За благоговението

Юни 26, 2018 in Беседи, Начална страница

 

Храмът е място на особено Божие присъствие. Затова, посещавайки храма, влизайки в съприкосновение със светините и предметите, които се използват при извършване на богослужението, вярващият човек изпитва чувство на благоговение. Но понякога се случва това чувство да бъде изгубено и с него си отива нещо важно – духовният живот на човека се изкривява, а понякога се стига и до загуба на самата вяра… Как правилно да се отнасяме към храма, богослужението и светините, какво би ни помогнало да съхраним благоговението си – за това разговаряме със Саратовския и Волски митрополит Лонгин.

– Владико, как са свързани вярата и благоговението?

– Много тясно. Благоговението е външното проявление на вярата. Благоговейното отношение към храма е осъзнаване, че мястото, свързано с поклонението пред Бога и с молитвата към Него, е свято. Спомняме си известните още от Ветхия Завет слова: събуй обущата от нозете си, защото мястото, на което стоиш, е свято. (Нав. 5:15). Това изискване на Писанието да проявиш своето благоговейно вътрешно състояние чрез някакви външни действия е много правилно. Човекът е двусъставно същество: той не може да преживява чувствата си изключително духовно, те трябва да се проявят и външно. Да кажем, влизайки в храма целуваме иконите, прекръстваме се, покланяме се, и тези външни действия са израз на нашето вътрешно благоговение.

Ние знаем, че храмът е място, където обитава Божията слава, затова се отнасяме към него по съвършено различен начин, отколкото към което и да е друго обществено здание. Но намирайки се дори и на обществено място, възпитаният човек ще се придържа към определени правила на поведение. Колко повече те трябва да се спазват в храма, който има такова високо предназначение.

Това сякаш са понятни сами по себе си неща. Но в днешно време за тях трябва да се напомня, защото традицията на църковното възпитание се е прекъснала, прекъснало се е и предаването на поведенческите норми, свързани с благоговейното отношение към светинята.

Спомням си нещо, което съм чувал от покойния вече български архиерей – Неврокопския митрополит Натанаил. Той разказваше, колко благоговейно се отнасял към светините техният селски свещеник, който дошъл у тях да причасти болен и с какво благоговение се отнасяли вярващите хора към самия него: „Епитрахилът, кръстът и Евангелието той носеше обвити в платно. Преди да разгърне това платно, той изми ръцете си, прекръсти се, целуна платното и едва това го разгъна. И отношението на хората беше толкова благоговейно, че водата, в която свещеникът измиваше ръцете си, те не изхвърляха на земята, а изливаха в огъня, върху въглените, за да не я тъпче никой.“ Почитта към светинята и благоговението на свещеника поразили юношата и той запомнил това за цял живот. Мога да кажа, че самият митрополит Натанаил беше много благоговеен човек.

Днес у нас нещата са по-различни, защото храмовете ни са пълни с хора, които дойдоха в Църквата неотдавна. Развитието на църковния живот в Русия през последните две десетилетия върви скокообразно. Пример за това е нашият Саратов, където за година и три месеца бяха открити петнадесет храма. На Връбница и на Пасха, които в болшинството от тези храмове се празнуваха за пръв път, всички те бяха препълнени с народ. Разбира се, имаше различни хора, в това число и такива, които може би преди това изобщо не бяха влизали в църква или бяха се отбивали там един-два пъти в годината. А сега, виждайки, че близо до техния дом са построили храм, накрая се наканили и дошли, което е добре. Но може ли да се очаква, че това са енориаши, които вече знаят всичко и добре се ориентират в богослужението? Не, разбира се. Значи пред духовенството се отваря широко поле за действие. Както всичко, свързано с вярата и Църквата, и благоговението ни трябва да бъде осмислено. Ако вместо съзнателно почитание към светинята човек просто усвоява редица непонятни действия, се стига до това, което днес обичат да наричат магическо, езическо отношение. Затова християнинът трябва винаги да се отнася съзнателно към своята вяра. Трябва да познава Свещеното Писание, да знае какво представлява храмът, какво е устройството му, в какъв момент какво се случва в него, и как човек трябва да се отнася към случващото се, изразявайки своето отношение, включително и със своето поведение, със своите действия.

– Вероятно основната причина за недостатъчно благоговейното поведение на вярващите в храма е непознаването на смисъла на службата, на това, което се случва по време на Литургията? Веднъж ние с Вас говорихме за този момент от Литургията, когато след възгласа: „Светинята е за светите“ Царските двери се затварят…

– Да, в този момент болшинството от хората просто „се изключват“ от службата, движат се от място на място, поздравяват се, започват да целуват иконите. Но нали в този момент в олтара се извършва свещенодействие! Тече причастяването на духовенството и се подготвя причастяването на миряните.

А хората остават с впечатление, че е настъпила пауза, която може и трябва да бъде запълнена с нещо. Дори клисарите започват да дрънкат с всевъзможни капаци и задължително изпускат нещо в най-важния момент на причастяването на духовенството. Или например, когато излизам за проповед, ми се налага да поставя иподякона, държащ архиерейския ми жезъл, пред празничната икона, за да може по този начин да възпира народа, който започва да й се покланя и да я целува точно в този момент, без оглед на това, че стоящият пред него на амвона архиерей се опитва нещо да му каже… Макар че като цяло тези случаи намаляват.

– В нашия храм свещениците по едно време се опитаха да променят ситуацията, т.е. да призоват към ред и да забранят целуването на празничната икона преди причастието и дори по време на него. „Пред нас стои Сам Христос, а ние не Го забелязваме и отиваме да целуваме иконата…“ – казваше отчето. Нищо не излезе, имаше недоволство, дори жалби… По какъв начин свещеникът трябва да работи с хората по този въпрос, как да ги учи?

– Трябва много да се говори с хората и всичко да им се обяснява. Не казвам, че изведнъж всички ще разберат, но с течение на времето ще чуят и основната част от енориашите ще започнат да реагират правилно. Да, понякога да доведеш нещата до там, че да бъдеш чут и разбран е много трудно. И не само защото ние, духовниците, не полагаме усилия. Но и защото в днешно време има много хора, които не искат да слушат никого, не искат нищо да занаят. За съжаление това е характерна черта на нашето време и занапред тя само ще се задълбочава.

Освен това има хора, които имат напълно фантастични представи за църковния живот, но твърдо знаят защо са дошли в храма, какво искат да получат и какво тук са длъжни да им дадат. Това е голямо изпитание за свещеника. Но въпреки всичко той трябва да запази самообладание, търпение, трябва да бъде учтив, да се усмихва и да отговаря спокойно и на най-странните въпроси. Трябва да се има предвид: първо, че щом човекът е дошъл в храма, това е станало не без Божията воля; и второ, че е работа именно на свещеника да обяснява и учи какво е Църквата, тайнствата, какво означава живот с Бога.

– В молитвата при ръкоположение, наричат този, когото ръкополагат, благоговейнейши. Т.е. служението на Бога изисква благоговение в най-висока степен?

– В тази молитва става дума за нещо малко по-различно – затова, че от всички благоговейни иподякони или дякони се ръкополага най-благоговейният. Но като цяло, наистина, единственото, в което ние можем и трябва да се надпреварваме един друг, е нашето благоговение. Под благоговение в случая се разбира не някакви външни белези – съответстваща походка, наклон на главата и т.н., а дълбочината на църковния, духовния живот на човека. Т.е. благоговеен е този човек, който живее с Христос.

– В какво се проявява благоговението на свещеника? Веднъж Вие казахте, че много неща стават ясни още щом погледнем храма. На какво трябва да се обърне внимание?

– Всичко е много просто. Колкото по-голямо е благоговението на свещеника, толкова по-малко животът му в Църквата се различава от живота му извън храма. Ако свещеникът идва в храма само за да „работи“, заедно с расото той си слага някаква маска. След това, излизайки на улицата, той я сваля и става „обикновен човек“. При което в такива случаи той подчертава тази своя „обикновеност“ така карикатурно, че това се набива на очи. Това показва, че човек се стеснява от своята вяра, че не живее според нея. Това е много лошо. Това говори, че той е несъстоятелен като свещеник. Може да бъде умен, може да бъде дори добър, но не може да бъде наречен благоговеен. Благоговеен е онзи свещеник, който се отнася към служението си като към главно дело, към смисъл на своя живот. Когато влезеш в храма на такъв свещеник, виждаш че там всичко е чисто, красиво, стилно, направено с вкус, с любов. А има и други случаи: парцали, захвърлени в ъглите, оставени стари кофи, някакъв разнебитен стол, проядена пейка… Всичко това е много показателно. Храмът може да е беден, но добре поддържан. Както се казва: „Бедничко, но чистичко“. Това е по възможностите на всеки и зависи само от настоятеля и от неговото отношение към дело.

И, разбира се, извършването на богослужението. Има свещеници, които служат така скоростно, сякаш насила са ги напъхали в олтара и те бързат да избягат оттам при първа възможност. В такъв храм службата се извършва прибързано, с небрежност. Какво се пее и чете – никой не може да разбере. Т.е. явно е, че свещеникът не преживява службата, тя не намира отклик в сърцето му. Той гледа на нея като на принудително, тежко задължение, което трябва по-скоро да завърши.

Тези два критерия – състоянието на храма и как протича богослужението в него – много ясно и точно говорят за свещеника. Да кажем още веднъж: благоговейният свещеник е този, който живее своето служение, в него намира храна за своето сърце и ум и е готов да подчини всичко в живота си на него.

– Благоговението на свещеника оказва ли влияние върху енориашите?

– Има една забележителна руска поговорка: „Какъвто попът, такава и енорията“. Тя е валидна във всички случаи.

– Как свещеникът да съхрани своето благоговение и плам в служението си? Може би на времето сте се допитвали за това да някой духовник от по-старото поколение или сте виждали добри примери?

– Човекът е непостоянно същество и да съхрани своя плам е трудно. Когато бях млад, ми беше дадено да видя няколко възрастни свещеници, които бяха служили дълго и добре. Тогава не ми идваше на ум да ги питам как са постигнали това.

Познавах, например, свещеник, който беше прослужил повече от четиридесет години в една и съща енория. Моите баба и дядо имаха вила в околностите на Можайск. През ваканцията баба събираше всичките си пет внука и задължително, два пъти през лятото, ни водеше да се причастим в храм „Св. Илия“ в Можайск, който по съветско време не беше затварян. Свещеникът се казваше отец Борис (протойерей Борис Пономарьов) – ветеран от войната, много простодушен, работещ човек, с мазоли на ръцете. Той служеше прекрасно и поддържаше в храма си идеален ред. Храмът се намираше на старото гробище, за което той също се грижеше сам. Ако се случеше да дойда във време, в което нямаше служба, виждах как той ходи с ръчна количка из това гробище, почиства, боядисва оградките, изхвърля боклука, или прави нещо друго. По цял ден беше зает: през лятото поливаше цветята, през зимата почистваше снега. Храмът беше чист до такава степен, че буквално блестеше. И така почти петдесет години! Докато беше жива неговата съпруга, те се трудеха заедно. Той сам шиеше одежди, печеше просфори. На храмовия празник се стичаха много хора. Отец Борис знаеше, че ще дойдат много деца и, докато руската печка в неговия дом изстиваше след печенето на просфорите, той разбиваше белтъци и печеше вкусни целувки. Аз добре си спомням печката, пълна с тези целувки, които той приготвяше специално за децата.

През деветдесетте години почина неговата презвитера, самият той беше над осемдесет, но продължаваше да се труди по същия начин. Загина трагично: беше приютил излязъл от затвора престъпник и го убиха.

Познавах още един свещеник от едно костромско село, отец Василий, който също почти половин век беше настоятел там. Почина преди известно време.

Сега, когато станах архиерей, и пред очите ми минава животът на много свещеници, аз започнах да се замислям: в какво се крие тайната, кое им беше помогнало служейки няколко десетилетия пред престола, да си останат и благоговейни, и събрани, и внимателни? Но на времето, поради младостта си, не ги попитах… Сега размишлявам – как ли им се е отдало това? С течение на времето започнах по-често да си спомням и за други свещеници прослужили до дълбока старост и да ги ценя по новому, защото в тяхно лице съм видял духовници, които до дълбока старост си останаха такива, какъвто и аз бих искал да съм цял живот.

Мисля, че причината се крие в това, за което говорих по-горе – те се отнасяха към свещенослужението като към особен живот. А това дава и сили, и възможност да съхраниш топлината в сърцето и да служиш достойно. При това те са имали неимоверни трудности и проблеми, защото са живели по време на съветската власт, а това беше много труден живот.

– Миряните също често се оплакват от загуба на благоговение – основно поради привикване към светинята. Какво ще ги посъветвате, на какво да обърнат внимание?

– Човек свиква с всичко: и със светинята, и с молитвата. Но обикновено в началото той проявява леност, казва си: „Днес няма да чета сутрешните (или вечерните) молитви…“, „Тази неделя няма да отида на служба – нищо няма да се случи“ и т.н.

За тези възрастни свещеници, които познавах, беше естествено да се молят ежедневно. Отец Борис четеше правилото винаги преди да служи. Дори когато вече бе много стар, за него беше немислимо, невъзможно да не прочете правилото. Понякога ми се иска да попитам нашите млади свещеници: „Четете ли правилото всеки път преди да служите?“ Но се страхувам да им задам този въпрос, защото не знам как да реагирам при възможен отрицателен отговор. Досещам се, че не всички и не винаги го четат.

Същото може да се каже и по отношение и на миряните. Загуби в духовен план произтичат тогава, когато човек сам е оставил нещо, изхвърлил го е от своя живот. А после казва – „Загубих…“ Не си загубил – изхвърлил си. Последствията от това могат да бъдат много сериозни – дори до загуба на вярата. Днес, благодарение на интернет, знаем много такива истории. И тогава човек казва за църковния живот, за молитвата, за постите: „Защо ми е нужно това? Всичко това са глупости. Това „не работи“. „Работи – не работи“ – това е основният критерий за съвременния човек: според него, наборът от определени действия трябва да доведе до определен резултат. Но с Бога така не става. Бог е Личност. С Личността не може да се общува по този начин. Резултатът от живота в Църквата е животът в Църквата. Аз не знам друг резултат. А всичко останало трябва да се остави на Божията воля.

– В „рисковата група“ вероятно са и тези, които помагат в олтара, особено подрастващите?

