‘Православен свят’ ще поднови ежедневните си публикации през месец септември

Юли 9, 2018 in Начална страница

Атон – документален филм

Юли 6, 2018 in Видео, Начална страница





Децата и заобикалящата ги среда

Юли 5, 2018 in Беседи, Начална страница, Семейство


Въпроси към отец Ф. Бородин

- Скъпи отче, Вие имате 8 деца, сигурно се сблъсквате с това, че децата се карат, бият се. Как постъпвате в подобни случаи?

- Трябва да се каже, че борбата за лично пространство на детето е свързана с конфликти, обикновено между най-близкото по възраст дете, по-голямо или по-малко. Винаги се получава сложна комбинация. В един момент едно дружи с някое, а с друго е в конфликт, а след известно време – обратното. Към такива ситуации не трябва да се подхожда с крясъци. Просто става така, че едно дете закача друго и не се вслушва в никакви забележки. Обикновено, когато наказваме за нещо, поставяме провинилия се в ъгъла. Но ако конфликтът придобие особено горещ характер, просто трябва да ги поставите и двамата в ъгъла с иконите и там да почнат да пеят „Царю Небесний“ например. Ето така може да се постъпи. И да им се обяснява, обяснява, обяснява… Но, разбирате ли, тези караници не произхождат от това, че те не са наясно с това, какво става помежду им, те всичко ще ви обяснят. А от това, че те не могат да се справят със ситуацията, по този начин те се самоутвърждават. И понякога се стига и до бой, разбира се. Налага се да ги разтърваваш и да ги наказваш. Естествено, че за родителите е тежко да гледат, как децата им се карат.

Децата и нецензурните думи – как да ги отучим

- Ето, децата отиват на училище, общуват с връстниците си. А там чуват нецензурни думи, сквернословия. Как да предупредим децата, че не трябва да си служат с такъв речник?

- Да, разбира се. Какво представлява християнския духовен живот? Има две основни направления. Първото е предпазното – вашата лампа гори и трябва да я пазите от вятъра, да не изгасне. Второто – да наливате масло в нея, да добавяте дърва в огъня. Тоест, трябва да им осигурите истински живот. Задължително трябва да се молите заедно с тях. Между другото, досега не съм ви го споменавал. Изключително важна е съвместната молитва с жената и с децата. По този начин се създава домашната църква. С утринната молитва е по-трудно, защото всеки става в различно време. Вечерната обаче трябва да е задължителна, макар че, тя трябва да се посъкрати, за да могат децата да я издържат. Но важното е, че сте заедно, че сте църква. Важното е, че се бориш, че разказваш.

Помня, че когато моето първо дете беше на годинка, бях поразен, че ти му говориш нещо, а то – „У!“ Още не може да говори, а вече се бунтува – „У!“ Отидох при моя духовник, тогава той беше още жив, един забележителен човек – архимандрит Лавърски, и той ми казва: „А ти какво искаш? Нали си учил по богословие в семинарията за първородния грях, ето, че действа!“ Ами да, грехът действа, природата е поразена. И вие виждате какво става с вашето дете – сеете в него само добро, а едновременно и добро, и лошо процъфтява. Затова вашата задача като родители е постоянно да се борите с това, да обяснявате и на малкия и на големия, че не трябва да се ругае.

Но много важна е и тая емблематична истина, че за да не се карат децата, и родителите трябва да дават пример. Ако мама и татко се карат, то и децата се научават на същото, макар и не веднага, но полека-лека това започва да втасва в тях. Защото те не могат да се самоуправляват все още, и в нравствения смисъл на нещата.

Понякога често ще губите битката, защото грехът е действен

Интересно е, че когато навлязат в пубертета, децата не обичат да ги прегръщат, за разлика отпреди, когато са били малки. Ще ви кажа и за това. Малкото дете проявява любовта към родителите си по чувствен начин. Иска обезателно да бъде галено, целувано, гушкано да го вземат на колене. Веднъж излизам от храма и чувам как едни деца, две синчета и дъщеричка, казват на баща си: „Тате, ще ходим ли да се гушкаме?“ На тях, видите ли, им е нужно да се наситят на нежност, както лос на сол – той излиза от гората, отива към хранилката и лиже ли, лиже сол, докато се насити. Така и децата се нуждаят от силна родителска ръка. Гушнеш го и след малко той е вече напълно щастлив. Има силна нужда от това. После, като порасне, започва да се срамува. Но нежността си остава необходим способ. В началото, като го прегърнеш, той се бунтува, дърпа се, показва по всякакъв начин, че му е противно. Но после виждаш, че се успокоява от това – за него си остава най-важното да знае, че е обичан. Колкото и да се прави на дръпнат, на независим, има потребност да се чувства любим. Но за всичко е нужна борба, разбира се. Понякога губите битката, понеже грехът действа, а вие сте станали родители за пръв път. Е, аз, макар че станах родител за осми път, пак се случват едни неща… А по-големите по-често сме ги наказвали, и то понякога и с колана.

Спомням си за един московски протоиерей, много възрастен, попаднах в дома му, когато бях още семинарист. Той беше от традиционно православно семейство, където вярата не е преставала да бъде изповядвана и в съветско време. И той ми каза: „А ти как си мислиш, у нас в антрето висяха три колана – един черен – за постните дни; един червен – за празник; и един кафяв – за делничните дни“. В това само била разликата. Беше забележителен човек, много впечатляващ, със семейство от 9 души. А сега у мене дори най-големият ми вика: „Татко, защо не ги наказвате?“ Виждаш ли, как сме научили с времето. А се научихме, защото придобихме опит. Навремето бяхме млади, нямахме този опит. А сега минаваме и без това. Ако може да се размине без телесно наказание, то по-добре. Но въпреки това, трябва да се борим – ако някой върши простащини, трябва да му се затвори устата с плесница, не трябва да се допускат такива неща.

Имах такъв епизод в моето детство, когато родителите ми много строго ме възпитаваха за отношението ми към по-възрастните. По-възрастен от теб ли е, трябва да се обръщаш към него на име и презиме. И ето, веднъж дойде един познат на баща ми, художник, който нямаше деца. Каза ми: „Дай да минем на „ти“, стига с това „вие“. Какво е това – все Борис Петрович, викай ми просто Борис“. И аз взех да му викам така. Веднъж баща ми му извика: „Боря!“, и той му отговори. И аз, след него: „Борка!“, и още нещо нагло прибавих към това, тогава съм бил на 6 или 7 години. Той ме изгледа, и макар че, изглежда не искаше да го прави, все пак ми издърпа ушите. Стана ми обидно тогава, плаках. Но все пак го възприех. Изпитвах смесени чувства. Поставиха ме на място, картината на мирозрението ми се възстанови. Там, където възрастният човек има авторитет. Този авторитет е изграден на основата на почитта към родителите, като фундамент на човешкото битие. Всичко си дойде на място, и ми стана значително по-добре.

Така стават тия работи, знаете. Детето извършва някоя пакост, наказват го и после то се смее. Ще постои в ъгъла десетина минути, ще поплаче, ще поиска прошка, и после пак е радостно и щастливо, а преди наказанието се е чувствало унило, гузно и зле. Значи, трябва да го поставите на мястото му, защото то само не може да си го намери. Нормално е децата да се карат и бият понякога. А когато почнат да се занимават с някое бойно изкуство като самбо например, тогава сблъскванията стават сериозни.

Как да се наказват децата?

- Как трябва и как не трябва да се наказват децата? Може ли да се бият с колани, да се понашляпват и т.н.?

Понякога трябва. Децата са различни. Някои, докато им направиш забележка, веднага се съобразяват. Има различни периоди от развитието. Съзнателното нахалство трябва да се наказва строго. Ето, моята съпруга, понякога, ако детето не вземе от дума, може и да го зашлеви, нищо, че е с половин глава по-високо от нея. И това се е случвало. И всичко се прави за доброто на децата, нали в Св. Писание е казано: „Господ, като Баща, когото обича, него наказва“(2 Пар. 16, 12-13). Да си спомним думите на Иисус, син Сирахов, че баща, който щади пръчката – ненавижда сина си (ср. Пр. 29,17). Там не е казано, че това е неправилна педагогическа концепция и че бащата греши. И даже не е казано – „не обича“, а направо – „ненавижда“. Защо? Защото позволява на злото да се посади в душата на детето си. Това любов ли е? Разбирате ли, има случаи, когато детето трябва да се накаже. Както вече ви казах, когато ми издърпаха ушите, бях благодарен на този човек. Нуждаех се от това. И тъй, трябва да се наказва – да го поставиш в ъгъла, да го лишиш от нещо. Особено строго наказание сега е да забраниш на детето да играе на електронни игри за една седмица.

Как да мотивираш детето за труд и учение?

- Да допуснем, че синът на 19 години го изключват от университета. Как да постъпим?

- Струва ми се, че трябва да се приучава на труд от ранна възраст. Това е един несвоевременно решен проблем. Пак ще кажа, че всеки трябва да взема участие в общите задължения, които никой друг няма да е длъжен да прави вместо него, освен ако се разболее. Да се научи да ги изпълнява, и то задължително. Така се създава механизмът на отговорността, нещо като онзи на вратаря, който посочих преди. Аз отговарям за това пространство, няма да допусна да се вкара гол. Няма кой друг да го направи вместо мен. Това е мое постоянно задължение. И след това, и да влезеш в университета, вече си си създал механизма на отговорността, макар, че пространството, за което отговаряш, вече е друго.

Въпреки, че децата са различни, отрано трябва да се приучават на отговорност. Днес детската разсеяност е пряко зависима от игрите със смартфони, със социалната мрежа. Ако искате детето да седи кротко, подарете му хубав смартфон и то ще е супер щастливо. Да, така е, но това е един много вреден подарък. Днес сте му подарили смартфон, а след три месеца, какво ще се случи… Ето, сестра ми, педагог с голям стаж, казва: „Мога безпогрешно да определя, кога детето е започнало да играе на компютърни игри. Преди месец е имало отличен, а сега – тройка, или четири минус…“ Просто вниманието им вече не е същото, разсеяни са, не могат да се съсредоточат, мислите им са в игрите. А ние в нашето детство играехме съвсем други игри, колективни, на двора, като футбол и др. Там покрай играта се учиш да си взаимодействаш с другите деца.

Полезна е и играта на „Лего“. Тя също учи на труд, на мисъл – как да конструираш, да строиш. А на 19 години е вече твърде късно да се учиш на всичко това.

Трябва ли детето да се даде в православна гимназия?

- Полезно ли е да запишеш детето в православна гимназия, където ще изучава Закон Божий и ще получи пълноценно християнско възпитание?

- Поддържам мнението, че ако детето може да бъде записано в православна гимназия, то най-добре ще е там. На първо място, там ще може да намери единомишленици по вяра, приятели за цял живот. За съжаление, това почти не се случва в храмовете, защото неделните ни училища имат за задача само да дадат на децата някакви определени знания, но не и да създадат условия те да дружат едно с друго. За нашите съвременни неделни училища това е голям минус.

Действително, прави сте, детето ви, вече младеж или девойка, бива прието в университет или започва работа. И какво се случва? Ето, моят син бе приет в геоложкия институт и ми разправя: „Тате, там има само оргии, бира, гуляи, а понякога и спринцовки“. И не можа да си намери приятели там. Много тежко му беше, защото нямаше на кого да се опре. Ако се събере с такива, ще му стигнат ли сили да се опази? Казва ми, всички се отдават на блудство. Затова и се събират вечерта. А младият човек не може без приятели, това е нормално.

Слава Богу, в моя храм всички деца си дружат. Лятно време отиваме на лагер, правим походи, плаваме с лодки. Ето защо всичките ми деца си имат на кого да се опрат, в среда от вярващи хора. Къде можеш да намериш подобни хора – в училище, разбира се.

На второ място – вашето дете ще бъде заобиколено по-нататък от целия този безбожен, атеистичен или светски, равнодушен свят. Болшинството от хората са невъцърковени, непоследователни християни – те ще са неговото обкръжение. Те ще му влияят. А колко по-различна основа на живота си ще има, ако около него са вярващи хора. Без значение, че някои говорят – ето на, завършили православна гимназия и са се разотишли, престанали са да се причастяват. Някои деца понякога казват – там беше такова лицемерие, че повече и в храма не искам да стъпя… Но все пак се касае до личен избор. Каквото и да се говори, все пак в православната гимназия има по-малко съблазни, отколкото другаде. Има по-малко деца, които пушат, по-малко блудства сред горните класове, по-малко се ругае. Там има по-добро общество от хора. А за това, ще остане ли някой след това в Църквата или не, все едно, всеки сам си решава. Детето ви ще направи съзнателния си избор, на който вие вече не ще можете повлия. Дори Господ не може да избере вместо него.

Знаем и за някои светии, които са имали за нищо негодни деца, например пророк Самуил. С него е разговарял сам Бог, както пише в Библията, чрез него е откривал волята Си на целия народ. И той нима е бил лош баща? Разбира се, че не, но децата му израснали като съвършено негодни личности. А какво да кажем за Адам – ето, един от синовете му е Каин, а другия – Авел. Единият е светец, а другият – убиец, прокълнат. Затова детето ще решава само, но все пак, от каква база ще вземе решение? Нека да узнае от опит, какво представлява обществото на вярващите хора.

Например, ние отиваме на ония походи с лодки. Децата от цялата енория все напират да участват в тях. Тази година отидохме, няма да повярвате, 67 души с 27 лодки – цяла флотилия. Няма друг такъв идиот като отец Фьодор, да се хване с такова нещо, смеят се, като слушат. Няма как да откажеш на никого, вече има пораснали, които си вземат отпуск, за да дойдат. И защо – чудиш се да разбереш? Ами защото има приятели, песни край огъня, и прочие, съвместни молитви. Дали е младеж, девойка или подрастващ, за тях е важно да са на правилното място. Заради съвместната молитва, съвместната подготовка, всеки помага на другия, стараят се да живеят по евангелските закони, един с друг. Някаква си половин седмица време, но за която чакат цяла година.

И ето, в православната гимназия те получават този опит. Разбира се, и там съществуват интриги и сплетни, и всичко останало, но все пак, това ще е колектив от вярващи, отдавна въцърковени хора и там няма да има чак такива удари под кръста като другаде.

Все пак, става дума за хора, които имат навика да се борят със страстите си, макар и да не го показват наяве. Разбира се, по-полезно е да се живее в такова общество. Да узнаеш от опит какво значи съжителство по християнски. Това е важното.

Може да се случи така, че те впоследствие да се отдалечат от Църквата. И кога ще се върнат, това не се знае. Знаете ли, колко деца от неделните училища излизат от Църквата? Много са, твърде много, около 70%. Но после става така, че мнозина от тях се връщат.

Спомням си тази случка – влизам в храма малко преди служба, за вечерня. Вътре седи млада жена, очите й влажни. Питам я – с какво мога да й помогна? И тя ми разказва – като дете са я водили в храма, в началото на 90-те там имало неделно училище, както си спомняла, там служил един много добър, вече починал свещеник. Но после животът я завъртял, тя напуснала Църквата, паднала в различни тежки грехове, заживяла един съвсем порочен живот. И ето, че като вървяла по улицата, решила да влезе в този непознат за нея храм. Господ й посочил нашия. И ми казва: „Искам да се върна тук“. По-късно се изповяда, оттогава живее църковен живот, вече повече от 10 години. А е напуснала Църквата на 15 годишна възраст. Но, разбирате ли, опитът от християнското съжителство остава. Опитала е друг тип живот, но сега иска да живее този. Но ако не е знаела какво нещо е църковният живот, тя нямаше да се върне отново към него. Затова аз съм застъпник на това, детето да учи в православно училище или гимназия.

За възпитанието в кротост

-Как да се възпита православната девойка в кротост?

Не знам, нямам опит. Трябва да помисля. Не е добре да говориш веднага, каквото ти дойде в главата. Първо трябва да се помълчи. Често съжаляваме за неща, които сме казали в бързината. Но относно кротостта, трябва да се каже, че това е една забравена добродетел, която липсва в наше време, но всъщност се явява една голяма човешка сила. Кроткият човек е много силен човек. Той се доверява на Бога, не на себе си, но на Бога, той показва силата си като се смирява и не обижда никого. Това е дълъг път, който християнинът трябва да извърви – да стане кротък човек. Още повече, че днес кротостта е най-малко разбираната добродетел.

Ако в мен няма дадена добродетел как мога да я придобия? Изпълнявам я, и постепенно тя ще проникне вътре в мен. Да кажем, че не съм настроен милостиво към някого в сърцето си, но умът ми знае, че трябва да му помогна. Правя го с усилие на волята си, не на сърцето си. Правя го 10, 20 пъти и Господ насажда тази добродетел в сърцето ми. Това е познатият механизъм – прави дела и добродетелта в теб ще се събуди, затова подражавай на кроткия, старай се да бъдеш като него и така ще придобиеш кротостта.

 


източник: православие ру

Във време на изпитание на вярата

Юли 4, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 

„Ето какво изпитание имахме в лагерите“ – разказваше ни о. Николай – „когато ни принуждаваха да се отречем от вярата и веднъж вкараха всички вярващи – и епископи, и свещеници, и миряни, в ледените води. Това бе на Север. Разсъблякоха ни. И така ни оставиха в лютия студ, сложиха и стража с кучета. Стражата се сменяше, а ние стояхме във водата и тихо се молехме“.

Господ ми помагаше да си казвам непрестанно Исусовата молитва. Само нея и „Богородице, Дево“ си повтарях непрекъснато, и по едно време дори ми стана огнено горещо. Всички се стараеха да стоят близо един до друг, но къде ти! Разбирахме, знаехме, че скоро ще се представим пред Господ. Някой се мъчеше да казва псалми, но устата му не успяваха, сковани от лютия студ. С времето един по един всички се вкочанясваха и започнаха да потъват в ледената вода. Главички, като цветчета в студа, току изникват ли, изникват. После се чува едно изхлипване, по тялото пробягва последна тръпка и – душата отлита право към Престола Божий – като мъченица… Никой не се отрече от Господа. Ангелите се спускат и ги прибират…

Яви ми се Царицата Небесна и ми каза: „Не преставай да се молиш, молитвата ти ще те опази и ще те изцели. Помолих се на Господа за тебе, да те задържи на земята, това е нужно за силата на Божията Църква. Моята благодат и тази на Сина Ми ще пребъдва с теб вовеки“.

Божията Майка ме обгърна с такава Светлина и огнена топлина, че аз стоях под Нейния Покров невредим и останах единствения жив.

Когато ме измъкнаха от водата, заведоха ме при началника в бараката. Вече не се смееше като преди – „И какво, помогна ли ти твоя Бог?“ Успях да произнеса: „Вярвам и изповядвам Пресветата Троица, и Майката на моя Бог!“

 

- „Помоли се за дъщеря ми, тя е тежко болна“ – изговори изплашено човекът, който по-рано мислеше, че може да се живее без Бога“.

