Неделя на всеопрощението – Бигорски манастир

Февруари 16, 2018 in Видео, Начална страница



На какво място си поставил Божиите заповеди в твоя живот?

Февруари 15, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

“Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила, и с всичкия си ум, и ближния си както себе си.” (Лука 10:27)

 

“А вярата е даване твърда увереност в ония неща, за които се надяваме – убеждения за неща, които не се виждат.” (Евреи 11:1)

 

Каква е крайната цел на живота? Отговорът е – спасение, вход в Царството Божие, във вечния живот. Каква е цел номер едно на един брак? Взаимно спасение. Каква е цел номер едно на родителя по отношение на детето? Това е, да опознаят Христос, за да могат да се спасят. Спасението е крайната цел – крайната цел на живота.

 

Апостол Павел казва много добре в писмото си до евреите: “Вярата е даване твърда увереност в ония неща, за които се надяваме – убеждения за неща, които не се виждат.” Вярата – това е нашата вяра в Божиите обещания, увереността да се доверим във всички неща, които Господ ни е казал, че ще се случат. Това означава не само доверие в Божиите обещания за вечен живот, но уповавайки се на Божиите заповеди, да ги живеем тук в този живот. Вярата означава доверие в Бога, живеене за Бога, и запазване на Бога в центъра на нашия живот.

 

Често казвам на двойките, които са на път да се оженят, що се отнася до вярата, ако е Божията воля, че те ще се държат ръка за ръка заедно в този живот много, много години. Но след много години, най-вероятно единият ще си отиде първи, така че другият, който е останал ще вземе ръката на своя съпруг, който умира и ще я постави в Божията ръка. И ако не е Бог, тогава какво следва?

 

Вярата, що се отнася до нашите взаимоотношения с другите, се отнася до това как ние сме засвидетелствали нашето християнско отношение към тях. Ние не сме всички призовани да бъдем свещеници. Не трябва и да стоим на уличните ъгли държейки надписи или табелки. Но от всички нас се очаква да помогнем в разпространяването на вярата. В действителност, в Евангелието от Матей (28: 19-20), Иисус казва на Своите последователи следното:

“Идете, прочее, научете всичките народи, и кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Светия Дух, като ги учите да пазят всичко що съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на света. Амин.”
Това са четири глагола за действие. Не ни се казва: “Научете повече за вярата и това, което сте научили да запазите за себе си.” Казва ни се да отидем, да кръстим, да научим и да им проповядваме.

 

Така, че как можем да живеем отдалечени от това Велико поръчение? Как се очаква да докажем нашата вяра? Има два начина – да следваме примера и указанията. Можем да говорим за Христос, можем да преподаваме в неделното училище, да учим децата си у дома, и да говорим с приятелите си за Христос. Какво имам предвид да говорим с приятелите си за Христос? Има начини, ако ние търсим такива, да доведем Христос в разговора ни. Когато говорите с някого за приятел, който е в някаква нужда, предложете да кажете молитва заедно с него. Споменете нещо, което сте чули от някоя проповед. Говорете за ходенето на църква в неделя и на празник. Има много начини да го направите.

 

По-важно е обаче, тогава, когато говори примерът, примерът на християнското поведение, който е неизказан. Стани човек на търпението и прошката. Стани човек на любовта и съпричастието. Стани човек на мира. Помисли за целия световен стрес. Когато действаш по тих и спокоен, положителен начин, хората ще си вземат бележка, защото мирът и оптимизмът общо взето са изчезнали от света. И когато някой те пита, ти как имаш такъв мир и оптимизъм, тогава можеш да използваш възможността и да кажеш: “Това идва от връзката ми с Христос.”

 

Вярата – от духовна гледна точка


Как по скалата от 1 до 10, класираме следните въпроси: Мога ли да вярвам в Бог по всяко време, дори когато настанат трудни времена в моя живот? Колко често си мисля за моето спасение? Дали имам спасението като цел номер едно в живота си през цялото време?

 

Ако спасението не е цел номер едно, тогава, кое заема неговото място? Много от нас си правят житейски планове, цели и начини за тяхното постигане. Ако спасението е крайната цел, мислете за това какви стъпки е нужно да предприемете за да достигнете тази цел. Направете кратък срок, средносрочни и дългосрочни духовни цели.

 

Вярата от гледна точка на връзката


Трябва ли ми примерът на Христос като пример в моите ежедневни взаимоотношения с другите хора? Трябва ли да засвидетелствам вярата си пред моите приятели чрез поведението си? Да говоря ли за вярата пред моите приятели?

 

Някой веднъж ми каза, че ако всички в твоето паство те харесват, най-вероятно не си добър свещеник. Защото добрите свещеници оспорват хората и не всеки обича да бъде оспорван. Аз смея да кажа, че ако никой не знае, че сме християни, тогава какви християни сме? Тъй като християнинът разбира, че част от това да си християнин е да свидетелстваш с вярата си и да се стремиш да доведеш другите до Христос.

 

Днес поставете Бог на първо място!

 

 

източник:Orthodox Christian Network

Добротата, покаянието и любовта ще спасят човечеството

Февруари 14, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Известният Атонски Старец Гавриил (Карейски) се подвизава от много години насам в килията на Св. Христодул в Света гора. Поклонници от цял свят идват при него, за да получат съвет.

- Отец Гавриил, какво бихте пожелали на православните хора?

 

- Да се грижат за семействата си, за децата си и потомците. Бих желал да не се карате с жените си, за да цари мир в дома ви. Когато жените проявяват нервност, нека да си спомним какво е казал веднъж Чърчил по тоя повод. На забележката на една жена: „Ако Вие бяхте мой мъж, досега да съм Ви отровила“, той отговорил: „Ако Вие бяхте моя жена, то заради Вас сам бих изпил тази отрова“.

 

Бих ви пожелал да отидете в Рая, да имате възможността да пребивавате с Авраам и Йов. Но за да получите благословение от Бога, сте длъжни да се изповядвате често, редовно да ходите на църква, да се молите и да спазвате постите, и всекидневно, макар и по малко да четете Св. Писание, да вършите благотворителност на нуждаещите се хора. Когато ви положат в гроба, вече няма да имате възможност да сторите каквото и да е добро, нито да се молите. На погребалния саван няма джобове и когато се прости с тоя живот, човек губи всичко онова, което е придобил, освен онова, което е раздал. Богатството и бедността не се намират в дома ни, а в сърцата ни. Онова, което имаш, не е твое. За безръкия ръцете струват много повече, отколкото ръцете на оня, който е алчен. Искаш ли да забогатееш – тогава раздавай. Искаш ли да умреш от глад – затвори очите си и затъкни ушите си от човешката болка. Има радост в очите на онези, които плачат заради болката на ближния, защото тези очи виждат Рая. Има радост в устата на ония, които изговарят слова на утешение, защото тези уста ще пеят с ангелите. Ще има радост в онзи дом, който отваря вратата си за странника, защото тази врата се отваря за Божията Майка и за Иисуса Христа.

 

Един светец някога е казал, че в най-трудните времена човечеството ще се спаси чрез добротата, покаянието и любовта. Добротата отваря вратите на Рая, покаянието въвежда в Рая, а любовта разкрива Самого Бога. Нашата доброта ще ни спаси. На този, който хвали сам себе си, който няма любов, който осъжда ближния си, не прощава на врага си – на такъв Бог не приема покаянието и не чува молитвите му. Светиите ни съветват – раздавайте се за ближните си, за да се раздават и те за вас, прощавайте им, за да ви прощават и те, не осъждайте, за да не ви осъждат. Ние очистваме греховете си чрез изповядването им, чрез молитвата, когато търпим изкушения, вършим добри дела, когато осъждаме себе си. Ако оправдаваме сами себе си, то Бог ще ни осъди за това.

 

За да ви поразвеселя малко, ще ви разкажа един случай. Един руски офицер, комунист и безбожник, излязъл с доклад, в който доказвал, че няма Бог. Обръщайки се към аудиторията, той попитал:

 

- Виждате ли този молив?

 

- Виждаме го.

 

- Значи, той съществува.

 

- Книгата виждате ли я?

 

- Виждаме я.

 

- Значи, тя съществува.

 

- Бог виждате ли Го?

 

- Не.

 

- Значи, Него Го няма.

 

Тогава един от слушателите поискал думата:

 

- Виждате ли офицера?

 

- Да.

 

- Ботушите му виждате ли?

 

- Виждаме ги.

 

- А фуражката му?

 

- Виждаме я.

 

- А мозъка му виждате ли?

 

- Не.

 

- Значи, той е без мозък.

 

Аз бих искал всички ние да попаднем в Рая и Гопод да запише имената ни във вечния живот.

 

- Отче, могат ли днес съвременните родители да възпитат децата си в святост?

 

- Могат. Със своя личен пример, с истинското си християнско поведение, с това, че постоянно се молят, постят, вършат благотворителност. Тогава децата вземат пример от родителите си и сами стават истински християни. Децата се нуждаят от примери, а не от съвети. Ушите им не слушат съветите, но очите им виждат примерите. Този, който само дава съвети, строи с една ръка, а онзи, който дава и съвети, и примери, строи с двете си ръце. Този, който дава добър съвет, но лош пример, строи с едната си ръка, а с другата разрушава, каквото е построил.

 

Един родител се обърнал към педагозите от всички нива – от начални учители до университетски преподаватели. „Ние ви доверяваме най-голямата си ценност“ – казал той – „нашите деца – това е нашия пример, а не това, което знаем“.

 

Когато децата виждат лошото ни поведение – например кавгите ни със съпругата, те ще престанат да ни уважават и ще се отвърнат от нас, когато пораснат.

 

- Отeц Гавриил, в кое, според вас, се състои разликата между живота на монаха и на мирянина – християнин?

 

- На монасите нищо няма да им помогне, ако в манастира има компютър и телевизор – сатаната ще ви раздели чрез тях. Има такава притча. Дошъл сатаната до един манастир, почукал и му отговорил детски глас. „Е, щом ти си тук“ – казал сатаната – „значи, няма какво да правя тук“.

 

- Как да победим сами себе си, нашите грехове?

 

- Има три начина. Първия – да отидеш на гроба на Ленин и да го помолиш да те излекува от слабостите ти. Втория – да намериш такъв супермаркет, в който да се продава на килограм търпение, на килограм смирение, на килограм любов, на килограм прошка. А третия – да се съединиш с Бога, Източника на любовта. А как да се съединиш с Него? Само чрез молитвата, чрез любовта, добротата, жертвоготовността. Само тогава ще имате Неговото благословение.

 

- На Атон много монаси се молят за хората от целия свят. Какво е значението на Атон за човечеството?

 

- В Русия живял един старец на име Партений, на когото му се явила Божията Майка. Той я попитал: „Каква е ролята на схимонаха?“ Тя му обяснила, че той е длъжен да се моли за цялото човечество. Ние никога не можем сами да се спасим. Ще бъдем спасени от другите за отношението ни към тях. Имало един старец, който се затворил в килията си и не пускал никого при себе си. Веднъж имал съновидение как една мечка го тъпче, но духовните му чеда я прогонили и го спасили.

 

Ако си представим, че в ръководството „Как да попадна в Рая“ са посочени необходими 1000 точки бал за това, то за един монах 500 точки ще бъдат събрани за търпението му към събратята му, а останалите 500 – за неговите молитви и подвизи.

 

Има такава притча. Умрял един старец и дошъл до райските порти. Свети Петър му казал:

 

- За да влезеш тук, са ти нужни 1000 точки.

 

- Бях добър свещеник – отговорил той.

 

- Това са две точки. Какво друго добро си сторил?

 

- Учих енориашите си на катехизис.

 

- Това е още една точка.

 

- Проповядвах Словото Божие.

 

- Още една точка. Друго има ли?

 

Старецът се разочаровал, разстроил се: „Че откъде ще събера толкова много точки, след като за всяко нещо се дават по една-две?“ И казал: „Господи Иисусе Христе, спаси ме, не мога да вляза в Рая. Откъде да събера 1000 точки?“ И тогава Св. Петър му казал: „Ето, за тази молитва получаваш 996 точки, плюс другите 4, стават 1000 – влизай!“

 

Ето и друга притча. Умрял един аскет, дошъл пред портите на Рая и почукал. Попитали го: „Кой е там?“ Отговорил: „Аз съм, аскетът“. Портите останали затворени. Разочаровал се аскетът, върнал се в пещерата, започнал да пресмята подвизите си и разбрал защо райските двери останали затворени за него. Почукал отново и когато го попитали кой е, този път не казал „аз съм“. Отговорил: „Ти, Господи, си Този, Който направляваш стъпките ми“. И тогава, дверите на Рая се отворили пред него.

 

Източник: Списание „Покров“

Автор: Игумен Киприан (Ященко)

 

 

Бъдете внимателни във всичко

Февруари 13, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Мнозина мислят, че духовният живот зависи от нашите чувства, че ако се чувстваме приятно и сме радостни и мирни, тогава означава, че сме добре и в духовния живот. И обратно, ако чувстваме тъга, скръб, мислим, че не сме добре в духовния живот. Разбира се, факт е, че човекът, който се подвизава, разбира своя ход и от това какво чувства в себе си, но в началото на духовния живот това не винаги е сигурен критерий, защото съществува законът на промените, който въздейства върху нашия душевен свят. Много хора се разочароват в хода на духовния си живот, защото, както казват, не виждат в себе си някакъв напредък, и чувстват, че стоят под същия знаменател, намират се там, където са започнали или са още по-зле отпреди. И тъгуват и скърбят за това. Разбира се, това, че скърбят, не е зло, а е безопасност, но човек трябва да внимава да не оставя себе си да го обзема стрес и депресия поради различните чувства, които изпитва.


Казахме, че има много причини за промените в душата на човека. Отците определят много причини – една от тях е средата, дори и климатологичните условия играят роля в нашето душевно състояние. Тези външни условия въздействат върху душата ни. Още нещо много важно – и другите хора въздействат върху душата ни. Помня един съвременен светец, който имаше дарба от Бога да говори, имаше богословска харизма, да говори и да тълкува Божието слово пред хората, които отивали при него. Веднъж дошла една група, която го посетила, и го помолили да им каже нещо, но той се замислил за малко и казал: „Прощавайте, не мога нищо да ви кажа, в душата ми няма нищо, не мога да кажа нищо“. След това се опитал да им каже нещо, но човек разбирал, че тези думи не били предишното, обичайното слово, което излизало от душата на стареца и не били плод на обитаващата в него благодат, а слово, за което старецът се насилил да го каже от своя ум. Когато тези хора си тръгнали, старецът казал, че ставало следното нещо: „Когато присъства еди-кой си човек, никога не мога да говоря“. Словото в него заглъхва, не намира думи.


Да ви кажа още един пример, помня на Света Гора, когато живеех там, и въобще в манастирите в дните, в които се причастявахме. Там всички монаси се причастявахме четири пъти в седмицата. Служихме всеки ден св. Литургия, аз бях единственият свещеник в нашето братство дълги години. Всеки вторник, четвъртък, събота и неделя монасите се причастяваха със светите Тайни. През тези дни цареше особена атмосфера в храма. Докато всеки ден служихме св. Литургия, и аз знаех приблизително докъде стигат силите ми – в Литургията, в молитвата и т.н., през тези дни обаче чувствах, как да го кажа, допълнителна сила, която подтикваше душата ми към още по-голяма молитва и богообщение. И разбирах, че тази допълнителна сила естествено не беше моя, а идваше от атмосферата, която съществуваше в храма. Понеже монасите щяха да се причастят в онзи ден, бяха по още по-внимателни и се подвизаваха повече, така че да са готови да участват в св. Тайни, и така атмосферата бе по-наелектризирана в духовен смисъл и помагаше и на мен, който бях немощен и приемах допълнителна духовна сила.


Дори един духовен човек може да промени цялата атмосфера на едно място. Помните в Евангелието думите на Христос: „Когато отивате в един дом, казвайте мир на този дом“. Това е един еврейски израз и евреите обикновено имали хубави пожелания, както всички източни народи имат и не казват „здравейте и добре дошли“, а „мир“, „Шалом“. И арабите го казват. Мир на този дом. Ако има мир, тогава вашият мир ще остане в този дом, ако няма мир, мирът, който отправяте като пожелание, ще се върне и тогава излезте и отърсете дори праха от обущата си. Доказано и прието е, че духовната атмосфера е нещо, което играе роля в нашата душевна нагласа и е възможно един човек да промени цялата атмосфера в дадено място дали към добро или към зло. Един Божий човек може да стане причина на това място да се възцари мирна атмосфера, както е възможно и един човек, който няма Божия дух, да смути много хора.


Да ви дам прост пример. Не ви го желая, нито ви увещавам, но ако се случи да спорите с някой еретик, опитайте да говорите с един йеховист, тозчас в душата ни директно влиза един демонски дух, които ни кара да чувстваме раздразнение. Мисля, че навярно всички имате опит – нямаме нещо против хората, но са в духовна прелест, еретици, Бог да ги помилва. Но този дух на прелестта, този дух на богохулството, на ереста, който е силен демонски дух, като една инжекция нахлува в душата ни и смущава цялото ни същество, без да имаме нещо против тях, а просто са прелъстени хора, идват да ни кажат една дума и душата ни отдалеч се смущава. И казваме защо се смутих, какво стана, как, защо. Причината е, че този човек е носител на дух на прелест. Както когато доближаваме един Божий човек, където може и нищо да не ни каже, но чувстваме атмосфера на мир и радост. Да ви дам още един пример. Когато изповядвам часове наред и идват малките деца, така най-хубаво отморявам – дори да изляза да се разхождам един час, това няма да ме отмори, но когато в изповедалнята влезе едно малко детенце, като гъба отрива цялата духовна умора и променя цялата атмосфера. Защо? Защото е едно невинно същество, едно дете, една човешка душа, която не участва в човешките пороци, в нашите страсти, и пръска около нас мир, спокойствие и отмора. Знаете ли колко приятно се чувствам, когато отивам в основните училища? Изключително приятно, какво да ви кажа, след като ми идва да вляза в детските ясли, тоест чувствам се толкова хубаво, отморяващо, поради малките деца, чувствам в душата си отморяваща атмосфера, където колкото и да съм уморен, тази умора веднага изчезва. И причината са малките дечица. И напротив, има хора, които веднага щом ни доближат, ни изморяват, без дума да кажат, чувстваме тежест в душата си, едно затваряне, стягане в душата ни, защо? – защото душата на човека има собствени закони и начини, по които работи. Разбира се, съвършеното е човек да преодолее тези неща и да не се поддава на промените особено що се касае за нашите братя. Там сме длъжни да жертваме душата си за брата ни, дори да чувстваме, че този човек е дотеглив, кисел, труден и затруднява душата ни. Там реално е ценността, да понесеш бремето на брата си.


Спомням си веднъж, когато казвах на стареца: „Не издържам този човек, изморявам се“, а той ми каза:
„Ти се измори да го слушаш. Но попита ли него дали се е изморил да понася себе си? Питаш ли този човек къде е (в духовен смисъл), колко много е потопен в объркване и мрак, в това бреме? Ти го слушаш пет минути и, слушайки го, колко можеш да разбереш? Но онзи, който живее в това състояние, я помисли в какво състояние се намира“.