– Да, разбира се. Когато ръкополагам свещеник или дякон, винаги на всеки от тях казвам, че най-важното, което трябва да съхранят, това е благоговението към олтара, към престола, да се стараят да не привикнат и да започнат да се отнасят към него като към работно място.

Що се касае до децата и младежите… Нужно е край тях да има истински свещеник, наблюдавайки когото, те биха могли да почувстват светостта на мястото, висотата на служението Богу.

Аз винаги призовавам свещениците да работят с младежите, да възпитават добри випускници за семинариите. Но виждам, че мнозина от тях не желаят това. А не желаят, защото, за да го направят, е необходимо първо да възпитат себе си. За да може младият човек, който е влязъл в олтара, да не си отиде оттам разочарован от Църквата и църковния живот, а да остане там, да гори от желание да служи на Църквата, а после, може би, да поиска и сам да стане свещеник, той трябва да види добър пример в лицето на свещеника, на когото помага.

Затова от една страна – да, младежите са в рисковата група. Но, от друга – ако имат пред себе си добър пример, това е възможност „да се заразят“ за цял живот с любов към Църквата и богослужението. Защото младостта е време, когато човек се учи лесно и възприема всичко много дълбоко.

– Въпросите, които получаваме в сайта „Православие и съвременност“, са основно от битов характер. Много от тях се отнасят до това, как да постъпваме с осветени предмети или осветена храна. Например, трябва ли да събираме трохите от осветения козунак и пасхалните яйца и да ги изгаряме? Какво да правим с върбовите клонки или връвчицата, на която сме носили кръстчето си? С шишенцата от елей или светена вода? Как правилно да забърсваме праха от иконите („В църквата ми казаха, че трябва да отделя специална кърпа за това, която не бива да пера, а да изгарям. Така ли е наистина?) И действително – как да постъпваме? Къде е златната среда? Например, към иконите трябва да имаме благоговение, но нима кърпата с праха от иконите е светиня, която непременно трябва да изгорим? Не възниква ли по този начин лъжливото благочестие?

– Осветената храна трябва да се изяжда в цялост. В миналото никога не са изхвърляли дори просто благословената преди ядене храна. Трябва да се постараем на нашата трапеза да има толкова храна, колкото ние и нашите близки можем да изядем, а не пет пъти повече. Да изгаряме, да пускаме в течаща вода, да оставяме в място, на което не могат да бъдат тъпкани предметите, които са били в съприкосновение със светинята е древно правило. Просто не бива да бъдем прекалено усърдни в това, не бива да разширяваме до безкрайност кръга от такива предмети. Смисълът на тази традиция е в това, да се възпита в човека чувството за някаква принадлежност към духовния свят, иноприродност на свещените предмети. Но кърпата с прах от иконите не е светиня, разбира се. Към всичко трябва да се пристъпва с разсъждение.

– А кое е светиня?

– Светинята е нещо, отделено от обикновения свят; нещо, което е свързано с Бога. Тя е свързана с видимо проявяване на действието на Божията благодат в нашия човешки свят. Ние знаем от Свещеното Писание, че обикновени предмети, като например пояса на апостол Павел (за което се споменава в 19 глава на Деяния апостолски), могли да носят изцеление на тези, които с вяра се докосвали до тях. Но ние почитаме не самите тези предмети и не материята, от която са направени, а възнасяме ума си от образа към първообраза, съгласно ороса на VII Вселенски събор, т.е. към самия Спасител Христос, към Божията Майка, като се покланяме и почитаме Самия Бог и проявленията на Неговата благодат в света.

Що се отнася до материалните свидетелства, които са като някакви „патерици“ за човешкия разум, при цялото ни уважение към тях, трябва все пак ясно да виждаме границата между Бог, Който е Извор на светостта и самите тези предмети.

– За нашата съвременност, като че ли е характерен и следният проблем: ние така дълго се борихме против магическото отношение към ставащото в Църквата, против обредността, че до голяма степен разрушихме и благоговението към светините и тайнствата. Появи се отношение към Причастието като към това, на което „аз имам право“. Защо се получи така – защото хората започнаха да се причастяват доста по-често или по друга причина?

– Вижте в какво е проблемът… Ние непрекъснато живеем по принципа на махалото – при нас то се люшка ту в едната, ту в другата страна. Да, против магическото отношение се борихме и се борим. Но при това трябва много да внимаваме и да не пропускаме другия враг – потребителското отношение към Църквата и към всичко, което се случва в нея, към тайнствата. „Аз дойдох – дайте ми, имам право.“ Това може да е по-лошо от не напълно осъзнатото отношение към светинята и към всичко, свързано с нея. Но това е тема за отделен разговор. Това, че съвременният живот придобива ярко изразен характер на взаимоотношенията „ти – на мен, аз – на теб“, и че такива отношение ние се опитваме да изграждаме не само с хората, но и със Самия Бог, е много лошо, страшно. И с тази наша нагласа трябва да се борим още по-силно, отколкото с всичко останало.

С какво е пълно сърцето

Май 29, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

„Блажен е този плувец в житейското море, който често вдига поглед към небето“. Тези думи на св. Игнатий (Брянчанинов) изразяват и нашия стремеж в различни житейски ситуации да се опрем на евангелските истини.

 

 

– Владико, сега се издават забележителните книги на преподобния старец Паисий Светогорец. Той често съветва, в случаи на обиди, осъждане, недоразумения с хората, да „включваме“ добър помисъл за тях. „Но не означава ли това, че трябва да си затваряме очите за очевидното и да се опитваме да виждаме света, хората и различните ситуации в „розово“?

 

Старецът Паисий говори за това, че даже виждайки някакви неблаговидни постъпки на хората, трябва да полагаме усилия да мислим за тях добро. Всъщност, за това говорят всички свети отци. Всеки от нас греши в нещо в живота си. Затова да мислим, че грехът на другия човек е по-тежък, отколкото моя, а и той самият е някак недобър; а пък аз, въпреки моите грехове, все пак съм по-добър от другите, е напълно неправилно.

 

Помните ли известния пример на авва Доротей? Той разказва, че веднъж през нощта трима души видели един преминаващ край тях човек и всеки си съставил за него свое мнение. Единият решил, че минувачът отива да блудства, вторият, че отива да краде. А третият си помислил, че това е благочестив човек, който бърза към храма за утринната служба. Авва Доротей казва, че в своите три различни съждения тримата са изхождали от това, с което е изпълнено собственото им сърце. Старецът Паисий предлага на всеки от нас да постъпва според третия вариант от този пример, т.е. винаги да се старае да вярва, че човекът е добър.

 

Това не винаги минава безпроблемно. Много често, доверявайки се на хората, се оказваш в трудна ситуация. Понякога се случва да пострадаш от това, но по-добре да претърпиш, отколкото да оскърбиш другия с недоверието си. По-добре да бъдеш излъган, отколкото да излъжеш. Затова аз мисля, че старецът Паисий дава много точен и действен съвет, който би ни помогнал да се научим правилно да се отнасяме към околните.

 

 

- Забелязвам, че и самата аз, а и много хора край мен, винаги от нещо са недоволни. Как може да се поправи това отношение към живота?

 

Не можем да променим другите хора. Ние трябва да се занимаваме със собствената си душа, със своята собствена съвест. Не ни е заповядано да се грижим за изправянето на когото и да било, освен, разбира се, на собствените ни деца, възпитанието на които е възложено на родителите от самия Бог.

 

А що се отнася до чувството на недоволство… Да, днес то е много разпространено. Обикновено колкото по-добре живеем, толкова по-недоволни сме. Колкото и парадоксално да звучи, за да бъдем доволни, трябва много да преживеем, да видим, да научим, в това число и да почувстваме болка – своя и чужда. Тогава човек започва да цени това, което има, което му дава Бог. Недоволството е неблагодарност. Кой от нас е достоен на следващия ден да се събуди жив и здрав? Кой от нас е достоен, както казва английският писател Г. К. Честертън, да види това глухарче – този плевел, който в същото време е истинско чудо…

 

Този, който чувства живота като ежедневен, ежечасен Божи дар, вижда всичко по напълно различен начин, отколкото вечно недоволният, мърморещият, хленчещият човек, на когото всичко му е малко, всичко е лошо, всички са не такива, каквито трябва… Това е много тежко състояние на душата, с което човек трябва да се бори. Но борбата трябва да се води със своята повреденост като цяло, с греховността, която ни е присъща. Вече много пъти сме говорили за това: не е възможно да се изпълни някоя отделно взета добродетел. Трябва да променяме живота си в цялост, тогава ще се измени и нашето отношение към онова, което ни заобикаля.

 

 

– Защо абсолютното мнозинство от прославените светци са светители и преподобни, т.е. монаси? От къде семейните хора, които живеят в света, да черпят ориентири за духовен живот?“

 

Християнството поставя пред човека твърде висока летва. Монашеството не е възникнало случайно, а като оттегляне от света заради всецяло служение на Бога. А от огромния брой монаси далеч не всеки е прославен между светиите. И в манастира има много възможности да паднеш и погинеш. Спасението означава тежък труд, това не е просто дело.

 

Не съм съгласен с това, че всички светци са монаси. Не, сред светците има и миряни, в това число и семейни. Макар че те наистина не са много и по своята нагласа са били близки до монашеството. Защо? Защото Бог иска човек да му се отдаде напълно – да Му отдаде сърцето си, стремежите си, всяка страна от своя живот.

 

Има и още една причина. Монашеството е оставило след себе си необикновено дълбока аскетическа писменост. Прочетете „Лествицата“, „Душеполезните поучения“ на авва Доротей, „Отечникът“, събран от епископ Игнатий (Брянчанинов) от различните патерици и „Достопаметните сказания“. Ще видите такава дълбочина в познаването на човешката природа, която наистина завладява душата. Аз много добре помня първите си впечатления, когато постъпих в Московската духовна семинария и попаднах в библиотеката, където бяха тези книги. По това време в Съветския съюз те не можеха да се намерят, за много от тях ние никога не бяхме чували. Аз бях завършил филологически факултет, от малък ми бяха създавали навици да чета и аз четях много. Европейските и руски класици – събраните им съчинения: първи, втори, трети том и т.н… Познавах добре световната литература. Но когато за пръв път отворих „Лествицата“, не можах да се откъсна от нея. Тя ми направи зашеметяващо впечатление: в нея аз видях това, до което дори не се доближаваха най-дълбоките, интересни и ярки писатели, стремили се да опишат случващото се в човешката душа.

 

Затова не е чудно, че литературата, създадена в манастирите и за монашестващите е получила такова разпространение. Тя е станала своеобразен камертон, спрямо който са се опитвали да настройват живота си абсолютно всички, в това число и миряните. Процесите, които текат в човешкото сърце като цяло са еднакви и у миряните, и у монасите. Просто монасите имат възможност по-дълбоко да се вглеждат в тях и да обобщават как трябва да се борим със страстите и недостатъците, в които сме потънали. Вероятно това е основната причина в продължение на много векове монашеството да бъде идеал за християнски живот. Макар че, ще се повторя, има и прославени миряни. Просто пространството за подвиг в техния живот и малко стеснено поради това, че те имат много други дела – много важни, полезни и нужни.

 

 

– За съжаление следващият въпрос е много характерен за нашата съвременност: „Владико, много ми е тъжно, че моята възрастна майка и други роднини, уж ходят в храма, но обичат да гледат и предаването „Битката на екстрасенсите“, увличат се по фън-шуй и хороскопи. На Нова година напълниха дома ни с ужасни китайски изображения и фигурки на кучета, за да ни „донесат“ здраве, успех и т.н. Мама вярва във всичко едновременно. Разбирам, че не бива заради това да се караме и се старая да бъда по-внимателна. Не успях да я убедя и сега просто мълча. Или трябва да продължавам да говоря за това?”

 

– Да, това е голям проблем. Днес нашият народ (иска ми се да кажа постсъветски, но вероятно това вече не е оправдание, защото мина много време) наистина е всеяден. Ако попиташ минувачите по улицата: „Како веруеши?“ (В какво вярваш?), мисля, че преобладаващото мнозинство ще отговорят “Ами, има там нещо“. И това нещо е именно смес от фън-шуй, пришълци от космоса, екстрасенси и прочее. От една страна тези хора сякаш са вярващи: и в храма ще отидат, свещ ще запалят, светена вода ще си вземат, козунаци ще изпекат. Може даже да отидат да се причастят, като кажат на свещеника на изповедта: „Да, грешна съм, отче, но не съм по-лоша от другите“… И едновременно с това ще се постараят да спазят всички окултни суеверия. На практика, тези които мислят така, са се устроили комфортно: „застраховали” са се за всеки случай. Това, разбира се, е много лошо. Колкото повече живея на този свят, толкова повече се убеждавам в дълбоката истина на това, което не можех да разбера в младежките си години: защо Мойсей в продължение на четиридесет години е водил еврейския народ из пустинята, докато не са измрели всички, родени в робство. В това има много дълбок смисъл. И колкото повече напредвам във възраст, толкова по-добре разбирам, че това е било необходимо.

 

А що се касае до Ирина и нейната майка… Бих я посъветвал да не изоставя опитите за вразумяване, но да прави това кротко. При първите признаци, че майка Ви се разстройва, вълнува, нервничи, я оставяйте на мира и просто се молете за нея. Ако тя ходи на Църква и се изповядва, непременно я посъветвайте да каже на свещеника, че подрежда дома според фън-шуй или всеки ден гледа „Битката на екстрасенсите“, защото вероятно тя не изповядва това. Надявам се, че в този случай свещеникът, няма да я допусне до причастие и ще й обясни, че така не бива. Разбира се, трябва да проявявате търпение към майка си. Ние трябва да търпим и невярващите наши роднини и дори тези, които ще ни гонят за нашата вяра. Майката е нещо свято и трябва винаги да я жалим, да се грижим за нея и в същото време много меко, внимателно да се опитваме да я убедим, ако това е възможно и ако тя поне малко е готова да се вслуша.

 

 

– Как на човек, с когото се предполага че ще имаме дълго общуване, по християнски да дадем да разбере, че задава нетактични въпроси?

 

– Трябва да четем Евангелието: думата ви за бъде: да, да; не, не (Мат. 5:37). Може така и да се каже на човека: „Ти задаваш нетактични въпроси“ – и толкова. Евангелието предполага откритост и отсъствие на лукавство. Понякога в общуването с хората е много полезно да назоваваме нещата с истинските им имена.

 

 

Източник: „Православие и современность“

 

 

Как да се молим, за да ни чуе Бог?