След това отецът погледна през прозореца своето „Йерусалимско дворче“ и не можа да сдържи сълзите си… Плака беззвучно, устните му се мърдаха едва-едва и накрая прошепна: „Майко Божия! Царице Небесна! Какво правеха с нас, през всичкото онова време! Всички бяхме изтощени, полуживи, за жилища копаехме в снега ями, правехме колибки, там криехме, всеки каквото намерил – елхови клони, шишарки… Дъвчехме ги – все нещо като ядене е… Ето какво изпитание за нашата вяра ни изпрати Господ!“

 

Имаш ли Христос, имаш всичко

Юли 3, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си; нито нивата му; нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, нито някакъв негов добитък – нищо, което е на ближния ти“

Божиите заповеди не функционират като юридически заповеди, те не са закони, които Бог е издал, за да състави юридически или морален кодекс, а имат изцелителен характер, изцеляват страстите на човека. Както лекарят ти нарежда, но не защото така му е хрумнало или е адвокат, законодател, съдия, жандарм, а с това ти помага да си върнеш здравето. Така и Бог чрез заповедите иска да ни помогне да разберем какви сме били преди грехопадението, преди да се разболеем духовно, да разберем красотата на Божия образ в нас.

Не пожелавай… Трябва да уточним нещо, защото тази заповед може да напомня подобни заповеди в други човешки религии, както е в Будизма, Индуизма, където умъртвяването на желанието е форма на съвършенство, нирвана. В Православната Църква желанието на човека не се умъртвява, човекът е призван не да умъртви, а да преобрази своите желания. Човекът не умъртвява себе си, където нищо да не желае. Напротив, преобразява се, оживотворява се в Христос и вече желае не греха и страстите, а Бога, неговия Баща, Божия образ в себе си, красотата, която е имал преди падението, въобще желае да се облече в Христос. Човекът е създаден да има желания. Преди падението той имал едно желание – защото бил несъставен, а не както сега, където искаме много неща и едно искаме, друго казваме, трето мислим и четвърто вършим. Сложни сме. Бог създал човека, който преди падението имал едно голямо желание – Бога. Затова Бог се нарича най-Желания от всички неща. Бог ни е създал да имаме това желание. Цялата любов, порив, движение на човека било желание за Бога. Нямал никакво друго желание. И защо? Защото, когато човек придобие Бога в себе си, виждаме го и днес, хората, които са придобили Бога в себе си, те нямат други желания. Това придобиване на Божията любов е толкова мощно и силно, толкова силно обгръща човека, че не изпитва никаква нужда, не иска нищо друго. И ако го попиташ: „Желаеш ли нещо?“ и ти казва: „Не, слава Богу, нищо не желая!“ Вътрешно е изпълнен.

Затова в молитвата казваме (Царю Небесни…) Ти, Който си навсякъде и всичко изпълваш. Бог изпълва всичко, не оставя празнина в душата на човека. Когато Бог дойде в нас, не оставя празнина в живота ни, не можем да кажем: изпълних се, но остана едно ъгълче, където искам еди-какво си! Не съществува чувство за празнота. Другите неща – ако ги има, благодаря на Бога, че ги има, ако не, благодаря на Бога, че ги няма. Човекът е създаден да желае, не е създаден да не желае. Проблемът се е получил при грехопадението, където добродетелите и силите, които Бог му дал, се разпаднали и смесили със страстите и греховете, а желанието, което било желание за Бога, се смесило със страстите и той вече желае и много други неща: желае греха, злото, порока. Затова и Сам Бог в Писанието казва, че от малък умът на човека има склонност към злото. Тоест загубихме нашето първо и основно желание, което било насочено към Бога, и сега желаем хиляди неща. Това е едно от нашите терзания. Желаем, желаем, желаем, придобиваме много неща, но не придобиваме пълнота, душата ни не се изпълва. Затова, веднага щом придобием нещо, искаме още и още. Един човек си поставя за цел да спечели един милион евро, да стане милионер. Бъдете сигурни, че веднага щом го спечели, ще каже „Малко е! Два милиона! Да имам и един резерва!“ Веднага щом спечели и втория милион, пак е малко, какво ще правиш с два милиона? Трети, четвърти, пети милион… Ама хиляди да придобие, пак малко ще му се видят. Друг иска автомобил: „Мечтата на живота ми!“ – така казва. Не се смейте, чуваме такива неща всеки ден. Или иска мотор, знам ли аз с колко „коня”… Колко „коня” имат моторите, освен коня, който е върху мотора и го кара?! Добре де, детето ми, мечтата на живота ти е един мотор? Мотор е! Вземи мотора да видим. Купува го – добре, реално не е искал това. Иска друг мотор, друг дизайн, друга марка, автомобил, къща, вила, каквото може да си представиш, защото душата ни не се изпълва.

Деца, наблюдавано е, и вие ще го видите, израствайки, не е възможно душата на човека да се изпълни с лъжливи и материални неща. Човекът е създаден от Бога и нито отморява, нито се изпълва, нито се насища без Него. Например, когато сме в гимназията, казваме „Да свърши гимназията!“ Същото става и с лицея, с университета – „Мечтата на живота ми е да вляза в университета!“ Има хора, които, ако не влязат, могат да стигнат до самоубийство. Влязохме, сега чакаме да излезем. След това идва всекидневието, хиляди неща, които обаче не ни отмарят, защото човек не може да почувства пълнота без Бога. След като така е създаден – желанието му да е насочено към Бога. Идва един човек с разпръснати желания, може и всички да са сбъднати. Наистина, представете си някой, където естествено няма такъв човек, това, което казвам, е утопия но хайде, да речем, че има човек, на когото всички желания са сбъднати. Макар и сбъднати, бъдете сигурни, че дълбоко в душата си има нещо, което не се е изпълнило. Дори да си мисли, че вътрешно се е изпълнил, съществува нещо друго, което не може да преодолее и това е смъртта. Човекът не може да преодолее смъртта. Не гледайте сега, когато сте малки. Утре, когато пораснете и смъртта се изправи пред вас и ви каже: ела, чакам те! – и аз докато бях на 30 – 35 години, не мислех за смъртта. Сега съм на 53 (Беседата е изнесена през 2010 г.). Хм. Имам 53 години зад мене, а не пред мен. Казали на една 82 годишна баба:

- Бабо, да те изведем на разходка?

А тя отвърнала:

- Момичето ми, ама не двойката, а осмицата е отпред! Първо е осмицата и след това двойката!

Човек не може да преодолее смъртта, защото смъртта е разрушение на човека. Затова Христос стана Човек, победи смъртта, премахна я, защото, ако не се премахне, ако не преодолеем смъртта, тогава всичко друго, което правим, е напразно. Да знаете това. Трябва да преодолеем и победим смъртта. Само Христос потъпка смъртта – „със смърт смъртта потъпка“. Така, както казва св. Йоан Златоуст, никой да не се бои от смъртта – защото смъртта на Спасителя ни освободи.

Църквата ни изцелява от робството на желанията, не ги умъртвява, а преобразява човека, очиства безразборните желания и както множество малки реки се вливат в по-голямата, така Църквата събира всички негови желания – чрез нейния аскетически живот и спазване на Божиите заповеди – и прави човека единен и насочва желанието му към Бога. Затова тя ни казва да не съгрешаваме да не сме сластолюбиви, сребролюбиви, славолюбиви – защото така прекъсва всички „течове” на душата, събира желанието ни, за да може да се насочи към Бога. Когато човекът се обърне към Бога, разбира, че не изпитва никаква нужда. Разбира, че всички онези нужди, които си е мислел, че има и се е борил и дори през трупове е минавал, за да постигне своите желания, разбира, че всички тези неща са напразни и нищо не го дразни – нито дали има, нито дали няма, нито дали ще му вземат, нито дали ще му дадат. Излиза от тези неща.

Както казват отците, трябва да влезем в рамките на необходимото, а не на желанието, т.е. коя е моята нужда, а не кое е моето желание. Това е моята нужда, ако мога да я задоволя, добре, ако не, пак е добре, навярно още по-добре, защото така се освобождавам от изключително много неща. Желанието е страшен тиранин – желаем да купим неща, отиваме, купуваме и след това не ги носим. Веднага щом ги купим и се приберем вкъщи, първо ни обзема отчаяние, че парите ни отидоха! След това казваме: добре, какво да правя толкова неща? Отиваш да купиш нещо и казваш „Защо да купя само едно? Ами ако се развали? Да купя две!“ Няма свършване. Човекът става подвластен и ако не внимава, това състояние може да се окаже страшен тиранин. Тоест докато казваш „Не искам, няма да го правя!“, въпреки това се омайваш, умът ти бива пленен, вървиш като хипнотизиран и отиваш в магазина или в места, където има хазартни игри, алкохол и т.н. Съобразно желанието на всеки. Църквата е работилницата, която отсича тези неща, подтиква ни към подвижнически живот и това постепенно ни очиства и ни помага да придобием независимост. Започваме от това да кажем „Слава Богу, добре съм!“, не е нужно нещо повече, добре съм така. Трябва да отхвърлим злочестието, което е белег на душата ни, където може да имаме милиони, палати, десетки коли, всичко каквото искаме, и пак да сме злочестни. Докато човекът, който е духовно независим, благодари на Бога и Го славослови, каквото и да има – и нищо да няма казва: „Слава Богу! Много съм добре, от нищо нямам нужда!“

Един подвижник живееше по-надолу от нашата калива на Света Гора. Негова килия беше една съборена постройка, със срутен покрив, с паднали прозорци. Само в едно ъгълче имаше покрив. Там сложи леглото и вещите си – и какви вещи и легло? Там живееше, старче в пустинята, посред зима, която на Света Гора е тежка. Ние го питахме:

- Дядо, как живееш тук?!

- О, много е хубаво тук!

- Да те заведем другаде или да дойдеш с нас!

- Не, Бог ми даде килията ми и да идвам с вас? Горко ми!

- Ама тук вали? Пълни се с вода!

- Не, тук, където съм, не вали!

- Ама добре ли се чувстваш?

- Много добре! Изключително!

Не изпитваше никаква нужда, като цар беше, имаше едно ъгълче, на което дори прасе нямаше да завиди! Ако кажеше на едно прасе – искаш ли този ъгъл? То щеше да се отчая и да се самоубие! Нямаше да приеме това място. Но за този човек този ъгъл бе истински палат. И чувстваш, че този ъгъл струва колкото цели палати. Казвал съм ви, че през живота си съм влизал в истински палати, много хубави къщи, с лукс, с разкош, както искате го наречете, крайности, но помня онези пребедни килийки на подвижниците, където Бог присъстваше. Както килията на стареца Паисий, където хиляди души го посещаваха и получаваха утеха, където нямаше нито столове, а сядаше на пънове, нито бюро, нито маса, а за писане ползваше една дъска.

Веднъж искаше да ми даде нещо да ям, той нямаше никаква връзка с храната. Когато негови ученици отишли и им дал правило, той им казал: „В този час ще се събуждате, в този час ще се молите и т.н.“ Написал им го. След това го прочели и го попитали:

- Ама геронда, в кой час да ядем?

- Да ядете?

- Не знам, аз нямам такова правило!

Храната отсъстваше от неговото правило. Наистина. Търсеше да ти даде нещо – едно парче сухар, но нищо нямаше. Вътрешно обаче беше изпълнен, нищо не му липсваше, а ние имаме всичко, и сме празни. Защо съществува такава празнота днес? Имаме пълни къщи, пълни хладилници, и празни души – сигурно трябва да стане обратното? Ако душите ни се изпълнят, тогава хладилниците и къщите ни могат да се изпразнят. И ако не ги опразним, да дадем, да се радваме, когато даваме на другия човек и да почувстваме онази пълнота на любовта, на милостинята. Няма по-велико нещо от това да дам на другия това, от което има нужда. По-голяма радост чувстваш да дадеш на другия това, което харесваш да обличаш, отколкото ти самия да го носиш. Когато виждаш, че другият го носи или го използва, радостта ти е по-голяма.

В Църквата желанието не се умъртвява, а се преобразява и става любов, любов към Бога. Човекът желае Бога и когато Го желае, желае братята си, творението, използва правилно всички неща. Някои хора питат: „Какво да правя, за да не завиждам?“ Тоест да не пожелават нещо чуждо. Как да не завидя на хубавата кола, която съседът има? Или чувам, че е спечелил два милиона от лотарията. Добре, може да не се разсърдя, но си казвам: не е ли по-добре аз да ги спечеля? Или поне половината, той да има половина, и аз да имам половина? Как мога да не завидя? Мисля, че човек започва да не завижда от момента, в който цени това, което има, от момента, в който казва „Слава Богу! и това, което имам, е достатъчно! Имам от всичко.“ Благодарим на Бога за всичко. Тогава душата започва да се осъзнава и да се изцелява от страстта на завистта и пожелаването на други неща, защото много пъти имаме толкова неща, за които бихме могли да благодарим на Бога, но ги пренебрегваме и гледаме малкото, което другият има. Това е така, защото не сме се научили да използваме правилно това, което имаме, и да благодарим на Бога. Църквата ни насърчава да благодарим за всичко на Бога. Отиваме да ядем, яденето може да не е хубаво, вчерашно, но когато след ядене станеш и кажеш молитвата „Благодарим Ти, Христе Боже, за земните блага, с които си ни наситил!“, тогава нещата се променят и казваш „Слава Богу!“ Помня като малки ядяхме в квартала едно парче хляб, слагахме и малко захар отгоре, тогава се появи кондензираното мляко, от което ни слагаха върху филията вместо мармалад. Баба на село правеше такива „химии”. Хората ядяха и бяха здрави. Днес вземат хиляди витамини, гледат всички съставки и пак имаме много болести. Защо? – защото нямаме благодарствено разположение и това нещо ни яде. Благодарственото разположение променя цялата ни психика. Човекът, който страда от депресия – и мнозина от нас много или малко имаме депресия – дори само да казва „Слава Богу, добре съм!“, и да благодари и да славослови Бога, с това променя своята психика и нещата стават по-добре. Докато може да е много добре, но ако не славослови Бога и не Му благодари и когато го питат: “Добре ли си?”, казва: „Е, има и по-зле!“ Тоест толкова съм зле, но има и по-зле. Сякаш казваш добре, че са по-зле, а аз не съм по-зле, значи аз съм по-добре! Както и да е. Ако отговаряш така и така се чувстваш, тогава съсипваш всичко, дори добрите страни, които имаш. Трябва да се научим да благодарим и славословим Бога в живота си. Когато правим това, тогава нито желаем, нито завиждаме, нито се мъчим. Имаме едно желание – любовта и единението с Бога и така функционираме съвършено, имаме пълнота, желанието ни става свято желание, желание за Бога.

Въпроси:

Когато Бог създал Адам – от това, което са ни казвали в училище, защото не съм чел Стария Завет, въпреки че Адам бил в Рая, близо до Бога, не се чувствал толкова щастлив, защото сякаш нещо му липсвало. Бил малко разстроен и така Бог създал жената – Ева, за да се почувства и той малко по-добре. В крайна сметка…

Твоето мнение какво е? Станал ли е по-добре? Или по-зле?

Най-малкото аз чувствам, че имам нужда от съпруга, за да съм по-близо до Бога.

Виж, имаш право. Факт е това, което казваш, че Бог първо създал Адам. След това създал Ева, защото видял, че Адам е сам и казал: „Не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен”. Не е добре да е сам, ще му създам помощник и създал жената. Той не създал друг човек отделно, а взел от самия човек и я създал, от реброто, за да е негов другар, да бъдат заедно. Не създал помощник да му върши работите и да му готви и чисти, а за да му помогне да се спаси, защото никой самичък не може да доближи Бога, а само в общение с другия човек. Никой не може сам да доближи Бога. Сам е само сатаната. И Бог е Троица, не Единица – общност от три лица, Отец, Син и Свети Дух. Следователно и човекът е по образа на троичния Бог и се нуждае от другия, за да се спаси. Така Бог сътворил Ева, за да се оцелости, да се спаси, да стане съвършен. Но въпреки това Христос нямал жена, не се оженил. Има хора, монаси, чинове светии, които не са се оженили. Защо? Те не станали ли съвършени и завършени хора? Със сигурност стигнали до голяма святост, защото, когато човекът е съединен с Бога, преодолява всички тези неща и горко ако човекът абсолютизира или превърне в идол жена си или децата си или или работата си или парите си или себе си, тогава е погинал. Ще се разочарова и в даден момент ще се разбие, това е сигурно. Трябва да ги преодолее, без да ги отмени, не отменям жена ми, а в пътя ми към Бога преодолявам тези неща, защото Божията любов покрива и мене и децата и всички. Не ме отделя, а ме съединява с тях, но правилно и истински. Затова Бог дал на мъжа този дар, за да му помогне да стигне до Него. Затова бракът е място, където човек може и трябва да се подвизава, да се спаси. Без това да означава, че този, който не се е оженил по една или друга причина, няма да се спаси. Не, той ще се бори с даденостите, които има, там, където е.

Как чрез молитвата можем да вложим Бога в душата ни? По какъв начин? Молим се всекидневно, ден, нощ, но се чувстваме празни.

Ако човек се моли и търси Бога, полага усилия и се бори да пази Божиите заповеди и да живее в Църквата, тогава не бива да се тревожи. Ще дойде час, когато Бог ще се яви. Много пъти Бог не прави видимо присъствието Си, за да помогне на човека да се смири, защото ако Бог яви Своето присъствие, тогава, тъй като сме склонни към тщеславие, ще се унищожим, мислейки, че сме нещо или правим нещо. Тъй като основата на духовния живот е смирението, Бог скрива Себе Си за известно време, докато душата ни се смири, за да разберем, че всичко идва от Бога, а не от нашата добродетел, сили и постижения. Нека не се тревожим – както когато влизаш във влака сядаш, не е нужно да ходиш да питаш машиниста: „Ама добре ли се движим? Какво става? Как вървим?“ Не се безпокой, седни във влака, ще пристигнеш. Въпросът е да останеш във влака, да не скочиш или да слезеш на погрешна гара. Същото става и с Църквата, тя е мястото, което спасява, остани в нея. Храни се от Тайнствата, пази връзката си с Бога, молейки се, и Бог ще устрои останалото, ще действа, няма да остави човека. Бог не върши неправда, нито забравя, да не мислим, че: „Нима Бог да ме е забравил? Какво да направя, за да Му напомня, че и аз съм тук!?“ Изключено е Бог да ни забрави, нито да ни онеправдае, нито да пренебрегне нашето желание, копнеж, усилие. Нека не се безпокоим за Божията любов и грижа към нас.