Не трябва да оставяме да ни въздействат впечатленията и емоциите, а, ако сме духовни хора, трябва да преодолеем тези неща. И знаете, когато човек преодолее това състояние, тогава влиза в едно по-горно пространство. Нека ви дам пример. Когато душата ни почувства присъствието на сатаната, на демоничната енергия, се смущава, чувства страх и смущение, не приема това. И това е естествено – душата ни, понеже е дух, може да почувства присъствието на демоничното. Но душите на светците, когато почувстват това присъствие, или когато си припомнят съществуването на демоните, не реагират по този начин, а душата им се движи с велика любов към – и, както казваше преп. старец Паисий, с голяма болка и изключително много любов. Както и спрямо трудните хора, казваше старецът. Аз веднъж говорих за клириците и старецът каза: „Добрите клирици ги обичам изключително много. Лошите клирици ги обичам повече, но с голяма болка“. Наистина един човек, който е в трудно състояние, когато човек е духовно съвършен или живее в духовно състояние, не чувства спрямо другия отвръщане, а болка и любов и така може да крепи брата си, ближния си, всеки, който и да е човек, може да го крепи без да чувства, че другият е тежест за него. Но ние сме хора и се движим в нашите човешки немощи. Затова, когато се намираме в среда, която ни въздейства отморяващо, отморяваме. И когато се намираме в среда, която ни въздейства изморяващо, да внимаваме да не реагираме, а да претърпим и с любов и молитва да имаме търпение да отмине това, обвинявайки себе си, че ние сме немощните и затова не можем да крепим себе си, а не другият човек е виновен. И още нещо – трябва да знаем, че ако чувстваме отхвърляне спрямо другите, това означава, че не сме стигнали до съвършена любов, следователно не можем да се наречем дори християни, защото християнинът е човек, който има любов в себе си, много любов към другите хора и любовта винаги стои като надежда и никога не отпада. В нея няма падения или промени. В нея има място за всички, и дори когато е нужно човекът да накаже другия или да му наложи нещо, което привидно не е приятно, но трябва да го направи за негово добро, това да става с реална любов, с болка, защото трябва да наложи някаква епитимия, ред, и заради личното спасение на другия, но и за обща полза. Във всеки случай ние сме задължени и критерий за духовност е любовта към всички.


Трябва да внимаваме изключително много в нашата среда или в местата, където отиваме, защото, независимо дали го искаме или не, средата въздейства. Затова отците внимавали, не като презирали другите хора, а имайки усещане за човешката немощ, внимавали къде отивали и на кого говорили. Знаете, че е възможно и един предмет у дома да развали цялата мирна атмосфера, не един човек, а един предмет или много повече – една книга.


В Патерика се казва, че един старец, игумен на манастир, една нощ се молил и видял Света Богородица, която вървяла из манастира и влизала в килиите на всички монаси, благославяла ги, но в една килия не влязла. Тази килия била на добър монах и игуменът знаел, че бил добър монах. Затова попитал Света Богородица:

- Защо не влизаш в тази килия, за да благословиш този монах, който се подвизава и е добър?

И Света Богородица му казала:

- Да, добър монах е, но в килията си има една еретическа книга и аз не мога да вляза там. Не искам да вляза там.

Друг случай. И аз присъствах. Веднъж, когато излязох от Света Гора с други двама монаси, отидохме по работа в Солун, оставахме в конака, защото нямаше къде другаде. Манастирите имат конак, където отсядат монасите. Там бяхме приютили един младеж от Кипър, който беше студент и бе дошъл, за да се яви на изпити в университета. Игуменът каза той да отседне там за 2-3 месеца, след като ние не сме там всеки ден. Имаше стая, където да отседне. Стигнахме изморени, цял ден път от Света Гора, море, кораби, автобуси, истории и т.н. Стигнахме в конака, хапнахме набързо, отслужихме Повечерието и отидохме да починем. Веднага щом легнахме, не след дълго се чу страшен шум, един йеродякон, който също беше с нас, се събуди и скочи, всички усетихме нещо лошо и той ужасен се събуди.

- Какво ти стана? Какво се случи?

- Нищо, нищо – отвърна той.


- Е, добре, хайде, да си отпочинем.

Отидохме отново по стаите си, не след дълго пак се чу същият шум и дяконът пак стана.

- Какво ти стана, бре, детето ми?

- Не зная какво става, някакво изкушение, не мога да спя, изкушението идва да ме задуши.


- Хайде, дяконе, няма да ни оставиш да спим тази нощ. . .

Отиваме отново да спим – той отново скочи ужасен и извика силно.

- Какво става?

- Какво да ти кажа: един китаец с някакви мустаци се хвърли да ме удуши.


Китаец в конака? Къде се намери? Изкушение от сатаната в такъв час. От сатаната, но в този образ. Но откъде да се намери тук? Какво става? Събуди се и студентът.

- Какво става, какво стана?

- Е, това и това стана.


Оттук, оттам му казах:

- Бре, какво става тук, какво правиш тук? Четеш нещо?

Какво беше в крайна сметка? Този младеж от любопитство си купил една окултна книга, по-надолу имаше книжарница, в която продаваха такава литература – езотерична, разни философии и в книгата се описвали подобни индуистки и китайски методи. Демоничната енергия идваше от тази книга.


Мога да ви разказвам много такива неща, но сега не е време да говорим такива истории, а просто искам да ви кажа – бъдете внимателни в това какво поставяте у вас, какво държите у вас или в стаите, защото понякога отивам в разни домове и виждам някакви демонични символи, някакви магически символи, някакви маски, буди, внимавайте – това не са прости украшения. Както една икона на Христос не е украшение, а излъчва Христовата благодат, Кръстът излъчва благодат, св. Йоан Златоуст казва, че където има Евангелие, то пази и дава благодат на целия дом. По същия начин там, където има такива предмети или такива книги и образи, които излъчват демонична енергия, тогава да знаете, че за съжаление въздействат върху нашата среда. Това нещо, което отците са казали преди векове, идва днес да го каже добре и науката. Тя идва да анализира въздействия, които имат дори и Мики Маус (анимационните филми) върху човека.


В Лимасол се състоя конференция относно порнографията и реално се ужасих, показаха един филм, един телевизионен канал го подготви, за да видим какво излъчват по телевизията. Едната част беше посветена на всички тези голотии и плътски неща, които дават по телевизията. Втората част беше за тези неща, които гледат децата, някакви дракони, извънземни, ама какво да ви кажа, огън излизаше от устата им, някакви ужасяващи сцени, където реално се смутих, а беше напълно тъмно и ако бях сам, щях да извикам! Добре че имаше други около нас. Наистина, душата ми се смути, почувствах душевен смут и знаех, че гледах един филм, който гледахме по научни причини. Самите учени, не специално църковни хора, анализираха как това влияе, какво гледат децата, какво гледат хората, как въздейства това върху душевния ни свят.


Следователно средата, както отците казват, има голямо значение и трябва да внимаваме. Както и във всички неща от живота, всяко нещо, дори офиса, където работим, ако не е подреден така, че да ни утешава, тогава не можем да работим, работата ни става изморителна. Затова ви казах, че е хубаво да имате вкъщи кандило, икони, каквото имате, веднага ще видите една промяна, икона на Христос, на Света Богородица, на светиите, това е друга атмосфера, домът ще се стопли, където допреди е имало тежка и враждебна атмосфера. Ще видите това въздействие, защото нещата, които ни заобикалят, не са толкова невинни – за щастие вече и науката го казва, а преди отците са го казали, тълкувайки този лабиринт на въздействията и промените.


Също трябва да знаем, че промените стават в душите ни по педагогически причини от Бога – Бог иска душата на човека да бъде зряла и съвършена. И както когато ядем, не ядем само еднообразно ядене, защото ще умрем, колкото и добро да е, така казват, не знам дали важи, но го казват, тези, които знаят, диетолози и лекари, че ако всеки ден го храниш един човек с едно и също ядене, в даден момент ще умре или ще се разболее, колкото и добро да е това ядене. Нужно е разнообразие. Виждате, когато ядем, ще ядем и сладко, и салата, и сладолед, ще пием и вина, и всеки ден различно ядене или най-малко ще има разнообразие от храни – човекът се нуждае от разнообразие. От друга страна, Бог ни е създал така. Той не ни направил да ядем само фасул, а да ядем и разнообразни храни. Такава е природата ни. В духовния живот е нужно човек да е цялостен, да няма само една добродетел, защото тогава е недостатъчен. Дори любовта, когато е сама – вреди, любовта, която е най-голямата добродетел и е пълнотата на добродетелите. Има една добродетел, която, както казваше и нашият старец, е солта. „И коя е тази сол?“ – казваше старецът. „Сол, чеда, сол“ – така казваше. И се питахме ама каква сол? Какво ще солим? Каква е тази сол? И коя е тази сол, дядо? Солта е разсъдителността. Всяка безразсъдна добродетел е опасна. Дори любовта. Както в едно добре сготвено ястие ако няма сол и е безвкусно, така и разсъдителността дава вкус и правилно отношение във всяко нещо.


Промените стават в човека, за да стане завършен, да премине през всички стадии на духовния живот, да няма само една добродетел – само любов, или само милостиня, или незлобие, или молитва, защото след това ще е едностранчив човек, и когато е такъв, няма да може да види правилно другите хора.


Веднъж бях при един велик старец, там дойде един монах, който възхваляваше добродетелта на една игуменка на манастир с много монахини. Той му казвал, че тази игуменка е толкова чист човек, има толкова чист ум, че никога нямала плътски помисли, нито знае какво е това нещо, толкова свята душа и е без плътски изкушения. Той и всички очаквали от стареца да каже браво, колко добър човек и добра игуменка! Казахме, наистина това е велико нещо. Старецът – мъдър и опитен, поклатил неодобрително глава и казал: „Аз, отче, не похвалявам това нещо, което казваш. Аз не искам игуменката да не разбира тези неща, аз искам игуменката да разбира от тези неща, да е горяла в пещта на изкушенията, за да знае и да утешава другите хора и тези, които са до нея и се подвизават. И знаем случаи от Патерика със свети подвижници.“


Бог допуска да изпитаме изкушения, опасността от гибел, от греха, защото иска да сме пълноценни хора, а не едностранчиви. Помислихте ли за един духовник, който не разбира от тези неща? Тогава прилича на един лекар, който не знае какво означава болка, а теб те боли. Да, но ако лекарят се разболее и го хванат за ръцете и краката и го сложат на леглото и започнат да го режат, следващия път, когато другият му казва: „Боли ме!“, ще знае и няма да казва: „Не, не те боли!“ или „Нищо не е!”. Да изпита болка и той и да се научи да състрадава на този, който страда. По същия начин Бог позволява да минем през такива промени, за да придобием опит. „Защото в това, що Сам претърпя, като биде изкушен, може и на изкушаваните да помогне” (Евр. 2:18) Тоест необходимо е човек да премине през това, защото така се смирява, научава своята немощ, научава човешкото безсилие, научава се на състрадание към другите хора, научава се да бъде благ, състрадателен, да утешава другите.


Един монах се провинил в нещо и другите монаси решили да го прогонят, но авва Памво казал:



 

- Ти, авва, където отиваш, ти нищо не си направил?


- И аз имам много неща от стария човек и затова и аз трябва да бъда изхвърлен вън.

Тогава всички се навели и казали – и кой може да каже, че в него няма неща от стария човек? Следователно кои сме ние да гоним другите от мястото на покаянието?


Помня един духовник на Света Гора, където един друг строг, но безразсъден духовник отишъл и му направи забележка: „Ти, отче, си много снизходителен духовник, оставяш всички да се причастят, трябваше да им наложиш епитимия, за едното нещо – една година, за другото – две години, за третото 10 години, защо ги оставяш? Трябва да ги съдиш, ти си духовник, да наложиш епитимия, не всички са способни да се причастят!“

И старецът му казал:

- Отче мой, аз, когато служа, казвам, че ако има някой тук вътре, който не трябва да се причасти и да излезе вън, това съм аз. Ако Бог търпи мен, тогава кой съм аз, че ще изгоня другия? Ако има някой, който трябва да си тръгне от църква като най-грешен и мерзост за Църквата и от който Бог се гнуси, това съм аз. След като аз съм първият и най-лош, как тогава ще пропъдя другия? Не мога да направя това нещо, което ти казваш. Ако ти мислиш, че можеш да го направиш, направи го. И ако ти мислиш, че когато се причастяваш, имаш чистото свидетелство на твоята съвест, която ти казва, че можеш да се причастяваш, а другият не може, ти постъпи така. Аз нямам това свидетелство на съвестта.


Светците, след като били изкушени, минали през този кръг на промените и вкусили скръбта и радостта, болката и уюта, беднотата и богатството, гладът и жаждата и насищането, и станали завършени хора. Завършени хора, утешаващи, благи, приемали другия човек, защото разбрали първо на първо тяхната човешка природа в този целия път, по който Бог ги възпитавал.


Трябва да знаем, че Сам Бог извършва нашето спасение с Неговите ръце и от нас зависят две неща – първо, нашето свободно съгласие, да отидем при Лекаря-Бога, да Му предадем себе си и ще ни излекува. И да Му каже: „Виж, ето, аз съм болен, Моля Те, Господи, излекувай ме, болния!“ И второ, да оставаме в лечебницата и да претърпим цялото лечение, да не правим както някои, които отиват при лекаря, но през нощта бягат от болницата и мислят, че по този начин проблемът с тяхното здраве е решен. Не, трябва да останеш в болницата, да минеш през прегледи, инжекции, лечение, лекарства и т.н., за да излезеш здрав. Така е и с човека в духовния живот. Първо на първо дава съгласието си да съработничи с Божията благодат, и, второ, остава в духовната лечебница, претърпявайки всичко, което Бог позволи, знаейки, че Бог направлява неговото спасение и е невъзможно Бог да остави човек да погине – човек, който копнее за спасението си, не е възможно Бог да го остави да погине. И каквото и да стане с този човек, каквото и да е падение, затруднение и промяна, той може да оползотвори духовно тази промяна, уповавайки се на Божия Промисъл и ще получи голяма духовна полза. И както казва старецът, най-отвратителното нещо е торът, но той става ценен тор, който произвежда сладки плодове, ако го употребиш правилно. Същото става и с паденията и злите промени – могат да се трансформират в много добри духовни елементи, ако човек чрез смирението претърпи, уповава се на Божията милост и смирено напредва по пътя на духовния живот, имайки непоклатима вяра в бащинския промисъл на Бога, че Той никога няма да го остави, каквото и да става.


Превод: Константин Константинов

 

В дома на Сина ми не се играе

Февруари 12, 2018 in Беседи, Начална страница

 

 

Един от моите роднини ми разказа следната случка. Един негов приятел, лекар, когато бил дете обичал, както всички останали деца, да се смее и да бяга. Веднъж той самият заедно с братовчед си и други деца се смеел и бягал насам натам, без да съобразят, че тогава били в храма на служба.

 

Завършила литургията, хората взели нафора и се разотишли, но двете деца – лекарят и братовчед му, отново взели да тичат насам-натам из храма. И тогава прозвучал женски глас – строг и нежен едновременно, който казал:

 

- В дома на Сина ми не се играе! Не е позволено да се тича насам-натам. Тук се молят, участват в евхаристията, приемайки Тялото и Кръвта на моя Син.

 

Неочаквано докато отворят и затворят очи, двете деца се намерили в двора на църквата.

 

И лекарят ми каза:

 

- И ще ми казват, дали има или няма Бог! След като Бог ми проговори чрез Своята Пресвета Майка!

 

Източник: Из книгата „Преживяно през време на светата литургия“
Автор: О. Стефанос Анагностопулос

 

Реч сказана на погребението на поп Василя от негова приятел

Февруари 10, 2018 in Беседи, Начална страница

Бачо Киро, 1968 г., Берковица, худ. Феликс Каниц*

Жалостно събрание,
Много пъти сме се събирали на погребение, много пъти сме слушали жалостни плачове, много пъти сме чували за жалостни случки, но тази жалостна случка надминува всичките, която стана съвсем безвременно над този наш незабравен свещеник и приятел, на когото никой не се надяваше да ни замини тъй безвременно и да ни остави в таквази жалост. До вчера го имахме помежду си и никак не вярвахме, че тъй безвременно ще го грабне немилостивата смърт и да ни раздели вечно от него. До вчера имахме всинца надежда в него, че дълго време ще живей между нас и да делим с него злото и доброто на този кратък и лъжовен свят.


О, жалост голяма! Зле се излъгахме! Черна и немилостива съдба го ненадейно взе от нас. Оставаме в голяма жалост ние всинца негови приятели, защото изгубваме достойния си и любим свещеник, от когото много добро очаквахме. О, Боже, дали е туй нещо от теб? Дали ти искаш невинните и да разплакваш стопанка и деца, братя и сестри, роднини и приятели, или си пущаш, Боже, гнева за нашето поправяне? Знаем те, Боже, че си праведен и милостив, не си направил човека да го наказваш, но си го направил, Боже, от голямата си благост да добрува и да те слави, и да бъде наследник на големи добрини, които му си ти приготвил във вечния живот.


Всичкото, което си го направил, Господи, все е добро. Но едно нещо има, Боже, от което ние нищо не можем да разберем – от смъртта не можем нищо да разберем. Защо ни тъй без време граби? Защо ни ненадейно живота пресича? Защо ни в тъмен гроб завлича, там да гнием?



О, смерте, ти си за нас едно неразбрано нещо! Да затвори човек очите си и устата си, да не може да види и да хортува, и да ходи както е гледал и хортувал, и ходил, да лежи пред нас без никакво чувство и в тъмен гроб да се затисне, там да изгние, да стане на пръст и плесен. Туй е за нас едно твърде неразбрано нещо и много лошо. Днес аз мисля да живея много време, а утре да бъда изгубен. Днес аз мисля да изпечеля и достигна много имот, а утре да ме няма, да се изгубя. Днес аз мисля да си направя хубава къща и весело да живея в нея, а утре да ме затиснат под черната пръст!


Ах, неразбрано нещо е за нас смъртта, и лошо, защото докарва работите тъй, както ние никак не сме мислили. Затуй ли се мъчим и трудим всинца на този свят, кога утре ще го заминем без нищо? О, голяма лъжовина человеческа! Напразно се труди всекий жив человек. Всекий си мисли, че много време ще живей и се труди да си направи живота рахатен и радостен. Затуй се труди деня и нощя, но често се излъгва, защото няма нищо в неговата власт, нищо не става по волята му, нищо не се случва, както си той мисли и крои. Всичко става както ищи Бог. Той ни дава живота, той ни дава радостта, той ни провожда и жалостта. Много са чудни и непостигнати неговите работи. Но нашите работи са твърде лъжовни и лоши, защото ние предпочитаме тукашния живот от вечния, все за него се трудим, а за вечния никак не помисляме.


Но елате да видим нашата лъжовина! Ний от земята сме били направени, пак ще в нея да се върнем според божието изречение: „земля еси, в землю пойдеши”. Елате да видим как ни граби смъртта и как ни разплаква. Колко майки разплаква и колко малки дечица, колко братя и роднини! О, жалостно позорище! Кой е този пред нази, дето лежи, не гледа, нито хортува? Не е ли той нашия любим свещенник? Ах, злощастний приятелю, отче поп Василе, защо не ни погледнеш както ни поглеждаше, защо не ни продумаш, както ни сладко хортуваше, защо ни, отче попе, оставяш, защо ни разплакваш, защо ни скъсяваш радостта, защо ни изгубваш надеждата, която имахме на тебе, защо ни оставяш в таквази жалост?


Преди три години те с радост посрещнахме, когато се опопи и се радвахме, че ще живееш много време помежду нас, а днес те изгубваме и за всегда се от тебе разделяме. За толкоз ли ни е била радостта? Догде се нарадваме, че си имаме достоен свещеник, ето днес те изгубваме. Ах, злочести сме били за скоро време да те изгубим! И ти си бил злощастен, дето отиваш млад, зелен в черната земя. Но бъди благодарен, отче попе, от туй, което си имал в живота си. Наумявай се в онзи свят, че ти си имал тука искрени и любезни приятели, които са били готови и живота си за тебе да жертвуват и да те отърват от немилостивата смърт, ако би имало край. Тези приятели и роднини днес със жалост те изпроваждат и често ще въздишат като гледат гроба ти.