Март 13, 2018 in Беседи, В търсене на вярата

 

 

– Владико, молитвата – това е общение с Бога. За християнина тя трябва да бъде необходима като дихание. Но ние знаем и от собствен опит, а и от опита на нашите читатели, които имат много въпроси по тази тема, че да се научиш да се молиш и да обичаш молитвата е много трудно. Дори светците казват: да се молиш, това е като да проливаш кръв; молитвата изисква труд до последния ден на човека… Защо е толкова трудно да се молим?

– Наистина молитвата е труд, за това са говорили много светци. А руският народ е създал една много точна поговорка: най-трудните неща на света са да се молиш и да се грижиш за старите си родители.

Но защо е трудно да се молим, макар че мнозина светии са имали навика на постоянната молитва? Трябва да си припомним какво представлява молитвата. Тя е предстоене пред Бога, разговор с Него, общение с Него. А какво е потребно в нашия обикновен живот, за да искаш постоянно да общуваш с някой човек?

– Да го обичаш …

– Съвсем вярно. Ето например, младоженецът и невестата – те искат непрекъснато да общуват един с друг, двадесет и четири часа в денонощието. Защото се обичат, имат влечение един към друг. Така е и с Бога: за да не бъде молитвата отегчително задължение, трябва да има стремеж към Бога. Чували сте как казват понякога: „изчетох си правилото”? Сякаш са копали яма… Разбира се, трудно е да се молиш постоянно, живеейки в света, но е възможно поне да се обръщаме към Бога често и с любов.

Спомням си моята младост, когато просто тичах към храма. Познавам и други мои връстници, от тези, които влязоха в Църквата още по съветско време. За нас това беше най-важното, което може да съществува на земята и засланяше абсолютно всичко: и учението, и работата, и семейните връзки. Ние буквално „утренеехме” в храма (както се казва в молитвата: „утренюет бо дух мой ко храму святому Твоему”), т.е. искаше ни се постоянно от най-ранно утро да бъдем в храма, да гледаме, да слушаме това, което се случва там. Аз помня това чувство, до ден днешен паметта за него е в сърцето ми.

Такова живо чувство към Бога трябва да има в човека, за да му се иска да се моли. Но, разбира се, не винаги го има. Човекът е крайно непостоянно същество и дори когато в живота си достигне до някакви върхове, след това следват периоди на охлаждане и падение. Но паметта за това, което е било, за предишните върхове, било то в отношенията с Бога или с хората, трябва да сгрява човешкото сърце, когато пикът на чувствата постепенно премине. Тогава вместо охлаждане ще има тихо горене и постепенно то ще се разгаря все по-силно. Има случаи, когато съпрузи, преживели заедно много десетилетия, в края на своя живот се обичат по-силно, по-дълбоко, отколкото в младостта.

Такива отношения човек може да има и с Бога. На някого този пример може да се стори не съвсем коректен, но той е разбираем. Не трябва да се забравя, че общението на човека с Бога е общение на две личности и то изисква човек постоянно да подхранва и подклажда своите чувства със спомена за тези моменти, когато Бог Сам се явява на човешкото сърце. Всеки човек, който ходи в храма – и в това съм дълбоко убеден – поне веднъж в живота си е видял Бога, почувствал е Неговата близост и още тук, на земята, е изпитал чувството, за което говори апостолът: „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които го обичат” (1 Кор. 2:9). Споменът за това дава на човека сили, когато дойде охлаждането.

Когато една духовна дъщеря се оплаквала на свети Теофан Затворник от своята хладност и от това, че изобщо не може да се моли, макар че едва вчера се е радвала на всичко и е благодарила на Бога, той и отговорил така: погледнете през прозореца – вчера грееше слънце, а днес вали дъжд. Това не зависи от нас. Така е и в човешкото сърце – ту едно състояние, ту друго. Но трябва да се научим да претърпяваме периодите на охлаждане, униние, забравяне на Бога и да се връщаме отново при Него.

– Владико, искаме да Ви зададем един въпрос за молитвата, който измъчва много от вярващите в нашите храмове. „Намирам се в трудна житейска ситуация. Моля се, но тя не се разрешава, а става все по-лошо. Какво да правя, как да се моля, за да ме чуе Господ” – пита Сергей.

– Трябва да се молим неотстъпно. Но освен това трябва задължително да се опитваме да вникнем в ситуацията, да разберем, защо така се е получило. Понякога Господ иска от нас, самите ние да се променим в някакво отношение, да се потрудим и сами. Да кажем, ние молим Бог за нещо и Той ни поставя в такива обстоятелства, в които можем да изпълним Божията воля, като направим нещо със собствените си ръце. Господ много рядко действа директно в човешкия живот, с помощта на някакво явно чудо. Обикновено хората се поправят от хора.

Затова мисля, че Сергей и всички онези, които имат подобни въпроси, трябва преди всичко внимателно да разгледат тази трудна ситуация, както и да се посъветват с някой духовно опитен човек, за да разберат: къде е моята вина в случващото се? Какво мога да променя не в околните, а в самия мен? И ако ние променим нещо в себе си, и ситуацията след това започва да се променя.

– Още един въпрос за, така да се каже, действеността на молитвата: „Бих искал да си изясня някои важни за мен въпроси. Как е по-добре (по-ефективно) да се изпълнява молитвеното правило: мислено или на глас? Ако отговорът е на глас, то шепнешком или силно? Към каква интонация да се стремим: църковната или своята собствена? Игор”

– Не е правилно да се подхожда към молитвата от гледна точка на „ефективността”. Правилото трябва да се изпълнява така, че да бъде най-полезно за нас. Всички ние сме твърде различни: имаме различни навици, характери. На някой му е по-удобно да чете на ум, на друг – на глас. Важното е текстът на молитвите, които четем, да преминава през нашето сърце, през нашето съзнание. А темпото на молитвата, начинът на нейното произнасяне, зависят от това, как за човека е по-лесно да я възприема. Лично аз имам следния проблем: навремето съм чел много и затова чета много бързо. Например молитвеното правило (три канона и акатист) мога да прочета на ум за петнадесет минути, при това напълно съсредоточено. Затова, когато служа, винаги произнасям молитвите на глас, за да не бъде прекомерно бързо. При друг човек може да е точно обратното, на глас да срича и да му е по-удобно да чете на ум.

Що се отнася до интонацията, която Игор нарича църковна (това е четене на разпев, спокойно, без емоционални акценти) – аз мисля, че тя е за предпочитане, защото така човек по-лесно свиква и с четенето в храма и след това му е по-лесно да вниква в него. Такъв начин на четене в Църква е правилният, защото в думите на молитвата трябва да звучи самата молитва, а не нашите лични емоции. Но що се отнася до домашното правило – ще повторя – всичко е много индивидуално и няма голямо значение, стига молитвата да е разбираема за човека и да преминава през неговото сърце.

– Около десет години се моля и се обръщам със своите нужди към света Матрона. Молила съм, разбира се, за земни неща: здраве, омъжване, за да постъпи дъщеря ми на работа и т.н. Защото още преди да почине, св. Матрона казала: „Идвайте при мен и ми разказвайте като на жива за своите скърби”. Аз мисля, че думата „скърби” означава житейски трудности, проблеми, грижи, несполуки. Но в лекцията на професор А. И. Осипов се казва, че се молим неправилно, когато просим земни блага, а трябва да се молим, просейки помощ за избавяне от греховете. И когато се избавим от греховете, Господ, виждайки нашите нужди, Сам ще ни даде нужното. Сега съм изпълнена със съмнение: и на Матронушка вярвам, и на проф. Осипов вярвам. Обяснете ми как е правилно да се моля? Трябва ли да изповядам това, че съм се молила за земни блага? Ангелина

– Не трябва да се каете за това. Професор Осипов говори за възвишени неща. Но засега ние живеем в този свят и затова ни безпокоят и житейските проблеми, за които Вие пишете. Винаги в такива случаи си спомням епизод от жизнеописанието на преп. Амвросий Оптински. Веднъж при него дошла селянка от съседно село и се оплакала, че й мрат пуйките. Старецът я изслушал, отнесъл се към нея със съчувствие, обяснил й какво и как да направи. Жената си отишла утешена. Правилно ли е било това отношение? Всеки от нас има някакви нужди и скърби и мисля, че е нормално, да се обръща с тях към Бога.

Друг въпрос е – тук съм съгласен с проф. Осипов и самият аз често говоря за това, – че нашите отношения с Бога в никакъв случай не бива да се ограничават само с това „дай, дай, дай…”. Ако ние сме християни, трябва да мислим и за по-дълбоки неща и сами да се стараем да принесем нещо на Бога. „Сине, дай ми сърцето си” – казва Господ. Той очаква от нас нашето сърце и мисля, че това е по-важно от всичко.

Затова, въпреки привидно противоречивите позиции, които се привеждат в писмото, прави са и двете страни. Можем да молим Бога за земни блага – в това няма нищо престъпно или лошо. Но не бива да се ограничаваме само с това, защото нашият земен живот е подготовка за вечността. Най-важното е спасението на душата ни. Именно това трябва да молим от Бога и сами да правим всичко, което зависи от нас.

– Още един въпрос от тези, които често могат да се чуят: „Казват, че за да разберем Божията воля, трябва да се помолим. Но как е правилно да се помолим и как да разберем, че отговорът действително е от Бога?”

– Има такова правило: да следваме тези обстоятелства, в които Бог ни поставя. Особено ако човек се помоли от сърце и попроси Бога за помощ. И изобщо във всички жизнени обстоятелства трябва да се ръководим от Евангелието и тогава ще изпълним Божията воля, защото в Евангелието Божията воля за нас е ясно определена.

– Следващите няколко въпроса, Владико, отново са за охлаждането в молитвата. Това е много разпространен недъг… „Ако сърцето от много време не се отзовава на молитвата, трябва ли да се смиря и да приема това? Например, в храма се молят, аз искам също да се моля, но не мога, а после молитвите дори започват да ме дразнят: Как може толкова пъти едно и също?…” Ирина

– Не, не трябва да се примиряваме с това, а трябва, както казва св. Теофан Затворник, когото аз току-що цитирах, някак да изчакаме това състояние да отмине. В древния патерик има един интересен случай. Един новоначален монах пита по-опитен: какво да прави, ако няма желание за молитва, а точно обратното – обхванало го е униние? Старецът го съветва: стани, насилвай себе си, опитвай се да съгрееш сърцето си. Монахът се оплаква, че не се получава. Тогава, казва старецът, вземи мантията си, загърни се в нея и спи.

Този съвет, макар да изглежда шеговит, всъщност е много мъдър. Защото понякога се случва, че човек просто трябва да дойде на себе си, да спре за малко. Но в никакъв случай не бива да се съгласяваме с такова състояние, а като си отдъхнем, постепенно да се върнем към молитвата. И тук, както вече казах, много важно значение има споменът за периодите, когато човекът се е молил и е бил чут от Бога, когато е усещал единението с Него, Неговата близост.

– Вече много години чета вечерните и сутрешните молитви, но ставам, за да изпълня правилото си, с голямо усилие. Иска ми се да правя каквото и да било – само да не се моля… Как да променя отношението си към молитвата, как да я обикна? Татяна

– Понякога се случва човек просто да се е осуетил, т.е. обикновените ежедневни грижи и задължения да са заели прекалено голямо място в живота му. Но е останал такъв рудимент: трябва да прочете молитвите сутрин и вечер. Естествено, когато го няма живото отношение към Бога, след известно време този рудимент започва да ни дразни: защо, питаме се, да губим време за да повтаряме едни и същи думи, когато сърцето мълчи? Отново е необходимо да спрем и да се вгледаме в себе си. Причината винаги е в самия човек.

Случва се още човек да престане да се моли, да пости, да ходи на Църква, когато начинът му на живот се отдалечи от християнския. Какви сме ние? Сгрешили сме в едно, второ, трето – но нали ни е тежко, и времената са такива, всички живеят така… Всички знаем този набор от самооправдания. И постепенно, когато се натрупат някакви недостатъци, грехове, може би дори и пороци, става невъзможно да се молим. Опитите да се молим могат да предизвикат само съпротива.

Причината може да бъде каква ли не. Затова Татяна и всички, които се намират в подобно състояние, трябва да се замислят, да проанализират живота си и да внесат корекции. Тогава човек отново ще може да се моли с внимание.

– Владико, споменахте за опита на непрестанната молитва. Но тези дела, грижи, за които пише нашата читателка, нали не на всички пречат да се молят, според думите на преподобни Серафим Саровски, който казвал, че работата не е пречка за молитвата?

– Непрестанната молитва все пак е дело на монасите, а дори и при тях в днешно време не винаги се среща. В света не е нужно да се стремим към това, но да се молим често е и възможно, и нужно. Има непрестанна молитва, а има и нейната противоположност – непрестанна суета… Ето тази непрестанна суета трябва да преодолеем. Освен това, молитвата е памет за Бога. И е добре да придобием такъв навик: аз вървя, разговарям, правя нещо – и през цялото време помня, че има Бог, че Той е над всички мои дела. А обикновено ние живеем така, сякаш него Го няма и рядко си спомняме за Него. За Бога трябва да помним винаги.

– „Посъветвайте ме, моля, как да постъпвам, когато по време на молитва в главата ми напира какво ли не, само не и самата молитва… Срещнах две коренно противоположни мнения: да престанем да се молим, тъй като Бог не чува такава молитва – или да принуждаваме себе си, да се молим на сила. Инна”

– В никакъв случай не бива да изоставяме молитвата, трябва да се принуждаваме и да се молим. За да върнем вниманието си към молитвата, може от време на време да правим такова упражнение: когато четете правилото и изведнъж установите, че вниманието е „отлетяло”, трябва да се върнете назад и продължите вече с внимание. Това не е лесно и не е нужно да го правим постоянно, но трябва да опитваме, за да изградим в себе си навик за внимателно четене.

Св. Теофан Затворник има забележителен отговор на подобен въпрос. Една негова духовна дъщеря го попитала: „Понякога разбирам, че просто съм стояла на молитва и нищо в сърцето ми не е трепнало. Какво да правя?” Той отговорил: „Тогава застанете пред иконите, прекръстете се, въздъхнете и кажете: Господи, днес не можах да Ти принеса моето сърце, приеми от мен поне нозете ми.” В своите писма той говори много за това, че трябва да се учим да бъдем събрани, внимателни. Например: лежиш на дивана, спомни си, че това е неправилно и седни, както подобава, изправи се. Такива сякаш дребни неща помагат на човека да се удържа в определени рамки, защото когато излизаме извън тях ние се разпадаме, губим своята събраност. А без това много неща са невъзможни – не само да се молиш на Бога, но – например – да учиш. Голяма част от това, което говорим за молитвата, може да бъде казано и на един студент, който не умее да учи, защото там проблемът е същия – липсва внимание. Много неща в живота на човека ще се променят, много неща той ще започне да върши по-лесно и ще постигне по-големи успехи, ако се настрои за правилна, внимателна молитва.

