За необходимостта от поменаване на умрелите

Май 25, 2018 in Беседи, Начална страница

 

„Чакам възкресението на мъртвите и живот в бъдещия век“

 

Скръбта за нашите починали близки хора би била безгранично неутешима за нас, ако Господ не беше ни дарувал вечен живот. Колко безсмислен щеше да бъде животът, ако той би се свършил със смъртта ни. Тогава, каква полза бихме имали от добродетели, от добри дела? В такъв случай прави щяха да са ония, които казват: „Да ядем и да пием, защото утре ще умрем!“

 

Но човекът е създаден за безсмъртие, а със Своето Възкресение Христос ни отвори вратите на Небесното Царство, на вечното блаженство за всички онези, които вярват в Него и живеят праведен живот. Нашият земен живот е подготовка за бъдещия, а смъртта слага точка на тази подготовка. „На човек му е съдено да умре, а след това – съд“.

 

Тогава свършват земните грижи, тялото се разпада, за да се вдигне отново за общото възкресение. Но душата му продължава да живее и нито за миг не прекратява съществуването си. Много събития, станали с умрелите ни дават да разберем отчасти, какво се случва с душата, когато тя напусне тялото. Когато телесните очи престават да виждат, се отваря духовното зрение. Често това се случва с умиращите още преди смъртта им, и те, все още виждайки окръжаващите ги хора и дори все още разговаряйки с тях, виждат това, което другите не могат да видят.

 

Излизайки от тялото, душата се озовава сред други духове, добри и зли. Обикновено тя се стреми към онези, които чувства повече сродни по дух, и ако бидейки в тялото, тя е била под влияние на някого, то тя остава под негова зависимост и излизайки от тялото, колкото и да е неприятно това.

 

В течение на два дена душата се ползва с относителна свобода, може да посещава на земята места, които са й били любими, а на третия ден се отправя в други пространства. При това тя преминава през пълчища от зли духове, които й преграждат пътя и я обвиняват в различни грехове, в които сами са я съблазнявали. Според Откровението, има 20 такива митарства, на които се изпитва този или онзи вид грях. Преминавайки през едно митарство, душата попада на следващото, и само ако благополучно мине през всички, може да продължи пътя си, а не да бъде хвърлена веднага в геената. Доколко ужасни са тези бесове и митарства, показва това, че Самата Пресвета Богородица, известена от архангел Гавриил за предстоящата си кончина, молила Сина Си да я избави от тези бесове и изпълнявайки молитвата Й, Сам Господ Иисус Христос се явил от Небето за да приеме душата на Своята Пречиста Майка и да я възведе на Небето.

 

Страшен е този трети ден за душата на умрелия и тогава тя особено се нуждае от молитва за нея. Като премине благополучно през митарствата и се поклони на Бога, душата още 37 дена посещава небесните селения и адските пропасти, все още не знаейки, къде ще се окаже, и чак на 40-я ден й се определя място до Всеобщото Възкресение на мъртвите.

 

Някои души се намират в предвкусване от радостта на вечната радост и блаженство, а други от страха от вечните мъчения, които ще настъпят в пълния си вид след Страшния Съд. До този момент все още са възможни промени в състоянието на душата, особено чрез принасяне на безкръвна жертва (поменуване през време на литургията), а също и на други молитви. Доколко важно е това показва следния случай.

 

Пред откритите мощи на св. Теодосий Черниговски (1896 г.) свещеникът, който преобличал мощите, уморен, задрямал и видял пред себе си светителя, който му казал: „Благодаря ти, че се потруди за мене. Още те моля, когато отслужваш литургия, помоли се за моите родители“. И назовал имената им – Никита йерей и Мария. „Защо ме молиш за това, светителю, искаш от мен молитва, когато сам стоиш пред Престола Небесен и подаваш милостта Божия на хората?“ – попитал свещеника. „Да, вярно е, но литургийното приношение е по-силно от моята молитва“ – отговорил св. Теодосий.

 

Изключително полезни за умрелите са и панихидите, и домашните молитви, и добрите дела в тяхна памет, като например милостиня, пожертвование за Църквата, но особено полезно е поменуването на Божествената литургия. Има много свидетелства и събития, потвърждаващи тази полезност. Мнозина умрели с покаяние, но не успели да го проявят приживе, са се освобождавали от мъки и са получавали упокоение. Църквата винаги принася молитви за упокой на умрелите, дори и в деня на Св. Дух с коленопреклонните молитви, на вечернята има и особена молитва за „държаните в ада“. Всеки от нас, който иска да прояви своята любов към покойниците и да им окаже действителна помощ, може да го направи чрез молитва за тях, особено със споменаване на св. литургия, когато частици за умрелите и живите се пускат в Чашата с Кръвта Господня с думите: „Умий, Господи, греховете на поменатите тук, където е Твоята Кръв, по молитвите на Твоите светии“. Нищо по-добро и по-голямо не можем да сторим за тях, от това да им подадем имената за поменуване при литургията. Те винаги се нуждаят от това, но особено през онези 40 дена, когато душата на починалия преминава по пътя към вечните обиталища. Тогава тялото не чувства нищо, не вижда събраните близки, не усеща благоуханията на цветята, не чува надгробните речи. Но душата усеща принасяните й молитви, благодарна е на техните приносители и се чувства духовно близка с тях.

 

Роднини и близки на починалите! Направете за тях всичко, каквото трябва и според вашите сили. Не изразходвайте средства за външни украшения на гробове и гробници, но за помощ на нуждаещите се, в памет на близките на починалите, на църквата, където се възнасят молитвите за тях. Покажете милост към починалия, погрижете се за душата му. На всички нас предстои този път – как тогава да искаме и ние да бъдем споменавани молитвено! Нека да бъдем милостиви към починалите. Още щом някой умре, повикайте свещеник да му прочете „Последование при изхода на душата“, което трябва да се прочете на всеки православен веднага след кончината му. Постарайте се опелото да се извърши в самата църква, а до тогава му четете Псалтира. Опелото може и да не бъде извършвано пищно, но обезателно в пълната му част, без съкращения; не мислете за своите удобства, а за покойника, с когото се прощавате навеки. Ако в това време в църквата има няколко покойника, не се отказвайте да ги опеят заедно. По-добре ще е, ако са двама или трима покойници, така молитвата на всички близки заедно ще бъде още по-гореща, отколкото ако ги опяват поотделно, уморени и съкращаващи службата. Всяка молитва ще бъде като още една капка вода за жадния. Погрижете се за извършване на Четиридесетница за починали. В църквите, където се служи ежедневно, умрелите се споменават в течение на тези 40 дена и дори повече. Ако покойникът е опят в църква, където няма всекидневна служба, то тогава близките да се погрижат да намерят такава и там да поръчат Четиридесетница.

 

Също така, добре е имената им да се дадат за четене в манастирите в Йерусалим или в други свети места. Но важното е Четиридесетницата да се поръча веднага след кончината, когато душата особено много се нуждае от молитвена помощ.

 

Да се погрижим за ония, които си отиват в другия свят преди нас, да направим за тях всичко, което можем, като помним, че „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани“.

 

https://vk.com/orthodoxy_word

Деца пишат на Бога

Май 24, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Откъси от детски писма:

 

- „Защо просяците просят милостиня все около църквите – за да гледаш кой им дава ли?“ (Ира, 2-ри клас)

- „Мили Боже, моля Те, направи така, че всички, от баба ми до слоновете, да са щастливи, сити и обути“. (Тоня, 2-ри клас)

- „Мама ми каза, че съм плакал насън. Ти не помниш ли, какво си говорихме с Теб?“ (Игор, 3-ти клас)

- „В различните книги Те описват различно. Къде мога да намеря Твоя снимка, макар и не много хубава?“ (Рая, 3-ти клас)

- „На какъв език говорят душите?“ (Рая, 4-ти клас)

- „Още съм малка, уча се в трети клас, все още нямам грехове, но ще си събера“. (Ева, 3-ти клас)

- „Как да живея така, че на света всички да са щастливи?“ (Лиза, 2-ри клас)

- „За какво ни е нужен животът, и ако е нужен, защо хората умират?“ (Костя, 2-ри клас)

- „Господи, какво правиш, като вали дъжд?“ (Люба, 3-ти клас)

- „Божичко, направи така, че на небето да светнат лицата на баба и дядо и те да ми се усмихнат“. (Кира, 4-ти клас)

- „Нека всички хора да бъдат щастливи, така няма да са лоши“. (Вася, 4-ти клас)

- „С Теб бих отишъл на разузнаване“. (Гарик, 1-ви клас)

- „Много бих искала децата от приютите да си намерят нови, уютни родители“. (Даша, 4-ти клас)

- „Вчера разбрах от Тебе, че ако си богат – това е от Тебе, ако си беден – това е заради Тебе“. (Зорик, 4-ти клас)

- „Когато умра, не искам да отида нито в Рая, нито в ада. Искам при Тебе“. (Вера, 3-ти клас)

 

Източник: https://vk.com/zhiviy_v_pomochty

 



Нека безкористно да раздаваме любовта си на всички

Май 23, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Любовта е над всичко. Онова, което трябва да ни занимава, чеда мои, е любовта към другия, неговата душа. Каквото и да вършим: молитва, съвет, препоръка, нека го правим с любов. Без любов молитвата не носи полза, съветът наранява, препоръката вреди и погубва другия, който чувства дали го обичаме или не, и реагира според това. Любов, любов, любов! Любовта към брата ни подготвя да обикнем още повече Христа. Не е ли хубаво?

 

Нека раздаваме любовта си на всички безкористно, без да ни интересува тяхното отношение. Когато Божията благодат дойде в нас, няма да се интересуваме дали ни обичат или не, дали ни говорят с доброта или не. Ще чувстваме нуждата ние да обичаме всички. Егоистично е да искаме другите да ни говорят с доброта. Нека обратното не ни притеснява. Да оставим другите да ни говорят както се чувстват. Да не изпросваме любовта им. Нека се стремим да обичаме и да се молим с цялата си душа за тях. Тогава ще забележим, че всички ни обичат, без ние да сме се стремили към това, без изобщо да сме просили тяхната обич. Ще ни обичат свободно и искрено, от дълбините на сърцето си, без да ги насилваме. Когато обичаме, без да имаме за цел да ни обичат, всички се събират около нас подобно на пчели. Това важи за всички.

Ако твоят брат те дразни, досажда ти, ти си мисли: „Сега ме боли окото, ръката, кракът; трябва да се погрижа за него с цялата си любов“ (виж 1 Кор. 12:21). Нека обаче не мислим за това, че ще бъдем възнаградени за уж добрите си дела, нито за това, че ще бъдем наказани за злините, които сме вършили. Идваш до познание на истината, когато обикнеш с Христовата любов. Тогава не търсиш да те обичат – това е лошо. Ти обичаш, ти отдаваш любовта си – това е правилното. От нас зависи да се спасим. Бог иска това. Както казва Свещеното Писание: …Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината (1 Тим. 2:4).


из книгата: „Живот и слова“ на св. Порфирий Кавсокаливит

Никога не оскърбявайте другия

Май 22, 2018 in Беседи, Начална страница

 

Е, аз съм най-неподходящият човек да ви говоря за всичко това, никога не съм бил женен и от 22 години не съм бил на сватба – представете си, доколко не ставам за човек, който да ви говори за такива работи, тъй като нямам никаква връзка с тия неща. Но съм бил на Света гора Атонска и ще ви кажа това, което са ми казвали отците-подвижници, които също нямат отношение към този въпрос.

 

Когато четеш светите отци, то откриваш този баланс, това разбиране за нещата. Но в такъв случай, откъде са знаели за това? Защото са живели правилния живот в Църквата, а тогава не ти е нужна някаква философия, за да кажеш на човека как да се отнася към другите хора.

 

На това и се учим в монашеството. Не си мислете, че монашеството се различава в това отношение. В манастира също се учим как да общуваме с другите хора, но с помощта на послушанието, смирението, с помощта на това, да кажем на човека: „Прости!“ Да разбираш, че ти грешиш, а не другия. Дори и когато си прав за нещо, това е само по външен поглед. Много пъти съм говорил по този въпрос на стареца си и той ми е казвал:

 

- Ако бях съдия, щях да ти кажа – имаш право! Но ти нямаш права, даже и да си прав! Защото не гледаш на нещата от духовната им страна.

 

Примерно, някой те е оскърбил, оклеветил, но ти го приеми от духовната му страна, не отговаряй на злото със зло. С това няма да му помогнеш. Значи, трябва да вземаш отговорността върху себе си и по този повод един от великите светители на Църквата казва: „Вземи грешката върху себе си, кажи: „Тук аз греша!“ Не е важно, че по закон другия не е прав. Аз съм сгрешил, аз признавам грешката си и нося отговорност за нея. Уча се да работя върху себе си, затова и мога да общувам с другите, уча се да превъзмогвам себе си и правя всичко това, защото се старая да се уча в манастира.

 

Знаете ли колко е трудно това? Трудно е, и в брака също не е лесно, а трудно, както и в монашеството. Това е да се научиш да общуваш с другите, да стоиш по 10 часа на бдения, да търпиш човека до теб, когато той плюе, хърка или мирише лошо. Не искаш да търпиш това и казваш: „Това ме дразни!“ И какво значи това – „дразни ме“? Съвсем нищо, ще търпиш.

 

Спомням си за един монах на Света гора. В един манастир имаше много монаси със спортно образование. По едно време много млади хора от спортната академия на Атина станаха монаси – между тях и боксьори, и атлети, изглеждаха като гиганти. В същия този манастир имаше и един монах, който, бедничкия, беше един такъв дребничък и го слагаха в средата, а от двете му страни бяха боксьори, които го гледаха отвисоко по време на бденията. И той казваше:

 

- Не мога да ги гледам, страшно ми става! Надвесили се над мене едни такива същества, два пъти по-високи от мене!