И ти, отче попе, в духа си отгоре нагледвай твоите приятели, с които си се с любов поминувал. Таз любов ще ти остане. Бог определил тебе по-напред да повика, но и ние щем след тебе да додим, из този път щем да минем, дано ни Господ събере в небесните селища, дето е живота безкраен.


Елате, братя, елате, сетен път да здрависаме нашия любим свещеник, от когото вечно се разделяме. Елате да видим нашата лъжовина! Как се затиска човек под черната земя, как става на пръст и плесен! Ето нашия любим свещеник не ще го има със нас вече – пресели го в гроба смъртта, живота му като пресече, отдалечи го от света. Всинца щем, братя, тъй да измреме. Смъртта не гледа ред, нито време. Всекий човек е нейн роб, всекий ще лежи в тъмен гроб. Но блазе му, който е поживял на този свят с любов: за него в райската градина венеца е готов. Който в тукашния си живот направи добрини на своя си народ, такъвзи благодетел радостен от този свят отива и неговата памят винаги е жива, каквото и този наш любим свещеник. Той не беше богат, нямаше имот, но и без имот можеше да направи големи добрини на своя си народ. Но няма го вече, живота му се пресече. Елате всинца, братя, сетен път да го здрависаме:



Нека се всинца притечем,
„Вечна му памят!” да речем.
Вечна ти памят, отче поп Василе,
За тебе сме са всинца нажалиле
И жалостни сълзи роними,
Пред черкова те ровими:
Кога в черква идими,
Кога ти гроба видими,
Кога край него минувами –
Тебе ще помянувами.
Тялото ти в тоз тъмен гроб ще почива,
Но твойта памят все ще бъде жива.
Догде твоите приятели живеят
Все щат за тебе да милеят.
Бог да те прости и упокой
И на райски добрини удостой.
Нека ти бъде пръстта лека
Отсега и до века.

 

„……..Покойният беше от сиромашка фамилия, от малък ходил ратайче, после седя и чете 4-5 години на монастир „Света Троица” и стана даскал на селата Димча, Патреш, Мусина и на наше село. На 1864 се ожени, на 1868 се опопи, на 1872 г. май 29 се помина 35 годишен. Беше с всекиго любезен и голям и ревностен родолюбец. Вечна му памят!”.


* Бачо Киро е роден 1835 г., на 6 години баща му почива. Помага на семейството си като ратай. На 12 години майка му го праща да се учи в Батошевски манастир. От ранна възраст става учител (откъдето идва и названието Бачо), като обикаля околните села Коевци, Мусина, Михалци, Вишоград, от 1857 г. до смъртта си преподава в родното си село Бяла Черква. Участва в борбата за църковна независимост и е затварян неколкократно (заедно с бъдещия отец Васил). Под негово въздействие, по време на Априлското възстание, от неговото село излиза чета от 100 човека, несравнимо повече от околните села. Оживява 9 дневната обсада на Дряновския манастир (където в последните дни четата от едва 200 човека е обградена от армия наброяваща близо 10 000 човека), след разбиването на четата и опожаряването на манастира, успява да стигне до родното си село. Там е пленен и предаден от чорбаджиите на селото, които го предават на турците като изкупителна жертва, тъй като техните собствени синове също участват във въстанието. Бачо Киро има възможност да избяга, но отказва да го направи. Изправен пред извънредния турски съд, печели дори враговете с достойното си държане. Търновският първенец Етхем бей прави опит да го спаси, представяйки го за умопобъркан. Тогава Бачо Киро казва на турски език стихотворение, с което заявява съзнателното си участие във въстанието. Обесен е на 28 май 1876 г. в Търново.



През 1868 г. Бачо Киро води отец Гавриил (негов роден брат) и отец Васил, и двамата учители по това време, да бъдат ръкоположени за свещеници от българския владика еп. Доротей Софийски в Берковица. Решава да изминат дългия път от Бяла Черква, Търновско до Берковица пеша. По време на престоя им там се засичат с Феликс Каниц, роден през 1829 г. в Австро-Унгарската империя, останал кръгъл сирак на 14 години, евреин приел християнство, той е известен пътешественик, археолог, географ, етнограф и художник, благодарение на когото България става позната в Западна Европа в годините преди освобождението. Изготвя много точни карти на Северна България, използвани от руската армия по време на войната, за което получава два ордена. Феликс Каниц е впечатлен от личността на Бачо Киро и от дългото пътуване пеша, което е направил и го моли да му направи портрет.



Семейството на Бачо Киро притежава само една негова фотография правена в Букурещ. През 1885 – 1886 г. синът му Теодосий Киров, като офицер в армията води рота, с която преследва шайка разбойници. Случайно се отбива в хана в Берковица и вижда на стената сред други портрети и картини, портрета на баща си, направен от Феликс Каниц.


 

Да внимаваме, да пазим ума си!

Февруари 9, 2018 in Видео, Начална страница





Съвети на свети праведен Алексей Мечов

Февруари 8, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

„Молитвата изисква покой, а при вас сега го няма. Носите се в различни посоки. След това се изморявате много. Затова молитвата не идва. Първо за нея е нужен покой, таке че да не се разсейваме, да не ни безпокои нищо. Когато животът протича по този начин, трябва да се молим на ум, без да обръщаме внимание, че душата не отговаря. Вниквайте в думите на молитвата. Не позволявайте на нищо да ви обърква, но се молете, молете се. Не си задавайте въпроси, на които не можете да отговорите в момента. Не се отчайвайте. Когато се успокои животът ви, тогава е възможно, а сега не е.“

 

„Преди да започнете да четете Евангелието се прекръстете и кажете: „Господи, научи ме, дай ми да разбера, какво пише там“. После така се случва, че случайно попадате в някакво прозрение и започвате да разбирате смисъла на едното или другото. Тогава трябва да вземете и да запишите тези мисли.

 

„Очистването на душата и приближаването й към Бога се извършват тук, в този най-обикновен и сив живот. То е свързано с много скърби и трудности. Не мислете, че започвам да ви обяснявам за красотата на духовния живот и как да стигнете до Царството Небесно. Аз ще ви обясня как да живеете с хората, които Господ ни е определил.“

 

Отец Константин, близък приятел и съмишленик на отец Алексей Мечов, казваше така: „Когато се молите, споменавайте родителите си. Това е много важно, винаги да споменаваме тези, които са се грижили за нас, които толкова много са ни обичали“.

 

На въпроса, как да съживим Църквата, отец Алексий отговарял: „Молете се“.

 

За Иисусовата молитва отец Алексей казваше: „Колко пъти – не е важно. Важното е колкото може по-често. Яжте, пийте, вървете, говорете, работете – през цялото време трябва да я казвате в себе си или на ум. Събуждаш се през нощта – също. Само ако може просто, съвсем, съвсем просто“.

 

„Цялата работа е в това, да я казвате с чувство на покаяние (става въпрос за Иисусовата молитва). Обърнете внимание на думите: „Помилуй, мене грешния“. Ако понякога не слушаш какво четат или не разбираш какво пеят в църквата, започни да я казваш – и разсейването се изгубва, мислите и разсъжденията някъде изчезват и се появява молитвено настроение“.

 

„В храма стойте далеч от онези, които обичат да говорят“.

 

„Създайте ред във всичко“.

 

Човек се моли, а молитвата му е еднообразна. Понякога е много трудно. Човек се старае, а неговата молитва е суха, разсеяна. И ето, че му се изпраща в утешение, в насърчаване – чудна, светла молитва. Това е като небесна симфония. Духовна музика, която изпълва душата му. Върху него се излива поток от невероятни, небесни звуци, и унинието и умората изчезват от него. Радост, мир и тишина изпълват неговата душа. Това е, което дава Бог на човешката душа, за утешение и насърчаване – и това е всичко. Да се иска и да се чака това никога не трябва да се случва.

 

„…Прелестта не оставя на мира духовните хора, най-вече когато се опитват да обичат с всички сили Бога, защото те все още обичат себе си повече, отколкото ближния си“.

 

„Да се молим – казва Марк Подвижник – това е от нашите сили, а да се молим с чистота е дар на Божията благодат. И така да можем, да се жертваме за Бога, независимо от количеството (което е възможно за нас) и Божията сила ще се излее в немощната душа, и сухата молитва, разсеяната, но честа и постоянна, придобива навик и се превръща в естествена, молитвата става чиста, светла. Пламенна и достойна“.

 

Из писмата на отец Алексей:

 

„Какво може да бъде по-радостно за Господ, когато Той вижда, че ние се лишаваме от нещо, че се отдаваме на ближния, че се ограничаваме в каквото и да е, че осигуряваме спокойствие на ближния си; че се сдържаме и се стараем да направим душата си, характера си, такива, че на нашия ближен да му бъде по-леко да живее с нас“.

 

„Когато видиш около себе си нещо лошо, огледай се, не си ли ти причината за това“.

 

Отец Алексей винаги искал устна изповед, защото според него, това най-добре очиствало душата. Трудно било, но полезно. Отучвало от гордостта. Той не обичал, дори ако на ум си имаш бележки, тъй като това означавало, че ти не си се подготвил добре, щом не помниш греховете си.

 

„Знаеш дълга си и трябва спокойно и твърдо да го изпълняваш. Трябва да казваш Иисусовата молитва“.

 

„Възлюби Господа, Бога Твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум…; възлюби ближния си като самия себе си“. Велики са тези слова, велико и трудно дело – да обичаш ближния си като самия себе си, както и много често се случва да обичаме Бога по-малко от себе си. И тогава толкова би било добре нашата съвест да е чиста, и толкова дела биха били угодни на Господа, за което Спасителя толкова често ни е молил. И сърцето ни би се изпълнило с радост от мисълта, че Господ е доволен от нас“.

 

„Опитай се да живееш за хората, да живееш с радостите и скърбите им – и да забравиш за своите собствени. И ще видиш, колко ще ти бъде добре“.

 

„Не благославям да се говори за другите хора така, че да се разпространи лош слух, а наш дълг е да говорим поучително, полезно.

 

„Труден и скръбен е пътят, водещ към Бога, и само с Божията помощ ние можем да вървим напред. Ако се оставим на самите нас, ние още от самото начало бихме се погубили. Трябва всяка минута да викаме към Господа: помогни ми, Господи! Помилуй мене немощния! Трябва да се молиш само това, Господ да те помилва, да просиш от Господ прошка на греховете си, да молиш да ти даде сили да живееш, да ти даде сили да се поправиш и да Му служиш, както Той желае. Непрестанно да Му благодариш за Неговото велико дълготърпение и милосърдие – и за всичко. Да молиш за себе си душевни радости и телесна полза не бива.”

 

„Отеца ни учеше, че всеки път, когато кръстът ни се окаже тежък, мислено трябва да си представяме кръста на Спасителя. И да си представяме, че се сравняваме с Него. А кръста, който носим се оказва най-лек. Ние не трябва да искаме друг кръст, освен нашия, който ни е даден от Господ и който винаги ни изглежда по-тежък от другите…”

 

„Всеки един от нас не забелязва своите недостатъци и може да се усъвършенства само с участието на своите близки или други хора, и за това те моля да продължаваш своето дело в същия дух, за което, повтарям, ще ти бъда много благодарен”.

 

Ние трябва да спасяваме себе си и другите, по-строго да следим за себе си, а към другите да бъдем снизходителни, да ги изучаваме, за да се отнасяме към тях така, както се изисква според характера, положението и настроението им. Например: човек е нервен, необразован, но ще изисква от един спокойствие, а от друг деликатност или нещо друго, така че ще бъде безразсъдно, и ние трябва внимателно да наблюдаваме себе си”.

 

„За да опознаем Бога е нужна Божия светлина, а с тази светлина Той изпълва само немощните и смирените, подобно на апостолите, които, като бъдещи невежи в човешката наука, но изпълнени с Божествена светлина, устремявайки се към тази светлина с всички сили на душата, се възпламенили с пламъка на вярата и казали на Господ: „Нека бъдем с Теб, дай ни възможност да се наслаждаваме на това вечно”. Те се стремели към това, за което Господ ги призовава, а в този момент се е разкрило, очевидно, за света Неговото Божествено достойнство”.

 

„Трябва да помним, че щом Господ винаги ни гледа, и Той всичко знае, и как тогава ще постъпим против Него?”

 

„Вие казвате – закона, но там, където няма любов, закона не спасява, а истинската любов е изпълнението на закона (Римляни 13, 8-10).

 

„Изучи живота, научи хората, прави добро”.

 

„Пътя към спасението – обичаше да казва отеца – всеки има своя собствена мярка. Невъзможно е да се установи общ път за всички, не е възможно да се състави формула за спасение, която да обедини всички хора”.

 

„Отец Алексей учеше така: в началото е любовта към Бога, чрез нея, като следващо желание е да угодим на Бога – любов към ближния, а след това промяна в нас самите заради ближния”.

 

„Пожелавай щастие на всички – и ти ще бъдеш щастлива”.

 

„Ежедневно, като майка, кай се за своите грехове на Божията Майка”.

 

„Гледай себе си. Ако искаш да живееш духовен живот – гледай себе си. Всяка вечер преглеждай, кое е било извършено добре и кое лошо; за доброто благодари на Бог, а за лошото се покай”.

 

„По-стриктно, по-стриктно в духовния пост, така ще се научиш да се владееш, смирявай се, бъди кротък”.

 

„Иисусовата молитва – сериозна работа. Трябва да имаш постоянно пред себе си Господа, все едно се намираш пред някой важен човек, и си в постоянна беседа с него”.

 

„Бъдете с хората, живейте техния живот, радвайте се на техните радости, тъгувайте заради техните скърби – защото в това е целта и начина на живот на християнина, а особено на пастиря”.

 

„Как да придобием любов към Бога? Често трябва да си спомняме, какво е направил за нас Господ и какво прави. Всички, всички житейски дела трябва да бъдат осветени от Христос, а за това е Иисусовата молитва. Както е хубаво и радостно когато слънцето свети, така хубаво и радостно да бъде на душата ни, когато Господ е в нашето сърце и ни освещава всички”.

 

„Умът е само работна сила на сърцето”.

 

„Лошите мисли гони, а които се появят – хвани ги за ухото и ги изхвърли. Бъди строг към себе си”.

 

„Когато те нападат лоши мисли, особено в храма, представи пред кого стоиш, или отвори душата си и кажи: „Владичице, помогни ми!”

„Преди да говориш, трябва да помислиш, можеш ли да си спомниш Христос, как би постъпил сега, и после, каквото ти казва твоята съвест, направи така и говори…”

 

„Старай се внимателно да се отнасяш към хората. Да свикнеш с това е трудно. Помни – забрави за себе си и забрави всичко в себе си и живей живота на всеки. Който идва при теб, преживей с него всичко, което той преживява, влез в неговата душа, а себе си забрави, напълно забрави за себе си”.

 

„Човек не трябва да си поставя за цел спасението на своята душа, то само ще дойде, не трябва да мисли, какво го очаква след смъртта и за служението му на Бога. Той трябва да обича с цялото си същество Господа, да Му даде всичко. И всички мисли, чувства, движения да насочва към това да угоди на Господа. Да прави на земята това, което на Него ще Му е угодно. Както за любимия си човек се опитваш да направиш всичко, което той обича и за което те моли, така, още в по-голяма степен, трябва да го направиш заради Господ. А кое е най-първото и най-приятното за Господа? За какво Той много ще се радва, когато го изпълним? Това е любовта към ближния”.

 

„Трябва да се смятаме за най-лоши от всички. Искаш да се дразниш, да отмъстиш или нещо друго да направиш – скоро се смири”.

 

„Както в живота е нужно да забравиш себе си и да живееш живота на другите или за другите, така и в молитвата е нужно да забравиш себе си, своята душа и да молиш от Господа само сила, с която да изпълниш Неговите заповеди на земята”.

 

„Не трябва да щадите и да съжалявате този, който не съжалява другите”.

 

„Преподобен Исихий казва, че без честото призоваване на името на Иисуса Христа не е възможно да се очисти сърцето”.

 

„Отеца казваше – пише в своите спомени Александър Ярмолович, – че е невъзможно в света да се прилагат външни форми от монашеския живот. Трудно е да се комбинира домашната работа с манастирските правила… човек не може да издържи, и душата му започва да страда”.

 

„След като отецът бил попитан: какво да правя когато дойдат скучни хора и говорят за безинтересни неща? Може ли да се отърва от тях по някакъв начин?

 

- Не, трябва да ги изслушаш, защото са нещастни. Трябва да се опиташ да влезеш в техните интереси, постарай се да ги разбереш, как се чувстват, мислят, така че тяхното състояние да стане ясно за теб. После започваш да ги съжаляваш, а съжалявайки ги – ги обикваш. Трябва да се работи над това. Отначало да принудиш себе си ще бъде трудно и скучно. После, веднага щом почнеш да ги съжаляваш, ще ти бъде по-лесно и по този начин няма вече да ти е скучно с тях.”

 

„Исках да имам буря от енергия за да работя усилено – си спомня от своите бележки Александър Ярмолович – за да достигна скоро до своята цел. Мислех, че тази цел – християнството – е толкова близка и възможна. А отеца ме убеди да живея по-спокойно”.

 

- Господ ще ви изпрати всичко своевременно. Не можете да направите нищо със сила. Нужно е търпение и още смирение, молитва…”

 

„Ако човек не отдаде напълно и изцяло душата си на Господа, и да я очисти предварително с покаяние, така че да може Господ да работи в нея както Му е угодно – няма да има душевен мир и в нея няма да влезе Господ”.

 

„Нищо, че молитвата не се получава. Трябва да се принудиш. По-добре е да кажеш малко, но да го кажеш с разбиране. Трябва да мислиш над всяка дума, която произнасяш.”

 

Отец Алексей смятал: „Нужно е да се научим да се молим така, че да не зависим нито от времето, нито от мястото”.

 

„Запомни веднъж и завинаги, че в духовния живот не съществува израза „не мога”. Всичко трябва да можеш, което ти казват. Казвайки думите „не искам” и колкото по-дълго живееш, толкова по-строг отговор ще ти се търси за тях”.

 

В записките на Александър Ярмолович се пази много характерно изказване на отец Алексей: „Въпросът не е във външния живот, а в душевното устроение на човека, който е длъжен да постави на първо място любовта към ближния. В името на тази любов той трябва да настрои своето вътрешно „аз”, за да улесни във всичко живота на своя ближен. А ближните на първо място са семейството, а после всички останали, с които трябва да живеем заедно”.

 

В забележките на дякон Владимир, който се обръща към отец Алексей, е подчертано това, че отец Алексей насърчавал своите духовни чеда по-често да се причастяват. Той подчертал, че не за праведните, а за грешните е установено това Свето Тайнство. „Не казвай, че си недостоен – учеше той. – Ако ти говориш така, то никога няма да се причастиш, защото никога няма да си достоен. Не ние сме създадени за Причастието, а Причастието за нас. Именно ние, грешните, недостойните, слабите имаме още повече нужда от този спасителен източник”.

 

Източник: http://3rm.info

 

 

 

Удивително явяване на Свети Порфирий и чудното изцеление на тежко болна жена

Февруари 7, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

В книгата „Пътувайки зад стените на града“, монахиня Порфирия, която в цивилния живот е била шофьор на такси, разказва за удивителното явяване на св. Порфирий и чудно изцеление на млада жена, което показва, че животът продължава и след смъртта, и ни учи, че никога не трябва да губим надежда, защото Бог е Всесилен и Всемогъщ.