Препоръчвам на авторите на тези въпроси и на всички наши читатели непременно да прочетат книгата на св. Теофан Затворник „Що е духовен живот и как да се настроим за него”. В нея има отговори на подобни въпроси под формата на писма. А на тези, които обичат да четат и не се страхуват от дебелите книги, бих препоръчал събраните писма на св. Теофан, които съдържат изключително дълбоки, ценни и напълно съвременни материали. В тях светителят отговаря на въпроси на свои духовни чеда, които не се отличават много от тези, които се задават днес. На времето тези книги помогнаха много и на самия мен.

 

Източник:   http://www.eparhia-saratov.ru

От ближния са и животът, и смъртта

Декември 12, 2017 in Беседи, Начална страница

 

„Любовта към ближния е пътека, водеща до любовта към Бога, защото Христос е благоволил тайнствено да се облече във всеки наш ближен” – пише свети Игнатий (Брянчанинов). Ежедневно ни се налага да общуваме с много хора – роднини, колеги, непознати, които срещаме в градския транспорт, в магазина и т.н. Няма какво да крием – не винаги това общуване е приятно… Как да се научим да се отнасяме с всички по християнски, като към ближни? Това е темата на интервюто с митрополит Лонгин, която предлагаме на читателите.

 

Владико, обяснете ни, моля Ви, как трябва да разбираме светоотеческите думи: „От ближния са и животът, и смъртта”?  

 

– Това означава, че чрез нашите отношения с ближните, с тези хора, с които се срещаме в течение на целия си живот, се проявява нашето отношение към Бога. В едно от посланията на апостол Йоан Богослов, който е наречен „апостол на любовта” има забележителни думи: „Който каже: „любя Бога”, а мрази брата си, лъжец е; защото който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?” (1 Иоан 4:20). В израза „От ближния са и животът, и смъртта” се има пред вид вечната участ на човека. Ако човекът е с Бога, ако той обича Бога, живее съгласно Неговите заповеди – а значи и в мир с ближните си – той ще наследи вечния живот. И обратното: ако живее, съпротивлявайки се на Бога, не постъпва по Евангелието – той е близо до гибелта. Изобщо чрез отношението към ближния се проявява нашето отношение към окръжаващия ни свят и даже към самите себе си.

 

Нима е възможно да се научим да обичаме всеки човек, какъвто и да е той?  

 

– Изпълнението на заповедите изисква усилия. Вече сме споменавали за евангелските слова, че царството Небесно се взема насила (на църковно-славянски глаголът е „нудится”) и насилници го грабят (Мат. 11:12). Всеки от нас трябва много да се потруди. Любовта към ближния, както и придобиването на всички други добродетели, е резултат от много дълъг, напрегнат вътрешен труд на човека над самия себе си.

 

Ние имаме примера на светците. Нали това са били обикновени земни хора, като мен и вас. Има една много точна църковнославянска дума – „подобострастни” – „подобострастни” на нас, т.е. те са били борени от същите страсти, имали са подобни на нашите немощи, но са успели да обикнат Бога и хората. Друг въпрос е това, че не е възможно да изпълниш една, отделно взета добродетел. Не можеш да бъдеш „обикновен” човек, т.е. потънал в суетата, в светските грижи, в своите немощи, незабелязващ околните – и заедно с това избирателно добродетелен. Всички евангелски добродетели, всички добри качества се възпитават, само ако човек се труди над всички тях едновременно, стараейки се да възпита у себе си и търпение, и смирение, и, разбира се, любов към ближния. Естествено, начело на всичко това трябва да бъде любовта към Бога. Тя е онзи подбуждащ мотив, който принуждава човека да работи над себе си.

 

 

Владико, има много въпроси от наши читатели, касаещи взаимоотношенията с другите хора, и проблемите, които те засягат, са характерни за мнозина. Анна Ви пита: „Напоследък хората често ме дразнят и аз изпитвам злоба. При това самата аз не винаги мога да разбера от къде идва тази реакция. Какво може да ми помогне да се избавя от пристъпите на злоба и да стана по-добра?”  

 

– Животът според Евангелието. Освен това придобиването на умение да се възпираме. Това е много полезно за всеки човек, за да може да разбере къде се намира, какво се случва с него, какви ценности изповядва. От време на време трябва да се спираме, да оставаме насаме със себе си, (така да се каже) за „инвентаризация”, да се оглеждаме назад: защо ми се  случи това? Трябва да се постараем да намерим причината и да поведем борба именно с нея. Лошите чувства, за които става дума в този въпрос – злобата към ближните, раздразнителността – винаги се гнездят в нас самите. Сигурно има изключения: например има човек, който щом ни види, се нахвърля върху нас… Всичко се случва в живота, но това са редки ситуации. В повечето случаи хората около нас са съвсем обикновени. И отношението ни към тях зависи от нашето вътрешно състояние, от вътрешния ни строй. Разрешението на проблема трябва да търсим в себе си.

 

И първото, което трябва да направим, е категорично да си забраним всякакви прояви навън на тези свои неподобаващи чувства, така че никой да не ги види, почувства, забележи. Да допуснем, че аз не мога да търпя някой човек, но тази лична неприязън не бива да проявявам по никакъв начин. С усилие на волята трябва да си забраним да правим това. А след това вече да потърсим причината в себе си и да започнем борба с нея.

 

 – Владико, спомняме си, че в подобни случаи Вие сте съветвали също да вършим дела на любов…  

 

– Това не е мой, това е светоотечески съвет. Да, това е следващият етап. Когато искаме да се избавим от неприязнените чувства към някой човек, трябва да вършим дела на любов по отношение на него. Т.е. трябва да постъпваме с този човек така, сякаш го обичаме истински: да се грижим за него, да му оказваме внимание, да му помагаме, да не го осъждаме. Представете си някой човек, когото обичате – вие ставате и си лягате с добри мисли за него. По подобен начин трябва да са стараете да се отнасяте и към този, който днес не ви харесва, но вие сте решили да победите в себе си това неправилно отношение. Когато човек започне да върши дела на любов, да принуждава себе си към това, тогава – като минимум – у него изчезват лошите мисли и недоброжелателството по адрес на този човек. А след това, може би, ще ни отдаде и да го обикнем.

 

Трябва само да имаме предвид, че когато говорим за любов, ние имаме пред вид любовта в християнски смисъл. Това не е любовта между мъжа и жената, дори не е любовта между родителите и децата – това е малко по-различно чувство – по-възвишено, свободно от лични пристрастия и най-вече от егоизъм, защото много често ние обичаме близките си като своя собственост. Това е особеност на нашите човешки взаимоотношения: в тези хора ние обичаме себе си или ги обичаме като нещо, което ни принадлежи. Но християнската любов е по-различно чувство.

 

– Ето един въпрос в потвърждение на Вашите думи: „Обичам всичко да става по моему, особено в семейството. Грях ли е това? Нали аз винаги искам за близките си само най-доброто. Марина”  

 

– Това е много разпространено явление, то се среща много често днес. Знаете ли, понякога идват при мен и казват: „Владико, дайте ми благословение за добри дела”. Но на мен винаги ми се иска да попитам: „А вие уверени ли сте, че са добри?” Къде е критерият? Всички ние сме хора, всички имаме някакви недостатъци, някакви страсти. Не случайно се е появила известната фраза: „Пътят към ада е постлан с добри намерения”. Кои сме ние, че да бъдем уверени в своите намерения и да знаем какво е нужно и полезно за другите хора? Това може да важи за родителите по отношение на децата до определена възраст. Но в повечето случаи то е просто преувеличена оценка на своите собствени мисли и чувства. И ако усетите съпротива срещу това, например в семейството, значи трябва да се замислите.

 

Изобщо, когато човек обича „всичко да бъде по-моему”, това категорично е неправилно. Аз настойчиво бих препоръчал на всеки да се откаже от такава оценка на мислите и постъпките си. И в никакъв случай да не настоява винаги, че е прав и да иска другите да му се подчиняват.

 

„Как да се научим да с радваме с радващите се? Засега аз все още често чувствам завист и не мога да направя нищо със себе си. Татяна”  

 

– Наистина, да се радваш с радващите се не е лесна добродетел и да се придобие тя е трудно. Отново трябва да се започне от самото начало – човек трябва да започне да изпълнява в живота си Божиите заповеди, да се учи да обича Бога и хората. Когато тази любов поне отчасти започне да намира място в сърцето ни, тогава тихичко ще започнем да се радваме на радостта на другия. Повтарям, не е възможно да изпълниш някаква отделна добродетел. Особено в този случай: как може с усилие на волята да принудиш себе си да се радваш? Това трябва да бъде естествено чувство, то трябва да излиза от сърцето, а сърцето трябва да бъде с Бога – тогава ще дойде и радостта.

 

„Как да стана по-малко чувствителна и впечатлителна? Различните събития, взаимоотношенията с хората – всичко това много силно ми влияе. Ако се сблъскам с грубост и аз самата ставам груба и лоша. Ако някой ми направи забележка, обиди ме или просто не ми оказва внимание, уважение, за мен това е трагедия, аз унивам. Мога ли да се справя с тази вълна от емоции? Ксения”  

 

– Мисля, че повишената емоционалност е особеност на характера. Има една много популярна книга на епископ Тихон (Шевкунов) – „Несветите светии” и в нея, говорейки за един от своите герои, авторът неколкократно повтаря: „Характерът не се лекува”. Но да промениш характера си все пак е възможно, тук има голямо поле за дейност. Мисля, че за това е необходимо и да се молиш на Бога, и да придобиеш постоянен навик да се контролираш. На първо място трябва да се научиш да се владееш. И, разбира се, да възпитаваш в себе си християнските добродетели. Изобщо това е универсалният ключ към всички проблеми на личността. Трябва да станеш истински, пълноценен християнин. А християнството се проявява във всичко, включително и в правилните реакции към околния свят.

 

Владико, в едно свое интервю, вие съветвате да се избягва всичко, което е прекомерно…

 

– Това също е светоотечески съвет – всичко прекомерно винаги вреди. Неслучайно има такъв израз „царски път” или казано на обикновен език – „златна среда”. Лошо е, когато човек е напълно неемоционален, безчувствен, когато той гледа равнодушно на всичко. Но не е добре и когато емоционалността е прекомерна и човек бурно реагира на случващото се. Затова можем просто да пожелаем на Ксения да започна да работи върху себе си. Това е много дълъг процес – тренировка на душата, подобна на тренировката на тялото. Тя изисква големи усилия – постоянни и ежедневни. Светите отци са сравнявали живота с олимпийски игри, а подвижниците с атлети. Дори днес, представете си, че някой си е поставил за цел да се сдобие с красива фигура. Нали не е възможно да отидеш в спортната зала и с една, две тренировки да постигнеш желания резултат. Трябва да ходиш дълго и упорито, да тренираш, да се потиш, да изнемогваш. И ако си постигнал някакви резултати, но след това си изоставил тренировките, след месец ще се върнеш в предишното и даже в по-лошо състояние.

 

Същото се случва и с човешката душа. Тя също изисква постоянно внимание, постоянна работа над себе си и тази работа трябва да продължава цял живот. Не става така: аз нещо съм направил, нещо съм постигнал и то вече е мое трайно състояние – оттук нататък ще раста само нагоре. Нищо подобно! Отпуснеш ли се веднага се връщаш не само там, откъдето си тръгнал, но дори и по-ниско.

 

– Следващият въпрос, Владико, е сложен. „Често пътувам и виждам, че единствено в Русия хората крещят на своите деца, дори ги бият, говорят грубо с тях. Защо е така?” – пита Ангелина  

– Не мисля, че могат да се правят такива обобщения. За съжаление, в по-голяма или в по-малка степен, това се случва в целия свят. Този проблем е свързан с невъздържаността, с невъзпитаността на чувствата, с неумението да се владееш, с раздразнителността.

 

За съжаление нивото на раздразнителност сред нашето население понякога е по-високо, отколкото в останалия свят – това е вярно. Но има много причини за това – и обективни, и субективни. Мисля, че това е свързано и с нашето общо наследство, и със ситуацията, в която живеем днес.

 

– Има два въпроса, които според мен са подобни. Случва се отношенията с околните да не вървят добре. „Имам проблем в отношенията с хората – пише Мария. – Струва ми се, че без някаква определена причина предизвиквам у тях раздразнение, никой не ме обича. Това е много тежко. Моят съпруг казва, че имам социопатия. Как да се моля, на кои светци, за да се променя? Душата ме боли.” И другият въпрос: „Не мога да завържа с колегите си нито добри отношения, нито дружба. Никой не иска да общува с мен. Уж не правя нищо лошо никому, старая се да живея в мир с всички, а някак ме избягват. Дали това не е заради някакви мои грехове? Олга”  

 

– Бих посъветвал авторката на първото писмо да се вслуша в думите на съпруга си. Мисля, че не е възможно да предизвиква раздразнение у всички. Това е някакво вътрешно състояние, което трябва да преодолее. Може би си струва дори да се обърне към психолог, към специалист по междуличностни отношения. Далеч не винаги и не веднага е необходимо да прилагаме духовни средства за лечение. Има проблеми, които напълно се разрешават чрез обръщането към съответен специалист, към лекар и т.н.

 

Никак не обичам да отговарям на въпроси на кой светец по какъв повод да се молим. Ние се молим на Бога и призоваваме ходатайството на едни или други светци, но опитът да ги разделим „по специализация” (един отговаря за зъбобол, друг за главоболие, а трети за добро настроение) е профанация и аз не поощрявам подобно отношение. Макар че е разбираемо как са се появили подобни предпочитания, те са исторически обясними. И ако хората разбират това, тогава няма нищо лошо да се молят, да кажем, на свети мъченик Бонифаций за избавяне от пиянство, защото самият светец е страдал от този порок преди мъчението си и т.н. Нужно е първо да разберем своя проблем, може би с помощта на близките, да се успокоим, да дойдем на себе си. А да се молим на Бога е нужно винаги, по всяко време.

 

- В заключение ще ви задам такъв въпрос: „Възможно ли е с лоши чувства към някой човек, със завист към него, да му докараме реални беди?”  

