Св. Николай Чудотворец чудесен избавител на погиващите

Юли 2, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

 

Тази история научих от йеромонах Теофилакт, живеещ в Псково-Печорския манастир, през втората половина на 80-те години. А на него му я разказал един военен – капитан първи ранг, вярващ човек. Как стигнал той до вярата?

На младини той командвал торпеден катер в Тихия океан. Веднъж катерът се отправил на дежурство в морето. Прогнозата на синоптиците била благоприятна, нищо не предвещавало беда. Но изведнъж на хоризонта се появил неголям облак, който започнал стремително да расте. Задухал силен вятър, който започнал да прераства в стремителен ураган. Разразила се силна буря. Огромни вълни започнали да заливат неголемия кораб.

Катерът се мятал ту на едната страна, ту на другата. Водата попаднала в машинното отделение. Всеки момент катерът щял да спре – и край с всичко.

Капитанът не бил от страхливите, и въпреки това страхът от смъртта се приближил към неговото сърце – ами нали той не е сам, той отговаря за екипажа. Какво да прави? И изведнъж си спомнил далечните думи на майка си: „Моли се на Бог. Той ще те спаси навсякъде“. И думите на дядо му, стар морски вълк: „Който не е бил на море, той не се е молил на Бога“. Капитанът в детството си не е ходил на църква: пионер, комсомол, после служба. Как да се моли – не знаел. Но вътре, в душата си възкликнал: „Господи, спаси ме. Господи, помилуй.“

И изведнъж станало чудо. Той видял как един старец в свещенически одежди върви право по вълните. Капитанът успял дори да разгледа неговото лице – правилни черти, неголяма брада, ясен поглед. Старецът благословил кораба с двете си ръце и изведнъж вятърът утихнал. Морето се успокоило. Бурята свършила. Капитанът си поел дъх.

Прибирайки се, той си обещал непременно при първа възможност да отиде в храма и да запали свещ от благодарност за своето спасение и за спасението на екипажа. Но в Далечния Изток във времето на гонения почти всички храмове били унищожени.

Въпреки това скоро му се отдал случай. Той бил изпратен на командировка в Ленинград. Минавайки покрай Садовой, капитанът забелязал прекрасна катедрала с пет кубета. Той слязъл от трамвая и тръгнал към нея. Това била катедралата „Свети Николай“, храм с морска слава. Но капитанът не знаел за това. Той влязъл в долния полумрачен храм, купил голяма свещ за 2 рубли и 50 копейки и започнал да се оглежда къде да я постави. Забелязал една икона с изображение на благообразен старец в епископски одежди и решил: „Ще я поставя на този дядо“. Капитанът се приближил, вгледал се и се вцепенил. Ликът на светеца съвпадал точно с чертите на лицето на онзи удивителен старец, който тогава в Тихия океан спрял бурята! „На кого е този образ?“ – попитал капитанът служителката в тъмния халат. „Как на кого? На светителя и чудотворец Николай, защитник на плаващите по море“, – отговорила тя.

Този случай беше описан с малко по-други думи в сборника на о. Теофилакт „Това се случи в наше време“. Изминаха 27 години от тогава, когато го прочетох. Много неща съм изтрил от паметта си, но главното остана – образът на свети Николай. Милостив и чудесен избавител на погиващите.

 

Източник: притчи@ot_unosti

Любовта не забравя

Юни 25, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Беше едно съвсем обикновено, с нищо забележимо утро в клиниката, в която работех. При лекаря дойде един доста възрастен човек, за да му махнат конците от пръстите на ръката. Личеше, че е много развълнуван и бърза за някъде. С треперещ глас попита кога ще дойде лекарят, защото в 9 часа има важна работа, а сега е вече осем и половина.

Проявих разбиране и му казах, че в момента всички лекари са заети и ще са в състояние да му обърнат внимание чак след час. Но като видях тъгата в очите му, обърканите движения, с които поглеждаше часовника си, нещо ме докосна. В този момент нямах чакащи пациенти и реших сам да се погрижа за раните на този човек. Зарадвах се, че раничката е добре обработена и няма да има проблем да се махнат конците. И като се посъветвах с колегите, се заех с пациента.

Искаше ми се да поговоря с него и затова започнах пръв:

- Виждам, че нещо много бързате. Може би, имате час при друг лекар?

- В 9 часа трябва да нахраня болната си жена. Тя е в болницата.

От лекарско любопитство попитах от какво е болна. Мъжът ми отговори, че има болестта на Алцхаймер. Успях да свърша операцията, докато траеше разговорът ни, но все пак това отне известно време и ми се стори, че той няма да успее да бъде в 9 часа в болницата при жена си. Поинтересувах се, дали тя ще се развълнува, ако той закъснее. Човекът печално поклати глава:

- Не, няма да се вълнува. През последните пет години тя изобщо вече не ме познава. Дори не помни кой съм й аз.

Учудено възкликнах:

- И въпреки всичко, вие бързате да бъдете точно в девет часа всеки ден в болницата при човек, който дори не може да ви разпознава?

Тогава той ласкаво ме потупа по рамото и с бащинска усмивка ми каза:

- Да, за съжаление, тя вече не помни, кой съм аз за нея. Но затова пък аз помня добре, коя е тя за мен. С нея съм бил щастлив през целия си живот.

Приближих се до прозореца и дълго гледах след отиващия си възрастен пациент. И чак след като някой почука на вратата усетих, че плача. Моят сутрешен пациент ми каза, че е бил щастлив. Да, и онази жена е щастлива, че има такъв мъж. Това не е някаква страст или романтика, а истинска любов, способна да разбере, да прости и да приеме всичко, което ще стане – това е нещо непреходно. Ние ще си заминем. Но тя ще остане, въплътена в нечие сърце.


Превод от руски език

Делба

Юни 18, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Братята Филип, Илия и Захарий (бъдещият св. Зосима) Верховски прекарали на гвардейска служба в столицата не повече от две години, потопени във водите на бурната си младост, когато неочаквано получили скръбната вест за кончината на своя изпълнен с добродетели и достойнство баща. Това събитие оказало толкова силно въздействие върху тях, че те променили изцяло начина си на живот. Всичко в света им се сторило тягостно и немило; сърцата им били изпълнени с униние. През цялото време ги теглело горещо към ковчега на баща им, но въпреки всичко не смеели да се върнат у дома, докато не получили писмо от майка си, в което тя ги призовавала да си вземат продължителен отпуск и да дойдат при нея, за да вземат участие в преустройството на имението.

 

Почувствали голяма тъга при завръщането в дома на родителите си, в който майка им, сестрите и всички домашни оплаквали тежката загуба. След като отминали първите дни на скръб, майката повикала при себе си децата си и им казала: „Вижте, деца мои, аз съм вече стара и в лошо здраве, сигурно няма да живея много дълго, затова искам още докато съм жива, да разделите наследството си пред очите ми. Тогава ще мога да умра спокойно, знаейки, че ще имате мир и любов помежду си, всеки със своята собственост, защото знам, че най-големите раздори стават при разделянето на имоти, и те често стават препъни-камък на семейното съгласие.