 

Но той беше длъжен да стои там, да се научи да превъзмогва себе си, да се научи да приема човека до себе си, а не само да казва: „Е, търпя те!“ Това е неприемливо. Не „търпя те“, а „обичам те!“ Защото Христос не е казал: „търпи врага си“, но – „обичай врага си“ (Мат. 5:44). Трябва да умреш за врага си, казва Христос, трябва да го обикнеш като самия себе си (Мат. 19:19). А щом трябва да обичаш врага си като самия себе си, то колко повече своята съпруга, ближния си, съседа си, брата си, колегата си.

 

Това, което ни се струва толкова просто, и за което приказваме толкова лесно, всъщност е най-големият подвиг за човека – да превъзмогне себе си. Но за да направи това, да не се побои, но и при това да се чувства уютно, той трябва като начало да победи страха от смъртта. А това се постига, когато човек вкуси от безсмъртието, от Божията любов, която го прави свободен. Тя ти дава чувството за победа над смъртта, и ти вече не се боиш от нищо, нито от клевети, нито от обиди, нито дори, че могат да те убият. И ти преминаваш в един съвършен свят, без всякакво затруднение, именно защото имаш реалната свобода, която се ражда от правилния поглед върху нещата, от правилната връзка с Бога, и най-важното – от Божието присъствие и благословия.

 

Мнозина днес задават въпроса – нима е лошо да имаш връзка с някого? Но разбира се, деца мои, ако искате да се ожените и да си вземете някое момиче за жена, или пък момичето – мъж, то как да стане това? В края на краищата не става въпрос да ти връчат кутия, от която да изскочи момиче, нито да ти го пратят по пощата, т.е. Божията воля не се изпълнява като в приказките. Ти трябва да се запознаеш с другия човек, с някое момиче, да излезеш на разходка с нея, да си поприказвате, да вечеряте заедно, да поседите, да разговаряте по телефона. Та нали в днешно време говорят по телефона с часове. И един телефон в къщи никога не стига.

 

Понякога, когато гледаш някой, който говори по телефон, си е направо комично. Представи си, че изключиш звука и се погледнеш в огледалото. Понякога гледам как хората говорят по телефона в колите си, когато се страхуват, че полицията ще ги пипне, изглежда още по-смешно. Особено, когато някой върви по улицата с микрофон в ушите си и говори, върви, размахва ръце и се усмихва, мръщи се или изобразява на лицето си пълно удовлетворение. Ако не е това устройство в ушите му, ще си кажеш, че този човек наистина има нужда от психиатър.

 

Или, гледаш как някой кара колата си с някаква неразбираема усмивка на лице. Ние се научихме да разговаряме и да се изразяваме чрез тези неща. Виждаш, как човек говори по телефона, като сякаш му се обяснява в любов, гали го или се кани да го бие. А колко мобилни телефони сега са постоянно в действие?

 

Да, така става днес. Всичко това ни превърна в безлични същества. Станахме едни жици, общуваме си чрез жици. Все по жицата.

 

Искам да кажа, че можем и сме длъжни да опознаем другия човек. Вижте, трябва да се преодолее този нездрав страх. Църквата ни учи на правилен поглед на човека до нас. И в монашеството се учим да гледаме на другия човек по красив и свят начин. Св. ап. Павел казва, че в Христа няма ни мъжки пол, ни женски (ср. Гал. 3:28). Значи, не се обръща такова внимание на пола, не се гледа на човека като на мъж или на жена. Църквата набляга върху името на човека – Коста, Мария, Елена, Георги, т.е. най-важно е името на човека, а не пола му, както при лекарите.

 

Например, влиза някой в болницата и лекарят казва: „Да влезе оня с жлъчката“, „оня с черния дроб“, „оня, слепия“. Нима тези хора нямат имена? Аз какво, жлъчка ли съм, въпреки, че страдам от жлъчка?

 

Така говорят лекарите – „жлъчката“, „камъните“. Добре де, ама това е Коста, който има проблем с жлъчката. Това е човек, който е болен от нещо. Той не е нито жлъчка, нито бъбреци, нито сърце.

 

Така че, тук има не само мъж или жена, а човек, личност. И когато се научим на това свято чувство, тогава действително можеш да излезеш с някоя девойка – няма да те изяде, нито ти ще я изядеш. За Бога, трябва ли да се изяждаме един друг, ако излезем на улицата? Ами да се поразходим, да седнем някъде, да си поговорим. Сигурно няма чак такава опасност, ако двама души просто седнат и си поговорят, в това няма да има някакво лукавство, нещо плътско и опасно?

 

Да, но как да се случи по този начин, ако на човек от ранна детска възраст са го учили да гледа на другия по определен начин? При цялата тази реклама? За съжаление, най-пагубното произлиза от тия безсрамни неща, които показват по телевизията, за да не ги назовават по имена. Но това са такива скотски неща, че…

 

Страшно е, колко вреда нанасят на душата на човека, който гледа такива работи. Мисля, че който гледа такива порочни неща, списания и филми, след това ще му е нужен страшно много труд да ги загърби и да започне да гледа на другия по невинен начин. В същото време умът на човека, опазил се чист, даже и няма да се спре върху тях. Той не е такъв и напълно удобно ще си общува с другия.

 

Нашата цел е да преодоляваме подобни трудности и да имаме помежду си едни красиви, удобни отношения. Или, не полът ще бъде това, което ще ни определя в основна степен. В Църквата това положение отпада, но не в смисъла, че се разглеждаме като някакъв неутрален пол, не! А като това, че ние вече реално си общуваме като хора, а тези моменти притежават сакрален характер и достойнство. Затова и вече можем да разберем другия човек, уважавайки го и обичайки го, а по този начин уважаваме Божието присъствие в себе си, не лъжем и не даваме лъжовни обещания.

 

Видите ли, когато се обручаваме, това става пред Бога, и пред много свидетели, и казваме: „Аз искам тази девойка, за да живея с нея до края на живота си и тя да бъде моя жена“. Това е изключително сериозно, да кажеш – „обичам този човек“, да докажеш това и да получиш Божието благословение. Ти признаваш това пред всички хора, пред Бог и дори като гаранция слагаш пръстен, като с това свидетелстваш, че постъпката ти е действително сериозна.

 

Да, това е много важно и сериозно, да помислиш какво ще кажеш на другия човек и какво обещание ще му дадеш. „Аз действително те обичам, искам да се оженим, за да прекараме целия си живот заедно“. Преди всичко трябва да осъзнаем, че тези наши думи са изключително важни за другия човек. За тебе може и да не са от такова значение, но за другия – да. И нямаш никакво право да си играеш с чувствата му.

 

Знайте, че който е предал другия, ще заплати за това. Съвсем не е нищо това, че другия ще роптае заради нас, ще плаче заради нас, но ще дойде и часът, в който ще си платим за това. И това, че ще си платим, не е още нищо. Ще дойде време, когато и ние ще бъдем уязвени, за да се научим, че не трябва да уязвяваме другите. Когато в живота ни възникнат някакви неприятности и хората ни нараняват, то дайте да си спомним, че и ние някога сме наранявали други хора.

 

Много неприятно е, когато други плачат от нас, тоест, че ние сме станали причината за роптанието на другите, че се чувстват уязвени, макар и да не го казват на глас. А велико благословение е, ако други се помолят за нас.

 

Вижте, деца мои, когато сме на сватба, за да ни поднесат угощение, за какво го правим? Защо? Когато каним гости, ние ги угощаваме с вкусни блюда, за да им се харесат. Реално, за да може другият да хапне, да се зарадва и да ти каже: „Бъди жив и здрав! Ядох вкусно ястие, душата ми се зарадва, и аз искам и ти да си ми жив и здрав, дете мое!“ Като в молитвата: „Защото Ти, Господи, развесели Твоето творение“ (Псалм. 91:5).

 

Ядохме хубава храна – благодарим на Бога. Църквата ни учи да извършваме цяла „литургия“, преди да седнем на масата. Ако сте в манастир, то там 20 минути се яде, но наоколо се служи цяла „литургия“, кадим и пеем, това е цяло приключение – да вкусиш от тази храна. И защо? Защото ти си се наситил, развеселил и прославил Бога.

 

Човек, вярващ в Господа, не може да ти пожелае нищо по-добро от това. В това е смисълът на сватбеното угощение – да изядеш тази вкусотия, за да се развесели душата ти и да ми пожелаеш да бъда жив и здрав. Ето какъв е смисълът.

 

Нося ти подарък, за да изразя огромната си любов към теб. Какво огромно значение има това – да кажеш на другия от цялата си душа – „Бъди жив и здрав и Бог да те благослови!“ Спомнете си, деца мои, ние всички имаме познати, които поменуваме и им пожелаваме от душа: „Да е жив и здрав този човек!“ Това ни идва отвътре и чувстваме, че от нас излиза сила, която идва върху този човек, където и да се намира.

 

Освен това, когато другият човек се чувства с нещо уязвен от нас, то той може и да не ни прокълне, да не възроптае против нас, ако е въцърковен човек, но все пак ще е наранен и неговата болка ще лежи като тежко бреме върху теб. Много тежко нещо е това – да нараниш другия. И един ден ще заплащаме за това.

 

Ще кажеш – но нали се покаях! Да, покаял си се, но другият е понесъл раната. Покаял си се и Бог е приел покаянието ти, но за да се изпълни това твое покаяние, за съжаление си длъжен да го заплатиш (моля се това да не се случва!). Тези неща се връщат обратно, като при абортите. Майката, или онзи, който убива детето, казва: „Да, направих аборт, но после се изповядах!“ Хубаво, изповядала си се, покаяла си се, плакала си, но винаги остава едно „но“ – човек си е отишъл от този свят. Кой ще заплати за това, за тази рана? Кой може да го замени?

 

Трябва да гледаме много сериозно на тези неща. Никога не оскърбявайте другия човек! По-добре не казвай на другия, че не го обичаш, изчакай, остави го да се мъчи в очакване. Не му говори за това. По-добре да не го знае, пък дори и хиляди пъти да те пита, отколкото да му кажеш лоша дума.

 

Затова трябва винаги да имаме чувство на отговорност, да бъдем последователни в отношенията си към Бога, към другия и към себе си. Това е онова, което Църквата е установила с помощта на тайнството брак и присъствието ни там говори колко е важно да имаме правилно отношение към другия човек. Тя не го прави тайно, но в храма, пред свещеника и пред всички хора, пред родителите ти и пред Бога. И ти участваш в това, тоест, пръстена, който даваш е гаранция и залог, че действително ще се отнасяш сериозно към тази връзка!

 

Източник: https//vk.com/prav_mama

 

Автор: Митрополит Атанасий Лимасолски

Чудото на св. св. Константин и Елена

Май 20, 2018 in Видео, Начална страница






Иван Демиров Иванов (роден 16.03.1951 г.) разказва историята на параклиса “Свети Свети Константин и Елена”, местност Ментишето, кв. Владиславово.

“По спомени от брошурата на отец Васил Стаменов, дългогодишен предстоятел на храм “Свети Димитър Солунски”, кв. Владиславово.

В семейството на Матей някъде около 1890 г. се ражда сляпо момиче. Наричат я Мария. Когато девойката е около 16 годишна, през 1906 г. или 1908 г., срещу празника на Свети Константин и Елена, тя чува Божия глас, който й казва: “Дете мое, ти си незряща. Спи селото ви, спи и света. Стани и се облечи опипом и тръгни с мен на път. Ще падаш и ще ставаш. От лактите и коленете ти ще бликне кръв. Но ти не унивай. Там, където спреш изнемощяла, има две могили. Почвата е рохка, песъчлива. Започни да дълбаеш с ръце. Бързай, преди да е дошъл изгревът. На две педи дълбочина ще бликне извор. Наплискай се с водата му и ще прогледнеш.”

От ранни зори бащата напразно търсил дъщеря си. Мария се върнала още на сутринта вече прогледнала. Заедно с баща си отишли на празничната служба в храм “Свети Димитър”, Владиславово. Когато Матей казал на свещенослужителя за чудото, той не повярвал, докато не видял самата девойка. Така празника станал двоен. По-късно бащата отишъл до извора, където дъщеря му прогледнала, и дал обет, че ще построи параклис и ще вгради изворчето в него.

По това време двете села Пашакьой (сегашно Владиславово) и Аджамлер (сегашно Аксаково) водят истинска война за мерата помежду им. И независимо от това, че всички те са бедни и злощастни бежанци от Беломорска Тракия, ожесточението е голямо. Чудото, което става с Мария, ги отрезвява. Те разбират, че земята и чудесата са Божии и си подават ръка. Оттогава честват заедно празника на Светиите Константин и Елена.

Концерт на “Софийски псалти” във Варна, 2 част

Май 18, 2018 in Видео, Начална страница





За да възпиташ едно щастливо дете преди всичко е нужно родителите му да имат щастлив брак

Май 17, 2018 in Начална страница, Семейство

 


Здравейте, скъпи братя и сестри. Аз не съм педагог и психолог по образование, затова, по-скоро, мога само да споделя опита, който имам – и положителния, и отрицателния. Женен съм от 26 години и имам 8 деца. Най-голямото е на 25 години, най-малкото – на три и половина. В енорията ми има много деца, много многодетни семейства, затова тази тема ми е близка. Много съм разсъждавал по този въпрос и имам какво да разкажа. Но най-важното нещо е да се разбере, че да възпиташ едно щастливо дете преди всичко е нужно родителите му да имат щастлив брак. И ако някъде съществува проблем, то той не съществува задължително в ония семейства, които са се разделили чрез развод, но и там, където все още няма такъв. Работата е там, че семейството само по себе си представлява задача, която трябва да се решава всекидневно. В даден момент човек може да забележи, че всичко е на границата на срива заради неразбиране и пустота в отношенията… Има такъв израз в поезията на Анна Ахматова – „самота в съжителството“.

Уж всичко е нормално, уж за всичко сме се споразумели, разбирали сме се, били сме щастливи, обичали сме се един друг, а изведнъж – нищо. От дългия си семеен опит знам, и ви уверявам, че такива периоди има.