 

– Не. Това е магическо отношение към живота. С любов, да кажем, можем да разтопим човешкото сърце, да въодушевим човека, да му помогнем – а ненавистта, ако е изказана, може да го ожесточи, да го разстрои. Човешките чувства са тънка материя. Затова категорично не бива да проявяваме отрицателното си отношение към друг човек. Но не защото се страхуваме да не му „навлечем” нещо лошо, а просто защото това противоречи на християнското отношение към света и ближните.

 

превод от руски език

 

Източник: Православие ру

 

Към какво преди всичко трябва да насочи усилията си свещеникът?

Юни 10, 2017 in Свещеническа конференция


Някои свещеници се стремят ежедневно да служат Литургия, някои се занимават със социално служение – обгрижват зависими, бездомни, някои насочват силите си към продължителната и подробна изповед и изразходват цялото си време за общуване с енориашите, други са въвлечени в научна или преподавателска дейност и т. н. Има ли в този списък нещо определящо, нещо, към което свещеникът трябва да насочи усилията си, предпазвайки се от разпиляване?

Мнозина казват, че „днес не достигат свещеници”. За какво не достигат те според Вас?

 

Митрополит Лонгин (Когчагин), Саратов:

 

Свещеникът е преди всичко извършител на богослужението и тайнствата, човек, който общува с хората, проповядвайки им словото Божие и отговаряйки на недоуменията и въпросите, които възникват у тях.
На първо място аз бих поставил колкото се може по-честото извършване на Литургията. Що се отнася до изповедта – аз съм убеден, че в нея се случва основното, най-дълбокото и плодотворно общение на свещеника и енориашите.

В останалото свещениците са хора различни. Всички имат различни дарби и способности. Затова един може да обгрижва бездомници – и ако той прави това успешно, моята задача като архиерей е да му помогна. Лекции, проповеди, научна, преподавателска дейност – всичко това зависи от способностите на свещеника.
Само не бива да се захващат множество различни неща: човек, който се занимава с всичко едновременно, обикновено е повърхностен в своята дейност. Затова е по-добре свещеникът да се ограничава в някаква степен и, освен задължителните богослужения, изповедта и проповедта, трябва да се заеме с една, максимум две допълнителни дейности.

 

Източник: http://priest.today

 

Да обикнеш богослужението

Януари 11, 2017 in Беседи, Начална страница

 

„Усещам вяра в сърцето си. Някога ходих на църква. Гледах, слушах, опитвах се да се съсредоточа. Но накрая се изморих. Душата ми не откликва на всички тези ритуали. Сигурно не са за мен. Повече не ходя в храма. Общувам с Бога сама, в сърцето, в душата. Макар и да усещам, че нещо не ми достига…”. „Сигурно вече мога да се нарека въцърковен човек: идвам в храма всяка неделя и всеки празник, редовно се изповядвам и причастявам със Светите Христови Тайни. Не смятам да се отказвам от това, защото осъзнавам, колко е необходимо. Но все още ми е много трудно да изкарвам цяла служба. Изморявам се, става ми скучно, разсейвам се, радвам се, когато най-накрая службата свършва. Моля Господ да ми помогне, но само в някои моменти от богослужението усещам Неговата помощ: душата оживява, чува, откликва. А после пак – умора, разсеяност, досада…” Поставих си за цел да изуча православното богослужение, за да разбирам, какво се случва в храма. Четох книги, влизах в православни сайтове. Преди да тръгна на църква, се опитвах да разбера, какво и защо ще правя днес там. Отивах подготвен. Мога да отговоря на въпроса, коя паримия се чете днес и защо именно тя. Добре ли е? Сигурно. Но сърцето ми остава студено. Не мога да обикна богослужението така, както, например, обичам музиката”.

Подобни монолози може да се чуят много често. Но не по-рядко може да наблюдаваме и следното: искрена, органична, жива любов към богослужението, откритост, радост от всяка негова минута. Защо състоянието на хората в храма е толкова различно? От какво зависи то? Как да обикнем богослужението? Това е темата на нашата беседа със Саратовския и Волски епископ Лонгин.

 

 — Каква е причината човек да не възприема това, което се случва в храма, и да изпитва скука, студенина? Незнание? Неосъзнато високомерие? Неправилна нагласа, очакване на зрелище, ярко емоционално впечатление? Замърсеност на възприятията от телевизора и компютъра? Липса на духовен опит?

 

 — Всички тези причини са възможни. И за всяка от тях може да говорим много. Наистина Църквата си има свой език. Този език е архаичен, тъй като се е оформил в периода на късната античност, но той е богат, гъвкав, разнообразен, и в него са се отразили много неща: и висшите достижения на античността, и литургичната практика на Йерусалимския храм, и разкошният византийски придворен церемониал. Друга негова черта е ярката образност, постоянното използване на символи, което се възприема трудно от съвременния човек.

 

Църковният език е сложен, но който мисли, че той може радикално да се опрости и по този начин ще се решат проблемите, греши. Този език се е наложил не защото отците и учителите на Църквата са били някакви свръхумни естети. Църквата говори на своя език за обикновени, но в същото време много дълбоки неща. За да може съзнанието на човека да възприеме поне част от Църковната проповед, е необходимо това съзнание да се разшири. Езикът на Църквата (надявам се, разбирате, че в случая не говорим за църковнославянския език) е предназначен именно, за да разшири границите на нашето съзнание. Още повече, съвременният човек в този смисъл е наистина много тясно скроен – по-тясно и от човека на Средновековието. Затова всички опити, които водят до редукция на езика на Църквата, го свеждат до сектански възгласи от рода на „Бог те обича, алилуя!” – просто ограбват човек, като го правят по-беден и опустошават църковното благовестие.

 

Незнанието на езика на Църквата е една от причините човек да не може да възприеме богослужението. Онези пък, които не се боят, според Евангелието, „да правят усилие”, разбират случващото се в храма. Разбират, доколко езикът на богослужението е точен и дълбок, доколко е адекватен на самото християнство. Проблемът се състои в това, че мнозина днес не искат да открият за себе си този свят. Хората са свикнали към повърхностно възприемане на действителността и подминават това, което не е на повърхността. Не си правят труда да вникнат в това, което се намира извън пределите на обичайното.

 

- Но как да вникнат? От какво да започнат? Има ли тук някаква методика?

 

- В Църквата има два основни пътя. Първият е когато Бог призовава човека. Понякога самият човек не може да обясни, какво е станало с него. Това може да се сравни с влюбването: мъжът не може да отговори на въпроса: „Защо именно тя?”, а жената – „Защо именно той?”. Това сравнение не е съвсем точно, но все пак в него има нещо: човек чува гласа на Бога и сърцето му откликва на този призив. Човекът може да е интелектуалец, а може и да е обикновен човек. Той може да има много сложна вътрешна организация или да няма такава. Но в един момент от живота си той чува Бога. И тогава светът на Църквата се открива за него веднага. Той може да не знае много неща, но вижда случващото се в Църквата с духовните си очи. Този път е дар Божий.

 

Но има и друг път – когато човек стига до Църквата чрез някакви умозаключения, рефлексия. По-често това става с хората, които са свикнали да се ръководят от логиката в своя живот. Това е много добро качество и такива хора, между  другото, не са много. Но за такъв човек е по-трудно да стигне до Бога. Той иска, може би, разбира много неща с ума си, за него са важни книгите, знанията, аргументите, доказателствата. Но за да се отворят очите му, е нужна молитва.  За да види Царството Божие, намирайки се още тук, на земята, и да го види именно в Църквата, трябва да се учи да се моли, при това със свои думи: да моли Бог да му Се открие. Ако в първия случай Бог Се открива на този, който не се е молил, то във втория случай трябва да се молим да се отворят вътрешните очи, за да може, освен разума, да се включи и сърцето. Тогава този език, за който говорихме, ще стане разбираем.

 

- Но защо понякога именно човек, който е свикнал да вниква – в умни книги, в интелектуални филми, философски системи и научни теории, не иска да вникне в богослужението? Защо е толкова трудно понякога да убедим един интелектуалец, че тук, в църквата също трябва да се потруди?

 

- Може би, защото тези хора са свикнали да възприемат себе си като по-различни от другите. Човек може да не осъзнава това свое високомерие, снобизъм, но в него да живее потребността да бъде част от особено общество, интелектуален елит. Защо хората, за които говорим, понякога са толкова трудни за евангелска проповед? Защото са свикнали да получават нещо в замяна на своите интелектуални усилия, поне това чувство на принадлежност към определен кръг. А Църквата не дава повод да се считаш по-високо от другите. Тя не ласкае никого. И той няма стимул – не само да се влюби в църковния живот, в богослужението, а просто да се заинтересува от него.

 

Но не може да не забележим: през последните години в Православната Църква има все повече интелигенция. Интелигенцията идва именно в Православието, а не при протестантите, там почти няма интелигенция. Хората, които могат да мислят и са свикнали с някакъв вътрешен труд, намират себе си в Православието. Но пред Бога трябва да стоим с празни ръце. Не да се уповаваме на това, което сме постигнали: житейски опит, интелектуален багаж, професионализъм. Преди да влезем в храма, трябва да оставим всичко в касетите за съхранение. И да влезем с празни ръце. Защото, когато човек се опитва да стои пред Бога, без да изпуска нищо от това, което е постигнал, нищо не се получава. Придобитото от него е нещо добро, нека продължава да си го използва, но влизайки в храма и заставайки на молитва, трябва всичко това да се остави настрани. Защото на Бог това не Му е нужно. И проблемът ни не се състои в това, какво сме придобили, и какво – не. Проблемът ни е в сърцето ни.

 

- Не знам, дали това винаги е породено от снобизъм, но понякога човек, който идва в храма, очаква някакво ярко емоционално впечатление и бива разочарован, защото не го получава.

 

- На нашето богослужение наистина е присъща зрелищност. Но съвременният човек е преситен от зрелищност. Онази зрелищност, която ни обкръжава навсякъде, създава много по-ярко впечатление от случващото се в храма. Красотата на богослужението се потиска от обстановката, може да се каже, че тя няма необходимия фон. Иван Шмельов пише, че когато били камбаните в старата Москва целият въздух бил изпълнен с камбанен звън. Сещам се, как в началото на 90-те години отново започнали да бият камбаните на Успенския събор в Кремъл. По време на Патриаршеско богослужение изведнъж осъзнах, че не чувам нищо особено: камбани и толкова. А когато излязохме от Боровицките врати с литийно шествие, камбанният звън не се чуваше изобщо, защото наоколо шумеше Москва. Това, което в началото на миналия век се е възприемало като нещо величествено и грандиозно, което е било трудно за описание – сега изглежда като нещо слабо и почти незабележимо. Впечатлението, което се създава от богослужението, е слабо в сравнение с впечатленията на един обичаен ден. Затова за съвременния човек не винаги е лесно да открие за себе си богослужението, нужен е труд и търпение.

 

- Мнозина идват в храма с такава полуосъзната нагласа: ще чуя, ще погледам, но отстрани. И по никакъв начин не отнасят чутото към себе си. Много добре си спомням момента, когато осъзнах, че общоизвестното „Да се избавим от всякакви скърби, гняв и нужди” – не е ритуално произнасяне на определени думи, а се отнася за моята скръб, за моите нужди, за моя гняв. Призовават нас, включително, и мен, да се помолим на Бога за това.

 

- Повечето от тези, които ходят на църква, отначало са дошли точно така: да видят и да чуят. Самите те понякога не могат да кажат, кое ги е накарало да го направят, може би обикновено любопитство, а може да е било и потребност на душата. В началото на пътя същото това „ще видя, ще чуя” е нормално. Лошото е, ако човек спира дотук и у него се формира нагласата, че службата в храма не е за него. Обърнете внимание: мнозина се наричат православни, и дори енориаши на някакъв конкретен храм, но не считат участието в богослужението за нещо задължително. Те предпочитат да влизат в храма тогава, когато няма служба, за да запалят свещи – така им е по-лесно. Но ако искаме да получаваме от Църквата това, което тя може да даде, не трябва да търсим лесни пътища.

 

- Но понякога човек се старае, искрено се опитва да обикне богослужението, но не може…

 

- Не бих нарекъл това явление масово, но може да възникне такъв проблем. Ще споделя личния ми опит: аз влязох в Църквата чрез богослужение и за мен богослужението е значило и значи много. Когато бях вече ръкоположен, се опитвах да съдействам за въцърковяването на хората именно по този начин: не само чрез беседи, макар че и беседите са нужни, и не само чрез книги. Когато виждах, че човек проявява искрен интерес, винаги го поставях на клира – да чете, да пее, да изучава Устава, типикона. Да знаете, с какъв пламък в очите обикновени съвременни момчета изучават типикона. Това е толкова интересно! Всъщност църковният живот, богослужението е нещо необичайно интересно. Но, за съжаление, нашите свещеници не винаги разбират, че това е най-верният, най-сигурният път за въцърковяване – да дадеш на човека възможност сам да участва в богослужението. Човек става църковен благодарение на съзнателното участие в богослужението. Знам много такива примери.

 

Може да се правят още много неща – да се дават на хората богослужебни текстове, да се провеждат беседи и занятия по литургика. Всичко може да се направи, но при едно условие – ако свещениците сами обичат службата. Но ако свещеникът се отнася към богослужението повърхностно, възприема го като някакво досадно допълнение към основната си дейност, той едва ли ще помогне на своите енориаши.

 

- А може би това е проблем на вярата? Знанията сами по себе си не помагат на душата да се стопли. Живата вяра в това, че тези знания са истинни, е друго нещо. За да обикнеш Литургията, трябва да си абсолютно уверен: в Чашата не са хляб и вино, а Тяло и Кръв.

 

- Никога съм нямал никакви съмнения по този въпрос. Приех го веднъж завинаги: в Чашата е Тялото и Кръвта Христови. И не искам да анализирам това. Аскетиката казва, че трябва да се пазим от хулни помисли, а не да се спираме на тях. Дело на разума е да се съмнява, а дело на вярата – да вярва. На разума си трябва да кажем: съмнявай се, а аз ще вярвам. И велики светци са имали периоди на униние и отчаяние. Така се проверява нашата вяра. Разбира се, ако няма вяра, ако няма любов към Бога, ако няма усещане за жива връзка с Него, тези състояния няма как да бъдат преодолени. Трябва да направим усилие. Свети Теофан Затворник е казвал в своите писма: и на небето не винаги е ясно. А ако това състояние продължава дълго време, вероятно има някакъв проблем в човека, в неговите отношения с Бога.