 

Децата, възпитавани в страх Божий, приели майчината воля като Божие внушение, и като взели нейния благослов, били готови да пристъпят към подялбата. Но майка им предложила да повикат за посредник чичо им, нейния роден брат. „Не, мамо“ – отговорили синовете – „позволете само Вашето благословение и нашата братска любов да ни бъдат посредници, нямаме нужда от друго. Бъдете спокойна и уверена, че няма да се оскърбим един друг“.

 

Майката се помолила, благословила ги и те пристъпили към дележа. Подялбата била само между тримата братя, тъй като майката не оставила нищо за себе си. Три от сестрите, които били вече омъжени, били получили дела си от бащата, още при женитбата си, другите три, които още не били омъжени, имали предварително заделени равни дялове, които веднага им били предоставени.

 

И така, тримата братя започнали да разделят между себе си цялото движимо и недвижимо имущество в стаята, която била преградена само с параван от стаята на майка им. Тя ги слушала със сълзи на очи и се прекръствала, тихо благодаряла Богу за това, че синовете й така мирно и спокойно провеждали подялбата. Всичко почти било приключило, когато внезапно чула шум и спор помежду им. Филип говорел твърдо, с висок глас: „Аз съм най-големия и искам да ги взема изцяло“. „Няма да ти отстъпя“ – горещо го прекъснал Илия – „половината е за мен, а на най-малкия няма да дадем нищо“. „Че аз не съм ли също син на баща си, не съм ли също наследник?“ – тъжно възразил Захарий.

 

Изплашена и разтревожена, майка им влязла и през сълзи започнала да им говори: „Е, деца, не ви ли казах, че е по-добре да повикам чичо ви?“ Братята станали почтително пред нея и й казали: „Не, майко, Вие станете посредница помежду ни в този наш спор“. После Филип заговорил: „Аз съм най-старшия син и искам само аз да взема дълговете на баща ни. Те не са толкова много и за мен няма да бъде тежко това свещено бреме“. „Ще бъде по-леко, ако си го разделим наполовина“ – прекъснал го Илия. „А защо искате да ме лишите от участие в това свещено бреме?“ – казал Захарий. „Нима аз съм недостойния син на моя така достоен родител?“

 

Анна Ивановна със сълзи на очи паднала на колене пред иконата на Божията Майка, след това прегърнала и прекръстила синовете си и накрая решила, че родителския дълг трябва да бъде разделен по равно за всички. Така преминала подялбата между братята.

 

Из житието на св. Зосима Верховски

Една необикновена история за един обикновен човек

Юни 4, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Историята, която сега ще ви разкажа е трудна за вярване, но аз бях неин свидетел. И освен това, мога да кажа, че не считам за много странно онова, което се случи. Но за това после.

Беше преди три години. В нашия храм идваше често един възрастен човек, казваше се Алексей Михайлович Горохов. Неговата жена, Мария, бе починала преди 15 години и оттогава насам живееше сам.

В навечерието на Великия пост Алексей Михайлович се разболя и попадна в районната болница. За съжаление, лекарите не могли да направят нищо. „Алексей Михайлович умря“ – казаха ни те, като регистрираха смъртта. Отвели покойника в Алметиевск, в градската морга. Обаче след няколко часа патологоанатомът забелязал, че тялото дава признаци на живот. Спешно го отправил в реанимацията и на следващия ден старецът дошъл в съзнание. И тогава той помолил да повикат свещеник, за да го изповяда и причасти.

След изповедта и причастието Алексей Михайлович споделил със свещеника онова, което видял след „смъртта“ си. Видял жена си, Мария, която мълчаливо го погледнала и си отишла. После видял множество хора, стоящи на ръба на огромна горяща яма. Те падали в нея със стотици. Отвсякъде се чували викове на болка и страдание.

Внезапно се появили двама младежи в бели дрехи и му казали: „Рано ти е да бъдеш тук. Иди и се покай. Имаш три дена“. И той се събудил в моргата.

Ден след като свещеникът приел изповедта му ни съобщиха, че Алексей Михайлович е умрял. Този път окончателно. Три дни след странното си видение.

По-късно разговарях с дъщеря му и тя ми разказа, че когато баща й бил млад, работил като шофьор към НКВД и карал затворници към мястото им на заточение. В една мразовита зима превозвал една репресирана възрастна монахиня, съвсем леко облечена и умираща от студ. Той я завил със своя кожух и така спасил живота й. В знак на благодарност монахинята обещала да се моли за него.

Дъщерята беше уверена, както и аз самият, че именно по нейните молитви на баща й били отпуснати ония три дена. За да се покае, да се причасти и да напусне тоя живот като истински християнин.

Мисля, че не е случайно това, че тази история се случила именно по време на поста. Та нали постът е преди всичко време за молитва, покаяние и за вършене на добри дела. А пред добрите дела, по Божие повеление, дори и смъртта отстъпва, за да ни се даде възможност за покаяние.

 

Автор: Йерей Димитрий Коничев, настоятел на храма „Покров на Пресвета Богородица“ в село Горен Акташ, Република Татарстан

 

Покаянието на “Мис Европа” – 1930

Май 28, 2018 in Начална страница, Сладкарница

През 1930 г. в Атина, осемнадесет годишната Алики Диплараку, дъщеря на известен гръцки адвокат, спечелва първо място на конкурса „Мис Елада“. Интересно е, че тя попада в театъра „Олимпия“, където се провеждало съревнованието, не като участник, а като зрител. Името й между участничките е било записано от един неин роднина. Когато идва нейният ред и тя чува своето име, отказва да излезе на сцената. Тогава самият президент на Гърция я поканва, след което тя отстъпва. Освен със своята красота, тя впечатлява всички и със своя интелект и възпитание. На тази възраст Алики говори свободно четири езика. През 1930 г. в Париж, на конкурса „Мис Европа“, Алики заема първо място. Същата година в Бразилия, заема второ място в конкурса „Мис Свят“. Името й дълго време не слизало от централните страници на всички вестници.

 

Но скоро след това, тя извършва една доста дръзка постъпка, заради която пресата й слага прозвището: „сатана“.

 

Осемнадесетгодишната гъркиня Алики Диплараку, нарушила многовековната забрана, („аватон“) за посещение на Света гора от жени.

 

Като поканена между гостите в яхтата на един от най-богатите гръцки бизнесмени, тя се преоблякла в мъжки дрехи и слязла на свещения атонски бряг…

 

Когато този факт станал известен на светогорските монаси, в Гърция се разгорял голям скандал.

 

Скоро след случилото се Алики Диплараку се разболява много сериозно. Неочаквано постигналата я болест, която не се поддавала на лечение, накарала младата Алики да намери в себе си сили да преосмисли собствените си постъпки и да принесе публично разкаяние за извършеното. В обръщение към свещеноначалието и монашеските братства на светогорските манастири, тя молила сърдечно за прошка.

 

Ето какво пише в спомените си архимандрит Гавриил Дионисиатски: „В 1930 г. представлявах моята обител в Светия Кинотис, в Карея, където през октомври в ръцете ми по някакъв начин попадна писмото от избраната за „Мис Елада“, в което се съобщаваше следното:

 

„Давос, Швейцария

 Почтени отци, искам да се изповядам и да се разкая от дъното на душата си за грешката, която допуснах през месец май във Ватопедския манастир. Пристигнах там заедно с годеника си, г-н Моран, и се случи така, че яхтата ни се долепи за кея, заедно с линкорите „Лимнос“ и „Килкис“.

