Талантите ни са дадени за да ги умножаваме, а не за да ги крием

Октомври 4, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

„Той даде на всеки според силите Му“, се казва в Евангелието.
 
На някой Той даде пет таланта. Предполагам, че това е според броя на качествата, които Бог, отпуска на всеки от нас според нашите човешки сили.
 
На някой Той даде два таланта, а на други само един талант. Така че, всеки е получил по нещо. Няма нито един човек на света, който да не е получил нещо от Бог. Без значение, колко се оплакваме или си мислим, че няма благодат или дарове от Бога, на нас ни се дарява по нещо. И талантът не означава само подарък, защото той е монета с голяма стойност. Разбира се, някой получава по-малко, а друг повече. Но всеки получава достатъчно за себе си.
 
Какво означава да се умножат талантите?
 
В тази притча ни е казано, „да ги внесем, за да придобием лихва.“ Това означава да използвате вашите дарове по предназначение, за което Бог ви ги е поверил. Всеки един от нас живее в някакво общество, част е от общност или от църквата. Всички се стремим да направим нещо за църквата, за общността или за нашите приятели. Така работим за даровете си, които Бог ни е поверил и можем да ги удвоим.
 
Вече има някой, който ще каже: „Бог ми даде дар, какво да правя с него? Мога да го запазя и да Му го върна в Съдния ден, да Му върна Неговото.“

Това са хората, които живеят по инерция. Според нашето християнско разбиране, злото не съществува само по себе си, а само доброто.
 
Когато доброто отсъства, злото заема неговото място. Така че, никой не може да каже: „Не ме интересува дали правя добро, все пак аз не вредя никому. Не ме е грижа, каква борба за оцеляване води съседът ми, нали и аз не го моля за помощ“.

Да не правиш добро, означава да вземеш страната на злото, защото когато доброто отсъства, водеща роля започва да играе злото.

Ако ти не се интересуваш, че съседът ти е болен, ти изпълняваш желанието на дявола. Когато не те е грижа, че твоят съсед живее в бедност или не му оказваш онази малка помощ, за да го изкараш от нея, ти подпомагаш злото.

В битката между доброто и злото, спасението или загиването, няма неутрална позиция, защото всички ние сме Божии създания и Той иска да бъдем Негови съработници.

Християнството е религия на действеността. Иисус Христос е бил действен. Той е дошъл в света, за да спаси всички нас. Той дал на всеки, от каквото се е нуждаел – Той се е грижил за душата, но също така и за тялото. Той е изцелявал болния, възвръщал зрението на слепия, очиствал прокажения, възкресявал умрелия, вдигал от леглото на страданието грешника и парализирания. Той разговарял с грешницата и митаря. Той всички призовава към спасение. Това означава, че няма човек на света, на който да не е дал талант или да не е призовал към спасение. Ако някой не се е спасил, то това е, защото не го е пожелал.
 
Всеки е призван да служи на църквата, да служи на Господ. Всеки един от нас е получил талант и Бог ще го пита как го е използвал. Длъжен си да го умножиш чрез добри дела за твоето духовно израстване и твоето спасение. Да спечелиш Неговата любов, с която Той дойде на света и бе разпнат заради нас.

Така че, питам всички вас как съдействате на църквата чрез вашите добри дела, чрез вашите думи и молитви. Да проповядваме Божието слово извън църквата, да се противопоставяме на сектите, които се стремят да разрушат истинската Божия Църква, да се обичаме един друг и да живеем в единство.

Нека не се караме! Нека не се мразим! Нека не се осъждаме!

Всеки от нас може да бъде почитан, но и да стане предмет на осъждане. Нито да хвалим, нито да осъждаме, но да следваме Христа в истинско единство, както ап. Павел казва: „Църквата е мистично тяло на Христос. Главата на църквата е Христос и ние сме нейни членове. Ако един член страда – цялото тяло ще страда. Ако един член се радва – цялата църква ще се радва.“

Това е твоят талант. Това са петте таланта, които сме получили от Нашия Спасител и трябва да ги умножим. Църквата принадлежи на всички нас, не е само работа на свещениците, но аз искам да се жертвате за Църквата, да принасяте плодове, да използвате талантите, които Бог ви е дал и така Църквата да расте и да стане онази световна свята Църква, където Бог обитава и където всеки може да се спаси. Амин!

Източник: stjohntheforerunnerblog

 

Самотността на съвременният човек

Май 6, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

„А в Иерусалим, при Овчи порти, се намира къпалня, по еврейски наричана Витезда, която има пет притвора;
в тях лежеше голямо множество болни, слепи, хроми, изсъхнали, които очакваха да се раздвижи водата,
защото Ангел Господен от време на време слизаше в къпалнята и раздвижваше водата, и който пръв влизаше след раздвижване на водата, оздравяваше, от каквато болест и да бе налегнат.“ (Йоан 5:2-4)

 

Най-драматичното от всичко в това евангелско четиво е самотността на болния. Чувате ли? Господи, нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата; когато пък аз дойда, друг слиза преди мене. (Йоан 5:7) Най-трагичното положение на човека е самотата, неговата съвършена изолация.

 

Свети Киприан Картагенски казва, че всеки пада, когато е сам, а се спасяваме, когато сме в съобществото на Църквата. Да бъдеш сам значи да падаш, да загиваш. Да бъдеш сам значи да не мислиш за никого освен за себе си, защото затъваш в страданието, което те задушава. Угнетява те безполезността на живота, защото животът, преживяван в самота, ако е без Бога, това е живот безполезен, загубен. Животът, смисълът на който е изчезнал в този миг, когато си останал сам.

Болният разслаблен нямал даже някой роднина, приятел, който би го взел, когато се раздвижи водата и би го хвърлил, когато се раздвижи тази вода.

 

А колко пъти ние сами се оказваме в такава ситуация! Колко пъти сме самотни и болни и нямаме при нас, кой  да ни помогне да се изцелим, да ни избави от нашето страдание.

 

Или в самотността и страданието да има някой, с когото бихме могли да пообщуваме, както казва немската поговорка: „Споделената болка става два пъти по-малка, а несподелената два пъти по-голяма“.

 

Така било и с този човек. Но Христос с велико милосърдие го попитал:

 

„Искаш ли оздравееш?“

 

Въпрос от този род, насочен към болния, може да изглежда безсмислен. Разбира се, че иска да се изцели. Само че Спасителят загатнал тук за нещо друго. Този човек боледувал заради своите грехове и когато Господ го попитал: „Искаш ли да оздравееш?“, Той всъщност му казал:

 

„Искаш ли да се изцелиш от своите грехове?“

 

Доказателство за това ние виждаме по-късно, когато Спасителят го срещнал в храма и му рекъл: „Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо.“ (Йоан 5:14)

 

Това, което ни учудва е това, че в тази минута, когато Иисус изцелил боледуващия цели 38 години, виделите това фарисеи и книжници вместо да се зарадват, че на човека се е върнало здравето се огорчили и казали:

 

- Защо ходиш? Защо взимаш своята постелка в съботата?

 

Те не казали: „Колко е хубаво, че си се изцелил! Отиди и благодари Богу!“, тях ги интересувало само формализма на закона, утвърждаващ че в събота не трябва да се работи. Те принесли в жертва човешкото същество заради спазването на закона и го попитали:

 

- Кой те изцели?

 

Отначало излекуваният не знаел какво да им каже, но когато Иисус го срещнал в храма, той отишъл при иудеите и казал:

 

- Ето, този Иисус ме изцели!

 

Това не е бил донос, това е било желание да се обяви на всеослушание: „Този Човек ми помогна! Той ме изцели! Той беше до мен в моята скръб!“

 

Необходимо ни е да кажем кой ни е помогнал, необходимо ни е да свидетелстваме за чудото. Не от самохвалство, а от това че сме се избавили от самотата, болестта и страданието. Необходимо е да кажа кой ми е помогнал, кой ме е привел до вярата, кой ме е избавил от греховете и от окаяността на моето сърце – свещеник, вярващ, приятел… Необходимо ми е да кажа: „Той ме спаси!“ Така е било и с този болен.

 

Възлюблени вярващи! Съвременното общество все повече и повече ни изолира. Всички власти се стараят да ни изолират, да ни направят самотни, да бъдем по-малко свързани един с друг, защото всички власти се стараят да бъдат тоталитарни, за да могат да ни управляват. Общностите се управляват много по-трудно, отколкото изолираните индивиди. Комунистите правеха това насилствено. Западът го прави скрито. Те просто те обявяват за уникален, казват, че имаш всички права, че си независим. И за да станеш изолиран, трябва да не бъдеш привързан към родителите, трябва да не ги слушаш ако си дете, да не се подчиняваш на никого – ето ти си свободно същество.

 

Лъжливо разбраната свобода – това е бунт против Бога, това е отрицание на всичко. Затова и сме дошли до тук, до всички тези престъпления, бушуващи в света. Има толкова градове, в които четиринадесет годишни деца убиват своите учители, приятели, родители. Прекъснала се е човешката връзка между хората, с които живеем в близост. Прекъснали са се душевните отношения между мене и брата, между мене и родителите, между родителите и децата, между приятелите. Ние ставаме все по-самотни в тази неестествена промяна на личността, в основата на която лежи демонизацията на обществото.

 

Да се постараем да бъдем обединени, да останем обединени от вярата и любовта ни един към друг, в Иисус Христос. Да пребъдем обединени в Църквата, защото Църквата – това е единственото положително социално обединение. Всички останали обединения ни водят към саморазрушение. Всички те се стараят да разрушат човешкото същество, да го превърнат в инструмент, в обикновено винтче от този сложен механизъм – човешкото общество.

 

Източник: Православие ру

 

 

Отец Георги Калчу

Април 10, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Искам да ви кажа няколко думи за благоговейната молитва.

Не обичам дефинициите, защото несъмнено молитвата е Божие дело, което се връща при Бога.

Молитвата е дар от Светия Дух, който получаваме в зависимост от духовните усилия, които полагаме, за да преодолеем бариерата между нас и Бога.

 

Молитвата представлява общо действие на небесната и човешката воля. И без постоянство и благочестие няма молитва. Не съм привърженик на пиетизма, но без Божията воля не бихме могли да кажем дори „Отче наш”.

 

Това е така, защото когато започваме да се молим, хиляди демони се нахвърлят върху нас.

 

Когато бях дете, майка ми ме водеше на църква. Бяхме единадесет деца и когато тя ни водеше на църква, се оплаквахме, че краката ни болят от стоене прави и искахме да излезем. Майка ни казваше: „Деца, дори да не знаете да се молите, знайте, че болката в краката ви е молитва пред Бога”.