 

- Какво може да не е наред?

 

- На този въпрос може да отговори само духовникът след изповед. Много е индивидуално. При един може да е гордост. При друг – вътрешно съгласие с греха. Най-страшният огън, в който гори човекът, е когато той знае, че това, което прави, е грешно, но продължава да греши. Има и по-обикновени причини. Но като цяло човек сам сее и отглежда онези горчиви плодове, които после бере.

 

— Ние, съвременните хора, сме разединени. Ние сме настръхнали индивидуалисти и често идваме в храма в обичайното си състояние: дойдох тук заради себе си, имам такава нужда и потребност, и това не касае никой друг. В същото време богослужението е съборно, това е именно събрание на вярващите, както и самата Църква е събрание. Може ли да обикнеш богослужението, без да обикнеш преди това хората, които стоят до теб, тоест без да изпълниш призива: „Да възлюбим един другиго и в единомислие да изповядаме”?

 

- Разбира се, че е така, но аз съм против това да се случва едно по едно, трябва да е едновременно. Разбира се, не можеш да обичаш Бога, Литургията и в същото време да оставаш безразличен към ближния. Всеки път, когато чувам: „Обичам да ходя в малък храм, където има малко хора или изобщо няма никой, където никой не ме познава, никой не ми пречи” – сякаш нещо ме пронизва с нож. Този човек дори не иска да се замисли, какво е Църква, иска само едно – никой да не му пречи, докато е там. Тези, с които трябва да се чувства като едно цяло, за него са пречка. Да, една от функциите на Църквата, дори може би социалните функции – е да даде на човека възможност за известно време да остане насаме със себе си; защото понякога е невъзможно да дойдеш на себе си без това. Но да останеш сам не означава да отблъскваш другите. Възможно е след известно време Църквата да остане единственото място, където хората ще имат не само задължение, но и стимул да бъдат заедно. Останалият свят ще бъде свят, в който хората ще бъдат безразлични един към друг.

 

- Много добре помня онзи период от живота си, когато ми беше много трудно да изкарвам службите, струваха ми се толкова продължителни, тежки и трудно разбираеми. И помня как една бабичка каза на своя позната: „Днес трябва да се прибера по-рано, но службата така ме завладява, че не мога да си тръгна”. Това ме порази!

 

- Това не е учудващо. Въпреки трудностите с разбирането, хората продължават да идват в храмовете и остават. В откриващите се отново храмове идват хора, за които по-рано езикът на Църквата е бил напълно непознат, и остават – нито един от тези храмове не е празен. Откриваме нови храмове и знаем, че те също няма да са празни. Това означава, че мнозина чуват този език, разбират го и го следват. А когато човек е чул, разбрал, тогава за него се отнасят думите на Христос, казани на самарянката: „който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее” (Йоан 4, 14). Вижте, колко недостатъци има в нашия църковен живот, колко често хората срещат в нея неща, съвсем различни от очакваните – защото сме много несъвършени. Но хората не напускат Църквата, те са пили от живата вода на Евангелието и вече не искат друга.

 

 

Източник: Православие ру

Видях монаси

Октомври 6, 2016 in Беседи, Начална страница

    Често ме питат: „Защо сте станали монах? Как стигнахте до тази мисъл?” Колкото и да се опитвам да отговоря на този въпрос – не мога, не зная как. През пролетта, когато още не бе завършила първата ми учебна година в семинарията, аз вече подадох молба да бъда зачислен сред братята на Лаврата. Нямаше никакви външни „подтици”, озарения, душевни преврати. Просто няколкомесечното ми пребиваване в Лаврата напълно ме убеди, че трябва да постъпя така.

„Друга планета”

След завършването на филологическия факултет на Абхазкия държавен университет взех твърдо решение да стана свещеник. В семинарията не приемаха тези, които не бяха отслужили военната си служба, затова  съвсем съзнателно отидох в армията, макар по тогавашното законодателство да имах право на отсрочка. Наложи ми се дори да подам заявление, за да ме призоват в редовете на Въоръжените сили. Веднага след демобилизацията постъпих в Московската духовна семинария, която се намира в Троице-Сергиевата лавра.

 

Днес навярно е много трудно човек да си представи това, но семинарията в Съветския съюз – това беше не даже друга държава, а друга планета. И когато някой попадаше в атмосферата на духовно учебно заведение – това до такава степен нямаше нищо общо с целия му предишен опит, че просто преобръщаше цялото му съзнание.

 

Това, което най-много ме порази в семинарията тогава, беше библиотеката и книгите, които не можеха да се намерят никъде другаде в Съветския Съюз, освен в някакви хранилища със специално предназначение, където обикновените хора нямаха достъп. И ако някъде с крайчеца на ухото си  бяхме чували за съществуването на едни или други книги, да ги видим, да ги държим в ръцете си – никога не бе ни се случвало.  И ето ги пред нас!…

 

Впрочем това чувство, приличащо на шок, изпитваха в различна степен всички мои съученици  и аз помня свои приятели, които с трескав блясък в очите прекарваха цялото си свободно време в библиотеката, съставяйки конспекти от светоотеческите творения за своето бъдещо служение. Преписваха, разбира се, на ръка – тогава нямаше компютри.

 

Аз също правех конспекти на светите отци и на друга интересуваща ме литература. Спомням си моя пръв сериозен конспект – статиите на С.Л. Франк за ереста на социалния утопизъм. След това свети Василий Велики, свети Йоан Златоуст – аз на практика преписах неговите „Шест слова за свещенството”. През 1985 година, когато ние постъпихме в семинарията, никому и през ум не минаваше, че след няколко години тези книги свободно ще се издават. Нямахме никакви особени надежди, че положението на Църквата в Русия може да се  промени кардинално.

 

Преди всичко, разбира  се, ме потресе самата Лавра, както сигурно се случва и с всеки, който види дивната ѝ красота. Много често се казва, че Лаврата е сърцето на Русия, че това е място, където небето е някак особено близко до земята. Това може да звучи високопарно, но е точно така.

 

Когато учех там, ние имахме обичай: между закуската и първия урок бягахме (в буквалния смисъл на думата бягахме, особено през зимата, защото в униформения кител се налагаше да бягаш, за да не замръзнеш) при преподобния Сергий. Тази традиция се оформи някак съвършено естествено; никой никого не беше заставял, никой никого не беше  учил, но всяка сутрин всички отиваха да вземат благословение от преподобния и ние дълбоко и искрено чувствахме неговата близост.

 

Отец Кирил

През годините на моя живот в Троице-Сергиевата Лавра (1986-1992 г.) там имаше няколко духовници на братята и миряните и мнозина от старите монаси, които аз заварих, бяха истински духовни наставници.

 

Духовник на братята по това време беше архимандрит Кирил (Павлов). Ние, възпитаниците на семинарията, ходехме при него вечер. Батюшката четеше Свещеното Писание – просто четеше, започвайки с книга Битие и завършвайки с Откровението на Йоан Богослов. А след това – беседи, обсъждания, обяснения. Накрая гощаваше всички ни с чай… За студентите това беше удивително време: те можеха да общуват с един духовно опитен човек, който не им четеше лекции, а говореше онова, което се раждаше в него при четенето на Свещеното Писание.

 

Трудно е да се говори за о. Кирил, защото за него е разказвано много от най-различни хора. Разбира се, той беше и си остава пример за духовник. Но главната му черта – това беше необикновената любов, която чувстваха всички, идващи при него.

 

Има един много добър критерий, по който истински духовният човек може да бъде различен от този, който волно или неволно се прави на такъв. Отец Кирил беше строг към себе си и необикновено търпелив и ласкав към околните. Този, който само се представя за духовен  е – точно обратното – снизходителен към себе си и много строг към хората.

 

За всеки християнин подобно отношение трябва да стане основно правило на вътрешния му живот: ние трябва да сме по-строги към себе си, да не си разрешаваме това, което обикновено си позволяваме, и да прощаваме абсолютно всичко на нашите ближни. А обикновено ние правим обратното – мислим за това колко сме изморени, колко ни е тежко, колко ни е трудно и поради това си намираме извинение за много неща, но в същото време предявяваме най-сурови изисквания към тези, които са край нас: „Как може той да постъпи така?”, „Защо тя не разбира?”…

 

Отец Кирил посрещаше всеки с радост. Сам той беше необикновено спокоен, необикновено трезв човек. В него нямаше и никога не бе имало нито капка преувеличена емоционалност. Има такова понятие – естественост в общуването. В него тази естественост се проявяваше във висша степен.

 

Аз се изповядвах при него преди монашеския подстриг и, разбира се, през всички тези години, докато принадлежах към братството на Лаврата, включително и докато учех в България. Ние с братята от подворията доста често  го посещавахме заедно и всеки път приемахме срещата с него като Божия милост. Понякога нямаше възможност дълго да разговаряме, но самото присъствие на този човек, неговият пример, решаваха възникналите проблеми.

 

Отец Кирил е пример за това, какъв трябва да бъде монахът. Понякога в нашата суета образецът за монашески живот се изгубва и започваш да се съмняваш: а възможен ли е той, достижим ли е? Когато общуваш с батюшката, виждаш, че той е въплътил в себе си идеала, към който трябва да се стремиш.

 

Трудното щастие

Още един урок бяха послушанията, които се налагаше да изпълнявам в Лаврата. Известно време бях иподякон на отец-наместника, след това ми възложиха да водя екскурзиите на някои групи, които посещаваха манастира. Всички „обикновени” екскурзоводи бяха светски хора, сътрудници на музея-паметник. Но някои от екскурзиите се водеха от монаси. Това бяха екскурзии за особено „почетни  гости”, основно чужденци и от съветския партиен и стопански актив. На този контингент се даваше подобна привилегия, явно за разнообразие на впечатленията.

 

Помня, че времето никак не достигаше. Сутрин прислужвах като клисар на ранната литургия. През лятото службата беше в Успенския събор и аз ставах в четири часа, в четири и половина отивах да отворя храма, а той е огромен и дори отварянето на всички врати е твърде дълъг процес. След това  трябваше с помощта на преносима стълба да запаля всички кандила и да приготвя всичко за службата. Това отнемаше около 30-40 минути. През това време завършваше братският молебен и идваше служещото ранната литургия духовенство. След литургията – закуска и занятия. След занятията – екскурзиите, след екскурзиите – вечерното богослужение, на което ходех на практика всеки ден. Ето такъв напрегнат беше животът –  живот напълно щастлив и аз си го спомням и до днес. Помня го не в подробности, а като едно тъмно-светло петно: тъмно, защото спях като в армията – там, където намерех местенце да приклоня глава, а светло – поради чувството на радост и пълнота. Това впрочем беше още един урок, който получих в Лаврата: колкото по-зает е човек, толкова,  кой знае защо, е по-щастлив.

 

На първо място беше, разбира се, богослужението – не само тържественото, празничното, но и обикновеното, делничното. Целия годишен кръг (и то нееднократно) аз прекарах на братския клирос и в олтара – четях, пеех, прислужвах. Ето тогава, струва ми се, аз разбрах богослужението, опознах го и бях поразен не просто от красотата му, но и от грандиозността на неговия замисъл. Наистина какво е богослужението? То е не просто свидетелство за миналото или опит достойно и красиво да се отбележат едни или други важни събития, случили се в далечни времена. Годишният богослужебен кръг – това е особен свят, особен живот с Бога и със светиите, в който ставаш участник. В Лаврата аз завинаги обикнах богослужението, вече не като  „синтез на изкуствата” (както го нарича свещеник Павел Флоренски), а именно като особен живот. Макар че и от гледна точка на същия този „синтез” нищо по-добро от Лаврата човек не може и да си представи: старинните, пропити от молитва събори, иконите на Андрей Рубльов и на другите древни майстори, празничното богослужение, като с нищо несравнимо тържество, благодарение на служението на отец-наместника с братята и на великолепния хор на о. Матей.

 

За мен Лаврата завинаги си остана роден дом. Тя ми е близка и аз смея да се надявам, че все още съм част от братството на Троице-Сергиевата лавра. Мисля, че съм свързан с нея за цял живот.

 

„България живее в моето сърце”

През 1988 година, след завършването на семинарията, бях приет в Духовната академия и заедно с неколцина от моите съученици бях изпратен да уча зад граница. Това беше инициатива на тогавашния ректор на духовните училища – владика Александър. Той много искаше студентите да имат колкото се може повече възможности да разширят своя кръгозор и издейства разрешение да изпраща студенти от Академията в пет, тогава все още социалистически, страни: Полша, Румъния, Чехословакия, България и Югославия. Ние с днешния Ставрополски митрополит Кирил, тогава още мирянин, заминахме за България. Приеха ни в първи курс на Софийската Духовна академия и аз започнах да служа като свещеник в подворието на Руската Православна Църква в София – храма „Св. Николай”.

 

Ще кажа веднага: след Лаврата животът на Българската Църква ни се стори твърде необичаен. Отначало негативните впечатления бяха много. Макар че тогава се шегувахме: „Курица не птица, Болгария – не заграница” (Кокошката не е птица, България не е чужбина),  но все пак това си беше друга страна, животът на която се отличаваше от нашия и в битово отношение и, главно, по отношение на църковността.

 

Всъщност, причината беше най-вече в нашата нагласа: ние бяхме максималисти, идвахме от Троице-Сергиевата лавра и в собствените си очи изглеждахме толкова високодуховни, че сега ми е смешно и да си спомня. Няма да крия, че през първата година от моето пребиваване в България не се чувствах добре и много ми се искаше да се върна в Русия. С Божията помощ успях да преодолея това желание и, навярно заради това, Господ сякаш ми отвори някаква врата към вътрешния живот на страната и нейния народ. Удаде ми се да видя много добри неща, да срещна забележителни хора – удивително открити и искрени миряни, свещенослужители, монаси, представители на една много дълбока, почти непрекъсвала се църковна традиция.

Митрополит Натанаил 

Много интересен човек, който силно повлия на моя живот беше Неврокопският митрополит Натанаил. Когато се запознахме, той беше още епископ, викарий на Българския патриарх. Това беше истински монах, истински подвижник. Беше учил в Гърция, беше живял известно време на Атон, докато гръцката полиция, надявайки му белезници, не беше го извела от там, защото нямал гръцки паспорт. Митрополит Натанаил беше много цялостен, дълбок, духовно ярък и удивително смирен, кротък, притежаващ евангелска простота човек. Това съчетание на истински монах и истински архиерей ме порази за цял живот.

