Как да прекараме първата седмица на Великия пост

Февруари 28, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

Автор : Архимандрит Йоан Крестянкин

 

 

Скъпи мои, ето встъпихме във Великия Пост, в спасителното време за подготовка за най-великото събитие в историята на човечеството – за срещата с Възкръсналия наш Господ Иисус Христос. За мнозина Великият Пост не е новост и те вече са се проникнали от незабравимото благоухание на това едновременно и скръбно, и радостно очакване на обновлението на своята душа, когато тя остро чувства и своето недостойнство, но и Божието присъствие тук, редом със себе си и дори в себе си. Но сред нас са и тези, които неотдавна са чули призива към пътя на следване на Христос и за тях това е първият Велик Пост. Именно на тях бих желал да разкажа какво означава за християнина първата седмица на Великия Пост и как трябва да я прекараме. А на онези, които вече скъпо ценят това благодатно време, не ще бъде грях да напомня как са прекарвали говеенето нашите благочестиви и богобоязливи предци. Аз успях да заваря времето на това удивително единодушие, когато върху живота на цялото руско общество Великият Пост незримо налагаше своите спасителни юзди, и ти се струва, че сякаш всички живеят с едно сърце, с едно чувство.

„Днес е пролет за душите” – казва Св. Църква. И първата неделя на Великия Пост винаги се пада в преддверието на пролетта, когато природата пред очите на цялото човечество ежегодно с тайнствен език повтаря учението за възкресението на мъртвите, живо изобразяваща го с чудото на своето оживяване, напомняйки, че времето на зимната „смрът” за нея е свършило и предстои възкресението на живота. И в нашето подсъзнание започва същото очакване за обновление на душата и радостта, че това непременно ще се случи. Възкръсва природата, но нали и ние сме също природа и нашите души очакват своята пролет – своето възкресение. Така започва постът – празникът на душата.

И някак си от само себе си отстъпват на заден план суетата и тревожните житейски дела, които през другото време властно диктуват своите изисквания и подчиняват на себе си целия строй на нашия живот, когато ние раболепно, без да се замислим, се подчиняваме на тяхното насилие. През поста всичко е различно. От Неделята на Прошката душата, сякаш отрезвяла, се настройва на строга тоналност – та нали трябва да си спомня кого и с какво съм успял да обидя, и колко трудно е да призная, че именно аз съм виновен. Трудно, но какво да се прави? Трябва!

От утрешния ден започва седмицата на говеенето. Говеенето е подготовката за изповедта, самата изповед и причастието със Светите Христови Тайни. Строгите великопостни служби ни настройват на покайна тоналност. И въпросът по Бога ли живеем? Все по-често тревожи съзнанието – тази благодат Божия чука на сърцето. През първата седмица говеенето е особено. То е отчет пред Бога за цялата отминала година със строга проверка на себе си, на своя живот пред лицето на Божието Правосъдие. Какво непостижимо отношение – Всемогъщият Бог, Всесилният, Всезнаещият Творец и ние слабите, немощните по душа и тяло, но любими Негови творения, неумеещи с любов да отвърнем на Неговата Любов. Не това ли поражда в нас смиреното съзнание за своето недостойнство и греховност.

Нашите боголюбиви дядовци и баби прекарвали цялата първа неделя в строго въздържание и стриктно посещаване на Божия храм. И у дома вече не им е било до грижи за трапезата. Преди това щателно се е миела и изварявала посудата, та и миризмата да не би могла да смути въздържателите. Св. Евангелие, Псалтирът се поставяли на видно място, безгласно напомняйки за духа на това особено време. Идва Великият Пост!

Домашното покаяние и очистването на съвестта предхождали изповедта пред свещеника. Проверявайки себе си, душата се съкрушавала от виждането на едни грехове, спомняла и оплаквала други, давала обет да изкорени трети, каела се за греховните си навици. В семейството се въдворявала особена благоговейна тишина и мир. Всичко това се извършвало в предусещане на Божия съд на предстоящата църковна изповед. Готвейки се за този съд, отивайки на изповед, те от по-рано знаели в какво ще се каят, след като вече били преживели своята лична изповед в душата си. Освен това внимателно постещите сравнявали сегашното си покаяние с това, което е било преди една година през същата седмица.

