Не се отделяйте от Патриаршеската Църква

Юли 2, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

Представяме на вниманието на читателите едно ново намерено писмо на стареца Софроний Сахаров, сътаиник на св. Силуан Атонски и основател на Йоано-Предтеченския манастир (в Милдън, графство Есекс, Англия), което е отговор на въпросите на стареца от Псковско-Печерската обител Адриан (Кирсанов), прозорливец и молитвеник.

 

Написано в 1991 г., то звучи изключително актуално и днес; в него се говори за това, колко е важно да има църковно единство. Това е предупреждение на стареца за всички нас – и напомняне за най-важното.

 

TOLLESHUNT KNIGHTS

by Maldon, ESSEX

CM98EZ

 

from Archmandrite Sophrony

27 .04. 1991 г.

 

 Христос воскресе!

 

Свети отче, игумене Адриане, драгоценний нам брате во Христе и съслужителю пред Престола на Великия Бог и Спасителя на света.

 

Най-после получих Вашето пасхално поздравление от 25.03. Бързам да отговоря на Вашите три въпроса.

 

По най-важния въпрос – какво църковно течение трябва да следваме. Умолявам Ви, Ваша Святост, послушайте мене, грешния човек:

 

С всичка сила се придържайте само към Патриаршеската Църква. Придържайте се даже до изповедничество (да не кажа – до „мъченичество“, т.е. дори до смърт). Само в Нея е спасението. Всички други течения, колкото и благочестиви да изглеждат на вид, са враждебни на Нея. От тях ще произлезе само разкол, ненавист и обща погибел.

 

Пиша Ви с велико съзнание за отговорността ми пред Бога и Църквата, изкупена с драгоценната Кръв на въплътения Син Божий.

 

Каквито и да са неизбежните недостатъци, Тя и само Тя ще намери своя верен път. Това е казал и св. Йоан Златоуст навремето; това е казал и св. преп. Серафим Саровски; така са мислили и всички истински боящи се да съгрешат подвижници от всички времена.

 

2. Да се молиш за бесноватите – значи „да проливаш кръв“.

 

Възможно е, че Вие, след толкова много страдания да сте останали без сили. Затова, ако е възможно, откажете се от този подвиг. Вярвам, че Господ няма да Ви отхвърли.

 

3. Относно пътуването до Йерусалим – простете, но аз съм вече повече от 1/2, дори 3/4 сляп. Струва ми се, че ако с Вас дойдат хора, способни да Ви помогнат, поемете този риск. Знам, че сега в Израел положението е много опасно. Но смятам, че Руската мисия все някак ще може да Ви помогне.

 

Самият аз боледувам от рак. Просто не знам кога ще умра. Останали са ми много малко сили. Дните и нощите ми преминават в борба с болките. Почти през цялото време прекарвам в леглото или в някое удобно кресло. Отдавна не служа Литургия. Не си владея краката. Не мога да се придвижвам сам. Не мога да стоя пред Светия Престол и т.н., естествено поради възрастта си (роден съм в 1896 г.).

 

Всичко вече ми идва свръхсили. Много ми помага йеромонах Серафим. Той е французин, но отлично владее руски език. Много скоро, ако даде Бог, той ще дойде в Русия и ще посети Вашата обител. За мен ще продължи да се грижи йеродякон Николай, когото вече познавате. Господ го прати през последните ми дни. Той е внук на моя любим брат Николай. С любов Ви се кланя до земята.

 

Простете за толкова зле написаното писмо. Но Ви умолявам – за нищо на света не се отделяйте от Патриаршеската Църква. Удържайте в Нея и другите Ваши духовни чеда.

 

 

Ваш предан в любовта Христова:

 

 

Архимандрит Софроний (Сахаров)

 

 

27.04.1991 г.

 

 

Източник: Православие ру

 

 

Внимание към въображението.

Октомври 10, 2016 in Начална страница, Отечески съвети

– Отче, казвали сте ни, че трябва да избягваме по време на молитва да си представяме различни сцени от живота на Христа. Защо?

– За да не прелъсти дяволът чрез въображението. Въображението е добро нещо, има голяма сила, ако се употреби добре. Някои хора могат например да видят една местност и след една година да си спомнят точно как изглежда и да я нарисуват. Това е способност, която Бог е дал на човека, но дяволът се възползва от нея. Онези, които изпадат в прелест, когато четат или виждат нещо, си го представят както те искат и след това вярват, че тази въображаема картина е действителността. За да им помогне на горките, имат нужда от постоянно наблюдение, защото дяволът непрекъснато ги заблуждава.

Затова, ако човек по природа има силно въображение, трябва да се замисля, когато му казват, че не мисли правилно, и да поставя въпросителни пред помислите си. Познавах една обикновена жена, която постоянно се молеше и умоляваше Христа да Го види поне в този живот, понеже както казваше, нямаше да Го види в другия живот. Христос наистина и се яви по време на светото причастие в светата Чаша като младенец с окървавени косички, а после видението се изгуби и така тя можа да се причасти. След това събитие врагът започна да я изкушава с помисъла, че тя е нещо. Освен това използваше въображението и и постоянно и показваше «игрални филми». Когато веднъж излязох в света, срещнах я в един дом и чух как разказваше фантазиите си на мъжете и жените, събрани там. Струваше ми много труд да я накарам да се осъзнае. Единственото решение беше да и се накарам здравата пред всички, за да стане явна прелестта и тя да се смири.

– Тези видения от въображението и ли бяха?

- От въображението и от прелестта.

 – Отче, а тя не ги ли споделяше с духовника си?

– Какво да ти кажа. Сатана ги измамва с онова, което виждат, не се питат дали е добро и правилно, и не се замислят, че трябва да разкажат за него на духовника си. Голям майстор е дяволът, страшна работа!

Ако човек не е внимателен към въображението си, изкусителят може да използва дори и някое просто природно явление, за да го прелъсти. В манастира Стомион, когато четях вечерня през зимата, запалвах печка. Някои жени, които понякога идваха в манастира, бяха обърнали внимание, че иконата на Света Богородица по време на вечернята започваше да пука: крак-крак (аз не го бях забелязал), и говореха помежду си: «Виж как пука иконата, когато този монах служи вечерня!» Когато чух това, реших да видя иконата,която издаваше такива звуци. Не че не вярвам в божествени събития, напротив, вярвам, че Света Богородица се явява и говори, и бива виждана от онези, които имат необходимото духовно състояние, обаче винаги е нужно внимание. Затова се качих на един стол и погледнах отзад. Какво да видя – иконата беше стара и имаше на гърба си вкопани кошаци – напречни дървени трупчета. Когато печката се разгореше, кошаците се нагряваха и поради разширяването започваха да пукат. Заковах едно пиронче и шумът престана. После питам жените: «Сега чувате ли нещо?» «Не», отвръщат ми. «Е,не обръщайте внимание», казах им. Необходимо е внимание, защото, ако въображението постоянно се развива,целият живот на човека отива напусто.

Отче,как се разбира кога едно събитие е наистина от Бога и кога е от дявола?

- Това се вижда. Ако не е от Бога, дяволът внушава на човека помисли на гордост. Освен това работите на дявола са грубо скроени и стигат до хула. Веднъж в килията ми беше дошъл един прелъстен и бесноват човек. Казах му някои неща и му помогнах. Знаете ли какво ми каза? «За първи път чувам такива неща! Дори в Евангелието не съм ги срещал!» Все едно ми казваше, че съм говорил по-добре от Христа. Ето какво прави дяволът, за да ти внуши горделив помисъл. И ако човек не разбере, че със своя сила нищо не може да направи, че това, което прави, го прави с Христовата сила, тогава и хиляди бесове да изгони от хората, все едно че нищо не е направил.

Източник “С болка и любов за съвременния човек”

Духовна амнезия

Март 31, 2015 in Беседи

 

 

Дано не получим амнезия. Велико нещо е да помниш, да можеш да помниш великите и съществени неща в живота. Ти можеш да си ги припомниш, когато си на светата Литургия, когато се молиш, там си спомняш това, което друг път забравяш. Когато някой катастрофира и получи амнезия, той не помни нищо, говориш му, но той нищо не помни. Това ми се случи много отдавна с едно дете от неделното училище. Ходихме на екскурзия с децата в Егина и по пътя кола удари детето, отидох с него в болницата, то получи амнезия и не помнеше нищо. Даде ми шест различни телефонни номера. Обаждах се и всеки път беше грешен номер. Аз му казах: Алексий събуди се малко! Кой е домашният ти номер? Той ми казваше: Даскале - така ми казваше -  чакай да си припомня, но защо съм тук, какво правя тук? В болницата. Аз много се уплаших и се зачудих какво става с  детето – той получи амнезия и с триста зора намерихме домашния му номер. Чак след няколко дена започна да се съвзема и да си спомня всичко.

 

Ние казваме за него, че той получи амнезия, но идва Бог и ти казва: И ти имаш амнезия. И ти забравяш, и ти си катастрофирал някъде, ударил си си главата и мозъкът ти забравя изключително много неща. Какво забравям, Боже мой? Какво ли? Да, наистина, понякога забравям сметки, разписки, да изключа бойлера, да свърша някоя работа, да платя нещо, да спра лампата, забравям. Нямам предвид това – казва Бог. - Ти забравяш тези неща  поради възрастта, но реално забравяш съществените неща от живота. Затова се терзаеш. Светците наричат това забрава, забвение, т.е. забравил си нещо и вече не го помниш, но то съществува в теб. Затова истината е нещо, което никога не се забравя –α-λήθεια - това, което не се забравя. Какво забравих, Боже мой?  Виж, да ти кажа, детето Ми, забравяш, че имаш безсмъртна душа, забравил си това. Забравяш това, което Христос казва, че каквото и да ти сторят хората, не се бой от тях, те не могат да докоснат вътрешния човек, дълбоко в душата ти има източник на щастие, съществува Божият печат, целувката, която Христос ти е дал. Кога? Когато се кръсти, бе помазан и миросан, когато се причастяваш, когато докосваш Бога чрез молитвата, изследването на Неговото слово, Неговите Тайнства, всичко това го забравяш; забравяш, че вътре в теб имаш голяма сила, която може да те накара да устоиш и да успееш в живота, разбираш ли? Можеш да успееш. Забравил си това и сега мислиш и помниш други неща – помниш ги, умът винаги работи, постоянно мисли разни неща, но не мисли за истините, а за измамни представи, лъжливи впечатления, заблудени разбирания и така се обърква. Той работи, но те унищожава, мислиш за неща, които ти причиняват зло и казваш: непотребен съм. Защо? защото ме скъсаха на изпита, казва една девойка, аз съм нищо в живота, защото не съм красива. Друг казва: непотребен съм в живота, защото съм много дебел. Друг казва: не съм наред в живота, защото съм много нисък или много висок. Друг казва, че е много беден или много богат. Твоят ум работи, мислиш за толкова неща, но мислиш с погрешни категории. Забравил си истината. Коя е истината? Истината, детето Ми, е, че вътре в теб имаш душа, която Аз правя безсмъртна, защото съм Бог, и й давам дара на безсмъртието, Моето благословение, Моята благодат, Моята радост, Моят печат. Ти си забравил това, тоест отъждествил си се с твоето тяло, успехи, дипломи, тегло, с това колко си слаб или пълен, богат или беден, дали си мъж или жена, тоест превърнал си твоите черти в твоя идентичност. Твоята идентичност не е тази, ти си нещо друго много велико, вътре в теб има градина, пълно е с дървета, плодове, цветя и благоухания, имаш огромна ценност, забравил си това, затова ставаш руина, когато преди няколко дена, както си шофираше, катастрофира, и автомобилът ти получи огромни щети и ми каза: Рухнах! Защо? Защото блъснах  колата. И ти каква връзка имаш с това? Ама, това е колата ми!  Това е колата ти, но не си ти! Твоята ценност, персоналност, значимост не е твоята кола, която е катастрофирала. Ти обаче си се отъждествил и съединил с нея, станал си едно с твоите вещи. Това не е ли голяма забрава, не забравяш ли величието на твоята личност? Бог те обича независимо от това дали имаш или нямаш кола, дали колата ти блести от миене и боядисване, или се е превърнала в купчина желязо, твоята ценност не се измерва чрез твоята кола, къща, чрез нищо от това, което е около тебе, а чрез това, което е вътре в теб, в сърцевината на твоето битие, което е нещо божествено, велико, което още не си открил. Затова ти казвам, че си изпаднал в амнезия, както и аз, така и ти. И аз, защото ако ти например ми кажеш, че днес предаването не ти харесва, аз може да се огорча: а, каза ми лоша дума! И Бог ми казва: ама и ти имаш амнезия. Защо? – Защото за Мен, детето Ми, ти си ценен, не защото правиш предавания, не  това е значимото в живота. Бог не ме гледа като човек, който прави предавания, а ме гледа както гледа тебе. Имаш душа, детето Ми, обичам те, независимо дали правиш или не правиш предаване. Независимо дали е успешно или не. Обичам те, защото си ти. Защото съм те създал, защото съм твой Творец и ти си Мое дете. Но твоята ценност не трябва да се отъждествява с това, което правиш, с твоите дела, деца, например детето ти си се е провалило на изпит в университета или не са го приели във факултета и затова да казваш: Провалих се! Сега как ще се покажа в обществото? Какво ще кажат другите за мене? Как ще обикна детето си? За съжаление, не можем да си припомним тази велика истина, че пред Бога всички сме души, подвизаващи се да постигнем това, което можем, и когато детето ми направи някаква грешка, това не означава, че душата му не е красива, както е била досега. То е хубава душа, която е положила усилие, но се е провалила. Нима не заслужава моята любов? Понеже не е влязло в университета? Нима кварталът не трябва да обича детето ми, понеже то се е провалило? От това ли ще черпя любов?

 

Развеждаш се и твоят човек ти казва: Вече не те искам! и ти си казваш, че след като не те иска, значи губиш своята ценност в живота и ще се самоубиеш, ще полудееш, ще се отчаеш, ще вземаш лекарство, ще отидеш при лекари, ще изпаднеш в дълбока депресия и меланхолия, ще се затвориш в стаята си и нека стаята пусне паяжина, да не правиш нищо, да потънеш в блатото на отчаянието. Защо? Защото черпех ценност от този човек, докато той ми казваше че ме обича, че съм красива, значима, хубава, че  за него съществувам, че за мен умира, и внезапно, както ми казваше това и аз се чувствах ценна, сега, когато ми казва, не искам да те виждам, искам да спрем всякакъв контакт, защо става така? Защо? Защото ти си помисли нещо друго и казваш: Сега нямам никаква ценност. Но нима ти имаш ценност  понеже друг човек те цени и признава? Затова ли? Разбираш ли? Щастието на шест милиарда човека на планетата Земя не зависи от този човек, който те е оставил. Ти караш твоето щастие да зависи от един човек и когато той ти дава своята усмивка и бляскави очи, казваш: леле, живея! Живея, защото ми дава живот! Но има още една стъпка – да се научиш да гледаш бляскавите очи на Христос, Който винаги ти дава живот, ценност и ти казва: Детето Ми, Аз те обичам независимо какво правят другите около теб.  Това, през което минаваш, не е незначително, не казах, че всичко е лесно!