 

Ние заедно обикаляхме епархията му, селата. Обикновено аз отслужвах утренята, извършвах проскомидията, а той пееше и четеше, защото нямаше кой. Едва в края на утринните молитви той влизаше в олтара, обличаше богослужебните одежди и двамата отслужвахме литургията. Когато отивах в жилището му, той сам приготвяше храна, подреждаше масата, сам вареше кафе. За мен беше истинско откровение, че един архиерей може да се държи така. Т.е. това беше абсолютно достъпен човек, всеки можеше да го посети, около него имаше много млади хора.

Игумения Серафима 

Много интересна беше срещата ми с игумения Серафима, настоятелката на Софийския манастир „Покров Богородичен” в Княжево. Този манастир беше основан от архиепископ Серафим (Соболев), известния руски архиерей, управляващ руската църковна  общност  в България след революцията. Владиката бил истински монах, искрен и обичащ монасите човек. Днес той е причислен към лика на светците. При неговия гроб в криптата на руската църква „Св. Николай” постоянно приижда народ, както у нас  не секва и за ден поклонничеството при блажена Матрьонушка.

 

Майка Серафима по рождение беше княгиня фон Ливен; преди революцията нейният баща, княз Андрей, бил предводител на дворянството в Коломна, а през двадесетте години на двадесети век приел свещен сан в България. Самата тя беше завършила Богословския факултет на Софийския университет.

 

Манастирът, който  ръководеше, беше най-добрата девическа обител в България, с много сестри и със строг богослужебен устав. Общувах с майка Серафима доста често. Тя беше човек с удивителна дълбочина  – такива хора повече никога не съм срещал. Поразително в нея беше съчетанието на образованост, благородство и изключително богат духовен опит, което придаваше особена сила на всяка нейна дума. При нея ходеха мнозина български архиереи. Това казвам във връзка с въпроса:  има ли мъдри игумении, които могат да бъдат духовни наставници. Има, и аз видях това в нейно лице.

 

Когато учех в България, често се срещах с майка Серафима, задавах ѝ най-различни въпроси и се удивлявах на нейното отношение към света, на възгледите ѝ по отношение на духовния и църковния живот. И до ден днешен нейните отговори ми се струват много точни и дълбоки. Веднъж имаше такъв случай. Аз отидох при нея и ѝ разказах за една твърде нелицеприятна (така да кажем) постъпка на един човек, която засягаше отчасти и мен. Впоследствие този човек беше изключен от духовното учебно заведение, в което следваше. Но докато разказвах, ме порази реакцията на майка Серафима. Слушайки ме, тя повтаряше: „Бедният, бедният” – с чувство не просто на дълбоко съкрушение, а със сърдечна болка… Помислих си, че ако бях разказал това на друг човек, той вероятно би реагирал по съвсем друг начин: „Какво говориш? Виж го ти!… Негодник!” А тя наистина с непресторено състрадание – това беше естествената ѝ реакция – казваше за този човек единствено: „Бедният!” Това ме впечатли до дъното на душата ми и мисля, че Господ не случайно ми даде такъв опит: аз видях как трябва да се отнасяме към човешкия грях. Защото наистина за грешника нищо друго не може да се каже, освен това – бедният!

Архимандрит Назарий 

Често посещавах и манастира „Св. Архангел Михаил” в село Кокаляне. Казано по-точно, този уединен манастир е разположен в планината над селото. Около тридесет години там живееше забележителният духовник архимандрит Назарий (Терзиев) и много хора, в това число и аз, пътуваха от София при него да се изповядват. В предвоенните и следвоенните години в този манастир имало братство от руски монаси и през лятото, по няколко месеца, там живеел и владика Серафим. Това място също е тясно свързано с неговата памет.

 

Естествено, аз пазя чувство на благодарност и благоговение пред светините на България. През годините на следването ми се стараех да посещавам и Рилския манастир винаги, когато имах възможност: сядах в автобуса и тръгвах, за да мога да остана в манастира поне тридесет-четиридесет минути, да се помоля на преподобни Йоан Рилски и със следващия автобус да се върна обратно в София. Изобщо в България има добър, благочестив вярващ народ и България до ден днешен живее в моето сърце.

 

В тези години аз получих възможност да се запозная с църковния живот и на други поместни Църкви, защото ние, всички тези десетима студенти, изпратени за обучение в чужбина, започнахме да си гостуваме. Сега това едва ли може да учуди някого. Днес, слава Богу, хората свободно пътуват до други страни. Но тогава, в края на 80те години, това беше твърде „ексклузивен” опит, който по Божията милост ми се удаде да придобия. Пътувахме много из Сърбия, обиколихме почти цяла Румъния, чийто църковен живот е почти непознат  у нас, макар че тя с право може да се счита за най-православната страна в света. И накрая, най-ценното за мен – пътуванията до Гърция и до Света  гора Атон.

 

Градината на Света Богородица

За пръв път се озовах на Света гора през 1989 година, когато беше практически невъзможно един обикновен поклонник от Съветския съюз да попадне там. Само един път в годината официална делегация посещаваше руския манастир – на празника на манастира в деня на свети великомъченик и лечител Пантелеймон. По правило в тази група влизаха няколко лица със свещен сан, миряни на практика нямаше. Може да се каже, че достъпът на наши съотечественици както до Светите земи, така и на Атон беше на практика закрит.

 

Аз попаднах на Атон с помощта на владика Натанаил, тогава викариен епископ на светейшия български патриарх Максим. Той ми бе разказвал много за Гърция и за Света гора, където сам се беше подвизавал известно време и аз, естествено, неведнъж бях изказвал своето горещо желание да отида там. И макар че тогава това никак не беше лесно, то можа да се осъществи благодарение на връзките на владиката в гръцкото посолство. Дадоха ми виза и аз тръгнах, помня като сега, с автобуса „София – Солун”, имайки в джоба си двадесет долара. В Солун, отново с протекциите на владиката, отседнах в манастира „Света Теодора” и се запознах с игумена на манастира, приятел на владика Натанаил – архимандрит Василий, който впоследствие стана Еласонски митрополит. Той ми помогна да получа разрешение за влизане в Света гора. Това му се удаде много трудно. Ние с отец Василий почти цял ден обикаляхме кабинетите в Министерството на Македония и Северна Гърция и той трябваше да положи много усилия, убеждавайки, уговаряйки, а на моменти дори карайки се с някои от чиновниците, за да ми издадат разрешение. Щом разбираха, че  съм от Съветския съюз, веднага възникваха непреодолими препятствия, но в края на краищата, по Божията милост, той успя. Аз получих разрешение и отпътувах към Света гора.

 

Донякъде  бях подготвен от разказите на владика Натанаил за това, което щях да  видя, но въпреки това Атон ми направи смайващо впечатление. Преди всичко поразителен беше самият факт, че някъде на земята се е съхранило такова място – монашески рай; място, на което хиляда и петстотин години не е прекъсвал монашеският живот и се е запазила духовната традиция. Не може да се каже, че тогава разбирах това твърде дълбоко, но бях в духовен възторг от видяното.

 

Много добре помня как обикалях пеша манастирите на Света гора. Тогава на Атон се придвижваха или на собствените си крака, или понякога по крайбрежието, с катер или лодка. Нямаше такива удобства като сега, на практика никъде нямаше електричество, но имаше удивителна, неповторима атмосфера. За мен това беше едно от най-ярките впечатления в живота ми.

 

Много интересно беше в гръцките манастири – и затова, че в тях се пазеше непрекъсвалата се традиция на монашеския праксис, и защото в началото на седемдесетте години именно там бе започнало възраждането на монашеството, свързано с името на стареца Йосиф Исихаст. Удивително беше братството на Симонопетра, което със своя старец Емилиан, се беше преместило на Атон от Метеора, когато Метеора беше станала туристически център. Там можеше просто да ходиш и да гледаш как живеят монасите, как в тези манастири  се спазват всички правила на монашеското общежитие – и дори само това вече носеше полза. Спомням си какво силно впечатление ми направи манастирът Григориат със своето задружно братство, което изглеждаше като въплъщение на християнския идеал на земята. Ясно е, че всички тези впечатления са впечатления на поклонник, субективни до голяма степен, но въпреки това те си останаха с мен и оказаха голямо влияние върху моя живот.

 

За последните 25 години години Атон се преобрази и външно, и вътрешно. А тогава всичко беше много по-просто. Макар че повечето гръцки манастири още тогава бяха благоустроени в духовно отношение, външно те изглеждаха доста изоставени. А в славянските манастири – руския, българския, сръбския – освен външните проблеми, имаше какво да се желае и по отношение на вътрешния живот.

 

Когато за пръв път посетих българския манастир Зограф, там имаше седем монаси и чудовищно количество котки. Аз влязох в манастирския двор и спрях поразен: не знам колко бяха – сто или повече; навсякъде само котки. Седнах на пейка край вратата, където вече седеше стар-престар български монах. Казах му: „Отче, колко много котки имате в манастира!” Той въздъхна и каза: „Ех, синко, котки имаме, дал Господ – монаси няма”. Слава Богу, сега в Зограф е съвсем различно: има около петдесет  задружни млади братя.

 

Силно впечатление ми направи руският манастир „Св. Пантелеймон”. Без преувеличение това беше цял град, по-точно неговите руини – това, което беше останало от величествената рожба на православната Руска империя. Разрушени от времето, изгорели и просто изоставени сгради – и посред всичко това около тридесет монаси на територия, предназначена за няколко хиляди души.

 

Всеки манастир на Света гора е умалено копие на своята поместна Църква. И състоянието на руския манастир беше отражение на положението, в което се намираше Руската Църква тогава, в края на 80те години. Изобщо руското наследство на Атон беше в ужасяващо състояние. Когато вървиш из Света гора, навсякъде виждаш останки от стари руски килии и скитове. Те се отличават със своята руска архитектура, тя веднага може да бъде разпозната. И тогава всичко беше в такъв вид, в какъвто е у нас примерно някъде в Ивановска или Костромска губерния – полуразрушено,  с пропаднали покриви, с ръждясали и килнати кръстове.

 

Слава Богу днес манастирът „Св. Пантелеймон” е възстановен. Реставрирани са храмовете, обновени са крилата за гости и другите манастирски сгради и съоръжения. Вече много години посещавам Света гора и винаги отсядам в Руския манастир. Виждам трудовете на братята, доброто им отношение към поклонниците и това остава в сърцето за дълго.

 

„Най-ценното”

За голямо мое щастие в живота ми имаше много срещи с истински духовни, дълбоки, любвеобилни, вярващи, стремящи се към духовен живот, верни на своето призвание хора. Мисля, че именно такива срещи могат да дадат на човека сила да върви след Христос. В Древния патерик има такива думи (те принадлежат на преподобния Макарий Велики): „Аз не съм монах, но съм виждал монаси”. Именно тази възможност „да вижда монаси”, а в по-широк смисъл – истински християни, да живее редом с тях, да ги гледа как се трудят, как живеят, как се молят – е най-ценното, което Господ изпраща на човек по неговия път.

 

/откъс от подготвящата се за издание книга на митрополит Лонгин „По-близо до Бога – по-близо до хората”/

 

източник Православие ру

 

В ОТНОШЕНИЕТО КЪМ ТАЙНСТВАТА КРАЙНОСТИТЕ СА НЕУМЕСТНИ

Юни 30, 2013 in Беседи, Начална страница


продължение


-Има случаи, когато човек ходи на църква много години, изповядва се редовно, оставил е всички “груби” грехове, и се сблъсква с това, че няма какво да изповядва. Как да се отнасяме към това?

 

-Мисля, че в човека, който води правилен духовен живот, не може да има такова чувство, че няма за какво да се изповядва. Така може да каже само този, който е невнимателен към себе си. Но правилното отношение към изповедта и трезвеното отношение на човека към себе си се оформя във времето, при дългото общуване с духовника. И ако духовника е добър и опитен то при неговите духовни чада такъв човек не би имало. Това е проблем на хора, които крайно рядко или въобще не се изповядват, хора, които не умеят да се изповядват. Те казват: “Не съм убивал, крал, падал в измяна, всичко е нормално, аз съм добър.” Всеки свещеник се е срещал с такива хора.

 

-Някои представители на духовенството пишат за това, че “листовете с греховете” минават от ръка на ръка или човек идва с един и същи списък напечатан на принтер…

 

-С това не съм се сблъсквал през времето на цялото си служение, този въпрос даже ми се струва странен и необичаен. Хората наистина ходят на изповед с листовки, това е удобно, но все пак те са ги написали или разпечатали сами. Затова аз такова нещо не съм виждал. Но даже това и да се е случило, отново това е задача на свещеника – да обясни на конкретния човек, че така да се постъпва е неправилно, но и от това да не се вади извод, че е погрешно редовно да се изповядваш.

 

-Някои свещеници в свои изказвания в Интернет говорят също за това, че в хора, които даже механически изчитат правилото, постят, се появява усещане че те вече всичко са направили, значи те са достойни да се причастят. Тази опасност действително ли съществува?

 

-Ако човек внимателно чете Последованието за Свето Причастяване, то там се намира отговор на този въпрос: “От скверни уста, от нечисто сърце… от осквернена душа приеми моление, Христе мой…”, “Не съм достоен… да влезеш под покрива на моята душа…” или друго: “Пред вратите на Твоя храм стоя и от лошите помисли не отстъпвам…”. Къде тук може да се предизвика чувство на “достойнство”, самодоволство? Обратно, това е съкрушено изповядване на своето недостойнство, разбиране на това, какъв се явяваш на практика. Аз считам, че ако у човека се появи такова усещане, че е достоен за Светото Причастие, то той не трябва да пристъпва към Светата Чаша. В такова състояние не трябва да се причастява. Но от друга страна човек не може сам да се отлъчва от Свето Причастие с думите: “Аз не мога, не съм достоен да се причастя и толкоз.” И първото и второто са две крайности, а истината е по средата. Колко забележително е казал св. Силуан Атонски: “Дръж своя ум в ада и не се отчайвай.” Ето това искам да кажа е правилното състояние, което трябва да бъде във всеки вярващ човек. Ние трябва да разберем, че според нашия живот, според нашите грехове, според нашето вътрешно състояние ние, казвам го строго, заслужаваме ада. Но не трябва да се отчайваме, защото се надяваме на Божието милосърдие. Само че това не-отчайване не трябва да преминава в състояние на увереност. Не трябва да се казва: “Бог е милостив, затова аз ще греша.” – и да продължаваш да живееш така. Постоянното мятане от една страна на друга, от едната крайност в друга – това е, с което човек трябва да се бори цял живот.