Ние имаме привилегията да се родим православни християни и вярвам, че това е най-доброто. Тези, които са се родили мюсюлмани, или будисти, ще се спасят ли? Въпрос на участ ли е това, че са се родили такива?

Трябва да бъдем сигурни, че Бог е Баща и обича всички хора, не съществува човек, за който Бог да няма грижа – Бог обича всички – независимо дали са християни, мюсюлмани, канибали. И ги обича еднакво, не обича християните повече от нехристияните. Следователно благият Бог няма да онеправдае никой човек – на всички хора ще се дадат всички възможности за спасение. Аз не казвам, че всички ще се спасят, това не отменя кръщелната благодат на Църква – но имам предвид, че не трябва да се безпокоим какво ще направи Бог с иноверните. Бог е Баща, любов, ще направи това, което Той знае и прави винаги със Своята бащинска любов. Сега, как биват съдени? Те имат съвест, каквито и да са, тя е Божият глас в тях, и ако я чуят, постепенно ще напреднат и Бог ще намери начин да им помогне. Не е наше дело да се произнасяме какво ще стане с тях. Ние знаем, че Христос каза, че за да влезе човекът в царството Божие, трябва да повярва в Него и да се кръсти. Затова сме длъжни да проповядваме Евангелие на целия свят и всички хора да го чуят, но не да отменяме тяхната свобода, а да им възвестим Божията покана. Оттам нататък ние не знаем Бог какво ще направи – молим се всички хора да познаят Христос в Светия Дух. Бог е Баща, за него няма трудни и невъзможни неща, всичко може да направи за човека.

Относно злопаметието.

Злопаметието означава да помниш злото, което са ти сторили, като вътрешно „кипиш” или отвръщаш със зло, злорадствайки. Ако злопаметието ни бори, започваме да култивираме себе си и първо на първо да помним колко злини сме сторили. Другият те е онеправдал. Ти никого ли не си онеправдал? Никого не съм онеправдал! Добре, но не онеправда ли душата си? След като я онеправда чрез твоите грехове. Освен това Сам Христос е безгрешен, и ние Го разпнахме, прощава ни всеки ден и ние просим прошка на греховете ни, как тогава ще кажем – аз не прощавам на брата ми? За да прося прошка, означава, че и аз ще простя. На дело казваш: „Ама аз не мога да направя това! Как ще си го наложа?“ Мисля, че на дело това става, когато човек се принуди да се моли за другия, макар и в началото да не го прави съзнателно. Казваш на другия: „Кажи 50 пъти Господи Иисусе Христе, помилуй раба Си, този мой враг!“ За този зъл човек, който ми причини еди-какво си, ама след като не го вярвам! Кажи го, ако ще да не го вярваш! Може да пръхтиш с ноздри, но го кажи! Бори се със себе си, ще се бориш докато си го наложиш. Няма друго решение – ще се възпротивиш. Ако се оставиш, първият, който ще се изтерзае, си ти самият. Този, който е злопаметен, яде себе си – сякаш има червей в себе си, който го яде, както дървесният червей, който яде дървото. Така е и с злопаметието – в нас се поражда, но нас яде, не яде другия. Другият може да е добре.

Казахте, че Бог знае нашия копнеж и ще се погрижи. Защо много пъти се чувстваме наранени и казваме за нещо, че не е било Божия воля – за някое наше желание, примерно свързано със здравето, кариерата, една любовна връзка. Защо се чувстваме огорчени, изолирани и изоставени? Нали Бог е Баща и ни иска доброто?

Патим си всичко това, защото не поставяме на първо място любовта към Бога, а други неща. Например някой казва „Няма като здравето!“ и се разболява. Е, ако здравето е на първо място, със сигурност, когато се разболея – всъщност сам ще се разболея, след като всеки ден се преглеждам и при най-малката болка търча при лекарите. Не здравето, а Бог е на първо място. Ако Бог е на първо място в живота ми, тогава всички неща остават на второ място. Когато се излъжем и нещо друго отиде на първо място, и кажеш „Виж, ех, да завършва университета, да взема диплома!“, но по една или друга причина не го завършваш, тогава се разстройваш.

„Първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6:33). Когато св. Козма Етолийски обикалял поробена Гърция, казвал на гърците: Братя, каквото ви искат турците, дайте им го! Грошове искат? Дайте им! Ниви искат? Дайте им ги! Каквото искат! Душата си само не им давайте! От душа имате нужда – от душа и от Христос. Ако имате това, всичко останало е нищо. Имаш ли Христос, имаш всичко. Не залепвай в другите неща…

 

Превод: Константин Константинов

 

 

Св. Николай Чудотворец чудесен избавител на погиващите

Юли 2, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

 

Тази история научих от йеромонах Теофилакт, живеещ в Псково-Печорския манастир, през втората половина на 80-те години. А на него му я разказал един военен – капитан първи ранг, вярващ човек. Как стигнал той до вярата?

На младини той командвал торпеден катер в Тихия океан. Веднъж катерът се отправил на дежурство в морето. Прогнозата на синоптиците била благоприятна, нищо не предвещавало беда. Но изведнъж на хоризонта се появил неголям облак, който започнал стремително да расте. Задухал силен вятър, който започнал да прераства в стремителен ураган. Разразила се силна буря. Огромни вълни започнали да заливат неголемия кораб.

Катерът се мятал ту на едната страна, ту на другата. Водата попаднала в машинното отделение. Всеки момент катерът щял да спре – и край с всичко.

Капитанът не бил от страхливите, и въпреки това страхът от смъртта се приближил към неговото сърце – ами нали той не е сам, той отговаря за екипажа. Какво да прави? И изведнъж си спомнил далечните думи на майка си: „Моли се на Бог. Той ще те спаси навсякъде“. И думите на дядо му, стар морски вълк: „Който не е бил на море, той не се е молил на Бога“. Капитанът в детството си не е ходил на църква: пионер, комсомол, после служба. Как да се моли – не знаел. Но вътре, в душата си възкликнал: „Господи, спаси ме. Господи, помилуй.“

И изведнъж станало чудо. Той видял как един старец в свещенически одежди върви право по вълните. Капитанът успял дори да разгледа неговото лице – правилни черти, неголяма брада, ясен поглед. Старецът благословил кораба с двете си ръце и изведнъж вятърът утихнал. Морето се успокоило. Бурята свършила. Капитанът си поел дъх.

Прибирайки се, той си обещал непременно при първа възможност да отиде в храма и да запали свещ от благодарност за своето спасение и за спасението на екипажа. Но в Далечния Изток във времето на гонения почти всички храмове били унищожени.

Въпреки това скоро му се отдал случай. Той бил изпратен на командировка в Ленинград. Минавайки покрай Садовой, капитанът забелязал прекрасна катедрала с пет кубета. Той слязъл от трамвая и тръгнал към нея. Това била катедралата „Свети Николай“, храм с морска слава. Но капитанът не знаел за това. Той влязъл в долния полумрачен храм, купил голяма свещ за 2 рубли и 50 копейки и започнал да се оглежда къде да я постави. Забелязал една икона с изображение на благообразен старец в епископски одежди и решил: „Ще я поставя на този дядо“. Капитанът се приближил, вгледал се и се вцепенил. Ликът на светеца съвпадал точно с чертите на лицето на онзи удивителен старец, който тогава в Тихия океан спрял бурята! „На кого е този образ?“ – попитал капитанът служителката в тъмния халат. „Как на кого? На светителя и чудотворец Николай, защитник на плаващите по море“, – отговорила тя.

Този случай беше описан с малко по-други думи в сборника на о. Теофилакт „Това се случи в наше време“. Изминаха 27 години от тогава, когато го прочетох. Много неща съм изтрил от паметта си, но главното остана – образът на свети Николай. Милостив и чудесен избавител на погиващите.

 

Източник: притчи@ot_unosti

Дойдете да се поклоним на Царя, нашия Бог

Юни 29, 2018 in Видео, Начална страница





Борба за права

Юни 28, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

 

В съвременното общество се цени умението да си напорист, да отстояваш себе си, да не позволяваш да те обиждат. Това неизменно създава проблеми, защото, отстоявайки правата си, хората все по-малко са склонни да зачитат правата на другия, и най-вече евангелската заповед –  да обичаш  ближния си като себе си (ср. Мат. 22:39).

 

Увлечени от стремежа си да не отстъпваме на никого, ние рискуваме да се превърнем в общество от зли, агресивни, невъздържани хора, готови да доказват правотата си по всякакъв начин, да я налагат с натиск, манипулации, крясъци и груба сила. Нима бихме се чувствали комфортно в такова общество? Отговорът е очевиден. И е важно да проумеем, че самите ние си създаваме такъв тип общество, с такъв тип проблеми, по начина, по който избираме да се борим в тоя живот.

 

Ще ви разкажа случка от живота на едно семейство. В него имало дете, което растяло, както се казва, „пробивно“. Винаги имало отговор за всичко, твърдо и даже яростно отстоявало правата си, с готовност влизало във всякакви конфликти. Родителите му го насърчавали, смятали, че тяхна е заслугата, че са възпитали такъв „освободен“ син.

 

Веднъж една учителка от неговото училище категорично заявила, че не е съгласна с това, че родителите му позволяват да прави каквото си иска. Казала го без да бъде груба, без обидни квалификации по негов адрес или на родителите му. По-скоро го казала не съвсем на място, и най-вече, уязвила гордостта на подрастващия.

 

Момчето, оскърбено, решило да се „активира“.  Възмутено от нанесената му обида, стигнало до директора, оплакало се, че са му нарушили правата, не се успокоило и не престанало, докато учителката не му поднесла официално извиненията си, на него и на родителите му, за казаните от нея думи.

 

Родителите му били много радостни и горди със сина си. Били уверени, че са възпитали едно будно дете, което никога няма да се остави да го обиждат. А твърде впечатляващата активност на сина си приписали изключително на голямата му любов към тях и на желанието му да защити родителските им права.

Минало известно време. Веднъж в семейството възникнал конфликт по повод на нещо, което синът желаел да му бъде купено. Родителите му обаче, този път отказали да се съобразят с искането на детето си, защото го считали за излишно. Момчето започнало да моли, да настоява, да изисква с присъщото си упорство. Родителите не отстъпвали. Тогава синът им взел да цитира закона, като го тълкувал в свой интерес и накрая категорично заявил: „ Вие сте длъжни да ми дадете това! Ако ли не, ще ви дам под съд!“

„Ама как така?“ – разтерзано се оплаквали родителите на познатите си – „Защо постъпва той така с нас? Откъде накъде?“ Не можели да проумеят, че сами са си виновни за тази ситуация, когато са хвалили детето си, че на всяка цена „отстоява правото си“. Но са пропуснали да го научат първо да помисли, дали искането му е справедливо или не, дали това не засяга чуждото право, не са го учили каква граница да си определя, преди от защита да преминава към нападение. Действително, каквото посееш, това и ще пожънеш.

Възрастният човек сам трябва да разбира колко важно е първо да се позамисли, преди да започне да настоява за дадено право – доколко то е справедливо и ако е, в каква форма може да прояви претенция за него. Не са редки случаите, когато даден човек защитава правото си, постъпва несправедливо по отношение на други хора, като по този начин потъпква техните права и нарушава задълженията си към тях.

В едно общество на агресия, където всеки гледа само своя си интерес, защитава само своите си права, никой няма да се чувства уютно. Затова, трябва сами да си изработим правилото, че ако са ни обидили, това не ни дава право и ние да обиждаме другите. И е важно да помогнем на децата да осмислят това, да им се обясни, че да живееш по евангелските закони се изисква много повече мъжество и работа над себе си, отколкото да отстояваш самолюбието си. Защото да проявяваш на всяка цена настъпателност и неотстъпчивост – това е признак на малодушие, черта на една незряла личност.

Кой друг, ако не Самия Творец не ще има права върху своето творение – човека? Но приелия човешки образ Син Божий в никакъв случай не настоявал всички непременно и на всяка цена да повярват в Него, да Го слушат и да Го следват. Понякога апостолите се възмущавали от ония, които се отнасяли към Христа и към словото Му неуважително, даже веднъж Му предложили да хвърли огън от небесата върху тези хора. Но Всесилният Господ ги смъмрил и за тяхно голямо учудване им казал кратко: „Не знаете, от какъв дух сте вие“ (Лука, 9:55).

Светият Дух не живее в човек, свикнал винаги да търси своето и да отстоява правото си. Такива хора имат енергия и показна храброст, но за тях е чуждо усещането за истинска радост, покой, щастие. Това се полага на онези, които се стараят да бъдат по-близо до Христос, Който е казал: „Поучете се от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце и душите ви ще намерят покой“.

Единственото право, което е запазено за човека, желаещ вечния живот е правото му да бъде Божие чедо, дадено му от Христос Спасителя (ср. Йоан, 1:12). Това право трябва да отстояваме постоянно в борба със собствените ни лоши навици и страсти, а не да разпиляваме живота си в битка с хората около нас.

Източник: Православное слово

Благодатните хора

Юни 27, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 

 

О. Константин ме помоли да разкажа за благодатните хора, които са в Света гора. Преди всичко искам да кажа, че всички християни са благодатни хора, защото притежават благодатта на Светото Кръщение. Благодатни са и монасите, защото освен благодатта на Светото Кръщение имат и благодатта на ангелския образ. Разбира се, проблемът е в това, че заради нашите страсти спотаяваме тази благодат, както се спотаява огън под пепел и така той не се вижда. Но когато с помощта на покаянието, духовните упражнения, подвизи и молитви постепенно преодоляваме страстите, тогава и пепелта на страстите постепенно се маха и огънят на Божията благодат, който гори в нас излиза на повърхността. Ето и в тези хора, които се подвизават по тоя начин излиза навън Божията благодат. Такива са благодатните хора, те са забележими.

В Божията Църква винаги е имало благодатни хора. Те винаги са били „солта на земята“. Те са изобразявали благодатта на света. Те са придавали смисъл на живота и радост на хората във времето, когато са живели. Но и след успението си по присъщата им благодат са продължавали да дават утеха и помощ на хората. Св. Григорий Палама, чиято памет отбелязваме днес казва, че Божията благодат осенява преди всичко душите на светиите, а после от душите преминава в телата им. А когато умрат, остава в техните мощи, в гробниците им, в иконите, в осветените в тяхна чест храмове. Тази благодат Божия остава жива в ликовете на светиите и впоследствие се запазва във всичко, свързано с тях. Ето защо ние, православните, се покланяме на светите мощи, на светите икони, на светите храмове, доколкото те носят в себе си Божията благодат, която са имали Божията Майка и светиите.

Сега ще премина към въпроса на о. Константин за благодатните хора на Света гора. Искам да ви разкажа нещо от личния си опит и от опита на много поклонници, посещавали Света гора. На Атон срещаме много наши благодатни братя (и точно това прави Света гора такова благодатно място за поклонниците). Разбира се, под „благодатни братя“ ние не разбираме някои, които вършат чудеса и знамения, а онези, които са придобили в душите си мир, любов и смирение.

През времето на моя престой в Света гора Господ ме удостои да опозная благодатни хора и да получа духовна полза от тях. Длъжен съм да кажа, че светогорските монаси, особено ония, които са се подвизавали дълги години, имат някои общи качества, които са ме впечатлявали извънредно много. Първото от тях е това, че те нямат никакво добро мнение и доверие за себе си, нито изпитват възхита от добродетелния си живот. Те извършват много строги духовни подвизи и упражнения, но смятат, че това е нищо и казват, че ако бъдат спасени, това ще е изключително и само по милостта Божия.

Един такъв монах от един скит в Света гора заболял твърде млад от неизлечима болест. Знаел, че умира. Той бил добър монах – подвижник. Малко преди да умре, бил запитан от един по-млад монах: „Отче, ти умираш. Кажи ми нещо от твоя опит, което да бъде за полза на душата ми“. И умиращият монах му казал следното: „Знаеш ли, братко, през време на живота ми се подвизавах и в пости, и в молитви, и в бдения, и в послушания, и по Божията благодат, доколкото успявах, се постарах да спазвам монашеските си обети. Но сега не се надявам на всичко това. Единственото, на което се надявам сега, е на Кръвта на Разпнатия“. Или, той имал на предвид милостта Божия.

И това е първото характерно свойство на всички благодатни монаси на Света гора – че те не се надяват на себе си, на своите духовни упражнения и подвизи, а на Божията благодат. Познавам отци, живели 60 – 70 години на Света гора, строго подвизавали се, а когато ги попиташ за живота им, казват: „Животът ми премина, а аз така и не направих нищо добро, нямам никакви добродетели, не принесох никакъв плод“.

Спомням си стареца Авксентий, който почина на 90 годишна възраст, преди около десетина години. Беше много добродетелен и свят монах. За Пасхалната неделя в манастира трябваше да дойдат отци и миряни-поклонници, голям брой, които щяха да приемат причастие. Преди самото причастяване, стоейки пред Царските врати, аз се обърнах към миряните: „Моля да пристъпят тези, които са се изповядали и подготвили. А който не се е подготвил, може сега да се изповяда, преди да бъде дадено Причастието“.

О. Авксентий (той беше сляп) помисли, че говоря за монасите. Той стоеше най-отпред в редицата на отците (беше най-старши, дошъл в манастира още през 1917 г.), чакайки реда си, за да се причасти. Реши, че моля и отците да се изповядат. И започна да се изповядва направо пред всички. Но каква изповед само: „Плувам в морето на суетата. Нищо не направих в живота си. Не зная нито къде се намирам, нито накъде отивам“. Така говореше и молеше за милост от Бога. Това смирение беше обичайно за о. Авксентий. Затова, всеки път, когато му искахме съвет, той избягваше да ни дава пряк съвет, но казваше само: „Молитва. Молитва. Казвайте: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме грешния! Също – четете „Евергетинос“ (сборник с душеполезни четива, съставен в 11-ти век от монаха Павел от Евергетидския манастир в Константинопол, преработен и допълнен в 18-ти век от преп. Никодим Светогорец). Винаги скриваше добродетелите и големите си духовни знания и мъдрост, които имаше. Целия си живот прекара в подвизи. Имаме достоверна информация, че о. Авксентий е бил удостоен всекидневно да съзерцава Нетварната Светлина. Това беше, разбира се, потресаващо, но вярно, и сме уверени че е било точно така, защото о. Авксентий имаше ония предпоставки, които са в състояние да му помогнат да достигне това боговидение. Ето това е, което лично мен ме е впечатлявало много – онова смирение на отците от Света гора, които считат себе си „за нищо“, както казва св. Никодим Светогорец.