 

Напредналият християнин е този, който може много бързо да си върне своя баланс и мир, отново да се зарадва и да продължи по своя път. Тоест в живота се препъваш в някакво огорчение. Добре, нормално е да се спънеш, да паднеш, може и да няма кръв, но колко време стоиш там, където си се спънал? Пет минути? Пет дена? Пет месеца? Пет години? Ако помниш това пет десетилетия, някой ще ти каже: Какво ти става? Тоест животът продължава, в това се състои напредването – да връщаме нашия ум в Бога. За това много ни помага молитвата, св. Литургия, връзката с Бога, помага ни изключително много да върнем ума в неговия правилен път и да подредим нещата в нас. Ако се унесем, забравяме, с нас е свършено, и всичко това, както го научаваш, така може да го отучиш. Да, това е и въпрос на навик, за да се превърне в опитно преживяване за теб, тоест нужни са повторения, да казваш това в ума си: Бог ме обича! Повтаряй това в теб, мисли за това, докато слезе – както казват св. отци -  от ума в сърцето, което ще усети това. Казвай си: Бог ме обича! Еди-кой си ме остави, еди-коя си ме остави. Да, но аз съм ценен за Бога, Бога ме обича, ценен съм за Бога, достоен съм за любов! Ако не кажеш това,  тогава черното дъно на отчаянието ще те завлече надолу и тогава наистина ще станеш още по-зле.

 

превод от гръцки

 

След буря цветята са най-красиви

Декември 10, 2014 in Отечески съвети

 

Тъй като у нас има явна гордост и скрита гордост, която не осъзнаваме, то Бог, желаейки да ни очисти от това зловоние, вдига буря, която да изхвърли на брега цялата утайка, натрупала се за времето на нашето нехайство.

 

В морето, особено в малките морски заливи, се изхвърля целият боклук и мръсотия. Ако нямаше морски бури, то би станало разсадник на зарази. И това, че морският климат е чист и здрав, се дължи единствено на морските бури.

 

Същото в духовен смисъл става и с нашата душа, с нашето душевно море. Душата ни постепенно се заразява от различните ни страсти и от невнимание. А и дяволът подхвърля своите мръсотии. И ние не забелязваме колко боклук се е насъбрал. Но Бог вижда всичко и надига буря, съответна на степента на замърсяване, и по този начин очиства душевното ни море. Понякога след изкушение, когато сме го понесли с търпение, виждаме душата си облекчена, спокойна и радостна.

 

Необходимо е внимание и от наша страна, за да не се трупат мръсотии, та да няма и необходимост от съответната буря.

 

И свети хора са попадали в бури, но тези бури са били от друг вид, имали са друга цел. Понякога изкушенията са помагали на светии да постигнат по-голяма святост или са им били изпращани за по-голяма тяхна слава, или с цел прославяне на Божията сила и укрепване на православната вяра.

 

Бъди внимателен, чедо мое, имай голямо смирение, послушание към съветите на стареца, пълна любов и никога не вярвай на своя помисъл, никога не бъди уверен в себе си. Никога не приемай помисъл, който ти казва, че си добър и добродетелен. Самоукорявай се, вътрешно се осъждай, за да умъртвиш своето „аз“, което е стена, закриващо Слънцето на Правдата – Христос.

 

Да, чедо мое, това е самата истина, неподправената действителност. Постъпвай съгласно съветите ми, прави така и ще видиш истинско душевно здраве и изцеление.

 

 

Из “Отечески съвети”, Славянобългарски манастир, СВ. ВМЧК ГЕОРГИ ЗОГРАФ”

 

 

 

За разсъдителността

Октомври 29, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

 

Разсъдителността или дарът за различаване е украшение на добрите дела, както казва св. Исаак Сирин: „Украса на всяко нещо е мярата.” 1 Без тази духовна сол всичко добро се разваля и се превръща в тлен. Според светите отци това украшение на добродетелите се придобива чрез безстрастие.

 

И тъй, когато човек престане да се доверява на своите съждения, а следва във всичко наставленията на опитните старци, той придобива разсъдителност. За да разберем как действа разсъдителността, трябва да си припомним, че душата се дели на три части: разумна част, гневлива част и желаеща част 2 .

 

Св. Максим Изповедник описва начина, по който с разсъдителност трябва да управляваме тези три части на нашата душа и тяло: „Нека да дадем на  душата  и тялото си това, за което те са достойни, т.е. на разумната част да дадем четене, духовни съзерцания и молитва; на гневливата част да дадем духовна любов, която се противопоставя на ненавистта; а на желаещата част да дадем въздържаност и умереност. На нашето тяло пък да дадем храна и дрехи – толкова, колкото са му необходими.” 3

 

Но мярата на подвига трябва да се определя според силата на всеки. Чуй какво казва св. Марк Подвижник: „Както медта се различава от желязото и желязото от сухите клечки, така и телата се различават едно от друго.” Един е здрав по природа, той може да пости и да не яде нищо до вечерта, а друг, бедничкият, ако не яде по два пъти на ден ще се разболее и ще умре. Именно разсъдителността ще ни предпази да не се хвърляме в различни крайности. Наистина, вреда може да се получи както от прекомерно продължителния пост, така и от пресищането на стомаха; както от прекомерното бодърстване, така и от многото сън.

 

Във всичко, във всичко трябва да имаме разсъдителност, понеже разсъдителността е царицата на добродетелите. Защото, ако човек се заеме с някакъв подвиг с голяма ревност, но няма ръководител, то той веднага ще падне.

 

Веднъж идва тук при мен един герой и ми казва:

 

- Отче, разреши ми да чета молитвите на св. Василий Велики! 4

 

- Не, не ги чети, иначе бесовете ще те изгонят оттук. Не е за теб да четеш молитвите на св. Василий.

 

Едва е постъпил в манастира и аз трябва да му разреша да чете молитвите на св. Василий, защото той, виждате ли, е ядосан на бесовете!

 

- Горкичкият! Ако само знаеш колко ядосан ти е дяволът и как иска да се подиграе с теб!

 

Веднъж при св. Варсануфий, великият палестински старец, дошъл един монах и му казал:

 

- Ще ми позволиш ли да заклинам бесовете и да чета молитвите на св. Василий?

 

- Не ги заклинай, защото ще се поругаят над теб. Смири се и казвай на всички братя: „Прости ми!” Така ще победиш демоните. Понеже дяволът може всичко, само „прости ми” не може да каже, защото е паднал в гордост.

 

„Само по един начин ще победиш дявола, ако мислиш така: Аз съм прах и пепел, аз съм грешник и нищо не мога…”

 

Дяволът пости – нали никога не яде, пази девство – не се жени, бодърства – нима спи някога? Значи ти се трудиш, а той стои празен? Не става така! Или мислиш, че ако се надбягваш с него, ще го изпревариш? Та той за един миг ще се озове на другия край на земята. Само по един начин ще го победиш – ако мислиш така: „Аз съм прах и  пепел, аз съм грешник, за нищо не съм годен  и съм недостоен даже да живея на земята!” От едно единствено нещо се бои дяволът – от смирението. От нищо друго. Ти може да си такъв ревностен подвижник, какъвто светът още не е виждал, но ако не можеш да помолиш за прошка, то ти си поруган от него; ти си метла на дявола.

 

Трябва да сме разсъдителни и в беседите, и в поклоните, и в бдението, и в мълчанието, във въздържанието от храна, питие и сън, във всички телесни подвизи. Затова, братя, нека ни помогне Божията милост да придобием мъничко разсъдителност, понеже в този свят има много мрежи, всевъзможни изкушения и духовни недоумения. Нека се придържаме към разсъдителността и да имаме мяра във всичко.

 

Гората не се бои от онзи, който претоварва  каруцата си догоре с дърва, защото знае, че когато той потегли, оста ще се счупи, конят ще падне и той няма да може да продължи. Гората се бои от онзи, който всеки ден измъква от нея по едно дърво и го отнася у дома. Така и врагът не се бои от този, който захваща да оре нашироко, защото ще остане неразорано.

 

Малко по малко! Малко по малко, лека-полека!

 

Ето така и вие пристъпвайте към добродетелите – малко  по малко, та всякога да съжалявате, че не сте направили повече.

 

Св. Теодор Студит казва: “Човек забогатява малко по малко – и в материалното, и в духовното.” 5 Малко по малко, та всякога да съжалявате, че не сте направили повече.

 

 

Бележки:

 

1. Св. Исаак Сирин. Подвижнически слова. Слово 1

2. Или: мислеща, раздразнителна и желаеща част на душата

3. Св. Максим Изповедник. Четиристотин глави за любовта. Четвърта стотица, гл. 44

4. Имат се пред вид молитвите на св. Василий Велики за изгонване на бесове

5.  Феодор Студит, преподобный. Великое оглашение. Ч. 1. Оглашение 63. С. 379

 

 

 

 

За истинските и лъжовните духовници

Октомври 18, 2014 in Външни

 

Как да различаваме истинския духовник от самозванеца, поел грижата за човешките души от гордост? Предлагаме ви част от произведението на монах Симеон Атонски „За истинските и лъжовни духовници”.

Обещават им свобода, когато те сами са роби на развалата…” (2Пет.2:19)

1. Истинският духовник води хората към Христа, лъжовните духовници привързват хората към себе си.

2. Истинският духовник учи хората да живеят с Христа, лъжовните духовници учат хората да отдават живота си на духовници.

3. Истинският духовник е изпълнен с Христа, лъжовните духовници са изпълнени с цитати и високоумство.

4. Истинският духовник открива на хората как да възлюбят Христа с цялото си сърце и с цялата си душа, лъжовните духовници ги учат как да се пригаждат добре към този свят.

5. Истинският духовник живее по Божията воля и всички около него следват примера му, лъжовните духовници предоставят аргументи и убеждават, но никой около тях не се научава да живее в Христа.

6. Истинският духовник е утвърдил изцяло ума си в Христа и всички около него добиват представа как да постигат това, лъжовните духовници наставляват и поучават, но сърцата на ближните им си остават празни.

7. Истинският духовник е тих и скромен, а всички около него са хора кротки и спокойни, лъжовните духовници са самонадеяни и властни, а около тях – смут и обърканост.

8. Истинският духовник учи с примера си своите ближни как да пребивават в благодат, лъжовните духовници ги учат как да постигат преходните цели на този свят и след себе си оставят само тление.

9. Истинският духовник учи на живот в Царството Небесно, лъжовните духовници учат на живот в земното царство.

10. Истинският духовник насочва вниманието си към сърцата на ближните, лъжовните духовници гледат към джобовете им.

11. Както на смирения не му се удава да началства в света, така и тщеславният не е в състояние да бъде духовен старец.

12. Старец, който прогонва нерадивите си послушници, прилича на Мойсей в Египет, а старец, който ги търпи, е като Христос на Кръста.

13. Умението да намериш достоен старец е в способността ти да бъдеш достоен послушник.

14. Духовни престъпления, за които не бива да се мълчи:

- да строиш мраморни палати и да заставяш монаси и монахини да ги обслужват;

- да водиш жени на помощ на монаси, а на помощ на монахини – мъже;

- да използваш монаси и монахини за придобиване на пари и забогатяване.

15. Старецът е помощник не в бракове и разводи, а в постигане на Спасението.

16. Старецът не е политик и любим познайник на князете на този свят, а верен приятел на Царството Небесно.

17. Старецът не е предсказател и гадател, той е човек, който следва волята Божия, умъдрен от Светия Дух.

18. Старец е не този, който става жертва на тлението, а човек на нетлението.

19. Старец е не този, който става жертва на страсти, а победител на всичко страстно.

20. Старец е не този, който живее изцяло на земята, неговото сърце живее в Небесата.

21. Старец е не този, който величае себе си и налага предписания, а е човек простодушен и благ.

22. Трудно е човек в неведение да определи стойността на скъпоценен камък, трудно е в неведение да прецениш и достойнствата на духовник.

23. Не е лесно да намериш в планината рядък минерал, не е лесно сред многобройните духовници да откриеш истински такъв.

24. Колкото и да се стараем сами да открием най-добрия духовник, изборът ще го направят вместо нас нашите наклонности и страсти.

25. Тъй както сродните неща се привличат, така Бог дава на всяка душа да си има свой подходящ духовник.

26. От добро към още по-добро, от лошо към още по-лошо – в духовния свят трудно ще заобиколиш този закон.

27. Сърцата постоянно търсят да възлюбват други сърца – такива са съкровените духовни отношения по пътя на Спасението.

28. Истинският старец е ценен с плодовете на своя труд, истинският послушник – със своето смирение.

29. Истинският старец не се стреми да демонстрира старчество, истинският послушник не своеволничи.

30. Истинският старец не счита себе си светец, защото той е отдал сърцето си на Бога, истинският послушник не счита себе си за човек с тяло и душа, защото ги е отдал на своя старец.

31. Искаш да си намериш истински старец? Смири се, колкото можеш повече…

32. Кой си е намерил истински послушник? Този, който се е отказал от своята воля.

33. Истинският старец – Христос в плът, истинският послушник – Лазар в гроба.

Кого можем да определим като духовен старец?

В хода на усилната си борба с помислите монахът не може да бъде наречен старец, докато пази у себе си привързаност към своите дела, защото това означава, че все още не се е освободил от робството на този свят. Недобре полираният скъпоценен камък привлича прах и лесно се замърсява.

Огледалото показва образа ясно, без изкривявания, и дава точно отражение на онзи, който се оглежда в него. Монашеското сърце наподобява огледало, когато в него няма друго, освен Бога, и когато той винаги пребивава в съвършена чистота, без никакви помисли.

Подобно сърце е изпълнено със силата на Божествената любов и в него живее Христос. Старец можем да наречем този, който върши всичко със сърце, изпълнено със съвършената Любов.

Pravmir.ru

Превод: Анжела Петрова

източник: http://bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=415

 

Зилотът Варсануфий Смит

Октомври 16, 2014 in Сладкарница

Александър Дворкин

Александър Дворкин

 

 

Понякога сред семинаристите в нашата семинария “Св. Владимир” в Америка  попадаха хора не съвсем психически стабилни. Но в интерес на истината, с течение на времето се „отсяваха”. Помня една куриозна история, случила се с един студент. По паспорт се казваше, съвсем типично за американците – Кевин Смит. Но когато прие Православието, си смени името и стана Варсануфий. За американското ухо Barsonotheus Smith звучи по-комично, отколкото Раймунд Терентьович Тухленко – за руското.