Идва на изповед човек с 5-6 деца и казва: „Край, нищо не остана от онова отпреди, имам до себе си един чужд човек, не знам какво да правя“. А децата веднага чувстват това. Работата е там, че нито един от съпрузите не е останал същия в духовното си развитие. Човек не остава същия, той се променя в различните етапи на живота си. Аз се променям, тя се променя, и трябва постоянно да се стиковаме един с друг. Нужни са усилия, преди всичко, разбира се, е нужно смирение от страна на човека, защото, семейството представлява един вид договор. Ето, договорихме се, избрахме си някаква ценностна система на общуване – преди всичко, това е Евангелието. И това обяснява, колко е сложен един брак с невярващ човек.

Разбира се, навярно сме се венчали, над някой се е извършило тайнството, някой се е молил при извършване на тайнството над другия, спомняте си аналоя, Евангелието на него, свещеника, който ви е хванал за ръката и ви е водил да го обиколите три пъти. То е символ на вечното единство на тези хора, основано на онова, което е написано в тая Книга. И ако то не се е превърнало в основание на живота на един от съпрузите, то рано или късно ще доведе всичко до колапс. И такива разпадащи се семейства, за съжаление, има много, включително и в нашата енория.

За възпитанието на щастливо дете е нужно родителите да имат щастлив брак

Е, любимият човек, това е… На моята сватба един добър приятел на моите родители вдигна интересен тост. Каза, че любимият човек прилича на топ смачкана хартия, на който има изписан някакъв важен текст, и през целия ти живот ще трябва да разгръщаш тази хартия и да вникваш в него. Любимият човек е този, който според Божия Промисъл се развива и се променя, Бог му поставя различни задачи в живота, както и пред мен самия. Както казах вече, нужна е много работа за да разбереш другия. За да разбереш любимия човек, не само съпругата, трябва да умееш да се спреш, да замълчиш, да не се водиш по собствената си оценка, а просто да се опиташ да го чуеш. Същото важи и за съпружеството. Изведнъж се оказва, че човек се е променил, а ти не си готов да го приемеш, ти си стоиш на едно място, нормално, спокойно си гледаш живота.

Ето, това е първото, необходимото условие – любовта между мама и татко. Детето няма да е щастливо, ако няма такава любов.

Какво можем да сторим, ако семейството се е разпаднало? Общо взето, невъзможно е да се поправи цялостно тази повреда. Тази празнота може да се запълни само частично с някои практични стъпки. Мога да ви споделя, че преди 38 години и моите родители се разведоха, тогава бях на 12 и до днес още ми е болно. У хората с развели се родители, когато те са били още подрастващи остава рана, която не зараства. Духовните поражения за детето могат да се оприличат на ядрен взрив в живота му. Аз самият почнах да си давам истинска сметка за тези последствия чак след 15 – 20 години. Тогава разбрах, че трябва да се работи над това, да се лекува. Но за детето, разбира се, това си остава една голяма, трудно лечима трагедия.

Ще ви разкажа една история за една наша баба – енориашка, която приела през лятото дъщеря си, изоставена от мъжа си с детето си. Забелязала, че внукът й, на около 10 – 11 години, излиза всеки ден на полето да си поиграе. Решила да го проследи, скрила се зад храстите. И гледа – детето се изправя в цял ръст и започва да вика: „Татко, татко!“ А таткото никакъв го няма, заминал си е и даже не платил издръжката. И то повика, наплаче се, изтрие сълзите си и се прибира. Душата на това дете е разплакана и изпонаранена. Има и някои начини поне частично да се поправи тази загуба, но за това ще поговорим по-късно. Пак казвам – на първо място стои любовта между родителите.

Детето не притежава сили да противостои на злото

Второто нещо, на детето е нужен контрол. То ще се чувства нещастно, няма да разбира окръжаващия го свят, ако я няма родителската власт. Често съвременните родители искат да бъдат просто приятели с децата си. Да, ние сме им най-близките хора, но да бъдем приятели с тях не бива. Работата е там, че родителската власт е дадена от Бога и всяка власт, това е, да се пресича всяко зло, а тук – да се пресече разрастването на злото в самото дете. Колкото и да ни уверяват в противното педагозите, тази власт е необходима, защото детето няма сила и възможности да се съпротивява на злото. Тази сила трябва да е в бащата и в майката. И ако те не се съпротивяват на това зло в него, детето ще бъде нещастно, просто защото злото ще го погълне. Достатъчно е да погледнете как детето се потапя в компютърните игри и не може да се откъсне от тях. Познавам един човек, мой съученик, човек на 50 години, чийто брак се разпадна, защото играеше на „Танкчета“. Така се беше вдал в тая игра, а по същото време започна и Световното футболно първенство и жена му не издържа. Каза: „Не мога повече, той е като пияница, няма го вкъщи, вечно кисне там“. Ако един силен, възрастен човек не може да се съпротивлява, какво остава за едно дете? Трябва да го откъснеш оттам, въпреки виковете и протестите му, да му отнемеш тази възможност, или поне да я сведеш до минимум. Допустимо е, да кажем, да поиграе на някаква игра без убийства, която сте проконтролирали, например, веднъж или два пъти седмично. Т.е., борбата за чистотата в душата на детето е необходимо условие. То не може да противостои само на злото, и ако родителите са безучастни, става много лошо. В крайна сметка детето ще стане нещастно, защото тези неща разрушават душата му, разрушават и волята му. Ето, например, аз никога не съм пушил, но моите съученици са се сблъсквали често с тоя проблем, както и самите вие, които седите тук. Като дете си казвах, че щом възрастните смятат това за лошо, какво остава за мен. И сега, когато моите млади енориаши се сблъскват с това, знам за какво става въпрос. Нашата аскетика се състои в по-голямата си част от множество малки дела. Всеки ден тренираме волята си за да победим своите страсти и грехове – да не осъдим някого, да не наругаем настъпилия ни по крака, да измием съдовете, когато не ни се иска. Ето такива практически неща. Да се предадеш на молитва и четене, въпреки, че ти се иска да полегнеш на дивана и да хванеш дистанционното на телевизора. А пушенето – това е обратния процес, по 10 и по 20 пъти на ден да тренираш волята си. Статистиката потвърждава следното – щом подрастващият е започнал да пуши – задължително налитат и другите грехове. Скоро ще посегне към алкохола, сега това е общодостъпно, после към наркотиците, ще се предаде на блудство, ще влоши успеха си в училище и ето – поражение на волята. И къде бях аз, като родител, когато започна това? Защо не го предотвратих? Ето ви една малка илюстрация.

 

Какво представлява щастието?

Следващото нещо, за което искам да ви говоря е какво да разбираме под щастие, взето в по-дълбокия смисъл. Щастието, общо взето е светски, а не християнски термин. Ние имаме една по-дълбока дума – блаженство, или, щастие, което предполага правилна настройка, изградени взаимоотношения с Господа. До нас са достигнали думите на Иисус Христос, които не са споменати в Евангелието, но за които говори св. ап. Павел при срещата си с презвитерите на Ефес. Той казва: „По-блажено е да се дава, нежели да се получава“, т.е. по-голямо щастие е да даваш, а не да вземаш. Това е най-главното нещо за нас като християни. Или, по-блажено е да послужиш, отколкото да ти служат. Мисля, че говорихме за това при предната ни среща, когато стана дума за семейното щастие. Това е най-главният принцип на съпружеското щастие, който сега е напълно забравен. Имах такъв случай, когато един въцърковен човек, иподякон, женен, с дете, реши, че семейният му живот е приключил. Вярващ човек, който се причастява, но реши, че – край. След службата седнахме с него и разговаряхме три часа. Запитах го: „А ти имаш ли някаква вина?“ – защото за всичко била виновна жена му. Каза ми: „Да, имам вина, все пак направих грешка, че от самото начало се държах твърде меко с нея. А после всичко ми додея“. Казах му: „А ти, като се женеше за нея, искаше ли да я направиш щастлива?“ Реагира с удивление, така ме погледна: „Интересна мисъл, отец Фьодор, не съм мислил за това“. Разбирате ли, човек на почти 40 години, косата му започнала да се прошарва по малко. Човек, който е тръгнал да се жени със съзнанието, че той е центъра, а другият по някакъв начин трябва да се върти около неговата орбита. Ето един път към семейно нещастие. И това същото ще бъде и за децата.

превод от руски

Източник: Православие ру

 

Щом нищо не си посял, как искаш да пожънеш?

Май 16, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Сладкарница


Отец Йоан Крестянкин преди ни разправяше: „Знаете ли, някога в Русия преди революцията, по време на панаирите често идваше цирк, в който имаше различни представления. Една от атракциите беше следната – „За 20 копейки ще можете да видите жив Петър Първи“. В една палатка имаше поставена огромна телескопна тръба за наблюдение и през нея, казваха, че ще видиш жив Петър Първи.

Служителят подканваше: „Започнете да настройвате!“ Посетителят настройва. „Продължавайте да настройвате!“ Той продължава още по-усърдно да настройва. И когато става вече ясно, че нищо няма да излезе, го питат: „Е, сега видя ли?“ „Не, нищо не видях“. И тогава му казват: „Браво бе! Ти какво, за 20 копейки Петър Първи жив ли искаш да видиш!“ И това беше цялата атракция.

Отецът казваше: „И в нашия живот е така – само за 20 рубли или за 20 копейки искаме да видим живия Христос. Не става така. Трябва да се подвизаваш, да се потрудиш, да живееш усилен духовен живот, защото каквото посееш, такова и ще пожънеш, а който сее оскъдно, оскъдно и ще пожъне, а който сее щедро, щедро и ще пожъне“.

И казаното от отец Йоан е сходно с текста от един наш Патерик. Когато един старец минавал със своите ученици през една засята нива, той видял един човек, който я жънел. Старецът се приближил до него и му казал: „Дай ми от твоята жътва“. Тогава селянинът се обърнал към него и му казал: „Авва, ти посял ли си нещо на това поле, че да искаш да пожънеш?“ „Не, нищо не съм посял“. „А щом не си посял, как искаш да пожънеш нещо?“

Старецът си тръгнал, а неговите ученици смутено го последвали. Когато се прибрали в обителта, му задали въпроса: „Кажи ни, защо го попита, това, за жътвата?“ И тогава той им казал: „Попитах това заради вас. За да разберете, че ако в тук не сте посели нищо, то нищо няма и да пожънете, а колко повече пък в духовния живот“.

Ако човек не се подвизава, ако не се труди, не се моли, не обича Църквата, не си изпълнява домашното правило, килийната молитва, то такъв човек едва ли ще пожъне нещо в живота си.

 

Архимандрит Мелхиседек (Артюхин)

Боже мой, Ти си една прегръдка!

Май 15, 2018 in Начална страница, Отечески съвети


Веднъж ме поканиха в една гимназия, за да се срещна и да разговарям с учениците. Сутринта по време на молитвата забелязах, че някои от децата въобще не се молят, а говорят на двора. Влязох в час и видях един от учениците, които говореха. Казах му:

– Ще те попитам нещо, няма да ти се карам. Защо по време на молитвата говореше и не внимаваше?

Той ми отговори:

– Да ти кажа ли истината?

– Кажи ми!

– Не искам да се моля, отче! Не искам! Длъжен ли съм? Не искам да се моля на Бога! На тебе пречи ли ти?

– Не, не ми пречи. Просто те попитах защо вдигаше шум.

Докато той говореше, скочиха и други негови съученици и един от тях каза:

– И защо да вярваме в Бога? И защо да ходим в храма насила? И защо Бог да ни притиска в живота? Защо да прави всичко трудно? Винаги „Недей това, недей онова!“.

Докато той говореше, други пет-шест започнаха да викат, след това всички вдигнаха ръка. Аз им казах:

– Я почакайте малко, почакайте! Разбирам, че тук има проблем. Имате проблем с Бога, така ли е?

– Голям проблем! – каза един ученик.

– Разкажете ми.

– Ще ни оставите ли да говорим?

– Ще ви оставя, изобщо няма да ви прекъсвам, но говорете един по един.

Едно момче вдигна ръка и каза:

– Аз чувствах голям натиск вкъщи заради Бога и Църквата.

Друго дете каза:

– За мене Бог е станал чиста натрапчива идея.

Бог и натрапчива идея? Попитах го:

– Ти пък къде чу тази дума?

– Да, притискаха ме в детството, родителите ми ме притискаха с Църквата. И ако ме оставиш да ти кажа истината, ще ти разкажа много истории.

– Не ми казвай много, кажи ми само един случай накратко.

– Ще ти разкажа един, отче! – Той забрави да ми говори на „Вие”. – Веднъж отидох с класа си на църква и понеже говорех в храма с един съученик, един учител, който беше съсредоточен в молитвата, ни изведе навън с думите: „Вън от храма!” (защото, както той каза, вътре е забранено да биеш, но навън е позволено), удари ни два шамара, издърпа ни ушите, върна се в храма, зае отново молитвената си поза и продължи да се моли. Аз през цялото време се питах: „Какви са тези неща, какъв е този Бог? Защо един Божий човек се отнесе толкова жестоко с мене?“.

Едно друго дете ме попита:

– Да кажа ли и аз нещо лично?

– Кажи!

– Когато бях малък и четях някакви комикси с Мики Маус, един учител, който казваше, че много вярва в Бога, ги взе, скъса ги пред целия клас и ги изхвърли, като каза: „Това не са хубави списания, тези неща са лоши за тебе“.

Друго дете сподели следното:

– А мен директорът ме заведе в канцеларията си и ми каза: „Слушай, детето ми, аз съм Божий човек и ще ти дам един добър съвет: недей да дружиш с това дете от твоя клас, защото е лошо“. И той, отче, ме научи да деля съучениците си на добри и лоши деца: „С тези не говори, те са опасни за тебе!“.

Там беше и неговият приятел, онзи, с когото директорът го съветвал да не говори, той вдигна ръката си и каза:

– Помниш ли обаче, че ние си дружахме? Учителят казваше да не си говорим, но ние си дружахме.

А друг ученик каза:

– Аз, отче, имах в джоба си едни малки карти, наречени „покемони“, в Атина ги има, някакви детски истории, и един учител постоянно ми казваше: „Тези неща са от сатаната!“ Всичко, което ми харесва, е забранено! Когато нещо ми е приятно, Църквата идва и ми казва: „Не прави това, не прави онова!“ Душата ми се изпълни с вина, с натиск. И всичко това в името на Бога.