В нашия манастир имахме и друг монах, на 97 години. Дошъл в манастира в 1924 г., бил послушник на приснопаметния, свят и прозорлив игумен на Григориат – о. Атанасий. И той бе много добродетелен старец, няма да споменавам името му, защото той е още жив (става въпрос за о. Исихий, по време на това интервю той бе още жив – бел. прев.). Помня, веднъж му казах, че той е извършил толкова много подвизи, а той отвърна: „Нищо не съм направил. Целият ми живот премина в пустословие“. Не се считаше достоен, дори и да му сварим чашка кафе. Ако правим кафе за всички, хайде, може, но специално само за него – не. Никога и за нищо не молеше. За толкова години, откак съм в манастира, никога не поиска за себе си дори и едно расо или подрасник, нищо. Ходи си с вехтите дрехи и е доволен. Единственото, за което съжалява е, че не може вече да изпълнява послушание и както казва – „даром ям хляб“. Това старче, надарено с такова дълбоко смирение, има голяма благодат и голям мир в душата си. Когато поклонници-християни идват, за да го видят, сякаш Бог го известява – още не са успели да му разкажат всичко и да му зададат конкретни въпроси, той вече им говори за онова, за което всеки иска да разбере за своя духовна полза.

Друг монах, който живя в нашия манастир и почина няколко години преди това, о. Ефрем, също притежаваше дълбоко смирение. Веднъж, много болен, той беше в болницата „Теагенио“ в Солун. Отидох да го навестя. Когато се приближавах към леглото му, той протегна ръце и ми каза: „Ела, Геронда, искам да се изповядам“. Започна да се изповядва направо пред всички. Болните слушаха изповедта му, а старецът в простодушието си дори не му мина през ум, че и други го слушат. „Искам да ми простиш, Геронда, че толкова много съм те огорчавал“ – каза ми той. „Не си ме огорчавал“ – отвърнах му аз – „по-скоро аз съм те огорчавал, защото понякога съм бивал по-строг“. А той ми казва: „Ти си го правил заради моето спасение, а пък аз съм те безпокоил с моите страсти. Точно така е трябвало да постъпваш с мене“. Тогава се обърнах към миряните, които слушаха това: „Виждате ли какво смирение има о. Ефрем и какво казва?“ Но о. Ефрем се обърна и каза: „Братя мои, изповядвам ви, че не притежавам никаква добродетел. За толкова години на Света гора не съм направил нищо. Умолявам ви, помолете се за моето спасение“.

В този момент всички миряни изпаднаха в умиление, започнаха да плачат, виждайки смирението на монаха, лежащ сред тях, защото разбраха, колко много добродетелен и търпелив е той. Един младеж от болничния персонал, който присъстваше, се прекръсти и каза: „Слава на Бога, че я има Света гора!“

И така, това е свидетелството, за което говоря от моя собствен опит на Света гора, за това дълбоко смирение на всички отци, които казват за себе си, че са нищо. И това не е някакво лицемерно, нито показно смирение. То е неподправено смирение, изхождащо от истинското им мнение за самите тях – че нямат никакви добродетели и не са принесли никакъв плод в монашеското си служение. При все това, те имат душевен мир и не се страхуват от смъртта, защото тяхната съвест им казва, че въпреки духовната им немощ, те имат благодат и Божията милост е върху тях.

Ще кажа и за още нещо, което ме е впечатлявало на Света гора (а може би и вас, а и другите, които са я посещавали). Това е, че отците не са безлични, не изглеждат като едно и също лице, а всеки си има свои собствени черти, всеки е неповторима личност. И добродетелите на всеки поотделно, поведението им, подвизите – носят отпечатъка на личността му. Те никога не показват, че имат добродетели. Напротив, винаги демонстрират случайните си грешки до такава степен, че някои миряни, като ги гледат, падат в съблазън. Но тях не ги е грижа за това, защото всъщност показват истинската страна на нещата, не лъжливата. В това се състои истинският, неподправен дух на отците от Света гора.

Неотдавна ми разказаха за един монах, велик постник и подвижник, който можел в продължение на много дни да се храни само с капки роса от храстите, но когато бил в Карея, влизал в гостилницата и пиел бира. Правел това, за да остави у хората впечатление, че е невъздържан и немарлив монах, който не се подвизава. По този начин хвърлял прах в очите на всички, за да скрие многодневните си подвизи и пости.

Разбира се, знаете и за юродивите заради Христа. Има ги и в Света гора. Затова не бива да се правят прибързани изводи за монасите, които на пръв поглед правят някои странни неща и дават вид, че не са добродетелни. Те правят това от желание да скрият добродетелите си и големите си подвизи.

Разбира се, благодатни отци в Света гора са не само тези, които са известни на света със своите големи добродетели, разсъждения, дарове на прозорливост, но и онези другите, които не са така добре известни. И те са благодатни, и те се подвизават, плачат, каят се за своите грехове и за греховете на целия свят. Постепенно и те получават благодат от Бога, и биват удостоявани от Него с истинска християнска кончина. За цялото време, с което Господ ме е удостоил да пребивавам на Света гора, съм виждал успението на 15 отци. Впечатли ме това, че при тези отци смъртта беше лека, макар че, бидейки все пак хора, те не бяха съвсем лишени от някои слабости. Господ ги удостои да си отидат от тоя свят в пълен мир, изповядали греховете си и покаяли се. Някои от тях дори бяха предвидили края си. Това е голямо утешение за нас, по-младите, че Бог дава своята благодат на онези, които се подвизават и ги удостоява да си отидат с мир от този живот и да преминат във вечния живот, където ни очакват Христос, Божията Майка и светиите.

Благодатните светогорски отци остават телата си на гробищата на Света гора. Често техните кости благоухаят. Това почувствахме и по време на ремонта на манастирската ни костница. Тя се намира под гробищния параклис, посветен на Всички Светии, в който служим през съботите. Всеки петък вечер отслужваме панихида с поменаване имената на всички починали отци. Под този параклис почиват костите им. Когато течеше ремонтът в костницата, пренесохме костите в параклиса. Тогава всеки, който влизаше вътре в него, чувстваше как го облъхва едно наситено благоухание.

Източник: http.www isihazm.ru

 

 

 

За благоговението

Юни 26, 2018 in Беседи, Начална страница

 

Храмът е място на особено Божие присъствие. Затова, посещавайки храма, влизайки в съприкосновение със светините и предметите, които се използват при извършване на богослужението, вярващият човек изпитва чувство на благоговение. Но понякога се случва това чувство да бъде изгубено и с него си отива нещо важно – духовният живот на човека се изкривява, а понякога се стига и до загуба на самата вяра… Как правилно да се отнасяме към храма, богослужението и светините, какво би ни помогнало да съхраним благоговението си – за това разговаряме със Саратовския и Волски митрополит Лонгин.

– Владико, как са свързани вярата и благоговението?

– Много тясно. Благоговението е външното проявление на вярата. Благоговейното отношение към храма е осъзнаване, че мястото, свързано с поклонението пред Бога и с молитвата към Него, е свято. Спомняме си известните още от Ветхия Завет слова: събуй обущата от нозете си, защото мястото, на което стоиш, е свято. (Нав. 5:15). Това изискване на Писанието да проявиш своето благоговейно вътрешно състояние чрез някакви външни действия е много правилно. Човекът е двусъставно същество: той не може да преживява чувствата си изключително духовно, те трябва да се проявят и външно. Да кажем, влизайки в храма целуваме иконите, прекръстваме се, покланяме се, и тези външни действия са израз на нашето вътрешно благоговение.

Ние знаем, че храмът е място, където обитава Божията слава, затова се отнасяме към него по съвършено различен начин, отколкото към което и да е друго обществено здание. Но намирайки се дори и на обществено място, възпитаният човек ще се придържа към определени правила на поведение. Колко повече те трябва да се спазват в храма, който има такова високо предназначение.

Това сякаш са понятни сами по себе си неща. Но в днешно време за тях трябва да се напомня, защото традицията на църковното възпитание се е прекъснала, прекъснало се е и предаването на поведенческите норми, свързани с благоговейното отношение към светинята.

Спомням си нещо, което съм чувал от покойния вече български архиерей – Неврокопския митрополит Натанаил. Той разказваше, колко благоговейно се отнасял към светините техният селски свещеник, който дошъл у тях да причасти болен и с какво благоговение се отнасяли вярващите хора към самия него: „Епитрахилът, кръстът и Евангелието той носеше обвити в платно. Преди да разгърне това платно, той изми ръцете си, прекръсти се, целуна платното и едва това го разгъна. И отношението на хората беше толкова благоговейно, че водата, в която свещеникът измиваше ръцете си, те не изхвърляха на земята, а изливаха в огъня, върху въглените, за да не я тъпче никой.“ Почитта към светинята и благоговението на свещеника поразили юношата и той запомнил това за цял живот. Мога да кажа, че самият митрополит Натанаил беше много благоговеен човек.

Днес у нас нещата са по-различни, защото храмовете ни са пълни с хора, които дойдоха в Църквата неотдавна. Развитието на църковния живот в Русия през последните две десетилетия върви скокообразно. Пример за това е нашият Саратов, където за година и три месеца бяха открити петнадесет храма. На Връбница и на Пасха, които в болшинството от тези храмове се празнуваха за пръв път, всички те бяха препълнени с народ. Разбира се, имаше различни хора, в това число и такива, които може би преди това изобщо не бяха влизали в църква или бяха се отбивали там един-два пъти в годината. А сега, виждайки, че близо до техния дом са построили храм, накрая се наканили и дошли, което е добре. Но може ли да се очаква, че това са енориаши, които вече знаят всичко и добре се ориентират в богослужението? Не, разбира се. Значи пред духовенството се отваря широко поле за действие. Както всичко, свързано с вярата и Църквата, и благоговението ни трябва да бъде осмислено. Ако вместо съзнателно почитание към светинята човек просто усвоява редица непонятни действия, се стига до това, което днес обичат да наричат магическо, езическо отношение. Затова християнинът трябва винаги да се отнася съзнателно към своята вяра. Трябва да познава Свещеното Писание, да знае какво представлява храмът, какво е устройството му, в какъв момент какво се случва в него, и как човек трябва да се отнася към случващото се, изразявайки своето отношение, включително и със своето поведение, със своите действия.

– Вероятно основната причина за недостатъчно благоговейното поведение на вярващите в храма е непознаването на смисъла на службата, на това, което се случва по време на Литургията? Веднъж ние с Вас говорихме за този момент от Литургията, когато след възгласа: „Светинята е за светите“ Царските двери се затварят…

– Да, в този момент болшинството от хората просто „се изключват“ от службата, движат се от място на място, поздравяват се, започват да целуват иконите. Но нали в този момент в олтара се извършва свещенодействие! Тече причастяването на духовенството и се подготвя причастяването на миряните.

А хората остават с впечатление, че е настъпила пауза, която може и трябва да бъде запълнена с нещо. Дори клисарите започват да дрънкат с всевъзможни капаци и задължително изпускат нещо в най-важния момент на причастяването на духовенството. Или например, когато излизам за проповед, ми се налага да поставя иподякона, държащ архиерейския ми жезъл, пред празничната икона, за да може по този начин да възпира народа, който започва да й се покланя и да я целува точно в този момент, без оглед на това, че стоящият пред него на амвона архиерей се опитва нещо да му каже… Макар че като цяло тези случаи намаляват.

– В нашия храм свещениците по едно време се опитаха да променят ситуацията, т.е. да призоват към ред и да забранят целуването на празничната икона преди причастието и дори по време на него. „Пред нас стои Сам Христос, а ние не Го забелязваме и отиваме да целуваме иконата…“ – казваше отчето. Нищо не излезе, имаше недоволство, дори жалби… По какъв начин свещеникът трябва да работи с хората по този въпрос, как да ги учи?

– Трябва много да се говори с хората и всичко да им се обяснява. Не казвам, че изведнъж всички ще разберат, но с течение на времето ще чуят и основната част от енориашите ще започнат да реагират правилно. Да, понякога да доведеш нещата до там, че да бъдеш чут и разбран е много трудно. И не само защото ние, духовниците, не полагаме усилия. Но и защото в днешно време има много хора, които не искат да слушат никого, не искат нищо да занаят. За съжаление това е характерна черта на нашето време и занапред тя само ще се задълбочава.

Освен това има хора, които имат напълно фантастични представи за църковния живот, но твърдо знаят защо са дошли в храма, какво искат да получат и какво тук са длъжни да им дадат. Това е голямо изпитание за свещеника. Но въпреки всичко той трябва да запази самообладание, търпение, трябва да бъде учтив, да се усмихва и да отговаря спокойно и на най-странните въпроси. Трябва да се има предвид: първо, че щом човекът е дошъл в храма, това е станало не без Божията воля; и второ, че е работа именно на свещеника да обяснява и учи какво е Църквата, тайнствата, какво означава живот с Бога.

– В молитвата при ръкоположение, наричат този, когото ръкополагат, благоговейнейши. Т.е. служението на Бога изисква благоговение в най-висока степен?

– В тази молитва става дума за нещо малко по-различно – затова, че от всички благоговейни иподякони или дякони се ръкополага най-благоговейният. Но като цяло, наистина, единственото, в което ние можем и трябва да се надпреварваме един друг, е нашето благоговение. Под благоговение в случая се разбира не някакви външни белези – съответстваща походка, наклон на главата и т.н., а дълбочината на църковния, духовния живот на човека. Т.е. благоговеен е този човек, който живее с Христос.

– В какво се проявява благоговението на свещеника? Веднъж Вие казахте, че много неща стават ясни още щом погледнем храма. На какво трябва да се обърне внимание?

– Всичко е много просто. Колкото по-голямо е благоговението на свещеника, толкова по-малко животът му в Църквата се различава от живота му извън храма. Ако свещеникът идва в храма само за да „работи“, заедно с расото той си слага някаква маска. След това, излизайки на улицата, той я сваля и става „обикновен човек“. При което в такива случаи той подчертава тази своя „обикновеност“ така карикатурно, че това се набива на очи. Това показва, че човек се стеснява от своята вяра, че не живее според нея. Това е много лошо. Това говори, че той е несъстоятелен като свещеник. Може да бъде умен, може да бъде дори добър, но не може да бъде наречен благоговеен. Благоговеен е онзи свещеник, който се отнася към служението си като към главно дело, към смисъл на своя живот. Когато влезеш в храма на такъв свещеник, виждаш че там всичко е чисто, красиво, стилно, направено с вкус, с любов. А има и други случаи: парцали, захвърлени в ъглите, оставени стари кофи, някакъв разнебитен стол, проядена пейка… Всичко това е много показателно. Храмът може да е беден, но добре поддържан. Както се казва: „Бедничко, но чистичко“. Това е по възможностите на всеки и зависи само от настоятеля и от неговото отношение към дело.

И, разбира се, извършването на богослужението. Има свещеници, които служат така скоростно, сякаш насила са ги напъхали в олтара и те бързат да избягат оттам при първа възможност. В такъв храм службата се извършва прибързано, с небрежност. Какво се пее и чете – никой не може да разбере. Т.е. явно е, че свещеникът не преживява службата, тя не намира отклик в сърцето му. Той гледа на нея като на принудително, тежко задължение, което трябва по-скоро да завърши.

Тези два критерия – състоянието на храма и как протича богослужението в него – много ясно и точно говорят за свещеника. Да кажем още веднъж: благоговейният свещеник е този, който живее своето служение, в него намира храна за своето сърце и ум и е готов да подчини всичко в живота си на него.

– Благоговението на свещеника оказва ли влияние върху енориашите?

– Има една забележителна руска поговорка: „Какъвто попът, такава и енорията“. Тя е валидна във всички случаи.

– Как свещеникът да съхрани своето благоговение и плам в служението си? Може би на времето сте се допитвали за това да някой духовник от по-старото поколение или сте виждали добри примери?

– Човекът е непостоянно същество и да съхрани своя плам е трудно. Когато бях млад, ми беше дадено да видя няколко възрастни свещеници, които бяха служили дълго и добре. Тогава не ми идваше на ум да ги питам как са постигнали това.

Познавах, например, свещеник, който беше прослужил повече от четиридесет години в една и съща енория. Моите баба и дядо имаха вила в околностите на Можайск. През ваканцията баба събираше всичките си пет внука и задължително, два пъти през лятото, ни водеше да се причастим в храм „Св. Илия“ в Можайск, който по съветско време не беше затварян. Свещеникът се казваше отец Борис (протойерей Борис Пономарьов) – ветеран от войната, много простодушен, работещ човек, с мазоли на ръцете. Той служеше прекрасно и поддържаше в храма си идеален ред. Храмът се намираше на старото гробище, за което той също се грижеше сам. Ако се случеше да дойда във време, в което нямаше служба, виждах как той ходи с ръчна количка из това гробище, почиства, боядисва оградките, изхвърля боклука, или прави нещо друго. По цял ден беше зает: през лятото поливаше цветята, през зимата почистваше снега. Храмът беше чист до такава степен, че буквално блестеше. И така почти петдесет години! Докато беше жива неговата съпруга, те се трудеха заедно. Той сам шиеше одежди, печеше просфори. На храмовия празник се стичаха много хора. Отец Борис знаеше, че ще дойдат много деца и, докато руската печка в неговия дом изстиваше след печенето на просфорите, той разбиваше белтъци и печеше вкусни целувки. Аз добре си спомням печката, пълна с тези целувки, които той приготвяше специално за децата.

През деветдесетте години почина неговата презвитера, самият той беше над осемдесет, но продължаваше да се труди по същия начин. Загина трагично: беше приютил излязъл от затвора престъпник и го убиха.

Познавах още един свещеник от едно костромско село, отец Василий, който също почти половин век беше настоятел там. Почина преди известно време.

Сега, когато станах архиерей, и пред очите ми минава животът на много свещеници, аз започнах да се замислям: в какво се крие тайната, кое им беше помогнало служейки няколко десетилетия пред престола, да си останат и благоговейни, и събрани, и внимателни? Но на времето, поради младостта си, не ги попитах… Сега размишлявам – как ли им се е отдало това? С течение на времето започнах по-често да си спомням и за други свещеници прослужили до дълбока старост и да ги ценя по новому, защото в тяхно лице съм видял духовници, които до дълбока старост си останаха такива, какъвто и аз бих искал да съм цял живот.

Мисля, че причината се крие в това, за което говорих по-горе – те се отнасяха към свещенослужението като към особен живот. А това дава и сили, и възможност да съхраниш топлината в сърцето и да служиш достойно. При това те са имали неимоверни трудности и проблеми, защото са живели по време на съветската власт, а това беше много труден живот.

– Миряните също често се оплакват от загуба на благоговение – основно поради привикване към светинята. Какво ще ги посъветвате, на какво да обърнат внимание?

– Човек свиква с всичко: и със светинята, и с молитвата. Но обикновено в началото той проявява леност, казва си: „Днес няма да чета сутрешните (или вечерните) молитви…“, „Тази неделя няма да отида на служба – нищо няма да се случи“ и т.н.