 

Варсануфий беше прилежен студент, макар и малко странен. По лицето му имаше рядко прорасла брада, по-скоро приличаща на пух. Върху кривия му нос стояха черни очила с дебели стъкла. Косата му стърчеше на всички страни. Със своите колеги общуваше малко, говореше кратко и сдържано и навсякъде търсеше свидетелства за световната апостасия (отстъпване от вярата). Не разбираше руски, но считаше, че богослужението трябва да е само на църковнославянски. Това, че в академията службите вървяха на английски, смяташе за недопустимо нововъведение. Постепенно такива „нововъведения” и отстъпки в неговата глава се събраха достатъчно много: съкращаваха канона на утренната,  сряда и петък в семинарския стол обикновено имаше риба, през свободното си време семинаристите ходеха без подрасници и т. н.

 

Варсануфий започна сериозно да се замисля дали не е попаднал в бърлогата на тази същата апостасия, от която толкова се е опасявал.

 

Когато дойде първата зимна сесия, Смит започна усърдно да се готви за изпити. Учеше и през нощта и, за да не безпокои неговия съквартирант, излизаше с учебниците на стълбищната площадка. Чудакът изобрети отличен метод, за да не заспива над книгите: трябва да се чете вървешком, бавно изкачвайки се и спускайки се по стъпалата.  От третия етаж, на който живеел, се качвал на четвъртия, след това се спускал на първия и след това отново на последния и т. н. Горе долу през третата вечер на тези упражнения, около четири часа сутринта решил най-накрая да се прибере да си отдъхне. Но от умора и недоспиване объркал етажа и влязал случайно в чужда стая.

 

В стаите на общежитието мебелите са стандартни и са разположени по един и същи начин. Да се разглежда в тъмнината каквото и да е е било сложно. Варсануфий, за да не разбуди съквартиранта си, доближил своето легло, свалил си очилата, съблякъл се и се наканил да се шмугне в своята постеля. Но изведнъж пред него нещо зашавало и грозно заръмжало.

 

В тази стая живееше един студент от арабски произход на име Томи Джозеф. Беше доста нисък на ръст, много черен, с голяма черна брада и плешива глава. Освен това той притежаваше невероятно силен басов глас. Беше много удивително как в такъв мъничък човек се помещаваше толкова много глас.

 

В момента, когато Варсануфий дошъл до леглото, Томи се обърнал на другата страна и захъркал.

 

Нещастният, полусляп Смит, виждайки в своето легло черно, ръмжащо същество, решил, че апостасията е принесла своите плодове: в академията са се завъдили бесове, които сега заплашват единствения  истински православен студент.

 

Сърцето му слязло в петите, но той мъжествено се хвърлил да прави земни поклони, изкрещявайки при това Иисусовата молитва. Томи Джозеф, разбира се, при такива вопли се събудил и не разбирайки какво става, уплашено завикал със своя мощен бас за помощ.

 

Тази шумотевица ни събра всички нас и включвайки лампата, видяхме умопомрачаваща картина: двама съблечени човека силно крещят. Единият седи на кревата, а другият непрестанно пада на колене и кръстейки се, удря главата си в пода!

 

Никой не успя да се удържи от смях.

 

Варсануфий, не понасяйки такова изпитание, се прехвърли в  Джорданвилската семинария на Задграничната Църква, която по неговите сметки доста повече се бореше против повсеместното отстъпление  от истинската вяра. Но не се мина и година, когато разбрахме, че си е тръгнал и от там…

 

Превод от руски

източник Православие ру

 

 

 

Мрежите и техните обитатели

Октомври 6, 2014 in Беседи

 

 

 

 

Интернет – това е нито добро, нито лошо. Интернет – това е нова степен на свобода, която неотдавна стана достъпна за човека. А както е известно, голямата свобода е свързана с големи рискове и голяма отговорност. Както с автомобила. След покупката на колата вие можете свободно да се придвижвате, не сте зависими от обществения транспорт и от автомобилите на трети лица. Но всеки шофьор излизайки сутринта от дома, не може да бъде уверен, че няма да стигне в моргата или в затвора, защото той е притежател на така наречения „източник на повишена отговорност”…

 

 

Ето, седи човек в уютно кафене в компания на приятели. Има вкусен сладолед, звучи приятна музика и изведнъж той хваща своя смартфон, активира екрана и напрегнато се вглежда в него. След  това го оставя на масата и продължава да говори с приятелите. Но не минава и минута, когато той повтаря тази процедура със смартфона.  А след това – още веднъж. И още веднъж. Докато най-накрая някой от приятелите не го попита: ”Слушай, какво става там, да не би да имаш пряка линия с президента?” Чак след това, усмихвайки се смутено, си слага телефона в джоба. А цялата работа била в това, че той… броял харесванията под своята последна публикация във фейсбук.

 

В социалните мрежи се откриват страхотни хоризонти за удовлетворение на невропатологичните потребности. Какво се крие зад току-що споменатата система за публично одобрение – „харесвания”? Защото за човека с изкривено желание за любов няма нищо по-важно от признанието. Затова колекционирането на „харесванията” стана много бързо любимо занимание на милиони хора. И нека да не се възмущават напразно аналитиците на безумните количества котки, блюда и прочие смахнати фотографии, публикувани в социалните мрежи ежеминутно. Проблемът не е в самите котки, а в това че с тяхна помощ авторът на снимката може да получи максимално количество „харесвания”.

 

Но с появяването на фотокамерите на предния панел на смартфоновете, доста сериозна конкуренция на котките станаха „селфитата” – разновидност на автопортрета, направен от разстояние една протегната ръка. Наистина тук се оказва задействан вече друг принцип – потребността постоянно да се гледаш с чуждите очи с надежда за одобрение. И сега очакваните с огромно желание за лайкване заставят хората едва ли не ежеминутно да поглеждат своите странички в интернет:  не ме ли е „харесал” още някой? Общуването в социалните мрежи също се оказа великолепна възможност за реализация на тези най-болезнени очаквания за признание на твоята изключителност. Най-накрая се появи възможност спокойно да се говори от името на своето идеално „аз”, без да се боя, че ще бъда уличен в измама. Има един анекдот, отразяващ тази ситуация: при великия и ужасен великан Гудвин дошли Лъвът, Страшилището и Железният дървосекач. Един се оплакал, че няма храброст, друг -  че няма ум, трети -  сърце. Великият и ужасен Гудвин разбиращо кимнал: „ОК, но сега това вече не е проблем!”.  И… подарил на дефектните просители по един лаптоп с флашка за интернет.

 

Навярно всеки е забелязал такова странно явление – човек в онлайн общуването поразително се отличава от действителния себе си. Тихият и спокоен в живота мъж изведнъж става агресивен и нахален, скромната девойка започва да разговаря с интонация на отракана жена, а вече за всевъзможните подмени на възрастта и пола не ми се иска даже да говоря. А причината за всички тези разнообразни странности се крие единствено в необичта на хората към себе си, в тяхното болезнено желание да бъдат не такива, каквито са всъщност.

 

И нужно ли е да се удивляваме, че психологията открива тези факти, за които Църквата говори от момента на своето възникване. „…Трябва да се каже, че много рядко някой от човеците обича себе си. По-голямата част от хората ненавиждат себе си…” – тези слова на светителя Игнатий Брянчанинов могат да се поставят като епиграф на всички съвременни публикации за изкривените потребности на човека. И причината за тези беди психологията счита същата както и Църквата: отсъствие на любов, нейното охлаждане, подмяна на закона на любовта с беззаконието на греха. И за да престъпи към решаването на своите духовни и психологически проблеми, на човека е необходимо да види тези проблеми, да ги осъзнае и да ги разбере. Напълно да се избавиш от тях е възможно, само ако възстановиш прекъсната си връзка с Бога.

 

Това не е банална църковна риторика, а напълно реален опит за преодоляване на капаните за души, които винаги са били поставяни пред човека. За да се възползваш от този опит,  е нужно да влезеш в Църквата и да пробваш какво е това да живееш по заповедите на Евангелието, какво е това да се молиш. Защото без такива практически стъпки, заради собственото душевно здравер  нито религията, нито психологията могат да помогнат на човека.

 

 

Превод от руски

източник: foma.ru

Чуждият поглед като мерило за истината

Септември 22, 2014 in Беседи

 

 

 

 

Ето – върви си човек по улицата. Външно не се отличава от всички останали – дънки, ризка, модна прическа, чанта с лаптоп, преметната през рамо… Само дето лицето му е малко напрегнато. Иначе всичко останало си му е наред.

 

Но ето – дълбоко в душата му живее някаква особена потребност – истинска жажда да бъде обичан. Изглежда, че всичко това е естествено. Та нали, ако се вгледаме в себе си, ще разберем, че всеки се стреми към това – да обича и да бъде любим на другите.

 

Да се отличи болезненият стремеж към консумация на любов може да стане много просто: за този човек е жизнено важно да бъде харесан и обикнат не само от близките, но и от абсолютно всички хора, с които го среща съдбата – случайни минувачи на улицата, продавачи в магазина, спътници в трамвая, чиновници в учрежденията…

 

Той винаги е замислен за това, какво мислят за него тези, които го обкръжават. Всъщност, той гледа на себе си с очите на другите.

 

Когато е сам на автобусната спирка, се чувства комфортно, но дойде ли някой друг, започва да се безпокои. Тогава тайно проверява дали вятърът не е развалил неговата прическа, спомня си, че сутринта на лявата му буза е излязла някаква пъпчица и въобще, че неговата фигура не е застанала както трябва.

 

И няма значение с кого ще се окаже редом този човек: до момче или момиче, до възрастна жена с очила или до стар пенсионер с бастун. Не е важно, че след съвсем малко другият ще изчезне завинаги и никога повече няма да се появи в твоя живот. Важно е едно – как гледа на теб. Достоен ли си за одобрението на неговия поглед или изглеждаш пълен профан (какъвто и в дълбочината на душата си се считаш).

Освен това постоянно в съзнанието ми е въпросът: какъв трябва да бъда аз? И това е особено свойствено на нашия 21 век – всеки ден буквално ти набиват някакви „еталони” за красота чрез рекламите, филмите, кориците на лъскавите списания.

 

Уви, измисленият образ се оказва по-важен от реалността.

 

Тази болезнена черта се прелива в друга подобна слабост – чувството за своята изключителност – умишлена увереност в това, че ти не си такъв, както всички останали.

 

Това се изразява в постоянно очакване на признание за тази изключителност от окръжаващите и твърда увереност, че ще настъпи ден, когато всички наоколо ще узнаят, че близо до тях, толкова години, се е трудил такъв удивителен човек. И това признание трябва да дойде от само себе си, без усилие от наша страна. Хоп – и ще се случи.

 

Човек с времето привиква със своето идеално „Аз” и просто забравя, че сам си го е измислил. А този, измисленият, е направо прекрасен! Той е великолепен! Няма как такова съвършенство да остане незабелязано.

 

За съжаление това съвършенство съществува само в главата на нещастния му създател и разочарованията при подобни очаквания са обичайна история.

 

Такива слабости не пречат на човека благополучно да се учи, да работи, да създава семейство, кариера. Само дето неговият живот би ли се нарекъл щастлив? Това би ли му носило радост? Живее в постоянно очакване на някакъв решаващ момент, когато всичко наоколо ще се измени по вълшебен начин и най-накрая ще започне животът, такъв, какъвто си го е измислил. А неговият истински живот през това време тихо и безвъзвратно отминава покрай него, отнасяйки тази радост, победи и възможности, от които той така и не се е възползвал…

 

Превод от руски

 

Foma.ru

Гордостта като вътрешна смърт

Септември 20, 2014 in Външни

Гордостта се смята за корен на всяко зло, за корен на всеки грях. Днес ще говорим за гордостта, надменността или самомнението. В противоположност на смирението, което е пътят за получаване на благодатта; начинът, по който вкусваме Божиите блага, надменността и гордостта са начините, по които губим тази връзка с Бога и началото на разпада на човека.

 

Проявленията на гордостта са основно две. Едното се отнася към хората, към ближния, където човек е надменен спрямо брата си, а при другото гордостта се отправя към Бога, където човек иска да заеме мястото на Бога, като се автономизира и самообожествява.

 

Нека видим как всичко това се случва на практика в нашето всекидневие, защото много наши реакции, които смятаме за естествени и за които си мислим, че се случват без да ги осъзнаем и нищо не означават, всъщност са показателни за нашето истинско положение.

 

Първата форма на гордостта, както казахме, се отнася към убеждението, че си по-висш от другите или най-малкото равен сред равни, както и към търсенето на превъзходство.

 

Ето нещо много просто, но и много силно. Нашата склонност да се чувстваме по-висши от другия или най-малко равни, но и това последното крие в себе си нагласа към превъзходство. Идва някой и ти казва: не се разбирам добре с мъжа си, с жена си, с приятеля си! – и оставаме в конкретиката на конфликтната случка, без да стигнем до причината и корена – там, където се е зародила вътрешна конкуренция и където човекът е поискал да се почувства по-горе от другия.

 

Това говори за комплекс. Когато често се измъчваме от помисли, изпитваме смут в себе си, независимо дали помисълът ми казва, че някой ме е онеправдал, че ме е обидил, или не ме е разбрал, или се прави на по-умен, или изглежда по-добър от мене – и започваме да чувстваме конкуренция, ревност или конфликт. В основата на този проблем е нашата агония да бъдем по-добри от другите, по-горе или поне те да не са нещо по-добро от нас, нещо по-силно от нас. Нещо много просто, което не осъзнаваме. Оставаме само в случката или в спора, който се е получил, но не навлизаме по-навътре, за да видим защо съществува този вътрешен конфликт, откъде тръгва, какво е моето разположение към него.

 

Издигайки себе си, горделивият понизява ближния си.

 

Когато в една връзка или в един разговор се получи несъгласие, може да се стигне до изостряне на отношенията. Защо се получава така? Защото другият не ни разбира? Или защото е толкова глупав, че не разбира това, което искаме да му кажем? Или съществува нещо друго? Защо, когато стигнем до несъгласие, се получава острота? Защото всеки налага собствената идея за себе си и не иска неговото “аз” да остане по-долу. Той иска неговата идея да доминира, иска насила да каже на другия: “Така е!” - не защото му пука за самата идея, а защото не може да приеме да бъде губещ в разговора, в общуването, във връзката.

 

…Гледа го отвисоко, презира го и стига дотам да го унизява сякаш не съществува; опитва се да го унищожи до степен, че да чувства, че вече е спечелил, че е победител.

 

Това се преодолява, само ако съществува разположение към любов, а дали любовта е истинска и разположението – чисто се разбира от това колко лесно преодоляваме нагласата да сразим другия, да покажем, че го превъзхождаме, т.е. да не искаме да убедим на всяка цена другия, да не очакваме той да се отъждестви задължително с нашето мнение. Ако нямаме тази нагласа, ние не сме свободни, защото сме роби на нуждата другият да се отъждестви с нашата идея, с нашето мнение, с нашата теория. Ако нямаме тази нужда, сме свободни.