Беше 2 ч., аз бях на площад „Свети Анаргион“ в Атина.

Бях спряна сред светлините на Атина. Един мъж приближи към мен…:

- Можете ли да ме заведете до Мениди?

- Не – отвърнах аз – не мога.

Не можех, защото трябваше в 3 ч. да пътувам за Пирея.

Мъжът стоеше срещу мен и чакаше да мине друго такси. Нещо вътре в мен ми казваше, че трябва да му помогна. Направих му знак да дойде при мен. Веднага щом влезе в таксито, възкликна:

- Това е невъзможно!

И той взе снимката на св. Порфирий, (която имах в таксито) в ръката си и я целуна. В този момент светлината се промени и аз обърнах към Мениди. Исках да си взема снимката обратно, но когато видях как я гледа с любов, съжалих за тази моя мисъл.

- Познавате ли го? – ме попита той.

 

- Не, но от неговите книги аз го опознах и го обикнах много.

- Искате ли, госпожо, да ви кажа как аз се запознах с него?

- Разбира се – отвърнах с радост.

- Научих, че жена ми е тежко болна, от рак. Лекарите й даваха само три месеца живот. През това време моят най-голям син завършваше средното си образование. Каза ни, че е уредил да отиде с десет от своите съученици до връх Атон за една седмица. Казахме му, че сме съгласни и децата заминаха.
В същото време, жена ми взе да се влошава. Лекарят, който се грижи за нея ни каза, че краят наближава. Попитахме го със силна болка:

- Докторе, какво можем да направим за да й дадем още малко живот?

Той отговори:

 

- Можем да направим операция, и нека Бог да помага! – отвърна той.

Съгласих се, и жена ми също беше съгласна, тъй като искаше да доживее, докато синът ни се върне.
Синът ни се върна толкова радостен, толкова щастлив, както никога не сме го виждали преди. Той ни каза колко хубаво било, че е бил там, и как монасите са ги посрещнали топло, и какъв мир е придобил в душата си. Каза ни, че е почувствал Божието присъствие толкова близо, че е забравил, че майка му е болна. Припомнил си за нея, когато Старецът Порфирий се появил пред тях.Той ни каза няколко удивителни неща за Стареца Порфирий, който се беше явил по невероятен начин за нас.

- Извинете – подхвърлих аз – кога се случи това?

- Случи се през 1996 г.

Всички деца стояли под едно дърво, говорили си и се смеели, когато изведнъж един монах се приближил към тях. Те се изправили и целунали ръката му, а Старецът започнал да казва имената и фамилиите на децата. Както можете да си представите, децата са били изненадани от това, че той знае имената и фамилиите им. На моя син казал:

- Кажи на майка си, че няма да има операция, тя вече е по-добре!

- Ти познаваш ли я? – попитал той.

- Познавам я, аз познавам всеки от вас!

- Кой си ти? – попитали те.

- Аз съм Стареца Порфирий – казал той и си тръгнал.
Като се връщали от Света Гора, те спрели в Уранополис в една аптека за да си купят аспирин, тъй като ги хванала морска болест и виене на свят. Влизайки в аптеката, видели снимка на Стареца Порфирий и казали:

- Това е Стареца Порфирий, когото видяхме на Света Гора!

И веднага щом аптекаря чул това, той попитал смутено:

- Извинете ме, деца, видели сте този Старец на Света Гора? Сигурни ли сте?

- Разбира се, сигурни сме, – отвърнали те. Ние всички говорихме с него. И разбира се бяхме изненадани, че той знаеше нашите имена и фамилиите ни. Когато го попитахме кой е той, ни отговори, че е Стареца Порфирий.

- Деца, аз съм сигурен, че сте го видели, но… Да не се изплашите, когато ви кажа, че Старецът е починал преди пет години!

Децата били шокирани!

- Невъзможно! – казали те. Ние току-що говорихме с него!

Жена ми и аз вярвахме, че са видели някой друг, който изглежда като него и който също се нарича Порфирий. Тъй като всички монаси си приличат един на друг.

- Не ми ли вярвате, а? Във всеки случай той каза, че не трябва да се оперираш, защото си по-добре – казало момчето на майка си.

Два дни по-късно, ние отидохме в болницата. На следващата сутрин, операцията щеше да се състои. Времето настъпи и докато чаках с мъка пред операционната, изведнъж видях, че жена ми излиза. Завтекох се към нея и попитах:

- Какво се случи?

- Няма да се оперирам, добре съм!

Докторът излезе след нея.

- Какво стана, докторе?

- Не знам, тя не иска да я оперирам!

- Казах ти – отговори тя – по-добре съм!

- Скъпа, ти полудя ли? – прегърнах я и се опитах да я убедя, че трябва да се съгласи да се оперира.

Тя каза:

- Казах ви, че се чувствам по-добре. Направете ми изследвания и ще видите, че съм по-добре, чувствам го!

- Чудесно! – каза докторът – нека да не я принуждаваме щом се чувства по-добре.

- Не вярвате ли? Чудесно! Направете изследванията за да ви го докажа.

И наистина изследванията бяха направени. На следващия ден резултатите бяха готови и докторът погледна сериозно.

- Какво показват изследванията? – попитахме го ние.

Сякаш болестта никога не я беше докосвала! Докторите погледнаха старите и новите изследвания и не можеха да повярват! Бяха изненадани, това беше невъзможно, и казаха, че на следващия ден ще направят нови.

Когато синът ми дойде и докторите казаха, че ще трябва да се направят нови изследвания, той ми каза:

- Защо не ми вярваш че, видях Стареца Порфирий на Света Гора?

Тогава докторът каза:

- Кого си видял? Стареца Порфирий ли?

- Той ми каза, че майка ми е добре и няма нужда от операция.

Тогава докторът извади от джоба си снимка на Стареца Порфирий.

- Него ли си видял, моето момче, на Света Гора?

- Да, него!

- Изследванията са верни! Вашата съпруга е добре, и сега може наистина да си върви! Вървете и се пригответе!

Докторите бяха дали на жена ми три месеца живот. Изминаха две години от тогава, а тя е дори по-добре от колкото е била преди да се разболее. Затова, аз обичам Стареца Порфирий твърде много. Били сме в манастира много пъти. И когато имаме трудности, той ни помага.

 

Разказът на този мъж за това чудо на Стареца Порфирий ми даде голяма радост. Единственото нещо, което прошепнах, когато човекът си отиде беше: „Благодаря Ви!“
източник: agapienxristou

 

Православен по вяра, еретик по поведение

Февруари 6, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Преди години в училище беше дошъл един инспектор, който ми каза: „Накарай учениците (от гимназията) да напишат Отче наш – не да ги изпитваш, нито да им поставяш оценка, а просто да видиш как ще го напишат и да го преведат на съвременен гръцки“. Помислих, че бързо ще ги прегледам , но ми отне доста време, с червен химикал поправях грешките и листите се изпълниха с поправки, имаше много грешки и в писането и в превода – твърде много грешки. И си казах виж, този инспектор стана причина и аз да видя какво знаят децата в училище.

И какво казвам – вярваме в неща, казваме молитви, живеем в Православната Църква, и ако кажеш на другия какво означава, че си православен? Какво е това, което говориш? Това, което вярва, това, което чете, не го разбира, не го знае. И не си мисли, че ти си по-добър. Някои може да знаят старогръцки, други да имат добри знания за вярата си и да са чели светоотечески текстове, други да знаят известни догматически истини, но колко са те? Повечето знаят ли в какво вярват? Знаят ли какви сме, какво ще рече, че сме православни? Православни ли сме? Какво ще рече, че съм православен? Един човек ми каза – какъв да съм, след като се родих в Гърция, взеха ме, кръстиха ме и станах православен. Това достатъчно ли е? Не е достатъчно – не стига да казваш, че съм православен, понеже се родих в Гърция, това е нещо, което не си избрал, това е първото движение, което Бог прави към теб и те облагодетелства, без да го очакваш, без да го заслужаваш, без да го разбираш добре какво става, че Църквата те прави православен, където се кръщаваш от малко дете, оттам нататък ставаш православен с лична борба, започваш да завоюваш Православието като опит, като лично преживяване. Първото е един дар, то е нещо, което Бог ти дава без да си го искал, без да го заслужаваш, без да разбираш много добре какво е това, което ти дава. И след това ти казва, че имаш 90 години, или колкото години живееш, за да достигнеш опитното преживяване на Православието и да придобиеш, както казват светците, не просто да казваш „зная догматите“, а да придобиеш догматично съзнание, да имаш лично съзнание какво е това, което вярваш, да не е просто „Вярвам в един Бог Отец…“, където и това не знаеш да го кажеш, затова правиш грешки, когато го казваш, и в превода – тоест ако го преведеш, отново допускаш много грешки. И много повече не разбираш опитно това, което казваш. Когато светите отци писали например Символа на вярата – не го написали в канцеларията, я да помислим какво да кажем за Бога – това, това и това, и го записали, а го живеели – вярвам за тях означавало живея го, чувствам Бога, Този е Бог, Бог Отец Вседържител, Творец на небето и земята, Той е създал всичко. Тоест те почувствали Бога, видели Бога, наистина Го виждали и чувствали, че Той е Отец, че е Син, че е Светият Дух, не бил теория за тях, а виждане, виждали Бога и след това записали преживяното и то стигнало до нас. Това ще рече догматическо съзнание.

И когато говорили за Христос, че „вярвам в един Господ Иисус Христос“, чувствали, че Христос е Господ, техен Бог, техен Избавител, че е Този, Който дошъл на земята, разпнал се, спасил човешкия род и възкръснал. Това били опитни преживявания, ние не живеем тези неща опитно, казваме ги формално, сякаш сме в един музей и са ни научили, че в този музей така трябва да работи системата, това ще казваш, това ще правиш, това ще повтаряш – и си православен. Дали съм православен така? Не зная, някъде го бях чул, че един иноверен чужденец отишъл в един манастир, мисля, че в Света Гора, и някой в края на едно бдение му казал – как ти се стори? Той отвърнал: „разбрах, че тук стават много истинни неща, че тези хора държат истината“, но не я виждал живо върху лицата им. Тоест лицето им не показвало динамиката на изричаното. С други думи, когато казваш една толкова силна молитва, когато четеш един псалом: „Ще Те възлюбя, Господи, крепост моя! Господ е моя твърдиня и мое прибежище, мой Избавител“; което четем на едно бдение (от Псалтира) – когато пророк Давид писал това, то преливало от сърцето му, вярвал го, живял го и след това записал. Църквата го взема, дава ни го и ние го четем, но не го живеем, говорим страхотни думи, страхотни изречения, страхотни истини, поразителни, но не ги живеем. Православни сме, но не се наслаждаваме на динамиката на тези думи. И как се вижда това? Вижда се от тревогата, която продължаваме да имаме, от това, че си тръгваме от храма и в нас сърцето ни не е утихнало дотам, че да летим, да се радваме и да не ни занимава нищо от това, което допреди ни е занимавало. Вижда се от ропота и оплакванията, които продължаваме да имаме в живота ни, оплакваме се от жена ни, от децата ни, от съседите ни, вижда се, че всичко това не сме го разбрали правилно.

Православието е нещо, което сме призвани да преживеем, да влезем в Църквата, ние сме в нея, но не опитно, по лична карта сме православни (в Гърция в миналото в документа за самоличност е имало графа „Вероизповедание”), това, което казват мнозина, но не е достатъчно да си православен по документ, а трябва да живееш Православието. Я си помисли, колко пъти и аз съм го казвал в св. Литургия или си го чул: „нека сами себе си и един друг и целия си живот на Христа Бога да предадем“, да доверим себе си и другите на Бога.

Когато св. Йоан Златоуст писал това, то излизало от сърцето му, живял го, сред самотата, сред гоненията и терзания и казвал: „Христе мой, поверявам Ти всичко. Себе си, проблемите ми, всичко поверявам на Христа Бога“. Казвал го и намирал покой, казвал го и го вярвал. Аз го казвам и не след дълго пак имам смут, тревога, агония с моите проблеми и – казвам – аз съм православен. И казвам, че служих една хубава православна св. Литургия, но имах ли православни преживявания? Докоснах ли това, което казвах на св. Литургия? Направих ли го мое притежание? Разбрахте ли го?

Понякога се замислям доколко съм православен. Православен съм, да. Кръстен съм православен, въпреки че ме кръсти един свещеник, който беше от Африка, мисионер, защото се кръстих в чужбина – в Германия, и веднъж гледах снимките от моето кръщение – ръцете на свещеника бяха черни, а аз едно малко беличко бебенце в Германия, а свещеникът – православен африканец. Православно, канонично кръщение. Православен съм. Но православен ли съм? Велико нещо е да кажеш, че си православен. Въпросът не е да се хвалиш, да кажеш „аз съм православен, а всички други сте…“, а да кажеш, че наистина си православен християнин, това означава много голяма отговорност, много голямо смирение, много голямо откликване на Божията любов. Какво е Православието? То е отговорът на човека на Божия призив. Бог идва на земята, дарява ни Своята истина, открива ни се пред нас, явява се, блести пред нас светлината на истината, на богопознанието, и хората, Църквата отговаря чрез Православието. Православието е отговорът на човека на Божията покана. Така отговаря човекът – чрез правилната вяра, с нея отговорихме на Бога. Православен съм, да, вярвам в православните догмати, но живея ли ги? Наслаждавам ли им се? Разбирам ли ги? Зная ли ги? Да ти кажа нещо по-просто, защото досега говоря теоретично. Да ви попитам нещо – да речем, че по пътя ви срещне един йеховист, един протестант, или влизаш в таксито и шофьорът е протестант, петдесетник, адвентист, или вървиш в града и виждаш мормон или римокатолик или някой, който се занимава с йога, с индуизъм и ти казва: „Искаш ли да поговорим?“ И ти казваш: „Не, не искам, защото съм православен. Остави ме! Не разговарям с други!“ Добре, не разговаряш, но сега живеем в една епоха, където ще се наложи да говориш, може в офиса, да работите заедно с другия и той да дойде, да ти говори любезно и да ти каже: „Ти защо си православен?“ И ти казваш: „А ти какъв си?“, той казва, „Аз съм йеховист.“ „Защо си йеховист?“ И той започва да ти казва аргументи, вярвам това, вярвам онова, Църквата прави еди-каква си грешка, абсолютизира хора, прави хората богове, докато те са хора, иконите са идоли, вярвате, че Бог не е троичен, Дева Мария не е Богородица и т.н. Ти чуваш тези неща, ти, който си православен – православен си, нали? И се замайваш; или ще кажеш „Моля те, не искам да разговарям с теб, ти си еретик, махай се оттук!“ И това е решение, естествено не е най-доброто, или ще започнеш да говориш неща, които не важат, и ще станеш за смях, а другият ще ти каже не, „Не е така, остави аз да ти обясня по-добре!“ Или ще гледаш с отворена уста и ще казваш „Какво да ти кажа, така, както говориш, сякаш имаш право.“

Разбирате ли това? – „Сякаш имаш право.“ Много пъти изглежда, че йеховистът, петдесетникът, протестантът, тези хора са много по-подготвени в това, което вярват, знаят какво вярват, може да са в ерес, да са в прелест – заблуда, в нещо окултно и демонично, но това, което правят, са го изследвали, четат, знаят, осведомяват се, подготвят се, правят беседи, семинари, четат списания, книги, абонирани са, и задълбочават своите знания. Ние не знаем в какво вярваме, не можем да отговорим на някого, не можем да убедим някого – по любезен начин, без да викаме, не е нужно да викаш, истината не вика, истина не крещи, истина не удря, а какво прави? Какво каза Господ? „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“. Истината само свети, открива се, свети и нищо друго. И другият те вижда и след това се убеждава, че имаш право и истината вярва и те следва или се замисля, ако не те последва. Не е нужно да крещиш – можеш ли да направиш това? Можеш ли без викове – зная един човек, който ходеше по пазарите да гони йеховистите с ругатни. Православен е – така казва – и това е православна тактика, това обаче не е аргумент. Това да крещиш на другия и да го гониш с тояги и да го блъскаш, „Махайте се оттук!“ Добре, „пазарът“ – ще кажеш – се очисти от еретици! Сега не заблуждават хората, не раздават брошури!“, но въпросът е да си готов да апологизираш, тоест да казваш какво вярваш, по любезен начин, смирено, на някой, който иска да чуе нещо, и да разговаряш. Знаете, с течение на времето много пъти ще се окажем в такива ситуации с йеховисти, протестанти, различни теории, транс-медитация, сциентолози, с ереси, сега има всякакви ереси и религии. Някога казвахме, че Гърция е православна, само православни има тук, еди-коя си страна е протестантска, друга католическа, друга мюсюлманска, в друга има само индуси, в друга има само будисти. Някой отива да следва във Франция, в Англия, в Германия и вижда в университета състуденти, които следват напълно различни догми, религии, мислене, вяра и казваш: какво ще правя тук сега? Другите ме питат, говорят ми и ми казват: „Кажи ми в какво вярваш?“ и са добронамерени, не всички питат, за да те убедят. Някои искат да научат – какво е Православието, „Защо“ – казва другият – „да не съм католик, а да съм православен? Ти казваш, защото Православието е най-доброто, истината е. Добре, но как да го разбера, че е истина? Знаеш ли го? Можеш ли да ми помогнеш да го разбера? Добронамерено.“

Видяхте ли колко невежество имаме? Колко неща ни липсват, колко знания, не сме чели, живели, още доста път имаме да извървим, помните ли как започнах тези думи днес, че децата не знаят дори да напишат това, което вярват. Нито дори да го напишеш, нито дори да го кажеш, нито да го преведеш знаеш. И има някои, които казват, „Не прéчи, дори да не знаеш нищо от всичко това. Стига да го живееш.“ Ама какво ще живееш? Как ще го преживееш? С невежеството, т.е. невежеството е нещо тайнствено, превъзходно, красиво? И когато тръгна да говоря на някой, какво ще му кажа? Знаеш ли, аз се радвам на невежеството и с него ще те убедя!