 

Тя ни разказваше и следната история: „В едно село имало кръчма, където мъжете се събирали да пият (тогава жените не са ходили по кръчмите както сега). Там хората се напивали, псували и се биели, но там имало само един демон, вероятно много слаб, който е спял на бара, защото е нямало какво да прави. Но в същото това село имало вдовица със седем деца и всички те се молели вечер, и тяхната къща била заобиколена от работещи демони”.

 

Знайте, братя, че нашите църкви са заобиколени от легиони демони, които работят усилено да ни победят.

 

Замислете се къде демонът иска да ни победи?

 

В дискотеката на плажа ли? Той няма работа там.

 

Разбира се, че и там има демони, но те бездействат. А в църквата, където се проповядва Истината и ние се молим усилено, демоните ни заобикалят и нападат, където сме най-слаби. Изкушават ни, че молитвата ни е напразна, че имаме по-интересни неща за правене, или че Бог няма да ни чуе. Но ако сте упорити, тези съмнения ще изчезнат.

 

Когато ме арестуваха и вкараха в лагера вярата ми беше слаба. Когато започнах да уча медицина, вече знаех някои неща за молитвата и идвайки в Букурещ, видях зараждащото се движение „Горящ храст”, група вярващи отдадени на молитва и водени от Санду Тудор (който после бива убит като мъченик от комунистите), отец Станилое, отец Гиус, отец Бабус, отец Александър „Годин” Миронеску, а други миряни и духовници отдадени на молитва и катехизис.

 

Те говореха за Великите старци и пустинници, и бях изненадан от съкровищата, които крие молитвата и как можем да израснем и молитвата ни да стане истинска.

 

Всички тези хора бяха забележителни личности от нашата църква. Те отидоха при Бога, но оставиха ярка следа и много от нас сега следваме духа, наследен от тях.

 

Около тях научих много и задълбочих молитвата си, докато през 1948 г. не бях арестуван и изпратен в лагер, където разбрах наистина ефекта на молитвата.

 

Бях в една килия с политици, епископи, свещеници и монаси и разбрах, че молитвата е борба, велико усилие.

 

В момента, в който седнеш или коленичиш да се молиш и демоните те нападат.

 

Още при първите думи на молитвата, дяволът ти пълни главата със светски мисли. Всякакви маловажни неща. Замисляш се колко е часът или дали навън е облачно или слънчево. Тези неща изглеждат невинни, но заглушават молитвата в сърцата ни.

 

Старецът Порфирий оприличава тези мисли на самолети. Чувате ги отдалеч, като тих шум, който не ви дразни, но те приближават, шумът се усилва и когато прелитат над вас шумът е толкова силен, че заглушава всички други мисли.

 

Старецът Порфирий казва, че ако се вслушате в тези мисли, сърцето ви ще стане като летище.

 

Много вярващи са ме питали как да се преборят с тези мисли по време на молитвата.

 

Първо – не им обръщайте внимание. Оставете ги да отминат.

 

Второ – помолете за помощ Бога и вашия Ангел-хранител.

 

И трето – не се вслушвайте в тях. Те идват от дявола. Защото дяволът е по-силен от нас.

 

Трябва да се молим благочестиво и със смирение.

 

Четейки молитвите за изповед и причастие от Св. Йоан Златоуст и Св. Симеон Нови Богослов, както и молитвите на други велики светци, ние търсим примери и виждаме как тези велики отци признават изкушенията и дяволските мисли, които са имали и как са се преборили с тях.

 

Ето какво пише Св. Симеон Метафраст: „Какво зло не съм извършил? Какви греховни мисли не съм имал, какви порочни желания не съм имал?…

 

Знаете, че бях излязъл извън пределите на покварата – бях горд, арогантен, надменен, клюкарствах, злослових, смеех се безкрай, пиех, бях лаком и ненаситен, злонамерен, завистлив, алчен, осъждах, търсех похвала, бях несправедлив и изпълнен със срамни помисли.”

 

Ето как Св. Метафраст се е молил.

 

Четейки тези молитви преди изповед, причастие или други молитви, се замислям колко много съм грешал през живота си!

 

Ако тези светии са били изкушавани, то колко повече съм аз изкушен? Ако тези светии са празнословили, пиели, преяждали, завиждали и жадували за богатство то колко по-нечисти са моите мисли? Но Св. Симеон Нови Богослов продължава:

 

„Господи, ти знаеш множеството злини, знаеш и моите струпеи, и раните ми виждаш, въздишките чуваш. Не си укрива от Теб, Боже мой, Творче мой и Избавителю мой, нито слъзна капка, нито от капката някаква частица.”

 

И това е велико утешение за нас! Защото Господ не взима в предвид само молитвата, но и труда ни.

 

Сатаната беснее, когато вижда някой да се моли. Това обяснява защо така ни атакува, когато се молим.

 

Армия от демони се опитва да ни разсейва с множество окаяни мисли, които може да не изглеждат много вредни, но ни пречат и ни отдалечават от Бога. Това са мисли за света, неприятни спомени и всякакви други маловажни неща. Когато сте подготвили сърцето си и сте освободили съзнанието си от ежедневните грижи (което, разбира се не може да стане напълно) бъдете бдителни от коя страна ще ви нападнат демоните.

 

Ангелът на молитвата, който бди над вас, ще ви пази отдясно, а демоните ще ви нападнат отляво .Демонът ще опита да ви разсея и да прекъсне връзката ви с Бога, но Ангелът на молитвата ще върне равновесието в сърцето ви и ще направлява ума ви, за да се противопоставите на злото и да имате чиста молитва.

 

Отец Роман Брага би казал, че „Когато сядате да се молите, трябва да освободите съзнанието си от всякакви изображения и по време на молитвата да нямате странични мисли, за да може Бог да ви изпълни със Светия Дух”.

 

Признавам, че съм опитвал да следвам тези инструкции да освободя съзнанието си от земните неща, но не винаги успявам.

 

Има моменти, когато успявам и се издигам над земните изображения, но, поради моята слабост, това не трае дълго.

 

Така че, като земни хора от плът и кръв, имаме нужда от повече практика.

 

Трябва да свържем или рационалната или творческата част на ума си с нещо, което можем да видим, например икона. Иконата е нещо специално, което ще ни помогне и ще издигне духа ни.

 

Хубаво е, ако имате икона пред себе си и можете да се съсредоточите върху нея. Да създадете с нейна помощ посредством изображението на светеца връзка между вас и Бога.

 

Може да си мислите за житието на светеца, за чудесата, които е извършил и при какви обстоятелства ви е помогнал. Да почуствате от иконата или мощите му присъствието в душата си. Така стигаме до втория етап. Третия етап е, когато вече нямате нужда от тези земни изображения и всичко идва от Бога, който изпълва душата ви с Неговото Божествено присъствие. Ако се молите на глас, за да се съсредоточите по-добре, както често се случва не се оставяйте да бъдете отнесени от резонанса от красивите фрази, защото някои молитви са наистина много красиви. Не се изкушавайте от „естетиката”.

 

Помня, че когато за пръв път прочетох акатиста за Горящия храст, не разбрах много. Той звучеше толкова красиво, толкова богословски, че ми остана само една приятна идея… Въпреки това ми помогна, защото с мистичната си красота, Господ работи в нас. Когато се молим, дори и на ум, има малко разминаване между мисълта и думите.

 

Докторите биха казали, че когато рецитираме нещо, например „Отче наш”, го правим на един дъх, но нашия звуков орган – ларингсът е по-бавен, така че има известно разминаване между мисълта и самата молитва. Така че, когато се молите на наум и издавате дори неразбираеми звуци, е добре да направите резонанс между думите и мислите, за да не става повторение. Повторението е веднъж от мисълта и втори път от бавния ларингс и заради него губите връзката между мисълта и думите на молитвата.

 

Ако се разсеете по време на молитва, постарайте се да се върнете към молитвата. Старайте се да сте съсредоточени и ангелът на молитвата не само ще ви показва, че сте я загубили, но и ще ви помага да си я върнете. Но ако ви стане навик да загубвате молитвата, ангелът ще спре да ви помага. Така че, постоянно губейки и връщайки си молитвата, ще напредвате бавно. Но ако се съсредоточите и следите мислите и сърцето си, тогава ангелът наистина ще ви напомня къде сте загубили молитвата. Тези малки упражнения ще ви помогнат да си върнете ума към молитвата.

 

Например, когато коленичите, цялото ви тяло е заето с молитва. Простото събиране на дланите ще ви върне към молитвата.

 

Прекръстването или друг благочестив знак също ви връща към молитвата. Така с малки и незабележими жестове можем да привлечем ангелите да ни помагат да напредваме.

 

Някои хора заменят всички молитви с Иисусовата молитва. Мисля, че това е за по-напредналите.

 

Веднъж, в Есекс, Англия, видях как подред казват в църквата Иисусовата молитва и често заменяха вечернята с нея.

 

Група монаси и монахини казваха Иисусовата молитва по стотици пъти. Изглеждаше като отмятане на задължение за казване на молитвата пред Бога.

 

Братя,бих искал да ви кажа следното: Всички молитви трябва да започват с началните молитви, тропарите: „Небесни Царю, Свети Боже, молитвата към Св. Троица, Отче Наш, Символа на вярата, 50-ти псалом, молитви към Пресвета Богородица”. Това са основните молитви.

 

Без тях, колкото и да мислите, че сте напреднали, не може да продължите. Въпреки това не можем да достигнем нивото на отците от Света Гора.

 

Трябва да подготвите сърцето си преди да напреднете в молитвата.

 

Започнете с молитвите към Св. Дух,след това към Св. Троица, след това към Бог Отец и т.н.

 

Всяка от тях си има предназначение.

 

Често питам студентите си към кого е молитвата „Небесни Царю” и те не знаят. Те се молят без да знаят.

 

Затова е добре да се започва с въвеждащите молитви и после да се продължава.

 

Дори и да казвате десетки или стотици пъти тези основни молитви, с течение на времето те ще възстановят сърцето и ще го подготвят за по-дълбоки молитви.

 

След това може да казвате други молитви и Иисусовата молитва.

 

Аз вярвам, че Иисусовата молитва е дар от Св. Дух особено, ако се казва вечер. Тя работи в сърцата ни и трябва да я казваме с благочестие и смирение.

 

Преди да ме изпратят повторно в затвора, приех свещенство и служих от 1972 до 1978 г.

 

През 1978 г. ми забраниха да служа и преподавам в семинарията и ме предадоха на Сокюритате, без никаква духовна защита. Не можех да проповядвам и да преподавам, никой владика не ме закриляше и се почуствах изгубен. Арестуваха ме отново и ме изпратиха в затвора. В семинарията много пъти се молих със студентите си. Срещахме се вечер. Четяхме Библията и казвахме някои молитви.

