Да станем истински и автентични християни

Март 21, 2017 in Беседи, Начална страница

Автор : митр. Атанасий Лимасолски

 

- Каква е опасността от доброто отношение на правителството спрямо църквата? Решение ли е това за църквата?

- Властта добре прави да има добро отношение към църквата и към всички хора, разбира се. Ние, обаче, хората на църквата трябва да бъдем изключително внимателни да не навредим с това добро отношение на държавата към църквата и да не паднем в изкушението, с което дявола е изкушавал нашия Господ – да приемем силата и царствата на тоя свят. Църквата прегръща като добра майка всички, и властта, и народа, и целия свят, но трябва да бъдем изключително внимателни от една голяма опасност, която се нарича осветскостяване. Изключително опасно нещо е това, защото е много тънка мембраната и много трудно може да бъде различено, и все пак ние сме хора и ни харесва да ни е лесно. И когато, вратите ни са отворени, това е добро от една страна, но от друга – губим усещането за Божието присъствие и вместо да се надяваме на Бога, ние се надяваме на премиера (министър-председателя) на държавата и на личните ни познанства, които имаме, както и на връзките и на силата си, на която разчитаме. Но Бог не ги иска тези неща. Ние сме използвани само по този начин, заробени сме на властта, която ни осигурява някакви блага.

- Какво Ви е мнението за въвеждането на вероучение в българските училища?


- Обществото трябва да има чувството и усещането на действителните нужди на народа, че човек не е машина, не е число, не е нещо безлично, той е образ Божий и както човек има нужда от своята майка и от своя баща, толкова по-голяма нужда има от неговия Бог Отец. Но това никой друг не може да му даде, освен единствено и само църквата, чрез Светите Тайнства, чрез Светото Евангелие. И трябва властта, обществото, управлението на една държава да помага на църквата за да може тя да разпространява Евангелието сред хората. Ако бяха малко по-умни, хората щяха да се избавят от много трудности, които има днес. Най-малкото ще станат по-добри хора, ако учат вероучение и ще бъдат избегнати много лоши неща, които съществуват днес.

 

- Как може нашата църква като най-мила и добра майка да приласкае младите хора, които са извън църквата, за да могат те да поемат въздух, пък и България да се възроди?


- Този въпрос трябва да е въпросът, който да ни интересува всяка минута, защото това е гласът на кръвта на нашите братя. Както помните в Стария Завет, когато Каин е убил Авел, Бог какво му е казал: „Гласът на кръвта на брат ти вика към мен.“ И не можем да си затворим ушите за това. Не може църквата, пастирите и всички, които ние съставляваме Тялото Христово да бъдем безразлични, когато виждаме нашите братя да се отнасят по един игнориран начин към Бога. Това трябва да бъде голяма болка за нас и да се чувстваме виновни за това. Какво правим ние за това? Първото нещо, ние самите да станем действителни, автентични, истински християни. Христос е казал: „Аз съм светлината на света“, но едновременно с това каза: „Вие сте светлината на света“. Не може да се скрие град, който е на висока планина, т.е. нашият живот трябва да блести от автентичност, така че, когато идват хора до нас и търсят Бога, да видят не само каквото очакват, но и много повече. А това става от само себе си. Ако ние сме автентични хора, няма нищо друго какво да правим. Светиите са бягали в пустинята, ставали са автентични християни и градът се е приселвал към тях в пустинята. Та това е Светлината Христова. Проблемът ни, обаче е, че не сме автентични и така ние пречим на Божията благодат да блесне в целия свят, затова имаме нужда от покаяние и нужда от духовен подвиг. Трябва изправлението да започне от мен самия и колкото аз ставам по-добър и напредвам, толкова повече съм полезен за другите. Това показва опитът на църквата. Всичко друго е от хората.

- Можете ли да споделите някои насоки, мисли за радостта от пребиваването в Христос и в това как да помним Бога в ежедневния си живот?


- Ще ви разкажа за събитието, което описва отец Исаак в своята книга. То се случи през 1977 г. на едно бдение, на което бяхме сами със св. Паисий, в неговата килия посветена на Честния кръст в Капсала. Там се случи едно чудо. Тогава аз бях дякон и старецът ми каза да служа, обаче аз нямах одежди и той намери един стар стихар, не знам от кога датираше той, и някакви наръкавници, които със странно въже ги завърза около ръцете ми и един епитрахил, който го прегъна през средата надълго и с безопасна игла ми го закачи на лявото рамо. Слава Богу, че нямаше фотоапарат да ме снима в този вид, в който бях, но съжалявам, че Бог не ми е дал благословението още веднъж да преживея такава литургия в живота си. Това е нещо, което не мога да опиша с думи.

Всичко, което преживяхме близо до стареца Паисий мога да го сравня само с радостта на едно бедно дете, когато е на гости на един богаташ в неговия дворец. Радваме се с чуждите неща. Старецът беше богат. Той беше едно слънце, което блестеше. Ние бяхме едни консервени кутии. Е, и това е нещо, но той беше богатия в случая. Ние за нещастие не сме. Слава Богу за всичко!

 

 

източник: Седмица на православната книга – 2015г.582 прочитания.