Така мисля, освен, разбира се, ако не си свят човек, както има някои старчета на Света Гора, които не могат да четат книги, не са чели, но през цялото време изричат молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“. Ден и нощ. Те почувствали и видели Христос и ти отиваш и им казваш: „Отче, кажи ми…“ А той казва: „Слушай да ти кажа, аз не знам да ти говоря, аз зная, че Христос е тук, ето Го. Къде е? Ето Го – простира ръка“ и ти казваш: „Ох, сякаш Христос ме докосна“ – предава ти благодат, святост, убеждава те, без догматика, без аргументи, без висше богословие, без книги, без съвети, без нищо, а живее Христос. Това казва човекът. Ние обаче нито Христос живеем, нито сме подготвени, нито осведомени. Нима нямаме да извървим дълъг път? Не е ли хубаво да се задълбочиш в това, което вярваш, да му се наслаждаваш, да го знаеш, да придобиеш по-пълно знание? Или искаш да си православен формалист, и след това идват децата в училище, умът им се пробужда и казват: „А-а, мен ме кръстиха като малък, не знаех какво правих, сега защо да съм православен християнин? Никой не ме попита дали искам да стана православен“. И не просто никой не те попита дали искаш да станеш, а не ти и каза след това защо стана. Да ти каже: „Православието означава това, римокатолицизмът означава това, и това е разликата между тях. Протестанството ще рече това и това.“ Ти знаеш ли разликите? Коя е основната разлика с другата религия? Другият казва Филиокве. Какво ще рече Филиокве? И каква връзка има това с етоса на живота ни? Това, което казват догмат и етос. Как това някой да вярва във Филиокве или че Христос е творение оказва влияние? Кои казват, че Христос е творение – коя религия? Римокатолиците. Грешка, не те го казват, а йеховистите. След като е Син Божий. Един православен чува сега и казва: ама разбира се, след като е Син Божий и Христос е Бог. Нито ние понякога не знаем кой е Христос, какво ще рече единосъщен, че Христос е единосъщен с Отца. И идва другият и казва, че Христос е подобосъщен с Отца. Е, казва, другият, не е ли едно и също? Единосъщен, подобосъщен, а? Отговори ми на това нещо – коя е разликата- единосъщен и подобосъщен? Не звучат ли еднакво? Не е същото, а разликата е огромна – какво ще рече, че Христос има същата същност като тази на Бог Отец, че е единосъщен, и какво ще рече, че е подобосъщен, с подобна същност, но не същата. С това автоматично Христос не е Бог, ако е подобосъщен. Какво ще рече, че Света Богородица е Богородица, и защо да не е Христородица? След като е родила Христос? Какво е родила Света Богородица – Човек или Богочовек? Христос колко лица има? Едно или две? Колко природи има – една или две? Коя терминология е правилна? Богочовешка природа на Христос? Или Божия и човешка природа в Христос? Богочовешка личност на Христос или богочовешка природа на Христос? Зави ли ти се свят? Не ти го казах, за да те ти се завие свят, а за да ти покажа колко далеч сме от познанието на Христос, Който от малки сме приели в нашето кръщение, но Който не сме се опитали да познаем и да разберем в Кого вярваме. Затова си тръгваме лесно след това, защото не знаем в кой Христос сме повярвали, не Го доближихме, не Го познахме, не Го разбрахме, не Го обикнахме. И затова не разбираме това, което живеем, затова не се радваме на Православието, затова много лесно си тръгваме от Православието. Кои си тръгват? Никога, никога никой не си е тръгнал от Православието, ако е преживял истински Христос и ако е преживял и се е насладил на Православието. Виждал съм хора, които от православни станаха йеховисти, протестанти, минаха в други ереси, парарелигиозни движения, и ми казват: „И ние бяхме някога християни, но напуснахме Православието.“ Казах на някой от тях – да ти кажа нещо – никога не беше православен християнин, защото православният никога не си тръгва. Сякаш казваш, че някой, който е в светлината, отива и влиза в мрака и казва – намерих светлината! Нима е възможно? Просто му казах, че ти никога не беше православен. Ама не помниш ли, когато някога бях като теб?! Беше, но формално. Не те виждах да се черкуваш, да се изповядваш, да се причастяваш, да се молиш, да четеш, да живееш Христос, да изследваш Светото Писание, светоотечески текстове, да участваш в някое енорийско събрание, беседа, никога не те видях. Сега ги правиш тези неща. Сега имаш тази голяма ревност, когато стана еретик, сега, когато отхвърли твоето кръщение, внезапно ходиш два пъти в седмицата… Видя ли, никога не беше истинен православен, а само формалист, и си тръгна.

И знаеш ли защо си тръгна? Не защото намери истината, а просто намери някои хора, в ереста, които те доближиха. Как? С добри обноски, с добри думи, с фалшива и определени пъти истинска любезност, намериха те в твоята болка и експлоатираха това. Това е философията на всички еретици днес, доближават хора с проблеми, с болка, болката е много голяма възможност да доближиш някой човек и да му покажеш това, което вярваш и да го привлечеш. Дали с простота и любов, дали с коварство. Разбира се – например детето на другия умира и хората в квартала, които са православни, не го утешават, не му отдават значение, не ги интересува да му поговорят, да станат негови приятели. И еретикът отива в неговия дом и го доближава, говори му, утешава го и му прави компания и т.н. и лека полека го привлича. И този човек казва не намерих топлина в Църквата, никой не ме поздравяваше. Видяхте ли в крайна сметка? Православието е и да вярваш, и да живееш, и да обичаш и да помагаш и да прегръщаш брата си, за да съществува това единство. Еретиците правят това, тези хора, които са в заблуда, са съединени помежду си, единият познава другия, виждат се постоянно, говорят си, единият крепи другия. Това не го живеем в Църквата. Виждате как от догмата отивам в етоса, т.е. как нямаме нито православния етос, нито православната вяра, сякаш тя е изчистена вътре в нас. Етос ще рече начин на живот – понякога не сме православни в нашето поведение, не винаги си православен, затова ти казах – православен ли съм? Това е огромна тема, много неща може да каже човек. Какво да кажа по-напред? Във всеки случай съм виждал хора в живота ми – протестант, който стана православен, пастор, виждал съм римокатолик, който става православен, и то хора, които познаваха дълбоко предишната си вяра. Бившият пастор е от чужда страна, не знаеше дума на гръцки, нищо за Православие, но какво почувствал в душата си, бидейки протестант – почувствал празнота в сърцето си, жадувал за истинния Бог, не Го намирал, жадувал и не се насищал, докато бил добронамерен, реално искал да прави всичко за Бога, тази вяра, която имал, не го изпълвала, и четял книги, не защото знанието води до богопознание, това да четеш книги не означава, че познаваш Бога, но четял църковна история, търсил истинската вяра, и търсейки, четейки и молейки се на истинния Бог, тръгнал от родината си, оставил всичко и търсил, за да намери истинския Бог. Един пастор. Разбираш ли това?

Велико е да жадуваш за Истината, да търсиш Бога. Този човек стигнал до Православието без пропаганда, без промиване на мозъци, без нищо от всичко това, защото сърцето му било жадуващо и запалено като вулкан да намери Истината, така че не можеше да заблудиш този човек. И от пастор стана обикновен православен християнин, кръсти се, стана монах и учи гръцки, 20 години е в Гърция. Никого не познава и е в един манастир сред гърци. Той казал: „Не прéчи, намерих Христос, намерих Православието, намерих Истината.“ Кой те заведе при Истината? Сам Бог.

Тоест не съм виждал някой да срещне истинската вяра на Православието, да познава истински православни християни и да ги подмине. Не, спира до Православието. Тези, които напускат Православието, означава, че не са го познали, изключено е да познаеш Христос, истинния Бог, както Той се явил на земята, и да Го оставиш и напуснеш. Когато Христос казал на учениците: „Да не би искате да си тръгнете.“, св. ап. Петър Му казал от името на всички „Господи, къде да отидем? Нима е възможно? Теб ще оставим? Ти имаш думи за вечен живот“. Думите Ти са велики, преливат от вечен живот, не мога да Те оставя. Православието е велико нещо, велико нещо е да си православен, но не си православен, за да държиш в ръцете си мечове и тояги и да биеш и да крещиш, а за да казваш в теб: Христе мой, това, което държа, моля се да не го изпусна, защото според св. отци Православието прилича на ходене върху опънато въже, тъй като и православният много лесно може да стане еретик. Къде? – в живота си. Ако сега се възгордея, че съм православен, вече не съм православен, защото православният е смирен.

 

Може да съм православен в догмите, Вярвам в един Бог Отец, зная троичния догмат, христологията, триадологията и т.н., но ако имам егоизъм и казвам „Православен съм, притежавам Истината! Ще ви унищожа всички, махайте се, всички други нищо не струват, само аз съм прав!“ – този егоизъм ни кара да ставаме еретици по нрав и дух. Православието означава ходене по въже, това внимание и в православна догма, и в православен етос и поведение. Велико е да си православен, би трябвало да плачем пред Бога от благодарност, от чувство за нашето недостойнство, че сме православни, и да умоляваме Бога да ни направи истинно православни. Да кажем, да, Господи, кръстих се и приех благодатта на Светия Дух, кръстих се в името на Света Троица, но, Господи, дали сега съм православен, Твой ли съм, дали съм християнин само с това? Така, формално, стана един акт и край?

Мъжът е вкъщи, православен е, и говори с жена си. Ходи на църква, чете книги, строги светоотечески книги и смята, че е строг православен, но вкъщи е много деспотичен, жесток, иска да става това, което само той каже, само той иска да говори, неговото мнение да се налага и не зачита никой друг. Този човек знаеш ли какво прави? – жена му му го каза един ден, както и детето му – „Извинявай, какъв си тук? Папа?“
Той настръхнал. „Какво каза, нарече ме папа? Мен? Вземи си обратно думите, иначе ще изядеш голям шамар! И настояваш?!“

Тоест ти непогрешим ли си? Непогрешимостта на папата ли имаш? Видяхте ли как това е преминало в нашия манталитет, където може да казваш, че си православен, но православен не е само този, който казва „вярвам правилно в Бога“, а този, който живее правилно във всекидневния живот. Ако си деспотичен и живееш като папа що се касае непогрешимостта на твоето мнение, виждане, мислене… Ти казваш: „Въпросът е да си православен! въпросът е да казваш, че…“ – да, много е съществено да си православен, категоричен във вярата си, но животът ти няма ли значение? Тоест този егоизъм, който проявяваш вкъщи, Бог не го ли вижда, както и това, че се отклоняваш? Какво ще Му кажеш? – Аз знаех троичния догмат, трябва да отида в Рая!? – въпреки че не оставям жена ми дума да ми каже!

Друг пример – да ти кажа как рушим православните догми и на дело ги опровергаваме. Влизаш в един дом и родителите искат винаги да става тяхната воля, искат децата им да имат същия вкус като техния, в обличането, в поведението, във филма, който ще гледат, не приемат друга „линия” у дома. „Ние сме така в този дом, ако искаш, приспособявай се! Ако не щеш, ставай и се махай, в този дом ще става това, което родителите ти кажат! Приключихме!“

Знаеш ли какво казват светците за това? – че с това сякаш отменяш и нарушаваш троичния догмат що се касае до етоса, който този троичен догмат излъчва в живота ти. Това да вярваш, че Бог е троичен знаеш ли какво означава? Приемаш, че Бог има една природа, но три лица – Отец, Син и Светий Дух. Отецът е Отец, не е Син, нито Светият Дух е Отец или Син, те са различни що се касае за Техните лица, и същите що се касае за Тяхната природа. Единство и разнообразие, разнообразие сред единството и единство сред разнообразието, това казват много богослови, те казват, че това – не всичко го приемат напълно – може да функционира като отражение на тази реалност и в семейството. Как? Да казваш – всички сме едно, съединени и обикнати в този дом – няма пълно съответствие със Света Троица, но казваме – всички у дома сме едно, както Света Троица, но и различни, както са различни Отец, Син и Свети Дух. Лицата на Света Троица обичат по един и същ начин, мислят по същия начин, но и всяко лице има Своите черти и свойства. Следователно и у дома, ако искам да казвам, че вярвам в Света Троица, ще трябва да уважавам мнението на другия – да споделяме общия дом, т.е. любов, единство, топлина, доброта, вяра в Бога, всички сме свързани в този дом като здраво стегнат юмрук, но детето ми, жена ми има своя персоналност и ще върви по своя път. Някои го казват – аман, бре, детето ми, не мога ли да имам мнение? Не мога ли да имам различно мнение от твоето? Видя ли – може да говориш за Света Троица, но трябва да пренесеш Света Троица в дома си като начин на живот, като етос, като поведение. Това е страхотно.

Свети Сергий Радонежки в Русия казал: манастира, който строя, ще го посветя на Света Троица. Знаете ли защо правя това? Искам отците, които живеят тук, не просто да казват, че вярваме в Света Троица и сме строги православни, но да живеят – в степента, в която можем – това единство и разнообразие, да бъдем обединени както Света Троица, като едно сърце. Тогава имало хиляди монаси в руското монашество, изключително много и си представи в един такъв манастир да има единство, да няма между тях караници, ревност и недоразумения, фракции, клики, а свещено единство. Единството обаче не означава валяк, св. Сергий казва аз не искам да ви направя всички еднакви, един ще е градинар, друг псалт, трети ще му харесва иконописта, на четвърти уединението, на пети разговорите с хората. Това са личните свойства на всеки човек, неговите лични дарби, така става и със Света Троица, всяко лице има Неговото свойство, но помежду им има любов и симфония. Разбираш ли това, т.е. как Света Троица може да влезе у вас вкъщи.

След това, приемаш, че Христос стана Човек, прие човешката природа, и от друга страна… виждаш, че детето ти иска да отиде на една разходка, на екскурзия, на море, в планината, с приятели на екскурзия. И ти му казваш – „Бре детето ми, как ти харесват тези неща, духовните неща са над всичко, не се занимавай с тези материални неща, това е суета, печелят те тези светски неща, все светски неща“. Това опровергава казаното преди, че Христос стана Човек, защото, ако вярваш правилно догматически това, че Христос стана Човек, ще рече, че Той е възприел в човешката природа всички нейни черти и прояви на този живот и ги е осветил – оттук не съществува нищо, което да не е осветено от Христос – и разходката на детето ти, и ястието, и автомобила, и семейството, което ще създаде, и децата му, и дома, и средата, и света. Защото Христос взел всичко върху Себе Си, след като стана Човек и възприе човешката природа. Разбираш ли това? – как един догмат, примерно вярата, че Христос стана Човек, ще трябва да те накара да гледаш с разбиране и любов, с благодарствено (евхаристийното) разположение и признателност към Бога и да не разделяш материалните и духовните неща, да не ги делиш на части и да казваш това са духовните, това са материалните. Прощавай, ако виждаше Христос, какво би казвал? Половината е Човек, половината е Бог? Не, двете природи са съединени неслитно, неразделно, какво ще рече това? – че земното ликува с небесното, днес всички се радват, всички приемат последиците от този догмат, че Бог Слово се съедини с човешката природа. Ето как догматите имат отражение в нашето всекидневие, и ето как ставаме еретици, докато казваме, че сме православни. Аз го казвам основно за мене. Може и да греша. И това е черта на Православието – всеки да признава, че той самият не е абсолютната истина, истината не съществува в един човек, а в Църквата. Разбира се, и това не е православно, където, понеже съм свещеник, да кажа, че моето мнение е непогрешимо. Не, ако кажа това, пак ставам еретик. Непогрешимо е това, което казва цялата Църква, това, което вярва Тялото Христово, Тялото на вярващите християни, които се молят, причастяват се с и живеят Христос, като Тяло държат истината.

Има много православни, които на никого не могат да помогнат и да го направят православен със своето поведение, защото постоянно вървят със свит юмрук и другият не иска да стане православен по този начин. И кое е страшното – че този, който върви със свит юмрук, знае перфектно догматите и това, което вярва, е много истинно, но духът, с който постъпва, не е православен. Не знам. Кое предшества? Мисля, че и двете са нужни – и да вярваш правилно нещата, и да ги живееш правилно. И да си православен по вяра, но и да се държиш православно. Защото, да те попитам нещо – по начина, по който говориш понякога, помогнал ли си на някой да стане православен, да доближи Църквата? Един приятел в чужбина, в Единбург, ми каза: преди време дойде някой, който работи в BBC, протестант, не е православен, не е от Църквата, но се вълнува, наблюдава св. Литургия, службите, там служат на английски, и отишъл и накрая му казал:

- Отче, чувствам напоследък, че Христос ме зове. Но не зная къде да отида, в коя църква да отида? При тебе да дойда? При римокатолиците? При протестантите? Къде?

И другият казва сега – ах, каква възможност! как се казва, каква възможност да клъвне, да го грабнеш, нищо не е, грабни го – би казал някой. И този мой приятел свещеник, който е много ерудиран, катехизирал е и кръстил много инославни, му казал:

- Да прославяш Бога, задето чувстваш, че Той те зове и да се молиш да ти покаже къде да отидеш!
Страшен отговор, докато отецът е православен. Той можеше да му каже при „Нас ще дойдеш, да не те будалкат! Тук е Истината!“

Но не му го казал. И този човек ходи там, в този храм и ще се кръсти и ще се катехизира и ще стане православен. Защо? Защото този познат свещеник излъчва не само православните догми, но и православния етос, който ние много пъти нямаме.

Нека създадем тази православна атмосфера около нас, която другият да вдишва, и ти го обичаш, ако ще да е различен от теб; и му казваш това е моята вяра, имам такава широка вяра, такъв Бог, Който ме прави строг със себе си, но уютен с теб, както искаш, както можеш, не мога да те притискам. Така той се услажда и те доближава.

В параклиса към св. Фанурий пеем – „Води ме, свети Фанурие, мен православния, който блуждая в ересите на всяко нарушение“. Православен съм, но блуждая в някаква ерес, коя е ереста – всяко нарушение, което правя в живота си, всеки грях в живота ми, всяко отклонение на поведението ми е една малка ерес. Може да си православен, и едновременно еретик. Аз живея това – православен съм, но и еретик в поведението, в постъпките, в етоса, нямам православен етос, нито познавам добре православните догмати, както би трябвало. Затова казах в началото, че трябва да извървим дълъг път, пред нас се простира необятно поле, където да четем, да научим, да се подготвим. Но днес мисля, че направихме нещо православно – говорихме, не осъдихме никого, не наругахме никого, не се скарахме на никого, обичаме Бога, покланяме се на Отца, Сина и Светия Дух Бога, Троица единосъщна и неразделна!

Превод: Константин Константинов

 

 

Какво се случва с безбожниците

Февруари 5, 2018 in Беседи, Начална страница

 

Ти не пишеш нищо за себе си – кой си и къде живееш; подписал си писмото само с: „Безбожник и истински патриот“. Казваш, че приемаш основната догма на руските безбожници за несъществуването на Бога, а отхвърляш всичко останало, каквото проповядват те и смяташ себе си за истински патриот. Нещастни човече, кой те е подвел на този хлъзгав път, на който не е възможно да не паднеш? Защото кой би те задържал и би те върнал до височината, от която си паднал в пропастта? Ти си загубил вярата си – следователно, скъсал си нишката, която те е свързвала с Бога, протегнал си ръка на сатаната и си мислиш, че можеш да се задържиш там, където би поискал да бъдеш.

 

Руските безбожници са последователни в своето зло, а ти си непоследователен. Отричайки Бога, те отхвърлят и всички останали ценности – брак, отечество, душа, съвест, нравственост. А ти, отпаднал от Бога, се надяваш да опазиш всичко останало. Невъзможно е да приемеш тяхната главна разрушителна догма, която влече след себе си разрушение на всички житейски нива, и да опазиш онова, което искаш.

 

Ти си длъжен да избереш – или да не стъпваш на техния опасен път, или да паднеш заедно с тях в бездната. Ако няма Бог, както твърдят те в безумието си, то излиза, че хората са създадени като някакви гъсеници, които, по тяхното мнение, трябва да се охранят хубавичко, преди да умрат. А това е втората им догма – всички да се нахранят еднакво преди жътвата на смъртта. Та нали, не вярвайки във Всемогъщия Бог, те вярват в могъществото на смъртта. Затова, когато говорят за „земния рай“, те в действителност говорят за трапеза, наредена за смъртта.

 

Знай, че този, който в сърцето си отхвърля Бога, се чувства като човек, внезапно освободил се от всички задължения, лишил се е от всяка надежда, помрачил е сърцето и ума си. Много лесно оправдава убийството и самоубийството; бракът за него е комедия, любовта към децата - глупава сантименталност, любовта към родината – още повече, а дружбата е просто сътрудничество. Та нали за тях светът е като кошара на животно без пастир, а животът – случайна земна плесен. И всичко това произтича от отричането на Бога.

 

А ти до каква мисъл си стигнал? „Безбожник и истински патриот“! Трудно ще е на страната с такива патриоти, а на народа – с такива слепи водачи! „И когато бъдат изтребвани нечестивците, ти ще видиш“, говори пророка (Пс. 36:34). Нима не си виждал това преди? Или не си чувал, какво става с безбожниците? Ще ги строши, внимавай, ще ги строши Всевишния безбожниците, „както се строшава глинен съд“ – казва великия Исайя (Пс. 30: 14). Затова пази живота и разума си. А да ги опазиш е възможно само с помощта на Дароподателя на живота и разума.

