За да създадеш семейство е нужно просто да обичаш

Ноември 14, 2017 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

Автор : Сисанийски митрополит Павел

 

 

Изключително много пъти сме говори за това дали има криза в днешното семейство. Ако има, какъв тип криза е това? Как отминава? Дали семейството е институция, която се поставя под съмнение? Поставяме под съмнение начина на живот в семейството и търсим друг начин на живот? Какво показват проучванията? Какво показват поведенията на хората? Трябва да кажем, че семейството като институция не изглежда, че минава през криза. Семейството е нещо, което се цени от хората. Неотдавна на една конференция на св. Синод, посветена на семейството, един университетски преподавател изложи резултатите от проучване, което продължило двадесет години, и ни каза, че 92% от младите хора обичат и искат семейството. Това се вижда и от поведението на хората, т.е. дори и тези, които по някакви причини се развеждат и разтурят семейството си, не избират свободното съжителство, а в своето мнозинство избират да създадат ново семейство. Това, което определени пъти изглежда, че съществува в чужди страни, тоест живот извън брака, по-точно съжителство извън брака, изглежда няма голям отзвук при нас. Изключително много пъти този опит за съжителство за известно време води обикновено до брак или до разпадане на връзката. Затова трябва да видим дали наистина семейството като институция минава през криза, дали съществува криза, каква е тя и в какво е нейната същност.

Семейството не се оказа лошо нещо, средата на семейството не се оказа зловредна среда. Напротив, то се преживяваше и хората се стремят да го преживяват като пространство на любовта, като пространство за съществена комуникация и като безопасно пространство не само за съпрузите, но и за децата в него. И до днес в нашата страна, но и въобще в света, няма нищо, което да сочи, че семейството като институция е отживяло. Напротив, то остава сигурна основа, основна социална институция, от чието добро функциониране зависи сплотеността и жизнеността на обществото, в което живеем. Семейството като институция не минава през криза. Тогава се появява вторият въпрос: какво тогава минава през криза? Малък поглед около нас, ако искате малък поглед в нас, ще покаже, че през криза минава човекът – човекът, който предприема да създаде семейство. Тази криза на човека изглежда многопластова, но ще видим коя в крайна сметка е нейната същност.

В наши дни човекът много пъти минава през криза на идентичността. Не знае кой е, не знае какво е, не знае какво реално иска. Много пъти минава през криза на несигурност, чувства се несигурен, ужасéн, заплашван. Всички тези неща го объркват и така реално не знае какво иска. Но ако изследваме тези неща с голямо внимание, накрая ще видим, че кризата на човека е онтологична, т.е. това, което човекът е в неговата същност минава през криза. Това е антропологична криза, антропологичната основа на човека минава през криза.

Коя е основата на човека? Човекът е релационно събитие. Човекът е личност. Изключително важно е да говорим не повърхностно, а по същество. Какво означава думата личност? Етимологически означава, че човекът, който е личност, стои пред лицето на другия. Това означава, че човекът е релационно събитие. Това означава личност. Човек не може да съществува сам по себе си. И ако искате, за да разберем по-добре понятието личност, можем да го съпоставим с понятието индивид. Индивидът е друго нещо, индивидът е разделителна единица. Аз се откроявам като индивид – от всички вас и го противопоставям на всички вас. Още един пример: какво означава свободата като мое индивидуално право? Означава, че мога да вляза в сблъсък с вас, за да почувствам, че съм свободен. Но какво означава човекът като личност? Ако индивидът е разделителна единица, личността е общностна единица. Тя не може да съществува индивидуално, а съществува винаги като релационно събитие. Какво означава моята свобода като личност? Означава, че моята свобода е съвместна свобода, че моята свобода освобождава и теб. Моята свобода не е заплаха за теб и твоята свобода не е заплаха за мен. С други думи, опитваме се да обезопасим нашата свобода, не като се сблъскваме, а като се обичаме. Защото това в крайна сметка е антропологичната основа, след като човекът е релационно събитие.