А едно дете каза най-хубавото нещо, което много ме трогна:

– Отче, да ти кажа нещо – в живота ме накараха да чувствам неприязън към Бога, но ще ти кажа, че Христос е най-добрият!

– Я повтори.

– Христос е най-добрият! Христос не е виновен, но хората, които ми говориха за Христос, не ми помогнаха да Го обикна, а ме накараха да се страхувам от Него, да Го гледам като заплаха в живота си, Някой, Който идва като пречка за моя характер, развитие, свобода, радост.

Аз казах:

– Деца, това, за което говорите, е много важно. Това са много страшни истини, които ме притесняват, защото аз съм свещеник и би трябвало да имам голяма отговорност пред вас и да не съм виновен за това, което днес чувствате, но за съжаление, и аз имам вина!

Мисля, че думите натиск и Христос не си подхождат. Ако чувстваш натиск за това, което правиш, не си заслужава да го правиш. Христос е свобода! Ако постиш под натиск, не си струва да постиш. Ако ходиш на църква под натиск, Христос се натъжава, или ако трудно се събуждаш, за да се помолиш. Бог не иска това насила. Старецът Порфирий казваше: „Бог не иска ангария”, т.е. насила, Той иска свобода, иска радост. Ако аз нося това расо, а вътрешно не го искам, не си струва трудът да го нося. Ако сте дошли тук насила, трудът не си струва. Христос иска малко, но от сърце!

Някога Господ стигнал дори дотам да каже на Своите ученици: „Да не искате и вие да си отидете?“, защото някои си тръгнали от Него, тъй като говорел трудни за вярване неща. Той говорел за Своята жертва, за светите Тяло и Кръв и някои казвали: „Какви са тези непонятни неща?“. Те си тръгнали от Него. Христос пита учениците Си: „Искате ли и вие да си тръгнете? Свободни сте. Обичате ли Ме? Останете! Не можете? Тръгнете си!“. Колко хубаво нещо! И св. апостол Петър казва: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот“[1].„Господи, къде да отидем? Хубаво е при Тебе, при Тебе душата ни се успокоява! Не сме насила при Тебе! Искаме го и сме близо до Тебе!“ Това, възлюбени, си струва. Христос ни е дал право за свободен избор в нашите постъпки.

Да не би, братя мои, това, което казвам, да звучи повърхностно? Някой ми каза: „Така както говориш, нещата са малко повърхностни“. Аз му отговорих: „Ти какво искаш? Как да го кажа?“, тоест струва ли си трудът да говорим с такива думи и да ужасяваме другите, за да останат до нас насила?

Впрочем попитах децата:

– Деца, сега не искате ли да се изповядате? Не искате ли да отидете на църква?

– О, да, сега искаме, но не както преди, а с друг ум и с други мисли. Не насила!

Майка Гавриила казва: „Откакто сложих расото, спрях да говоря на хората много за Бога, защото моето расо говори“. Ако някой в расо мине покрай къщата ти, Бог говори. Казваш си: „Мина един свещеник. Мина една монахиня, един монах“. Не са нужни нито проповед, нито натиск. Ако моят пример казва нещо, то ще влезе в душата ти, не е нужно да говоря с думи. Ако аз постя, ако се моля, ако имам мир в душата си, не е нужно да ти казвам много думи, това си личи от само себе си, без думи. Не е нужен натиск.

Веднъж един подвижник минал с ученика си през някакъв град, като преди това му казал:

– Отиваме на мисия.

Ученикът си мислел, че ще говорят с хората, и чакал старецът да каже нещо, но той мълчал. Така минали през града, отминали и отишли в килията си. Ученикът попитал:

– Отче, няма ли да кажем нещо?

– Детето ми, казахме, видяха ни.

Твоето дете те вижда, жена ти те вижда, мъжът ти те вижда, не са нужни много дразнещи думи, нашият пример сам говори. Затова Господ казва: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец”[2]. Имаш ли светлина? Блести ли светлина в живота ти? Искаш или не искаш, другият ще я види. Не е нужно да му говориш с думи, той ще види делата ти, ще види смирението ти, добротата ти.

Забелязали ли сте, че колкото повече говориш на другия, толкова повече постигаш обратния резултат? Когато насила тръгваш да даваш съвети, той се противи. Вчера една жена ми каза:

– Мъжът ми не ходи на църква, какво да го правя?

– Не прави нищо! Кой те кара насила да го променяш, той не те ли вижда? Когато месиш просфора, не разбира ли, че ти вярваш в Бога и отделяш часове, за да замесиш просфората? Това не е ли проповед? Нима трябва постоянно да говориш? Не е нужно да говориш!

Другият вижда какво правиш. Когато вижда, че имаш деца и създаваш още две, три, четири, пет, нима не разбира, че вярваш в Бога? Защо ги създаваш? Ако не вярваше в Бога, щеше ли да имаш толкова много деца? Това е проповед! Другият вижда и получава своето послание. Натискът в живота на човека води до обратния резултат! Ще ми кажете: „Сега ти не ни ли говориш?“. Да, говоря, но защото го искате. Не говоря насила. Искате, слушате ме и ви говоря. Ако не искахте, нищо нямаше да мога да ви кажа, нито пък би трябвало да говоря.

В моя квартал има едно момче, което се казва Орестис. Родителите му постоянно му казват, че върши грехове, всичко им се струва грях. Слуша музика – казват му, че е грешен; отива да играе мач – питат го защо съгрешава; играе билярд – грях. Те искат да го водят на църква, но момчето отказва, защото оказват натиск върху него. Една вечер говорихме (беше отдавна, преди да стана свещеник), беше лято, имаше и звезди, той се развълнува и каза:

– Утре най-накрая ще отида на църква.

– Наистина ли? – попитах го аз.

– Да, ще отида!

– Радвам се, че ще отидеш, не го казвам заради мене, а заради тебе.

На следващия ден баща му се обади и ми каза:

– Какво ще стане с това дете, дори и днес не отиде на църква! Стана в осем часа и отиде да играе билярд в съседния квартал!

– Наистина ли? – Разтревожих се, засрамих се, защото момчето едно ми каза, а друго направи. – Какво да Ви кажа, съжалявам за детето Ви!

– Не чува, не приема това, което му казваме!

Не след дълго се обадих на Орестис и му казах:

– Как не те е срам! Не за това, че не си отишъл на църква, а защото ме излъга. Ти каза, че ще отидеш, а не отиде.

– Отидох, отче!

– Но баща ти ми се обади по телефона и ми каза, че си бил на билярд.

– Излъгах. Станах в осем, но не отидох в храма, в който те ходят, а в друг, в съседния квартал. Когато ходя с тях, след това ми казват: „Браво! Така ще станеш добро дете! Така трябва, да ни слушаш, да правиш това, което искаме! Сега ти се радваме!”, а аз не искам да се чувствам по този начин, сякаш им угаждам, и отидох другаде, защото исках свободно да почувствам Бога. Не понасям този натиск.

Аз му казах:

– Много ми харесваш така! Така ходи всяка неделя, дори да казваш, че ходиш на билярд, на плаж, прави каквото искаш, стига само да ходиш!

– Не върша ли грях?

– Но си отишъл на църква!

Много от нещата, които искаме, Бог не ни ги дава, защото не ги искаме наистина за душата на другия, а за себе си, за да бъдем ние доволни. „Да се ожени детето ми за тази, която аз искам, за негово добро.“ Уж! А в себе си казваме: „За да се изпълни моето желание и да ми се угоди. Аз така си мечтаех за детето ми!“. Не разбирам, какво трябва да прави детето ти? Да изпълнява мечтите на живота ти или да живее свободно, както и ти си живял? Разликата е голяма. Когато оказваш натиск, получаваш обратния резултат. Душата усеща. Отиваш да докоснеш другия и той се чувства така, сякаш го докосва бодлива тел, не чувства мир в душата си, а иска да се възпротиви и да реагира.

Ако ви попитам как гледате на греха, бъдете сигурни, че всички грехове, които ние оценяваме с някаква оценка, Бог ги оценява по напълно различен начин. Разбирате ли какво казвам? Имам предвид, че ако ти кажа какъв грях има някой човек и те попитам как ти се струва този грях, който той е извършил, ти ще кажеш: „Леле-мале, това направо е ужасно!”, Бог обаче гледа на него по напълно различен начин. И обратното. Някой може да е извършил малък грях, но Бог може да го смята за голям, а много големия грях да смята за много малък, защото Бог гледа не само греха, а откъде е тръгнало това нещо. Христос гледа не само кашлицата, а и как е започнала, кашлицата е симптом, тя е това, което се проявява. Причината дълбоко в душата е нещо друго, което ние, за съжаление, не виждаме.

Нека ви дам пример. Едно дете пушеше цигари, веднъж майка му дойде и ми каза (в началото, преди да изповядам децата, родителите им идваха и ми казваха какво да кажа на децата, но сега, естествено, спряха, защото видяха, че няма да стане):

– Отче, първо искам да Ви видя за малко!

– Естествено, елате.

– Моят Василий напоследък пуши цигари. Моля Ви, когато дойде, да му кажете да ги спре!

– Вие казахте ли му го?

– Казах му го.

– И какво, спря ли ги?

– Не, но при Вас е различно.

– След като е различно, остави ме да постъпя така, както преценя. Ако наистина смяташ, че това, което казвам, е някак по-правилно от твоето, остави ме да го направя, както аз мисля.

– Добре, отче, не очаквах да бъдете такъв!

Госпожата си тръгна. Идва детето.

– Василий, пушиш цигари!

– Да. Откъде знаете, отче?

– Миришеш на цигари. Как е, харесва ли ти?

– Не, не че ми харесват цигарите…

Колкото ученици съм питал дали им харесват цигарите, само трима казаха, че им харесва миризмата, всички останали казаха, че има друга причина.

– Защо пушиш?

– Защото съм стресиран.

Ясно, стрес.

– Защо си стресиран?

– Защото имам много трудни изпити и чувствам голям натиск.

Ясно, има изпити, чувства натиск.

– Защо, Василий, чувстваш натиск?

– Защото мисля, че може да ме скъсат на изпита и да не го взема.

Ясно, страхува се от провала.

– И ако те скъсат на изпита, какво ще стане?

– Ако ме скъсат на изпита, родителите ми ще ме отблъснат и ще ме отхвърлят, защото ми казват, че не трябва да отиват напразно толкова труд и пари, които хвърлят по мене.

– Ясно! И какво друго чувстваш?

– Чувствам страх и несигурност в себе си, чувствам, че ако се проваля на изпита, ще изгубя любовта им. Това ме ужасява! Ще се почувствам много самотен!

Вижте как тръгна всичко – от цигарите. „Ако пак пушиш, ще отидеш в ада!“ Майка му само това е виждала, нищо друго не я е интересувало, не се е запитала защо пуши. Тя му повтаряше: „Спри цигарите! Спри цигарите!“. Все едно да казваме на някого: „Не кашляй! Не кашляй!“. Намери причината, поради която кашля, излекувай причината, която е в дълбините на душата, и кашлицата сама ще изчезне. Това дете ми каза, че усеща стрес, страх, несигурност, чувства, че не е ценно за родителите си, че е ценно само ако вземе изпита, а ако не го вземе, нищо не струва, страхува се, че няма да почувства любов в душата си. Затова пуши! Следователно какво е за това дете пушенето? Грях или убежище? Към какво да прибегне? Къде? Някой казва: „При Бога“. Да, при кой Бог? Майка му показа ли му Бога по правилен начин? Аз показах ли му правилно Бога, за да Го възлюби?

Колко ми харесва, че Бог не е като нас. За щастие, Бог не е като нас, Той има напълно различен поглед за нещата от живота. Какъвто и грях да си извършил, да знаеш, че Бог го разглежда по различен начин, не като хората. Всички заклеймявали грешната жена, която отишла при Господа, и само Той казал, че в действителност тя е възлюбила много. „Прощават й се многото грехове, задето много обикна.“[3] Тази жена съгрешавала, но в греховете си търсела любовта, дълбоко в себе си търсела любов и от това търсене прибягвала към блудство, защото не се била научила как да обича правилно.

Затова старецът Паисий казва за някакъв грешен монах на Света Гора: „Моля се Бог да погледне на греховете му като на голяма детска беля, а не като на грях!”, т.е. Бог да не нарича грях това, което е направил, а да каже: „Непослушен беше, правеше бели!“. Бог оценява по един начин, а ние – по друг. Затова пред Христос човеците никога не чувствали натиск, никога не чувствали, че се задушават. Затова и апостолите говорели и Му казвали каквото искали. Един от тях казал: „Господи, искам да ми дадеш власт да седна до Тебе!“. Това, което искали, било безумица, но то ни показва, че Христос ги оставял да говорят свободно пред Него. Той не насаждал страх, никога не казвал: „Така ще се облечете! Така ще говорите! Така ще се държите!“. Свободно. „Възлюбете Ме и правете каквото искате.“

Казах това веднъж в един клас и едно дете ме попита:

– Значи каквото искаме?

– Да, ако обичаш, прави каквото искаш!

– Тоест мога да правя каквото си искам, ако обичам?

– Разбира се.

Но ако ме обичаш… Я си помисли, ако ме обичаш и пушиш пред мене, а аз се чувствам зле и дробовете ми се тровят, ще го правиш ли? Ако имам сестра и ти искаш да направиш с нея нещо беззаконно, обичаш ли ме тогава? Би ли го направил, ако ме обичаше? Любовта не ти дава право да вършиш грехове, а те поставя в правилните рамки на живота. Затова съгрешаваме, защото не обичаме – нито себе си, нито Бога, нито хората до нас. Съгрешаваме, защото нямаме правилно познание за живота, изопачили сме нещата и прибягваме до грехове. Защо блудният син се връща при баща си? Защо този млад човек след много грехове внезапно решава да се върне обратно? Защото идва неговият час, защото настъпва подходящият момент. Това е тайна! Защо някой се е покаял тази година, а ти, който сега ме слушаш, още не си се покаял? Ще чакаш една, две години, ще живееш живота си и след три години животът ти може да се промени. Защо ти се покайваш след три години, друг – сега, а пък трети – завчера? Това е тайна! Едно обаче е сигурно: Бог уважава мига на всеки един. Когато дойде твоят миг! Не зная кога!