 

Искаме да се отличаваме. Търсим утвърждение, търсим доминиране. Трудно се отъждествяваме със състоянието на другия. Тоест ние се опитваме да покажем, че се различаваме от другия, че не се отъждествяваме с него и така отделяме себе си, смятаме се за нещо велико и по никакъв начин не искаме да се съгласим, че сме нещо сходно с другия. Човек чувства нужда да се сравнява от гордост; да прави градации преди да се изкаже за своето превъзходство в една или друга сфера и особено над тези, за които си въобразява, че е по-висш. Тази нагласа към градации – кой е пръв и кой е втори, кой е по-горе и кой е по-долу – се поражда именно поради склонността към гордост и самомнение.

 

Гордостта е общо понятие, но когато се конкретизира в практическите си проявления, които ни засягат лично, започваме да се дразним и спираме да виждаме какво става с нас. Лесно можем да описваме събития, трудно обаче можем да преценим себе си чрез събитията и да видим кои са реалните причини и какво наистина се случва в нас, когато реагираме по определен начин. Напълно наивно е някой да каже, че това се случва, защото “така ми дойде”, “не го разбрах”, “не го исках”, “не мислех така”, “ти така го виждаш”. Независимо дали го виждаш или не, нищо в нашето поведение не работи автоматично или случайно. Страстта, надменността, гордостта е станала едно с нас до степен, че ставаме безумни в поведението си; не разбираме своето заболяване, не разбираме своя проблем.

 

Проблемите, които се появяват и са показателни за нашето състояние в дадена връзка, съпружество и брак, са голямо благословение. Човек не може да преодолее трудностите, защото смята, че връзката съществува, за да си прекарва добре, за да се нагоди, а не за да се развива, не за да работи върху себе си. Той не разглежда връзката като път към светостта и това е елемент от секуларизацията на нашия живот. Човек си представя връзката като път не към святост, а към щастие и наслада, тоест едно безумно преспиване, да си прекарвам живота добре и приятно.

 

За една връзка и едно съпружество затруднението е голямо благословение, защото се изпитва качеството на любовта, която се изразява чрез всекидневното търпение. Обикновено проявяваме търпение и гледаме положително нещата, когато обичаме, когато сме разположени да обикнем другия. Ако обичаме себе си, ако обичаме своята фантазия, ако обичаме плодовете на своето въображение и мечти, не бихме разбрали смисъла на търпението; често не издържаме и чувстваме, че сме се провалили, защото сме си представяли живота по един начин, а той се е оказал нещо друго. По един начин си представяме нашия другар, а той/тя се е оказал нещо друго. Кое обаче е важното? Да си прекарваме добре или да се осветим? Да си прекарваме добре е нещо, което отминава, а да се осветим е нещо вечно. Да се осветя означава да намеря Бога, да намеря смисъла, истината, светлината. Да си прекарам добре е просто една функция на – как се казва? – на ендорфините. Това са различни неща.

 

Страстите са като плетиво. Ако се разплете една бримка, се разплита цялото плетиво. Започваш от гордостта, нямаш търпение, завиждаш, влизаш в конфликти, имаш подозрения – и завършваш в осъждането, което води до загуба на благодатта, до падения, до грехове. Осъждането ще доведе до хулни помисли. Всичко това е поредица, в която, ако в началото не стъпиш върху правилна основа, не изясниш нещата в тебе, накрая настъпва объркване, помрачаване, безразсъдство – не знаем какво става с нас и живеем просто наслуки, както дойде. Затова се казва, че човек стига до осъждане на ближния и дори до систематична критика на начина и мислене на живота му. Осъждането не е само да кажа: “Kолко е лукав този човек!”, а систематично да съдя начина на мислене и живот на другия. И защо идва това? Защото го обичам? Защото ме кара да се замисля? Защото ме занимава? Защото в негово лице виждам собствените си страсти и мисля, че ги прогонвам, обвинявайки го. Един прост пример.

 

Майка и баща, водили блуден живот на млади години, се чувстват виновни и подхождат много моралистично към децата си. Те налагат собствените си проекции върху децата и стават изключително строги, защото в лицето на своите деца вероятно виждат своето “аз”, което не им харесва и по този начин искат да го заличат – като бъдат деспотични. Човекът, който има просто устроен живот, е обикновено и по-снизходителен.

 

Вторият случай на гордост е по отношение на Бога. Това е нагласата към самообжествяване.

 

Какво казвам на Бога? “Не си ми нужен! Самичък ще стана бог. Сам ще устроя живота си; аз ще контролирам живота си, какво само идваш и ми се бъркаш? Ти съществуваш само за да ме възнаграждаваш – когато видиш колко съм важен!”

Автономизирането е същността на греха. Мнозина питат: какво е грехът, отче? Това или онова? Грехът означава да се автономизирам от Бога, да стана бог за самия себе си, аз да командвам живота си. “Нямам нужда от Теб, Боже мой!” Автономност, самодостатъчност – това направил и Адам, който поискал да стане бог без Бога.

 

Втората форма на гордостта се състои в самообожествяването, в претенцията за абсолютна автономност, както това впоследствие става и във взаимоотношенията ни.

 

Тези двете са взаимно свързани. Когато искам да бъда автономен и независим от другия и не мога да свържа живота си с него, това означава мощна форма на необщителност, на истинска антисоциалност, защото като поведение някой може да бъде изключително социален, но всъщност да се е отделил от другия. Моят живот и твоят живот. Ако можем да съществуваме заедно без единият да затруднява другия, тогава сме заедно. Това е форма на автономизиране в нашите взаимоотношения.

 

Когато човек търси Божията благодат, той трудно приема реално, че всичко е по Божията благодат. И казваме: трябва да направим нещо! Изключено е да се спасим даром!

 

Скандално е да повярваш, че Бог те спасява даром. “Даром е за бедните! Пък аз не съм много беден, все нещо имам!” Ако не приемеш, че си беден и че Бог даром те спасява, не можеш да се спасиш. Какво да правя аз? Ще приема дара.

 

Св. Йоан Касиян така обяснява греха, падението на Луцифер – той повярвал, че получавал блясъка на мъдростта и красотата на добродетелите, с които Божията благодат го украсила, от мощта на своята собствена природа, а не от Божията щедрост.

 

Много е важно да разясним – вярваме ли в действителност, че ако се изправим на нозете си, това ще бъде от Божията благодат? Теоретично – да, на практика – не. Ако вярвам теоретично и практически, че нещо идва от Бога и е дар, не бих осъждал някого, който го няма. Защото аз не направих нещо, не придобих нещо, просто приех дара. Следователно, защо да обвинявам другия? В момента, в който обвиня другия, това означава, че и аз съм направил нещо, но не вярвам в Божията благодат.

 

Всъщност осъждането е неверие спрямо Божията благодат. Вярвам, че аз съм бог, защото, както аз се спасих със собствените си сили, така и и ти си длъжен, и ако не успееш, те обвинявам. Но ако вярвам че не аз… тоест, ако сведа глава и кажа, че Бог ме спасява, Божията благодат ме спасява, какво да кажа за другия? Ще искам и той да се събуди и да разбере това; да се радва и да се остави на Божията благодат.

 

С други думи, духовно подвизаващият се открива като високоумен, когато представя добродетелите си като израз и последица от собственото си достойнство, докато неговите дарования произлизат просто от участието в божествените съвършенства и са дар от Светия Дух.

 

Ако приемем това и го осъзнаем не само на теория, но и в опита, придобиваме друг етос. Защо? Ако реално повярваме, че сме носители на Божествената любов, тоест на Божията милост; че каквото и да имаме, е по Божията милост; ако сме изумени от своето безумие, от своя грях, от своята неблагодарност и едновременно с това, докато сме такива, Бог ни изумява – приема ни, признава ни и ни прощава – и осъзнаем дълбоко всичко това, нашите клетки и дихание могат само да свидетелстват за усещането за Божията любов. Тогава вече няма да сме нито снизходителни, нито строги, а ще излъчваме сами тази надежда, която извира от Божията любов. Напротив, човек, който си пада по аскезата, по закона, който прави всичко възможно, за да почувства, че е успял, ще видите, че от него ще излиза жестокосърдие – той не е свободен, не е гъвкав, той наблюдава всичко с агония, с тревога.

 

Той се пита: Ах, какво ще стане? Къде е лексотанът? Да ме отпусне малко…

 

От това, което човек изкарва на повърхността, се вижда неговото духовно състояние. Не говорим за дух на слободия и узаконяване на злото, а за нещо различно. Човекът, който вкусва Божията благодат, изразява надежда. Дава ти друга утеха; утеха, която казва: “Зная си хала, но мога да живея, мога да се надявам, мога да спя!”

 

В момента, в който ще се направя на високоумен и повярвам, че дарът, който имам, е от мене, автоматически го губя. Колкото и да се опитвам да избягам от това, не мога да избягам – в момента, в който казвам: “Нищо нямам, нищо не струвам и всичко е от Бога”, Бог наистина ми го дава. Но само да вдигна глава и да кажа: “О-о-о, как успях! Колко съм добър!” - и съм го загубил – и губиш след това свободата си, губиш светлината, помрачаваш се и това те кара да ставаш раздразнителен, нервен, да се занимаваш със законите, с бройката; започваш да оценяваш нещата с една автономна, индивидуална критика и да слагаш табели: единият е такъв, другият е онакъв! Единият малко се поправи, другият малко се отклони!

 

Кой те е поставил да казваш тези неща? Липсата на живот. Вътрешното умъртвяване. Загубата на онази сладост, която Божията благодат ти дава и те услажда. Където знаеш, че само да се откъснеш, и губиш всичко. Където също знаеш, че само да се снижиш, и се наслаждаваш на всичко. Това са духовните закони и нещата са много прости. Това става и в нашето ежедневие, в живота ни.

 

Св. Максим Изповедник споменава, че горделивият настоява да отдава постиженията и успехите на собствените си сили, вместо да ги свързва с Бога. От друга страна, след конкретни действия горделивият стига до самообожествяване, себеизтъкване като малък бог и до завземането на мястото на единствения истински Бог, Който е абсолютната истина.

 

В православната духовност (не както ние я живеем, или по-скоро както я изопачаваме), доближаваме Бога чрез Неговата благодат – в степента, в която човек се принизява, опразва себе си, съкрушава се. Това е науката на православната духовност и никоя друга: да намерим начина, по който истински ще се съкрушим, ще се смирим. В мярата, в която човек се принизява, опразва себе си от своите идеи, от своята фантазия, от своята аскеза и добродетел, в същата степен се изпълва от Божията благодат, от Божието просветление. Това е напълно противоположно от предлаганото от философската система, която казва – да вършиш тази аскеза, да се самоусъвършенстваш, да се развиеш, да контролираш своите инстинкти, желания, за да можеш след това автоматично да се изкачиш на друго ниво. Какво значи “автоматично”? Бог машина ли е или Личност? И доколкото Бог не е машина, а Личност, това, което те спасява, е връзката. Трябва обаче да намериш пътя, по който да създадеш връзка. Смирението означава да създадеш връзка с Бога, но не автоматично, или принудително – като машина, на която задаваме програмата и тя се развива. Едно такова просветление има като свое съдържание човешката сила, тоест гордостта – и светлината, която виждам, не е божествена светлина, а от друг дух, от друго преживяване.

 

Просветлението за мене е лицето на Христос, а не харизмите, които Той ще ми даде. Не ме интересува дали Бог ще ми даде дар на прозорливост, не ме интересува Бог дали ще ми даде преживявания, не ме интересува Бог дали ще ми даде чудодейна благодат; интересува ме Самият Христос! И толкова много ме интересува, че и в ада ще отида за Него. Какво означава тази мярка, която отците дават и която е толкова скандализираща? Те казват: и в ада да съм, достатъчно ми е да съм с Тебе! Нашият рай е Христос. И както при всяка връзка е нужно смирение, за да се опази, тоест да дам пространство на другия, така става и при Бога.

 

Напротив, ако създавам един безличен бог, машина, която се покорява на моето съвършенство и която държа в ръцете си – например сега искам еди-коя си харизма и тя ми и я дава; искам просветление и го получавам – това не е просветление от Бога, а демонизиране. Православният, който живее тази духовност (която означава неговото съкрушение, за да може да види Бога), целият е една прегръдка. Онзи другият те гледа с усмивка и любов, но това е любов, която те коли, като ти казва: какво боклуче си ти! Усмихвам ти се, малко боклуче! Търпя те и тебе, някога и ти ще се събудиш и ще видиш нашия духовен елит!

 

Затова виждаш, че тези, които развиват своите философски системи, или както там се наричат, са 10-20 просветлени в света. В Църквата пък всички сме образно казано цигани, но всички сме съпричастни. В Църквата се предполага не някакво интелектуално или умствено себеусъвършенстване; там отива съкрушеният човек, който иска Христос, който не знае нищо, който е погинал. Същността на нашето спасение е в даден момент да разберем, че сме погинали. Другият води борба да покаже, че е важен; православният води борба, за да покаже, че е погинал – това е разликата. Следователно, Църквата дава изключителна сладост, защото в нея са всички безумни и последните цигани на света. Там се извършва св. Литургия и всичко се освещава. Съответно всички онези изрядни и нагласени с духовна вратовръзка, с аскетически постижения, със „страхотни” преживявания хора – всички те са толкова съвършени, че нямат нужда от Христос да ги спасява, нямат нужда от Светата Литургия, нямат нужда от св. Причастие; нужно им е само да се изкачат на сцената, а ние да им ръкопляскаме; да ни опишат преживяването си, а ние да се трогваме. Това не е връзка.

 

Знаете ли, изключително грозно е, че дори в Църквата се създават различни клики – на просветлени и непросветлени, на значими и незначителни. Това усещане, че съм нещо изключително, че аз напреднах, ние сме напреднали, а другите са изостанали, е форма на гордост, която се крепи върху духовността. Тоест усещането, че съм нещо особено, нещо изключително, от която позиция гледам на другия със снизходителност и казвам:

 

- Е, той не знае много неща! Лека-полека ще разбере. Има време! Нека мине през това!

 

Това е вид духовен фашизъм. Не разбираме, че духовните неща са толкова непредвидими. Казваш една дума и всичко се срива. Отците казват, че когато някой има гордост, той не бива изкушаван от никакво изкушение, защото вече е претърпял голямата катастрофа. Може да имаш всички добродетели, но ако имаш гордост, всички рухват. Нищо да нямаш, съкрушение имаш ли, имаш всичко. Затова и всички добродетели да придобиеш, наведнъж можеш да ги загубиш. С един помисъл само, който ще ни закове. С увереността, че сме нещо.