Въпросът е коя е връзката, кое е съдържанието на връзката – и съдържанието на връзката е любовта. Припомнете си диалога на Христос със законника, който Го пита как да придобие вечния живот. Когато Христос му казва да опази заповедите и той пита кои, а отговорът е „не убивай, не прелюбодействувай, не кради, не лъжесвидетелствувай; почитай баща си и майка си”. И „венецът”: „възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците”. Това впрочем са двата вида любов, вертикалното и хоризонталното измерение на човешкото съществуване, където човекът обича Бога, влиза в общение с Него и осъзнава своята ценност чрез общението с Бога. Това е мярата на човешката ценност. След това човекът общува със своя ближен, за да може да разбере себе си. Ще припомня отново думите, с които Адам открива Ева. Когато я вижда пред себе си, той какво прави? Осъзнава това, което е. Тя е кост от костите ми и плът от плътта ми. Това са най-красивите любовни думи, чути някога. Адам преди Ева не е разбирал кой е. Сега вижда кой е, след като вижда себе си в лицето на Ева.

Виждате, че това са неща, които се отнасят към онтологията на човека, тоест към начина, по който той съществува. Ако отпаднем от тази онтология, тогава стигаме не просто до една грешка, а до екзистенциално увреждане. Телесните увреждания се лекуват лесно, екзистенциалните увреждания са трагедия. Ако човекът има увреждане да обикне, това е – както казахме – екзистенциален крах. Когато не обичаме независимо дали Бога или човека, тогава не Бог, нито другият човек се проваля, а ние се проваляме като личности. Проваляме се в това да функционираме правилно – съобразно нашите онтологически предначертания. Следователно това, което се проваля, не е институцията на семейството, а човекът, който се опитва да създаде семейство и затова имаме криза.

Всичко това е изключително важно, защото се отнася към онтологията на човека, на всеки от нас, от която произлиза възможността за общение. По-специално за брака и връзката между съпрузите е важно да си припомним библейските думи „по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори”. Удивителна смяна на единствено число с множествено число. Бог сътворил човека по Божий образ, мъж и жена ги сътвори, т.е. човешката природа е двояка. И това какво означава? Означава, че интегритетът на човешката природа и на човешката личност се възпълва в общението в брака. Следователно чрез това общение човекът открива своята истинска природа, която, както казах, е двояка. Казахме, че човекът е релационно събитие. Тази екзистенциална връзка – връзка с Бога, която е връзка с другата личност, също така е много важна в живота на човека, което означава, че той се проваля онтологически, когато е неспособен да влезе в общение и да обикне. Той отпада от своето лично съществуване и стига до индивидуално състояние. Това означава състояние на самота, означава състояние на егоизъм и накрая означава състояние на смърт.

Казахме, че това, което се проваля, не е институцията на семейството, а човекът, който се опитва да създаде семейство. Човекът се опитва да създаде семейство. Иска да създаде, тръгва да го създаде, търси другата личност, но не успява да го създаде. Не семейството се е провалило, а човекът се е провалил да създаде семейство. Въпросът, както разбирате, е изключително актуален. Защо човекът, докато иска да създаде семейство, се проваля тук?

Това, което казахме преди за онтологията на човека, не го казахме случайно, защото тази онтология-теология тълкува живота. Не можеш да разбереш живота, неговите провали, ако не знаеш къде съществува крахът, в коя точка, и в коя точка грешката. Тук къде е грешката? Къде се проваля човекът? Защото, докато е сътворен да бъде личност, е станал индивид. Отпаднал е и затова не може да осъществи връзката. По някакви причини е неспособен да живее като личност, другият да бъде негова радост и чувства бъдещето като заплаха срещу него. Докато би трябвало да бъде радостен, защото може да общува с другия, защото може да стигне до това, за което Църквата се моли: до хармонията на душите и телата, човекът обаче се проваля. Защо? Защото не се е борил да осъществи своята природа, да бъде личност, да търси любовта. Не е израснал правилно. Именно затова е неспособен да възлюби. Той е неспособен да общува, гледа на другия като на заплаха. Затова, докато се опитва да създаде семейство, в крайна сметка не го прави, защото внезапно вижда другия, вече не като личността на неговата любов, чрез която, бидейки в общение с нея, ще се възпълни като личност, а като негов враг, като негов противник и това означава, че неговото духовно зрение е болно.