„Ето, ще поговея, ще отида при духовника, а той ще ме попита как съм се борила с греховете, изповядани преди, изпълнила ли съм епитимията, съвета, дадени ми тогава. Какво ще му отговоря? Не греша ли досега със същите привични грехове?” И отново започва спомняне, което усилва покайното чувство, изостря съзнанието за отговорност и предразполага към поправяне, заставя към борба с греховните наклонности и привички. Страданието на душата от осъзнаването на своята крайна греховна немощ поражда така необходимата за покаянието и поправянето ненавист към греха, за който вече за кой ли път ще се наложи да даваме отговор пред Бога на изповед. Омразата и отвращението към греха (особено към най-силния в нас) ни заставят внимателно да се отнасяме към своите постъпки в живота, да се замислим какви мерки трябва да вземем, за да предотвратим повтарянето на греха. Набелязваме и промени в живота, за да бъде предотвратена самата възможност отново да се отегчим с греховно бреме. В едни случаи се замисляме за прекратяване на вътрешните връзки със съмнителни приятели; в друг – за промяна в порядъка на своето ежедневие (във връзка с необходимостта да се изпълнява утринното и вечерното молитвено правило), в трети – за необходимостта от оказване помощ на тези, които се нуждаят от нея. И така незабелязано егоизмът отстъпва място на мисли спасителни и покайните чувства стават съработници на спасението. Това вече не е формално изброяване на някакви си грешчици, но истинско покаяние, върху което идва опрощение, и душата чувства това. И вече не по течението на общия поток плава човекът, но съгласно своята вяра и стремежи. Нека и ние да последваме своите предци – та нали именно така се заражда духовният живот. И нека никога да не ни отвлекат от спасителното покаянине, нас, Божиите чеда, многочислените вражески примамки, така щедро предлагани в сегашния живот. Да отстраним от екраните на телевизорите любопитстващите очи. Да помогнем на бедстващия в безбожие мир не е по нашите сили. Нека да отстраним себе си от развлечения с пеещи и танцуващи, защото това е начало на вечния плач. Да се оградим със страх Божий, защото определено знаем, че много от пророчествата за бъдещето на земята вече са се изпълнили. Да помним, че няма полза от делата ни, ако те са извършени заради лично благополучие и земна корист, а не заради Бога и нашето спасение. Спасението на човека – ето най-великата и единствена цел на Божията Любов. Нека и ние да я приемем за себе си като единствена цел на живота, шествайки чрез покаянието по спасителния път.

А Светата Църква от година на година на всяка великопостна служба ни напомня: „стани, душо, състарила се в грехове, обнови се чрез покаяние, изцели раните на застарелите прегрешения”. Но на истинското покаяние в нас често пречи суетата на сегашния живот, пораждаща безчувствие към греха, навик да се върши, без да забелязваме разрушителната му за душата сила. „Навикът е втора природа” – гласи пословицата, и колкото повече удоволствие и сладост ни доставя грехът, толкова по-крепко се укоренява той в душата, превръщайки се в гибелен навик. В навиците, прочее, ние се каем много рядко, като по този начин в нас се появява неразкаяност в греха, която е по-страшна от греха. Вършейки грях и каейки се в него, ние не губим надежда за опрощение и Божията милост покрива грешника. Неразкаяността ни лишава от тази надежда, обрича ни на духовна смърт, разлъчвайки ни от Господа. Неразкаяните грехове, след като се укоренят, дълбоко проникват във всички движения на душата и изцяло ни завладяват. Властта им над нас се обяснява с това, че те намират в нас самите най-силния съюзник – нашето самолюбие и гордост.

Гордостта представя всичките наши грехове и пороци като незначителни общочовешки слабости и недостатъци и по този начин приспива съвестта, пораждайки нерадение за спасението ни. Kой от нас не е изричал думите или не е помислял: „Кой не греши, един Бог е без грях” или „без грях и ден не можеш преживя и крачка да направиш”, или „не бърка и не греши само този, който нищо не прави”. Така почти под маската на добродетел смекчаваме много и дори тежки наши грехове. Да не бъде това при нас, скъпи мои. Нека спасително, честно и мъжествено да гледаме на неправдите и беззаконията на нашия живот, за да не бъдем в самозалъгване и самоизмама. Времето на говеенето трябва да стане за нас напрегнат вътрешен подвиг, решаващ делото на живота ни. От това ще зависи дали ще получим съкровището на духа за възраждане на жизнените сили за спасение, или духовното увяхване със своята сянка ще ни провали бъдещото. Чрез неразкаяността губим Бога, губим радостта от вечния живот, обричайки себе си на една участ с Божиите врагове.

„Но ние сме безсилни, ние сме немощни, къде ти да противостоим на вражеската сила, която воюва срещу нас” – мислим си ние. Скъпи мои, вяра, жива вяра трябва да имаме в Божието слово. И опитът от тази вяра не ще закъснее да се яви.

„Без Мене не можете да вършите нищо” (Йоан. 15:5) – ни казва Сам Господ и „Божията сила се в немощ проявява” (срв. 2 Кор. 12:9). И Господ е близо, и немощта е при нас, а следователно слава на Бога! За живота в Бога и за спасението няма препятствия. Благодатната Божия помощ е готова за каещия се, а великопостните покайни молитви, които произнасяме от сърце, не могат да не бъдат чути.

„Покайте се” – с тези думи се завършва Старият Завет (Мат. 3:2). „Покайте се” – с тях започва Новият (Мат. 4:17) – толкова необходимо и важно е покаянието. Господ, Който не иска смъртта на грешника (срв. Иез. 33:11), чака нашето покаяние, за да оживотвори и обнови душите ни, за да бъде с нас и в нас. Чрез покаянието, само чрез истинското покаяние, ще застанем „не за съд или за осъждане” пред светинята на Тялото и Кръвта на нашия Спасител. Причастяването със Светите Христови Тайни увенчава говеенето и полага начало на нов живот. Дойдете и вижте, че Господ е благ. Амин.

Източник: Старец Йоан Крестянкин “Проповеди” Том I, Ловчанска Митрополия