 

Из писмата на св. Николай Сръбски

 

Дядо, няма да се плашиш от тях!

Февруари 2, 2018 in Видео, Начална страница





Господи, ако Те има, то просвети ме и аз ще Ти служа от все сърце и душа

Февруари 1, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

В нашия храм се отби група пенсионери. Посещението им бе част от мероприятията, които бяха планирали за неделния ден. Като отслужихме благодарствения молебен, седнахме да си поприказвахме. Запитах ги:

- Кой може да каже, какво ще стане с вас след 50 години?

След известна пауза една жена на около 60 години каза:

- Сигурно ще боледуваме.

Учудих се на нейния оптимизъм! И увеличих числото на годините, като ги попитах, а какво би било след 80-90 години? Отново мълчание, след това някой тъжно изговори:

- Преди всичко, до това време отдавна ще сме умрели.

Отбелязах:

- Телата ви ще бъдат мъртви, а къде ще бъде вечната ви душа?

Мълчание. След това една от посетителките гръмко възкликна:

- Аз ще бъда в рая!

Впоследствие се оказа, че тя е роднина на свещеник.

Искам да подчертая, че те влязоха в църквата без намерение да се помолят. Просто нашия скит се оказа един туристически обект по пътя им. Същото щеше да бъде и ако на нашето място стоеше някоя известна полуразрушена старинна кула. Почувствах се много огорчен. Да не се готвиш за бъдещето си, ти вършиш голямо престъпление пред Бога не само за самия себе си, но още повече за своите потомци.

Та нали, ако не бъдеш спасен след смъртта си, ще повлечеш след себе си и потомците си. Те също ще погиват, ако не се появи в рода им някой, подобен на онзи младеж от Евангелието, когото Христос повикал след Себе Си. „Позволи ми да погреба баща си“ – казал младежът. Спасителят му отговорил: „Остави мъртвите да погребат мъртъвците си, а ти иди и благовести Царството Божие“.

Разбира се, тук не става въпрос да не се грижим за телата на умрелите. Но по-важното е да се грижим за живите и да ги подготвим за Царството Небесно. Ако ти не си озарен от светлината на това Царство, то ти приживе си умрял. У нас най-вече мъртви мъртъвци погребват, че и понякога викат свещеници да ги опеят. После възпоменават какъв добър човек са погребали, как в неделните дни събирал по баните приятели, славно ги угощавал, бил шампион по решаване на кръстословици и тъй нататък. И нито дума за душата му, за покаяние, за Бога и вечния живот. Съберат се мъртъвци около мъртвец, поприказват си, попийнат си, разотидат се, без нищо да разберат от срещата със смъртта. А душата на онзи в този момент дава отговор при митарствата.

Покойникът, когото са изпратили, преди всичко не е бил съвсем невярващ. Допускал е съществуването на някакъв висш разум, имал е някакво лъжливо понятие за Бога, защото не е научен на истинска вяра нито от родителите си, нито от училището. Нито от Църквата е научил нещо, защото я е презирал, смятал е, че тя е за болните, слабите и за всякакви неудачници.

За такива хора Старецът Силуан казва, че гордостта им не им позволява да застанат на пътя на вярата. „На невярващия“, казвал той, „давам такъв съвет – нека каже: „Господи, ако Те има, то просвети ме и аз ще Ти послужа от все сърце и душа“. И за такава смирена мисъл и готовност да послужи на Бога, Господ непременно ще го просвети. Но не трябва да казва: „Ако Те има, накажи ме“. Защото ако последва наказание, то, може би, няма да намериш сили да благодариш на Бога и да принесеш покаяние“.

източник:https://vk.com/soborno


Как да обикнем враговете си?

Януари 31, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Християнинът трябва да умее да побеждава греха, ние трябва да сме нещо като пожарникари и да потушаваме пламъка на греха. А този пламък се загася с молитва, а не с осъждане. Бог ни казва: „Не съдете, за да не бъдете съдени“. И това е духовен закон. Ние загасяме греха, когато прощаваме на враговете си, на тези, които ни имат за свои врагове. Сам Бог ни е написал този духовен закон – прощавайте и ще бъдете простени!

 

Потушаваме пожара на греха, когато живеем с любов и сам Бог ни е открил това. Да проявяваме милост, за да бъдем помилвани. И грехът изгасва, ако претърпяваме изкушение и скърби с благодарение. Потушаваме пожара, когато обвиняваме самите себе си. Преп. Йоан Златоуст казва: „Самообвинението е главната задача за душата“. И привежда като доказателство пророк Исайя. Помните ли, когато пророк Исайа видял Господ, седящ на трон, и какво казал той? Казал: „О, Господи, окаяният аз!“, и тогава видял един серафим, който взел с клещи един въглен от жертвеника, приближил се до него, сложил го в устата му и казал на пророка: „Очистват се греховете ти“.

 

Виждате ли, пророкът изповядал греховността си и Господ очистил греховете му. Той сам осъдил себе си и в този момент Бог го оправдал. Това е духовния закон за всички нас. Ако ние искрено погасяме греховните си наклонности, тогава в живота ни ще победи любовта и тогава никой от хората няма да се отнася зле с нас.

 

Нашите старци са ни учили така – ако някой човек те ненавижда, или враждува с теб, длъжен си да се молиш за него, и примерно, да казваш така: „Господи, помилвай моя Георги, помилвай моя Гошо“ и Господ веднага ще приеме молитвата ти. А знаете ли, каква е тази молитва? Както майка говори на детето си – тя не го нарича Георги, а – мой Георги, Гошо – ето такива обикновени човешки хитрости трябва да използваме, така трябва да се молим – Господи, помилвай моя Гошо, стори му такива добрини, каквито даваш и на мене, така че да няма за какво да ми завижда. И ако се молим така от цялото си сърце, то и Бог ще изправи сърцето му. Ще премахне завистта му, ненавистта му, и ще ги обърне на приятелство.

 

И ние няма да мразим онези, които ни мразят. Помислете – нима Христос не е бил Бог, нима не е бил съвършено безгрешен, а при все това юдеите и фарисеите са Го ненавиждали, дори до смърт! А в човешките взаимоотношения има такъв духовен закон – ако не сме приятели с някого, не е задължително и да го мразим. А между тези две крайности има много междинни положения. И преди всичко, при разговор с който и да е човек трябва да помним, че е по-добре да говорим лошо с любов, отколкото добро с меч в ръка. Разберете, толкова е просто – мечът разсича всичко, а не съединява нищо. А усмивката нищо не струва, но пък оправя много неща.

 

Пак ще ви напомня онази арабска поговорка – „Който говори сладко, и лъва може да приласкае“. Има такива, които могат спокойно да се приближат до лъв и да го погалят. Аз сам използвам тази забележителна молитва – „Господи, моля Те, за всички, които страдат, за всички, които боледуват, за всички, които са извършили престъпление, за всички, които умират, без да са повярвали в Тебе, за всички, които са самотни и униват от безнадеждност, а също и за всички, които се съдят с някого, а и за всички, които се подвизават заради Твоето име, за тия, които постят и се молят; също Те моля и за сираците, моля Те и за ония, които съгрешават със смъртни грехове – Господи, Иисусе Христе, помилвай ни, всички нас“.

 

Източник:http://www.isihazm.ru

Не съществува Рай без другия

Януари 30, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

Богопознанието, братопознанието и себепознанието. Това е един триптих, защото, ако поискаш да видиш само връзката си с Бога и не гледаш връзката си с брата, с другия човек и със себе си, тогава реално нищо не виждаш. Тази връзка е парализирана, осакатена. Богопознанието, братопознанието и себепознанието са скачените съдове на духовния живот. Едното дава на другото, едното събитие храни другото и така реално съществува равновесие. Говорихме предния път за богопознанието – за истинната, автентичната, съществената връзка с Христос. Днес ще преминем към братопознание, т.е. към връзката с другия човек.

 

Божият глас не е като нашия, той е вечното Слово, то е нещо, което пребъдва во веки веков, винаги се движи и докосва слуха на душата. Някои хора затварят слуха си, но при други, които искат да чуят Божия глас, този глас влиза, очиства, разтърсва, освещава осветлява техните души.

 

Нека чуем този глас на Бога днес – да сътворим човек. Само какви думи! Троичният Бог казва: да сътворим човек. Нека този глас остане в слуха на душата ни. Много важен глас. Бог сътворява човек, един човек, който може да стане човекотворец, но накрая с падението си, както казва св. Антоний Велики, става злотворец. Какво е онова, което ме прави човек? – връзката ми с Бога и връзката ми с другия човек. Това ме прави човек. В тази връзка ставам творец, т.е. правя от себе си човек и след това постигам обожение. Не ставам злотворец, т.е. злосторник. Моето падение и отдалечаване от Бога създава това разделение, това състояние. Бог човек създаде и това, което трябва да се върне и да се предаде на Бога, о-човек-овечен, а не о-зло-стен. В това е нашата отговорност – да сътворим човек. Човек ли съм? Какво ми показва дали реално съм човек? – връзката с човека, тя става везни, става мярка, и ми показва доколко съм човек. Нека видим и една картина. Имаме Божия глас – да сътворим човек. Разпнатият Христос. Ако помислим, че Христос се разпва за всеки човек, за всеки от нас, тогава можем да осъзнаем и да почувстваме, че всеки човек има огромна ценност, която произтича от Христовата жертва, и дори само това ме кара да ценя човека и така да служа на Бога.

 

Христос говори и за Второто Пришествие, т.е. втората ни среща с Него. Гладен бях, и Ми дадохте да ям, жаден бях, и Ми дадохте да пия. И, разбира се, праведните хора ще Му кажат „Кога Ти сторихме това?“. Същият въпрос имат и онези, които не са в Неговата благодат, които не са човекотворци, а злотворци. От момента, в който го сторихте на Мен, на брата ми, го сторихте на Мен. Е, има ли по-голяма ценност за човека от тези Божии думи?

 

Нека видим колко голяма ценност Бог придава на човека. Да сътворим човек – едно съвършено творение, на такава висота, че да може да има гледка към своя Творец. Бог това направил, поставил ни на такова място, където можем да Го виждаме, да виждаме тази слава на божеството. Сам Бог се жертва за този човек, за всеки човек, от всяка епоха, и ни поставя да видим в лицето на човека Самия Бог.

 

Така разбираме ценността, която Бог придава на човека и тогава чувстваме нечестивото и хулно отношение, което имаме към собственото ни аз и към нашия брат. Бог, Който сътворява човека, го поставя на едно много високо духовно равнище, жертва се за този човек, отива и намира този човек където и да е паднал, стига дори до ада на този човек, до най-ниската точка, почита го, храни го със Собственото Си Тяло и Кръв. Но докато Бог го цени, уважава, издига, ние го хулим и вместо да го издигаме, го погребваме. Такава е връзката ни с другия човек.

 

Нека видим два източника. В живота ни винаги има една движеща сила. Имаме два източника и ние се движим, черпейки от тях. Нека ги разгледаме.

 

Първият източник и движеща сила на човека спрямо неговия брат е егоизмът. Страшен източник, нека видим как се изразява, когато вземаме материал от този източник.

 

Помните ли ложето на Прокруст от древността? Той какво направил? Поставял човека на едно легло и ако човекът бил висок и стърчал от леглото, му отрязвал крайниците, а когато човекът бил нисък, го разтягал, за да пасне на леглото. Ето движещата сила на егоизма, която поставя връзката с другия върху прокруството ложе: всичко, което не ми е от полза, го режа и премахвам; всичко, което не ми достига, го разтягам, за да достигне моите мерки и накрая тази връзка става любезно убийство, става насилване спрямо другия и вместо тя да изпълва мен и другия, ни опразва. Вместо да чувствам пълнота чрез тази връзка, чувствам празнота. В крайна сметка осакатявам другия, това е връзка, която вместо да обединява, осакатява, вместо да ме съединява с другия, ни отрязва крайниците.

 

Помните ли Цирцея (в древногръцката митология нимфа, дъщеря на Хелиос и океанидата Персеида, сестра на колхидския цар Еет и Пасифея (съпругата на Минос)? Какво правила? Превръщала хората в свине. Много пъти това става с нас – не ми казвайте, че нашата алчност, надменност, завист, злорадството, омраза не са скотски състояния. И имаме един Христос, Който идва – помните в Евангелието – да удави свинете, да ни освободи от това скотско състояние. Нас обаче ни движат тези скотски състояния на страстите. Това, което даваме на другия, е нашето скотско състояние. Едно прасе, едно животно какво носи със себе си – лош мирис и кал. Много пъти това пренасям в другия, движи се не моята любов, моята грижа, моето смирение, а всичко скотско, което съм развил в мен, това давам на другия. И докато така замърсявам моя живот, замърсявам и живота на другия.

 

Представяте ли си, вие, които чистите вашия дом, другият да влезе в него и да доведе животните си със себе си? Колко грозно би ни се сторило: животното – прасето, кокошката, магарето да влезе в дома ви? Ако тази картина изглежда грозна, поради зловонието и безпорядъкът, които животното носи в един чист дом, където живеят хора, защо не ни се струва грозно, когато пренасяме нашето скотско състояние в живота на другия човек? Защо? За съжаление нашият егоизмът ни оскотява и ни изопачава. Докато Христос ни преобразява и така от зверството на страстите стигаме до светостта и обожението.

 

Помните ли Циклопа? Той имал един око. За съжаление същите ни прави егоизмът ни. Кара ни да гледаме другия с едно око – кое е това око? Това е окото на изгодата. Онова око на егоизма, където не гледаме другия с две очи, не го гледаме от много страни, а с окото на изгодата. Това око защо е отговорно? Ще ви кажа – ние сме като циклопите – с едно око, тоест тяло без душа, душа без същност, молитва без любов, вяра без смирение. Гледаме като циклопите само това, което егоизмът ни показва в живота на другия. Виждаш само това, в което нашият егоизъм почива. Това искаме и затова много пъти влизаме в живота на другия, простете ми, както животните в един дом. Така влизаме в живота му. Това е трагичното. Черпим от източника на егоизма и резултатът е, че нашият град, квартали, домове, семейства не са място за среща, съвместно съществуване и сътрудничество, а поле за взаимно избиване. Това е нашият голям проблем.

 

Ние вървим по пътя, бързаме, смутени, стресирани, но знаете ли на какво обръщаме внимание? На цените по витрините на магазините. И мисля за цената, гледам я, и не гледам човекът, който е ценния. Помисляли ли сме някога това? – гледам цената и не гледам ценния, т.е. почетения от Самия Бог (думата τιμή на гръцка означава чест, почест, уважение и цена). Помислете колко трагично е това. Другият отсъства от нашите всекидневни постъпки – не се намира в нашето духовно поле и затова чувстваме тази непоносима самота, която не съставя единствено картината на ада. Знаете ли как изглежда животът? Как го възприемаме? Като музей – всички сме влезли в един музей и гледаме експонатите: статуи, картини. И така, ние искаме другите в живота ни да бъдат като музейни експонати – неподвижни, непомръдващи, мълчаливи. Защо? За да може да се движи, изразява и говори само нашият егоизъм. Такива ги искаме – да ги поставим там, където ние искаме, както искаме и без никакво тяхно движение, изразяване и дума. Това място заема другият човек в живота ни. Виждаме един Бог, Който оставя човека свободен – така се изразява любовта на човека, чрез свободата. Виждаме бащата на блудния син, който го оставя да върви свободен дори към разпътство. Без обаче да осъзнаваме, че тази свобода на бащата става път на завръщане за неговия син. Ние обвързваме децата ни, не искаме да се движат така, както те се чувстват, а както ние искаме. Затова и животът ни е мъртъв, като музей, а другите за нас са неподвижни и мълчаливи, за да може егоизмът ни свободно да танцува и да звучат „инструментите” на нашия егоизъм.

 

Имаме и безпокойството за нашето всемогъщество, искаме да сме всемогъщи, първи, оттук искам другия реално мъртъв, за да мога да го местя в живота си както аз искам. Един мъртвец не може да се движи. И не разбирам, че когато черпя материал от източника на егоизма, умъртвявам другия и чрез умъртвяването на другия аз самият умирам.

 

Ще ви кажа нещо от живота на Александър Велики (Македонски). Когато бил дете, веднъж играел на един бряг с приятели. Тъй като бил дете на царя, имало стражи и войници. Внезапно някой от приятелите му бил попаднал в морето и щял да се удави. Тогава Александър се втурнал да го спаси, а войниците хукнали да му попречат. Чуйте каква заповед им дал:

 

- Отдръпнете се!

 

- Ама ако ти се случи нещо? Ти си цар! Ти ли ще отидеш да спасиш това дете?

 

- Отдръпнете се, предпочитам да стана съпричастен на смъртта на моя приятел, отколкото зрител.

 

Позволете ми да кажа, понеже днес черпим материал само от източника на егоизма ни, ние ставаме безчувствените зрители на смъртта на хората около нас. Един човек умира по много начини, аз ставам зрител на смъртта, на самотата на един човек, на глада, на болката, на болестта, и съм безчувствен зрител. Настръхвам, когато виждам себе си да ям пред телевизора, където гледам новините, по които излъчват кланета, катастрофи, а аз равнодушно стоя и апетитът ми не секва, защото в крайна сметка не успях да стана това, което бил Александър. Тоест съпричастен, ближен, съработник. Не разбрах, че така се лишавам от Рая, защото, ако искате да напишете думата Рай с една друга дума, използвайте думата συγχωρώ (прощавам, но и правя място на другия в мен, съвместявам). Това е Рай. Заедно сме с другите, не съществува Рай без другия, ние сме зрители на смъртта на хората, апатични, безчувствени, ние сме онези, които обръщаме внимание на цените, но не на ценния за Бога човек, ние сме онези, които оставаме в нашето скотско състояние, където инатливо стоим на пода на падението, а не на онова равнище, което Бог дал на човека. Това става, когато черпя от източника на егоизма. Знаете ли колко важно е да пресуша този източник. В нашата област имаше един водоем, от който идваха големи облаци от комари и хората страдаха от болести и умираха, както и от глад, защото нямаха земя, която да обработват. И тогава, казаха – ще го пресушим. Първото пресушаване го направил св. Йоан Калоктенис – първи Тивски епископ и нов Милостиви. Пресушаване, за да спре болестта и човекът да може да обработва земята. Пресушаване на източника на егоизма, за да спре болестта на тази душа и човек да може да обработи всичко духовно, което може да го доближи до Бога и да го съедини с човека, с ближния му, с брата му.

 

Нека видим обаче какво става, когато човек реши да вземе материал от друг източник. Кой е той?

 

Колкото повече пресушаваш източника на егоизма, толкова по-буен става потокът от другия източник – Христос, толкова повече се развива в живота ти.

 

Човекът, движен от Христос, трайно се покайва, защото вижда раните, раните на душата си, които сам е причинил с помощта на егоизма си. Защото този човек вижда своите страсти, които разяждат същността на душата му, вижда своето безсилие, цялото това трагично състояние. Помните ли св. цар и пророк Давид – колко хубаво го казва: „моят грях е винаги пред мене“ – ама виждам кой съм. Когато човек вижда цялата своя трагичност, единствено може да състрадава, да обича, да прощава и да се смирява пред брата си. Ако не видиш твоето състояние, ако не почувстваш твоята душевна трагичност, ще отидеш и ще стъпчеш другия. Но когато виждаш, че имаш същите страсти, които има другият, когато го разбираш, му състрадаваш. Словото на старите хора било откриване на тяхното духовно състояние. Помня един възрастен свещеник, който дойде от много далеч, часове наред пътува, дойде и ми каза:

 

- Бре детето ми, домъчня ми за теб и исках да те видя!