 

Ако съществуват кавги в отношенията и живота ни, това е, защото съществува скрит егоизъм, където “аз зная, а ти не знаеш, аз съм нещо по-добро от тебе и в даден момент ще го разбереш, ала как да го разбереш, като си такава опака жена?” С такава гордост се култивират състояния, които довеждат до отделяне от другия, до реално отделяне.

 

Ние се съпротивляваме на всичко, което атакува нашата самооценка. И защо реагираме, когато ни съдят? Защо се гневим? Защото ни разбиват представи, която имаме в ума и сърцето. Ние сме си създали идеите, живота, имиджа – и идваш ти сега и ни атакуваш? И ако си строил това години наред, как внезапно да го сринеш? Идва другият и срива всичко, а ние питаме:

 

- Кой е тоя?

 

Създали сме някакъв имидж и когато някой дойде и атакува идеята за този имидж, тоест за нашето превъзходство, веднага реагираме, съмняваме се, искаме да предпазим този имидж, ставаме настъпателни и отмъстителни и казваме: виж го как говори! Започваме да изкарваме всичко, каквото имаме в себе си – лъжливо и истинно. Дотогава сме били добри, любезни, кротки, цивилизовани и нищо не сме казвали. Един цивилизован човек не съди, не порицава, не обвинява – поне така се предполага. Но само да бъде засегнат този имидж, който си е създал, виждаш един нецивилизован човек, един варварин. Защо? Имиджът се е сринал.

 

Когато повярваш, че Божиите дарове са твои, ги губиш. Затова, за да ги задържа, трябва да запазя това съзнание, този етос, че Бог ми ги дава, че са Негов дар. Разбирам, че не са мои, а дар от Бог и това ми дава радост, че Бог се занимава с мене, интересува се от мене, Той е мой Баща, просветлява ме. И ще се опитам да погледна по-нататък от тези два-три дара и да видя колко Бог ме обича и още повече – ще се оставя на Неговата любов, за да напредна още повече. И доколкото получавам тази любов като закваска, губя сила и желание да съдя когото и да е. Не ме интересува кои са зли и кои лоши. Повярвайте, ужасно е, когато някой има силата да казва кои са добри и кои лоши, кои са за ада и кои са спасени; страшно е. Защо? По най-простата причина: човекът, който има следа от Божията любов, иска едно; той не се интересува кой е добър и кой лош; интересува се как всички да се спасят. Толкова е силно желанието му всички да се спасят, тази любов да прегърне всички, че идеята кой е добър и кой лош, кой е от Бога и кой не е, го обижда и дразни. Ако имам силата и уюта да деля хората на “във” и “извън” Църквата, на хора на Бога и хора на дявола, това означава, че не обичам; а не обичам, защото в крайна сметка не съм вкусил любовта; връзката, която съм имал с Бога, е била лъжлива, външна, формална, моя, не е била съществена.

 

Какво е Божията благодат? Сещам се веднъж, когато бях на Света Гора и питах един старец за Божията благодат – старец Емилиян Симонопетритски – бях в игуменарницата, там имаха генератор, в даден момент беше поникнала трева и нямаше добро осветление. Попитах го аз и той ми каза:

 

- Ето, когато тревата прекъсне осветлението…

 

Божията благодат означава просветление, Божия светлина, божествена енергия, това, което ни довежда до общение с Бога, но пречат тревите – нашата гордост, егоизъм, идеята, че ние ще завладеем Бога, че ще Го присвоим – с нашите ръце, с нашите сили, с нашите способности.

 

Божията благодат е непосредствен опит от Божията любов. Тя е общение с божествените енергии, божествено просветление; тя е лудост, тя те изумява, подлудява те и в нея разбираш, че смъртта не съществува; разбираш, че всичко е живот, че въздухът, който дишаш, не е въздух, а Самият Бог; разбираш, че човекът до тебе – най-съкрушеният – е най-красивият човек. Благодатта променя твоето зрение и чувства – и вече виждаш, че всичко е Христос. Това е състояние, където се радваш на това хората да те обиждат, искаш да се скриеш от всичко и всички и най-хубавият палат за тебе е някоя дупка – и там се чувстваш господар. Това е усещане за Бога. Тогава не претендираш за нищо, искаш само да искат от тебе. Това се дава от Бога, не става с труд; това е енергия от Бога, Когото сме оставили да действа. Изтръгнали сме тревите, всички онези пречки, за да функционира (пр)осветлението. Най-големият проблем и пречка обаче е гордостта, егоизмът, немилостивото сърце; сърцето, в което няма милост, жестокосърдието, осъдителността, вътрешното объркване, помрачаването, безразсъдството.

 

Резултат от поведението на високомерния е, че спира да уважава ближния като Божий образ.

 

Как ще разберем дали имаме високоумие и самомнение? Ако не уважаваме ближния като образ на Бога – не само онова, което заслужава уважение, а всеки един като образ на Бога. Ако вземаме на сериозно и уважаваме всеки човек, и най-малкия, и го зачитаме, това означава, че вече се борим със самомнението.

 

Вместо да се доверява на Божията благодат, човек вярва в собствените си сили. Той абсолютизира своята воля, измества Божията и противопоставя своята воля на Божията.

 

Моята воля се бори с Божията - искам да нареждам, отказвам да се подчинявам и да се вслушвам в този, в когото трябва.

 

Непокорният иска всички да го слушат, да му обръщат внимание, да нарежда, да определя нещата, неговата воля да властва – именно това са проявленията на високомерния човек. Мяра и център за него винаги е неговото “аз”. Той претендира да съди всичко и да знае всичко. Вярва, че е мъдър, иска да бъде оправдан, има претенция да поучава и не понася възражение и прекословие. Това са последиците от факта, че не разпознава Първообраза на своята природа в Христос. Тоест той не разбира, че Христос е Всичко.

 

Вместо да издигам брата си към Бога, издигам себе си чрез него. Използвам другия, за да се въздигна. Понизявам го, смятайки го просто за средство за своята лична прослава или като огледало, което отразява не Божия, а моя образ.

 

С други думи, какво е другият за мене? Повод за прослава, начин да спечеля нещо, да се покажа по-силен, да покажа моето превъзходство.

 

Вместо да чувства другия като ближен в Христос, да го разглежда като брат в Христос, високомерният се опитва да се открои от него и да утвърди личната си уникалност и надмощие.

 

Тук стигаме до един въпрос, който често ни измъчва: защо някой има повече харизми, а друг по-малко? Представата, което имаме е, че този с многото харизми (дарби) изглежда важен, а другият – незначителен. Първият е в привилегировано положение, а другият в по-неблагоприятно и често съществува конкуренция, завист, напрежение, конфликт. Как можем да видим тези неща в себе си, как да ги преодолеем? Как да се освободим от тези комплекси?

 

Всеки е уникален; личност, която се различава от другите. Всеки има собствен начин, по който осъществява и проявява Божия образ. В крайна сметка, той е призван да използва и оползотвори своите лични таланти. Всеки има различни харизми. Какво означава различна харизма? Различен начин на осъществяване на логоса на моето битие. Това не означава, че някой е по-добър, а друг по-лош, а различен начин на осъществяване на самия логос на съществуването. Следователно общият логос на съществуване ни води до единство и равенство. Ако не съществува общ логос на съществуване, който превъзхожда светската логика (защото светската логика е може би някой да стане богат), няма  да има равноправие. В това някой да си прекара приятно живота, да има здраве – във всичко това няма равноправие. В общия логос на съществуването обаче, който преодолява времето, във вечния логос, всички сме равни. Просто се различаваме по пътя, който всеки следва – чрез различните харизми, които всеки има. Отвъд общия логос съществува още нещо, а именно, че не сме индивиди, а личности. Какво означава това? Никой не действа сам за собственото си спасение, а сме общност, община, Църква сме, където единият допълва другия. Моята харизма не е за мен, а за всички. Харизмата на другия не е за него, а за всички. Затова тя не служи на някакъв духовен капитализъм, няма никакъв частен духовен акт. В духовният живот харизмите служат на Тялото и такива трябва да бъдат.

 

И така, какво става – гордостта се покорява, защото моето е на всички и това на другия принадлежи на всички. Връзката е допълваща. Харизмите се допълват. Я да видим при съпрузите: ако някой каже: “Аз имам повече харизми от тебе! Аз върша повече работа от тебе! Аз допринасям повече от тебе!” – тогава не съществува връзка. Докато ако някой мисли така: “Имам повече, за да давам и на тебе, който нямаш”, той служи на единството и това е различно. Разделението съществува, защото отделям себе си от другия и смятам, че нашите продукти са сравними. Колко имаш ти, колко имам аз, я да видя кой има право, кой се уморява повече, кой допринася повече и хиляди такива неща. Всеки има собствена харизма, която или ще служи на неговата индивидуалност, надменност и гордост, или на единството на Тялото – независимо дали това е съпружество, братство, приятелство и изобщо Църквата. Само така могат да се разберат харизмите и така човек избягва гордостта.

 

Така се разбира Църквата. Не съществува Църква от хиляди изолирани индивиди, където всеки се затваря в своята черупка, има си броеницата; затваря се в себе си и намира някакъв рай. Тук говорим за откриване към Бога, за да грабна Бога за всички, а не за мене. Ако Го грабна за себе си, е свършено. Ако отида сам, Бог ще ми каже:

 

- Приятелю, не идвам за тебе!

 

Затова казвам:

 

- Аз ще направя съглашение и ще доведа всички с мене! Ако не искаш някой от тях, дори мене няма да имаш!

 

Така е с харизмите, така е и при Бога. Жестоко е, но е реално. Църквата може да покаже снизхождение към всяко нещо, само към едно не може – към този, който заговорничи срещу единството, този, който активира лицеприятието, налагането на едно лице в ущърб на единството. Харизмите се допълват. Бог не ги е дал, за да се гордее някой и да казва: “О, колко съм важен!”, а за да служат на всички, за другите – и ако някой няма, всъщност и той има някаква харизма, и той служи на нещо. Всички са полезни. В човешкото тяло не са важни големите органи. Някакво смущение, което изглежда незначително, може да преобърне целия организъм. С други думи, в едно тяло много харизматичният човек е толкова значим, колкото и малко харизматичният човек. Налице е един и същ многоценен принос и затова не съществува по-висш и по-нисш. Не съществува ревност, надменност, гордост. В същата рамка влизат и мъжът, и жената. Не съществува висш и нисш. Всеки допринася за единството. Кой е по-висш и кой по-нисш? Един е отговорът: взаимно се допълват. Нищо друго. Край. Който казва, че има нещо повече, има проблем и е комплексар. Този, който агонизира да бъде равен, пак е комплексар. Връзката е допълваща се. Както при съпрузите. Всеки е еднакво значим, това има значение, а не какво прави единият или другият; еднакво значими са.

 

При еклесиологическия подход се преодолява надменността от притежанието на харизмата, като се придава еднаква ценност и на най-великата и най-малката харизма.

 

Какво ме интересува, ако например имам голяма харизма, а нямам Бога? Ако нямам Христос? В Бога се премахват различията на харизмите, способностите и добродетелите, в рамките на единството на Тялото. Напротив, разликите се изтъкват, когато човек напусне този порядък. Тогава ближният става враг. Това става, когато той напусне единството на Тялото – защото всеки човек служи на себе и това поражда враждебност и конфликт. Когато човек се изолира, той се отделя от ближния и се поражда вражда.

 

Някой казва:

 

- Скарах се с жена си!

 

Скарал си се, защото си загубил единството в сърцето си, а не защото ти е направила нещо. Това са симптомите, че е изчезнало единството от твоето сърце, изолирал си се и си се отдал на помисъла:

 

- Мале, какво ми направи! Ще й покажа аз!

 

Ще й „покажеш”, защото тя е нещо извън тебе, чуждо на тебе. Ако спре да бъде нещо чуждо и стане едно с теб в сърцето си, не можеш да й „покажеш”, а ще кажеш: “Разболях се, трябва да се изцеля!”

 

Човек трябва да има съзнание за единство в сърцето си, където трябва да бъде отпечатан Христовият образ – всеки друг христос, тоест на всеки брат и първо на човека, с който всеки ден живеем. Отпечатано ли е това в сърцето ни? Дали той живее в нас в непрестанно единство? Ако е така, имаме предпоставките да победим своя егоизъм, който поражда специалните способности и специалните харизми. Трябва да уважаваме всеки. Не е нужно всички да са „светила” като нас. И най-малкото да направи човек, ще го уважим, ще видим какво може. Това, което е от значение, е намерението на човека. Не всички са еднакво способни по природа, по характер, по темперамент. Едно е от значение – човек да иска да бъде в единството, в реалната връзка и другият да бъде в нашето сърце.

 

Превод: Константин Константинов

 

източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%93%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D0%B2%D1%8A%D1%82%D1%80%D0%B5%D1%88%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%BC%D1%8A%D1%80%D1%82/

 

 

Светогорски отци

Август 28, 2014 in Беседи, Начална страница

 

 

 

Веднъж старецът Даниил отишъл в руския манастир “Св. Пантелеймон”. Там чул за един монах, който живеел като отшелник в една килия близо до манастира и  се опитвал да бъде велик аскет. Неговият пост бил най-суровият, одеждата му била най-грубата, зимата ходел бос и т.н. Освен това, въпреки че монашеското правило било триста земни поклона на ден, той правил по три хиляди. Другите монаси, гледайки го, се удивлявали. Старецът Даниил, който по това време бил по-млад, не показал никакво удивление при вида на такова подвижничество. Той веднага разбрал, че тези подвизи не са по Бога. На вратата на килията на този монах старецът Даниил видял отвор, направен за посетителите, за да погледнат вътре и да се удивят, възхищавайки се на такава аскеза.

 

Послушен на вътрешното си убеждение, отец Даниил казал на отец игумена своето мнение, за да може да се спаси от заблуждението си чрез него този брат.

 

Игуменът се отправил към килията на “супераскета”.

 

- Как живееш тук, отче?

 

- По твоите молитви, отче, добре. Подвизавам се и плача за своите грехове.

 

- Но ти никога не идваш да изповядваш своите помисли?

 

- Какво да кажа, отче? Ти и така всичко знаеш. Аз съм грешник, който се бори.

 

- А как се бориш? Кажи ми правиш ли земни поклони?

 

- Да, отче, правя малко.

 

- Колко?

 

- Три хиляди, по твоите молитви.

 

- Какво? Защо три хиляди? Кой ти е благословил да правиш толкова много поклони? Не, никога повече не прави по три хиляди. Ти какво, на свръхаскет ли се правиш? От днес нататък прави само петдесет, за да не се възгордееш.

 

И игуменът си заминал. Разрезът бил направен и веднага след това на цирея се появило гной. Тъй като бившият “велик аскет” бил принуден съвършено да промени своя живот, то сега не можел да направи и петдесет поклона. Вместо грубата одежда започнал да носи най-хубавата и станал доста капризен към яденето. Разбира се всичко това удивило другите отци, които разбрали, че това е било правено от тщеславие. Това и обяснява тази голяма промяна, защото заблудените винаги изпадат в крайности. Както учат богомъдрите Отци, крайностите и прекалените неща – това е от бесовете.