Това, че провалът се дължи на човека, а не на семейството, се вижда и от още нещо, от т.нар. договор за свободно съжителство. Тук оголването е пълно. В миналото имаше хора, които изтъкваха идеологически причини. Не вярвам, не ходя на църква, не искам да сключа брак (в нея), защото не го приемам, и в някои епохи тази причина бе силно подчертавана. Държавата даде възможност на човека, на всеки човек, да сключи граждански брак. Тук, тази възможност за свободно съжителство е оголване на нещата. Сега човек не може да изтъкне идеологически причини, но изтъква лични причини, с други думи своята неспособност да възлюби. Сега църковният брак не е проблем – защото може да сключи граждански брак. Но какво показва узаконяването на договор за съвместно съжителство? Това, че човекът е неспособен да създаде какъвто и да е брак. И това е удивително. Ако ме попитате, защо е неспособен да създаде какъвто и да е брак, отговорът е прост: защото е неспособен да обикне. Именно търсенето на другия води до брака. Търсенето на общението на любовта, защото това е бракът. Но ето, че човекът е неспособен да обикне. Третира своя/та съпруг/а утилитарно, за да задоволи неговите потребности, а не за да се възпълни както личност. Неговият крах е екзистенциален. Той се е провалил като личност и затова вярвам, че малцина ще сключат договор за свободно съжителство. Просто защото човекът не иска да се обвърже с нищо. И той не иска да се обвърже с нищо, защото се страхува от другия, другият е негов враг. И, разбира се, тази реалност показва и неспособността на държавата да види реално проблема. Казах и преди, че Църквата с нейното богословие и антропология може и тълкува изключително добре човешките поведения, именно защото познава онтологията на човека.

Сега можем да направим още една стъпка, която ще ни помогне да видим още по-добре картината, която имаме пред нас. Въпросът е прост. Но ще видите колко е трудно. Въпросът е защо се женим? Задайте го в една компания. Защо се оженихте? Това, което ще последва, е вцепенение. Вцепенение, което извира от два фактора. Защото ги зовеш да осъзнаят нещо, което не са осъзнали. И, второ, защото в крайна сметка с този въпрос осъзнават, че са тръгнали от погрешна изходна точка. Затова отговорите са разнообразни. Въпросът ще изведе на повърхността неувереността и вакуума. Първата причина за разводите е, че не знаем защо в крайна сметка се женим. Ето няколко отговора на този въпрос чрез един случай. Веднъж един млад човек, женен, ми разказа, че бил в дома на негов роднина, който празнувал свой празник. Имало и други хора в дома, които отишли да ги поздравят, но голямата компания била в хола, а той бил в друго помещение наблизо, но не при тях. В един момент един мъж казва на жена си: „Моля те, ще ми донесеш ли чаша вода?”. Отговорът на жената бил: „Стани и си вземи!”. „Бре, жено, донеси ми една чаша вода!”. „Не, стани и си вземи!”. И с този привидно невинен сблъсък започнал един спор, където мъжът казал: „След като не можеш да донесеш една чаша вода, защо се омъжи? Или другата страна: „А ти защо се ожени, за да ти носи жена ти чаша вода?”.