Не можеш да посочваш на Бога кога да стане определено нещо, нито пък можеш да притискаш детето си да се промени. Ще дойде моментът, само Бог знае кога. Прояви уважение към това! Едно е сигурно – ти винаги трябва да бъдеш отворена прегръдка, да очакваш детето си във всеки един момент. Блудният син се връща, защото знае, че го очаква добър баща, една отворена прегръдка, без натиск, без строгост, без бич. Ти би ли се върнал така? Ако той знаеше, че вкъщи го чака някой, който ще му се скара, би ли се върнал обратно някога? Никога! Докато отсъствал от дома, той чувствал, че любовта на баща му го преследва, чувствал как една светлина обгражда душата му и една молитва смекчава сърцето му. Той живял блудно, но баща му го обичал. А когато обичаш, излъчваш вълни на любов и Божия благодат. Нищо, че другият е далеч, това стига до душата му. Ти си тук, детето ти може да обикаля и да прави каквото иска – ако го обичаш, Бог го покрива. Ще дойде неговият час, но с добро, по благ начин, и той ще се промени.

Ще ви кажа как завърши разговорът с децата от училището. Това беше най-хубавият момент в живота ми! Казах им:

– Деца, ако имах касетофон и знаех, че ще ми кажете тези неща, щях всичко да запиша. Казахте прекрасни неща. Особено ти, който ми каза, че си изпитал неприязън към Бога, но за теб Христос е най-добрият, че не е виновен Христос, а тези, които преподават за Него. Деца, вие сте почувствали натиск от страна на родителите си, на свещениците, на учителите. Ще ви задам един труден въпрос: можете ли да им простите? Прави сте, че не сте виновни, прави сте във всичко, вярвам, че и Бог така отсъжда. Можете ли обаче да им простите? Това, което ви казвам, е много трудно!

Децата да простят на родителите си? След като обикновено казваме, че родителите прощават на децата, защото децата са лошите. Тук обаче се доказа, че децата трябва да простят на нас, отците на Църквата (както се предполага, че сме отци), и на вас, родителите, и да ни кажат: „Прощавам ти!”.

– Можете ли да им простите и да не таите злоба? Направете го!

Едно дете стана и каза:

– Е, добре, прощаваме им, не таим злоба, но сме пострадали много от това, което те ни причиниха.

Друго каза нещо хубаво:

– Аз, във всеки случай, отново възлюбих Бога, отново, но го възлюбих с друг, по-чист ум.

– Това, детето ми, е много хубаво!

Да можем да простим! Знаете ли какво искаме всички ние? Искаме ласка, прегръдка, обич, някой да дойде и да ти каже: „Ти си хубав и значим човек! Обичам те, за мен ти си ценен!“.

Колко пъти приготвяш някакво хубаво ястие и ако мъжът ти не ти каже дума, се чувстваш някак си… Сготвила си яденето добре, за да чуеш една хубава дума. Това не е ласкателство на егоизма, а насърчение. И възрастни хора да сме, докато издъхнем, всички ние в душата си оставаме деца – искаме само една прегръдка! Един игумен от Света Гора ми разказваше, че когато веднъж епископът дошъл при тях и не поздравил един монах, той се наскърбил като дете, искал да му се каже една добра дума: „Отче, какво правиш? Добре ли си? Радвам се да те видя!”. Не че ще ти каже нещо важно, но чувстваш, че ти обръща внимание, че те е забелязал. Някой може да те погледне и това да те накара да летиш в небесата от щастие. Понякога хората на изповед броят минутите на другите, които се изповядват. Една госпожа веднъж ми каза:

– Отче, говорихте с мене само 5 минути, а предната госпожа остана 13 минути! Искам да Ви споделя един помисъл, но да не ме разберете погрешно!

– Кажи.

– Нея повече ли я обичате?

– Шегуваш ли се, защо да я обичам повече? Не, детето ми, тя имаше да ми сподели повече проблеми. Не се ли радваш, че имаш малко неща, които казваш за пет минути и приключваш?

– Не, отче, и аз искам да стоя много!

– Защо?

– Така, да чувствам, че ме обичате!

– Но ако го направя, ще трябва да стоим заедно цялата нощ и да се гледаме. Не става.

Разбрах я, но… защото и аз така искам. Всички искаме любов. Когато намерим любовта, тогава искаме да вършим добро без принуда. Тогава всичко е лесно.

Тази година един ученик ми направи впечатление. Той никога не вземаше благословение от мен в училище, а ме поздравяваше, сякаш съм министър-председател. „Как сте, отче?“ – така казваше и се ръкуваше с мен, правеше го нарочно. Всички други вземаха благословение, а той изпитваше радост: „Аз не съм като вас, аз се здрависвам с него“. Майка му обаче ми се обади по телефона и научих от нея, че той казвал за мене: „Добър е този отец, но няма да му направя удоволствието да взема благословение от него. Зная, че той иска да вземам благословение, да му стане приятно, но аз няма да му угодя!”. Тази година имаха изпит по физика и аз бях квестор на изпитите в неговата група. В един момент той тръгна да преписва нещо и аз си казах: „Боже мой, какво да правя? Просветли ме!”. Направих се, че гледам в друга посока, гледах телефона, за да видя часа. Той преписа и забеляза, че аз го видях, усмихнах се леко, направих се, че не виждам. Когато приключи, той ми донесе написаното, сложих си подписа и му казах:

– Хайде, приятно изкарване на лятото!

Той отвърна:

– Хайде… приятно и на Вас! Благословете!

И си казах: „Трудът си заслужаваше!“. Ако го притисках и му казвах защо не взема благословение – нищо! Трябваше обаче да чакам една година и да се моля на Бога: „Боже мой, не да вземе благословение от мене, не това е въпросът, а душата му да се смекчи!“.

Може и ти да чакаш доста време, за да стане това, което искаш, но без натиск. Нека станем и ние отворена прегръдка и както Бог се отнася с нас, така и ние да се отнасяме с другите, да обикнем, да приемем свободата на другия, да простим и да чакаме. Другите около теб ще се променят, ще стане това, което искаш, аз вярвам в това. Ако това, което искаш, е истински и реален копнеж на сърцето, който заслужава да преживееш, ще го преживееш! Трябва обаче да бъдеш отворена прегръдка и да чакаш, както прави Христос. Всички обичат Христос! Обичат Христос, не обичат свещениците. Ние сме виновни! Самия Христос никой не Го мрази, защото Той няма какво да ти направи, стои така – с прободени ръце и крака, кръвта Му тече… Какво по-лошо да Му се случи? Ако бъдеш такъв и никого не притискаш, а сам се разпънеш за света, ще видиш как хората около тебе ще се променят! Няма да реагират остро, ще чувстват, че твоята кръстна любов, твоята душа ги спечелва. (…)

превод: Константин Константинов
[1]Вж. Иоан 6:67–68.

[2] Мат. 5:16.

[3] Лук. 7:47.

* Изгонване на демони. (Бел. прев.)

[4] Вж. Иоан 21:15–22.

Историята за един лош човек

Май 14, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Един старец, живял в околностите на Рига, веднъж разказал следната история на Константин Паустовски:

„Преди войната до мен се засели един много лош човек. Безчестен и зъл. Занимаваше се със спекулация. Подобни хора нямат ни сърце, ни съвест.

След това немците завзеха Рига и затвориха всички евреи в „гето“, за да избият една част от тях, а другите просто да уморят от глад. Цялото „гето“ беше отцепено. Часовият застрелваше на място всеки, който се приближаваше на по-малко от 50 крачки от него. Евреите, особено децата, умираха със стотици всеки ден. Тогава моят съсед реши да даде подкуп на немския часови, за да влезе в гетото с фургон, пълен с картофи и там да ги обмени за скъпоценности, които смяташе, че крият затворените евреи.

„Ще продавам картофите само на жени с деца“ – каза ми той на тръгване – „защото те са готови на всичко заради децата си и така ще спечеля двойно“.

Замълчах, но така силно стиснах лулата си, че я счупих заедно с два от зъбите си. Ако не беше тръгнал веднага, сигурно щях да го убия с един удар на юмрука си.

През нощта той напълнил фургона си с чували картофи и отишъл в гетото в Рига. Жените и децата го наобиколили. Една жена стояла с мъртво дете в ръце и протягала длани, в които имало счупен златен часовник. „Луда!“ – закрещял той – „За какво са ти картофи, когато детето ти е мъртво? Отдръпни се!“

После ми разказа, че сам не разбрал какво се случило с него. Стиснал зъби и взел да развързва чувалите и да изсипва картофите на земята.

„Бързо!“ – завикал на жените – „Давайте децата. Аз ще ги изведа от тук. Но само да мълчат и да не мърдат“. Майките бързешком се засуетили да пъхат изплашените деца в чувалите, а той ги завързвал здраво. Жените нямали време дори да целунат децата си, а знаели, че повече няма да ги видят. Човекът натоварил чувалите, пълни с деца във фургона, отстрани покрай тях наредил няколко чували с картофи и потеглил. Жените целували калните колела на фургона му, а той тръгнал, без да се оглежда. Нарочно навиквал конете си колкото му глас държи, защото се страхувал, че някое дете ще се разплаче и ще го издаде. Но децата мълчали.

Минал покрай часовоя, ругаейки грозно тия просяци евреите и проклетите им деца. Свил през забутаните горски пътеки към Тукумс, където били партизаните, оставил им децата, а те ги скрили на безопасно място.

Като се върнал, казал на жена си, че немците му прибрали всички картофи и го пъхнали в ареста за две денонощия. След края на войната се развел с жена си и напуснал Рига.

Сега си мисля, че бих постъпил много зле, ако не бях се сдържал и го бях убил“.

Източник: Из книгата „Началото на незнайния век“

Концерт на “Софийски псалти” във Варна, 1 част

Май 11, 2018 in Видео, Начална страница





Отче, благослови да се разведа!

Май 10, 2018 in Начална страница, Семейство, Сладкарница

 

 

Съществува един стар израз: „Отче! Благослови да се разведа!“

- Какво те кара да го направиш?

- Той пие, пуши, гуляе, бие ме!

- От колко години живееш с него?

- 18 години!

- Когато се омъжихте, предполагам е бил най-добрият!?

- Да!

- Тогава защо се омъжихте за него след като е лош?

- Бях толкова глупава!

- Виж, радост моя! Той с теб, глупавата, 18 години е живял, търпял те е, а ти сега искаш да се разведеш с него!

- Ще кажете, че е измислица?

- В никакъв случай. Подобни неща чувам много често, но с различни обяснения.

Макар че, често и други неща се случват. Идват в храма, обиждат своя мъж, оплакват се от него по време на изповед, недоволстват, а когато тяхната силна половинка умре, проливат сълзи:

- Какво ще правя без него…?

И плачат, записват панихиди.

Колкото по-далече е деня, в който си е отишъл, този когото е ругала и от когото се е оплаквала, толкова по-добър става той.

Затова на гробищата лоши няма. Всички са „близки“, „любими“ и „скъпи“.

- Не ми ли вярвате?

Отидете утре на някоя панихида и ще видите. Когато откриете поне един лош ми се обадете, и ще дойда да го видя.

 

Източник: Православное слово “Разкази батюшки”

Свети Нектарий, Митрополит Пентаполски

Май 9, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Свети Нектарий, който умрял още през 1920 г. – служил в наше време, в един селски храм, повече от една седмица.

Известно е, че в Гърция св. Нектарий е почитан като велик чудотворец. Там е популярна следната поговорка: „За свети Нектарий не съществува неизцелима болест“. Преди няколко години в едно планинско село на Егина останали без свещеник. Минавало време, а нов свещеник така и не бил изпратен. Настъпил Великият пост и селяните взели да се вълнуват.

В Гърция в първата и последната седмица на Св. Четиридесетница не се работи и не се учи – това е време за молитва. Навсякъде се спускат знамената в знак на траур за Христовото разпятие, хората присъстват на дълги великопостни служби, навред се извършват литии, спазва се строг пост без олио, а мнозина дори и не хапват нищо. Да се остане без свещеник през това време е просто немислимо.

Като се посъвещавали, селяните решили да напишат писмо с молба до епархийския архиерей. „Владико свети“ – молели те – „изпратете ни свещеник поне за Страстната седмица и за Пасха. За да можем достойно да се приготвим, покаем, помолим и така с радост, заедно с целия останал свят да посрещнем светлото Христово Възкресение. Не ни оставайте сираци, свети владико, не забравяйте за нашите скърби. Изпратете ни йерей, благословен от Ваше Високопреосвещенство“.

Епископът прочел писмото и го представил за разглеждане на епархийския съвет. „Кой от вас, отци, може да отиде в това село?“ – запитал той. Но всеки от присъстващите на съвета взел да посочва различни причини, да обяснява заетостта си, заради която не може да отиде в това село. После преминали към друга точка от дневния ред и писмото на планинците останало затрупано под купа от други книжа. А по-нататък и изобщо го ЗАБРАВИЛИ, покрай многото грижи и приготовления за предстоящия празник.

Накрая настъпил великият празник на Възкресение Христово, който в Гърция винаги се посреща по особено тържествен начин. Православието е официалната религия на Елада и Великден е същевременно и държавен празник. След като изминала първата празнична седмица, епархийските служители и епископът намерили на масата писмо от жителите на планинското село. „Свети владико“ – пишели те – „нямаме думи да изразим цялата наша благодарност и сърдечна признателност за Вашето пастирско участие и помощ за нашата енория. Вечно ще бъдем благодарни на Бог и на Вас, свети Владико, за благоговейния свещеник, който ни пратихте, за да служи на Пасха. Досега не сме имали случай да се молим заедно с такъв благодатен и смирен Божи служител“.