За тези възрастни свещеници, които познавах, беше естествено да се молят ежедневно. Отец Борис четеше правилото винаги преди да служи. Дори когато вече бе много стар, за него беше немислимо, невъзможно да не прочете правилото. Понякога ми се иска да попитам нашите млади свещеници: „Четете ли правилото всеки път преди да служите?“ Но се страхувам да им задам този въпрос, защото не знам как да реагирам при възможен отрицателен отговор. Досещам се, че не всички и не винаги го четат.

Същото може да се каже и по отношение и на миряните. Загуби в духовен план произтичат тогава, когато човек сам е оставил нещо, изхвърлил го е от своя живот. А после казва – „Загубих…“ Не си загубил – изхвърлил си. Последствията от това могат да бъдат много сериозни – дори до загуба на вярата. Днес, благодарение на интернет, знаем много такива истории. И тогава човек казва за църковния живот, за молитвата, за постите: „Защо ми е нужно това? Всичко това са глупости. Това „не работи“. „Работи – не работи“ – това е основният критерий за съвременния човек: според него, наборът от определени действия трябва да доведе до определен резултат. Но с Бога така не става. Бог е Личност. С Личността не може да се общува по този начин. Резултатът от живота в Църквата е животът в Църквата. Аз не знам друг резултат. А всичко останало трябва да се остави на Божията воля.

– В „рисковата група“ вероятно са и тези, които помагат в олтара, особено подрастващите?

– Да, разбира се. Когато ръкополагам свещеник или дякон, винаги на всеки от тях казвам, че най-важното, което трябва да съхранят, това е благоговението към олтара, към престола, да се стараят да не привикнат и да започнат да се отнасят към него като към работно място.

Що се касае до децата и младежите… Нужно е край тях да има истински свещеник, наблюдавайки когото, те биха могли да почувстват светостта на мястото, висотата на служението Богу.

Аз винаги призовавам свещениците да работят с младежите, да възпитават добри випускници за семинариите. Но виждам, че мнозина от тях не желаят това. А не желаят, защото, за да го направят, е необходимо първо да възпитат себе си. За да може младият човек, който е влязъл в олтара, да не си отиде оттам разочарован от Църквата и църковния живот, а да остане там, да гори от желание да служи на Църквата, а после, може би, да поиска и сам да стане свещеник, той трябва да види добър пример в лицето на свещеника, на когото помага.

Затова от една страна – да, младежите са в рисковата група. Но, от друга – ако имат пред себе си добър пример, това е възможност „да се заразят“ за цял живот с любов към Църквата и богослужението. Защото младостта е време, когато човек се учи лесно и възприема всичко много дълбоко.

– Въпросите, които получаваме в сайта „Православие и съвременност“, са основно от битов характер. Много от тях се отнасят до това, как да постъпваме с осветени предмети или осветена храна. Например, трябва ли да събираме трохите от осветения козунак и пасхалните яйца и да ги изгаряме? Какво да правим с върбовите клонки или връвчицата, на която сме носили кръстчето си? С шишенцата от елей или светена вода? Как правилно да забърсваме праха от иконите („В църквата ми казаха, че трябва да отделя специална кърпа за това, която не бива да пера, а да изгарям. Така ли е наистина?) И действително – как да постъпваме? Къде е златната среда? Например, към иконите трябва да имаме благоговение, но нима кърпата с праха от иконите е светиня, която непременно трябва да изгорим? Не възниква ли по този начин лъжливото благочестие?

– Осветената храна трябва да се изяжда в цялост. В миналото никога не са изхвърляли дори просто благословената преди ядене храна. Трябва да се постараем на нашата трапеза да има толкова храна, колкото ние и нашите близки можем да изядем, а не пет пъти повече. Да изгаряме, да пускаме в течаща вода, да оставяме в място, на което не могат да бъдат тъпкани предметите, които са били в съприкосновение със светинята е древно правило. Просто не бива да бъдем прекалено усърдни в това, не бива да разширяваме до безкрайност кръга от такива предмети. Смисълът на тази традиция е в това, да се възпита в човека чувството за някаква принадлежност към духовния свят, иноприродност на свещените предмети. Но кърпата с прах от иконите не е светиня, разбира се. Към всичко трябва да се пристъпва с разсъждение.

– А кое е светиня?

– Светинята е нещо, отделено от обикновения свят; нещо, което е свързано с Бога. Тя е свързана с видимо проявяване на действието на Божията благодат в нашия човешки свят. Ние знаем от Свещеното Писание, че обикновени предмети, като например пояса на апостол Павел (за което се споменава в 19 глава на Деяния апостолски), могли да носят изцеление на тези, които с вяра се докосвали до тях. Но ние почитаме не самите тези предмети и не материята, от която са направени, а възнасяме ума си от образа към първообраза, съгласно ороса на VII Вселенски събор, т.е. към самия Спасител Христос, към Божията Майка, като се покланяме и почитаме Самия Бог и проявленията на Неговата благодат в света.

Що се отнася до материалните свидетелства, които са като някакви „патерици“ за човешкия разум, при цялото ни уважение към тях, трябва все пак ясно да виждаме границата между Бог, Който е Извор на светостта и самите тези предмети.

– За нашата съвременност, като че ли е характерен и следният проблем: ние така дълго се борихме против магическото отношение към ставащото в Църквата, против обредността, че до голяма степен разрушихме и благоговението към светините и тайнствата. Появи се отношение към Причастието като към това, на което „аз имам право“. Защо се получи така – защото хората започнаха да се причастяват доста по-често или по друга причина?

– Вижте в какво е проблемът… Ние непрекъснато живеем по принципа на махалото – при нас то се люшка ту в едната, ту в другата страна. Да, против магическото отношение се борихме и се борим. Но при това трябва много да внимаваме и да не пропускаме другия враг – потребителското отношение към Църквата и към всичко, което се случва в нея, към тайнствата. „Аз дойдох – дайте ми, имам право.“ Това може да е по-лошо от не напълно осъзнатото отношение към светинята и към всичко, свързано с нея. Но това е тема за отделен разговор. Това, че съвременният живот придобива ярко изразен характер на взаимоотношенията „ти – на мен, аз – на теб“, и че такива отношение ние се опитваме да изграждаме не само с хората, но и със Самия Бог, е много лошо, страшно. И с тази наша нагласа трябва да се борим още по-силно, отколкото с всичко останало.

Любовта не забравя

Юни 25, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Беше едно съвсем обикновено, с нищо забележимо утро в клиниката, в която работех. При лекаря дойде един доста възрастен човек, за да му махнат конците от пръстите на ръката. Личеше, че е много развълнуван и бърза за някъде. С треперещ глас попита кога ще дойде лекарят, защото в 9 часа има важна работа, а сега е вече осем и половина.

Проявих разбиране и му казах, че в момента всички лекари са заети и ще са в състояние да му обърнат внимание чак след час. Но като видях тъгата в очите му, обърканите движения, с които поглеждаше часовника си, нещо ме докосна. В този момент нямах чакащи пациенти и реших сам да се погрижа за раните на този човек. Зарадвах се, че раничката е добре обработена и няма да има проблем да се махнат конците. И като се посъветвах с колегите, се заех с пациента.

Искаше ми се да поговоря с него и затова започнах пръв:

- Виждам, че нещо много бързате. Може би, имате час при друг лекар?

- В 9 часа трябва да нахраня болната си жена. Тя е в болницата.

От лекарско любопитство попитах от какво е болна. Мъжът ми отговори, че има болестта на Алцхаймер. Успях да свърша операцията, докато траеше разговорът ни, но все пак това отне известно време и ми се стори, че той няма да успее да бъде в 9 часа в болницата при жена си. Поинтересувах се, дали тя ще се развълнува, ако той закъснее. Човекът печално поклати глава:

- Не, няма да се вълнува. През последните пет години тя изобщо вече не ме познава. Дори не помни кой съм й аз.

Учудено възкликнах:

- И въпреки всичко, вие бързате да бъдете точно в девет часа всеки ден в болницата при човек, който дори не може да ви разпознава?

Тогава той ласкаво ме потупа по рамото и с бащинска усмивка ми каза:

- Да, за съжаление, тя вече не помни, кой съм аз за нея. Но затова пък аз помня добре, коя е тя за мен. С нея съм бил щастлив през целия си живот.

Приближих се до прозореца и дълго гледах след отиващия си възрастен пациент. И чак след като някой почука на вратата усетих, че плача. Моят сутрешен пациент ми каза, че е бил щастлив. Да, и онази жена е щастлива, че има такъв мъж. Това не е някаква страст или романтика, а истинска любов, способна да разбере, да прости и да приеме всичко, което ще стане – това е нещо непреходно. Ние ще си заминем. Но тя ще остане, въплътена в нечие сърце.


Превод от руски език

Птичката

Юни 22, 2018 in Видео, Начална страница





Наставления към православните родители

Юни 21, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

 

Обикновено родителите смятат, че всичко добро в техните деца се дължи на тяхното възпитание, а всичко лошо е дошло отвън. Естествено – всичката мръсотия идва от улицата. Та нали не те са ги учили да пушат, да употребяват неприлични думи, да обиждат слабите. Не те са учили дъщерите си да си слагат вулгарен грим, да носят непристойно облекло, да се смеят високо. Това е типична родителска грешка.

Всъщност, причината за т. нар. външно влияние е напълно домашна – намира се в загубата на авторитета на възпитателя. Родителският авторитет бива разрушаван най-често от лъжата. Родителите смятат, че наивното дете не е в състояние да схване лъжата или да почувства лукавството. Особено ония малки, битови лъжи, които се допускат в някои семейства в името на някаква уж благоприлична цел.

Да, детското съзнание наистина е доверчиво, тази доверчивост е необходима на детето, за да се доверява на учителите, да се учи да живее. Детето още няма свой опит, но му е даден един особен усет да разпознава лъжата и фалша. Затова, да го излъжеш или да скриеш истината за нещо от него е много трудно. Децата не знаят, но чувстват.

Поначало децата идеализират майките и бащите си. Затова родителската лъжа е катастрофа за тях. Веднъж разколебано в доверието си, детето става подозрително, очаква друга лъжа и измама, започва да се колебае в уважението към родителите си. По силата на подражателството самото то започва да лъже и да мами.

Лъжата по отношение на родителите довежда до това, че детето се отдалечава от тях. Изпитва срам от родителската любов заради лъжите си и както някога Адам, предпочита да се скрие от тях между дърветата.

Родителският авторитет може да пострада и заради допусната несправедливост. У децата и юношите има едно изключително остро чувство за справедливост и несправедливост. Те възприемат крайно болезнено всяка несправедливост, дори и да не е насочена директно към тях самите.

Понякога се случва родителите да обвиняват детето за нещо, за което то няма вина. Да го наказват, без да е виновно, само по подозрение, без да са разбрали и без да имат някакви явни доказателства. Или пък за нещо, за което то не знае, че е грешно и не трябва да го прави.

И тук не е важна болката от всичко това, а резултатът от нея. Това е болката от разрива. Детето си казва: „Аз никога не бих постъпил така“. Бащите са винаги обичани – и умните, и не особено умните, и трезвениците, и пияниците, и богатите, и бедните. Но не е лесно да обичаш несправедливите.

Авторитетът може да пострада и от липсата на време от страна на родителите към децата, затова, че те не намират много време да побеседват с тях. Защото именно от домашните беседи, повече от всичко друго, детето усвоява нравствената и духовна храна, която ще му е необходима.

Възпитанието не трябва да бъде свеждано само до някакъв бездушен списък от забрани и нравоучения. „Не трябва да се краде. За това може да те вкарат в затвора“. „Пушенето е вредно. Никотинът убива бавно човека. От пушенето заболяват белите дробове“. „Не трябва да се ругае. Не трябва да се говорят неприлични думи. Бог ще те накаже за това“. „Ръцете трябва да се мият преди ядене. Иначе микробите попадат в устата, от това можеш да заболееш и дори да умреш“.

Тук нито едно „трябва“ и „не трябва“ няма да постигне целта си. Децата, и дори юношите не се страхуват от болестите и смъртта.

Младата психика е настроена позитивно. Детето вярва, че пред него има дълъг и щастлив живот. То не се плаши и от затвор, защото вярва, че за такава глупост – да вземе от чантата на майка си малко пари, няма да го затворят. То не се кани да краде сериозно. А неприлични думи могат да се говорят там, където няма възрастни. Бог няма да вземе да наказва за такива неща Петя или Женя. За него родителите са скучни педанти, техните поучения са без покритие.

Възпитанието е творчески процес. Това е служение на Бога чрез служение на човека (малкия човек), за който родителите ще отговарят пред Божия съд. За да бъде осъзнато едно поучение или предупреждение, то трябва да бъде издигнато над плоскостта на битието. И да бъде одухотворено посредством Божието слово, църковната или семейната традиция.

Относно грубостта и ругателството, в Библията може да се открие и прочете едно авторитетно поучение, написано 300 години преди Рождението на Спасителя – „Човек, който се приучава на хулни думи, няма да се научи до сетните си дни“ (Сир. 23,19). Или, отдавна е запомнено, че грубите и хулни слова затъмняват съзнанието, от това човек става непълноценен, затъпява.

Особено на християните не подобава да ругаят. Чрез произнесените думи се открива сърдечнияj ни живот. „От препълнено сърце говорят устата“ (Мат. 12,34), е казано в Евангелието. А още повече се отнася това за онзи, който ругае! Нима може с едни и същи уста да се молиш и да ругаеш? И Апостолът казва: „От един и същ извор не може да извира и солена и сладка вода“ (Иак. 3,12). Може да се каже същото и за Светото Причастие, което вземаме в устата си.

Или пък за пушенето. Защо първо не седнем да обсъдим с юношата мотивите да се започне с пушенето, с цялата им низост и пошлост. Те са преди всичко страх от насмешки, обикновена страхливост. Или пък от желание да си предадеш тежест, каквато всъщност нямаш. Просто – обикновено хулиганство, да го наречем.

Започваш да пушиш от желание да си като всички. Това не е ли предателство срещу собствената ти индивидуалност, с която си удостоен от Господа?

Особено грозно е да видиш момичета, които пушат. При тях мотивът е само един – да се харесат на някое момче или на всичките момчета.

Колкото до миенето на ръце, и то следва да бъде одухотворено, защото има в себе си не само хигиенна традиция, но и сакрален смисъл. Вярващият човек се отнася към храната като към Божия благословия. Ние казваме всеки път преди трапеза: „Отче наш… насъщния ни хляб дай ни днес“. Затова и приемаме храната, все едно от ръката на Господа – благоговейно, с чисти ръце.

Също и покривката на масата е измислена не за красота и удобство. Тя символизира благоговейното отношение към храната като дар Божий. И разговорите по време на хранене се прекъсват, не само защото е неестетично и човек може да се задави, а от уважение към насъщния хляб.

Почитанието към по-възрастните (родителите) е основна добродетел, която приближава човека към Бога. Възпитаното в почит към родителите дете лесно може да бъде приучено и на любов към Бога, в почитането Му като Небесен Отец.

Тази добродетел не може да бъде насаждана със силови методи, не трябва да бъде купувана с материални блага или с безцеремонно фамилиарничене, нито се усвоява с нравоучителни сентенции. Тя се ражда от семейната любов и взаимното уважение на всички членове на семейния съюз.

Източник: # православиеисовременность@ zhiviy v_ pomochty

 

 

Някои съвети от Старецът Тадей Витовнишки

Юни 20, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Строгостта в отношението към близките е опасна. В държането си към хората трябва да бъдем благи, кротки, снизходителни.

Към нашите близки трябва да се отнасяме еднакво. Не трябва да делим хората: този ми е симпатичен, онзи ми е антипатичен. Защото така вие обявявате война на другия човек. И тя ще бъде за вас непоносима. И макар че външно вие не сте дали повод нито с дума, нито с действие, вътре в себе си, със своите мисли, вие сте го предизвикали.

Престанете да мислите зло за своите началници или колегите ви по работа, променете лошите мисли на добри, и ще видите, как се променя поведението на вашите предишни „неприятели“.

Хората са променливи като вятъра. Днес са с теб – утре против теб. Кой може да спре вятъра? Кой може да угоди на целия свят? Ако се стремиш да угодиш на всеки, непременно ще се натъкнеш на беда. В Евангелието се казва една проста премъдрост – да бъдем ничии за целия свят, за да станем пред Бога нечии.

Когато откриете някоя сродна душа, останете с нея, защото това е голяма радост да водиш приятелство със съмишленик.

Характера е ключова черта – основа за прехода към вечността. Ако ние сме мирни и тихи – ще отидем в редиците на светиите и ангелите.

Ако твоите родители са атеисти, а ти си вярващ, не упреквай и не дразни родителите си със своята вяра, но се моли за тях и бъди добър към тях.

Попитали един старец: „Как трябва да се молим на Бога?“, старецът отговорил: „Трябва да се молим така, както се е молил отец Йоан Кронщадски. Той внимателно четял молитвата, усещал всяка дума, която сгрявала неговото сърце, а в душата му се разливали мир и радост, и затова се молил с чувство. Думите в молитвата трябва да се произнасят с вяра, че Господ гледа към вас и ви слуша. А когато по време на молитва в сърцето ви се зароди нещо, уловете го, задръжте го – и останете с него“.

Светът все повече се увлича по греха и злото и смесва любовта със страстта, а любовта и страстта нямат нищо общо. Любовта това е Бог, а страстта е това, което произлиза от злите духове.

Господ ще ни смири с помощта на заобикалящите ни хора. Някои предизвикват нашето раздразнение, гняв – и така ще продължава докато, не станем спокойни, докато не научим този урок.

източник: https://vk.com/zhiviy_v_pomochty

Никой не се променя насила

Юни 19, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Никой не се променя насила. Променя се, но за малко. Преди години отидох на един площад, където имаше младежи, които бяха анархисти. Те искаха да видят извършване на екзорсизми*, да видят, че демоните съществуват. Тогава бях млад, но веднъж ги заведох да видят. Те казваха: „Ако видим това, ще се променим!“. Добре, видяха го! Видяха един куп неща, ужасиха се, изпотиха се и т.н. За три месеца станаха ангели, нито хулеха, нито водеха порочен живот, нито скитаха. Това обаче продължи три месеца, след това пак същото. Защо? Защото там почувстваха натиск и отидоха на църква от страх. Това не продължава дълго. Въпросът е да го правят доброволно и да възлюбят Христос, а не да се страхуват от дявола. От това няма смисъл! Сладостта на Христос е тази, която ще ни задържи неизменно до Него в любовта Му.