 

Тогава реших да сляза и отида до манастира, въпреки че добре знаех за съществуващата забрана.

 

Преоблякох се в дрехите на моя годеник и заедно с него посетих храмове и други места, облечена като матрос, без никой да се усъмни и да ме разпознае.

 

 Оттогава, уважаеми отци, загубих здравето си и се оказах тук, в Швейцария, в санаториум, където се боря за живота си, но за съжаление нямам никакво подобрение.

 

Разбирам, и съм твърдо убедена, че това е наказание от Пресвета Богородица, към Която показах своето неуважение. Не приличаше на мен, толкова „образованата“, да постъпвам така, както направих. Сега дълбоко се разкайвам за извършеното и моля Пресвета Богородица да ми прости. Молете се и Вие, достопочтими отци, за моята грешна душа. Моля, приемете от мен тези 5 000 драхми, за отслужването на Литургии за оздравяването ми“.

 

(откъс от спомените на арх. Гавриил Дионисиатски „Аватон на Света гора“, отпечатани в „Православно Филотейско свидетелство“, Солун, 1990 г., стр. 59).

 

Архимандрит Гавриил Дионисиатски отбелязва, че „милосърдното въздихание на небето и земята е приело покаянието на девойката и е възвърнало здравето й“.

 

Както е известно след оздравяването си, в 1945 г. Алики Диплараку се омъжила за втори път за английския аристократ сър Ръсел, херцог Бедфордски и станала английската лейди Алис Ръсел. Доживяла до 90 години и починала в 2002 г. Опелото й се извършило в гръцката катедрала „Св. София“ в Лондон (в района Бейуотър) и е погребана в родовата гробница на херцозите Бедфорд.

 

Този пример показва на хората доколко е опасен стремежът към нарушаване на вековните благочестиви устои и традиции, като същевременно свидетелства за силата на покаянието, което е способно да върне Божието милосърдие дори и на най-големия грешник, осъзнал и покаял се за своите прегрешения.

 

Източник: Матушки.ру

 

 

 

Деца пишат на Бога

Май 24, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Откъси от детски писма:

 

- „Защо просяците просят милостиня все около църквите – за да гледаш кой им дава ли?“ (Ира, 2-ри клас)

- „Мили Боже, моля Те, направи така, че всички, от баба ми до слоновете, да са щастливи, сити и обути“. (Тоня, 2-ри клас)

- „Мама ми каза, че съм плакал насън. Ти не помниш ли, какво си говорихме с Теб?“ (Игор, 3-ти клас)

- „В различните книги Те описват различно. Къде мога да намеря Твоя снимка, макар и не много хубава?“ (Рая, 3-ти клас)

- „На какъв език говорят душите?“ (Рая, 4-ти клас)

- „Още съм малка, уча се в трети клас, все още нямам грехове, но ще си събера“. (Ева, 3-ти клас)

- „Как да живея така, че на света всички да са щастливи?“ (Лиза, 2-ри клас)

- „За какво ни е нужен животът, и ако е нужен, защо хората умират?“ (Костя, 2-ри клас)

- „Господи, какво правиш, като вали дъжд?“ (Люба, 3-ти клас)

- „Божичко, направи така, че на небето да светнат лицата на баба и дядо и те да ми се усмихнат“. (Кира, 4-ти клас)

- „Нека всички хора да бъдат щастливи, така няма да са лоши“. (Вася, 4-ти клас)

- „С Теб бих отишъл на разузнаване“. (Гарик, 1-ви клас)

- „Много бих искала децата от приютите да си намерят нови, уютни родители“. (Даша, 4-ти клас)

- „Вчера разбрах от Тебе, че ако си богат – това е от Тебе, ако си беден – това е заради Тебе“. (Зорик, 4-ти клас)

- „Когато умра, не искам да отида нито в Рая, нито в ада. Искам при Тебе“. (Вера, 3-ти клас)

 

Източник: https://vk.com/zhiviy_v_pomochty

 



Щом нищо не си посял, как искаш да пожънеш?

Май 16, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Сладкарница


Отец Йоан Крестянкин преди ни разправяше: „Знаете ли, някога в Русия преди революцията, по време на панаирите често идваше цирк, в който имаше различни представления. Една от атракциите беше следната – „За 20 копейки ще можете да видите жив Петър Първи“. В една палатка имаше поставена огромна телескопна тръба за наблюдение и през нея, казваха, че ще видиш жив Петър Първи.

Служителят подканваше: „Започнете да настройвате!“ Посетителят настройва. „Продължавайте да настройвате!“ Той продължава още по-усърдно да настройва. И когато става вече ясно, че нищо няма да излезе, го питат: „Е, сега видя ли?“ „Не, нищо не видях“. И тогава му казват: „Браво бе! Ти какво, за 20 копейки Петър Първи жив ли искаш да видиш!“ И това беше цялата атракция.

Отецът казваше: „И в нашия живот е така – само за 20 рубли или за 20 копейки искаме да видим живия Христос. Не става така. Трябва да се подвизаваш, да се потрудиш, да живееш усилен духовен живот, защото каквото посееш, такова и ще пожънеш, а който сее оскъдно, оскъдно и ще пожъне, а който сее щедро, щедро и ще пожъне“.

И казаното от отец Йоан е сходно с текста от един наш Патерик. Когато един старец минавал със своите ученици през една засята нива, той видял един човек, който я жънел. Старецът се приближил до него и му казал: „Дай ми от твоята жътва“. Тогава селянинът се обърнал към него и му казал: „Авва, ти посял ли си нещо на това поле, че да искаш да пожънеш?“ „Не, нищо не съм посял“. „А щом не си посял, как искаш да пожънеш нещо?“

Старецът си тръгнал, а неговите ученици смутено го последвали. Когато се прибрали в обителта, му задали въпроса: „Кажи ни, защо го попита, това, за жътвата?“ И тогава той им казал: „Попитах това заради вас. За да разберете, че ако в тук не сте посели нищо, то нищо няма и да пожънете, а колко повече пък в духовния живот“.

Ако човек не се подвизава, ако не се труди, не се моли, не обича Църквата, не си изпълнява домашното правило, килийната молитва, то такъв човек едва ли ще пожъне нещо в живота си.

 

Архимандрит Мелхиседек (Артюхин)

Историята за един лош човек

Май 14, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Един старец, живял в околностите на Рига, веднъж разказал следната история на Константин Паустовски:

„Преди войната до мен се засели един много лош човек. Безчестен и зъл. Занимаваше се със спекулация. Подобни хора нямат ни сърце, ни съвест.

След това немците завзеха Рига и затвориха всички евреи в „гето“, за да избият една част от тях, а другите просто да уморят от глад. Цялото „гето“ беше отцепено. Часовият застрелваше на място всеки, който се приближаваше на по-малко от 50 крачки от него. Евреите, особено децата, умираха със стотици всеки ден. Тогава моят съсед реши да даде подкуп на немския часови, за да влезе в гетото с фургон, пълен с картофи и там да ги обмени за скъпоценности, които смяташе, че крият затворените евреи.