 

Ако Бог вдъхновеше някой за тълкуване на Библията, ние го слушахме, ако не – просто се прибирахме и си мислехме какво ще четем следващия път. И аз си мислих, че добре познавам молитвата. Но когато ме прибраха в лагера, разбрах, че не знам как да се моля. Живеех в постоянен страх, че нещо ще ме разсея. Когато започвах да се моля, пазачите ме притесняваха и дори биеха, за да спра. И не можех да преодолея вътрешната си борба и да се съсредоточа върху молитвата. Не можах да кажа „Господи, Иисусе Христе, помилуй мене грешния”.

 

Дори това не можех да кажа…

 

Имаше истинска битка вътре в мен… Тогава си припомних какво казва Св. Максим Изповедник за молитвата и наистина започнах бавно да получавам по-дълбока молитва.

 

Борех се да освободя съзнанието си от всяко зло, което ме заобикаляше и достигнах до мястото, където пред мен имаше бездна от страх… и не знаех какво да правя.

 

Дали да се хвърля в бездната, както дяволът изкушавал Иисус? Бях уплашен и затова се отдръпнах назад. Но Бог изпрати Своите ангели, които ме спасиха и камъкът не нарани краката ми.

 

ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ.

 

-         Днес се опитват да върнат спомена за тези, които защитиха вярата си или се противопоставиха на комунистическия режим и пострадаха за това. Има инициатива за отваряне на досиетата на сътрудниците на режима. Мислите ли, че такава инициатива, в която, разбира се, има политически интереси, може да компенсира пострадалите в комунистическите затвори?

 

-         Ще Ви отговоря с въпрос: „Виждали ли сте някога мъчител?”

 

-         Не, просто чета за това…

 

-         Имате предвид, когато ме биха и ме заплашваха или просто ме принуждаваха… Когато ме разпитваха, заслепявайки ме със силна светлина или държейки ме на тъмно, винаги между мен и разпитващия имаше разстояние. В тези моменти те си играеха на богове, а аз бях беден скромен затворник. Всъщност това беше психологически експеримент, воден от дявола. Искате да покажем публично какво е правил един нещастен човек, воден от дявола? Един човек, който може би още е жив? Може би след  като ме е измъчвал, този човек се е покаял пред духовния си баща? Какво тогава ще постигнем в духовен аспект? Какво добро ще донесе осветляването на този случай?

Братя, нека потърсим намеренията на тези, които искат да разследват тези злини. Бог отчита не само нашите молитви, но и нашия труд.

Нека видим играта на дявола, скрита зад тези политически игри на правителството. Да видим, че няма да постигнем много, защото тези хора още са защитени, още са силни и могат да си играят с нас, както си поискат.

 

-         Докато бяхте в лагера, срещнахте ли духовно надарени хора?

 

-         Имаше много – политици, научни работници, духовници, монаси… и много други, които бяха достигнали святост. Може би трябва да направя списък с всички, които срещнах и промениха живота ми.

 

-         Срещали ли сте Валери Гафенчу (светеца на затвора)?

 

-         Лично не, но искам да ви запозная с книгата на Ианолид „Завръщане към Христос”.

Тази книга е най-доброто, написано досега, за мъченията в лагера, без да влиза в детайли за насилията, както други книги се опитват да направят. В нея ще прочетете за „мистиците на лагера”, 14-годишни деца, арестувани по времето на правителството на Антонеску, оставени в затвора и след идването на болшевиките и на крал Михаел. Те са били арестувани на 14 и освободени на 39.

Някои от тях от Чисинау (Молдова), участващи в „Братството на Кръста”, религиозна група, основана на вярата, честта и борбата против комунизма. В. Гафенчу е участвал в тази група, така че, когато болшевиките идват в Чисинау, началникът на затвора в Аиуд му казал смело: „Имаш избор – или отиваш право в затвора в Аиуд без да спираш да видиш семейството си, или оставаш тук в Чисинау и умираш. И те обещали, че ще отидат направо в Аиуд!”

Било време на голям страх – нацисти от едната страна и болшевики от другата.

Но всички отивали направо в Аиуд, освен едно 15-годишно момче, което отишло първо да види родителите си, но останалите му изпратили писмо и му казали да не ги излага, да държи честно и доблестно на думата си!

Момчето се върнало, но било убито по пътя.

Ето по такива ценности са живеели тези хора!

Чудя се колко от нас днес могат да последват този пример?

Тази книга е написана от  Ианолид, най-добрият приятел на Валери и се занимава, основно с младите мистици, живеели над омразата или политическите виждания на онова време.

Те са достигнали истинското знание за Бога, което ние трябва да постигнем.

 

-         Може ли да ни кажете, докато бяхте в лагера, кога почуствахте наистина Божията помощ?

 

-         В затвора Бог ни изпитва, но никога не ни изоставя. Когато всичко изглежда загубено, Бог прави нещо, за да ни спаси. Помня,че Дж. Буш (Старши) посети Румъния, докато бях в затвора. Всеки път той носеше списък с нарушенията на човешките права от комунистите. Моето име винаги беше на първата страница сред останалите обвиняеми.

Тогава живеех седем месеца в килия, в която имаше едно дървено легло, на което спях и което вдигаха през деня, така че можех само да стоя прав. От страната на леглото, която виждах, имаше малко смола, намерих и парче въглен и първо се чудех какво да правя с него, но след това се сетих как Паскал на 12 години е нарисувал окръжност, сетих се за Евклидовата геометрия и др.

Реших да направя нещо подобно – нарисувах точка и видях безкрайни възможности. Нарисувах и втора точка, свързах ги с линия, след това начертах триъгълник. Не стигнах до триизмерните фигури, защото ми се струваха плътски. Изглеждаше като мистично преживяване, защото живеех в двумерен свят.

След това се упражнявах с успоредни линии, триъгълник, хипотенуза и т.н. Така прекарвах времето в килията, когато не се молих.

През тези 6 месеца, Корнел П. Идваше при мен с всякакви лъжи:

-         че попадията се е развела с мен;

-         че синът ни ме обвинява, защото не може да ходи на екскурзии с другите деца;

-         че студентите от семинарията са ме опозорили…

И тези негативни мисли, които ми повтаряха по цял ден, ми повлияха и не можех вече да разсъждавам трезво. Тогава се сетих за майка си и плаках, мислейки си:

„Мамо, всички ме мразят, всички ме презират и ти ли ме изостави?”

Следващата вечер майка ми се яви в съня ми. Обикновено майка ми беше усмихната, но в съня ми се яви тъжна и ми каза: „Как можа да си помислиш, че и аз съм те изоставила?”

На следващия ден жена ми и синът ми дойдоха на свиждане.

Заради посещението на Буш, комунистите бяха сменили режима. Това показва как Бог не ни оставя да се отдадем на болка и тъга, а винаги помага.

 

-         Според Вас как трябва да се отнасяме към ЕС?

 

-         Според мен това е дело на дявола и не трябва да се включваме в такива групи… Може би ще се  разпадне.

 

-         Скоро прочетох житието на св. Нектарий Егински. Преди това вярвах, че всички епископи са живи светци, но след като прочетох колко е страдал св. Нектарий от епископите на Александрия и Гърция, започнах да се чудя… Ако това се е случвало преди 100 години, как е сега? Как да реагираме, когато чуем такава история за епископ?

 

-         Братя, не се влияйте от това. Епископите са хора като нас и под натиска на огромната отговорност, която носят, могат да правят по-големи грешки от нас. Господ ни пази от лоши мисли и грешки. Нека живеем като братя, защото навън има достатъчно зло, което иска да ни разкъса. Нека не отвръщаме на злото със зло, особено помежду си.

 

-         Св. Паисий Светогорски казва да нямаме самомнение, но също така и да не мислим, че сме нищожни и не заслужаваме нищо. Защо да не приемем, че сме най-големите грешници? Не е ли това добро?

 

-        Трябва да гледаме реално на себе си. Трябва да знаем колко далеч можем да стигнем. Да не изпадаме в отчаяние, но и да не бъдем горделиви. Трябва да приемем суровата истина, че сме грешни. Но християнството е религия на надеждата. Ако Бог не вярваше, че можем да израстем духовно и да преодолеем греха, не би ни изпратил Иисус. Знаем, че нашата сила е от Бога и ако следваме неговото учение, сме на пътя на спасението.

 

-         Има много въпроси относно прошката на насилниците в лагера. Можете ли да забравите преживяното там?

 

-        Мога да ви разкажа нещо. След първото ми излизане от затвора започнах да пиша мемоарите си. От всички хора, които са ми повлияли – монаси, свещеници и духовници, научих, че трябва да правим добро и да прощаваме. Така, както Господ ми е простил много грехове, така и аз трябва да простя.

Започнах да пиша спомените си от затвора, но колкото повече пишех, толкова по-тежко ми ставаше. Изгаряше ме омраза и от това ме болеше. Докато пишех и цитирах имена, огънят на омразата се засилваше. Тогава един вътрешен глас ме попита: „Какъв е смисълът да пиша всичко това, ако ще изгубя душата си?” И се отказах да помня и да цитирам имена. Вече не помня нито имената, нито делата им. Спрях да пиша, изгорих всичко и забравих.

След втория ми арест засилих вярата си и вече не се ядосвах. Това ми помогна да продължа напред и да забравя повечето имена. Някои все още помня, не знам защо. Те не бяха най-лошите мъчители. Но това, че забравих, ме освободи.

 

-      Нормално ли е да се страда за несправедливости и не трябва ли да се противопоставим?

 

-    Щом така питате – да, аз самият се противопоставях! Смятам, че трябва да се противопоставим, но не с омраза и насилие.

 

Отец Георги Калчу се оттегли в Клуж, Румъния, няколко седмици преди да се спомине. Отец Георги Калчу (1925 – 2006) бе един от най-великите християнски изповедници на XX век. Оцелял след жестоките експерименти в затворите на комунистическа Румъния отец Георги стана пример за жадните духовно в Румъния и по света. Той говореше авторитетно за Божията любов и прошка, защото беше изпитал Божията милост върху себе си. Като свещеник в Америка о. Георги пазеше стриктен аскетичен живот на пост и молитва и в същото време водеше своето паство като радостен и обичащ баща. В „Седем проповеди към младежта”, написани през 1978 г., той призова румънските младежи да се обърнат от материализма и атеизма към Бога и това доведе до повторното му изпращане в затвора.

 

Това е част от беседата, която о. Георги проведе в началото на ноември 2006 г., въпреки силните болки, които изпитваше, заради напредналия рак. Това е последното му появяване пред публика. Няколко седмици по-късно той отиде при Бога.

 

Нека Господ Иисус Христос, Когото той изповядваше до последен дъх, му даде вечен покой сред Неговите светии. Амин!

