-страшният огън, в който гори човекът, е когато той знае, че това, което прави, е грешно, но продължава да греши. Има и по-обикновени причини. Но като цяло човек сам сее и отглежда онези горчиви плодове, които после бере.

 

— Ние, съвременните хора, сме разединени. Ние сме настръхнали индивидуалисти и често идваме в храма в обичайното си състояние: дойдох тук заради себе си, имам такава нужда и потребност, и това не касае никой друг. В същото време богослужението е съборно, това е именно събрание на вярващите, както и самата Църква е събрание. Може ли да обикнеш богослужението, без да обикнеш преди това хората, които стоят до теб, тоест без да изпълниш призива: „Да възлюбим един другиго и в единомислие да изповядаме”?

 

- Разбира се, че е така, но аз съм против това да се случва едно по едно, трябва да е едновременно. Разбира се, не можеш да обичаш Бога, Литургията и в същото време да оставаш безразличен към ближния. Всеки път, когато чувам: „Обичам да ходя в малък храм, където има малко хора или изобщо няма никой, където никой не ме познава, никой не ми пречи” – сякаш нещо ме пронизва с нож. Този човек дори не иска да се замисли, какво е Църква, иска само едно – никой да не му пречи, докато е там. Тези, с които трябва да се чувства като едно цяло, за него са пречка. Да, една от функциите на Църквата, дори може би социалните функции – е да даде на човека възможност за известно време да остане насаме със себе си; защото понякога е невъзможно да дойдеш на себе си без това. Но да останеш сам не означава да отблъскваш другите. Възможно е след известно време Църквата да остане единственото място, където хората ще имат не само задължение, но и стимул да бъдат заедно. Останалият свят ще бъде свят, в който хората ще бъдат безразлични един към друг.

 

- Много добре помня онзи период от живота си, когато ми беше много трудно да изкарвам службите, струваха ми се толкова продължителни, тежки и трудно разбираеми. И помня как една бабичка каза на своя позната: „Днес трябва да се прибера по-рано, но службата така ме завладява, че не мога да си тръгна”. Това ме порази!

 

- Това не е учудващо. Въпреки трудностите с разбирането, хората продължават да идват в храмовете и остават. В откриващите се отново храмове идват хора, за които по-рано езикът на Църквата е бил напълно непознат, и остават – нито един от тези храмове не е празен. Откриваме нови храмове и знаем, че те също няма да са празни. Това означава, че мнозина чуват този език, разбират го и го следват. А когато човек е чул, разбрал, тогава за него се отнасят думите на Христос, казани на самарянката: „който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее” (Йоан 4, 14). Вижте, колко недостатъци има в нашия църковен живот, колко често хората срещат в нея неща, съвсем различни от очакваните – защото сме много несъвършени. Но хората не напускат Църквата, те са пили от живата вода на Евангелието и вече не искат друга.

 

 

Източник: Православие ру