„Ще продавам картофите само на жени с деца“ – каза ми той на тръгване – „защото те са готови на всичко заради децата си и така ще спечеля двойно“.

Замълчах, но така силно стиснах лулата си, че я счупих заедно с два от зъбите си. Ако не беше тръгнал веднага, сигурно щях да го убия с един удар на юмрука си.

През нощта той напълнил фургона си с чували картофи и отишъл в гетото в Рига. Жените и децата го наобиколили. Една жена стояла с мъртво дете в ръце и протягала длани, в които имало счупен златен часовник. „Луда!“ – закрещял той – „За какво са ти картофи, когато детето ти е мъртво? Отдръпни се!“

После ми разказа, че сам не разбрал какво се случило с него. Стиснал зъби и взел да развързва чувалите и да изсипва картофите на земята.

„Бързо!“ – завикал на жените – „Давайте децата. Аз ще ги изведа от тук. Но само да мълчат и да не мърдат“. Майките бързешком се засуетили да пъхат изплашените деца в чувалите, а той ги завързвал здраво. Жените нямали време дори да целунат децата си, а знаели, че повече няма да ги видят. Човекът натоварил чувалите, пълни с деца във фургона, отстрани покрай тях наредил няколко чували с картофи и потеглил. Жените целували калните колела на фургона му, а той тръгнал, без да се оглежда. Нарочно навиквал конете си колкото му глас държи, защото се страхувал, че някое дете ще се разплаче и ще го издаде. Но децата мълчали.

Минал покрай часовоя, ругаейки грозно тия просяци евреите и проклетите им деца. Свил през забутаните горски пътеки към Тукумс, където били партизаните, оставил им децата, а те ги скрили на безопасно място.

Като се върнал, казал на жена си, че немците му прибрали всички картофи и го пъхнали в ареста за две денонощия. След края на войната се развел с жена си и напуснал Рига.

Сега си мисля, че бих постъпил много зле, ако не бях се сдържал и го бях убил“.

Източник: Из книгата „Началото на незнайния век“

Отче, благослови да се разведа!

Май 10, 2018 in Начална страница, Семейство, Сладкарница

 

 

Съществува един стар израз: „Отче! Благослови да се разведа!“

- Какво те кара да го направиш?

- Той пие, пуши, гуляе, бие ме!

- От колко години живееш с него?

- 18 години!

- Когато се омъжихте, предполагам е бил най-добрият!?

- Да!

- Тогава защо се омъжихте за него след като е лош?

- Бях толкова глупава!

- Виж, радост моя! Той с теб, глупавата, 18 години е живял, търпял те е, а ти сега искаш да се разведеш с него!

- Ще кажете, че е измислица?

- В никакъв случай. Подобни неща чувам много често, но с различни обяснения.

Макар че, често и други неща се случват. Идват в храма, обиждат своя мъж, оплакват се от него по време на изповед, недоволстват, а когато тяхната силна половинка умре, проливат сълзи:

- Какво ще правя без него…?

И плачат, записват панихиди.

Колкото по-далече е деня, в който си е отишъл, този когото е ругала и от когото се е оплаквала, толкова по-добър става той.

Затова на гробищата лоши няма. Всички са „близки“, „любими“ и „скъпи“.

- Не ми ли вярвате?

Отидете утре на някоя панихида и ще видите. Когато откриете поне един лош ми се обадете, и ще дойда да го видя.

 

Източник: Православное слово “Разкази батюшки”

Свети Нектарий, Митрополит Пентаполски

Май 9, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Свети Нектарий, който умрял още през 1920 г. – служил в наше време, в един селски храм, повече от една седмица.

Известно е, че в Гърция св. Нектарий е почитан като велик чудотворец. Там е популярна следната поговорка: „За свети Нектарий не съществува неизцелима болест“. Преди няколко години в едно планинско село на Егина останали без свещеник. Минавало време, а нов свещеник така и не бил изпратен. Настъпил Великият пост и селяните взели да се вълнуват.

В Гърция в първата и последната седмица на Св. Четиридесетница не се работи и не се учи – това е време за молитва. Навсякъде се спускат знамената в знак на траур за Христовото разпятие, хората присъстват на дълги великопостни служби, навред се извършват литии, спазва се строг пост без олио, а мнозина дори и не хапват нищо. Да се остане без свещеник през това време е просто немислимо.

Като се посъвещавали, селяните решили да напишат писмо с молба до епархийския архиерей. „Владико свети“ – молели те – „изпратете ни свещеник поне за Страстната седмица и за Пасха. За да можем достойно да се приготвим, покаем, помолим и така с радост, заедно с целия останал свят да посрещнем светлото Христово Възкресение. Не ни оставайте сираци, свети владико, не забравяйте за нашите скърби. Изпратете ни йерей, благословен от Ваше Високопреосвещенство“.

Епископът прочел писмото и го представил за разглеждане на епархийския съвет. „Кой от вас, отци, може да отиде в това село?“ – запитал той. Но всеки от присъстващите на съвета взел да посочва различни причини, да обяснява заетостта си, заради която не може да отиде в това село. После преминали към друга точка от дневния ред и писмото на планинците останало затрупано под купа от други книжа. А по-нататък и изобщо го ЗАБРАВИЛИ, покрай многото грижи и приготовления за предстоящия празник.

Накрая настъпил великият празник на Възкресение Христово, който в Гърция винаги се посреща по особено тържествен начин. Православието е официалната религия на Елада и Великден е същевременно и държавен празник. След като изминала първата празнична седмица, епархийските служители и епископът намерили на масата писмо от жителите на планинското село. „Свети владико“ – пишели те – „нямаме думи да изразим цялата наша благодарност и сърдечна признателност за Вашето пастирско участие и помощ за нашата енория. Вечно ще бъдем благодарни на Бог и на Вас, свети Владико, за благоговейния свещеник, който ни пратихте, за да служи на Пасха. Досега не сме имали случай да се молим заедно с такъв благодатен и смирен Божи служител“.

Архиереят започнал епархийското събрание с въпроса: „Кой от свещениците е отишъл да служи в селото, от което е дошло това писмо?“ Но всички мълчали, защото никой не бил отишъл да служи в планинското село. Епископът бил завладян от голямо недоумение и горещо любопитство. След няколко дена по каменистите пътеки на Егина се вдигал облак прах – към загадъчното село се носел архиерейският кортеж. За пръв път в забутаното село пристигал владика с пищна свита. Всички жители на селото, от мало до голямо посрещнали гостите с козунаци, боядисани яйца и цветя и тържествено ги съпроводили до малкия старинен храм.

В Гърция всички свещеници са считани за държавни служители и всеки един е длъжен да се запише в църковния регистър, дори и да е служил само веднъж. Архиепископът се поклонил на храмовата икона и веднага влязъл в олтара. През отворените царски врати всички видяли как той взел регистъра и се приближил до тясното прозорче. Бързо прокарал пръста си до последния запис. Там с красив почерк било написано – „Нектарий, митрополит Пентаполски“. Владиката изтървал регистъра и паднал на колене.

Новината за великото Божие чудо поразило като небесен гръм всички присъстващи в храма! Последвала дълбока тишина, която сякаш звънтяла сред дълбоко развълнуваните чувства. Хората падали на колене, вдигали ръце към небето, прегръщали се, плачели и гръмко благодарели на Бога и на св. Нектарий.