Този човек ми каза, че ги слушал как разговарят. Хората започнали да споделят, че се оженили, защото трябвало да се оженят, оженили се, за да създадат деца, оженили се, за да задоволят своите сексуални нужди, цял куп такива неща. Пълно объркване! Той самият обаче ми каза какво ще отговори, ако го попитат. И не бих се затруднил изобщо – ми каза – да отговоря. Ако ме питаха, щях да им кажа, че се ожених, защото от даден момент нататък почувствах, че не мога да съществувам без моята съпруга.

Единият е категоричен в своето мнение. Другите изтъкват цял куп причини защо се оженили, но се боя, че това повечето са оправдания и осъзнаване на една нищета. Въпрос и отговор: женя се, защото обичам и не мога да съществувам без другия. В миналото говорихме за другата половинка. Този израз съдържа една велика истина – какво означава другата половинка? Личността, чрез която се възпълвам като човек. Отговорите по-горе, които чухте, показват двама човека, които живеят заедно, но са автономни. Автономни, защото реално не се обичат. Привикнали са заедно, единият обслужва нуждите на другия, но не са готови да направят дори едно просто нещо – да дадат или да приемат чаша вода. Друг изключително важен характерен белег, който показва колко объркани са хората, е един обичай, който очевидно се налага напоследък. Начинът, по който кандидат-съпругът прекарва вечерта преди сватбата, заедно с неговите приятели. Чуваме трагични случаи, които показват реално увреждането на човека. Тоест да прекара уж последната нощ на живота си с друга жена преди да се ожени за законната си жена. Със съгласието и компанията на приятелите му. И въпросът е: този наистина перверзен обичай, защото е такъв, показва, че този човек, който на другия ден се жени, дали изобщо знае защо се жени? Станахме толкова смешни, загубихме толкова много сериозното отношение? Едно такова поведение за колко голямо объркване говори? За какви хора-шизофреници говори? Хората просто не обичат, бракът просто е един обичай, те искат да създадат деца, защото, защото, защото… Човекът вижда една реалност, в която, преминавайки през криза на идентичността, криза на същността, през поклащане на неговата екзистенциална автентичност, се проваля в това, което изглежда, че иска.

Пред това объркване нека видим разбирането на Църквата за брака. Какво е разбирането на Църквата за брака? За семейството? Припомнете си само израза „венчава се Божият раб… с Божията рабиня в името на Отца и Сина и Светия Дух”. Тези прости думи показват цялата красота. Венчава се Божият раб. Кой го венчае? Отец, Син и Свети Дух. Кой е венецът? Божията рабиня. Какво означава това? Означава, че Бог в онзи час дарява единия на другия, за да стане всеки венецът и славата на другия. Ако двамата живеят тази проста реалност, те се възпълват като личности, не е нужно нищо друго. Тази реалност е онтологичното възпълване. Защото чрез приемането на другия като Божий дар човек вижда двете измерения на живота: любовта към Бога и любовта към човека. Това е завършеният човек и това говори за зрялост на човешката личност. Пребъдвам в тази връзка, защото вниманието, което показвам към другия, грижата, която оказвам на другия, извира от това, което той е. И какво е другият за мен? Божият дар към мен. Следователно, когато обичам този човек, показвам моята благодарност към Този, Който ми го е дарил. Така тази връзка става прекрасна троична връзка, където хората колкото по-дълбоко я живеят, толкова по-истински ценят другия като Божий дар. Това естествено означава, че нашата изначална онтологична и екзистенциална връзка, нашето общение с Бога е живо, следователно Бог живее в мен, приемам другия като Негов дар и Му благодаря, грижейки се за Неговия дар. А чрез това взаимно отношение човекът стига до пълнота.

Една друга дума, която използваме, е думата спасение. Човекът отново става цялостен (гръцкият корен на думата спасение е „цял, цялостен”), преоткрива своята загубена цялостност в общението си с Бога, в любящата връзка и общение с другия. И тогава това не е просто възпълване на една сексуална връзка, а общение между двама човеци, участието на единия в живота на другия. На целия човек.