 

Колко хубаво да кажеш „домъчня ми“, тоест отдавна не съм те виждал и твоето отсъствие ме измъчи. И колко трагично, когато присъствието на другия ни измъчва и с нашия егоизъм бихме искали да премахнем това присъствие. И да идва другият и да ти казва „Домъчня ми за теб!“. И какво направи той? Каза ми: „Донесох ти един портокал от градината ми, да се подсладиш“. Ето раят, човекът, който е рай, и ти казва „Домъчня ми за теб”. Старите хора не можели да се помолят, ако не влагали всеки човек в молитвата си. Нашите баби били най-големи учители на молитвата. Баба ми, когато се молеше, чувах я, като дете бях в същата стая, накрая на молитвата казваше: „Христе мой, Пресвета Богородице, помогни и покрий децата по целия свят – как действа майчинството! Тя се прекръстваше и казваше: „и след това моите, ако искаш!“ Как една такава молитва да не бъда чута, където човек поставя първо всички хора и последен влиза на опашката!

 

Когато имаш Христос, имаш покаяние, и когато имаш покаяние, влизаш с пълно уважение в живота на другия – с пълно уважение, тъй като покаянието е хирургически скалпел, то е страдание, но сладко страдание на душата. Когато се покайваш и чувстваш тази сърдечна болка, тогава влизаш в живота на другия с пълно уважение сякаш влизаш в храмовия олтар.

 

Човекът, който черпи от Христос във връзката си с другия, е свободен човек, голям революционер, защото се опитва да се освободи от тиранията на страстите, обича свободата, затова този човек влиза в живота на другия и зачита неговия живот, не иска да властва над този живот, не го стъпква, не го разкъсва, не го връзва, не влиза като завоевател, а влиза в живота на другия както свещеникът влиза в храма, както всеки от нас влиза в храма, а не като тиранин и завоевател. Влизаш, когато имаш Христос. Ето, имаш Христос, имаш покаяние, уважаваш другия и ти самият се освобождаваш чрез тази връзка.

 

Днес четох в един вестник за един археолог – важна личност, за когото направили документален филм със заглавие от три думи – „Докосна, обикна, заплака” – и понеже мислех за днешната тема, си казах колко хубави стъпки са това. Защо да не влизаме в живота на другия с тези стъпки? Докосни болката на другия, виж състоянието му, почувствай неговия кръст, затруднение, проблем, глад, самота, докосни живота му. Обикни – когато докоснеш, когато почувстваш живота на другия, ще го обикнеш, и след това, ако го обикнеш, ще заплачеш заедно с него. Това е реалното единство, тези свещени стъпки реално дават любящо измерение и Божията благодат в отношенията на хората.

 

Всяка връзка без Христос е обречена да стане ад, ако не черпя от източника на Христос, а се храня само от моя егоизъм.

 

И тъй, другият има своите проблеми и много пъти той, както и ние, се движи като кукла на конци. Така биваме движени от страстите, от егоизма. И другият се движи така и ни причинява рани. Какво правя? – ако се храня от Христос, превръщам раната в източник и тя става духовна възможност; ако другият ме опразва, това е възможност да се изпълня с Божията благодат; ако другият ме смирява, ми дава възможност да се свържа по-силно и ме подтиква по-близо до Христос. Ако другият ме ранява, реално ми открива моите болести и слаби места и ме кара да търся още по-силно Божията благодат. Този, който ме ранява, е мой благодетел. Ако черпя от източника на Христос, ще видя раната като хирургическа интервенция, другият може да забие ножа, но ако се оставя с доверие в ръцете на Бога, накрая Бог ще извърши операцията.

 

Определени пъти казваме, че другият идва и ми копае гроба! Не се бой! Копаейки твоя гроб, вътре ще намериш много неща, които не си видял – много просто, копаейки гроба ти, открива за теб много голяма духовна възможност. Не забравяйте, че земята крие съкровища. Другият ми копае гроба? Не гледай кой ти копае гроба, а виж какво ще намериш в този ров, който копае за теб.

 

Другият ми нанася удари? Чрез този удар да бъда сигурен, че ако черпя от Христос, ще се облагодетелствам.

 

Ще ви кажа един много прост пример от нашето всекидневие. Веднъж един човек дойде и ми каза:

 

- Отче, само какво си изпатих!

 

- Какво?

 

- Вървях по пътя и едно куче ме ухапа.

 

- И?

 

- Бог го прати!

 

- Кучето?

 

- Да – защото отидох в болницата и там ми казаха, че трябва да се прегледам и правейки прегледите, откриха една болест в начален стадий, която нямаше да усетя и със сигурност щеше да ме доведе до много тежко състояние.

 

Запомних този случай. Когато другият ни „хапе”, това става по някаква причина и чрез неговото ухапване наистина мога да намеря изцелението на болестите, които съществуват в мен и не съм открил. Затова нека превърна раната в източник.

 

Обикновено чрез осъждането хапем другия или той ни хапе. Някога извикали един старец и му казали – „ела да видиш един брат, който върши грях!“ Старецът отишъл и веднага щом го видял, седнал на земята, сложил ръцете си на лицето му и започнал да плаче. Помните ли случая? И му казали:

 

- Ама плачеш за този непотребен човек?

 

- Не. За мене плача.

 

- Защо, отче, за теб?

 

- Защото днес моят брат върши грях, утре съм аз. Утре е мой ред. И той чрез греха може да се покае и да се спаси, но аз чрез моя грях може да не се покая и да погина.

 

За да не осъжда, той поставял себе си под този, който съгрешавал.

 

Друг случай от живота на св. Теодор Студит. Веднъж светецът вървял в двора на манастира и видял един брат, който крещял, махал с ръце и се карал на друг монах. Той се доближил до него и му казал:

 

- Детето ми, кога слезе от кръста? Защо махаш с ръце срещу другия? Кога сне живота си от кръста Христов, кога се отдели от Христос?

 

- Не се отделих от Него!

 

- Как се държиш така спрямо брата си?

 

Виждате ли, разпнатият човек, смиреният човек, човекът на покаянието, който се бори да се освободи от страстите си, той ще влезе с пълно уважение в живота на другия, ще влезе като свещенослужител, а не като завоевател.

 

Това са двата източника, от които черпим и аналогично се отнасяме към другия.

 

Помня стиха от една песен – „ако можеше странникът до нас да стане обичен нам човек“. Ако можеше да видим така всеки човек.

 

Бих искал да завърша с нещо от областта, от която идвам – от Тива. Там, преди много векове живял Едип от древногръцката митология. Имало едно чудовище, което наричали Сфинкс. Чували сте го. Това чудовище задавало на всеки пътник загадката „Сутрин ходи на четири крака, по пладне – на два, а вечер на три крака. Що е то?“ Който не отговарял, бил разкъсван от Сфинкс, но Едип дал правилния отговор. И кой бил той? – човекът. Така Сфинкс бил победен, пътят към Тива – открит, а благодарните жители на Тива провъзгласили Едип за свой цар. Това, което може да победи чудовището, скота в нас, е човекът. Затова се подвизаваме, за да умъртвяваме постоянно чудовището, което се опитва да се развие в нас, нашия егоизъм, и да разкъса живота ни и този на другия. Опитваме се постоянно да го убием в хода на живота ни и да проявим човека. Кой човек? Онзи, за който троичният Бог казал да сътворим човек, дотам стигаме, когато проявяваме човека, връщаме се при най-съвършеното творение на Бога. Стигаме до човека, за който Христос се разпва, човекът, който, държейки в своите душевни обятия всеки човек, придобива гледка към Бога.


Превод: Константин Константинов

Една малка история защо трябва да четем молитва преди храна

Януари 29, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Отец Николай, който е живял на остров Залит, винаги преди да се нахрани, четял дълга молитва. Един ден, когато бил по работа в големия град и му се наложило да обядва в обществена закусвалня, той по своето правило спокойно се прекръстил и прочел молитва преди да се нахрани. Наблизо се оказала компания от младежи, които иронично и съжалително наблюдавали стареца. Един от компанията решил да увенчае тяхното забавление и отишъл изотзад и загрижено го попитал:

 

- Отче, абе там във вашето забутано село всички ли така преди храна се молят?

 

Старецът, без да се замисли, отговорил:

 

- Не, мили мой, не всички. Конете, кучетата, свинете направо така си ядат…

 

Свети Серафим Вирицки често казвал: “Колко често боледуваме заради това, че не се молим преди ядене, не призоваваме Божието благословение върху храната”.

 

Преди всичко се правеше с молитва на уста: ораха – молеха се, сеяха – молеха се, събираха реколтата – молеха се. Днес ние не знаем какви хора са приготвили това, което ядем. Много често храната се приготвя с хулни думи, ругатни, проклятия…  Затова преди да се нахраним трябва с особено усърдие да се помолим.

 

Наистина, когато постъпваме така с молитва и благодарейки, на трапезата с нас присъстват и ангели, а където са ангелите, там са и всички светии.

 

Източник: https://vk.com/orthodoxy_word

Съвременните благодатни духовници

Януари 26, 2018 in Видео, Начална страница





А всичко останало ще направи Бог

Януари 25, 2018 in Беседи, Начална страница

 

Русия и България са две страни, чиито исторически пътища се пресичат от древни времена. Две близки взаимнообогатяващи се култури. Две Църкви-сестри. Общувайки с българите, ние особено ясно чувстваме и славянското родство, и единството на православните народи – макар в същото време да сме и доста различни.

За нашето единство и за разликата в нашите исторически съдби, за това, какво е дала Русия на един български монах, защо са ни така близки българските светини, а на българите – руските и, накрая, за личния жизнен път на Варненския и Великопреславски митрополит Йоан – разговаряме с него в Стария саратовски събор.

 

 

– Владико, Русия преживя седемдесет годишен период на жестоки гонения и крайно потисничество над Църквата; когато той завърши, започна „второто кръщение на Русия” и веднага стана ясно колко трудно е делото на духовното възраждане. Историческата съдба на България е по-различна – комунистическият период е бил по-кратък с едно цяло поколение и не е имало такива репресии като в Русия. Но все пак, как се е отразила тази епоха – епохата на социалистическия лагер – върху Българската Църква? С какви загуби е излязла тя от нея? Може ли да се говори за прекъсната традиция? В каква ситуация се намира вашата Църква днес?

 

–  Разбира се, ако сравним съдбите на двете Църкви-сестри, българската и руската, то Руската Църква е претърпяла невиждани в историята гонения и сега нейните мъченици са повече, отколкото в древната християнска църква. Българската Църква също е страдала: на всички наши свещеници, монаси, архиереи, които са служили по това време, е било много тежко. И у нас много храмове са били закрити, взривени, унищожени, макар и не толкова, колкото в Русия.

 

Но историята на Българската църква е сложна и комунистическият период не е първият и не е най-продължителният период на потисничество над нея. Тя е преживяла и турското робство, продължило почти петстотин години (от 1393 до 1878 г.), когато немюсюлманското население е било на практика безправно, когато е протичала принудителна ислямизация на България и Църквата не е имала никакви възможности за развитие – първото килийно училище у нас е било открито през 1835 г. По това време в Русия вече отдавна действали Духовните Академии. След това последвал трудният период след освобождението от Османското робство, след това Първата световна война, Междусъюзническата война, Балканската война – цялата тази епоха е била много трудна за Църквата. По време на царуването на Борис III Църквата успяла да направи много за възраждането на вярата. Но през 1944 г. дошъл на власт атеистическият режим. Комунистите постепенно внедрявали своята идеология в училищата, в университетите. Те успели да внушат на младото поколение, че манастирите са нещо като почивни домове; че там няма никакъв духовен труд, че там не се случва нищо важно, че монасите в действителност не се молят Богу, а просто лентяйстват. Израснало поколение, което не знаело какво представлява православната вяра и какво е потребно за спасението на душата.

 

Да, събитията в България не са били така страшни като тези в Русия, но те все пак са се случили и са оказали своето влияние върху Църквата. И ако говорим за това, какво на първо място трябва да правим днес – това е да възпитаваме младежта. Трябва да говорим с младите хора, да отговаряме на въпросите им, да не се боим от тях. Трябва да направим така, че децата да изучават вероучение, да познават вярата си и да усвояват тези понятия, които живеят само в сърцето; да влизат в Църквата не със своето „аз”, а с доверие и послушание, без да се опитват да я преправят по своя мярка; да знаят, че глава на църквата е Христос. Една от главните ни задачи е вероучението на стане задължителен предмет в училище. Именно задължителен. Защото днес у нас той е свободно избираем и родителите избират – компютър, математика, физика, английски. Всичко това е добро, но вярата е главното нещо, което човек трябва да познава.

 

– Каква е ситуацията в България, има ли много младежи в нейните храмове? Енориите на Руската Църква лека-полека се подмладяват и присъствието на активни, творчески млади хора в Църквата се чувства все по-силно.

 

– Да, тук в Русия, виждам много млади хора в Църквата. Те не само посещават храма, но задават въпроси, търсят пътищата на духовния живот. Днес в Руската църква младите свещеници и монаси са много активни. В България също има искрено вярващи млади хора. Но те са по-малко и аз мисля, че трябва да вземам пример от Руската Църква – да развиваме религиозното образование, да усвоим вашия опит по организация на неделните училища. Убеден съм, че развитието на неделните училища в българските храмове би дало значим резултат. Засега у нас няма много такива училища за деца и възрастни. Днес в България децата довеждат своите родители в храма, защото родителите се интересуват какво правят децата им там. Но на родителите трябва да се помогне, затова училищата за възрастни също са много важни.

 

– Щом заговорихме за децата, за тяхното духовно просвещение – разкажете ни за Вашето собственото детство, за това какво беше присъствието на вярата в него, как стигнахте до решението да постъпите в семинария, а след това да станете монах.

 

– Моите родители са обикновени скромни хора. Баща ми е военнослужещ, а майка ми – икономист, счетоводител. Дълбоко религиозна беше баба ми – майката на моя баща. В детството му често са го причестявали. По това време той познавал всички български духовници, те макар и негласно, посещавали дома на баба ми. Аз също познавах тези свещеници, това бяха достойни хора и много увлекателно ни говореха за Бога, за вярата.

 

Първите си крачки към вярата направих в детството си благодарение на това, че се занимавах с музика, свирех на флейта. В съседство с нашия дом в Ямбол се намираше храмът „Св. Николай”. Когато чух църковно пеене, започнах да мисля за хората, които са написали тази музика и тези текстове. Що за хора са били те и какво е било това, което е живеело в тях, за да напишат тази музика! А когато чух знаменития ангелогласен хор на преподобни Йоан Кукузел, разбрах, че не искам да изучавам нищо друго – само тази музика…

 

Макар моите родители да бяха по-скоро неутрални по отношение на Църквата, отколкото въцърковени, аз съм им благодарен за отношението им към моя избор. Не съм имал проблеми с тях, те ми помагаха и ме подкрепяха.

 

– И приеха избора Ви да станете монах?

 

– Баща ми отначало не беше съгласен. Майка ми се съгласи. Баба ми каза: „Слава Богу – това е благословение за нашето семейство”. Точно когато станах монах, баща ми беше в болница и много трудно изживяваше това. Но след това, когато се срещнахме, се прегърнахме, зарадвахме се и всичко беше забравено. Не е лесно за родителите да приемат такъв избор на техния син или дъщеря. Малцина от родителите леко и радостно благославят своето дете за такъв път.

 

И за самия мен този въпрос не бе лек. След военната служба постъпих в Медицинския университет, но учих в него само четири семестъра – разбрах, че това не е моят път. Напуснах Университета и отидох в Софийската семинария. Тогава, през 1991 г., срещнах бъдещия владика Лонгин. По това време той беше все още йеромонах и студент в Богословския факултет. Йеромонах Лонгин ми говореше много за монашеството. За нас, българите, беше особено важно това, че той беше монах от Троице-Сергиевата лавра. Той служеше прекрасно – както и сега, прекрасно проповядваше. Той стана пример за мен и от него аз получих представа за монашеския живот.

 

По същото време се случи и срещата ми с архимандрит Назарий (Терзиев), който стана мой духовен отец. Казах на отец Назарий, че имам голямо желание да стана монах, но все още не познавам достатъчно монашеския живот. Тогава той ми даде благословение да попътувам по различни манастири, да видя как тече животът там. Но колкото повече пътувах и гледах, толкова по-добре осъзнавах, че трябва да се върна в Кокалянския манастир „Св. Архангел Михаил”, при отец Назарий.

 

На моя избор повлия и това, че по време на Втората световна война в този манастир често идвал архиепископ Серафим (Соболев), почти тридесет години от живота на който преминали в България. Той създал Руско братство, което помагало на бедни и болни руски емигранти; и Българската Църква дала Кокалянския манастир на Руската Църква за да го ползва за известен период. Това е отдалечен от населени места манастир, намиращ се високо в планината, там е спокойно и владика Серафим обичал да го посещава, да служи в него, да общува с братята.

 

През ноември 1998 г. приех пострижение с името Йоан в чест на преподобни Йоан Рилски. След пострижението шест месеца живях в Кокаляне. През април следващата година Макариополският епископ Гавриил ме ръкоположи за йеродякон, а на следващия ден – за йеромонах. След това светейшият български патриарх Максим благослови да отида в Русия, на специализация в Московската Духовна Академия. Такова беше желанието и на моя старец.

 

От 1999 до 2001 г. живях в Москва, в подворието на Троице-Сергиевата Лавра, настоятел на което беше игумен, впоследствие архимандрит Лонгин и писах работа посветена на свети Тихон Задонски. Да живея сред монасите от Лаврата и подворието беше изключителна възможност за мен. Там се запознах и с архимандрит Евтимий, и с владика Пахомий – тогава все още просто монах от подворието – и от този момент духовната връзка между нас не се е прекъсвала и, надявам се, няма да се прекъсне.

 

Това са хората, които изиграха много важна роля в моя живот: владика Лонгин, стареца Назарий, митрополит Натанаил, който твърде много ми помагаше, и, разбира се, светейшия български патриарх Максим. Пет години бях негов протосингел и шест – викариен епископ.

 

– Вие участвахте в Архийерейския събор през февруари 2016 г., когато се решаваше въпроса за канонизацията на Богучарския архиепископ Серафим (Соболев). Кажете, моля ви, какво означава този светител лично за Вас?

 

–  Архиепископ Серафим изигра много важна роля в моя живот. Той много ми помагаше, когато бях семинарист. Тогава имах много трудни моменти и винаги се молех на владика Серафим; с всяка своя беда, болка, нужда, отивах на неговия гроб и чувствах помощта му. И по-късно, когато взех решение да стана монах, помощта му значеше много за мен.

 

Когато владика Лонгин, тогава още просто отец Лонгин, живееше в България, веднъж той извършваше панихида за архиепископ Серафим и произнесе много хубаво слово. След това то бе публикувано в изданието на Троице-Сергиевата Лавра „Троицкий листок”. Когато отново препрочетох словото на отец Лонгин в това издание, започнах малко по малко да разбирам какво означава владика Серафим за България. Аз прочетох всичките му трудове и изпитах голяма любов към него. Бях убеден, че той рано или късно ще бъде канонизиран. Защото целият му живот е свидетелство за святост. Той е бил духоносен човек: когато погледнеш лицето му, можеш да видиш дъблочината на неговото сърце. Като архиерей той е служил именно в България и Българската църква го познава като архиерей по-добре от Руската; но все пак той е чедо на Руската Църква. Когато Светейшият български патриарх и Софийски митрополит Неофит ми възложи да бъда председател на комисията по канонизацията от българска страна, аз благодарих на него и на патриарх Кирил, който взе много важно решение – в тази жътва да участват два сърпа – както на Руската, така и на Българската Църкви. От руска страна председател беше Волоколамският митрополит Иларион. Благодаря на Андрей Кострюков – той написа подробното житие; благодаря на професор Михаил Шкаровски от Санкт-Петербург – той направи прекрасен доклад. Протойерей Владимир Воробьов изясни някои трудни моменти в биографията на светителя. Всеки участник в работата – и от руска, и от българска страна – даде своята лепта и прославата на архиепископ Серафим се състоя.