 

Превод от руски “Современные старцы Горы Афон”

 

 

Да не се доверяваме на нашия разум

Юни 12, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

 

Премъдрият Соломон казва в притчите си: „Ония, които нямат управа, падат като листе; а спасението е в многото съветване” (Притч. 11, 14). Виждате ли, братя, силата на тези думи? Виждате ли, на какво ни учи св. Писание? То ни увещава да не се доверяваме сами на себе си, да не смятаме себе си за разумни, да не вярваме, че можем сами да се управляваме; понеже ние се нуждаем от помощ, нуждаем се от наставници в Бога. Няма хора по-нещастни и по-близки до гибел от ония, които си нямат наставник в Божия път. Защото, какво означава казаното: „Ония, които нямат управа, падат като листе?” Листът отначало винаги бива зелен, цветущ и красив, после постепенно изсъхва и пада и най-сетне бива пренебрегнат и потъпкан. Така и човекът, ненасочван от никого, отпърво винаги има усърдие към пост, бдение, безмълвие, послушание и към други добри дела. След това усърдието му малко по малко охладнява и , като няма кой да го наставлява, да поддържа и възпламенява у него това усърдие, той като лист неусетно изсъхва, пада и става накрай подвластен и роб на враговете, които вършат с него каквото си искат.

 

А за ония, които откриват помислите и постъпките си и вършат всичко след като се посъветват, за тях Писанието казва: „Спасението е в многото съветване.” Не казва: „В съветването с мнозина”, т.е. да се съветваме с всекиго, но трябва да се съветваме за всичко с оногова, в когото имаме доверие и то не да казваме едно, а друго да премълчаваме, но всичко да откриваме и за всичко да се съветваме. За такъв човек е сигурно спасението чрез „многото съветване”. А ако човек открива не всичко, което го засяга, и особено ако е овладян от лош навик или е в лоша среда, тогава дяволът намира у него какво да е пожелание или самооправдание и чрез това го покорява.

 

Когато дяволът види, че някой не иска да съгреши, той не е толкоз неопитен във вършенето на зло, че да му внушава явни грехове и да му казва: или, извърши блуд, или – иди да откраднеш. Той знае, че ние не желаем това и затова не смята за нужно да ни го внушава, но намира у нас някое пожелание и самооправдание и чрез него под вид на нещо добро, ни вреди. Затова е казано: „Лукавият злодейства, когато се събира с праведния” (Притч. 11, 15). Лукавият е дяволът и той злодейства тогава, „когато се събира с праведния”, т.е. когато се съчетае с нашето самооправдание, тогава той става по-силен, повече вреди, по-силно действа. Защото когато се придържаме о своята воля и следваме нашите оправдания, тогава макар че на вид вършим добро дело, ние сами на себе си поставяме примки и дори не усещаме, как погиваме. Как можем да разберем Божията воля или да я потърсим, ако се доверяваме сами на себе си и се придържаме о своята воля. Затова и авва Пимен казва, че нашата воля е медна стена между човека и Бога. Виждате ли, колко са силни тези думи? И той прибавя още: тя е като камък, който се противопоставя, съпротивлява и противодейства на Божията воля. И тъй, когато човек остави своята воля, чак тогава може да каже: „С моя Бог на стена възлизам. Бог – непорочен е Неговият път.” (Пс. 17, 30-31). Колко чудно е казано! Защото само тогава човек вижда непорочния Божи път, когато изостави своята воля. А когато се подчинява на своята воля, тогава не вижда, че Божиите пътища са непорочни. Такъв човек, щом чуе нещо, което има характер на наставление, веднага го порицава, унижава, отвръща се от него и върши противното; защото, как може той да понесе нещо такова или да послуша нечий съвет, когато той се придържа от своята воля? По-нататък старецът казва за самооправданието: „А ако и самооправданието подпомогне волята, то човек съвсем се развращава.” Поразителна последователност има в думите на светите Отци! И наистина, щом оправданието се съедини с волята, това е вече пълна смърт, голяма опасност, голям страх, – тогава нещастникът окончателно пада. Защото, кой може да накара такъв човек да вярва, че друг човек повече от него знае, какво му е полезно? Тогава той всецяло се предава на своята воля, на своя помисъл, а врагът най-сетне го довежда до падение, както си иска. Ето защо е казано: „Лукавият злодейства, когато се събира с праведния, и мрази гласа, който го утвърждава” (Притч. 11, 15). Защото лукавият мрази не само наставлението, но не може да слуша и мрази дори и самия глас, който го произнася, т.е. самото това, когато се говори нещо, което служи за наставление. Преди още допиталият се за полезното да почне да действа съгласно дадения му съвет, и преди още врагът да разбере, дали той ще изпълни или не ще изпълни казаното му, – врагът мрази вече самото допитване до някого, мрази да чуе за нещо полезно; той ненавижда самия глас и звук на такива думи и се отвращава от тях. И да ви каже ли защо? Защото знае, че щом почнат да се допитват и да говорят за полезното, веднага ще се разкрие неговото злодейство. А той от нищо тъй не се бои, както от това, да не го познаят, понеже тогава той вече не може да коварства както си иска. Защото душата на човека се утвърждава, когато той се допитва и разкрива всичко относно себе си и след това чува от някой опитен човек: „Това върши, а онова недей! Това е хубаво, а онова лошо! Това е самооправдание, а онова е своеволие!”, когато веднъж чува: „Сега не е време за това”, друг път: „Сега е време.” При това положение дяволът не намира, по какъв начин да навреди на човека или как да го покори, тъй като той винаги, както казах, се съветва и от всички страни се опазва. Така за него се сбъдва казаното: „Спасението е в многото съветване”.

 

Лукавият мрази това, понеже иска да върши зло и повече се радва за ония, „които нямат управа”. Защо? – Защото те „падат като листе”. Спомни си за оня брат, когото лукавият обичал и казвал за него на авва Макария: „Имам един брат, който, щом ме види, се върти като мотовилка.” Той винаги се радва за такива, които живеят без наставление и не поверяват себе си на човек, който да може да им помага и да ги ръководи в Бога. Нима не при всички братя е ходил тогава демонът, когото Светецът видял да носи разни храни в кратуни? Нима не посещавал той всички тях?1) Но всеки от тях, долавяйки неговите козни, отивал при духовния си отец, откривал му своите помисли и намирал помощ в изкушението, а поради това и лукавият не могъл да ги надвие. Само един нещастник намирал той, който следвал самия себе си и от никого не търсил помощ; затова и лукавият си играел с него и , като си отивал, благодарял му и проклинал другите. Когато врагът казал за това на авва Макария и му назовал името на брата, Светецът отишъл при него и разбрал, че причината за неговата гибел се състояла в това, че той не искал да изповядва помислите си и че изобщо нямал обичай да ги открива никому. Затова и врагът го въртял както си искал. Когато светият старец запитал брата, как се чувства, той отговорил: „По твоите молитви, добре”. А когато го запитал, дали не го борят помислите, той отговорил: „За сега съм добре”. Така той не искал нищо да изповяда, докато Светецът умело не го накарал да открие помислите си и, като му казал слово Божие, утвърдил го и се върнал.

 

Врагът, както обикновено, пак дошъл и искал да събори този брат, но бил посрамен, понеже го намерил утвърден и изправен и като не могъл вече да се гаври с него, оттеглил се, без да успее да му стори нещо. Така той бил посрамен и от този брат. Затова, когато Светецът пак запитал демона: „Как е оня брат, твоят приятел?”, той вече не го нарекъл свой приятел, а враг и го проклинал, като казвал: „И този се разврати, и този вече не ми се покорява, а дори стана и по-свиреп от всички.” Виждаш ли, защо врагът мрази гласа, който утвърждава? – Защото винаги желае нашата гибел. Виждаш ли защо той обича ония, които се доверяват сами на себе си? – Защото те помагат на дявола и сами на себе си строят козни. Аз не зная друга причина за падение на монаха, освен тази, когато той се доверява на сърцето си. Някой казват, че човек пада от това или от онова; а аз, както вече казах, не познавам друга причина за падение, освен тази, че човек следва самия себе си. – Видял ли си някого паднал, знай, че той е последвал самия себе си. Няма нищо по-опасно, няма нищо по-гибелно от това. Бог ме е запазил и аз винаги съм се боял от тази беда. Когато бях в общежитието, аз откривах всичките си помисли на стареца авва Йоан и никога, както казах, не се решавах да направя нещо без неговия съвет. И понякога помисълът ми казваше: „Та нали старецът ще ти каже същото? Защо само да го безпокоиш напразно?” А аз отговарях на помисъла: „Анатема на тебе, на твоето разсъждение и разум, на твоето мъдруване и знание! Защото каквото знаеш, знаеш го от демоните.” И тъй, аз отивах и се допитвах до стареца. И понякога се случваше, че той ми отговаряше същото това, което имах в ума си. Тогава помисълът ми казваше: „Е видя ли? Нали ти казвах, че само напразно ще безпокоиш стареца?” А аз отговарях на помисъла: „Сега това е вече добро, то е от Светия дух; а твоето внушение е лукаво, идва от демоните и е дело на страстното разположение на душата ми.” И тъй, аз никога не си позволявах да се подчиня на своя помисъл, без да запитам стареца. И повярвайте ми, братя, че бях в голям покой и в пълно безскърбие, тъй че дори тъжах за това, както вече ви разказах. Като чувах, че „през много скърби трябва да влезем в царството Божие” (Деян. 14,2), а виждах, че нямам никаква скръб, аз се страхувах и недоумявах, понеже не знаех, кой е причината на такова едно спокойствие. Най-после старецът ми обясни това, като каза: „Недей скърби, понеже всеки, който предава себе си в послушание на отците, има такъв покой и безскърбие.”

 

Постарайте се и вие, братя, да питате и да не се надявате на себе си. Разберете, какво безскърбие, каква радост и спокойствие има в това. Но аз ви казах, че никога не съм скърбял; чуйте, обаче, какво ми се случи тогава.

 

Когато бях още в общежитието, обхвана ме веднъж такава голяма и непоносима скръб и изпаднах в такова страдание и потиснатост, че бях готов да предам  дори душата си. Тази скръб произлизаше от дяволско коварство. Такива изкушения, нанасяни от бесовете поради завист, биват тежки за човека, но са краткотрайни. При тях всичко се представя като мрачно, тежко, безутешно, от никъде не се вижда успокоение, а само притеснение  и угнетение. Но скоро душата бива споходена от Божията благодат, защото иначе никой не би могъл да понесе това. И аз изпаднах веднъж, както казах, в такова изкушение, в такова притеснение. Един ден, както стоях в манастирския двор в изнемощение и се молех Богу за това, внезапно надникнах в църквата и видях един мъж с вид на епископ, който като че ли носеше св. Дарове2) и влезе в св. олтар. Аз никога не се приближавам до странник или минувач, без да имам нужда и ако не ми е заповядано, но тогава нещо ме подтикна и аз тръгнах след него. Като влезе, той дълго стоя с вдигнати към небето ръце, а аз стоях зад него, като се молех със страх, понеже от неговия вид бе ме обзел ужас. Като свърши да се моли, той се обърна и се насочи към мене. Колкото повече се приближаваше той до мене, толкоз повече чувствах, че скръбта и ужасът ме напущаха. След това, като застана пред мене, той протегна ръка, докосна се до гърдите ми и, чукайки по тях с пръстите си, каза: „Твърдо се уповавах на Господа и Той се наклони към мене и чу моите вопли; извлече ме от страшен ров, от тинесто блато, постави на камък нозете ми и утвърди стъпките ми и вложи в устата ми нова песен – хвала на нашия Бог” (Пс. 39, 2-4). Тези стихове той произнесе по три пъти, като ме чукаше по гърдите и после излезе. Веднага след това в сърцето ми се въдвори сладка светлина, радост, утеха и велико веселие, тъй че станах вече друг, не както преди. Когато той излезе, аз побързах да го последвам, но не можах вече да го намеря, понеже той стана невидим. От тогава насам, по Божията милост, аз вече не съм почувствал да ме обезпокои скръб или страх, но Господ ме запазва до сега, заради молитвите на онези свети старци.

 

Това ви казах, братя, за да знаете, какво спокойствие и безскърбие има онзи, който не следва самия себе си и с каква безопасност и твърдост живее онзи, който не се доверява на самия себе си и не вярва на своята мисъл, но във всичко, което се отнася до него, възлага надежда на Бога и на ония, които могат да го напътстват към Бога. Затова, научете се и вие, братя, да се допитвате, научете се да не се доверявате сами на себе си, да не вярвате на онова, което ви казва вашият помисъл. Добро е смирението! От него произлиза покой и радост3).  Защо напразно да се мъчите? Няма друг начин за спасение.

 

Обаче някой може да си помисли: ако нямам човек, до когото бих могъл да се допитам, то какво трябва да правя в такъв случай? Но онзи, който иска истински и от все сърце да изпълнява Божията воля, него никога Бог не ще го изостави, но всячески ще го упъти по Своята воля. За такъв човек, който насочи сърцето си по волята Божия, за него Бог ще просвети ума дори и на малкото дете, за да му открие Божията воля. И обратно, ако някой не иска искрено да върши Божията воля, то дори и при някой пророк да отиде, Бог и на пророка ще внуши да му отговори съобразно с развратеното му сърце, както казва Писанието: „Ако и пророкът се измами и каже дума, Аз Господ измамих този пророк” (Иез. 14,9).4) Затова ние трябва с всички сили да се насочваме към Божията воля и да не доверяваме на сърцето си. Но дори и да вършим добро дело и чуем от някой свят мъж, че то наистина е добро, ние ще го смятаме за добро, без обаче да вярваме на себе си, че добре го изпълняваме и че то непременно добре ще се извърши. Ние трябва да изпълняваме според силите си, да казваме и това – как го изпълняме и да питаме, дали добре сме го изпълнили. Но и след това не бива да стоим безгрижни, а да очакваме и Божия съд, както е казал Св.авва Агатон, когато го запитали: „Нима и ти, отче, се боиш?” Той отговорил: „Аз изпълнявах Божията воля според силите си, но не зная, дали делата ми са угодни Богу, понеже един е Божият съд, а друг е човешкият.” Дано Господ Бог ни закриля от бедствието, което сполетява онези, които се надяват на себе си и да ни удостои да се придържаме в пътя на нашите отци, които са благоугодили на Неговото име. Защото Нему подобава всяка слава, често и поклонение во веки. Амин.

 

1) В гръцкия текст: изкушавал.

 

2) В гръц.текст вместо тези думи е казано: „облечен с омофор”.

 

3)В гръц.: „Добре е да се пита! От това произлиза смирение и радост”

 

4)По слав.текст.