Кой е днес блудният син? Ние сме готови да кажем, че другите са блудни и че трябва да ги поправим, да им говорим строго, и някак си чувстваме, че ние, християните, сме добрите, които трябва да порицаваме света, за да се поправи. Чувствам обаче, че блуден син е повече този, който е близо до Църквата, макар и понякога по погрешен начин. Блудните синове на Отца може да сме ние, които мислим, че сме здрави, но всъщност сме малко лицемерни. Виждаш греха на другия и казваш: „Виж този какво прави! Защо го прави?“, но тайно в себе си ревнуваш, и ако те попитам искрено: „Би ли искал и ти да направиш същото? Кажи ми истината!“, ще отговориш: „Да, бих искал!“. Това е истината! Не ми се иска да казвам и другото. Някои, които обвиняват грешните хора, скришно в живота си правят същото! Правят същото! Вкъщи вършат подобни действия, да не кажа, че и по-лоши. Външно се представяме за строги, за добри, но другият разбира, че не живееш това, за което говориш.

Ще ви кажа нещо и дано никога не го забравим. Бог е най-голямата любов, която съществува във вселената. Бог съществува, преди ние да съществуваме. Бог е възлюбил и мене, и тебе, и всички близки, роднини, приятели, децата, преди ние да ги възлюбим, Бог ги е възлюбил много повече от нас. Той прави всичко, за да спаси света, и няма нужда от моята помощ, за да го промени. Ако ти обичаш един път детето си, мъжа си, жена си и искаш да ги промениш, Бог ги обича безброй пъти. Следователно, когато разбереш това, ще се успокоиш, ще се вразумиш и ще си кажеш: „Какво знам аз в сравнение с Бога? Аз по-умен ли съм от Него? След като Той оставя така нещата, нека помогна внимателно, да не прибързвам. Нека поставя Бог на първо място в живота си и да кажа: „Боже, просветли ме какво да правя във всеки един случай“.

И ако искаш, нека ти кажа коя е най-голямата помощ за някого, който е в опасност, на когото искаш да помогнеш да се промени – най-голямата помощ за твоето блудно дете, мъж, жена или приятел не е да го притискаш, а да му дадеш спокойствието на душата си. Да види, че имаш спокойствие в сърцето си, да види, че имаш пълно доверие в Бога! Това е най-голямата помощ!

Колко деца в училището, където преподавам, понякога живеят объркан живот. Опитвам се да застана до тях колкото се може по-внимателно и колкото повече минават годините, толкова повече си давам сметка. В началото бях много строг и мислех, че така ще бъде по-добре, но когато бях строг, всички ме отбягваха, а сега, когато се опитвам да не им се карам много, а да ги спечеля по добър начин, те не ме отбягват, а идват.

Нека ви кажа нещо: човек се променя лесно. Защо трябва да сме толкова фалшиви? На бдението, което правихме в Лимасол, една госпожа дойде и ми каза:

– Искам дъщеря ми да се поправи!

И както ми дойде, така й отговорих:

– Ти на младини как беше?

– Е, аз съм друго нещо, сега не съм същата.

– Не, кажи ми, ти как беше на младини?

Имаше и други хора, гледаха я и тя се срамуваше да отговори, но другите я познаваха и й казваха:

– Хайде, кажи сега.

– Е, отче… трябва ли и детето ми да бъде такова?

– Но детето си е твое, ти си го родила, от тебе е взело! Ти също си водила свой живот и си минала през различни неща… Не можеш да искаш от детето си да се промени веднага, лека-полека ще се промени. Ти как стана толкова добра сега, промени се, омекна, молиш се и се смиряваш. Е, и то лека-полека ще се промени.

– Не може ли малко по-бързо?

– Е, ще се молим. Решението е молитвата, а не натискът. С натиск нищо не се постига.

Нека ви попитам нещо, кое е по-лесно – да гледаш постоянно в телефона на детето си съобщенията, номерата, да търсиш информация къде е отишло, какво е правило, да проверяваш дали действително е там, където ти е казало, скришно да надничаш в живота му, да душиш дрехите му или да се помолиш, да вземеш книга с някой акатист, да я прочетеш, да я омачкаш от многото прелистване на страниците, да я намокриш със сълзите си, от свещта, която ще капе, да си отвориш очите, да се помолиш и да отправиш прошение към Бога? Кое е по-трудното? Кое? Вземаш телефона на детето си или на човека, когото обичаш, за да знаеш какво прави, да го промениш насила, да го хванеш и да кажеш: „Имам доказателства!“. И какво ще постигнеш? Ще му кажеш да промени живота си? Не се променя така животът на другия! Въпросът е да направиш това, което Христос прави, да му кажеш: „Ако искаш, иди си от мене“, а той да ти отговори: „Къде да отида, любов моя, къде да отида без тебе? Обичам те!“.

Ние искаме насила да задържим другите до себе си! Струва ли си тази любов? Струва ли си да ме обичаш насила? Никога не би ми харесало някой човек да ме обича насила – понеже има нужда от мене, понеже му давам пари, понеже има интерес. Това не е любов! Ние обаче много пъти търсим именно това – държим насила другия до себе си. Най-лошата помощ, която оказваш на някого, е да те вижда, че си в паника, да крещиш, да си подозрителен, да си лукав, да мислиш постоянно лошото! Подозрителността винаги създава смут в душата, разтърсва доверието и охлажда отношенията. Безсъние, не можеш да спиш, очакваш нещо да се случи, душата те разяжда, огромен стрес, сърцебиене и натиск…

Ето един пример, за да разберете, че това, което ви казвам, не си го измислям. Когато хората посещавали стареца Порфирий, те мислели, че правото било на тяхна страна, и си казвали: „Детето ми, мъжът ми, жена ми и т.н. имат нужда от поправяне и трябва да го кажа на стареца Порфирий“. Те отивали с лозунга „Ние сме прави“ и си мислели, че старецът ще ги оправдае, но той винаги казвал: „Много си напрегнат за детето си, живееш в стрес и така не му помагаш!“.

– Дай си ръката за малко! – казал той на една майка и хванал дланта й (разбираше по пулса не какво е кръвното ти налягане, а какво е в сърцето ти, как се чувства душата ти). – Виждам голям смут в тебе, голям смут!

– Ама за детето ми, отче, нямам ли право?

– Имаш право, но по този начин няма да промениш детето, ще стане още по-зле. Ти си човек, който оказва натиск!

През 1990 г. отидох при стареца Порфирий (тогава той беше сляп), понеже исках родителите ми да се променят, да станат църковни хора, защото не ходеха много на църква, и му казах:

– Отче, кажете ми нещо за дома!

Не му споделих проблема си, казвах си, че ако е от Бога, той ще ми каже нещо. Той се обърна и без предисловия, без нищо, директно ми каза:

– Няма да говориш пак на баща си за изповед! Първо ти ще се пробудиш, ще влезе Христос в душата ти, първо ти ще почувстваш Христос, ще минат четири, пет, шест години и след това ще видиш чудото. Дотогава ще проявяваш мълчание, послушание и молитва! – Той ме докосна по ръката. – Повтори това, което ти казах.

Аз загубих ума и дума, в онзи момент бях блокирал.

– Казахте да проявявам мълчание, послушание и… молитва.

– Точно така! И ще видиш чудото!

По това време аз постоянно натяквах на баща си: „Да отидеш да се изповядаш! Защо пиеш вино? Пиеш толкова литри всеки ден! Защо не ходиш на църква? Защо говориш така? Защо крещиш? Защо гледаш телевизия?“, а той ми отговаряше: „Няма ли да ни оставиш на мира с твоите попове! Живей си живота, ние не ти се бъркаме, ти защо ни притискаш?“. Аз наистина го притисках много. Затова говоря сега за тези неща, защото наистина споделям терзанията си. Отидох вкъщи и не казах нищо на баща си. Дните минаваха, а след един месец той ми каза:

– Как така си такъв? Свърши ли проповедта?

– Не разбрах, какво имаш предвид?

– Вече не ми казваш да ходя на изповед.

– Е, ти си знаеш, голям човек си, какво да ти казвам, ти си знаеш.

Казах си: „Много хубаво, убедих го!”. Пак бързах. Времето минаваше и нищо… Оставих го, но отвътре ме ядеше да говоря, да му кажа нещо. Наближаваше Рождество Христово – няма ли да се причасти? Не! Пасха – няма ли да се изповяда? Не! Аз си казвах: „Мълчание, послушание, молитва. Леле, отче Порфирий, това, което ми каза, ми върза ръцете и устата! Нищо не мога да направя! Но щом си ми го казал…“. През 1996 г. баща ми се изповяда, без да разбера това. Той поиска и се изповяда. Преброих годините. Старецът Порфирий ми беше казал: „Ще минат четири, пет, шест години (на шест спря) и ще видиш чудото“. През 1996 г. баща ми се изповяда, изповядва се и сега и ме нарича „отче”. Майка ми още не може, обажда ми се по телефона и казва:

– Ало, Андрей, как си?

– Добре съм.

Баща ми се промени. Защо старецът Порфирий не каза нищо за майка ми, а само за баща ми? Защото майка ми ходеше на изповед. Неговата душа го почувства от Бога. Така се промени баща ми. В крайна сметка е толкова просто да не говориш, да гледаш себе си и да си кажеш: „Кой те постави да спасиш света? Защо живееш? За да промениш другите? Мислиш, че работата ти е да промениш човечеството? Гледай да се успокоиш, да намериш мир, да видиш своето слабо място!“.

Нека ви кажа и още нещо. Понякога има хора, тук и по целия свят, които, понеже не се радват на своята лична любов и връзка, са насочили целия си интерес към това да променят децата си, роднините си, да ги поправят, да променят света. Това говори за липса, за недостиг в нашето собствено щастие. Щастливият човек не се интересува от другите с такава тревога, той живее своята любов.

Попитах една жена, която притискаше детето си:

– Имаш ли мъж?

– Да.

– Обичате ли се?

– Защо питате?

– Чувстваш ли любовта и единението с мъжа си? Щастливи съпрузи ли сте? Ако бяхте щастливи съпрузи, щастлива двойка, обаче наистина, с всичко, което крие думата щастие, нямаше да се тревожиш толкова много за детето си.

Много пъти тревогата ни за другите показва, че някъде в личния си живот, във връзката със спътника си, не сме щастливи. И след това започваме да се занимаваме с другите. Както в манастира, когато някой монах или монахиня няма мир с Бога, със стареца си, с молитвата, не чувства покой и всичко го дразни – времето, влагата, щурците, поклонниците. Ако имаш мир с Бога и с човека до теб, тогава не се занимаваш само с другите. Ние се обичаме, Бог ни е дал живот, оженихме се, създадохме деца, те ще поемат по своя път. Бог няма да те пита защо си го притискал толкова много, защо си безпокоил другите толкова много. И ти стани отворена прегръдка като Бога. Уважавай свободата на другия и го остави на мира.

Какво казва бащата на по-големия си син, който бил в дома му? Не на блудния син, а на другия, който недоволства, когато брат му се завръща. Казва му: „Чедо мое, защо правиш така?“. Нарича го „чедо мое“. Чувстваш ли, че си дете? Той живеел в къщата на баща си, но не го бил почувствал като баща. Мислех си за това сутринта, помолих се малко и си казах: „Ако имах голямо доверие в Бога, ако живеех молитвата и намирах покой в нея, нямаше да ме интересува, ако ще и целият свят да загива“. Не от презрение, а от доверие в Бога. Това, което казвам, не е презрение! Живееш ли молитвата си? Когато се молиш, доверяваш ли се наистина на Бога, за да падне от тебе огромната тежест? На светата Литургия казваме: „…нека един другиго и целия си живот на Христа Бога да предадем”. С други думи, повери живота си и всичко на Христос! Усещаш ли това? Майка Гавриила казваше: „Когато се моля за някого, аз го вземам мислено в душата си, поставям го пред нозете на Христос на Голгота и така го обгръщам в Христовата светлина. И след това, за да видя дали молитвата ми е истинска, гледам дали чувствам покой“. Ако се помолиш за някого и след това намериш покой, това означава, че наистина си го положил в Христовите нозе. Ако след молитвата пак имаш сърцебиене, означава, че не си се поверил на Христос, а пак се приел въпроса лично чрез своята логика. Когато се помолим истински, ще намерим покой, ще почувстваме целувката и любовта на Христос.

В сутрешното Евангелие се казва: „Симоне Ионин, любиш ли Ме?“ „Обичаш ли Ме, Петре? Обичаш ли Ме?“ И когато Христос казал на св. апостол Петър: „Последвай Ме!”, той Го попитал: „Господи, какво ще стане с Йоан?“, а Христос отвърнал: „Ти Ме следвай! И ако Аз искам той да бъде винаги жив, тебе що ти е?“[4]. „Какво те интересуват другите? Аз и ти, сами на земята, ние двамата. Обичаме ли се?“ Обичаш ли Христос толкова много? Остави света в Неговия свят и живей в твоя свят и светът ще се промени, без да го усетиш. Ти намери покой, тишина, нека види детето, че майка му е спокойна майка, щастлива съпруга, че баща му е щастлив, нека усети спокойствие, тишина, доброта, любов. Това е най-хубавата проповед. Детето ще чувства всеки ден, че има добри родители. Ще го промениш, без много да говориш. Когато излъчваш топлина, другият се променя.

В училището има едно дете, което не знаеше какво правим през постите и понякога ядеше някакви сандвичи със сирене. Не след дълго научи, че останалите постят, и ме попита:

– Защо не ми се скарахте?

– За какво да ти се карам, след като не знаеш? Твоята майка ти е дала сандвич със салам и кашкавал, но аз трябва ли да те накарам да се изпокарате вкъщи? Това правилно ли е?

Понякога по тези въпроси възникват спорове. Често учениците вдигат ръка и питат:

– Какво да правим, когато някой вкъщи не пости? Да постим ли всички насила?

Отговорът е:

– Опитайте и ще видите какво ще стане! Опитайте! Ако трябва всички да постят и да се стигне до кавга, да се сърдим, да се караме и да казваме: „Слава Богу, дойде светата Четиридесетница и вкъщи имаме кавги!”, добре, направете го!

Казват ми:

– Ама, отче, това, което казвате, не е правилно!

– Добре, вие направете правилното!

– Ама каноните казват, че трябва да постим!

– Добре, постете, аз казах ли да не постите? Постете!

Въпросът е, както казва старецът Паисий, как от каноните да не правиш оръдия срещу другите, канонът е линийка, която изправя твоя живот. Аз искам да го поправя по този начин. Тези неща не стават насила, а свободно.

Направих едно предаване за Божия рай, в което казах, че не трябва да мислим за ада и да се страхуваме. Както казва старецът Порфирий, Христос не иска вместо за Него да мислим за ада, Той иска да Го обичаме като наш приятел. Слушали ли сте касетата, в която старецът Порфирий казва, че Христос е всичко? Той казва, сякаш Христос говори: „Не искам да мислите за Мен, че държа ада в ръка, искам да Ме обичате, да Ме чувствате като ваш приятел, ваш брат, и така да дойдете при Мене”. Една госпожа чула това в предаването и ми изпрати имейл: „Отче, говорихте едностранчиво! Бог означава справедливост, не само любов! Бог е говорил за ада и във всички тези места от Новия Завет пише за ада!“. Тя беше намерила 15 места. Казах си: „Каква радост да издири местата, в които се говори за ада, да ми покаже всичко!” Не й отговорих с имейл, но веднъж, когато я срещнах, й казах: „Мислиш ли, че не знам, че адът съществува и че в Светото Писание пише за него? И аз знам това. Нека те попитам обаче нещо. Представи си, че живееш в епохата на Господа и си близо до Него, вървиш с Христос. Представяш ли си, че Христос ще ти предаде духа на ада? Затова ли дойде Той, за да ни ужаси с ада? Представяш ли си, че Христос иска да се страхуваш от Него, за да можеш да отидеш близо до Него?“

Това е първата стъпка: страх ме е да не отида в ада, нека отида близо до Христос. Както едно дете в училище, което в началото се страхуваше от мене заради оценките, искаше да получава хубави оценки и ми говореше любезно, след това ме опозна и дори се изповяда. То каза:

– Не вярвам това да има значение за оценките.

– Не, детето ми.

– Нещата, които ще кажа, не са хубави, но вярвам, че едно е оценката и преподавателят, а друго – изповедникът.

– Разбира се.

Поставих му най-високата оценка.

– Греховете ти бяха за ниска оценка, но ние не поставяме оценки на греховете.

Мина известно време и то ми каза:

– В началото, отче, Ви обичах, защото мислех за оценките, сега и да завърша училището, пак бих искал да Ви виждам извън училище, защото Ви обичам така, като човек!

Това е хубавото. Вие предпочитате да обичаме Бога заради оценките? И през цялото време си мислите: „Да не отида в ада, да не ми се скара, да не ме накаже!“. Направи това, което искаш! Какво искаш да направиш? Какво? Когато бяхме студенти, Лавреотикийският митрополит Николай (Хаджиниколау) ни разказа в своя лекция как отишъл веднъж при своя духовен изповедник и му казал:

– Отче, не издържам повече! Ще експлодирам в Църквата!

– Какво искаш, детето ми, та ще гръмнеш?

– Не издържам целия този натиск в Църквата!

– И какво искаш?

– Искам накрая да съгреша!

Духовникът отвърнал много спокойно:

– Ами съгреши.

И когато му казал това, той се успокоил, това негово желание изчезнало. Казваше ни:

– Беше толкова спокоен. В онзи момент аз се страхувах, че ще ми каже: „Да не си посмял да направиш нещо! Как така искаш да съгрешиш!”, а вместо това: „Направи го, детето ми, какво искаш да направиш?“

Някой казва: „Ако каже това на едно дете, то ще извърши грехове“. Аз мисля, че няма да извърши грехове. Ще те попитам обаче нещо. Какъв е начинът да не правиш грехове? Ти ми кажи най-добрия начин. Дано да го намерим! Има случаи, когато можеш да се скараш. Веднъж ти ми каза: „Ти нямаш деца и затова говориш така. Ако имаш обаче дете и то ти каже, че иска да излезе вечерта, а ти му отговориш, че може да върви, където иска, и да се върне, когато иска, да видиш какво ще стане! Ако имаше дете, би ли му казал това?“. Имаш право. И аз ще се скарам, ще се възпротивя, ще говоря рязко, как да го кажа, ще ударя някого с думи, за да го поправя, но трябва подход. И шамар ще удариш на детето, но внимавай, ръката, която удря шамар, трябва поне малко да мирише на тамян. Първо се помоли, преди да удариш плесница, хвани броеницата, помоли се един час. Един час с броеница! Направи го и ще видиш! А как ти тежи да се молиш! (На Света Гора един човек ми казваше: „Ще се помоля след малко, като отида в килията“. Казваше ми го от сутрин до вечер. И не го правеше. Разговор след разговор. Молитва? Никаква! „Колко е хубаво да се молиш!“, ми казваше той, но не се молеше.) Помоли се един час и ако молитвата не даде резултат, удари му един шамар, та да видим. Ние обаче не се молим, по-лесна е кавгата, караницата, спречкването.