 

– Владико, на земното кълбо има немалко православни страни, има автокефални Църкви и в страни, които исторически са неправославни. Разбираемо е, че те общуват помежду си, гостуват си – както например сега Вие при нас; но възможно ли е днес да говорим за единен православен свят и за някаква негова реална тежест, влияние в останалия свят? Засега изглежда, че останалият свят върви по съвсем друг път, а православните живеят свой живот.

 

– Православният свят винаги е имал тежест и влияние, защото това е свят, който пръв е проповядвал Иисус Христос, и Го е проповядвал православно – правилно. Право славещ Господа – това означава думата православен. Православието е не национална, а вселенска религия; много важно е всеки православен християнин, независимо къде живее, да чувства това. Това е много добре изразено в кореспонденцията на схиархимандрит Софроний (Сахаров) и протойерей Георгий Флоровски. Те скърбели за това, че днес много малко вярващи разбират този вселенски характер. Затова ние трябва да съсредоточим всичките си сили върху това да търсим пътища за обединение и да подкрепяме единството на православните Църкви – единство на основата на чистата, искрена православна вяра. Нас ни обединява красотата – красотата на православното богослужение, на храмовия интериор, на духовната музика, всичко това у нас е общо. Но, за да бъде православният свят наистина единен, ние трябва да служим на Църквата, да се намираме в послушание и всеки от нас трябва да знае, че ако в Църквата има нужда нещо да се реформира, това не е тя, а самите ние, за да станем нова твар в Господа.

 

Ние можем да повлияем на останалия свят само по един начин: чрез живия пример на живот в Христа. Днес много протестантски деноминации, католическата Църква оправдават неща, несъвместими с християнството, но защо? Защото отначало са направили съвсем малки компромиси, съгласили са се с неща, които са изглеждали дребни. Но след малкия компромис неизбежно следва голям, който ще се разпространи по целия свят и по-нататък ще бъде неразбираем дори за вярващите хора, които по незнание са поддържали неправилните действия.

 

Правейки компромис, човек постъпва не по Христовите заповеди, а според своите човешки възгледи; поставя човешкото преди Божественото. Съвременната секуларна култура е поставила човека на мястото на Бога – в центъра на света, там, където трябва да стои само Христос. И за да противопоставим нещо на тази култура, ние винаги трябва да съобразяваме волята си с Божията воля, безукорно и чистосърдечно да извършваме светата Евхаристия. И да проповядваме Христос. Това е нашата мисия в света. А всичко останало ще направи Бог.

 

– В Евангелието има пророчество за оскъдняването на любовта и вярата в последните времена: Син Човечески кога дойде, ще намери ли вяра на земята? (Лук. 18: 8) и понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта (Мат. 24:12). Вие виждате ли това изстиване? Как гледате на утрешния ден? Кой ще дойде в православния храм, кой ще служи в него утре?

 

– Разбира се, евангелските думи са истинни. Не трябва да се съмняваме – така ще бъде! Вие знаете, че на Запад много храмове вече се затварят, защото никой не ходи в тях – у хората няма интерес. Едновременно с това расте културата на егоцентризма, културата на предизвикателството. И тя изтласква Бога от сърцата на хората: те не знаят нищо за Него и не искат да знаят. Погледнете какво отношение към брака и към семейството се формира, какви беззакония днес вече се приемат за норма. Сега времената са свободни, демократични, но понятието „свобода” се разбира неправилно от мнозина. Хората постоянно говорят за свобода, без да разбират, че истинската свобода – това е освобождението от робството на греха; че лъжливо разбраната свобода не е свобода, а тежък път наложен на човека.

 

Какво да правят православните в тези обстоятелства? Да водят благочестив, правилен духовен живот. Това не е просто, не е леко, но Бог никога не оставя честния труд на човека без възнаграждение. Така че главното за нас е нашето старание, нашето усърдие в духовния живот, изучаването на Свещеното Писание и светоотеческата литература. И, разбира се, централно място в нашия живот трябва да заема богослужението. В него трябва да влагаме всичките си сили, защото красивото богослужение ще накара даже този, който е влязъл в храма случайно, да дойде и втори, и трети път, и накрая да остане в него завинаги – за да се моли тук заедно с всички и винаги да усеща Божествената благодат.

 

В своята книга „Духовно съкровище, събирано в света” свети Тихон Задонски казва: всичко тече, всичко се променя. Бях малък и беден, но това отмина. След това бях юноша, но и това мина. Бях ректор на семинария, но мина и това. Станах епископ и ето – уважават ме, оказват ми почести, но и това ще мине. И ще настане блажената вечност, а тя няма да премине никога. Ние сме странници в този свят. Най-известното за всички нас обстоятелство е, че ще умрем; но най-неизвестното е – кога и как. Ние се молим да бъдем избавени от внезапна смърт, молим Бог да ни даде време да се подготвим за смъртта. Но тя може да дойде за нас в най-неочаквания момент. Ние трябва да помним това, да бъдем готови за нея: тя ще ни отвори вратата към вечността. И тогава всеки от нас ще даде отговор – какво и как е правил, за да не оскъднява вярата, за да живее в хората любовта към Бога и ближния.

 

Както казват светите отци, Бог не случайно е разположил очите върху човешкото тяло така, че те да бъдат горе, да гледат винаги напред и нагоре, а не назад и надолу. Ние трябва да гледаме небето и да вървим напред по земята.

 

Източник: eparhia-saratov.ru

 

 

 

Старецът Паисий вразумява съмняващ се протестант

Януари 24, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

                    

 

Веднъж в един летен ден на 1991 г. в двора на килията на Стареца Паисий се събрали много поклонници. Сред тях бил и един грък, живеещ в Германия. Като ревностен протестант, той се обърнал към Стареца:

- Вие, православните, и особено вие, които живеете в Света гора, се кланяте на Дева Мария като на Бог, забравяте, че Тя е само една обикновена жена. Също така се покланяте и на иконите, като мислите, че могат да правят чудеса! А още по-лошо е онова, което правите с останките на вашите светии. Въпреки, че те повечето са тленни, вие, без да се гнусите, ги целувате! Всичко това показва, че вие, православните, сте в голяма заблуда!

 

Тогава Старецът, следвайки примера на светите отци на Църквата, които са приемали всички възможни клевети и обиди, отправени към тях самите без никакви възражения, но са противостояли дори до смърт на ересите, отговорил със строг глас на протестанта:

- Какво да ти кажа, бедни човече? Ти не си виновен за всички позорни думи, които изговори, виновна е майка ти, която ти е дала такова възпитание!

Като чул такива думи от Стареца за майка си, протестантът се ядосал и раздразнено отговорил:

- Слушай, монахо, не петни майка ми с устата си, ти не си достоен и да се сравняваш с нея!

Като очаквал именно такъв отговор, без да се смущава, Старецът му отговорил:

- Виждаш ли, ти се обиди само като споменах майка ти! А нашия Господ и ние, православните, нима не се обиждаме, слушайки как ти хулиш нашата Майка – Богородица? Ще те питам и още нещо. Ако майка ти те помоли да направиш нещо, което не представлява някаква трудност за теб, ще се съгласиш ли да го направиш?

- Разбира се, че ще съглася и ще го направя! – отвърнал протестантът.

- Така е и с Пречистата – ние молим Богородица да ни бъде Ходатайка пред Нейния Син и наш Господ, за да ни спаси. Но, моля те, кажи ми още нещо – имаш ли у вас снимки на твоите родители, братя, сестри, на жена ти, децата ти, на приятелите ти?

- Имам, разбира се!

- Ами, ето и ние, като нямаме „снимки“ на нашия Отец – Господ, на нашата Майка – Богородица и на нашите братя – светиите и мъчениците, гледаме към иконите им и възпоменавайки ги, молим им се и те ни помагат. А тъй като и самите тела на светиите са изпълнени с Божията Благодат, като ги целуваме, се приобщаваме с благодатната им сила. А ако светецът се е сподобил с нетленни мощи, толкова повече той притежава благодат. И като се кланяме на светите му мощи, ние я приемаме!

Протестантът не могъл да каже нищо повече и си отишъл много замислен. А Старецът взел да се моли, както обикновено постъпвал в такива случаи:

- Нека Всеблагия Бог да помогне и на този човек да открие истинския път на спасението!

 

източник:

Църквата – спасението за света

Януари 23, 2018 in Беседи, Начална страница

 


Църквата е тяло Христово, тя е истинският живот, тя е живот, защото Св. Литургия е Литургия на живота, който побеждава смъртта. Каква е мисията на Църквата в съвременния свят?


Отговорът е изключително лесен. Това, което винаги е било мисия на Църквата в света, не е нещо по-различно от това, което е било вчера. Църквата шества в света, за да го преобразява и спаси, за да го приеме в неговото тление, крах и смърт, за да го засади на Божието лозе и да го съхрани. Църквата не прави нещо ново, просто ние – както и във всяка една епоха – осъзнаваме тлението, което ни заобикаля, и краха, който преживяваме, който винаги има една и съща причина, както при първата човешка двойка – Адам и Ева. Крахът на човека извира от неговото разположение към автономия, защото автономията е насилване на естеството на нещата. По своята природа човекът бил създаден да живее в общение с Бога. Колкото пъти той отричал това общение, толкова пъти той претърпявал крах. Той се подчинил на тлението и на смъртта, на разнообразните способи на смъртта. Когато той поискал да си възвърне това общение, тогава всъщност бил спасен, независимо дали това се отнася към живота на конкретния човек или към живота на дадено общество в определено място.


И така, какво прави Църквата в света? Както казахме, тя преобразява света, приема тлението и смъртта на света и ги засажда. Това е Литургията – дума, която всъщност чуваме, но какво означава? Литургията е делото на народа, делото на всички човеци. И кое е това дело? Делото, при което принасяме на Бога нашия живот, пълен с тление и смърт, и получаваме Божия живот. Хлябът и виното, които принасяме, са нашият собствен живот. Бог идва и взема нашия живот във вид на хляб и вино, Той не взема просто хляба и виното, а нашия живот. Носим нашия живот, принасяме го на Бога, Той идва, взема го и чрез благодатта на Светия Дух от хляба и виното прави Христово Тяло и Кръв. Той взема нашия живот и го прави Негов живот, а след това ни го предлага и ни призовава със страх Божий, вяра и любов да пристъпим, да се причастим. Това е средоточието на живота на Църквата. Животът, който извира оттук, се предлага и разпростира към цялото останало тяло, в цялото наше всекидневие. Можем да видим това в живота на отделни хора. Например ние, хората, много пъти чувстваме голямо недоволство в нас. И най-малкото нещо ни е виновно. Всичко ни е виновно. Дори и рая превръщаме в ад. Веднъж отидох в една къща и когато стигнах там, си казах:


- Сбъркал съм номера, не е възможно да е това къщата, в която ме очакват!


В крайна сметка не бях сгрешил номера. Въпреки че къщата беше внушителна, в нея имаше не радост, а болка, неуспех, тление, ропот.


Наскоро се запознах с една млада девойка, която е сляпа. Ние бихме казали за нея „Клетата!”. А тя ми каза:


- Ваше Високопреосвещенство, срамувам се да се помоля на Бога да оздравея! Чувствам, че Бог ми е дал такава любов, чувствам се много хубаво! Какво да Му искам, Той знае по-добре от мене какво ми принася полза!


А ние – „Първо за мене първо и после за всички вас!”, за всички нас. И нещо малко да ни се случи, веднага:


- Защо , Боже, на мене? Защо това? Защо онова?


И роптаем. Защо ли? Именно защото нашият живот не е приет от Бога и затова не е излекуван. Църквата действа в света, като изцелява света. Тя идва, изцелява раните и може да прави това, след като в крайна сметка изцелява и побеждава дори смъртта. Също така Църквата обяснява света, тъй като притежава истината и много ясно вижда грешките. Днес се случват много неща около нас, но бих казал, че Църквата не се изненадва, тя знае всичко това и го очаква.


Мисля, че миналата година имаше конференция, посветена на екологията. Какво всъщност представлява унищожаването на околната среда? Грях. И искам да помните това, че думата грях означава крах. Ние какво преживяваме – преживяваме нашите всекидневни неуспехи в по-тесен и по-широк кръг. Защо се руши околната среда? Защото отказахме да я засадим в Божията благодат, отказахме да я разглеждаме като средство за общение с Бога. Не правим ли това в Светата Литургия? Не правим ли това в Елеосвещението? Не правим ли това във Водосвета? Вземаме творението, материя на света и го правим средство за общение с Бога. Материалните елементи на света се преобразяват и чрез тях всъщност общуваме с Бога.


Отказахме да се вгледаме един в друг. Затова и вчера казах – отиваш да се причастиш и блъскаш другия. Защо? Кой е другият, странникът? Тогава защо си ти тук? И тъй, Църквата ни обяснява това, което ни се случва. Днес съществува цял един свят неспособен да възлюби. Един неуспял свят. Защо е неуспял? Защото отхвърли своето изцеление, отхвърли любовта като дар на Светия Дух, отхвърли Светия Дух в живота си и не може да има Неговите плодове, не може да има любов, не може да има радост, не може да има мир. Живеем тези неща и търсим оправдания, но не съществуват други оправдания. Когато дървото отсъства от твоя двор, няма как да имаш неговите плодове. И ние днес нямаме плодовете. Не се замисляме обаче защо не ги имаме. Не се замисляме, че причината за тяхното отсъствие в нашия живот е отсъствието на Светия Дух. В крайна сметка, къде е нашият разум? Предполага се, че двама човека се обичат, женят се, но не след дълго се разделят, ругаят се, бият се и т.н. Какво става в крайна сметка? Знаем ли какво става? Какво се случва? Имахме или нямахме любов? И ако имахме, тя къде отиде? И ако нямахме, какво разбрахме по погрешка? Всъщност не разбрахме кой е другият. Не се научихме да обичаме. Ама, любовта учи ли се? Да, защото любовта е аскеза, тя е превъзмогване на егото, не можеш да обичаш, ако имаш егоизъм. И цялата тази любов е болна и погрешна. Колко деца бяха погубени от болната любов на родителите? Къде е нашият разум? Гордеем се с него. Той обаче е негоден да ни покаже дори простите неща в живота.


Защо създаваме деца? За да отровим живота им? Нима не можем да им дарим усмивка? Тогава какво правим? Какво им даваме? Пари? Облаги? Това означава, че вече сме се провалили – когато заменим нашето сърце с нашия джоб. Защото децата искат не нашия джоб, а нашето сърце. Ние обаче не разбираме това или понеже нямаме сърце, което да им дадем, затова мислим, че ще заменим сърцето с джоба ни! Цялата тази беда при младите хора е наша и тяхна отговорност, но и наша, доколкото не сме им дали истината. Коя истина им предлагаме днес?


Когато виждате децата да чувстват скука и досада, когато ги питаш защо вземат наркотици, а те ти казват:


- Кажи ми защо да не взема?!


Дали само този отговор не показва, че сме се провалили? Защо? Сещам се, че веднъж слушах едно предаване по радиото, говореха за наркотиците. Там имаше един юнак, който каза:


- Аз само чрез вярата в Христос успях да се отърся!


Там имаше три госпожи, които се опитаха да изопачат отговора му.


- Имате предвид…


- Не, нямам предвид нищо друго, освен това, което казах!


Подразни ги. Какво? Истината. Да, това е реалността. Защо? Защото общението с Бога изцелява болестта на човека. Как едно дете с болна душа ще се изправи на краката си, когато душата му не се храни?


Църквата обяснява света, тя не се ужасява от света, нито от онези, които воюват с нея, защото знае, че Победителят съществува. Църквата знае дори това, което днес вижда. Тя го е прочела в Откровението, знае как ще дойдат тези неща, знае че не това е краят, тя знае, че това е краят на онези, които мислят, че знаят, но не знаят. И затова днес хората дори в нашата страна се опитват да поставят Църквата в изолация. В крайна сметка какво са успели да направят? Да поставят хората в изолация. Да сложат младите хора в изолация. Затова те са големите виновници. Тези, които убиват надеждата и възможността за изцеление на хората. Разбираш това още по-добре, когато виждаш човека, който довчера е бил развалина, отрепка, а сега се изправя на краката си. Как? Благодарение на Божията благодат. Църквата не прави нещо ново. Докато съществува този свят, Църквата ще продължи своята Литургия – нейната сърцевина, чрез която ще се опита да приеме всички, за да ги изцели, за да открие истината и лъжата на всеки един и след това да го изцели.


Бог не дойде, за да създаде някакво сдружение, Той не търси привърженици, Бог е любов и предлага любовта Си, за да изцели човеците. Внимавайте, има една велика тайна, тайната на свободата ни, Бог ни е създал свободни. Ние казваме, че другите трябва да са свободни, но да са свободни по такъв начин, че да са съгласни с нас, защото ако не са съгласни с нас, сме готови да ги затрием по всякакъв начин, използвайки всяко едно средство, за да са съгласни с нас. Само такава свобода имат. Бог обаче ни е сътворил свободни до такава степен, че да бъдем способни да Му кажем и „Не!”. И когато Му казахме „Не!”, не Той, а ние пострадахме. И Той отново дойде, дойде с абсолютно уважение към нашата свобода. Затова Той влезе в света като Младенец. Не за да ни изплаши, а за да ни спечели със Своята любов посредством нашата свобода. Той изцели човешката природа, но остави инициативата и отговорността на всяка една човешка личност. Той направи Своя излекуваната човешка природа. Но ние не искаме, просто оставаме отвън. И страдаме. И се изненадваме и не разбираме защо страдаме.


Понякога сме сигурни, че вършим нещата правилно, но Църквата, която обяснява нещата, знае предварително, че ще претърпим крах. Когато човек общува с хората и ги обича, много пъти вижда това и го откроява. Крахът на много съпрузи е предначертан преди техния брак. Когато се оженят, те ще се разведат, колкото и добри светски предпоставки да имат. Защо? Защото са неспособни да възлюбят. Затова. И когато тази неспособност е реална, тя много бързо ще се прояви и ние ще търкаме очите си:


- Какво стана?


- Нищо изненадващо.


Сещам се веднъж за един човек, на когото се удивяваха. Образован, университетски преподавател. По един любопитен начин, по човешки любопитен начин, без този човек нищо да ми беше направил – аз, само да го видех, да го кажа на народен език, червата ми се обръщаха. Какво имам предвид? Имах впечатлението, че е един тотално фалшив човек и се сещам, когато веднъж в крайна сметка се случи нещо. Всъщност той разби семейство си и не само това. Обадиха ми се по телефона и ми казаха:


- Дръж се да не паднеш!


- Какво искате да ми кажете?


- Това и това!


- Единственият, който не се изненада от това, което ми казахте, съм аз.


Защо? Това, което казах преди – личи си.


Много пъти нямаш какво да дадеш. Ако това, което имаш, е едно изкуствено цвете, то впечатлява, но няма аромат, няма същностна красота, след малко ще събира прах.


От момента на своята поява в света Църквата има една и съща мисия: да спаси света и човека, да обясни живота му и да го изцели. Тя ще продължи да прави това обаче не като някакъв режим, който се опитва да се наложи, а като постоянна покана и едновременно предизвикателство към свободата на човека.


превод: Константин Константинов