Архиереят започнал епархийското събрание с въпроса: „Кой от свещениците е отишъл да служи в селото, от което е дошло това писмо?“ Но всички мълчали, защото никой не бил отишъл да служи в планинското село. Епископът бил завладян от голямо недоумение и горещо любопитство. След няколко дена по каменистите пътеки на Егина се вдигал облак прах – към загадъчното село се носел архиерейският кортеж. За пръв път в забутаното село пристигал владика с пищна свита. Всички жители на селото, от мало до голямо посрещнали гостите с козунаци, боядисани яйца и цветя и тържествено ги съпроводили до малкия старинен храм.

В Гърция всички свещеници са считани за държавни служители и всеки един е длъжен да се запише в църковния регистър, дори и да е служил само веднъж. Архиепископът се поклонил на храмовата икона и веднага влязъл в олтара. През отворените царски врати всички видяли как той взел регистъра и се приближил до тясното прозорче. Бързо прокарал пръста си до последния запис. Там с красив почерк било написано – „Нектарий, митрополит Пентаполски“. Владиката изтървал регистъра и паднал на колене.

Новината за великото Божие чудо поразило като небесен гръм всички присъстващи в храма! Последвала дълбока тишина, която сякаш звънтяла сред дълбоко развълнуваните чувства. Хората падали на колене, вдигали ръце към небето, прегръщали се, плачели и гръмко благодарели на Бога и на св. Нектарий.

Едва сега всеки от присъстващите разбрал какво е станало.

Господ Вседържител дочул сърдечните въздишки на Своите верни овчици, изоставени в печал, които те му принесли със сълзи на очи в далечното малко селце високо в планината и им изпратил един достоен пастир – от Своето Небесно Царство. Земният им владика по човешката си немощ забравил стадото от своите верни, но не и Небесният им Владика.

Цяла една седмица – през 2001 г., светителят Нектарий, който бил умрял през далечната 1920 г., бил жив – с простодушните овчари и техните семейства и служил в храма, водил ги в литийни шествия, оглавявал нощно време тържествените траурни шествия-епитафии с Гроба Господен, пял с тях химни и молитви, изповядвал ги, утешавал ги и ги наставлявал. От никого досега те не били слушали такива слова за Бога. Оказало се, че този старичък геронда с мек глас го е познавал лично.

И този народ разбрал, защо през цялото това време бил изпълнен с такава огромна, неземна радост.

 

 

Болката е прозорец към рая

Май 8, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Местата от Евангелието не са случайни, а можем да ги намерим и в нашия живот и душа. Къпалнята Витезда с петте притвора. Можем да си представим какво става в тези притвори. Те подслонявали скръб, болка, викове, разочароване, отчаяние. Сега са разрушени, не съществуват – може да не съществуват, но продължават да съществуват скърбите, болката, болестта, безсилието и сълзите. Всичко това се подслонява в живота на човека, не съществува житейски път, който да не подслонява всички тези неща. Защо се е случило така?

 

Първо трябва да изясним, че тялото, което знаем, живота, който виждаме, не е този, който Бог е сътворил. Този живот, това тяло, тази душа и начин на живот идват като последица от грехопадение. Отците на Църквата казват за това събитие много неща, но ще се спрем само на едно. Душата на човека имала общение с Бога, с Божията благодат, и какво направила? Започнала да се храни от Бога, и всичко, което приемала от Бога, го насочвала и към тялото, което на свой ред го проявявало навън към творението. Затова Адам и Ева били земни слънца за творението. Представете си душата да се храни от Бога, да дава на тялото, на ума и всичко това да се простира, както казва св. Григорий Нисийски, към творението. Идва падението и нещата се променят – душата спира да бъде в общение с Бога, спряла да се храни от Бога и тялото се принудило да излезе и да събира храна. То събрало материални, плътски неща и с тях какво поискало да направи? – докато преди се хранило от душата, сега поискало то да нахрани душата. Помним случая с безумния богаташ, който казва – душе моя, яж, пий, весели се. Цялото това състояние „запечатва” едно тяло, което проси, събира отпадъци, събира тление, събира смърт, и сега започва да храни душата, която започва да се разболява. Но всичко това имало вкус на смърт. Адам бил Божий образ, който не опазил, а разрушил. От друга страна, докато Адам го разрушил, Христос приема човешката природа и прави противоположното на Адам – проявява и почита образа.

 

В храма прочетохме притчата за Бъдещия съд. Каквото ли не сме чули и прочели за Второто Христово Пришествие, какви ли не филми, какви ли не апокалиптики, един бог, който само кротък и смирен не е, едно различно лице, сякаш Христос е дошъл на земята с маска и не сме Го разбрали.

 

Св. отци казват, че Второто Христово Пришествие ще бъде една друга чест за човека, защото Христос иска да почетем Бога в лицето на другия човек. Кой друг е казал такива думи за човека? Адам не запазил Божия образ, но Христос проявява човешкото битие и приема целия човек. Не оставил нищо отвън, всичко.

 

В Евангелията четем:

 

„И понеже се намираше във вътрешна борба, молеше се по-усърдно, а потта Му беше като кървави капки, падащи на земята… Душата Ми сега се смути, и що да кажа? Отче, избави Ме от тоя час? Но затова и дойдох на тоя час… душата Ми е прескръбна до смърт…”

 

Христос изпитвал тревога, агония (вътрешна борба) и скръб, която стига до границите на смъртта. Можем ли да проумеем това? Христос изпитва скръб, вътрешна борба, тревога, смут, и св. Атанасий Велики казва: знаете ли Бог какво направил? Той изпитал страх, тревога, смут, скръб, защо? – за да съучаства във всичко, което вече намира подслон в живота на човека. Това не е ли изключително хубаво? Да имаме един Бог, Който съучаства в моята тревога, скръб, агония, неуспех, болка, смърт. Трябва да изясним това – Бог едно сътворил, а до други резултати довело падението, но Бог идва с много любов и поема всички мои след греховни елементи (без греха). Христос не е безучастен и не само не е безучастен, а можем да кажем, че болката на човека Го привлича като магнит. Един човек, който изпитва болка, като магнит привлича погледа на Бога. Защо? – защото носи кръст. Затова Христос иска да Го видим не просто в човека, а в разпнатия човек – в тъмница бях, гладен бях, жаден бях, гол бях, странник бях. Всичко това не е просто човекът, а разпнатият човек и там, където има кръст, там е Христос.

 

Но аз вземам скръбта, изпитанието, болестта, които аз причиних с грехопадението и които Христос взе върху Себе Си без да има отговорност, вземам ги и ги прекръствам в нещо лошо. Смятам за лошо нещо скръбта, изпитанието, за нещо грозно болестта, но те не са зло, а са резултати от злото. Нека не забравяме това. Бог ги допуска в живота ни, бидейки резултат от нашето падение, за да могат самите резултати да ни изцелят. И това е много важно. Също така да не забравяме, че Христос пръв преживял всичко това. Единственото зло е грехът, защото ме води до смърт, а не изцелението, което предотвратява (духовната) смърт. Кръстът не ме води до смърт, той не е зло, а изцеление от него.

 

Помня, че като малък баба ми ме държеше в обятията си, аз слагах ръката си върху лицето й и след това докосвах моето лице, което беше гладко, а нейното имаше бръчки. Слагах ръка върху бръчките и я питах: бабо, какво е това? Тя можеше да ми каже хиляди неща, един простодушен и неук човек. Е, остаряхме! Не сме красиви, както някога. И този простодушен човек се обърна и ми даде един важен урок, който разбрах след много години:

 

- Това е времето, което е минало през нас. Времето има едно рало, виждал ли си как оре земята? Прави бразди, както ралото върху земята. – На острова (Санторини) имахме такива картини – ралото минава и оре земята. – И какво става след това? След това ще дойде Христос да посее, и какво може да посее върху твоето лице сред тези бразди на времето? Ще посее възкресението.

 

Един отец о. Николай Пекаторос – руснак, малко преди периода на немската окупация дошъл в Гърция и тук се разболял тежко, имал агресивна форма на рак и лекарите му казали, че след шест месеца ще умре. Той бил 40 годишен, но почина на 96 години в Америка. Имаше много духовни чеда лекари, които го питаха:

- Какво стана с болестта? Как така не почина?

- А, просто е!

- Тоест какво направи?

- Една вечер седнах с рака на масата. Аз от тази страна, ракът отсреща.

- И?

- Започнахме разговор и докато съмне, взехме решение. Казах на рака: чуй, аз не те смятам за мой враг, нямам нещо против тебе, вече си нещо мое, но съм взел едно решение: или ти ще ме отведеш в гроба, или аз ще те отведа (в гроба). И тъй, предпочитам второто – аз да те отведа.

 

Тук идва песента, в която се пее – не се страхувай, не се страхувай, приятел с болката бъди. Това е хубаво нещо. И тъй, как мога да стана приятел с болката, с болестта, как става това?

***

Много пъти може да сме в един дом, защото животът ни е като здание, независимо дали ни харесва или не – след като ни е сътворил един Бог, Който е Създател, Архитект. В живота ми съзнателно или несъзнателно започвам да строя. Правим здания със самия ни живот, но много пъти установяваме, че започваме да строим зданието на живота ни, но не оставяме нито врати, нито прозорци. Защото вместо да строя с любов, тъй като Божията любов е причината за цялото миросъздание, аз творя, имайки за архитект моя егоизъм, който ме кара да се затварям. Зазидай това, зазидай онова, предпази се от това, предпази се от онова! Така зазиждам прозорци и врати и накрая вместо да построя един храм, строя една тъмница. Но внезапно идва болестта, идва изпитанието и какво прави? Казва ми – тук трябваше да си направил врата, а ти я зазида… Нанася един удар и прави място за врата. Това (болестта) е излизане от моите дадености, егоизъм, предпоставки. Отваря ми един прозорец или врата – да видя и нещо друго извън мен, не съм целият свят, поставя ме в една друга перспектива.

 

Наложи се да прекарам една нощ в болницата. Тръгнах от Тива, където се наслаждаваш на спокойствие у дома, пред камината, седиш, пиеш чай и четеш светоотечески творения, в които се говори за болка и аскеза. Веднъж един много добър богослов ми каза:


- Ела довечера да разговаряме!

- За какво?

- За авва Исаак Сириец.

Седнахме и той ми каза:


- Искаш ли едно уиски?

Пресвета Богородице! И да говорим за авва Исаак Сириец и за аскеза на спокойствие.


Отидох в болницата и видях какво става там. Престоят там отвори „прозорец” в мен и когато седя пред камината и е толкова хубаво, където виждаш и гората отсреща, снега, дъжда и т.н. и четеш книжката си, не може да не помислиш за болничния коридор, за онези погледи, за онези изморени и изтерзани човеци, за онези майки, които търчаха с деца в обятията си. И казвам – виж, едно петчасово терзание отвори едно прозорче да помниш, че това, което живееш, не е всичко.

 

Друга картина. На острова Санторини не можем да засадим много дръвчета. Между другото там духа много силен вятър. Веднъж дойде един агроном, защото трябваше да изкореним няколко дръвчета. Дядовците и ние му говорихме:

 

- Бре, детето ми, дърветата защо пускат толкова здрави корени? Ама изобщо не можеш да ги изкорениш!

И той каза:

- Не знаете ли от какво се получава толкова здрав корен?

- От какво?

- От силния вятър. Ако духа силен вятър, дървото, така, както Бог го е създал, в себе си има енергия, сила, трябва да оцелее, да живее, и какво прави? Притиска корените и те се вбиват още повече в земята.

 

Болестта, изпитанието и скръбта са не само врата и прозорец, които те карат да видиш и други неща, а и задълбочаване в самия ни живот. Карат те да се задълбочиш още повече, да пуснеш дълбоки корени, защото много пъти нашите корени са на повърхността, ако имаме някакво изпитание. Помня нещо, което ми каза един човек: не се измъчих достатъчно, не изпитах големи нещастия, затова и се лиших от привилегията да узрея рано. Той не вложил дълбоко корените, не отворил врати и прозорци, не узрял, да се осмеля да го кажа: не живял, не съм живял, ако не пусна дълбоки корени в живота, който Бог ми е дал. Такъв дар, ако остане в опаковката, и ако не направя врати и прозорци, никога няма да придобия гледката към Бога. Болестта и изпитанието са една смоковница, кара те да се повдигнеш над твоето всекидневие и да видиш нещо друго, което те спасява. Закхей не виждал Христос и трябвало да се изкачи по-високо, за да Го види.

 

Красиви са островите в морето, като тела, пътищата им са като вени, като живи. По тях (става въпрос за гръцките острови) са разположени вятърни генератори. И се чудиш каква енергия произвежда този генератор от силния вятър. Човекът с изпитанието, със силния вятър, с торнадото, който може да влезе в душата му, в ума, в дома му, този човек започва да отваря врати, прозорци и да „произвежда” (енергия).

Веднъж един младеж, който работеше към станция за вятърните генератори, дойде и ми каза:

- Слава Богу, предната седмица мълния удари генератора!

- Ама защо, бе детето ми? – го попитах. – Понеже падна мълния?

И той отвърна:

- Виж, отче, когато пада мълния, произвежда страшна енергия, с която изплащаш и генератора – който е изгорял – и печелиш много пари.


Добре че не са ни викали да четем молитва за мълния върху вятърните генератори.

 

Така пада някоя мълния в живота ни и „произвеждаме” повече (енергия). Това е хубаво. И болестта е едно откриване, задълбочаване, подтик, констатация, защото виждам сили в мен, за които не съм подозирал. Много пъти идват хора и казват: мислех си, че ако си изпатя нещо подобно, ще се самоубия! И човек си го пати, но какво да каже, чудо е, наистина е чудо, защото изпитанието идва и активира толкова сили, толкова спящи състояния, които човек има в себе си – констатираш неща, мобилизираш се. Изпитанието е възходящ път, трябва да е възходящ, напредване, сила, творчество. Важни неща. В патерика се казва: защо плачеш, геронда? – питат старецът. Днес нямах нито болка, нито изкушение, Бог ме остави! С хорската логика казваш какво говори този сега? Но той знаел много добре какво говорил, защото в онзи ден не намерил – не намерих един извор на енергия, една болка да го активира, да подтикне малко душата, да възнесе малко ума му.

