Изведнъж почувствах Бога така близко

Март 26, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

Автор : Виктор Емолкин

  

Виктор Емолкин се родил и израснал в затънтено мордовско село. Преди да постъпи в армията завършил училище, работил като тракторист в местния колхоз и стругар в завод. По всичко изглеждало, че той ще тръгне по стъпките на много от своите съученици, които се пропили в ранна възраст. Но срочната служба във въздушно-десантните войски и войната в Афганистан коренно изменили неговия живот. Безкрайно дълга година и половина той воювал като снайперист в прочутия 350 гвардейски парашутно-десантен полк на 103 дивизия на Въздушно-десантните войски. Участвал в десетки бойни операции, бил в обкръжение. Веднъж муджехидините се опитали да го пленят, но той не се предал, а бил готов да се взриви заедно с тях. И оживял.

През целия си живот Виктор Емолкин пазил в сърцето си православната вяра. Той нито веднъж не се отклонил от трудния път, който му бил приготвил Господ Бог. И Бог винаги го пазел.

 

Разказва редникът от Въздушно-десантните войски Виктор Николаевич Емолкин:

 

– Веднъж се бяхме разположили на поредното възвишение. Старите войници ме изпратиха в управлението на ротата, на съседния хълм. Когато притъмня, започнах да се спускам надолу. Спуснах се в ниското и през това време вече напълно се стъмни. Честно казано беше страшничко. Вървях без бронежилетка. Облечен бях с куртка с джобове – т.нар. „експерименталка” – току-що се беше появила. Най-отгоре елек, а в него три двойни магазина, четири сигнални ракети, две оранжеви димни шашки, четири гранати. Запалките на гранатите бяха отделно. Имаше случаи, когато куршум попадаше в гранатата. Ако гранатата беше сглобена, тя се взривяваше. Веднъж куршум попадна в „ефката” 1 на моя старши. Когато куршумът удари, той започна да крещи и да се прощава с приятелите: „На мама кажете това и това, на сестра ми – това и това!…” Много го болеше и той помисли, че умира. Притича докторът: „Къде, къде??!” – „Ето тук боли!” – „Нищо няма тук – само синина!” Куршумът попаднал в гранатата, гранатата ударила пластина от бронежилетката, а пластината – го ударила в гърдите. Ако запалката беше поставена, той със сигурност щеше да загине. После старшият ни показваше куршума, който беше заседнал между зъбците на „кожуха” на гранатата…

 

И така, спуснах се в ниското, после започнах да се изкачвам. Вървях много бавно, внимателно, ослушвах се. И изведнъж гледам – пред входа на една пещера тлее огън (накладен беше с дърва, които цяла нощ могат да тлеят без дим), а около този огън седят хора! Отначало помислих, че са наши. Но почти веднага съобразих – не, не са наши… Засега не бяха ме забелязали.

 

Как можах така да се заблудя, да объркам посоката и да се озова право при муджахидините?! Но не се изплаших много, приготвих се за бой. Насочих автомата, свалих предпазителя, патронът вече беше в патронника. Поставих запалката на едната граната. Взех „ефката”, разтворих „мустачките”, издърпах и хвърлих халката. Виждах не повече от десет души. Бяха на около двадесетина метра от мен. Мисля си – ще хвърля гранатата и ще довърша останалите с автомата.

 

Едва се приготвих, когато ми мина мисълта: „Никога не съм убивал човек толкова отблизо”. Когато стреляш от разстояние, тогава не е ясно – убил ли си го или не. Може врагът просто да е паднал? И веднага ми дойде втора мисъл: „А ако някой от тях е отишъл по нужда и изведнъж ми се появи в гръб?” Едва си помислих това и бам! – автомат отзад в главата ми… И вик? … Веднага дотичаха още двама – брадати, с автомати. На главите им – шапки, чиито краища се обръщат нагоре. Хванаха ме, замъкнаха ме в пещерата и ме хвърлиха вътре. Аз дори не успях да се изплаша, бях в някакъв шок. Инстинктивно сграбчих автомата в лявата си ръка, а в другата стисках силно гранатата със свалената халка. Гледам в ъгъла, върху един камък седи старшият. Той каза нещо и към мен се приближиха двама с въжета, искаха да ме вържат. Единият хвана автомата ми, а аз вдигнах готовата за взривяване граната. Вече се канех да я хвърля, когато старшият започна бързо-бързо да говори нещо и със знаци ми показва – спокойно, спокойно, недей… Онези двамата отскочиха назад. В пещерата бяхме четирима, останалите стояха отвън.

 

Питат ме „Шурави? 2 – „Да, шурави”. Започнаха да ми говорят, но аз не разбирам нищо на афгански! Говорят, говорят, нищо не разбирам. В някакъв момент разбрах, че това е краят, със сигурност няма да се измъкна оттук… Ще се наложи да взривя гранатата заедно със себе си. Тази мисъл ме хвърли в див ужас! Та аз съм само на деветнадесет! Нима това е краят ми?! И веднага ми направи впечатление, че мислите ми потекоха някак в друга посока.