 

Ноември 2013 г. Господ прослави своя верен раб, отец Георги Калчу, чиито мощи, при преместване по повод 7 години от кончината му, показа нетленни.

 

Отец Георги Калчу – “За благодатната молитва”

Септември 26, 2014 in Видео, Начална страница



Второто подобно изживяване в затвора

Юли 15, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Публикуваме статии свързани с живота на о. Георги Калчу, чийто нетленни мощи бяха открити в края на миналата година. Известният румънски свещеник се представи в Господа на 21 ноември 2006г. в клиника в американския щат Вирджиния на възраст 80 години.

 

 

 

„Година и половина след това стана друго мое докосване до нетварната Светлина.

 

Чаушеску изпитваше неприязън към мен и искаше да ме убие още в затвора. Не като ме осъди на смърт, тъй като моя случай беше известен по света, и затова нареди да ме хвърлят в една килия с углавни престъпници. Сложиха ме при двама такива мъже. Единият беше убил майка си. И то по най-жесток начин, с мъчения – дни наред рязал пръстите й, тялото й. Другият беше убил двама младежи по най-садистичен начин…

 

Двамата ми съкилийници още от първите дни взеха да ме тормозят, но не бяха жестоки. Просто имаше нещо човешко у тях. Правеше ми впечатление, че у всички тези бездушни хора – престъпници, крадци и всякакви други – прозираше нещо много мило и топло, нещо свято дори.

 

Всеки ден отвеждаха тези двама мъже в администрацията. Сигурно ги подлагаха на ругатни, задето не се бяха справили с мен. От тях се искаше да ме убият. Минаха около три месеца и един ден пак ги отведоха в администрацията. Когато се върнаха изглеждаха много объркани. Два пъти седмично ни позволяваха да излизаме навън в едно дворче пет на шест метра. И когато излязохме, те ми наредиха: „Стой тук.” После отидоха в другия ъгъл и взеха да си говорят нещо. Стана ми ясно, че е дошъл краят ми. Обърнах се с лице към стената. Започнах да се моля и да изповядвам на Бога греховете си. След десетина минути – толкова беше времето на разходката – те се приближиха и ми казаха: „Отче… – За първи път се обръщаха към с думата „отче”. – Отче, решихме да не те убиваме ние. Нека да го направят надзирателите.” Аз се разплаках. Не можех да повярвам, че са се отказали да ме убият. Върнахме се в килията и проведохме разговор. Разказвах им за себе си, за моя живот. И те споделиха много неща от своя живот, казаха, че вече знаят, че не съм лош човек. На другия ден приеха да отслужа Света литургия в килията.

 

Те проявяваха интерес да научат какво точно представлява литургията. В техните очи свещеникът беше човек, който използва хората и обира парите им. Сигурно го виждаха като някакъв магьосник. Не знаеха нищо за вярата. Бяха чували едно или друго за религията, за църквата, но литургията беше нещо напълно непознато за тях.

 

И така, в неделния ден аз започнах да приготвям хляба, водата, моята кърпа. Те само гледаха. Оставиха работата си, защото това беше свят църковен ден за нас. Стояха с враждебно вторачени погледи, сякаш се бояха, че ги използвам като някакъв инструмент в моето магическо дело. Започнах молитвите много тихо, защото надзирателите не позволяваха да се чува висок глас. Моите съкилийници застанаха по-близо до мен, за да чуват думите ми. С напредването на литургията огънят на моята вяра и опиянението на душата ми постепенно стигна до тях. Убеден съм в това. Те мълчаха. Не помръдваха. Цареше пълен покой. Не се отделиха от мен до края. Аз дори не поглеждах към тях, но след пресъществяването на Светите дарове и след причастяването аз се обърнах и останах изумен. Те стояха на колене и се молеха заедно с с мен, а около тях грееше Светлината. Тя ги обгръщаше целите. Светлина нетварна, но видима за очите ми. Бог ми беше дал да я видя в този момент: тя ги обгръщаше целите. Видях също, че цялата килия се изпълни със Светлина. И до ден днешен за мен остава тайна кога точно се е появила. Може би ни е обгърнала когато започнах литургията, но тогава вниманието ми беше изцяло съсредоточено върху светата служба. Може да е станало точно когато четях епиклезата – да е изпълнила килията чрез Тялото и Кръвта Христови. Може да се е явила тъкмо в момента, когато се обърнах към тях, а може да са били в Светлината през цялото време.

 

Душите на двамата се преобразиха от тази Светлина! Не от моите молитви, нито от това, че отслужвах Светата литургия. Бог изля над тях нетварната Светлина и с това преобрази душите им. Тя ни даде сили да се възлюбим един друг, да се молим и да чувстваме, че има нещо общо, което ни сближава. А то беше присъствието на Иисус Христос, нашия Бог.

 

Топлите чувства помежду ни се запазиха през целия ден, говорихме си за Христа. Те приеха за първи път да им говоря за Христос, за вярата, за любовта. Единият от тях ме попита: „Може ли аз да бъда обичан от Христос? Та аз убих майка си. Как тогава ме обича Той!” Другият също попита: „А аз съм убил двама младежи, как мен ще ме обича Христос? Ами ако убия други след това? Нима Христос ще ми прости за моето за моето престъпление? Аз отвърнах: „Ще ти прости. Човешката правда няма да ти прости, но ако се покаеш, Бог ще ти прости. Ако се покаеш и се откажеш от престъпленията, Бог ще ти даде Своето Тяло и Своята Кръв.”

 

Чудеха се как да повярват. Беше им страшно трудно да го разберат, защото през целия си живот са били в конфликт с обществото, убивали, грабели, мамели, а обществото е търсило да ги стъпче. Това е нескончаема битка, в която няма любов. Единият намразил майка си и я убил. Другият намразил приятелите си и ги убил. У тях не е трепнала капка любов дори. Сигурно като деца са били обичани от родителите си. Но когато са пораснали, техният начин на живот е прогонил от душите им всякаква любов. Виждах обаче, че любовта им звучеше като нещо красиво. Не разбираха какво точно означава любовта – Христовата любов, – но я приемаха като някаква много приятна дума. През целия ден не спрях да им говоря за любовта: „Възлюбете един другиго…та да познаят по любовта ви, че сте Мои ученици…Обичайте враговете си. Благославяйте онези, които ви проклинат. Добро правете на ония, които ви мразят.” Те ми казаха: „Но това е невъзможно! Това не е човешко!” Аз отговорих: „Да, прави сте. Не е човешко. Но такава любов е възможна – вземете за пример мен.”

 

На другия ден ни разделиха в различни килии. Началниците видяха, че така няма да се справят с мен, защото тези мъже отказваха да ме убият, и затова ме оставиха в килията сам.

 

Не зная дали те двамата видяха Светлината, която видях в килията аз, но знам, че тя подейства на душите им и ги превърна в мои братя. В душите им на престъпници се вля святост чрез силата на Христовата енергия. За мен няма съмнение, че след това са изоставили престъпния живот. Убеден съм, че душите им са спасени, и не съм спирал да се моля за тях до ден днешен. И когато ги споменавам в молитвите си, те нямат за мен образ на престъпници. Сигурен съм, че са получили спасение.”

 

 

Дарът  на  Светлината

 

„С този разказ исках да ви покажа, че Бог дава Светлината Си не само на онези монаси, които подлагат себе си на усилни изпитания, отдават се на пълно съзерцание в тишината на своите килии, съединявайки ума с душата и подчинявайки ума на душата. Той дарява Своята Светлина не само за заслуга, дарява я също на хора, които не са Му дали нищо. И на мен Той я дари не защото бях заслужил, нито защото бях направил нещо за Него.

 

Бог ни дарява със Своите дарове не като награда. А само от любов към нас. Вече ви казах, че сред онези хора аз бях най-големият грешник, но въпреки това Бог избра мен. Защо?  Няма обяснение. Двама мъже до мен бяха престъпници, но Бог ги възлюби в Светлината Си. Защо?  Сигурно защото искаше да преобрази душите им. И Той наистина ги преобрази.”

 

 

Из “Христос, вечното Дао” изд. Дамян Яков

 

първа част на разказа

 

 

 

 

Мисля, че съм недостоен да съм православен

Март 13, 2014 in В търсене на вярата, Начална страница

 

От ляво надясно: йеромонах Герасим, игумен на манастира „Свети Герман“ в Аляска, пастор Вурмбранд, йеромонах Дамаскин и майка Нина
 
Нашият манастир „Св. Герман“ и братството в него отдавна изпитват огромно уважение и признание към живота, свидетелските разкази и работата на пастор Ричард Вурмбранд, евреин, обърнал се към християнството, който страда 14 години в комунистически затвори в Румъния заради своята неспирна християнска дейност. През 1979г. нашият съосновател отец Серафим Роуз говори за пастор Вурмбранд на семинаристите и поклонниците в манастира Света Троица в Джорданвил, Ню Йорк. През следващите години ние си пишехме с пастор Вурмбранд, изпращахме му православни материали и се срещахме с него на някои от неговите беседи.
 
През 1996г. нашето братство осъществи личен контакт с един човек, който е бил в комунистически затвори в Румъния по същото време като пастор Вурмбранд и поради същата причина – румънския православен свещеник отец Георге Калчу. Отец Серафим също ни беше говорил за голямата духовна висота на отец Георге и за това как сърцато е проповядвал за Христос в Румъния. Ние бяхме извън себе си от радост да се запознаем с него тук, в Америка, да се поучим от неговата вяра и да получим полза от мъдростта и преживяванията му.
 

 
Скоро разбрахме, че пастор Вурмбранд и отец Георге са приятели. Отец Георге ни разказа, че пастор Вурмбранд се е изповядвал при него много пъти в Съединените щати – не като тайнство, тъй като пастор Вурмбранд беше лютеран – но по-скоро като пред православен свещеник и приятел. Преди тези разговори, при които той е разкривал своята духовна борба, пастор Вурмбранд винаги се прекръствал.
 
Пастор Вурмбранд също така се е изповядвал при православен свещеник много години преди да дойде в Америка, когато е бил в комунистически затвор. Той е казал на отец Георге за това, когато се е срещнал с него в Пенсилвания през 1989г. В скорошно писмо отец Георге ни информира за това какво му е казал пастор Вурмбранд:
 
Пастор Вурмбранд беше в затворническа болница със смъртоносно заболяване. Повечето от хората в този затвор трябваше да умрат.
 
Един ден новопостъпили затворници пристигнаха в лагера. Между тях беше един много смирен селски православен свещеник. Той изглеждаше толкова простодушен, че стражите си правеха всякакви шеги и подигравки с него. Затворниците бяха в двора – специално място заобиколено с ограда – и пазачът довеждаше вътре новодошлите, целите облечени в дрипи.
 