И нека престанем да слагаме етикети на хората – кои са добри, кои са лоши, кои имат нужда от поправяне и кои нямат.


превод: Константин Константинов

 

Делба

Юни 18, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Братята Филип, Илия и Захарий (бъдещият св. Зосима) Верховски прекарали на гвардейска служба в столицата не повече от две години, потопени във водите на бурната си младост, когато неочаквано получили скръбната вест за кончината на своя изпълнен с добродетели и достойнство баща. Това събитие оказало толкова силно въздействие върху тях, че те променили изцяло начина си на живот. Всичко в света им се сторило тягостно и немило; сърцата им били изпълнени с униние. През цялото време ги теглело горещо към ковчега на баща им, но въпреки всичко не смеели да се върнат у дома, докато не получили писмо от майка си, в което тя ги призовавала да си вземат продължителен отпуск и да дойдат при нея, за да вземат участие в преустройството на имението.

 

Почувствали голяма тъга при завръщането в дома на родителите си, в който майка им, сестрите и всички домашни оплаквали тежката загуба. След като отминали първите дни на скръб, майката повикала при себе си децата си и им казала: „Вижте, деца мои, аз съм вече стара и в лошо здраве, сигурно няма да живея много дълго, затова искам още докато съм жива, да разделите наследството си пред очите ми. Тогава ще мога да умра спокойно, знаейки, че ще имате мир и любов помежду си, всеки със своята собственост, защото знам, че най-големите раздори стават при разделянето на имоти, и те често стават препъни-камък на семейното съгласие.

 

Децата, възпитавани в страх Божий, приели майчината воля като Божие внушение, и като взели нейния благослов, били готови да пристъпят към подялбата. Но майка им предложила да повикат за посредник чичо им, нейния роден брат. „Не, мамо“ – отговорили синовете – „позволете само Вашето благословение и нашата братска любов да ни бъдат посредници, нямаме нужда от друго. Бъдете спокойна и уверена, че няма да се оскърбим един друг“.

 

Майката се помолила, благословила ги и те пристъпили към дележа. Подялбата била само между тримата братя, тъй като майката не оставила нищо за себе си. Три от сестрите, които били вече омъжени, били получили дела си от бащата, още при женитбата си, другите три, които още не били омъжени, имали предварително заделени равни дялове, които веднага им били предоставени.

 

И така, тримата братя започнали да разделят между себе си цялото движимо и недвижимо имущество в стаята, която била преградена само с параван от стаята на майка им. Тя ги слушала със сълзи на очи и се прекръствала, тихо благодаряла Богу за това, че синовете й така мирно и спокойно провеждали подялбата. Всичко почти било приключило, когато внезапно чула шум и спор помежду им. Филип говорел твърдо, с висок глас: „Аз съм най-големия и искам да ги взема изцяло“. „Няма да ти отстъпя“ – горещо го прекъснал Илия – „половината е за мен, а на най-малкия няма да дадем нищо“. „Че аз не съм ли също син на баща си, не съм ли също наследник?“ – тъжно възразил Захарий.

 

Изплашена и разтревожена, майка им влязла и през сълзи започнала да им говори: „Е, деца, не ви ли казах, че е по-добре да повикам чичо ви?“ Братята станали почтително пред нея и й казали: „Не, майко, Вие станете посредница помежду ни в този наш спор“. После Филип заговорил: „Аз съм най-старшия син и искам само аз да взема дълговете на баща ни. Те не са толкова много и за мен няма да бъде тежко това свещено бреме“. „Ще бъде по-леко, ако си го разделим наполовина“ – прекъснал го Илия. „А защо искате да ме лишите от участие в това свещено бреме?“ – казал Захарий. „Нима аз съм недостойния син на моя така достоен родител?“

 

Анна Ивановна със сълзи на очи паднала на колене пред иконата на Божията Майка, след това прегърнала и прекръстила синовете си и накрая решила, че родителския дълг трябва да бъде разделен по равно за всички. Така преминала подялбата между братята.

 

Из житието на св. Зосима Верховски

Св. Мардарий Либертвилски (1889 – 1935)

Юни 15, 2018 in Видео, Начална страница



Свети Мардарий е роден на 22 декември 1889 г., в Подгорица, Черна Гора, при кръщението си получава името Иван. Учи в гимназия в Белград, но я напуска и отива в манастира Студеница, където е постриган за монах на 16 годишна възраст и получава името Мардарий. Същата година е ръкоположен за йеродякон. След това завършва семинарията в Кишинев, Молдова, и богословската академия в Санкт Петербург, където е ръкоположен за йеромонах. Там още през 1914 г. е издаден сборник с негови проповеди. Проповядва на затворници в Сибир, Туркестан и Узбекистан. През 1917 г. РПЦ го праща в САЩ, за да организира сръбската част на митрополията там. В 1919 г. е избран за епископ на сърбите в Америка, но отказва да бъде ръкоположен без знанието и съгласието на СПЦ. Вместо това сръбският патриарх Димитрие го прави архимандрит в манастира Раковица и го назначава за ректор на семинарията към манастира. По-късно патриархът праща св. Николай Велимирович в Америка заедно с архимандрит Мардарий като негов протосингел. Арх. Мардарий служи като енорийски свещеник в Чикаго. Със собствени средства купува парцел земя в Либертвил, щата Илинойс, където по-късно построява манастира „Свети Сава“. Кара много километри с велосипед, за да закупи тухли за строежа и после ги носи на велосипеда си. На 25 април 1926 г. (Вход Господен) СПЦ го ръкополага за първи сръбски епископ в Америка. Като епископ развива широка дейност, без да се щади, макар че е тежко болен от туберкулоза. Упокоява се в Господа на 12 декември 1935 г. Сръбската православна църква взема решение да го причисли към лика на светците през май 2015 г. През месец май 2017 г. гробът на свети Мардарий в основания от него манастир „Св. Сава“ в Либертвил е отворен и мощите му са намерени нетленни.

Семейството е школа на любовта

Юни 14, 2018 in Беседи, Начална страница, Семейство

 



-Как можем да помогнем на племенника или на кръщелника си, чиито родители са далеко от Бога?

-Това е доста сложен въпрос. Също и за мен самия. Много мои съученици, когато станах свещеник, искаха да стана кръстник на децата им и аз не можех да им откажа, нали сме приятели от детство. Но при всичките ми уговорки, така и не им дадоха църковно възпитание, колкото и да ги молих, настоявах, някои все пак реагираха, други пък – изобщо. И до днес ми е криво, но не можеш да правиш нещо насила. Но, от друга страна, мога да посоча един пример с мен. Родителите ми не бяха кръстени и аз растях в едно семейство, много далеч от църквата. Баща ми беше спортсмен, самбист, много усърден в работата си и обичаше да превозва мебели на хората безплатно. Живеех в интелигентна среда, с пиене на чай и разговори за литература и изкуство. И със съвместна физическа работа.

И ето че, веднъж баща ми трябваше да превози багажа на една семейна двойка, възрастни хора. Изнесоха багажа, натовариха го в камиончето. И неочаквано, баща ми отваря една кутия, пълна с икони.

- Вие вярваща ли сте? – попита баща ми жената.


- Да.


- А, знаете ли, ние отдавна се каним да кръстим дъщерята и сина. Ще им станете ли кръстница?


- Добре – каза тя – но искам да ми обещаете, че няма да ми пречите да изпълнявам задълженията си на кръстница.


И баща ми се съгласи, без изобщо да разбира, за какво става дума. И кръстницата се зае много строго с нас:

- Значи така – следваща неделя Федя и Анна да не закусват сутринта, ще ги взема в храма да се причастят.


И още помня каква мъка беше, спи ти се, а трябва да ставаш рано-рано, тя идва да те вземе. Навън тъмно, в метрото, гърбът ме боли, нищо не разбирам, какво става… Изнасят Чашата. Сега разбирам, че е било Великия вход. Казаха нещо и я прибраха. Чакайте, какво правите, трябва да се причастим. А после излизаме, кръстницата ни налива чай от термоса, дава ни сандвичи. И така, 3-4 пъти в годината. И ето, че семето бе посято.

По-късно тя ни набави отнякъде молитвеник, съвършено невероятно. Беше издание 1978 г., с меки корици. Тя живееше на втория етаж на нашия блок. И ми казва:

- Ето, чети, Федя, всеки ден – „Царю Небесни“, „Богородице Дево“, „Отче наш“. Преподаваше литература в Гнесинка. Педагог. Идва след месец:


- Как е, Федя, четеш ли?


- Да, чета.


- Лъжеш! Ако беше чел, обложката щеше да бъде отметната.


Много се засрамих. Почнах да чета, и от тогава се страхувах от нея. Трудно, но все пак всички се въцърковихме.

Таткото го довел да послуша хора, а детето повярвало

После, да не забравяме, че всеки човешки избор е уникален по своята същност. Ето, един мой познат свещеник, на моя възраст, раснал по съветско време. Баща му беше отявлен циник и атеист. Майка му беше елитна преводачка на някой си от ЦК и за тях това, че синът им се бе въцърковил се оказа съвършена пречка за кариерата им. Майката постоянно беше по командировки в чужбина и носеше оттам плочи, бащата имаше много добра апаратура и немислимо разнообразна за времето си колекция от грамофонни плочи с оперно хорово пеене, което той много обичаше и ценеше. И веднъж само заради това, да покаже красотата на хора в автентична обстановка, той завел сина си в църква. Тогава там пеел един прочут гастролиращ църковен хор, който пеел и в църкви, и по концерти, а властите по изключение му позволявали. А детето тогава било на 12 години. Татко му го завел на църква само за да послуша хора, а то повярвало. После го били, заключвали го, а то се спускало от третия етаж по завързан за радиатора чаршаф и отивал на църковна служба. Баща му после го пребивал от бой. И въпреки всичко, той впоследствие станал свещеник, защото бил докоснат от Божията благодат и повярвал.

Затова, идвайте – ето го Евангелието, нека да четем. Който и откъс да изберете, ще обясним значението му. На мен ми стигат 15 – 20 минути да поговоря с кръстника. И ето, семенцето е посято, а после – животът ще покаже. Той може всеки ден да чете Евангелието и пак да не израсне духовно, а може само да чуе и да каже – ето кое е най-важното за мен! Затова всичко зависи от избора му. Но вашата работа е да го запознаете и да се молите за него.

За осиновените деца – дали трябва да знаят този факт и има ли разлика между родителското възпитание и това на приемните родители?

-Трябва ли осиновените деца да знаят, че не са родните деца на своите родители? И по какво се отличава възпитанието на мащехата или на втория баща от това на семействата, където те не са такива?

- Нямам осиновени деца, затова трябва да говоря не за мой, а за чуждия опит. Ако е възможно, по-добре е осиновеното дете да не знае, че е такова. За съжаление, в семействата на осиновените деца рискът е още по-голям, защото освен това се предава и наследствеността от бащата и майката. Можете да вземете едно много мило хлапе, къдрокосо, синеоко, но после то ще порасне. В нашата енория имахме такъв случай. В семейството загинал родният им син, те осиновили момиченце, постарали се да й дадат всичко, но тя знаела, че е от детски дом. И по някое време тя напусна семейството, заживя с който й падне, морално пропадна. А приемните й родители стенат, плачат, но нищо не могат да направят.

Задачата на семейството е да отгледа дете в едно пространство, пронизано от любов

Но, разбирате ли, какво е това осиновено дете? Това е едно предадено дете, предадено от своите родители. То расте без любов, въобще не знае, какво е това семейна любов. А основната задача на семейството е да отгледа детето, и то в пространство, пронизано от любов. Защото детето има пример на семейна любов, макар и може би не в пълния си вид, при желание то ще бъде в състояние да реализира същото и в своето бъдеще семейство, в своя бъдещ живот. Защото при един добър пример, ако впоследствие няма деца, и има възможност да се осинови дете, то ще го направи, задължително. Нали и по времето на Христа е било същото? В притчата за Страшния съд е казано: „Които са нахранили, напоили, посетили…“ Мисля, че ако трябваше да се продължи тази притча, то щеше да бъде и „осиновили“, със сигурност. Осиновили сте едного от тия малките, значи Мене сте осиновили. Така предполагам. Защото, разбира се, става въпрос да окажете голяма любов към човека. И това един ден обезателно ще ви се върне, може би, не веднага, а във времето.

Познавам едно семейство, където едно дете, по интригите на лоши роднини узна, че е осиновено. По това време намерило родния си баща и се почувствало много тежко. Влязъл в конфликт с тези, които го отгледали. Срещнал се с родния си баща, но после се разочаровал, разсъдил, че той не му е дал нищо и отново се върнал при приемните си родители. Оценил, че те са му помогнали да израсте и са го направили човек, какъвто не би могъл да стане, ако би живял с родния си баща, и се привързал към приемните си родители с още по-голяма любов и нежност. Осъзнавал, че те не са негова плът и кръв, но че той е тяхно утешение. И сега те са му много благодарни за неговото отношение към тях.

Дадени ти са такива хора, които ако обикнеш, ще израснеш духовно

А другият въпрос е – ще простиш ли? Въобще, това е интересен факт,че светоотеческото семейство, това е школата на любовта. У нас светите отци, които макар и в голямата си част да са монаси, винаги казват, че семейството е училище за любов. Това е място, където те е поставил сам Господ, за да се промениш и да придобиеш Царството Божие, а ти се учиш на това място на любов. А как става това? На теб ти се пращат едни хора, които, обичайки ги, израстваш духовно. Най-простия пример – ти си обикнал едно момиче, оженил си се за него, а с нея вървят и една тълпа роднини, които също трябва да обикнеш, да построиш отношения с тях. Не просто като – е, Мария Ивановна, благодаря ти. Не. Но трябва да обикнеш тъща си. И да почувстваш всички ония хора като роднини. Доста сложна задача е.

Ето, бабата на жена ми е дворянка, пък аз съм потомък на прост мужик. И това я потискаше много в началото. За нея това бе въпрос на принцип. Тя съхраняваше семейни вещи още от онова време. Това в съветско време бе нещо като опозиционна нагласа. Имаше много репресирани за това. И ето, изведнъж внучката й се ожени за мен. Имаше известно напрежение по тоя повод. Но по-късно, с времето станахме истински роднини. Но си беше трудно, да знаете. Казват ти, че си блюдолизец, а ти трябва да си замълчиш. Но жена ми си я обича. Не можеш да обичаш жена си, а тях не, нали те са я възпитавали и грижили за нея. Именно за това семейството е школа на любовта. Това е Божия повеля и за мащехата, и за втория баща, разбирате ли. Понякога някой се съгласява да се ожени за жена с дете. Но детето се дърпа, държи се враждебно. Знае, че не си му роден баща. И ти трябва да се справиш с тая задача, да изградиш отношенията си с него, ако си християнин. И на него не му е леко. Но, нали има такава поговорка – бащата не е този, който му е дал живот, а който го е възпитал. Сложна задача, но затова пък благодарна.

Ако семейството е школа на любовта, какво да кажем за разпадналите се семейства?

- А какви съвети ще дадете на родителите, чието семейство се е разпаднало?

- Знаете ли, и аз мога да ви питам същото. Как ще можете да играете футбол, ако имате счупени крака? Ами ето, случила се е трагедия и нищо нормално вече няма. При едно семейство, което се е разпаднало, не може да има нещо добро и правилно. Можем само да се надяваме на възможно най-малки поражения. Тук не разполагаме с много възможности. Добре би било да включим детето в някакъв поведенчески сценарий, с някой нормален възрастен, улегнал мъж, който да стане модел на поведение за детето. Но да се насити на любов, при положение, че мама и тате не се обичат, това вече е почти невъзможно.

Помня, когато родителите ми се разведоха – сякаш цялата вселена се раздели на две. Светът ти се разпада. И това става, защото хората обичат себе си повече от другия и не искат да се променят. Например, имах един приятел, който ми каза, когато жена му забременя:

- Стана една такава грозна, изобщо не мога да я гледам.


- Все пак, ти не си й казал това, нали?


- Напротив, казах й.


Гледай, каква идиотска работа! И в крайна сметка се разведоха. Този човек не се интересуваше нито от дете, нито от нищо. Просто трагедия, ужасно. А наскоро разговарях с една жена, дойде в храма, плака. Синът й се оженил, родило им се дете, а снахата си заминала. Взела със себе си детето и си отишла. Сега живеела на друго място и си търсела по-добра партия. А съпругът й тъгувал непрекъснато за детето, страшно му липсвало, но тя не му давала да го види. Разбирате ли, какъв чудовищен егоизъм, какъв съвет може да се даде в такъв случай? Само да се молиш. Но рецепта за това просто няма. Да се молиш само за минимални щети – ако падне човек на асфалта, поне главата си да не удари, да не получи сътресение на мозъка…

Какво може да се каже за образа на бащата, от който се нуждае момичето?

- Казахте за образа на бащата в спорта. Но ако става дума за момиче?

- Дори не знам какво да кажа. Аз дадох голямата си дъщеря на уроци по самбо, но я контролирах. Веднъж тя казала на момчетата от нейния клас, че не трябва да се ругае. Те почнали да издевателстват над нея. Тя цапардосала един и повече, поне пред нея, никой не посмял да ругае.

Не знам. Но все пак, разбирате ли, за момичето не е важен толкова бащиният пример, колкото примерът от съвместния живот на майката и бащата. От цялата тази нежност, ласки, любов. Как се изслушват един другиго, как се гледат, как майката разрешава въпросите в семеен план и при всичко това да си остава втората в семейството. Това е уникален пример. А когато бащата си тръгне, на жената й се налага да изпълнява ролите и на мъж, и на жена, къде ще отиде… Да решава всички въпроси. В какво училище да изпрати децата, в какъв кръжок, с какви пари. Таткото дойде два пъти седмично, заведе ги в Макдоналдс, даде им подаръчета и толкова. Друго не го интересува. А мама е удавена във всички проблеми, променя се и започва да гледа по друг начин и на сина, и на дъщерята. И за дъщерята го няма примера на сътрудничеството между бащата и майката. Как да стане? Не съм се замислял по този въпрос, но вие ме карате да се замисля, за което ви благодаря. Може би би било добре момичето да опита да дружи с приятелка, в чието семейство съществуват добри отношения между бащата и майката. Ето че отново говорим за поведенчески сценарий.

Един млад свещеник в началото на служението си е добре да има пред себе си примера на някой възрастен, благочестив свещеник. И макар и за малко да има възможността да служи заедно с него и да поживее енорийски живот. Така по-нататък ще има образец за подражание. По същия начин, когато някоя девойка се омъжи, ако няма примера на послушанието на майка си, ще обича само тя да командва. Как ще може да слуша мъжа си, когато той започне да настоява за нещо? И представи си, какъв семеен живот ще има, ако и мъжът е бил с разведени родители и той самият се е превърнал в съвършен егоист. Няма да може да проявява властта си със смирение, без гордост.