Едва сега всеки от присъстващите разбрал какво е станало.

Господ Вседържител дочул сърдечните въздишки на Своите верни овчици, изоставени в печал, които те му принесли със сълзи на очи в далечното малко селце високо в планината и им изпратил един достоен пастир – от Своето Небесно Царство. Земният им владика по човешката си немощ забравил стадото от своите верни, но не и Небесният им Владика.

Цяла една седмица – през 2001 г., светителят Нектарий, който бил умрял през далечната 1920 г., бил жив – с простодушните овчари и техните семейства и служил в храма, водил ги в литийни шествия, оглавявал нощно време тържествените траурни шествия-епитафии с Гроба Господен, пял с тях химни и молитви, изповядвал ги, утешавал ги и ги наставлявал. От никого досега те не били слушали такива слова за Бога. Оказало се, че този старичък геронда с мек глас го е познавал лично.

И този народ разбрал, защо през цялото това време бил изпълнен с такава огромна, неземна радост.

 

 

Спомен на един обикновен грузинец

Април 30, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Вече се мръквало, когато той минавал с колата си през Мцхет и забелязал един мъж, приличащ на бездомник, който му махнал да спре. Но той решил да не спира, защото, ако качи тоя скитник, ще му усмърди колата. Така си помислил и не спрял. Но след като изминал около 400 метра, взела да го мъчи съвестта, върнал се, взел непознатия и продължил към манастира Самтавро. Изведнъж в колата се разнесло чудно благоухание, което се задържало дълго време.

 

Шофьорът си помислил – откъде дойде този приятен „църковен“ мирис?

 

В това време старецът Гавриил (защото това бил той самият), се обърнал към него и попитал:

 

- Е, скъпи мой, умириса ли се колата ти?

 

Тогава шофьорът разбрал откъде идва това благоухание и че този човек чете мисли. Сбогувайки се, пътникът му казал, че се казва монах Гавриил и че един ден той ще дойде да коленичи на неговия гроб. Разбира се, шофьорът не можал да разбере, какво иска да му каже монахът и си помислил: „Откъде накъде ще дойда на гроба му, как ще знам кога и къде ще го погребат! Че и да коленича!“

 

Минали няколко години и когато бил в Германия, му дали дарения за манастира Самтавро в Грузия, неговата родина. Отново тръгнал с колата си и след като изминал дълъг път, се добрал до Мцхет около три часа през нощта. Манастирът, разбира се, бил затворен и той започнал да чука на желязната врата. Скоро една от монахините му отворила. Той й казал, че идва от Германия, откъдето носи дарения за манастира. Монахините се зарадвали и в знак на благодарност го повели на някъде си. Било нощ и човекът не разбирал накъде го водят монахините. Игуменията му подала кандило с масло от някакъв гроб и настоятелно го помолила да падне на колене. Той коленичил с чувство на вътрешен протест и чул:

 

- Не си мисли, че това е обикновенно масло. Това е чудотворно масло от гроба на нашия любим монах Гавриил.

 

И тогава той се вкаменил от изненада! Гневът и вътрешният му протест се сменили с изумление! Погледнал снимката на стареца Гавриил и познал самия онзи „просяк в съдрани дрехи“, който няколко години по-рано му казал: „Ще дойдеш на гроба ми и ще коленичиш“. Очите на шофьора, паднал на колене пред гроба на стареца Гавриил, се напълнили със сълзи.

 

 

Източник: zhivi v po mochty

 

Как можем да преодолеем болката

Април 23, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

 

 

Една жена, чийто син умрял, търсила по някакъв начин да си го върне и това я отвело при един отшелник, който живеел в пещера.

- Какво можеш да направиш, за да ми върнеш сина? – попитала го тя.

В желанието си да й обясни колко абсурдно е това, той кротко й казал:

- Ако ми донесеш едно сусамено зърно от къща, в която никога не е имало скръб, тогава аз ще направя онова, за което ме молиш.

Жената започнала да търси. Върнала се в града и влизала в къща подир къща. Но от всякъде чувала един и същи отговор:

- Но за какво ме молите, миличка? Не можете да си представите какво ни се случи тук!

И разказвали какво им се е случило и тя, каквато си била с добро сърце и обичлива се стараела да облекчи тяхното страдание. Излизала от една къща и влизала в друга. Търсейки “вълшебното” сусамено зрънце за да успокои собствената си мъка, тя се видяла да помага на всички, докато свършели всички жилища, хотели и магазини.

Нямало нужда да се връща при отшелника. Помагайки на всички в техните болки, тя забравила за своята.

Дано така да бъде и с нас!

Студентът и професорът

Април 16, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Професорът от университета задал следния въпрос на своите студенти:


- Всичко ли, което съществува, е създадено от Бога?


Един от студентите смело отговорил:


- Да, създадено е от Бога.


Професорът попитал:


- Ако Бог е създал всичко, значи, Бог е създал и злото, щом като то съществува. И съгласно този принцип, щом нашите дела определят нас самите, значи, Бог е зло.


Студентът млъкнал, щом чул този отговор. Професорът бил много доволен от себе си. Той се похвалил пред студентите си, с това как още веднъж е доказал, че вярата в Бога е мит.


Тогава един от студентите вдигнал ръка и попитал:


- Мога ли да ви задам един въпрос, професоре? Студът съществува ли?


- Що за въпрос? Разбира се, че съществува. На тебе никога ли не ти е било студено?


Студентите се засмели на въпроса на младия мъж. Младежът отговорил:


- Всъщност, сър, студът не съществува. В съответствие със законите на физиката, това, което ние смятаме за студ, в действителност е липса на топлина. Човек или предмет може да бъде изучаван от гледна точка на това, дали той има или излъчва енергия. Абсолютната нула (минус 460 градуса по Фаренхайт) е пълно отсъствие на топлина. Цялата материя става инертна и неспособна да реагира при тази температура. Студът не съществува! Ние сме създали тази дума, за да опишем, това което чувстваме при липса на топлина.


Студентът продължил:


- Професоре, съществува ли тъмнината?


- Разбира се, че съществува.


- Вие отново не сте прав, сър. Тъмнината също не съществува. Тъмнината в действителност е липса на светлина. Ние можем да изучим светлината, но не и тъмнината. Ние можем да използваме призмата на Нютон, за да разделим бялата светлина на множество цветове и да изучим различните дължини на вълните на всеки цвят. Вие не можете да измерите тъмнината. Обикновен лъч светлина може да проникне в света на мрака и да го освети. Как можете да разберете, колко тъмно е дадено пространството? Вие измервате, какво количество светлина е показано. Не е ли така? Тъмнината – това е понятие, което човек използва, за да опише, какво се случва при липсата на светлина.


Накрая младият студент попитал професора:


- Сър, съществува ли злото?


На този въпрос професора отговорил много неуверено:


- Разбира се, както казах. Ние го виждаме всеки ден. Жестокостта между хората, многото престъпления и насилие по целия свят. Тези примери не са нищо повече от проява на злото.