Пазачът им каза: “Вижте, хора, това е свещеник. Той беше изпратен тук от затворническата администрация да чуе вашата последна изповед – на всички вас.” Той намекваше, че всички те трябва да умрат, включително и свещеникът.
 
Пастор Вурмбранд каза: “Той (пазачът) предрече: за по-малко от 6 месеца, всеки дойде при този свещеник и се изповяда. Аз бях между първите.”

 
През 1998г. пастор Вурмбранд беше в критично състояние в болница в Южна Калифорния. Той не се беше хранил от десет дена и изглеждаше като че ли вече умира. Когато бил попитан кой пастор иска да бъде повикан помолил за отец Георге Калчу. Отец Георге беше известен по телефона и се беше приготвил да дойде, но опасността премина и пастор Вурмбранд се почувства по-добре. Все пак той беше в такова състояние, че трябваше да бъде под наблюдение в частна болница – католическа частна болница в Торънс, Калифорния.
 
През юли 1998г. отец Георге отиде да види пастор Вурмбранд. Скоро след това посещение той ни изпрати следното съобщение:
 
Пастор Вурмбранд беше много развълнуван да ме види. Той е в частна болница, съвсем слаб. Не може да преглъща нищо, дори собствената си слюнка. Аз го намерих заспал, защото той не е искал да бъде изморен за посещението ми, за да може да говори по-дълго с мен. След половин час се събуди и го заведоха с инвалидната му количка в малък двор, където имаше статуя на Божията Майка. Говорихме няколко минути всички заедно: неговата съпруга Сабина, две жени румънки, Николае Попа и един млад човек.
 
После всички оставиха Ричард и мен сами. Ние започнахме да си спомняме за времето, прекарано по затворите и той си спомни за нещо много трогателно. Ето какво ми разказа: “Аз бях в затвора с различни хора: православни, католици, румънци, унгарци, немци и така нататък. И забелязах, че възхвалната църковна песен към Божията Майка съществува на всички езици с изключение на еврейския. И реших да композирам този химн на еврейски, защото Мария е еврейка и еврейският е бил нейният език.” Той започна да пее с неговия слаб и треперещ глас възхвалната песен на еврейски. Мелодията беше съвсем еврейска, съставена от него. Аз бях дълбоко развълнуван. Статуята на Божията Майка беше там, гледаше ни и ни благославяше… Той ми каза, че в сърцето си обича православието, но смята себе си за недостоен за него и ето защо не успява да се превърне в напълно православен.
 
Ако отидете при Ричард и говорите с него, помолете го да изпее “Аве Мария”. И бъдете готови да направите запис на песента. Той много обича Божията Майка и аз съм сигурен, че ще бъде много щастлив в сърцето си да остави тази песен като доказателство за неговото тайно православие. Аз не бях подготвен и пропуснах подходящия случай.

 
Мислейки, че това може да бъде нашата последна възможност да се срещнем и да поговорим с пастор Вурмбранд, ние тръгнахме да го видим едва ли не веднага след получаването на писмото на отец Георге.
 
Йеромонах Герасим, майка Нина (която прекара две години в манастир в Румъния) и аз пристигнахме в частната болница в утрото на 28 юли. Пастор Вурмбранд ни приветства с любов и беше щастлив да ни види. Ние и той в инвалидната количка отидохме в същия двор, в който двамата с отец Георге бяха говорили.
 
Неговата първа грижа беше какво може да направи за нас. Ние бяхме трогнати от това как той самият е толкова слаб и изтощен, а жадува да се раздава за другите.
Аз го попитах как да посрещна гоненията, ако и когато те дойдат. Той ни каза да не се страхуваме от преследванията. “Преследванията трябва да дойдат при всички християни”, каза той, “но не се страхувайте”.
 
Майка Нина го попита как да понася страданията. Той каза, че винаги се е страхувал от тях, но след това е започнал да изпитва радост в страданието. “Бъди изпълнена с радост! – възкликна той – скачай от радост!” Както майка Нина отбеляза по-късно, казвайки това, неговите очи изглеждаха като море от светлина, отворени към вечността.
 
Майка Нина го попита за песента, която той е композирал за Божията Майка на еврейски. Той незабавно я изпя за нас и ние я записахме на лента както отец Георге ни беше заръчал да направим.
 

 

Майка Нина плачеше. Когато изпя песента, пастор Вурмбранд каза, че Мария е най-близката до Иисус и е единствената, която може да промени Неговата Воля. (Очевидно той говореше за чудото на Христос да превърне водата във вино. Според обясненията на Свети Кирил Александрийски, в този случай Божията Майка наистина убеждава Своя Син да направи нещо, което Той не желае. Той го прави от послушание към Нея.) Ние можехме да видим, както отец Георге ни беше казал, че пастор Вурмбранд много обича Богородица.
 
Скоро се присъединихме към приятелите на пастор Вурмбранд: една румънка, нейните две сестри и нейния американски съпруг. Краката на пастор Вурмбранд започнаха да го измъчват. Той трепереше от болка и помоли да бъде върнат обратно в леглото. (Както научихме по-късно, болката е била поради сериозно напредналата невропатия на краката, която се е усилила и зачестила през трите му години на самотно затворничество, когато е бил принуждаван да стои прав безкрайни часове, държан на гладна диета.)
 
Щом беше поставен в леглото си, той отново запя за нас своята песен към Божията Майка: първо на английски и след това на еврейски. Разказа ни за обстоятелствата, при които я е композирал (това също записахме): ”Бях в много лошо положение в затвора” – каза той. “В затвора не винаги беше зле. Понякога имаше по-добри времена, понякога по-лоши. Но тогава положението беше наистина много лошо. И аз се помолих нещата да се променят, но те не се промениха. Тогава обещах, че ако положението се промени към по-добро за затворниците, ще преведа тази песен на еврейски. За пет минути ситуацията се промени.”
 
Ние започнахме да пеем православни химни с пастор Вурмбранд: “Христос възкръсна” и “Свети Боже” на румънски. Въпреки че му беше трудно да пее и се задавяше и кашляше, той изпя химните от цялото си сърце.
 
Аз го попитах дали желае да бъде помазан с миро и той с радост се съгласи. Помазвайки три пъти неговата глава, ръце и крака с миро от мощехранителницата на Свети Иоан (Максимович) от Шанхай и Сан Франциско, аз казах на висок глас молитвата за благословение към нашия Господ Иисус Христос, молейки се за ходатайството на Свети Иоан. След помазването пастор Вурмбранд изглеждаше по-спокоен и изглеждаше, че вече не изпитва болка.
 
Останахме почти три часа. Отидохме отново вечерта и се срещнахме със Сабина Вурмбранд, която излъчваше същата радост като съпруга си. Тя беше много щастлива да ни види, особено майка Нина. Сабина е била в комунистически затвор три години заедно с православни монахини.
 
По време на нашето второ посещение, пастор Вурмбранд ни помоли да се съберем по-близо до него и настоятелно ни молеше за “слово”. Той беше извънредно заинтересуван да чуе за мисионерската дейност на нашето братство.
 
Аз бях впечатлен от неговото смирение. Когато, като пример, му споменах за отец Георге Калчу, той каза: “Отец Георге е велик човек. Той обича грешниците. Ето защо той ме обича.”
 
Той помоли Сабина да му даде тяхната чекова книжка, тъй като желаеше да направи дарение за предстоящото пътуване на майка Нина до Румъния. Ние го уверихме, че не е необходимо да си създава излишни грижи, но той категорично каза: “Ние трябва да показваме нашата християнска любов чрез конкретни дела.” (По това време чековата книжка не беше у Сабина, но скоро след това тя изпрати на майка Нина писмо с подобаващо дарение, което после беше дадено на едно православно издателство в Румъния.)
 
След време Сабина започна да се безпокои, че нейният съпруг е започнал да се изморява твърде много и ни каза, че все пак всички би трябвало вече да тръгват и да го оставят да си почине. Но пастор Вурмбранд не искаше да си тръгваме и се опитваше да отложи нашето заминаване колкото е възможно повече. Най-накрая, когато времето за посещения изтече, ние си тръгнахме. Той ни благодари и гледаше след нас с копнеж докато излизахме от стаята.
 
Ние самите бяхме наистина благодарни за тази среща. Успяхме съвсем пряко и осезаемо да почувстваме любовта на пастор Вурмбранд към Бога и към ближния, която е била подложена на изпитание и проверена в тежки страдания за нашия Господ Иисус Христос. Бяхме станали свидетели и на неговата любов към Пречистата Божия Майка и на уважението и почитта, които той имаше към Православната църква и нейните традиции.
 
 

Едно изживяване от детството

Февруари 17, 2014 in Беседи, Начална страница

Публикуваме статии свързани с живота на о. Георги Калчу, чийто нетленни мощи бяха открити в края на миналата година. Известният румънски свещеник се представи в Господа на 21 ноември 2006г. в клиника в американския щат Вирджиния на възраст 80 години.

 

Отец Георги ни разказа и за едно друго докосване до нетварната светлина – когато бил дете. Осемгодишен, той стоял загледан в нивата на своите родители и се питал как ли Бог е създал света. Тогава цялото поле изведнъж се изпълнило със Светлина. „Не разбрах какво е това – разказваше той. – В тази светлина нямаше и следа от сянка, нямаше как да бъде описана. Сигурно защото бях свикнал с гледката на нивата при естествена светлина, сега виждах всичко до най-малката му подробност, само и единствено в светлина. Дълго време стоях в пълно изумление и когато се съвзех, цялото поле отново си беше както преди. Не казах за това нито на моя брат, нито на сестра ми. По- късно, когато вече бях ученик в гимназията, споделих с майка ми. Тя не показа никакво учудване. Сякаш знаеше за какво става дума, но направи кръстния знак върху мен. После съвсем неочаквано целуна ръката ми. Тогава не ми стана ясно какво значи това, но по-късно разбрах, че тя е целунала не моята ръка, а тялото на детето, което е видяло Божията Светлина.”

 

 

Първото подобно изживяване в затвора

 

По време на втория си престой в затвора отец Георги имал други две изживявания, свързани с тази Светлина. Първото било през 1980 г., когато се намирал в затвора „Аюд” в северна Трансилвания. Един затвор с ужасни условия, където той бил поставен в изолация седем месеца. Не виждал никого – само надзирателите, които имали заповед да го бият и ругаят, без да го жалят. Отец Георги сподели, че един от надзирателите бил невъобразим садист: този човек от сутрин до вечер не се насищал да подлага затворниците на бой и изтезания.