 

За спазването на заповедите

Юни 2, 2014 in Беседи

 

 

Нашето време е несправедливо към великото благословение, което ни е дал Бог.

 

Към благословението на заповедите. Нашият век счита, че изпълняването на заповедите представлява механична, повърхностна етика, а разговорът за заповедите е морализаторство, водещо към лицемерие.

 

В действителност обаче това съвсем не е така. Ако сме внимателни ще открием, че и Евангелието  и отеческата литература, и опита на Църквата са изпълнени с подбуди към изпълняването на заповедите и определят светостта и като израз на тяхното изпълнение. “Ако Ме любите, опазете Моите заповеди”, казва Сам Господ. Опитът да изпълняваме заповедите ни пренася от съмненията и опасните акробатически „опити” към реалната действителност на нашите немощи.

 

Често ние четем тази или друга книга, водим красива беседа, говорим за широтата на сърцето, за възторгването на ума, за духовните възхождания, а не след дълго, вкъщи мъжът ни или жена ни ни прекъсват и ние възразяваме напористо и с раздразнение. Къде е смисълът на всички тези беседи тогава?

 

Държим в ръцете си броеници, пазим пости (защото така сме свикнали), но не можем да съблюдаваме заповедите за любовта и търпението. Нямаме взаимна отстъпчивост, прошка. Ние се държим традиционно по монашески и при това оставаме много жестокосърдечни хора. Именно заповедите и нашето усърдие смекчават душата като пневматичен чук. Заповедите съществуват поради две причини: за да ни смиряват и да ни указват пътя.

 

Колко усърдие е нужно, за да изпълним която и да е от заповедите! Колко старание! По-лесно е да прочетем откъс от “Добротолюбието” или “Словата” на авва Исаак и да считаме, че всичко сме разбрали и почувствали, че сме достигнали до някакво „духовно състояние”, отколкото да се опитаме да не кажем една от  „всекидневните” ни лъжи, или да приемем детето си такова, каквото е, или да потърпим нашите родители, взаимно да се потърпим. Ние виждаме, че когато се опитваме да изпълняваме заповедите, това се оказва много трудно за нас. По този начин се смиряваме.

 

Заповедите не само ни смиряват, но и ни служат като своего рода „пътни знаци” по нашия път. Често виждате отляво и отдясно на асфалта стълбове покрити с фосфорециращо вещество: те показват пътя, когато той е покрит със сняг. Същото свойство имат и заповедите: показват ни къде отиваме.

 

Затова е много важно всеки християнин с помощта на духовника да определи тези от заповедите, в които той трябва да се подвизава в своя живот. По този начин човек непрестанно се учи, проявявайки усърдие в конкретната заповед. Не се оправдава с лекота, когато не се справя, не остава равнодушен, а честно стои на страната на истината. Човек не се самоизмамва и прелъстява относно себе си, а вижда кои от заповедите и в каква мяра може да изпълни. Така той различава пътя и маршрута, след което с молитва проси съдействието на Бога и Неговото благословение, защото ако някоя от заповедите се превърне в част от личният му опит, то това би станало само по Божията благодат.

 

В духовният живот придобиването на добродетели не е наше достижение или успех, а дар Божий и плод на Светия Дух. Наши са съгласието и доверието към Неговата благодат.

 

превод от руски

източник:http://www.pravoslavie.ru

 

Изобилие от “старци”, предлагащи “благочестие” за наивните

Февруари 18, 2014 in Беседи, Начална страница

Нашата църква се напълни със “старци”, които ръководят верните християни  и ги водят до спасение, както те самите твърдят.

Обикновено те са йеромонаси, или архимандрити в света, които са чели много за истинските старци и използват техните думи или описват живота им, създавайки илюзии в доверчивите, като по този начин си изграждат репутация, че са добродетелни и божествено просветени старци, въпреки че нямат нито една добродетел на светите старци.

Резултатът е, че много братя са хванати в капана на опасния култ към личността и вместо отварянето на техните умове за напредване по духовния път на живот в Христа, те остават заковани към някои типични, повърхностни и незначителни неща. Така те залъгват своята съвест,  тъй като по общо мнение напредват, понеже се подчиняват на всичко, казано им от техните “старци”. За съжаление има много такива примери и ние не трябва да си затваряме очите там, където се нуждаем да ги държим широко отворени.

Трудно е за тези самопровъзгласени “старци” да разпознаят своите заблуди и да се смирят. Тяхната амбиция е да имат дисциплинирани и безхарактерни духовни чеда, които да работят по всички техни планове или проекти, без значение за манастир или за енория. Хората, които обикновено ги следват, не са способни да разкрият тяхното лицемерие. Те имат ограничена информация, много не се замислят и са притегляни все повече от своите непогрешими “старци” чрез проявяване на послушание към тях, докато същевременно поддържат всички свои светски привички  и грешни навици. Често те се позовават на своя “старец”, когато разговарят със своите братя в опит да ги убедят, че всичките им решения, с малки или с много големи последствия за техния личен живот, а и не само за него, са правилни и никой не може да ги оспори или да ги осъди негативно, тъй като те имат благословението на своя “старец”. Очевидно това е нездрава и болна благочестивост, срещу която истинските духовни наставници трябва да се борят.

В даден момент  трябва да осъзнаем, че наивността  е едно, а смирението и благочестивостта е съвсем друго нещо. Ние сме в опасност, защото понякога  даваме възможност на злото и наивните хора и смятаме, че духовният живот е това, което ни е внушено от стремежа ни към знание. Уви! Без съмнение, всичко е свързано с църквата. Но ние не трябва да даваме водещата роля на слабите – слабохарактерните и заблудените.

Истинските старци са малцина и са скрити. Те не вдигат шум и бягат от това да стават известни и  зрелищни. Те помагат на хората духовно, по простосърдечен начин, без да ги обвързват и да им се налагат. Те се опитват да насадят благо безпокойство, да подтикнат хората сами в себе си да размислят за словата на Бога и да вкусят сладостта на духовния живот, отказвайки се от светския разум и излишните грижи, които водят до леност и безразличие. Тези старци трябва да бъдат пример за цялото духовенство. Това не е лесна работа. Този подвиг изисква чистота на живота, простота, смирение и чистота в нашите стремежи.

 

превод от английски

източник: http://www.johnsanidopoulos.com/

 

Внимание: неофит!

Януари 16, 2014 in Беседи, Начална страница

Пътища и грешки на новоначалните

 

Японска поговорка гласи: “Когато в семейството се ражда дете, цялото семейство се учи да говори”.

 

За съжаление при перифраза на тази източна мъдрост можем да кажем: “Когато в семейството се появява християнин, всички негови близки стават мъченици.” Ако някой от тях чете тук, мисля си, че той ще се съгласи с мен. Ако пък чете новопокръстен християнин, то титла по-малка от клеветник, аз няма да получа. Няма да съчувствам на първия, мъчениците не се нуждаят от съчувствие. Няма да се оправдавам пред втория, защото е дело напълно безполезно и между другото, не е безопасно. Просто ми се иска да споделя тези мисли, които са се натрупали за времето на моето “християнство”. На тези, които ще се удивят, че думата християнство е в кавички, ще кажа, че без кавички, то повече подхожда на светиите и нека не ме обвиняват в смиренословие.

 

Нека започнем с термините. Всички духовни недъзи, за които ще стане дума по-долу, ще се наричат с едно слово – неофитство.

 

Може би, да се обединяват недъзите, имащи различен произход и направление, е неправилно. Навярно, това е ненаучно. Но моята статия не е научен трактат, а реакция на жив организъм на болката.

 

В църквата се  е наложила традиция, съгласно която се счита, че неофит е човек, който пребивава в Църквата не повече от десет години. Но работата съвсем не е само във времето. Неофит може да се остане за цял живот. Този период може да се съкрати. Може ли да се избегне? Не знам. Не съм сигурен. В крайна сметка, на първо място всички мои приятели и аз самият сме преминали през този отрязък от време, струващ ти се толкова прекрасен и възвишен. Прекрасен, защото Господ дава на новокръстения, въцърковяващ се човек, по думите на Макарий Велики, залога на Светия Дух.

 

Не може да се нарече нормален човекът, който заявява: „Старците са се помолили да нямаме телевизия, защото тя развращава душата и ето Останкинската кула изгоря!” И  според него е очевидно, че по благата молитва на старците са изгорели живи трима души. Или например, такава изненада. Жена не дочела, може би, до края Новия Завет, но научила наизуст “Добротолюбието”, захвърля малолетните си деца, съпруга си и цялата мирска сквернота и се отправя (нерядко по благословение на младостарец) да се спасява в манастир. Достатъчно е да си спомним за неотдавнашната истерия, която се развихри около прословутите щрих-кодове. По този въпрос беше публикувано постановление на Светия Синод. Но решението на Синода за нашите православни не е указ. Веднага се усили шепота (той, собствено, никога не е замлъквал), че нашите епископи, които много ясно са икуменисти и  еретици, едва ли трябва да се слушат. Тези настроения по всякакъв начин се разпространяват и поддържат от така наричаните “старци” по манастирите и в света.

 

Известният на целия руски православен народ, архимандрит Йоан (Крестянкин), който, мисля, че може с пълно право да наречем истински старец, пише: „Сега тези документи в този вид и с такова поднасяне не представляват опасност за нас. Запомни и изясни за себе си Божията воля, сине, дай ми твоето сърце. Не паспортът, не пенсионното удостоверение, не данъчният фиш, но сърцето! Всичките тези притеснения, безпокойства и бъркотия затова така властно и влизат, защото няма жива вяра, няма доверие на Бога.” Но дори мнението на такъв човек като отец Йоан за неофитите е нищо.

 

Въобще неофитството съществува, откакто има Църква. Дори може да се каже, че неофитството е старо като света. Историята ни съобщава не малко факти за неумерено възторжени християни, носещи вреда на себе си и другите. Ще приведа известния на всички пример. При някой си старец имало ученик, който страстно възжелал мъченичество. Напразно старецът го вразумявал: “Времето на мъченичеството е минало. Бог те призовава към други подвизи. Ти само се научи да Го разбираш.” Този не искал и да чуе. Благослови на мъченичество и това е! Като измъкнал благословение от стареца, той отишъл в пустинята, натъкнал се на сарацините и като не издържал на мъченията, се отрекъл от Христа.

 

Сама по себе си възторжеността не е лоша. Но в духовния живот тя може да бъде страшна. Удивителна работа! Изглежда, възторжеността трябва да свидетелства за нежността на човешката душа. По мое виждане, възторженият човек е голямо дете. Светът за него е удивителен и желан като подарък, затова и той предизвиква в него възторг. Но душата на неофита е твърда като гранит и глуха като гроб.

 

Английският писател Честъртън е казал за някого: „Той беше здрав душевно, защото познаваше скръбта”. Неофитът е душевно болен, защото не знае скърбите. Той не знае нито милост, нито жалост. Същият Честъртън на друго място е писал: „Да се определи здравата душа не е трудно. При такъв човек е трагедия в сърцето и комедия в ума.” При неофита пък не само няма трагедия в сърцето. При него няма самото сърце. За всички случаи на живота той има всекидневни правила, за всяка човешка болка – предписани истини. Но неговата истина убива, а не животвори, привежда в робство, а не прави свободен. Самият неофит е бодър и оптимистичен. В действителност, неговият оптимизъм е за сметка на другите. Това е оптимизъм на човекоядец. Той е построил от обредите и закона висок замък, от който гледа на ровещите червеи.

 

Напразно неофитите понякога ги сравняват с фарисеите. Фарисеите, в действителност, не са заслужили това. Ако вярваме на светител Йоан Златоуст, те дори са способни на покаяние. Именно така той разбира идването на фарисеите при Йоан Кръстител. Когато при Христа довели жена хваната в прелюбодеяние, Него Го обкръжавала тълпа фарисеи. И, помни се, че нито един камък тъй и не полетял към нещастната. Ако Христа Го обкръжаваха неофити, на жената би се стоварил цял град от камъни. Фарисеите знаели своите тайни грехове и думите на Спасителя ги засрамили.

 

Неофитите нямат грехове. Не зная, за какво се каят с часове на изповед. От техните уста не излизат думите: простете мен, грешния, „ аз съм бездна на греха”. Но когато разберат, че техният ближен прави нещо, което е несъвместимо с благочестието им, те се превръщат в длъжника, който за стоте си динаря е бил готов да удуши. „Какво! Ти държиш куче в къщи? Това е скверно животно! Ти не бива да се причастяваш!” Ако знаеше Светейшият Патриарх, в чийто дом е не едно, а цели две дворни кучета, че не трябва да се причастява! „Ти постоянно боледуваш, явно, имаш много грехове. Ти трябва да се покаеш!” Аз съм напълно готов да предположа, че те не са чели Книгата на Иов, а за приятелите на Иов не са и чули. Но за руските православни светии, които са боледували цял живот и от слабост понякога не са могли да си вдигнат ръката, трябва да знаят. По тяхната логика Амвросий Оптински и Игнатий Брянчанинов са най-изявените грешници. Светител Йоан Златоуст в първата беседа за статуите привежда осем (!) различни причини, заради които боледуват християните. Не би било зле да се запознаят с тях.

 

Колкото и отдавнашна дружба да ви свързва с неофита, ако той въобще е способен на приятелство, всичко се разрушава в един миг, когато той узнае нещо за вас. Това може да бъде, каквото и да е, от носенето на рокля с открити рамене до гледането на телевизор. Тогава вече нищо няма да спаси вашето приятелство.

 

Способен ли е някой грях да приведе неофита в чувство на покаяние? Личният опит от общуването с хора от подобен род показва, че дори падайки в откровено груби грехове, например като блуд, човекът с подобно устроение на душата по някакъв непостижим начин изхитрява да си оставя правото да осъжда другите и дори да има самодвижеща се Иисусова молитва. Такъв човек е бодър и весел.

 

От първите дни пък на своето християнство той овладява благочестивия сленг, от рода “Ангел на трапезата!” или “Спаси Господи!”. Помня, когато една девойка на масата помоли съседа си: “Благословете чайника!”. След много години аз чух фраза, която би могла да й послужи за прекрасен отговор: “Благославя се и се освещава този чайник!”.

 

Неофитът е влюбен в себе си. Той обожава своята праведност. Освен всичко друго, той е пророк. Да, да, той знае Божията воля! Светиите са смирявали своята плът, за да се събуди духа и са  намалявали своята воля, за да узнаят волята Божия. За неофита всичко е много по-просто. За него волята Божия е това, което прави. Той никога няма да каже: прости, аз силно те подведох поради своята невнимателност. Не, това беше воля Божия – да се успя, да закъснея, да не ти помогна. Така изоставеният в беда, мисли, че Бог го е оставил. Не малко вяра е нужна да разбереш, че не Бог, а равнодушният неофит те е оставил. За него освен отците, всички други  са същества от по-долен сорт. А пък тези, които не са християни, дори не са човеци, те са истинска тиня.