 

Да призная нещо – в нашето семейство имахме едно дете със синдром на Даун – Антула, утре се навършат 40 дена от смъртта й. Тя стигна преклонна възраст предвид заболяването й, почина на 66 годишна възраст. Израснах с нея в една и съща стая. Всички казваха за нея: Какво нещастие, каква рана за семейството. Но това дете не само, че не стана мъчение, а стана утеха за всички нас, защото до 66 годишна възраст остана дете, стана извор на вдъхновение, укрепваше ни. Аз се подготвях за изпити и до мен не сядаше някой друг, майка ми, а Антула. Много пъти клюмаше и аз й казвах: Антула, върви да спиш! Не, ще седя с теб! – казваше и седеше да ми прави компания. Кой я научи на това? Нейната чистота и любов. Баба винаги казваше: слава Богу, не мога да се оплача от нищо на Бога, но ако умра, какво ще стане с това дете? Това дете изгледа баба на старини. И, повярвайте ми, днес, 40 дни след смъртта й, констатирам, че тя беше единственият истински здрав в семейството – този човек, който ние бяхме кръстили рана, мъчение, болест, синдром.

 

Да се върнем към къпалнята Витезда, с петте притвора. Господ отива при разслабления, който бил болен от 38 години, и го попитал от колко години е така. Само Христос знае болката ни в дълбочина и ширина. Знаете ли какво означава болка? Я прекарайте една седмица в леглото. Колкото повече те обездвижва една болест, толкова повече се обездвижва и твоето време. 38 години е ад и само Христос може да разбере болката на човека, никой друг. Хубаво е да гледаш там Христос да страда заедно с теб, мобилизира се не само тялото ти, но и умът ти, душата ти, времето ти, всичко. И отива и му казва – искаш ли да оздравееш? Нека внимаваме тук – искаш ли да оздравееш? Знаете ли какво се крие зад това? Защо го пита? Защото много пъти болестта ни е удобна, защото ни поставя в центъра – в семейството или на работа – всички ни гледат, говорят мили слова и това ни харесва, харесва се на егоизма ни. Искаш ли да оздравееш? Зад този израз се крие един друг израз – който иска да върви след Мене. Много пъти болестта ни крие един симптом, симптом на егоизъм и затова ни изолира, не става врата и прозорец, за да дойде другият при мен и аз при него. Изолира ме и така разбирам, че зад моята болест се крие моят егоизъм. Там идва Христос да каже другото. Първо пита искаш ли да оздравееш?, а след това казва който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Тоест мобилизирай силите си, опитай се да се задълбочиш в живота си, защото в часа на изпитанието, на болестта роптаем, скърбим, оплакваме се, негодуваме и се изолираме, вместо да се открием, задълбочим, да се мобилизираме, да се активираме. И Христос ти казва – отречи се от себе си, т.е. остави всички тези неща, вземи одъра си и ходи. Какво се крие зад това? – вдигни одъра си и вземи кръста си. Ето триптиха на изцелението (стани, вземи одъра си (т.е. кръста си) и ходи). Искаш ли да оздравееш? Искаш ли да оставиш егоизма си? Искаш ли да видиш скръбта и изпитанието по различен начин? Искаш ли да спреш да роптаеш? Вземи кръста, защото вземането на кръста е преобръщане на болестта.

***

Една от най-силните проповеди в живота ми е следната – веднъж отидох да причастя един дядо, но докато влизах в болничната стая, му правиха някакви терапевтични процедури и той, милият, чувстваше болка и крещеше. Понеже съм много смел, отстъпих назад, опитах се да не слушам и да не гледам. Той страдаше – не е лошо да викаш, когато изпитваш болка, викай. Медицинската сестра излезе и ми каза да вляза. Не можех да му кажа много неща и го попитах шепнешком:

- Как сте?

Ех, каква усмивка беше това!

- Слава Богу, отче!

Казах си: какво ми казва, Пресвета Богородице! Очаквах и бях 100% сигурен, че ще чуя ропот, ще хленчи, а той: Слава Богу, отче!


Веднъж се опитах да закача баба ми, тя всяка година ходеше в Тинос в храма на Света Богородица „Благовещение”, правеше бдения, поклони цяла нощ, защо? – поради детето, което имаше, беше дала обет пред Света Богородица, че ще ходи всяка година и аз – умникът, й казах:


- Бабо, добре, отиде един път, два, пет, 10, 20 пъти, спри, след като детето не оздравя. Защо продължаваш да ходиш?


- Сериозно ли говориш? Тоест отиваме при Бога само когато ни угажда?! За какъв взе Христос? За твой послушник? За твой прислужник? Той е нашият Бог, ще ходя, дори плувайки!


Ето уроци, а нас всичко ни дразни.


Болестта може да стане рана, но може да стане и извор, в зависимост от начина, по който човек се отнася към нея, и от мястото, от което ще я види.


Този човек отишъл при стареца и му казал:

- Геронда, милост!

- Какво?

- Имам това, имам онова, всичко ме дразни!

 

 

- Добре, престани да роптаеш, детето ми.

 

Определени пъти казвам – изключено е да сме православни, защото с този ропот, който имаме, по-скоро сме протестанти! Протестираме от сутрин до вечер! Срещу всички и всичко.

Този човек роптаел. Старецът имал чашки с вода, искал да го почерпи, но взел и сложил една лъжица сол в чашата, разбъркал я и му казал.


- Вземи!

Той тръгнал да пие, но изплюл водата:

- Геронда, не става за пиене!

- Защо да не става, детето ми?

- Солена е! Не става за пиене.

- Добре.

- Нека отидем да се поразходим.

Човекът продължил да роптае. Ропотът е като непрестанна молитва. Ако ропотът беше (молитва с) броеница, всички щяхме да благоухаем и мироточим.

Извън манастира имало едно езеро. Както се разхождали, старецът имал сол в джоба и в един момент я хвърлил я в езерото. Човекът го попитал:

- Какво правиш, геронда?

- Осолявам малко водата. Пийни малко вода от езерото!

Той взел в шепата си изпил малко.

- Как ти се струва?

- Много хубава вода, геронда!

- Бре, след като и в чашата и в езерото сложих една лъжичка сол, защо там не можа да я изпиеш, а тук можеш?

- Защото езерото е голямо!

- Е, детето ми, за да не издържаш малко солчица, която Бог ти хвърля чрез скръбта и изпитанието, по-скоро си много малък и трябва да се разшириш.


Евангелието е счупването на чашата, трябва да стана езеро, по-скоро море, защото езерото е затворено пространство и много пъти замръзва и блатясва. Човекът е сътворен да стане море. Смятам, че най-значимото и дълбоко лечение е ние самите да станем море, т.е. да приемаме от Бога и трайно да даваме. Мисля, че това е най-същественият и дълбок духовен терапевтичен метод.

 

превод: Константин Константинов

 

 

Творецът и създателят

Май 7, 2018 in Начална страница, Семейство

Умрял някакъв виден учен и неговата душа се представила пред Бога. Очарован от броя и дълбочината на своите знания, учения с дързост заявил пред Твореца: „Ние, сме хора на науката и стигнахме до заключение, че повече не се нуждаем от Теб! Ние разкрихме всички тайни и знаем всичко, което знаеш Ти: можем да трансплантираме сърца и всички органи от човешкото тяло, можем да клонираме хора, да създаваме нови видове животни и растения… С една дума, можем да вършим всичко, което по-рано се е смятало за чудно и се е приписвало на Твоята мъдрост и всемогъщество“.


Господ търпеливо изслушал тирадата от самохваленията на всезнаещия учен, и, когато той приключил, му предложил:


- Добре! За да проверим, нуждае ли се от Мен човечеството или не, ще проведем малко състезание по творчество.


- Отлично – отговорил ученият – какво искаш да направя?


- Ще се върнем в началото на епохата и ще създадем първия човек – Адам.


- Прекрасно! – отговорил учения и се навел, да загребе шепа глина.


- Ей, не така бързо! – спрял го Творецът – използвай твоя собствена пръст, Моята не докосвай!“


Много хора от недалечното минало не забелязват този очевиден факт, че научните книги и статии започват с „втора глава“ – как се развиват явленията! А „първа глава“, в която се изяснява Първопричината за това, от къде произлиза всичко – отсъства!

 

източник: https://vk.com/wall

Претърпeли докрай

Май 4, 2018 in Видео, Начална страница





Йеродякон Инокентий

Май 3, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 

 

Случвало ми се е да се срещам с истински светци. Един от най-интересните и незабележимите от никого беше блаженият йеродякон Инокентий.

 

Отец Инокентий беше йеродякон в нашия манастир. Той бе от далекоизточните емигранти, някога ходел на лов за тигри в Манджурия. Казват, бил вдовец. Когато дошъл в обителта, започнал да посещава усърдно всички богослужения. След година го постригали. Аз бях на послушание при него. Пчелите сами идваха при него и даваха приказно количество мед. Някои негови кошери бяха по 15 етажа и повече. Манастирът продаваше меда му и заработваше по 40 000 долара на година. По това време това бяха много големи пари. Той работеше непрестанно, без да отпуска ръце. Както в последствие видях, той спеше само по 2 часа в денонощие, наистина, единствено два часа неговата килия беше затворена. През тези часове той се оттегляше в своята килия след утринната работа. По обяд вече беше излязъл. През нощите, зима и лете, той ходеше на манастирското гробище и се молеше пред изоставените гробове. Сам приготвяше восъчни свещи и ги слагаше на гробовете. Независимо от сезона беше облечен по един и същ начин: подрасник, расо, мантия, камилавка и старички ботуши. А при нас, зимата достигаше до -38 градуса. Даже по време на виелица неговите свещички не гаснеха, докато той стоеше на колене пред някой гроб и се молеше за упокой на душата на някой напълно непознат човек. Притежаваше и дар на изцеление, който отчаяно скриваше и го приписваше на меда: „Манастирски е, благодатен, ето че лекува!“

 

Рано сутринта чистеше снега от пътеките, водещи към храма, после чистеше целия храм, издържаше всички утринни служби, след което отново изчистваше целия храм и се оттегляше в килията си за два часа. Когато ми се случи да бъда на Светата Земя заедно с него, той ме излекува след отравяне и особено висока температура. Но ме предупреди сериозно да не говоря за това на никого, „иначе, с приятелството ни е свършено и на този и на онзи свят. А когато умра, лъжи колкото искаш“. Когато се върнахме в обителта, той престана да скрива от мен благодатните си дарове, но повтори предупреждението си.

 

През живота си не съм виждал човек да влиза в олтара с такова благоговение. Когато отец Инокентий служеше, бъркаше службата. До днес не знам, дали го правеше като юродив, или действително от благоговеен страх.

 

Няма да пиша за всички известни и интересни събития от живота на отец Инокентий. Само ще кажа, че неговите наставления до сега измъчват душата ми и облекчават пастирското ми служение. Той умря през 80-те години, преди да доживее 60 години. Когато го отнасяха към братското гробище, над гроба му кръжеше цяло ято пчели, изплашвайки мнозина. Когато го заравяха, пчелите се спуснаха на хълмчето от пръст, жужейки и махайки с крилца. След това отлетяха, и дойдоха птичките, които той хранеше всяка зима. Те останаха там цял час и пяха – и то как пяха! Всички се просълзихме. След като се простиха с „господаря си“, отлетяха. В последствие някой от братята казал: „може би ние нещо не разбрахме… Видно е, че отец Инокентий е бил Божий угодник.“

 

Спомням си за този случай с отец Инокентий. Беше зима, студ -35 градуса. Нощ. Аз си спях на топло дълбок сън, когато чух почукване на вратата, след което влезе отец Инокентий. Той каза, че му трябва помощ, да се облека и да изляза с него. Забелязах, че той беше напълно облечен: расо, камилавка и даже мантия. Нищо не разбирайки и сърдейки се на този „робовладелец“, се облякох по-топло и излязох на двора. Студът ме прониза до кости, въпреки топлото яке. Пред семинарския корпус стоеше допотопното камионче на отец Инокентий, а той се мъчеше да вмъкне някакви големи медни контейнери в каросерията. Помъчих се да му помогна, но контейнерите бяха пълни и не можех да ги мръдна от мястото им. А той, по-нисък на ръст и по-слаб от мен, ги вдигаше и някак си ги вмъкваше. Това беше удивително. После ми даде ключовете и ме помоли да запаля двигателя, и побягна на някъде. Треперейки от студ, седнах в камиона, пъхнах ключа, където трябва, завъртях, но нищо не последва. Пробвах още няколко пъти – никакъв ефект. Махнах с ръка, пъхнах се по-дълбоко в якето и задрямах. Върна се отец Инокентий и веднага ми се нахвърли: „Ти какво дремеш? Трябваше да запалиш двигателя!“ „Да, но не пали. Пробвах няколко пъти“ – отговорих аз, обиден и на него, и на студа, и на съдбата изобщо, и на целия свят – просто е студено и ми се спи.

 

„А ти прекръсти ли се?“ – попита отец Инокентий.

 

Не, разбира се, не се бях прекръстил. Беше студено, бях нещастен – експлоатираха ме. И някакъв луд – хрумнало му през нощта някъде да ходи и някаква контрабанда да носи!

 

Отец Инокентий ме изкара от кабината, махна с ръка и отвори капака. След това взе фенера и почна да оглежда двигателя. Аз също погледнах и не повярвах на очите си – половината двигател го нямаше! Останалата половина беше обвита с парцалчета, бинтове и евтино лепило за хартия.

 

Но отец Инокентий доволно извика, прекръсти този „двигател“, затвори капака и заповяда отново да запаля. Беше ми интересно, колко ли часа ще продължи това. Но за мое учудване, моторът веднага завъртя и плавно заработи. Отец Инокентий седна зад волана, погледна ме, усмихна се и каза: „Маловерец си ти, безпомощен! А пък си ми иподякон!“ И тръгнахме. Седя замаян и мълча. Тогава той каза: „Каквото Господ ти откри на Светата Земя, няма да го крия от тебе. Но помни предупреждението ми – никому ни дума, нито намек, защото…“ Само при мисълта, че ще се лиша от близостта и доверието му, внезапно ми стана страшно, и аз го уверих, че никому нищо няма да кажа.