 

Времето спря. Мислите ми станаха ясни и отчетливи. Изправен пред смъртта, аз се оказах в някакво друго пространство и време. Мисля си: по-добре да умра на деветнадесет години. Рано или късно – все едно ще умра. Ще бъда някакъв болен старец и изобщо вероятно ще имам трудности в живота. По-добре да умра сега.

 

И в този момент си спомних за православното кръстче под петлицата! Бях го зашил там още в Съюза. Мисълта за него силно стопли душата ми. Появи се някаква надежда – не за физическо спасение, а че мога да се обърна към Бога. И аз се обърнах към Него мислено: „Господи, страх ме е! Отнеми страха ми, помогни ми да взривя гранатата!” Беше ми много страшно да се самовзривя…

 

След това ми дойдоха мисли за покаяние: „Господи, аз съм само на деветнадесет. По-добре ме вземи сега. Сега греховете ми са все още малко, не съм женен, с момичета не съм имал работа. Нищо особено лошо в живота си не съм направил. А каквото съм сгрешил, прости ми!” И изведнъж почувствах Бог така близо, както никога в живота си повече не съм Го чувствал. Той беше буквално над пещерата. В този момент времето спря. Чувствах се сякаш с единия крак все още съм на този свят, а с другия – вече на онзи.

 

И тогава ми се откриха някакви неща, за които никога в живота си не се бях замислял. В движение разбрах, в какво се състои смисълът на живота. Мисля си: „Кое е главното в живота? Да построиш дом? Не. Да погребеш родителите си? Също не. Да посадиш дърво? И това не е важно. Да се ожениш, да родиш деца? Не. Работата? Също не. Парите? Дори е странно да помислиш за това – разбира се, не”. Не – не – не… В този момент почувствах, че вай-важното в живота е самият живот. И си казах: „Господи, не ми трябва нищо! Нито пари, нито власт, нито награди, нито военни звания, нищо материално. Колко е хубаво просто да живееш!”

 

После ми дойде мисълта: ако взривя гранатата, в частта ще помислят, че съм избягал при муджахидините. „Господи, за Теб всичко е възможно! Направи така, че да не си помислят така за мен! Господи, и още една молба! Направи така, че да намерят тялото ми и да ме погребат у дома, на гробищата. На мама ще й бъде много по-леко, когато знае, че в ковчега лежи моето тяло, а не тухли. Тя непременно ще чувства това. Ще отиде на гробищата, ще си поплаче, имам и още три сестри – това ще й бъде утеха.” И аз почувствах някакво необяснимо спокойствие. Просто учудващо беше как в моята глава, на мен – деветнадесетгодишния младеж, идваха такива правилни мисли.

 

В този момент дойде едно момче, афганец, на около  шестнадесет години. Муджахидините го бяха извикали отнякъде. Оказа се, че той е живял година или две в Съюза, в Куйбишев (днес град Самара), и говори руски. Започнаха да ме разпитват чрез него – откъде съм, къде служа. Отговарям: в Кабул, в десантните войски. Тук сме на операция. Питат ме откъде съм родом. Отговарям, че съм от град Саранск. А момчето: „О, това е близо до Куйбишев!” „Да, съвсем близо”.

 

Муджахидините ми казват: „Предадохме на нашите, че сме взели пленник”. Отговарям: „В плен няма да се дам. Имам граната със свалена халка, ще се взривя заедно с вас. Знам с какво ще завърши пленът – виждал съм труповете на наши”. Те започнаха за разговарят помежду си. След това ме питат: „Какво предлагаш?” – „Предлагам… Може би ще ме пуснете, а?” – „Но ти си дошъл да ни убиваш?! – „Да, но в плен няма да се предам. Още никого не съм убил, тук съм от всичко на всичко месец и половина”.

 

Онези се посъветваха още малко, след това старшият ми казва: „Е, добре, ще те пуснем. Но при едно условие – трябва да ми дадеш куртката си. Куртката му беше харесала, защото беше „екперименталка”. Бяха ни ги раздали скоро и то само на нашата рота, за да изпитат дали са пригодни. А тя беше тежка като бронежилетка. Все едно, че мъкнеш върху себе си дюшек. Беше много неудобно да се ходи с нея из планините.

 

„Куртката може” – казвам. – Само се отдалечете”. В едната ми ръка беше автомата, в другата – гранатата. Опасявах се, че могат да се нахвърлят върху мен, докато се събличам. Оставих автомата, внимателно измъкнах едната си ръка от ръкава, после другата, с гранатата. Действах предпазливо, беше ме обхванало някакво безчувствие – истински страх не изпитвах. Когато помолих: „Господи, отнеми страха ми! Боя се да взривя гранатата” – Господ отне страха ми. В този момент разбрах, че човек се състои от 99.9 процента страх. Ние сами се обременяваме с този страх, оплескваме се с него като с кал. Почувствах, че от това и боледуваме. И ако страхът го няма, човек става съвсем друг.