Още една дума, която показва висотата на тази връзка, е думата обожение. Пътят на брака е път към обожение. Хората не живеят просто, за да съществуват, не живеят просто, за да създават деца, а всичко това са средства в перспективата на (постигането на) смисъла на живота. И смисълът на живота е преодоляването на смъртта и участието в Божия живот. Чрез всичко това се явява уникалността на човешката личност – на личността, която вече е любов. Но дали тази красота се проявява? Ето няколко примера на човешко поведение, за съжаление всекидневни: съпрузи с деца, съпругът се връща от работа, влиза в стаята си и до вечерта стои на компютъра. Позволете ми да кажа една тежка дума, този човек нормален ли е? Къде е чувството на любов към жена му? Къде е търсенето на нейното лице? Защо го нарекох ненормален? Защо се е оженил за този компютър. И това е ненормалност. А когато му говориш или го съветваш, ти казва какъв е проблемът? Разбирате ли степента на увреждането? Какъв е проблемът – ти казва и не осъзнава, че това е неговият обичаен начин на живот. По този начин, с това отношение не отблъсква ли жена си далеч от него? Не я ли подтиква да потърси на друго място нежността и човешкото присъствие? И ако стане нещо подобно, ще се запита какво и кой е виновен? Ако има някой, който трябва да „обесим”, това е той. Но мислили ли сте защо този човек е стигнал до този хал? Защо за хал става въпрос.

Втори пример на поведение. Примка, в която хората падат днес. Свръх заетостта на съпруга. Прекаленото занимание с неговата работа, за да покрие нуждите на семейството. Въпрос! Тези нужди само той ли ги е измислил? Или са нужди, които създава и съпругата с нещата, които мисли, че трябва да прави в живота си? От друга страна, докато съпругата приема с удоволствие плода на неговия труд, тя протестира, защото не могат да бъдат заедно. И е много важно за съпрузите да имат лично време. Но това не е въпрос на единия, а на двамата. Затова тя не трябва само да иска съпругът й да намира време и да работи по-малко, а да намали и своите нужди и претенции, за да могат тези две неща да се балансират. Затова не можем да имаме изисквания към другия без да сме разположени да даваме.

Трети случай. Жената се наслаждава на всички блага от работата на своя мъж, наслаждава се на факта, че финансово е добре, но от друга страна с голяма лекота създава други връзки, за да си прекарва добре. За да го кажа просто и само така. Виждате ли всички тези житейски ситуации в нашия свят, а не в някой друг свят? Те показват, че става въпрос за хора без крайна цел. За хора, които ходят в мрака, за хора с незрял характер. Принизихме се до хора от бунището, накрая станахме отпадъци, хора без любов и затова сме демонични хора, които не се радваме на нищо, които не сме способни да обикнем, които гледаме другите като обекти за употреба, и затова дори децата си смятаме за наши аксесоари. Следователно, ако съществува криза в семейството, тя не е в институцията, а в личностите. Нашата криза е онтологична, тя е криза на човешката личност, тя е криза на любовта.

Въпросът е: дали оставам в себе си, в моя егоизъм и се опитвам да обикна – защото, казват някои, полагам усилие да обикна – или сам ставам любов и чрез нея полагам усилие да изляза от себе си и се жертвам, защото обичам? Тук, в тази дилема се разиграва кризата на човешката личност. Колкото по-бързо разберем това и колкото по-бързо се вгледаме във връзката, която имаме днес като семейство и съпрузи с нашата истинска онтология, тогава имаме поле за покаяние, за промяна, за съвместен път. В противен случай сме неуспели хора и в даден момент ще го разберем още по-добре. Нека се помолим да открием нашето реално състояние, да не се нагаждаме, а да можем да казваме със сърце, а не с уста, красивите думи от песента: обичам те, защото си ти.


превод: Константин Константинов