На това студентът отговорил:


- Злото не съществува, сър, или, най-малкото, то не съществува само по себе си. Злото – това е просто липса на Бога. То прилича на тъмнина и студ – дума създадена за човека, за да описва отсъствието на Бога. Бог не е създал злото. Злото – това не е вярата или любовта, които съществуват както светлината и топлината. Злото е резултат от липсата на Божествена любов в сърцето на човека. Това е подобно на студа, който настъпва, когато няма светлина.


Професорът бил посрамен. Името на студента било Алберт Айнщайн.


източник: https://vk.com

Бързам, нямам време за това

Април 10, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Вървят си хората със слушалки в ушите и никой не се интересува, че днес е Възкресение Христово.

 

Спомням си как преди няколко години в същия този ден отидох да поздравя с празника един мой познат духовник, който служеше в един съседен храм, недалече оттук. Поседяхме малко на пасхалната трапеза и после си продължих по мои работи.

 

Тази година Възкресение бе по-рано, но пролетта бе в силата си, снегът се бе стопил, слънцето грееше ярко и даже бе взело да понапича. Вървя си аз полекичка през тази тиха московска пролет. Неделен ден, повечето народ се бе разотишъл по вилите си. Москва бе опустяла, настъпваше вечер, слънцето едва бе започнало да залязва. Приближавам храма, край него преминават хора. Всички знаят, че днес е Възкресение Христово. Вървят по двойки, хора със слушалки в ушите и с бира в ръка, разговарят помежду си. Никой даже и не поглежда към храма. На никой не му е нужно Възкресението. Всеки се е капсулирал в слушалките и бутилките си.

 

И изведнъж, близо до мене, съвсем малко по-напред, върви един клошар. С някакви мръсни вързопи, и самия той е един парцалив и мръсен! Хората – чистички, докарани, го заобикалят и преминават от другата страна на тротоара.

 

А той се спира пред храма, сваля на земята мръсните си вързопи. Кръсти се, прави дълбок поклон пред портите на храма. И продължава по пътя си.

 

Колата ми бе наблизо, а в багажника цареше изобилие – козунаци, колбаси, вино, всичко онова, което са ми подарили, цели кошници. Отидох до колата си – гледам, клошарят не е много далеч. Казвам си – ще му дам нещо за Възкресение.

 

Отварям багажника и му викам: „Ей, миличък, я ела насам!“ А той се обръща и ми казва: „Да ви помогна с нещо?…“

 

Източник: Правосланое словоVK

 

Когато Господ заповядва

Април 2, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Една бедна жена, била много религиозна. И веднъж, когато не й стигали парите дори за да нахрани децата си, тя се обадила в радиото и оставила там обръщение към Бога за помощ.


В същото време, докато служителите от радиото се отнесли с разбиране към вярващата жена, един от слушателите се уязвил от нейните думи. Той бил убеден атеист и решил да си достави удоволствие, като се подиграе с непознатата.


Мъжът проучил нейния адрес, позвънил на секретарката си и й поръчал да купи много продукти. Момичето се върнало при него с най-хубавото месо, сирене и сладкиши. Голяма била изненадата й, когато нейният началник дал следващото разпореждане: да достави продуктите на адреса, и ако жената попита, кой е изпратил храната, да й каже, че е от дявола.


Когато секретарката дала продуктите на непознатата, тя била толкова благодарна, че от очите й се стичали сълзи. Тя не преставала да благодари и да благославя момичето. Но когато жената вече се сбогувала, секретарката я попитала:


- А вие не искате ли да разберете, кой ви изпраща тези продукти?


- На това жената отговорила:


- Не. Това абсолютно не е важно, защото когато Бог дава заповеди, дори и дявола се подчинява.


Източник: https://vk.com

Таксиметровият шофьор, който казваше Иисусовата молитва

Март 24, 2018 in Сладкарница

 

В центъра на Солун влизат и излизат автомобили. Мотоциклети се мушват между автомобилите по главните градски улици, в опит по-бързо да стигнат до крайната им цел. В автобусите също има шум. Тълпи от хора, млади и стари, отиват на работа, търсят работа, пазаруват, пият кафе, отиват на училище или в университета. Градът кънти от звука на автомобилите, клаксоните, разговорите и мобилните телефони, които упорито звънят.

На светофара светва червена светлина. Прозорецът на един от автомобилите е отворен и младият шофьор в него се радва на звуците, които се чуват от неговия град.

По радиото слуша тиха музика. Той слуша византийско пеене, което слави Бога, проси милост от Него и Го възхвалява. Младият мъж е певец в една от градските църкви. Светофарът все още свети червено. До неговия автомобил спира едно такси. Прозорецът му е отворен. Таксито няма пътници, само шофьорът е в него, мъж на средна възраст. Едната му ръка е на волана, а с другата сякаш сочи нагоре, към небето. Гледа нагоре, но не към светофара. Устата му се движи. Нещо казва. Но, не, не говори по телефона. Младежът от съседния автомобил се опитва да разбере, какво казва той.

Светофарът светва зелено. Отзад му свирят, за да тръгне. На следващия светофар отново са един до друг. През отворените си прозорци и двамата дишат един и същ въздух и слушат едни и същи звуци. Но какво казва този таксиметров шофьор?

Младежът упорито наблюдава в опит да схване поне част от неговите думи. Изключва радиото си и чува как шофьорът на таксито на глас и без срам казва: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме.“ Пак и пак същата молитва. Понякога на глас, а друг път само шепнешком. Светва зелено. Продължават до следващите светофари, когато отново са един до друг. Таксиметровият шофьор се е потопил в молитвата. Не поглежда ни наляво, ни надясно. Не иска пътници; само се моли. Изведнъж взима броеницата в ръка. Сякаш е някъде извън града, въпреки че е в центъра на Солун.

Младежът гледа с възхищение, като че гледа някой пустинен подвижник, който е хвърлен всред града. Тъй като прозорците са отворени, чува как молитвата се казва в ритъм. Един човек на мотоциклет спира до него. През каската чува молитвата. Обръща се към таксиметровия шофьор и упорито го гледа, сякаш е някакъв луд, който участва във филм. Засмива се на глас, казвайки няколко обиди, а след това заминава. Но шофьорът на таксито гледа напред. Затваря очи. Чува обидите, но все едно не ги е чул. Чака да му свирнат отзад, отново отваря очи и тръгва. „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“ – изрича шепнейки.

Светва зелено. Колоната от автомобили свири, но шофьорът не помръдва, остава неподвижен на място, като че е в някой параклис, в който хората се молят и молитвите им се възнасят до небесата. Момчето също не помръдва колата си. Не иска да тръгне без таксиметровия шофьор. И двамата остават сред града. Единият от тях непрекъснато се моли, а другият участва в благодатта, която се дава на първия.

Таксиметровият шофьор отваря очи. Включва бързо на първа скорост, но преди да стигне до педала с газта се обръща към младежа, който го гледа с възхищение. Очите им се срещат през отворените прозорци, срещат се и техните сърца. Сред градския шум, сред всички обиди и кавги, сред клаксоните на автомобилите и мобилните телефони, той спря да казва молитвата. Спря, за да каже на младежа до него, с когото щеше да се раздели: „Благодаря ти, че беше с мен, макар и само на светофарите.“ Усмихна му се, все едно го прегръща и натисна педала на газта.