 

Била е нощта срещу Пасха*. В полунощ камбаните на околните църкви звънели. „Дочувах тихо звука на камбаните и в моята килия – спомня си отец Георге. – Беше невероятна красота, сякаш усещаш Рая. Именно там, в самотата на килията, аз за първи път разбрах колко прекрасен е звукът на камбаните. Останах буден през цялата нощ. Лежах и си припомнях пасхалните празници от предните години: от времето на детството ми, от времето на ученическите ми години, предишната Пасха в затвора. И не спирах да си припявам: „Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта си смъртта победи и на всички от гробовете живот подари.” Изпълваше ме невероятна радост!

 

В седем часа дойде новата смяна от надзиратели. Щом влязоха в коридора, те отвориха вратите на килиите. Ние бяхме длъжни да застанем с лице към стената и да не гледаме към тях, докато не чуем заключването на вратата. Това беше старо правило. Но в този ден на радост от Христовото Възкресение аз не се обърнах към стената. Младият пазач, най-жестокият от всичките, влезе, а аз вдигнах поглед право към него и казах: „Христос Воскресе!” Той ме погледна , но без гняв, после погледна към другите надзиратели, защото беше забранено да не стоиш с лице към стената. След това се обърна към мен и отговори: „Во истину Воскресе!” Аз останах поразен. Гледах го напълно вцепенен. Нима е възможно той да каже „Во истину Вискресе!” За мен стана ясно, че това не е той – това беше неговият ангел.

 

После излезе и заключи вратата, а аз бях като окаменял от думите, които чух от него. И тогава, бавно и постепенно , видях себе си потопен в светлина. Няма думи, с които да опиша щастието, което ме изпълни. Нямам и обяснение. То просто се случи. И не защото бях заслужил това. Едва ли имаше по-голям грешник от мен в затвора, но въпреки това Бог ми даде тази Светлина. Като дете тя ми беше дадена от Него навярно заради чистотата на детското ми сърце, но пък защо точно на мен, а не на друго дете? В квартала имаше толкова много деца, сигурно даже с още по- чисти сърца. Ето защо не мога да отговоря защо. Той избра да даде това тъкмо на мен.

 

Светлината скоро изчезна, но радостта в мен остана още дълго време.”

 

Из “Христос, вечното Дао” изд. Дамян Яков

 

 

 

 

Обожествяването в съвременния опит

Февруари 10, 2014 in Беседи, Начална страница

 

През 1997 г. един от нашите манастири в Северна Калифорния беше посетен от забележителен човек, отец Георги Калчу, у когото отблизо видяхме не само Нетварната Божия енергия, но най-висшата форма на проявление на тази сила: обожествяването на човека. Отец Георги е около седемдесетгодишен православен свещеник. Двадесет годишен той е бил изпратен в комунистически затвор в Румъния, където го държали шестнадесет години. Там бил подложен на научния експеримент „Питести” – безумно чудовищна система за изтезания, целяща да унищожи човека като личност и да го превърне в „новия човек” на комунизма. По-късно в спомените си той казва: „Това беше смесица от всевъзможни изтезания, душевни и физически.”

 

През тези години отец Георги с дълбоко покрусена душа извървял дълъг път на покаяние, намерил душевната смелост да обърне живота си към Христа и се изпълнил с необикновената сила да прощава на враговете си и да ги обича. Излязъл от затвора на тридесет и шест години, изпълнен с пламенна любов към Бога и към цялото творение, защото духът му бил очистен, изцелен и претворен от Божествения огън в условия на неописуеми страдания. Впоследствие станал свещеник и започнал да проповядва сред румънската младеж, израснала със заблудите на материализма, с желание да я върне към идеята за истинската цел на живота. Той не се отказвал от своите публични проповеди независимо от постоянния тормоз и заплахите от страна на комунистическата власт. В крайна сметка го арестували повторно и го хвърлили в затвора за още шест години. Това били изключителни години в живота му, защото именно тогава той от личен опит окончателно се убедил в божествената енергия на Христос.

 

По време на престоя му в нашия манастир ние виждахме как душата на отеца прелива от неземно благодушие и пречиста радост. Той беше доста младолик човек – нещо наистина удивително, като се има в предвид не само възрастта му, но и фактът, че цели двадесет и две години е живял сред нищета, епидемии и пълна мизерия в подземните затворнически килии. Той действително беше постигнал това, за което ни говори в учението Си Христос, а също и Лао Дзъ: той „беше станал дете”. И с усмивка, дори със смях разказваше за мъченията, на които са го подлагали. В сърцето му нямаше нито омраза, нито негодувание – той беше простил за всичко и това го изпълваше с душевен мир.

 

Последната вечер преди да си тръгне от нашия манастир отец Георги ни разказа за проявите на Божествената енергия в личния му опит. Това беше нещо съвсем непредвидено, защото никога дотогава не бе споделял публично за тези неща. На една от лекциите в нашия манастир отецът чу да се говори за Нетварната светлина и тогава реши да ни разкаже какво е почувствал сам той, когато усетил прилива на тази Енергия.

 

Отец Бенедикт Гиус

 

 

„Ще ви разкажа какъв е моят опит. Винаги съм обичал манастирите, още преди да ме арестуват. При всяка удобна възможност отивах в манастир. Близо до Букурещ има един много известен манастир, наричан „Черница”. Един от учениците на Паисий Величковски* донесъл в манастира Христовата молитва на душата. Оттогава, близо две столетия, всеки монах в „Черница” изпълнява тази молитва. Дори по времето на Чаушеску те никога не изоставили молитвата.

 

Една неделя, заедно с други монаси, аз отслужих Света литургия в храма на „Черница”. Там беше и отец Бенедикт Гиус, един голям монах на духовното благочестие. Той беше духовният водач на движението „Горящата къпина” в Антимовския манастир – една група на ревностни молитвеници, формирана в името на най-известните интелектуалци в Букурещ по време на комунистическия режим. Участниците в „Горящата къпина” бяха арестувани и изтребвани, много от тях умираха като затворници. И отец Гиус беше сред арестуваните, но го освободиха през 1965 г., когато бях освободен и аз. Той се отказа от всичко в света и отиде в манастир, за да се отдаде на Иисусовата молитва. И Бог му даряваше цялата Си любов. Аз никога не видях в този човек скръб или гняв.

 

Поради напредналата си възраст той не служеше. Когато започнахме литургията, той седна неподвижно на един стол в олтара. В един момент усетих, че там става нещо странно. Погледнах към лявата си страна, в ъгъла, където стоеше отец Гиус, взе да се появява Светлина. Тя го покри целия, но не се простря в олтара. Обгръщаше само неговото тяло. Сигурен съм, че отецът не съзнаваше присъствието на тази светлина. Другите монаси виждаха същото, което и аз, но без учудване, защото за тях беше станало нещо познато. Тази гледка те познаваха отдавна и я приемаха за естествена. Аз обаче бях изумен. А светлината не изчезна до края на литургията. Когато отец Гиус се приближи за Светото причастие, ръцете му бяха Светлина. Аз се поклоних пред него, а той ужасно се смути, сякаш се чувстваше недостоен за такава почит. После мълчаливо си тръгна, без да поглежда към никого. Видях как светлината изчезна, когато излезе от олтара, и той отново стана съвсем обикновен човек.

 

Просто си седеше неподвижен на стола в олтара. И даже нищо да не знаете за Иисусовата Светлина, нетварната Светлина, пак щяхте да видите изпълненото му със Светлина лице още с първия поглед към него.

 

*Св. Паисий Величковски (1722-1794) е допринесъл за преоткриването и възстановяването на антологията от древни текстове „Добротолюбие” – Б.а.

 

 

Из “Христос, вечното Дао” изд. Дамян Яков

 

 

 

 

Цербери на Светия Потир или пазители на Причастието?

Май 22, 2013 in Беседи, Начална страница

 

Свещеник Георги Калчу (1925-2006) е един от най-авторитетните румънски свещеници, провел 21 години в затвора за изповядване на вярата. Първата присъда получил в 1948 г., на 23 години, и я прекарал в най-тежки условия. В затвора Жилава бил заключен в камерата за мъчения Касимка, намираща се на дълбочина няколко метра под земята без светлина, въздухът прониквал  едва през три малки отвора  във вратата. Един от четиримата затворени там бил болен от туберкулоза и не получавайки медицинска помощ, изгубил много кръв. За да му помогне, бъдещият отец Георги прерязал вените си и го поил със собствената си кръв. В 1964 поради натиска на европейските организации всички политически затворници в Румъния получили амнистия и били пуснати на свобода. Отец Георги започнал да учи във филологическия и богословския факултети, завършвайки ги, започнал докторантура по богословие, приел благодатта на свещенството и започнал да преподава в Букурещката семинария. В 1979 той отново бил арестуван и бил държан в нечовешки условия, в негова защита апелирали известните румънски емигранти Мирча Елиаде, Йожен Йонеско и др. В 1984 г – отец Георги бил освободен, но принуден да емигрира в САЩ. След падането на социалистическия режим всяка година той се връщал в родината, където е и погребан в гробището на манастира Петру Воде.

 

Отец  Роман (Блага), духовник на манастира в чест на Успение на Пресвета Богородица в щата Мичиган, публикува във вестник „Solia”2 статия, чието заглавие е част и от нашето заглавие: „Церберите на Светия Потир”3. В нея той категорично се изказва за често причастие, отделяйки тайнството Изповед и тайнството Причастие като независещи едно от друго. „И двете се явяват тайнства на Православието, имащи абсолютна ценност за спасението, но Причастието не е обусловено от изповедта,- утвърждава той. – Можеш да се причастяваш без да се изповядваш, и можеш да се изповядваш, без да се причастяваш”.

 

Да, последното е разпространено сред всички нас, свещениците (аз говоря за нашите приятели), с първото обаче, е трудно да се съгласим, въпреки че е възможно някои православни свещеници да го практикуват (лично на мен не ми е известен нито един свещеник, който да прави така).

 

Отец  Роман (Блага) е внушаващ авторитет богослов, притежава убедителен стил и аргументира своите утвърждения с логика, на която е трудно да се противостои; още повече, води дълбок духовен живот и се явява ненадминат проповедник. Своето богословие той е запечатал в комунистическия режим със страдания и сълзи в затворите и изправителните лагери4. Ние се познаваме с него отдавна от затворите, заедно преминахме през ада на затвора Питещ, седяхме в една килия, и аз се отнасям към него с цялото уважение.

 

Четейки неговата статия, разбираш, че проблемът за честотата на причастяване е много стар, датира още от епохата на ранната Църква, както свидетелства за това цитата от св. Василий Велики, оплакващ се, че по негово време (372 г.) вярващите се причастявали само четири пъти в седмицата. „Това е добро и полезно – да се причастяваш всеки ден, защото Сам Христос казва: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен” (Ин. 6:54). А ние се причастяваме само четири пъти в седмицата: в неделя, в сряда, петък и събота, а също и в тези дни, когато честваме паметта на някой светия” (Писмо към Кесария)5. По този начин става явно, че християните в този период се причастявали често, почти ежедневно.