 

Оказа се, че той през нощите разнасял остатъците от манастирската трапеза по домовете на бедните, самотни и болни хора в това село. Как е разбрал за нуждите им – ум не ми достига. На един донасял яйчица от своя курник, на други борш, на трети хляб. Разнесе ги в продължение на няколко часа, след това се върнахме в обителта, и аз пак се върнах в леглото. Но ми бе трудно да заспя, въпреки че бях уморен. Нали прекарах нощта със светец, с чудотворец!

 

Да, сред нас има забележителни Божии угодници. Но те често се крият, или по-право, скриват своите благодатни дарове. Човек може да се спаси и в нашето лукаво време.

 

свещеник Владимир Иванов

 

източник: православие ру

 

Алчния монах

Май 2, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

„Трябва въобще да се избягва да се говори за хората каквото и да е… да ги оценяваме… хвалим или порицаваме… защото сърцето на човека – това е дълбоко море…, а ние виждаме само неговата повърхност…“
Арх. Рафаил Карелин

 

В един манастир в Гърция имало обичай: за тежката работа на братята давали малко пари. Монасите в манастира се наричат братство, защото живеят като голямо семейство. Много монаси искали да работят повече, а получените пари да ги раздадат на бедните. Само един монах постъпвал по друг начин. Никой никога не го бил виждал да дава милостиня, дори и на един бедняк. И го наричали Скръндзата. Минали години. Всичко си било както преди.

- Ама че скръндза! – казвали другите монаси. Но дошло време да отиде монахът, по прякор Скръндзата, в един по-друг свят и умрял.

 

Когато селяните от околните села разбрали за смъртта на Скръндзата, в манастира започнали да се стичат много хора, за да се сбогуват с починалия. Те оплаквали Скръндзата и съжалявали за неговата смърт.

А братята много се учудили.

 

- Какво добро ви е сторил този човек? Защо така го оплаквате? – питали те.

 

Един селянин казал:

 

- Той ме спаси!

 

А друг добавил:

 

- И мен!

 

Селяните се трудили от сутрин до вечер, за да нахранят своите деца. Но без волове трудно се оре земята. Ако в семейството имало вол, то децата не остават вече без хляб.

 

И този монах, когото наричали Скръндзата, спестил пари и купил сам волове на бедните.

Така той ги спасил от глад и бедност.

 

Как били учудени всички, които считали монаха за скръндза!

 

И старецът Паисий завършил своя разказ с думите:

 

- Как може, без да знаят, да си правят изводи? Нали Христос е казал: „Не съдете“.

 

източник: pravzhizn.ru

 

 

 

Да обичаме другия повече от себе си

Май 1, 2018 in Беседи, Начална страница

 

- Някои мои енориаши са ми споделяли, че когато не се причастяват, изпитват странно облекчение. На какво се дължи това?

- Божието утешение идва при нас преди всичко чрез Неговите Тяло и Кръв. Защото светите дарове са изпълнени с възкръсналия Христос. Когато успеем да се причастим с тях с чиста съвест и с горещо сърце, тогава усещаме това утешение. Защото тогава влизаме в Божието присъствие, и това Негово присъствие е животворно. Ние можем да влезем в това присъствие и по много други начини. Например, като призоваваме името Христово. Тъй като Христовото име в онтологичен смисъл е свързано с Неговата битийност, призовавайки Го, ние влизаме в Неговата Личност. И по този начин, ние събираме следите на Неговото присъствие в сърцето си. И следите на Неговата благодат, които събираме в сърцето си съграждат в нас един неръкотворен храм Божий. Ето защо св. ап. Павел в едно от посланията си ни казва: „Непрестанно се молете“. Когато непрестанно призоваваме името Христово, по този начин ние се намираме в постоянна връзка с Духа на Христос. И тази връзка ни очиства, просвещава и освещава.

Ето, това е друго средство, много силно, което ни съгражда като неръкотворен храм Божий. Ще ви кажа и за друго едно средство. Всичко е било приведено в битие чрез Божието слово и заповед. И когато ние изучаваме словото Божие, и го оставим да се всели в нас, тогава то ни предава творческата енергия на Бога. Свещеното Писание е слово Божие, онова слово, което Той отправя към нас. И когато ние го направим наше, чрез личната си молитва, и чрез словото Божие започнем да говорим на Бога, тогава Светия Дух, Който ни е дал тези слова, Сам Той се моли с нас и така действа за нас. Словото на Бога е Неговата творческа енергия, Неговото творческо действие. И ние трябва не само да изучаваме словото Божие, но и да го превърнем в наш език, с който да говорим на Бога. С други думи, словото Божие трябва да вдъхновява нашата молитва. Тогава творческата енергия на Бога, която се съдържа в Неговото слово ще ни обновява и вдъхновява. Затова и св. ап. Павел казва, че свети Божии човеци, в които е говорил Светия Дух са ни говорили. Говорили са ни това слово за наше утешение и съграждане.

Говорихме за трите най-мощни средства, с които Бог ни дава Своето утешение и ни съгражда в Свои храмове. Но в живота на Църквата съществуват и много други начини, чрез които можем да привлечем Божията благодат, която ни превръща в избрани Божии съсъди. Например, ще ви кажа нещо просто – всеки път, когато срещаме някой наш Христов брат, и го почитаме, като го поставяме по-горе от себе си, това е много богоугодно и Бог ни изпраща своята благодат. Защото това е начина, по който Той Сам ни се е открил. Той не е пожалил своя собствен живот, а го е предал на страшни мъчения заради нашето спасение, за да живее другия, т.е. ние.

Ето защо св. ап. Павел ни казва, че трябва да почитаме другия много повече от себе си. Именно тогава ще бъдем истински ученици Христови. Тогава нашите срещи ще бъдат в духа на любовта и ще ни подтикват да се обичаме, ако се срещаме в този дух на смирение – да обичаме другия повече от себе си.

С други думи, всички ние сме като образа на Св. Троица. И както Те – Отец, Син и Свети Дух живеят в неизказано единство, така също и ние, ако спазваме Божиите заповеди – да се почитаме един другиго повече, отколкото себе си, тогава и ние ще пребъдваме в такова единство, като на Светата Троица. Ако живеем по този начин, тогава нищо няма да ни тласка към злото. Тъкмо обратното, ще ни подтиква към добри дела.

И тъй, важен е другият Аз, а не моят Аз. Това е от изключителна важност особено за нас, свещениците. Защото, ако ние, свещенослужителите, не успеем да се смирим пред хората, които идват при нас да търсят помощта ни, то няма да можем да им предаваме духовните дарби. Ние не трябва да постъпваме по различен начин с властта, която ни е дадена чрез тайнството свещенство, а наш пример трябва да бъде смирената любов, която виждаме в лицето на нашия Господ Иисус Христос. Той ни е дал един чуден и велик урок – онзи, който служи, стои по-ниско от онзи, на когото служи. И този, който служи, е по-голям от онзи, който е на трапезата.

Отговор на въпрос за греха:

- За всички нас, едно е най-важното нещо – да изпълним Божията заповед – да възлюбим Бога с всичкото си сърце, с всичкия си ум и с цялата си душа. И за нас грях е всичко, което връзва сърцето ни и го прави несвободно да обича Бога. И преди всичко, това е страстта на гордостта, която умъртвява сърцето. Веднъж едно младо момиче дойде при Стареца Софроний и плачеше, защото не можеше да преодолее някаква своя немощ. Тогава той й каза – превърни своя грях на трамплин към вечния живот. Така е и за всеки един от нас – онова, което свързва сърцето му, което го кара да бъде несвободно да се предаде на Бога, това е нещото, което трябва да отсече, да се бори с него и да го преодолее. И за това всички видове страсти са вериги, пленничество. И има само едно средство да освободим сърцето си – това е Кръста Христов. Ако възлюбим Кръста Господен, по този начин той ще се превърне в ключ, който, когато се завърти надясно, ще отваря пред нас всички Божии дарове, цялото богатство на Божия живот, а когато се завърти наляво, ще превърне сърцето ни в пръст. В нашия живот Христовия Кръст се проявява в нас по различни начини. Когато станем приятели на Христовия Кръст, тогава той става средството, чрез което животът ни се преобразява така, както и Вие вече споменахте за преображението.

Много често, когато хората приемат недоброволния кръст на Божия Промисъл в своя живот, но го приемат и правят доброволен, тогава по този начин този кръст става причина за голяма благодат. Монасите и подвижниците, например, се опитват да бъдат приятели на Христос, като приемат доброволната аскеза. Те доброволно избират подвига. Но Христос, който е сътворил сърцето на всеки един от нас по неповторим начин, знае по-добре от всички ни кой е най-подходящия кръст за всекиго. И това е кръста на Божия Промисъл в живота на всеки един. Ако при всички обстоятелства на своя живот ние успеем да отдаваме слава и благодарение Богу и Той остава при всички обстоятелства праведен, тогава ние ще сме приятели на Христовия Кръст. Именно така са постъпвали всички Божии светии и пророци – те винаги са отдавали Богу слава за всичко, а себе си са укорявали и осъждали. Погледнато в тази перспектива на нещата, ще разберем, че дори и греха не може да ни отдели от Бога. Защото в този смисъл, всеки грях може да стане причина за голямо покаяние и от него да получим голяма благодат. В една от коленопреклонните молитви, които Църквата чете на вечернята на Петдесетница се казва: „Пред Тебе, Едничкия, съгрешаваме, но и само Тебе, Едничкия почитаме“. И нашия стремеж е това почитание и поклонение на Бога да погълне смъртта в нашия живот. С други думи, не се спасяваме от делата, които вършим, а когато носим в себе си живо усещането за Бога, носим го живо в телата си, всеки един от нас. А тялото на нашето тяло е сърцето ни, т. е. сърцевината на нашето съществуване. И обратното, ние биваме погубени, когато това усещане за Бога го няма в нас.

В Стария завет се казва: „Кой е човекът? Човекът с дълбоко сърце, което носи умно, дълбоко, божествено усещане“. Има се предвид духовното, а не разсъдъчно сърце, което носи усещане за Бога. И това е нашата цел.

 - Как да приемаме сънищата си, когато там присъства Св. Богородица или Иисус Христос?

- Не знам, имам алергия към сънищата. От малък съм научен да не им обръщам внимание. Но понякога се случва Бог да утеши човека и чрез съня. Но е много опасно винаги да приемаме сънищата си за истина. В Св. Писание има случаи, когато Бог е давал сънища на светиите, чрез които им се е разкривал. Но тези хора са били праведници, т.е. те са живели над нивото на обикновените човеци. Имали са чисти сърца. За нас едно е важно – да имаме съкрушено сърце и смирен дух, за да може Бог да приеме молитвата ни, когато Му се молим. Когато заставаме пред Бога по този начин, тогава Той ни дава такова утешение, което никоя човешка представа нито може да разбере, нито да обясни. Защото човек със своето въображение и със своите сънища може да достигне единствено и само до тварните неща. А онова, което Бог ни дава, то надхвърля всеки разум.

Ето защо при светиите въображението не е нужно, нито действащо. Защото животът, който те носят в сърцето си, животът, който Сам Бог им дава е нещо неописуемо, надхвърля всичко тварно. Затова на последните равнища на духовния живот трябва да отхвърлим въображението. И това е нужно, за да можем да застанем пред нематериалния Бог с нематериален ум. Именно за това трябва да отхвърлим въображението.

 

 

Из: Седмица на православната книга – Варна, 2017 г.

 

Спомен на един обикновен грузинец

Април 30, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Вече се мръквало, когато той минавал с колата си през Мцхет и забелязал един мъж, приличащ на бездомник, който му махнал да спре. Но той решил да не спира, защото, ако качи тоя скитник, ще му усмърди колата. Така си помислил и не спрял. Но след като изминал около 400 метра, взела да го мъчи съвестта, върнал се, взел непознатия и продължил към манастира Самтавро. Изведнъж в колата се разнесло чудно благоухание, което се задържало дълго време.

 

Шофьорът си помислил – откъде дойде този приятен „църковен“ мирис?

 

В това време старецът Гавриил (защото това бил той самият), се обърнал към него и попитал:

 

- Е, скъпи мой, умириса ли се колата ти?

 

Тогава шофьорът разбрал откъде идва това благоухание и че този човек чете мисли. Сбогувайки се, пътникът му казал, че се казва монах Гавриил и че един ден той ще дойде да коленичи на неговия гроб. Разбира се, шофьорът не можал да разбере, какво иска да му каже монахът и си помислил: „Откъде накъде ще дойда на гроба му, как ще знам кога и къде ще го погребат! Че и да коленича!“

 

Минали няколко години и когато бил в Германия, му дали дарения за манастира Самтавро в Грузия, неговата родина. Отново тръгнал с колата си и след като изминал дълъг път, се добрал до Мцхет около три часа през нощта. Манастирът, разбира се, бил затворен и той започнал да чука на желязната врата. Скоро една от монахините му отворила. Той й казал, че идва от Германия, откъдето носи дарения за манастира. Монахините се зарадвали и в знак на благодарност го повели на някъде си. Било нощ и човекът не разбирал накъде го водят монахините. Игуменията му подала кандило с масло от някакъв гроб и настоятелно го помолила да падне на колене. Той коленичил с чувство на вътрешен протест и чул:

 

- Не си мисли, че това е обикновенно масло. Това е чудотворно масло от гроба на нашия любим монах Гавриил.

 

И тогава той се вкаменил от изненада! Гневът и вътрешният му протест се сменили с изумление! Погледнал снимката на стареца Гавриил и познал самия онзи „просяк в съдрани дрехи“, който няколко години по-рано му казал: „Ще дойдеш на гроба ми и ще коленичиш“. Очите на шофьора, паднал на колене пред гроба на стареца Гавриил, се напълнили със сълзи.

 

 

Източник: zhivi v po mochty