Улиците се изпразниха, след като шофьора на таксито изчезна. А младежът продължава да стои на място. Светва червено. Младежът остана сам до отворения прозорец.

До него се престрои друг автомобил, в който две млади момичета слушаха някаква усилена поп музика. Погледна ги и те го погледнаха, но все едно, че това не се бе случвало. Затвори очи и си каза: „Какви хора живеят тук!“ Хора, които се борят за парче хляб, а се молят като аскети! Хора от града, които живеят като пустинници. Обикновени хора, които имат надземен опит в техните таксита, магазини, работа, у дома. Градът вече не беше същият в очите му. Напротив, градът му заприлича на подслон за светци, на духовна сцена. Сякаш дишаше различен въздух, изпълнен с божествен кислород. „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“ – започна да шепне той. Светва зелен светофар…

източник: Православие.мк

А ти познаваш ли се с тази пчела?

Март 19, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

За първи път ние се срещнахме със стареца Паисий през 1972 г. още в килията на Честния кръст. Аз разговарях с моите близки и с още един човек, който дойде с нас. Беше лято. Жега. В стаята влезе муха. Започна да кръжи, натрапчиво! Тя прелетя над нас и ние я изгонихме. После кацна на носа на свети Паисий, и той нищо не прави. Кацна на веждата му, и той пак нищо не направи. След това тя прилетя към нас, и ние я изритахме, махайки с ръце и крака.

Старецът Паисий внезапно ни попита:

- Тя какво ви пречи?

Ние попитахме:

- Можем ли да я изгоним?

 

Той каза:

- Иди си по Божията милост, благословена муха.

И мухата излетя.

Ние някак потресени попитахме:

- Как така излетя мухата, отче? Как стана това?!

- Ако вие обикнете природата: животните, рибите, птиците, насекомите – и те ще ви заобичат – отговори той.

А около месец преди това, аз чух една история от отец Христодул от манастира Кутлумуш. Няколко души били в килията на стареца Паисий, и в това време там долетяла пчела. На тези, които седяли там им било писнало от нея, и един от тях започнал да я удря с хартията, която била в неговите ръце.

Старецът Паисий погледнал и нищо не казал.

След известно време пчелата отново се върнала, и този човек с хартията отново замахнал с нея. Тогава старецът се обърнал и казал:

- А ти познаваш ли се с тази пчела?

Той отвърнал:

- Не, не я познавам. А какво имате предвид?

- Хайде аз ще ви запозная – и продължил. Тази пчела няма да живее дълго: само около 60 дни. И за тези 60 дни тя ще извърши много добри дела. Тя твърде много и честно работи. Тя лети по цветята: наляво, надясно. Никога не лети на мръсни места. Помага да се опрашват дърветата, за да пораснат плодове, затова да можем ние да ги ядем. Тя долетя с много добри намерения. Знаете ли, защо долетя? Защото тук при нас има локум, той е сладък – поръсен с пудра захар. Тя долетя да си вземе малко от този сладък прах. Нека да ти покажа.

Старецът Паисий взел локум и го сложил на дланта си…

- Виж, сега, тя ще долети тук.

И наистина, след известно време пчелата долетяла. Кацнала точно на ръката на стареца и започнала старателно да събира пудрата захар със задните си крака. Старецът внимателно обърнал глава и попитал:

- И сега ще настояваш ли да я прогоня?

Изобличеният човек отговорил:

- Направете, каквото смятате за нужно…

- Вместо да я прогоня, мога да й помогна да излети.

Тогава той отворил прозореца, обърнал ръката си, захарта паднала долу, и пчелата отлетяла.

- Това е начин да покажем на човека, от когото искаме да се избавим, че трябва да си върви. Всичко трябва да бъде учтиво и с добро сърце.

- Какво разбра? – попитал светецът онзи човек с хартията.

И той трябвало да си признае, че единственото, което е видял у тази пчела, било, че тя е дошла за да го ухапе. Докато старецът Паисий видял у нея всичко друго, освен това.

- Аз, разбрах, колко е важно да имаш добри помисли – отговорил той.

Именно по този начин свети Паисий разговарял с човека, с неговата душа – много тактично и внимателно, като хирург. Това е само един от случаите, а подобни на него до сега за записани много. Те ни помагат да се усъвършенстваме и да растем.

Източник: http://pokrov.pro

 

 

 

Малките камъчета обръщат семейната каруца

Март 15, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Веднъж при мен дойде на изповед една жена около петдесет годишна. Когато била дванадесет годишно момиче, баща й си отишъл от семейство им, и през целия си живот тя го ненавиждала и не е общувала с него. Той се опитвал да се свърже с дъщеря си, но тя не искала да контактува с него, проклинала го и не желаела да го види.

Изминали около четиридесет години и баща й починал. И тогава тя дойде, и започна да обяснява: „Аз, разбира се, разбирам, че това е лошо, но и до сега продължавам да съм му обидена“. Аз й отговорих по стандартен начин: „Опитайте се да се молите, да се покаете, всичката тази злопаметност не е много добра“.

След като разказа за баща си, тя започна да си припомня детството и в същата изповед между другото спомена, че веднъж като била на дванадесет години откраднала от майка си пет рубли. А аз самия не зная, какво ме накара да я попитам, и й казвам:

- А вие от нея поискахте ли прошка?

- Не, не съм поискала – отговори тя.

- Трябва да поискате! – посъветвах я аз.

Тя възрази:

- Мама живее на село, тя е на осемдесет и няколко години, вероятно, не си спомня нищо.

А аз въпреки всичко я убеждавах:

- Не, трябва да отидите и да поискате прошка.

После й прочетох разрешителна молитва и се разделихме.

Няколко седмици по-късно аз отново видях тази жена. Тя дойде при мен в ужасно състояние: разплакана и буквално се тресеше. Тя дълго плака, но накрая, се успокои и разказа, че отишла при майка си на село и между другото и припомнила:

„Знаеш ли, майко, когато бях на дванадесет години, аз взех от твоето портмоне пет рубли и нищо не ти казах, и наскоро отидох на изповед при отеца, и той ми каза да поискам прошка от теб“.

Мама заплака и ми разказа:

„Когато твоя баща пиеше много – толкова много, че започна да краде пари. Когато ти беше на девет години, аз не издържах и реших да го изгоня. Той ми поиска прошка, стоеше на колене, и аз му дадох последен шанс. След това той се стегна и си намери работа. Но, когато ти беше на дванадесет години, на мен не ми достигаха пет рубли. Попитах те, а ти ми отговори, че не си ги взимала. Тогава обвиних за всичко съпруга си, и се скарахме. След това той си отиде и повече не се върна.“

Когато жената узнала за всичко, омразата й към баща й изчезнала, и вместо нея се появил цял товарен влак с вина – макар че, погледнато обективно, нейната вина е не голяма. Какво са това пет рубли? Дребни. Но чрез такива дребни неща Господ отваря нашите очи.