 

-Причастяването, какво трябва да бъде?

 

-Преди изповедта не е нужен пост. Но съм длъжен да кажа и следното. Понякога възниква въпрос: “А може ли да се изповядам без да се причастявам?” Някои свещеници даже питат, ще се причастява ли човек или не, и ако не, му отказват изповедта. ето това е, разбира се, голяма грешка. Свещениците, които така постъпват категорично не са прави. Да се изповядва човек може винаги, когато чувства за това потребност. Да причастяването по нашата традиция се извършва след изповед, но изповедта не е свързана с причастяването! Тя може да се извърши и самостоятелно.

 

Какъв трябва да бъде поста преди Свето Причастие? Зависи от това, каква е интензивността на църковния живот при конкретния човек. Ако той ходи редовно в храма, ако се моли, ако спазва всички многодневни пости, ако пости в сряда и петък, (ако е монах и понеделник), то допълнителен тридневен или седмичен пост не му е нужен. Това е мое дълбоко убеждение, и то е основано и на практиката, в това число и на другите Поместни Църкви.

 

-И тези неща ги определя духовника, а не сам мирянина?

 

-Безусловно.

 

-А ако няма духовник?

 

-Вие знаете, че ако човек живее духовен живот, то разбира се има свещеник, при когото периодично се изповядва.Днес в понятието “духовник” се влага неправилно разбиране. Духовникът – това е свещеника при когото човек се изповядва редовно и който знае обстоятелствата в неговия живот, знае силите, възможностите на човека, и обратно неговите падения и в съответствие с това може да го посъветва, в това число и колко често да се причастява, и мярката на поста, който този човек може да понесе.

 

-Ще приведа цитат от една съвременна книга на известен духовник за Божествената Литургия: “…всеки участващ в Литургията православен християнин е необходимо да се причастява със Светите Христови Тайни. В противен случай всички литургически молитви за нас се обезсмислят”. Аз зная, че такива твърдения смущават много, огорчават и просто дезориентират.

 

-Това твърдение е свършено невярно. Милиони хора, поколения християни са ходили на църква в продължение на почти 2000 години, участвали са в Божествената Литургия, на която не са се причастявали. Казват, че това било безсмислено. Въобще за мен, духовния опит на човек, който изведнъж открива, че поколенията хора преди него са правили всичко не както трябва и са грешали във всичко, е много съмнителен. При цялото мое добро отношение към автора мисля, че утвърждаването на такъв род мнения, се явява като опит да се наложи свое виждане и свое разбиране за духовния живот в качеството на задължително. Тези, които смущават подобни изказвания, трябва да имат в предвид, че това е само частно мнение, и да се отнасят към него като към такова. Обобщавайки казаното, бих искал да подчертая, че за съжаление днес при нас много хора, независимо от посоката на тяхното убеждение – крайно традиционалистко или крайно модернистично, – боледуват от една и съща болест: на тях им се иска дадена практика, която според тях се явява най адекватна и може би действително подхождаща за някаква категория хора, да я направят строго задължителна за всички, и по краен начин да отсекат всичко, което не и съответства. Тези, които ратуват за свръх честото причастяване, на всяка Божествена Литургия, не искат да приемат под внимание тези обстоятелства, в които днес живее средностатистическия християнин, обикновения мирянин. Тези, които са привързани към това да се причастяваш колкото се може по-рядко, не разбират колко се е изменило съзнанието на съвременните вярващи хора в сравнение да кажем с деветнадесети век.

 

В края на краищата не трябва да противопоставяме едната практика на другата, рядкото причастяване на честото причастяване, защото във всичко трябва  да има свобода. В християнството това е най-главното. Ако това го няма, ще превърнем Църквата в секта. Особено това се отнася за представителите на така нареченото либерално християнство, тъй като е добре известно, че няма по-тоталитарна публика от либералната…

Съгласно древното църковно правило, в главното трябва да има единство, във второстепенното – свобода, а във всичко – любов.

 

превод от руски

източник:http://www.pravmir.ru/mitropolit-longin-v-otnoshenii-k-tainstvam-krajnosti-neumestny/

В ОТНОШЕНИЕТО КЪМ ТАЙНСТВАТА КРАЙНОСТИТЕ СА НЕУМЕСТНИ

Юни 29, 2013 in Беседи, Начална страница

Митрополит Лонгин е роден на 31 юли, 1961г. в Сухуми, Абхазка АССР. През 1988г. завършва семинария и е приет в МДА. Същата година е изпратен в България да получи висшето си богословско образование.  По време на две годишния си престой в България, беше настанен в сградата на Софийската Духовна Семинария. Много от тогавашните семинаристи сме запазили добри спомени за този руски духовник. Понякога семинаристите се събирахме в килията му  и беседвахме, ползвайки се от неговия духовен опит. Помня, когато го бяхме питали за мнението му за старостилците в България, ни каза, че когато ходил при тях видял много хубави неща, само любов не видял. Поддържаше близка духовна връзка с приснопаметния дядо Назарий и Митрополит Натанаил. Надяваме се, че не ни е забравил в молитвите си.   На 7 май 2003 е назначен за Сратовски и Волски епископ.

 

Централно място в живота на християнина заема участието му в тайнствата Изповед и Причастие. В практиката на Църквата тези тайнства са свързани помежду си. При подготовката за св. Причастие, се определя също молитвено правило и пост.

 

Колко често е нужно да се причастяваме, оправдана ли е тази връзка между тайнствата и не се ли явява тази традиционна подготовка за причастяване “тежко и неудобно бреме”? Необходима ли е коригиране на тази практика за подготовка при приемане на Св. Тайни, която е възприета в нашата Църква? Доколко тези дискусии стават камък за препъване за много православни християни

 

-Владико, днес в интернет в различните обсъждания може да се срещне такова мнение: изповедта преди Св. Причастие е традиция само в Руската Православна Църква, в другите Поместни Православни Църкви такава традиция няма. Често ни привеждат като пример Гърция, където хората се причастяват по-често, отколкото се изповядват, и където изповедта могат да я приемат не всички свещеници, а само опитни духовници, специално назначени на това послушание. Как в края на краищата подхождат към този въпрос в Гърция и другите Поместни Църкви – вашия опит?

 

-Заключението, че в другите Поместни Православни Църкви няма изповед преди св. Причастие, бих назовал обобщаващо. В Грузинската Православна Църква има, но да допуснем, че тя е под влиянието на Руската Църква. Има много общини в Сръбската, Българската, Румънската Православни Църкви, практически навсякъде, където тази традиция съществува. Тя не се явява специфична руска, защото Тайнствата Изповед и Причастие са били свързани от древни времена. Достатъчно дълго време това е било и при католиците, и сега тази традиция се пази в много Православни Църкви. Затова да се говори, че практиката да се причастяващ без изповед е повсеместна, е прибързана.

 

Що се касае за Гърция, там практиката, хората като правило се причастяват по-често, отколкото се изповядват. Но трябва да помним, че в Гърция не се е прекъсвала църковната традиция, монашеския и духовен живот, като в това време у нас в продължение на целия 20 век, от тези неща фактически нищо не е останало.

 

Практически всички вярващи в Гърция си имат духовници, при които може да се отиде или позвъни по всяко време на деня и нощта. Много имат духовници на Св. Гора, които периодично излизат в света, за да изповядват своите духовни чеда, или те самите ходят на Атон. Още повече, ако нещо е станало, благочестивия грък взема телефона, набира номера на своя духовник и му разказва за своите духовни проблеми. Т. е., ако човек ако сега няма възможност да отиде при духовника на изповед, става нещо от рода на изповедна беседа по телефона. По такъв начин вярващия човек се изповядва постоянно в продължение на много години.

 

В Гърция има голямо количество храмове. Там няма нито едно населено място без храм и свещеник. В тази страна всички са кръстени и всички са изучавали Закон Божи и са чели Св. Писание. Така че ние можем да гледаме както ни е угодно църковния живот и практиката там, даже да я признаваме за доста по-правилна, отколкото у нас, но да я сравняваме днес с нашия живот и да се опитваме механически да пренесем нещо при нас – е просто невъзможно, защото ние живеем в абсолютно други условия. Двадесет години църковно възраждане при нас може да дава някакви основания за оптимизъм, но да се сравняваме себе си във вкорененоста на традицията с гърците, ние не можем и не ще можем още дълго.

 

Въпросът за честото Причастяване – не е прост въпрос. Той нееднократно се е повдигал в историята на Православната Църква. До ден днешен на Св. Гора има манастири, братята на които се причастяват съгласно правилото на св. Василий Велики – четири пъти в седмицата. Гледайки на това някои наши ревнители искат да върнат нашата Църква в някакви условно първохристиянски времена, настоявайки на необходимостта от често Причастяване. Някой казва, че трябва да се причастяваш всяка неделя, някой призовава, че трябва да се причастяваш едва ли не всеки ден или на всяка Литургия на която присъстваш.

 

Мисля, че всички тези гледни точки имат право на съществуване. Само е нужно да се махне една единствена дума – “трябва” и да се замени с думата “може”. Да, има хора, които може да се причастяват по-често. Преди всичко това са монашестващите в благоустроените манастири. Ако в тях наистина се спазва манастирския устав във всяко отношение, в това число и по отношението на изповедта и на откриването на помислите, което по правило се случва не еднократно за седмица, а понякога всеки ден, то разбира се в тези манастири няма нужда от допълнителна строгост по отношението за подготовка за Причастяване, като изповед или пост. Ако братята се изповядват по мярата на своята необходимост всеки ден, и постят по манастирски устав три дена в седмицата – понеделник, сряда и петък, спазват всички продължителни пости, тогава никаква специална подготовка преди Св. Причастие, тук няма и не може да има, те просто не са нужни.

 

Но може ли така да живее обикновения християнин? Някой, навярно може, но мисля много, много рядко. Когато аз в свое време влязох в Църквата, заварих там все още представители на старото поколение – това бяха хора, за които Църквата беше много повече, отколкото за нас сегашните. Те не търсеха от нея социална помощ, психологически и други утешения, а просто живееха с богослужението, което се извършваше в нея, и бяха щастливи с това, че имаха възможност да живеят църковен живот и да ходят на Божествена Литургия. В различните храмове, които съм посещавал, познавах хора, които присъстваха на богослужение всеки ден, сутрин и вечер, което днес в не всеки манастир ще го срещнеш. Разбира се те постиха по устава, четяха правило – с една дума служеха Богу ден и нощ, както Ана Пророчица в Иерусалимския храм. Познавах не малко такива раби Божии. Могат ли тези хора да се причастяват по-често, мисля, че могат.

 

Но днес болшинството от миряните живее по друг начин. Хората ходят в храма, доколкото им позволява работата, семейството. Има хора, които посещават църквата в неделя и на големите празници, има такива, които посещават храма веднъж на месец, има и такива, които идват няколко пъти в годината. Можем ли да кажем, че тези хора не са християни и са недостойни да се причастят? Не, не можем, защото имат вяра и своя нужда от църковните тайнства. Можем ли да им кажем, че могат да се причастят, просто ей така идвайки от улицата, без да се изповядат, без да се замислят, без да се подготвят за това с молитва и пост? Не, в никакъв случай.

Различните хора, в различно време се намират в  различно вътрешно душевно и духовно състояние, и само изхождайки от това, свещеника решава колко често може да се причастява този или онзи човек, и каква подготовка за причастяването му е необходима.

 

Там, където енориите в градските храмове са благоустроени, където свещеника знае своите енориаши достатъчно добре, понякога се допуска Причастие без изповед. Когато служих в Москва в подворието на Троицко Сергиевата Лавра, много енориаши се изповядваха при мен дълги години и аз знаех, кога даден човек може да се причасти и кога не. Да кажем, че аз винаги благославях нашите постоянни енориаши да се причастяват през Страстната седмица на Велики Четвъртък, на Велика Събота и в Пасхалната нощ. И тогава на Велика събота и на Пасха не се изповядваха, ако за това малко време не се е случило нещо, което да е смущавало съвестта, и е препятствало човека да приеме с душевно спокойствие Светите Тайни. Излизал изповядващия свещеник и изповядвал тези, които рядко идват и са дошли именно на Пасха, а основната маса от постоянни енориаши, това ядро, което го има във всеки храм, се причастяваше на Пасха  без изповед. И аз съм убеден, че това е абсолютно нормално.

 

Но от друга страна има и такъв момент, като навик, и той може да изиграе на човека много лоша шега. Защото човек привиква към всичко, в това число и към светинята. Има може би навярно някъде такива хора, които през целият си живот горят като факел, и могат да не се поддават на привичката, не губейки благоговението и горещата си обич към Бога много години и десетилетия. Но честно да си кажа те се срещат много рядко.

 

Човек привиква и към изповедта, безусловно. Но съм длъжен да кажа, че много днешни дискусии в Интернет са инфантилни до крайности: “Ах как ми е безинтересно, нищо не чувствам… Трябва всичко да се измени според мен, за да ми стане интересно и комфортно в Църквата. Такива изявления са вследствие на чудовищна инфантилност. Ние искаме това или онова тайнство да работи без нашето усилие, но така не бива.

 

В Свещеното Писание се казва, че Царството Небесно насилници го грабят, т. е. със сила се придобива. Затова въпреки всичко трябва да се употребява усилие за да не се придобие привичка. Да приучиш себе си към изповед, към постоянна проверка на това, как е прекаран изминатия ден, за което пише св. Теофан Затворник. Ако човек осмислено чете вечерните молитви, ежедневното изповядване на греховете, ако той се старае да придобие навик на вътрешна самопроверка, ако се опитва да отнесе своите постъпки и думи към Евангелието, то за него изповедта никога няма да бъде формална и непонятна. От правилната изповед човек отвиква не когато подхожда към нея често, а когато се изповядва рядко. Тогава човек бързо загубва разбирането, какво представлява значението на изповедта. Затова аз считам, че утвържденията, които звучат в дискусиите са съвършено неубедителни. А по въпроса за това, възможно ли е или невъзможно два, пет или десет пъти да се покайваш за греховете, в древност се е обсъждал в Църквата. Тя е решила, че е възможно, разбирайки човешката природа и нейната склонност към грях.

 

следва

 

превод от руски

източник:http://www.pravmir.ru/mitropolit-longin-v-otnoshenii-k-tainstvam-krajnosti-neumestny/