 

Дадох на старшия куртката и той веднага я надяна. Останалите похвалиха куртката, а на мен казват: „Ти си истински „шурави”.  Хубасти, хубасти (Добре, добре)”.  Старшият ми казва: „Е, това е – пускаме те”. Даже чай ми наляха. Но аз не приех – току виж ме отровили. Дадоха ми бонбони, както и някакви кърпички – 30 на 30 сантиметра, върху които имаше бродерия и нещо написано на арабски. Също и овални лепенки, с размер около десет сантиметра, със същото изображение и надпис.

 

Казват ми: „Пускаме те, но трябва да ни оставиш автомата”.  „Автомата си няма да дам – отговарям аз. Разписал съм се за него. За загуба на автомат се предвиждат четири години в „дисципа”3. – „Добре, не ни трябва. И патрони нямаме за такива. Дай ракетите.” – „Това може – заповядайте”. Дадох им ги. „Можеш да тръгваш, пускаме те. Скоро ще се съмне”.

 

Напъхах всичко, което ми дадоха в джоба, станах и без всякакъв страх, сякаш бях на маса с приятели, тръгнах към изхода. Наведох се и излязох от пещерата. Отпред имаше площадка, дълга може би към десет метра. Муджахидините ми махат с ръка – натам, натам, оттам дойде!…

 

В първите секунди не мислех за нищо. Но щом минах пет метра, сякаш се събудих!… Обзе ме такъв страх, като че ли ме удари мълния! Първата ми мисъл беше: какъв глупак съм, сега ще ме застрелят в гръб! От тази мисъл ме обля студена пот и потече като струйка по гърба ми. Мисля си: даже куртката ми свалиха, за да не я пробият! Спрях… Реално почувствах куршумите в себе си, стори ми се, че вече стрелят! Реших да се обърна с лице, за да не ме застрелят в гръб. Обърнах се – а те ми махат с ръка: натам, натам!…

 

Обърнах се обратно и сякаш се хванах за нишчицата надежда на Бога. „Господи, моля Те! Ти почти ме спаси! Остават само пет метра Господи, за Теб всичко е възможно! Направи така, че куршумите да не ме улучат!” Вървя, а чувството ми е, че все едно – ще стрелят! Останаха три метра. Не издържах, обърнах се: муджахидините ми махат с ръка – върви, върви!… „Господи, Ти почти ме спаси! Три метра останаха… Моля Те, спаси ме!” И се хвърлих в мрака!

 

Спуснах се в ниското, започнах да се изкачвам. Отначало исках да изхвърля гранатата, но съобразих – ако я хвърля, нашите ще ме довършат с гранатометите. Така и продължих по-нататък – с гранатата в ръка. Изкачвах се много предпазливо – да не почнат да стрелят.

 

В Афганистан е така: тъмно – тъмно… И щом слънцето изгрее – изведнъж става светло! Буквално пет-десет минути – и става ясен ден! „Стой, парола!” Казах паролата, някакви цифри бяха. „Ти ли си това?!” Изкачвам се – радостен. Старите войници дотичаха и се хвърлиха да ме тупат по гърба… А аз: „Леко, имам граната в ръката! Сега ще се взриви” Те се хвърлиха встрани! (Оказа се, че те наистина помислили, че съм избягал при муджахидините! И се изплашили – разбрали, че може доста да си изпатят за тази работа. И изведнъж – аз се връщам. „Ах, ти се върна!… Колко се притеснявахме за теб! Цяла нощ не спахме!” Аз въпреки всичко много се радвах, че всичко завърши така.) „Внимателно – казвам им – пръстите ми изтръпнаха”. Едни хванаха гранатата, други започнаха да разгъват пръстите ми. Накрая измъкнаха гранатата и я хвърлиха. Гранатата се взриви, командирът на взвода се събуди. Излезе: „Какво става тук? Кой хвърли граната?” – „Помислихме, че муджахидините се промъкват към нас! Решихме да метнем една”. Като че ли повярва. С това историята завърши.

 

После дълго размишлявах, защо останах жив. По-късно още няколко пъти се оказвах на границата между живота и смъртта. Веднъж, когато вече бях станал юрист, спечелих съдебно дело, а бандитите искаха да ме застрелят за това! После, не по своя вина, загубих дело, и за това също искаха да ме убият! През 1997 г., при едно завръщане от Америка, всички двигатели на нашия самолет отказаха. Падахме в пълна тишина над океана. Започнах да чета молитвите при изход на душата. Но непосредствено над водата единият двигател проработи. А през 2004 г. се разболях от безнадеждна смъртна болест. Но след като се причастих със Светите Христови Тайни, на следващия ден се събудих здрав. И в края на краищата ясно осъзнах – в безнадеждна ситуация човек често остава жив, само защото е готов достойно да умре…

 

 

 

1. „Ефка” – жаргонно название на отбранителна граната Ф-1

2. „Шурави” – афганско название на съветските военнослужещи

3. „Дисцип” – дисциплинарен батальон