 

Негово преподобие привежда няколко цитата, в това число и 9 правило, приписвано на светите апостоли, което гласи: „Всички, които идват в храма… но отказват да се причастят, да бъдат изключени от Църквата”6. Не е добре по толкова важни въпроси на вярата да се играе с думите. Но на мен все пак ми се струва, че „отказвам се”- не е тъждествено с „не се причастява”. Обаче, може би, в тези времена или в контекста на това правило значението на тези слова да е идентично.

 

Свещеникът е огорчен от това, че на св. Литургия често излиза от олтарните врати със светата Чаша в ръце и призовава вярващите: „Със страх Божий, вяра и любов пристъпете!”- но никой не отива да се причастява, освен, най-много, няколко деца. Той е прав да се огорчава; ние също сме огорчени от това, но такава е реалността: малко хора се причастяват даже и от утвърдените във вярата. И пастирът си задава въпрос: „Как се е стигнало до подобни ограничения в причастяването на вярващите и как тайнството изповед се е оказало съединено с тайнството Причастие, когато в нито един църковен канон и в Писанието за това не се споменава.”

 

Риториката на отец Роман стига до там, че той назовава свещениците, които не причастяват вярващите единствено по тяхното желание, каквито и да са те, „цербери на Светия Потир”. Но ако Спасителят ни учи да не хвърляме бисера на свинете7 , то можем ли ние, свещениците, да даваме св. Причастие на всеки човек?

 

В един от цитатите, приведени от отец Роман и принадлежащ на преп. Иов, той потвърждава казаното по-горе: „Свещениците, които отказват на християните, пристъпващи към Светото Причастие с благоговение и вяра, се осъждат от Бога като убийци, както е написано при прор. Осия: „Свещениците скриха пътя и волята и заповедта Божия, убиха Сихем и извършиха беззаконие в Моя народ”8 (Ос. 6:9, по слав. превод).

 

А откъде свещеникът да знае, че хората пристъпват с истинско благоговение и вяра, ако не познава техните души? А как може да ги познае, ако не ги изповядва? И ако Св. Причастие се преподава на всеки, който е кръстен и миропомазан, значи изповедта е второстепенно и незначително тайнство. Макар и отецът да не подава повод за подобни мисли, това ни изглежда разбираемо от само себе си.

 

В Ин. 21:25 четем: „Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се и цял свят не би побрал написаните книги. Амин.” Привеждам този цитат, за да го използвам в подкрепа на моята позиция. Този цитат е най-силният аргумент в полза на Св. Предание. Много изказвания на Спасителя са загубени, също и много сведения за Негови чудеса. Но ако не беше Свещеното Предание, загубеното би било още повече.

 

В мене се създава впечатлението, че отец Брага и тези, които стоят на неговите позиции, мислят, че Преданието – това е само съкровищница на учения и отминали дела, които ние изваждаме всеки път, когато трябва да атакуваме някой, който не прави това, което на нас ни изглежда правилно. Преданието действително се явява и нещо подобно, но също е и динамична духовна сила, която отбира и съхранява това добро, което може да бъде въведено в традицията, а изключва друго. Тази сила действа постоянно, тя обновява душата и обогатява християнското съзнание. До приемането на библейския канон са циркулирали десетки текстове „библейски” евангелия, апокалипсиси, послания. Но „дошло” Св. Предание и казало: „Стойте! Ето тези книги са канонически, тези са апокрифни, а тези са еретически”. Преданието било по-силно от написаните текстове и изхвърлило това, което не било истинско.

 

Изхождайки от Иак. 5:16: „Изповядвайте си един другиму греховете и молете се един за други”, ранната Църква установила публична изповед, която се практикувала няколко столетия. С времето обаче било забелязано, че тя не само не очиства душите на тези вярващи, които се изповядвали, но и опорочавала сърцата на тези, които я слушали. Те често падали в изкушение да извършат същите грехове, като на изповядващите се, по този начин изповедта се превръщала за някои в училище на необикновени грехове или, в най-добрия случай, източник на разочарование, защото хората слушали, какви грехове вършат тези, които те уважавали, виждайки ги грешници, те падали духом.

 

Така било взето от Писанието друго изречение, и колективния духовен опит довел до ново поведение, което станало традиционно именно благодарение на динамичната сила на Преданието, което не е мъртво, а живо и продуктивно. Изповедта се превърнала в дълбоко интимно действие, извършващо се само между свещеника и каещия се, по благословението на Спасителя.

 

Знам, че има някои румънски монаси (има в крайна сметка един, за който съм слушал) които и днес практикуват тази съвместна изповед, разбира се съвсем не така, както се е извършвала в древността. Всеки каещ се след молитвата, четена от монаха, изповядва своите грехове в сърцето си на тайно или гласно, след това им се дава разрешение на греховете и те могат да се причастят в установения момент на св. Литургия. По този начин, чрез това подобие на изповед  могат да се причастят стотици хора, и аз съм виждал, много от каещите се да казват, че се чувстват много добре след двете тайнства, извършени по този начин.

 

На мен ми се струва, че тук има място за някакъв популизъм с цел „завоюване на клиенти”, своего рода търговия около Светите Дарове, макар, че може би има някои благоговейни хора, които се изповядват и причастяват по този начин. Във всеки случай количеството тук действа в ущърб на истинската духовност.

 

Когато излязох от затвора и пристигнах в Америка, започнаха да ме канят в различни градове на континента и Европа, за да разкажа за религиозните гонения в Румъния. Канеха ме православни, католици и даже протестанти. Аз видях как при католиците, почти всички намиращи се в храма се причастяват. Бях удивен и питах свещениците, всички ли са се изповядали. Те, от своя страна също бяха удивени и ми казаха, че не съществува никаква връзка между изповедта и причастието. Вярващите се причастяват на всяка литургия, а се изповядват, само когато пожелаят (може би въобще никога?).

 

- А вие знаете ли, – попитах аз,- как са се готвили за приемането на тялото и Кръвта Христови?

 

- Защо, достатъчно е самото им желание.

 

От историята на Църквата знаем, че в началото Свето Причастие често се давало на вярващите, за да имат вкъщи за няколко дена, ако те са искали. С времето обаче, се оказало, че някои вярващи се отнасяли пренебрежително към Светите Дарове, а зложелатели ги използвали даже за черни меси и всякакви магии (те също вярвали, че това е Тяло и Кръв Господни). Тогава Църквата забранила този обичай. При католиците той продължавал още много векове, до най-последно време, когато и от тях било открито това, което ранната Църква забелязала още в своите извори, и тази практика била забранена. При католиците било много лесно да се извърши това светотатство, защото за причастие при тях се ползват само опресноци, които се дават в ръцете на вярващите, и е лесно да не се потребяват, а да се използват за кощунствени действия. Затова в последно време бил въведен обичая да се дават частици в капсули, които се слагат направо в устата, а не в ръцете. Което въобще не означава, че някой не може да ги изкара от устата си, за да ги задържи и използва за проклета цел.

 

Но ако преподаването на св. Причастие е такова просто нещо, защо тогава в древни времена на оглашените не се е разрешавало даже да го виждат, даже да присъстват на причастяването на верните? Защо свещеникът в края на първата част на литургията, наричана литургия на оглашените, призовава: „вие, които сте оглашени, излезте, и никой от оглашените да не остане! Ние, верните, пак и пак с мир Господу да се помолим?

 

Именно в това се заключава тази власт, която Бог дава на свещеника,- да бъде пазител на Светата Чаша, да се грижи за Тялото и Кръвта Господни. Днес вече нито един оглашен не излиза от храма, когато се произнасят тези слова, но ние ги повтаряме – и отец Роман също ги повтаря на всяка литургия – като традиционна формула, като напомняне за това, че на нас ни е дадена властта да пазим Светото Причастие.

 

Отец Брага казва, че в ранната Църква в преломяването на хляба (първоначалната форма на литургията) хората се причастявали в края на тържествено угощение, където ядели и пиели,  „..а някои даже се държали непристойно, както се вижда от контекста”9 , но не стига да окончателния извод за това, че традицията със своята динамична сила променила тези обичаи, именно за това да предпази хората от подобни грешки, и въвела поста и молитвата, изповедта и епитимията, за да може човек да очисти своята душа и да стане достоен, доколкото това е в човешките сили, за приемането на Тялото и Кръвта Христови (а това без съмнение е в нашите сили, иначе бихме изпаднали в протестантизъм).

 

Църквата е установила определени правила за покаяние, определени канони, които предоставят правото да оценява тази „достойност” на изповедта, а не на самият каещ се, който, ако е честен, е трудно сам да оцени своето достойнство. Някои, които са твърде безцеремонни, биха отивали за Причастие, като в ресторант, а други извънредно строги към себе си, не биха се причастявали никога.

 

Съгласно многовековната църковна традиция и правила, постът и изповедта се явяват условие за причастяването на вярващия, но изповедта не задължително разрешава на каещия се да се причасти. Свещеникът има право да му забрани да приеме Тялото и Кръвта Господни, вследствие на грехове, предвидени от каноните, или да му разреши, ако счита, че причастявайки го, ще укрепи сърцето му в борбата против някои грехове.

 

Опрощаването на греховете, даже най-обикновени, не се получава в хода на четенето на подготвителните молитви (правилото за свето причастие), нито по силата на молитвите в св. Литургия, нито по факта на самото Причастяване (както утвърждава отец Брага), -всичко това е пресилена католическа концепция, колкото и комфортна да изглежда,- по учението на Църквата само маслосвета и изповедта очистват човека от грехове (св. Причастие укрепва човека, дава сила да не се греши, свежда благодатта, изцелява душевно и телесно). Само в изповедта има специална молитва за отпускане на греховете, четена накрая: „Господ и Бог наш Иисус Христос, по благодатта и добросърдечието на Своето човеколюбие, да ти прости, чедо (името), всички съгрешения; и аз недостойния свещеник, чрез дадената ми от Него власт, те прощавам и освобождавам от всички твои грехове, в името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин.”

 

В противен случай, ако молитвите, цитирани от отец Брага бяха достатъчни за получаването на прошка на греховете (което се явява сериозна грешка) тогава вече за никого нямаше да има нужда да се изповядва, освен единствено за тези, които са извършили много тежки, смъртни грехове. В такъв случай свещеникът вече за никого не би бил духовник, освен единствено за убийците и другите велики грешници,- останалите сами прощават на себе си,- и би преподавал Светото Причастие по указание на вярващия.