Ето и друг пример, от друга област. Александър Василиевич Суворов бил известен с това, че преди сражение вървял със своите генерали от един войнишки бивак на друг и навсякъде сядал с войниците пред горящия огън. И ги питал: „Братя, как да атакуваме, как да се отбраняваме?“ Изслушвал всички. Един фелдмаршал – простия войник. И ако чуел нещо полезно, казвал на генералите – ето, прав е войникът, ето така ще постъпим утре. И цялата армия знаела, че той ще направи правилния избор, а не както му хрумне, затова и бил слушан и уважаван. Как да не вземем такъв пример?

И може би ще е полезно за такова момиче да остане през почивния си ден да преспи у своя приятелка, в чието семейство има нормални семейни отношения. Струва си да намерите такова едно семейство измежду тия в енорията. За да има момичето един положителен пример пред себе си.

Своеволие ли е отделянето от родителите?

- Вие говорихте за първородния грях. А ако се приложи към детето тази ситуация? Да осъзнае личността си, отделяйки се от майка си? Дали детето може да осъзнае личността си, ако действа против волята на родителите си?


- Детето има потребност да проявява характера си, в пубертета това се асоциира с противопоставяне на родителите. Това се счита за грешка, но е нужно време да порасне и да я осъзнае. Имахме един случай от нашата енория, в който един мъж, иначе много вярващ и благочестив, така крещял на жена си и удрял с юмрук по масата, че си счупил ръката. Всичко това може да се реши и по друг начин. Но, действително, детето трябва да се научи, докато преминава през тази преходна възраст. Разбирате ли, то обича и майка си, и баща си, те са му скъпи. То също се чувства зле, когато се скара с тях. Чувства се гузно, иска прошка, създава си този навик. После му става леко. И ако имате сърдечна връзка помежду си, всичко си идва на мястото, свиква и се успокоява, приема го за нормално, както се приемат звук и мирис. Но е много важно родителите да уважават волята на детето и то да знае, че винаги са готови да го изслушат.

Ние имаме две задачи, които могат да ви се сторят противоположни, първата – детето трябва да се научи да живее и без нас, и втората – да се научи да постъпва правилно. При обучението в правилен начин на живот то не трябва да „цепи много дърва“, за да не пресече бъдещия си живот. Тези задачи влизат в противоречие със себе си. Трябва да давате на детето все повече и повече пространство, за което да отговаря само то, да взема самостоятелни решения. Това също влиза в процеса на възпитание. Да му кажете: „Това ти трябва да решиш сам. Искаш ли точно това? Искаш ли да се занимаваш с рисуване, или с музика? Или може би искаш да станеш дърводелец?“ Ако видите, че това му се нрави повече, отколкото музиката, значи, оставете го. Може би това ще е неговият действителен път.

Източник: http// www pravoslavie/ru/110991.html

 

 

Последната старица от Карпатите

Юни 13, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Веднъж старецът Клеопа разказваше, че стоял в Светия олтар и се приготвял за Проскомидията. В църквата горяла само една свещ. В един момент, той чул някой да се моли на висок глас. Погледнал през процепа на вратата за да види кой е той. Била една селянка, много обикновена жена, която не казвала нищо друго, освен: „Господи, не ме оставяй! Господи, не ме оставяй!“ Тя паднала на колене и се допряла на земята по лице. Може би имаше неприятност, кой знае? Старецът Клеопа я гледал и видял как над нейната глава се появил проблясък, а после ореол от светлина, който се носел над главата й, докато жената ставаше и излизаше. И старецът Клеопа каза на монасите: „Знаете ли, братя, че не само монасите знаят да се молят. Често, тези обикновени хора се молят повече от монасите, и Бог им отговаря.“

 

 

И аз имах едно необикновено изживяване. Докато бях професор в Семинарията, ходих със студентите всяко лято на екскурзия по манастирите. Това беше нашият път – манастирите. Видях планините в цялата им прелест. И за една година бях в Ретезат. Една сутрин слънцето все още не беше изгряло, и както стояхме, видяхме в ниското една много малка къща, колиба от дъски и комин с дълъг и тънък дим. Когато слънцето изгря, от колибата излезе една жена. Денят беше студен. Утрото в планината е много студено и винаги въздухът на тази височина се вижда като през лупа, т.е. такава прозрачност, която те кара да виждаш по-надалече и по-лесно. И аз я видях оттам отгоре, тази старица. Тя имаше върху себе си вълнен кожух. Застана пред къщата, погледна към слънцето, и се прекръсти три пъти с благоговение. Докосна земята с ръка и се изправи, после отново се прекръсти и се помоли около пет минути. След това влезе в колибата.

 

 

И си казах: „Докато все още има в Карпатите старици, които да се покланят до земята, да докосват земята с ръка, което значи „прах си и в прах ще се превърнеш”, дотогава нашата нация ще стои пред лицето на Бога.

 

 

Понякога някой, който има много проста вяра, получена само чрез послушание в църквата, може да бъде много повече вярващ отколкото някой интелектуалец. Интелектуалецът има твърде много съмнения.

 

 

Източник: https://doxologia.ro

 

 

Да тичаме за да се срещнем с Христос

Юни 12, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Първата картина е взета от Новия Завет. Тук е и нашият голям крах, защото много пъти и като клирици и като катехизатори държим затворен Новия Завет и не можем да разберем колко пътища, колко врати и прозорци затваряме по този начин. Там има една разтърсваща картина. Когато отваряш Новия Завет, това, което виждаш, защото виждаш много неща, и това, което слушаш, не е възможно да те оставят да спиш. Там виждаме една жена, кръвоточивата, която била осъдена и от религиозната среда в нейната епоха, но и медицинската наука. Тя бърза да срещне Христос, реално пада зад Христос, започнала да пълзи сред хората и се опитала да докосне, с пръсти, с уста, края на дрехата на Христос. Тоест онази част от Неговия хитон, която се влачела по земята в калта, в пръстта. Тук има една много малка подробност, която е много съществена. Ако изследваме Стария Завет, който за съжаление не четем и губим огромно съкровище, в него ще видим, че Сам Бог увещава евреите да сложат в долния край на дрехата си пискюли, за да помнят Божия закон. Нещо подобно правим и днес, носейки например кръста, т.е. имам върху мен и около мен неща, които виждам, чувам и докосвам и те да ми припомнят Бога. Много хубаво нещо. Тази малка подробност напомняла закона Божий. Кой е Божият закон? Думата закон звучи малко тежко в ушите ни, но ако установим кой е, мисля, че не съществува по-сладко и красиво нещо. Кой е Божият закон? Това, което Господ казва – да възлюбиш твоя Бог и твоя ближен. Има ли нещо по-добро? По-хубаво? Това е същността на живота на човека и откриването на човека. Един писател казва нещо, и го казва от сърце: Боже, разбий глинената обвивка на сърцето ми, на душата ми, да се излее нейното съдържание в океана на Твоята любов. Колко хубаво нещо. Така се открива човекът.

Кръвоточивата жена приближава Христос и докосва края на дрехата Му. Какво докоснала? Онова място, което върху дрехата символизирало закона. Какво всъщност докоснала с пръстите на сърцето си? И с какво се „причастила”? На какво се е поклонила в онзи миг? Това посвещение към Бога и любов към всеки човек. Това събитие какво прави? Измива раната й. А аз още не мога да разбера, че докосвайки посвещението към Христос и любовта към човека, и аз се изцелявам, но и всички, които се намират около мен. Ако не започнем от това посвещение и любов, ще отваряме рани и няма да ги затваряме, ако никога не поемем този въздух. В св. Литургия, в молитвата Бог ни е дал тази благодат да се отварят нашите душевни и телесни „пори”, да се откриваме за другия, да се разпада целият ни индивидуализъм и его. Има ли по-голяма революция? И виждаме сега тази жена да докосва Христос и раната й пресъхва.

Пази Боже в даден момент да не ме види някой човек, съсъд на Божията благодат – как ще ме види? В моите рани, няма да знае къде да ме докосне – бидейки ранен, измъчен, изтерзан, какво мога да правя? Да раня, изтерзая, да изморя, да изчерпя, да угнетя.

Нека се върнем отново към тази картина. Хората припадали в нозете на Христос, до Христос, искали да Го докоснат, искали да вземат нещо в онзи момент от Него, до Христос, Който уважавали, от Който видели чудеса и почитали и обичали, и мнозина от тях Му вярвали. Представяте ли си един човек, който пълзи по земята? Сигурно са я стъпкали. Това подразнило ли я е? Възроптала ли? Не. На нас една дума ни казват на улицата и веднага се засягаме – а тази жена сигурно била стъпкана. Ама когато докосваш посвещението към Бога и любовта към всеки човек, когато ги докосваш със самия си живот и душа, нима е възможно да се разбунтуваш, да се съпротивиш или да се засегнеш, когато другите те блъскат? Нямаме това съприкосновение с това посвещение и любовта.

Св. Йоан Златоуст казва, че ако имаш любов, ще станеш апостол, и то първовърховен. Христос попитал св. ап. Петър: обичаш ли Ме? Обичам Те. Обичаш ли Ме? Обичам Те. Ако Ме обичаш, ако Ми служиш, паси Моите овци. Ето как ще се изрази твоята любов, ето как ще изразиш твоето посвещение. Знаете, определени пъти другият се е обградил с бодлива тел, както и ние самите. Не можеш изобщо да го доближиш, да го докоснеш. Веднага се засяга от една дума – като бодлива тел е. Можем ли да преодолеем това? Особено децата имат много бодлива тел около себе си, защото за съжаление не сме ги научили да се откриват за другите – научихме ги да се затварят, не ги научихме да обичат, а да се кланят на себе си и така поставиха бодлива тел около себе си. Например идват млади хора, женят се, и бодливата тел между тях е страшна, нито се познават, нито ще се познаят, нито се обичат, нито ще се обикнат.

Ще ми кажете защо се женят? – много просто – искам те, искаш ме, какво да го мислим, искам те, искаш ме, защо да не се оженим? Разбирате ли. И от тези отношения идват деца, които се окопават в себе си. Ако можехме да видим децата как са отвътре, те са напълно окопани, но и ние сме окопани и не доближаваме другия, а сме обградени с бодлива тел.

Кръвоточивата жена какво направила? Знаете ли колко бодлива тел, колко граници минала, за да стигне до Христос? И какво направила? Пропълзяла. Така минаваш през бодливата тел – твоята и тази на другия. Така ще срещнеш Бога, за да покажеш твоето посвещение, за да срещнеш и другия човек, ако пропълзиш, ако се смириш. Ето смирението. Нима то е декоративен елемент в живота на човека? Не, а насъщен кислород за душата му, който премахва всяка дистанция. Виждаме ли колко сме хладни? Много хладни, с всички и с всичко.

Виждаме и една друга картина от Новия Завет. Св. апостоли Петър и Йоан бягали, за да отидат на Христовия Гроб. Веднъж на остров Санторини чакахме в един манастир да започне службата и внезапно чувам някакви стъпки, какво да ви кажа, ужасих се, казах си: нещо става. Някой ни преследва, нещо се е случило. Излизам навън и гледам една баба на 90 години да тича. Казах си: Нещо е станало. Попитах игумена – Какво й стана? Тича да не пропусне „Благословен Бог…” – ми отвърна той. По нагорнище. И си спомних двамата апостоли. Виждали ли сте как ние отиваме на църква? Мога да ви кажа че независимо дали отиваме на църква или за нещо духовно, ни липсва духовно желание. Ако ни видят от някое погребално бюро, ще ни наемат – толкова тежко пристъпваме. И видяхме тази баба да бърза и с това ме изобличи. Двамата апостоли бързат да отидат на гроба на Христос. Ап. Йоан бил по-млад, тичал по-бързо и стигнал първи, но изчакал ап. Петър – това е Църквата – не влиза вътре, това е Църква, да изчакам другия, защото ние гледаме кой ще стигне първи. И знаете ли какъв копнеж имал ап. Йоан? Колкото болка имал, защото преживял Кръста, видял всичко с очите си: не зная вие какво казвате, аз видях всичко с очите си, кръвта, раните, копието. С такива картини в себе си. А сега отива за тържеството, за възкресението, но не влиза вътре. Седи отвън и чака ап. Петър и заедно влизат вътре – хубаво нещо, да си бавен и да тичаш, за да си с другия, да си бърз и да чакаш, за да си с другия.

Ние стигаме до входа на Гроба (Господен) и смятаме, че сме християни, че сме добре. На входа на Гроба какво има? – вътре е Христос, Възкресението, на входа са оръжията, които войниците захвърлили, които не издържали тази светлина, и избягали. Ние вземаме оръжията, за да заличим другия, който не е станал наш брат. И казвам, че съм християнин, и вземам оръжията на войниците, и казвам, че съм християнин, защото съм стигнал триумфиращо някъде без да чакам, без да търпя, без да обичам, без Христос, с оръжие в ръка, да понизя, да обвиня, да оклеветя, да залича другия.

Друга картина от Старият Завет. Св. пророк Илия и жреците на Ваал, които от сутринта призовавали Ваал да прати огън върху жертвеника, а св. пророк Илия дошъл на обед и ги иронизирал. Казал им: отстранете се в края, починете си! Чуйте обаче една подробност. Израилските племена били разделени помежду си и водили гражданска война. 12 жертвеника били разделени, но св. пророк Илия ги взел и обединил в едно, а след това хвърлил вода върху тях и дори още преди да се помоли – не сварил, дори само това, че вложил молитвата в сърцето си, защото сърцето първо говори и повлиява гласовите струни, това било достатъчно, за да призове Бога, и паднал огън, който изгорил всичко, дори водата. Наистина, ако нямаме единство, този Божий огън, този огън на Петдесетница, този огън и тази светлина на Възкресението може да ни докосне, но ще ни изгори, ако нямаме единство. Когато не зачитам другия, когато нямам любов, когато не се смирявам, за да преодолея бодливата тел и да мога да го доближа, както и той мене, когато нямам единство, и аз ще издавам крясъци като жреците на Ваал, но нищо няма да стане.

Когато Църквата говори, гласът й е величествен, но и когато мълчи, нейното присъствие говори. Това е Църквата, тя е общност, Тяло, единство. Разбира се, ще ми кажете: съгласни сме, но почакай! Хора сме, нямаме ли разногласия помежду си? Имаме различни позиции – естествено. Църквата не унифицира хората, а може всички да обгърне. Нека видим сега нашето разногласие. Св. Поликарп еп. Смирненски имал разногласие с римския папа относно въпроса с датата за празнуване на Пасха. Св. Поликарп проявил любов, отишъл в Рим да обсъдят въпроса с Римския епископ. Седнали, това е Църквата, доближаването, жертвата, любовта, диалога, единството, уважението, любовта, но с различни мнения – не намерили решение, но какво направили? Прегърнали се, служили заедно, причастили се, и всеки продължил да следва своята традиция. Виждате ли как работи разногласието, в което има единство, любов? Като благословение. Я помислете за нашите разногласия – без любов, без единство, без Христос, без нищо, докъде стига това? До военни състояния, напрежения, гледаме как единият да порази другия и не разбираме каква вреда причиняваме. И така, едно разногласие е благословение, радва се душата ти, радваш се да четеш как имали разногласие и го обсъдили.

Помня, че когато бях дете, не помня кой филм беше от старите, показваше живота в един рудник и какво стана там? В даден момент рудникът се срути и затрупа хората. Минали няколко дена и другите отвън ги отписали. Едно детенце взело една сопа, защото в рудника бил брат му, баща му, качило се на близкия хълм и започнало да удря сопата в земята, в камъните. Жителите от околността казвали – глупаво ли е? Полудя ли? Отива и удря по хълма, защо? Мисли, че ще причини болка на хълма, който стана гроб на баща му и брат му? Какво правим там? Детинщини. Знаете ли какво правило детето в онзи момент? Под земята хората били живи и чувайки ударите, получили дръзновение и си казали: „Да копаем, разбрали са, че сме живи!“ Така те също копаели и внезапно достигнали повърхността и се спасили толкова хора. Колко прости движения, които обаче имат в себе си любов, мир, уважение, единство, които могат да ни изглеждат детски, едно нищо, но могат да накарат другия да се освободи и да възкръсне. Знаете ли колко хора днес се намират в гроб? И едно просто удряне, едно присъствие може да даде други измерения и други резултати, защото там е Божията благодат. Аз като дете не мога да направя много, удрям с пръчката, но Бог знае как ще вземе този звук и ще го пренесе до този, който е погребан в гроба.

Друг случай – един епископ по време на Византийската империя, Божий човек, с мир и любов. По това време имало война с персите и от тях били пленени 5000 – 6000 души, иноверци и другородци, които решили да оставят на едно място. Казали да не се занимаваме с тях, да ги оставим и от лошото време и глад ще умрат. Но сърцето на владиката не издържало това. Мнозина му казвали:

- Владико, извинявай, не са християни! Какво те бърка? Какво те е грижа?

Той казал:

- Нещо трябва да направим.

Събрал отците, монасите, монахините и казал: Вижте, ако им дадем пари, ще ни дадат пленниците и така ще им помогнем.

Събрали каквото имали и така ги пуснали. Владиката ги освободил и те се върнали в отечеството си. След няколко месеца получил писмо от управителя на онази област, който му писал наред с много други неща: не ни победи твоят народ, а твоята любов. Влезе в нас и не ни даде мира, не можем да те забравим, не оръжията, а твоята любов ни победи.

Съществува ли по-голяма сила от тази любов? Не. Църквата не е музей, в нея постоянно се движи тази екстатична любов на Христос, нищо не е неподвижно. Дори и иконата, тя не затваря Христос в нейната рамка, а ни предлага да отидем до Първообраза, да отидем до олтара, който е извор, не за да видим Христос, а за да приемем Христос. Църквата ни дава Христос и нашият най-голям крах и нещастие е, че не приемаме Този Христос, не Го живеем, не Му се радваме. Защото, много просто, не сме докоснали посвещението Богу, не сме преживели любовта, не сме се смирили, минавайки под бодливата тел, не сме влезли в Пресветия Гроб, а взехме оръжията, защото сметнахме за много малки и прости някои неща, които може да изглеждат като ударите на това дете, но стават духовни удари по мъртвите души на хората и те възкръсват, оживяват и се обновяват в Христос.

Дай Боже в даден момент малко да „пропълзим”, да се смирим, за да обикнем много. Тогава е сигурно, че никой и нищо няма да ни дразни и докосва. Докосвайки Христос, след това нищо друго не те докосва.


превод: Константин Константинов