източник: http://duhovnyj.ru

Някои неизвестни моменти от живота на св. Паисий

Март 7, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

След като о. Аверкий (това е името на Стареца Паисий Светогорец, когато е бил постриган за монах през 1954г.) преминал през основните манастирски послушания, игуменът и Духовния събор го назначили за помощник в дърводелната на манастира. Там старши бил стареца Исидор, монах с труден характер. В най-добрите за обителта времена там имало шестима дърводелци. Сега бил останал само о. Исидор. След като го избрали за член на Духовния събор, той изобщо бил престанал да се съобразява с мнението на другите, дори на игумена. Нито един брат не можел да издържи под негово началство повече от една седмица. До такава степен о. Исидор се държал към всички крайно грубо, а в работата изобщо бил нетърпим.

Така например, той започвал да прави прозорец. Прозорецът не се получавал, той нервничел, захвърлял работата наполовина свършена и отивал да прави врати. И с вратите всичко ставало не така, както трябва, той пак нервничел, зарязвал започнатата работа и отивал да прави покрива. Винаги оставял работата недовършена, а каквото свършел, било през куп за грош.

О. Аверкий се натъжавал, че работата вървяла зле, но не казвал нищо. Дори когато някой от членовете на Духовния събор, разглеждайки поредното изделие, с недоумение питал: „ Как сте могли да го направите така калпаво?“, той не отговарял нищо. „ А какво да кажа?“ – си мислел той – „ Че стареца Исидор е взел размерите грешно? И каква полза от такъв отговор? По-добре да си мълча – току-виж, Бог ще благоразсъди за мен нещо друго“.

Веднъж клисарят ги помолил да направят рамка за една от иконите на аналоя. О.Аверкий направил рамка с жлебове, за да може да се закрие иконата със стъкло. Щом о.Исидор видял жлебовете, започнал да крещи:

- Жлебове! Защо жлебове? Кой иска да покрие иконата със стъкло?

- Да бъде благословено – отговорил о. Аверкий и отнесъл иконата на клисаря без стъкло.

Клисарят се разсърдил и възкликнал:

- Рамката трябваше да е със стъкло! Къде е стъклото, изпаднал в прелест глупако?

- Благословете – отговорил о. Аверкий и отишъл при о. Исидор за стъкло.

Но о. Исидор не искал да дава стъкло и раздразнено му закрещял:

- Иди и кажи на оня, който ти е казал, че рамката трябва да е със стъкло, че той е прелъстен тъпанар! Не, не, и не, никакво стъкло няма да има!

О. Аверкий още дълго време ходил от единия старец до другия, не казвайки нищо друго освен „благословете“ и „да бъде благословено“.

Между другото, о. Исидор виждал зле и затова вземал неточно размерите на изделията. Но ако о. Аверкий, забелязвал това и загрижено питал: „ Геронда, тук не е ли размерено накриво?“ – о. Исидор отговарял: „ Главата ти е размерена накриво“.

А ако о. Аверкий предлагал: „ Геронда, благословете сам да взема размерите?“ – о. Исидор казвал: „ Затваряй си устата. Ти само едно можеш да правиш – да казваш „ благословете“ и „ да бъде благословено“. При такава работа много дъски се режели погрешно и отивали на боклука. О. Аверкий се мъчел да спаси каквото може, с труд ги опазвал да не отидат в печката и при все това се стараел да ги използва за нещо полезно. Работа, която можела да се свърши за един ден, под ръководството на о. Исидор обикновено отнемала пет дена.

Въпреки, че в дърводелната едно митарство сменяло друго, о. Аверкий всяка вечер правил поклон пред о. Исидор и с голямо смирение и благодарност му казвал: „ Благословете“.

„ Кой знае“- мислел си той – „ може пък този човек да е изпратен от Бога, за да ми помогне? Как да не му благодаря за това?“

Освен това, о. Аверкий си обяснявал случващото се така: „ Той е моят благодетел. В Коница клиенти са ме чакали по две години да се освободя, за да ми поръчат нещо, а през това време другите майстори стояха без работа и хляб. Сега плащам за тия грехове“. И преподобния старец си спомнял: „ О, каква огромна полза ми донесе този човек! Той ме би така, както бият в камъните уловен октопод. Но по този начин ме очисти от цялата „октоподна чернилка“.

Въпреки, че о. Аверкий се изморявал достатъчно в дърводелната, той взел благословение да помага и в други послушания, за които отговаряли стари или болни монаси. Често, завършил работата си в дърводелната, той идвал в трапезарията, за мие посуда, а после да помага и на други места, където имало нужда. „ Колкото повече помагам“ – казвал си той, „толкова по-малко ще се изморяват и мъчат другите.И защо да не се потрудя и да се поизморя? В армията си рискувах живота, за да спася други, че тук ли ще се предам на някаква посуда? Там се жертвах за живота на мои другари войници, миряни. А сега не мога ли да се жертвам за моите духовни братя – монасите?“

По-късно старецът си спомнял: „ Как се справях само, летейки от една работа на друга! Правех така, че да е леко на някой брат, после пък на друг – още повече…Това ми даваше огромни сили и огромна радост“.

Духовната отзивчивост и деликатност на о. Аверкий го подбуждали да прави така, че да помага и при все това да остава незабелязан. Понякога нощем тайно чистил нужниците в манастира. Когато на сутринта искали да разберат, кой е направил това, о. Аверкий казал името на един брат, който обикновено бил склонен да бяга от работа, за което често бил порицаван от членовете на Духовния събор. Този брат се чудил, че го хвалят за неща, които не бил свършил, дал си сметка, че за това ще отговаря пред Бога и решил занапред да върши повече от онова, за което му било определено послушание.

 

Източник: Исихазм ру

 

 

 

 

Благотворителност, облечена в достойнство

Март 5, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Една богата жена минавайки покрай един човек, който беше седнал в близост до централния пазар и продаваше яйца, го попита рязко:

 

- Колко струват яйцата?

 

Старият продавач, поглеждайки я, тихо отговори:

 

- 30 стотинки, яйцето, госпожо.

 

- Ще купя 10 яйца, ако ми ги дадеш, за по 25 стотинки едното.

 

- Съгласен съм, ще ви ги продам на тази цена, на която желаете. Може би беше добре, че купихте от мен, макар и на малко по-ниска цена, защото днес не съм продал още нито едно яйце.

 

Госпожата взе яйцата и остана с чувството, че е спечелила… Тя сложи яйцата в своя двуместен спортен автомобил и седна в ресторанта отсреща на улицата с приятелката си.

 

Там, поръчваха всичко, което им хареса и макар че взеха много храна, ядоха малко и оставиха останалото на масата. След това поискаха сметката. Беше 37,30 лева и те дадоха 40,00 лева, оставяйки останалата част на сервитьора като бакшиш.

 

Това беше нормално за сервитьора, но беше болезнено за продавача на яйца, който стоеше отсреща.

 

Въпросът е:

 

Защо показваме нашата сила, винаги когато срещаме по-слаб човек? И защо сме  щедри, с тези, които не се нуждаят толкова много от нашата щедрост?

 

Някъде бях прочел:

 

“Баща ми купуваше прости неща от бедни улични продавачи, на скъпа цена, въпреки че нямахме нужда от тях. Понякога ги плащаше много повече.

 

Бях учуден от този му навик и веднъж го попитах:

 

- Тате, защо правиш това?

 

Тогава баща ми отговори:

 

- Синко, това, което правя, е благотворителност облечена в достойнство.