 

Няма да започна да утвърждавам, че днес в света има повече мерзост, отколкото в миналото, или че магьосничеството и черните меси са по-разпространени, но е несъмнено, че много врачки използват християнска лексика, за да въведат в заблуждение посещаващите ги наивни хора, ходейки от време на време и на служба. По мнението на отец Брага излиза, че свещеникът, виждайки тяхната благочестива външност, е длъжен веднага да им преподаде Свето Причастие, дори ако те не се изповядват. А тези хора обикновено не се изповядват, също както и много други големи грешници, защото знаят, че свещеникът има благодат Божия, и тя при някои обстоятелства разкрива тайното в човека, а те не желаят да бъдат разобличени.

 

Отецът цитира (не целия откъс) 1Кор. 11:28: „Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне”. Тялото Господне е доверено да се пази от свещеника. Той затова и го съхранява в олтара, в дарохранителницата, за спешно причастяване. Затова и в служебниците се дават съвети за това, как да се съхранява и преподава Светото Причастие, че нам е поверено не само Тялото Господне, но и кръвта на вярващите, които можем да спасим, а можем и да погубим с нашите свещенически ръце. С тях погиваме и ние, като този неверен раб, който не раздал на слугите правилно имуществото, оставено от хазяина10, или като стража в Иезекиил, който не предупреждавайки за опасността, подтиква беззаконника на смърт: „Когато кажа на беззаконника: „беззаконнико! Бездруго ще умреш”, а ти не кажеш нищо, за да предпазиш беззаконника от пътя му, тоя беззаконник ще умре за своя грях, но кръвта му ще изисквам от ръката ти. Ако пък си предпазил беззаконника от пътя му, за да се отвърне от него, но той не се е отвърнал от пътя си, той ще умре за своя грях, а ти ще спасиш душата си” (Иез. 33:8-9).

 

В моите ръце, като свещеник, се намира не само душата на беззаконика, чиято кръв се изисква от мене, но и Неговата, Христова, най-ценна кръв, и едното и другото ще се изискват от мене. Това не е красива фраза, натрапваща се в някаква проповед, а животът и смъртта – моят и на каещия се. Така че какво ще спечеля, ако приведа целия свят до причастието, а всички тези души, и моята в това число, погубя?

 

Има пустинници, които живеят в уединение и веднъж в месеца или още по-рядко идват в манастира, за да се изповядат и причастят. Без всяко съмнение, в този пустинник животът е по-чист, от всеки от нас, той може даже да е по-чист от този на иеромонаха-„цербер”, който го изповядва и причастява, но при все това нито пустинникът, нито иеромонахът и за минута не помислят за това, че Светото Причастие може да бъде преподадено без предварителна изповед.

 

Отец Иоаникий11 ни каза веднъж, когато посещавахме св. манастир Сихастрия, че в неговите околности в този момент се подвизават около девет пустинници, за тях никой нищо не знаел (само на духовника било известно монашеското им име), а те със своите молитви съхранявали, казваше той, този манастир, цялата планина и всичко наоколо. Тези хора от време на време ходят в манастира, изповядват се и се причастяват, получават торба с хранителни припаси, които стигат едва за няколко дена, и изчезват в горското безмълвие, незнайно никому къде. Никой не знае ще се върнат ли отново някога в манастира. Някои така и умират там, в пукнатините на скалите и даже името им остава неизвестно, за да ги упоменават. Обаче Бог знае кои са те. Може би те са до такава степен невежи, че се изповядват преди причастие, без да знаят, че имат право на Тялото и Кръвта Христови без предварителна изповед? Несъмнено, не. Но те знаят, че съществува редът на четене на разрешителната молитва след изповедта, която може да се прочете само от духовника и която служи като врата, през която влизат към Светото Причастие.

 

В своя проповед за тайнството изповед и причастие, публикувана и в бюлетина на нашата Кръстовъздвиженска църква в Александрия, щат Вирджиния, САЩ, отец Йоаникий (Балан) учи: „Някога в манастирите монасите се изповядвали ежедневно, вечерта, откривайки всичко извършено от тях през деня. По-късно било прието, както и това се прави днес в някои манастири, да се извършва изповед всяка седмица, в петък, а да се причастяват веднъж на 30-40 дена, по ревността и достойнството, както разсъди духовника”.

 

Както е видно, Негово Преподобие иеромонах Иоаникий  също съдейства за това, свещениците да се превръщат в „цербери на Светия Потир”, както ги нарича Негово Преподобие отец Роман. И това става във всички манастири, с изключение може би на два или три, но и там условие за причастяване също се явява изповедта, само че при тях тя се извършва публично, както ние показахме по-горе.

 

Практиката на изповедта и прощаването на греховете от свещеника – това е власт, благодат дадена му от Самия Иисус Христос след Неговото възкресение от мъртвите, когато Той влязъл при апостолите през затворените врати, духнал към тях и казал: „приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат” (Ин.20:22-23). Това е най-голямата власт, дадена от светите апостоли и след това предадена от тях на учениците, след това на епископите и от тях на свещениците – неизменно, неотслабващо, непрекъснато от Христа до най-последния отец, какъвто съм аз, властта да отпуска грехове. Това прощаване служи като условие за допускането до причастие.

 

В Православната Църква вярващият само един път пристъпва към светата чаша без изповед – след кръщението, защото в тайнството кръщение на човек му се прощава не само първородния грях, но и всички негови лични грехове. Затова на нас ни остава да пазим Светото Тяло и Кръв дотогава, докато сме в сила да изпълняваме нашето свято свещеническо служение.

 

Отец Роман (Блага) също говори и за други неща, съвършено справедливо: за изповедта на свещениците, за разпространението на някои форми на народна религиозност, неодобрени от Църквата и т. н. Обаче всичко това не е влязло в полезрението на настоящата статия, а единствено неговия погрешен възглед за взаимовръзката между св. Таинство Изповед и Причастие. Използването от негово преподобие слова „цербер” по адрес на свещениците, които за условие на причастието считат изповедта и разрешаването на греховете на основание заповедта на Спасителя, съдържаща се в Ин. 22:23, от които аз пръв, не мога да не оценя като насмешка и даже оскърбление. Затова аз много сериозно приемам думата „цербер”, много по-подходящ ми изглежда израза „пазители на Потира”. По-добре да си „цербер на Светия Потир”, отколкото функционер, небрежно раздаващ св.  Причастие, без предварителна изповед и пост, събирайки горещи въглени върху главата си, и върху главата на вярващите.

 

Отец Рафаил (Нойка)12 в едно свое интервю13 на въпроса, свързано с честото причастяване, отговаря така: „Аз бих предпочел причастяването да е колкото може по-често. За Причастието не е свойствено да е често, но аз бих казал, да се причастявате често, а колко често да се причастяваш конкретно ти или ти – това предоставям на твоя духовник и моля Бога, Той да внуши на всеки духовник, колко често да се причастяват този или онзи; за тебе, може да трябва да дойдеш след две години, а за тебе – всяка седмица, за някой друг -в неделя и по празниците, за друг-веднъж на две седмици и т. н.”

 

Отец Рафаил е възпитаник на западен манастир, но въпреки това, той отстоява авторитета на духовника във въпроса за честото причащаване. А аз, заедно с всеки каещ се, ще кажа: „няма да издам на враговете Ти тайната, нито целувка ще Ти дам като Юда…”(от причастните молитви), защото невидимата битка се води не само между бялото и черното, доброто и явното зло, но и в по-скритите ъгли на човешкото разбиране, където цветовете се смесват и където нашия измамен разсъдък може да ни въведе в прелест, приспивайки нашата бдителност.

 

„А каквото вам говоря, говоря го на всички: бъдете будни” (Мк. 13:37)

 

1Parintele Gheorghe Calciu. Despre deasa impartasanie. Cerberii Potirului sau paznicii impartasaniei? //http://www.crestinortodox.ro/credinta/despre-deasa-impartasanie-parintele-gheorghe-calciu-69884.htm

 

2 Solia, юли 2002г., С. 19-21. В превод от румънски заглавието на вестника се превежда като “мисия, пратеничество”. Вестник  Solia принадлежи на Румънката православна Епископия с щаб квартира в Джаксън, щат Мичиган.

 

3 румънския текст: http://biserica.org/Publicatii/2003/NoVII/06_index.html.

 

4 Архимандрит Роман (Блага) …,на 12 години постъпил в манастир до Букурещ. Учил в три богословски и една педагогическа семинария, философски и филологически факултети, завършил богословски факултет, постъпил в докторантура, но в 1948 г. бил арестуван и хвърлен в затвора. В 1953 се освободил, 1959-64г. отново бил в затвор. В 1968-72 г. Служил като мисионер в Бразилия, след това бил преместен в САЩ.

 

5 Василий Велики, писмо 93. Към Кесария, жена на патриции, за приобщаването

 

6 Ср. Книга на правилата, където този канон звучи така: “Трябва да се отлъчват от църковно общение всички ония верни, които влизат в църква и слушат писанието, но не достояват на молитва и св. причастие до края, като такива, които произвеждат безчиние в църквата”.

 

7 Мт. 7:6

 

8 Ср. Ос. 6:9, Под преп. Иов се разбира монах Иов Изповедник, споменат от св. Фотий в „Библиотеката”. Виж. Никодим светогорец, Макарий Коринтски. Душеполезна книга за непрестанното причастяване със Светите Христови Тайни.

 

9 Има се впредвид контекста на 1 Кор. 11:28-29

 

10 Виж: Мт. 24: 45-51

 

11 Има се в предвид архимандрит Иоаникий( Балан 1930- 2007)- подвижник на благочестието, оставил богато духовно наследство, автор на фондаменталния „румънски патерик” и духовни стихове, книги за румънските старци, в това число и за архимандрит Клеопа (Илие).

 

12 Иеросхимонах Рафаил (Нойка)- интелектуалец и философ, исихаст и духовен писател, една от най- крупните фигури в съврменното румънско православие. До 13г. си година живял в Румуния, получил прекрасно образование, бидейки син на знаменития философ Константин Нойка. В 1950 г. емигрирал заедно с майка си в Англия и станал духовно чадо на архимандрит Софроний (Сахаров). От неговите ръце приел монашеско пострижение в 1965г. и под неговото ръководство 28 години се подвизавал в Есекс, в манастира свети Йоан Предтеча. На 11 юли 1993 г. архимандрит Софроний починал и отец Рафаил се върнал в своята родина, където и до сега служи на Бога в един трудно достъпен скит в западните Карпати. Личността на отец Рафаил е уникален синтез на силата на човешкия интелект и Божествената мъдрост, на знанието и силата на вярата.

 

13 Текста на интервюто на румънски език http://www.crestinortodox.ro/interviuri/interviu-parintele-rafail-noica-70472.html.

 

превод от руски

източник:http://www.pravoslavie.ru/orthodoxchurches/61049.htm