 

Спомням си разказ от Патерика за това, как веднъж Макарий Велики вървял през пустинята с ученика си. Ученикът предварил Макарий и срещнал жрец от местното езическо капище с връзка сухи съчки на плещите. В главата на ученика всичко било в пълен ред и затова  той се обърнал към жреца: “Къде отиваш, бяс?”, за което бил яко набит. Когато св. Макарий се приближил и учтиво поздравил жреца, той го попитал с удивление: “Защо ти, който си християнин, ме приветстваш? Тук преди тебе мина един християнин. Той така почна да ругае и аз го набих до полусмърт.” „ Виждам, че си добър човек и добре се трудиш, само че не знаеш, защо правиш това” – отговорил Макарий Велики. След тези думи жрецът се кръстил и станал християнин. В живота по-често попадаме на ученици, а не на светии като Макарий.

 

Когато човек умее да прави нещо много добре, за него е лесно да се възгордее. Дори когато човек просто знае много, той не винаги бива свободен от греха на превъзнасянето. Удивително е, че неофитът поразява със своята неграмотност. Та и защо да знае нещо- отците, така или иначе, казват всичко, което трябва. “Ние без нашия отец сме като слепи котета”- заявява доволно неофитът.

 

Вече стана дума, че неофитът обича да играе на послушание. С монашески книги за послушанието са препълнени всички църковни книжарници. Разгорещен от своите бързи успехи в църковния живот, християнинът желае да се издигне до „области отвъд погледа”. Наситил се с подобна литература, която в миналото в манастирите старците  не давали на всеки, подвижникът се заема да устрои в себе си собствен Атон.

 

Манастирският игумен отец N, разказваше, че забелязал как от четене на “Добротолюбието” на младите послушници им се „вдигали покривите”. Той ги посъветвал да почетат нещо друго. В същото време негова позната художничка му подарила последна си работа- илюстрации към “Мечо Пух”. Ето, почетете това. Момчетата се слисали. И до кое място да четем?- попитали те, мислейки, че това е шега. До лова на Слонопотама. Това напълно стига. Средството се оказало вярно, покривите застанали на място си. В дадения случай послушанието изиграло своята добра роля. Но не на всички върви с духовниците. За съжаление, нито дългата бяла брада, нито продължителността на пребиваване в Църквата не са гарант за духовна безопасност. Но това е тема за отделен разговор.

 

Църковните болести са тежки. Хората, боледуващи от тях, доставят много скърби на обкръжаващите и на първо място на своите домашни. За хората, отдалечени от Църквата, те затрудняват пътя към нея. Човек, искрено интересуващ се от религиозния живот, като види такъв лицемерен набожник, по него прави заключение за цялата Църква. Разбира се, на него може дълго да му се обяснява (това много убедително прави дякон Андрей Кураев), че както не бива да се съди за музиката по популярните шлагери, а за живописта по комиксите, така и за Християнството трябва да съдим по светиите, а не по първия срещнат енориаш. Може да му се каже и това, че историята на Църквата е красива само в лошите книжки. Че в живота всичко е много по-сложно. Или напротив по-просто. Но има такива срещи с възторжени християни пионери, раните от които твърде дълго не заздравяват.

 

Един познат художник разказваше, как  преди дванадесет години е рисувал храм недалече от своя дом. Благочестивите баби строшили неговия триножник и го измъкнали за врата от църковния двор. Следващият път, когато моят приятел влязъл в църква, бил чак след пет години. Така голям бил неговият страх. Но, слава на Бога, страхът преминал. А колко хора, сблъсквайки се с душевното коравосърдечие (и то и с открито грубиянство!) на православните християни, отиват при баптистите, иеховистите, богородците. Или пък просто правят извод, че християнството, а и въобще всички религии са едно мракобесие. Не ми се иска, в читателя да възникне подобно усещане от моята статия. Да, повтарям, църковните болести са тежки. Но навярно, за всички е необходимо да ги преболедуват.

 

Знам един град, където благодарение на тамошния благочинен, е твърде здрав духовният климат. Човек понася неофитската болест в твърде облекчен вид и бързо оздравява. Това добро ли е или лошо? Не мисля, че е много добро. Християнинът там прилича на антарктически пингвин, нямащ имунитет, тъй като в Антарктика отсъстват вирусите. Какво ще стане с този човек, когато той се сблъска с неофитството (а той не може да не се сблъска с него) в цялото негово великолепие? Християнинът, отгледан в парникови условия, не е студоустойчив. Важно е да се премине през неофитството, но да не се задържа в него.

 

Честертън дава забележително, направо светоотеческо определение за праведника – строг към себе си и снизходителен към другите. Във времето на духовното младенчество не винаги успяваме да разберем това. И затова отстрани неофитството е малко привлекателно. Но за всички нас е необходимо да го преболедуваме. И от това няма къде да се скрием.

 

В миналите векове в някакъв смисъл е било по-просто. Църковното предание, живо и действено, е предпазвало човека от излишен ригоризъм. Възторжеността, в голямата си част, не е преминавала в сектантство, а благочестието – във фанатизъм. Но така е станало в нашата трагическа история, че коренът на Църковното предание е бил изтръгнат. Нишките, съхранили се по чудо, се възстановяват много бавно и с труд.

 

В последните години в Църквата се вля невиждан поток от хора. От една страна, това е забележително. Гонената Църква пред нашите очи се възражда от руините. Но от друга, потокът силно „разводнява” Църквата. Всеки човек, който влиза в нея, привнася своите страсти, своя греховен, още непреобразен от Благодатта, светоглед. И когато в църковното тяло, отслабено от комунистическата диктатура, се окажат толкова нови членове, ситуацията напомня медицински случай. Ако имунитетът в организма е отслабен, то лесно прониква всеки вирус.

 

Църквата мъчително боледува от неофитството. Огромно количество незнаещи мярка православни, както ги е нарекъл светител Григорий Богослов, се разпореждат в Божия Дом като в свой. Но ние имаме нещо, укрепяващо нашата вяра в това, че болестта ще мине: “А Църквата е почти в същото положение, както моето тяло – не се вижда никаква добра надежда, работите непрестанно вървят към лошо.” Тези думи принадлежат на светител Василий Велики. Тоест те са на повече от хиляда и петстотин години. Да, болестта е тежка. Да, тялото се гърчи в конвулсии. Но Христос е по-силен от нашите грехове. И Той ще ни излекува.

 
превод: Боян Стоянов

източник: http://azbyka.ru/hristianstvo/iskazheniya_hristianstva/4g65-all.shtml

 

 

Не бива да лъжем

Януари 7, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

 

Братя, искам да ви припомня някои неща за лъжата, защото виждам, че вие не правите усилия да сдържате езика си, от което ние леко се увличаме в много злини. Забележете, братя мои, че във всяка работа, както аз винаги съм ви говорил, може да се придобие навик и в доброто и в злото. Поради това, ние трябва много да внимаваме, да не бъдем окрадени от лъжата, защото лъжецът няма общение с Бога. Лъжата е чужда за Бога. В Писанието е казано, че лъжата е от лукавия и че той е лъжа и баща на лъжата (Йоан. 8, 44). Ето, дяволът е наречен баща на лъжата, а истината е Бог, защото Той сам казва: Аз съм път, истина и живот (Йоан. 14,6). Виждате, от кого се отделяме и с кого се свързваме чрез лъжата: отделяме се от Бога и се свързваме с лукавия. И тъй, ако ние наистина искаме да се спасим, ние сме длъжни с всичката си сила и с цялото си усърдие да обичаме истината и да се предпазваме от всяка лъжа, която може да ни отдели от истината и живота.

 

Има три вида лъжа: един лъже с мисъл, друг със слово, а трети – с живота си. С мисъл лъже онзи, който счита за истина своите предположения, т.е. неоснователни подозрения към ближния. Такъв човек, като види, че някой говори със своя брат, прави свои догадки и си казва: “Той говори за мене.” Ако прекъснат разговора, той мисли, че заради него са престанали да разговарят. Ако някой продума нещо, той с подозрение мисли, че това е казано срещу него. Изобщо, при всички случаи той следи и подозира ближния, казвайки: “Той направи това заради мене, той каза това за мене, той постъпи така заради еди кого си.” Такъв човек лъже с мисълта си, защото това, което той говори, не отговаря на истината, а е само негово подозрение, а от това произлиза: любопитство, злословие, подслушване1).  Случва се така, че друг някой предположи нещо и то случайно се окаже истина. А този, след това, желаейки, както сам казва, да се поправи, постоянно на всичко обръща внимание, като казва: “Ако някой говори за мене, аз трябва да зная в какво съм сгрешил и за какво ме осъждат, за да поправя.” Първо, самото начало е от дявола, защото той е започнал с лъжа: като не е знаел истината, измислил е това, което не е знаел. А как може лошото дърво да дава добри плодове (Мат. 7, 18)? Ако той наистина желае да се поправи, то когато брат му каже: не прави това, или защо си направил това, той не бива да се смущава, но да се поклони и да благодари и тогава ще се поправи. Защото, ако Бог види, че неговото желание е такова, Той никога не ще го остави в заблуждение, но ще изпрати някого, за да го поправи. А ако каже: аз вярвам на моите догадки за моето поправяне и с тази цел подслушва и любопитства, това е самооправдание, внушено от дявола, който желае да ни съблазни.

 

Някога, когато бях в общежитието, бях обладан от дяволско изкушение – по движенията и походката на човека да правя заключение за неговата душевна нагласа и веднъж с мене се случи следното: както си стоях, покрай мене мина една жена, носейки ведро с вода. Сам не зная как се увлякох и я погледнах в очите и в мига имах чувството, че тя е блудница. Но, едва що бях помислил това, аз вече силно съжалявах и казах за това на моя старец, авва Йоана: „Владико, какво трябва да правя, когато неволно забелязвам движенията и походката на някого и моята мисъл ми говори за неговата душевна нагласа?” И старецът ми отговори така: „Какво, нима не се случва, че някой има естествен недостатък, но с голямо усилие и труд го премахва? Ето защо, не бива от това да правиш заключение за душевната нагласа на когото и да било. И така, никога не вярвай на своите догадки, защото лошото правило и правото прави криво. Мненията 2) (на другите) са лъжливи и вредят на оногова, за когото се отнасят.”  И тъй, от тогава насам, когато мисълта ми говори за слънцето, че това е слънце, или за тъмнината, че това е тъмнина, аз не й вярвам, защото няма нищо по-опасно от това – да се доверяваш на своето самомнение3). Ако това се вкорени в нас, то довежда до там – да мислим, че наистина виждаме неща, които не съществуват и не могат да съществуват. И ще ви разкажа за това един удивителен случай, който произлезе при мене, когато бях още в общежитието.

 

При нас имаше един брат, когото тази страст много безпокоеше и той винаги така се ръководеше от своите догадки, че беше уверен във всяко свое предположение. Нему се струвало, че всяко нещо непременно е така, както му го представя неговата мисъл и не е възможно да бъде иначе. С течение на времето злото се усилило и демоните го довели до такова заблуждение, че веднъж, като влизал в градината и се оглеждал – щото той винаги се оглеждал и подслушвал – сторило му се, че вижда едного от братята да краде и яде смокини, а било в петък, рано сутринта. И тъй, уверявайки себе си, че той действително е видял това, той се скрил и излязъл из градината незабелязано. После, във време на литургия, той чакал да види какво ще прави при причастяването братът, който току-що е откраднал и ял смокини. И когато видял, че онзи си измил ръцете, за да влезе да се причасти, той изтичал при игумена и му казал: „Виж, онзи брат отива да се приобщи с божествените Тайни, заедно с братята, но ти не позволявай да му дават (св. Дарове), защото аз сутринта го видях как крадеше смокини в градината и яде.” А между това, другият брат пристъпваше вече към светото причастяване с голямо благоговение и умиление, защото той беше един от най-благоговейните. Игуменът видя монаха, преди последният да пристъпи към светото причастяване, извика го настрана и го запита: „Кажи ми, братко, какво си направил тази сутрин?” Монахът се зачуди и отговори: „Де, владико?” Игуменът продължи: „Сутринта, като влезе в градината, какво направи?” Монахът, все още учуден, пак му отговори: „Владико, днес аз дори не съм видял градината, аз даже не бях тук, в манастира, аз току-що се върнах от път, защото веднага след всенощното бдение икономът ме изпрати другаде.” Мястото на послушанието, за което монахът говори, бе доста далече и той едва успял да се завърне за Св.Литургия. Игуменът повика иконома и го запита: „Де си изпращал този брат?” Икономът отговори същото, както и монахът, т.е. че го е изпратил в еди кое си село. Игуменът  запита: „Защо не го доведете при мене за благословение?” Икономът, покланяйки се, отговори: „Прости, владико, ти почваше след бдението, затова не го доведох при тебе за благословение.” Игуменът, като се увери по този начин в невинността на монаха, разреши му да се причасти, а на другия, който вярваше на своето подозрение, наложи епитимия и му забрани да се причасти този ден. Нещо повече, като събра след светата литургия всички братя, със сълзи на очи им разказа за случилото се и пред всички изобличи провинилия се монах, с което желаеше да постигне трояка цел: първо, до посрами дявола и да изобличи този, който сее подобни подозрения; второ, чрез това посрамване да бъде простен греха на монаха и същият да получи за бъдеще Божията помощ и трето, да убеди братята – никога да не вярват на своите самомнения. И като поучи много и нас и провинилия се, той каза, че няма нищо по-лошо от подозрението и доказваше го с горния пример. Светите отци също са дали такива съвети, предпазвайки ни от увлечението да вярваме на нашите подозрения. И тъй, братя, нека се постараем да се предпазим от това зло. Защото, наистина, нищо не ни отдалечава така много от Бога и от бдителността да се предпазваме от грехове, както тази страст, която винаги ни подбужда да любопитстваме за онова, което не е полезно за нас. От това не произлиза нищо добро, а само смущение за самите нас. Така човек никога не би могъл да придобие страх Божи. Ето защо, ако поради нашата порочност, в нас се пораждат лукави мисли, ние тутакси трябва да ги обръщаме в добри и те не ще ни вредят. Защото, ако се доверяваме на нашите догадки, те никога не ще имат край и, следователно, душата ни никога не ще има мир. Ето, това е лъжа с помисъл.

 

А със слово лъже онзи, който, например, като се е предал на леност и не е станал за бдение, не казва: „Простете ми, че от леност не станах”, но казва: „Имах температура, бях много уморен от работа, нямах сили да стана, болен бях”, т.е. казва десет лъжливи думи, вместо да направи един поклон и да се смири. И ако той (в такъв случай) не укори себе си 4) също, когато му се случи да спори с някого от братята, той непрекъснато се оправдава и казва: „Но ти си казал, но ти си направил, но аз не съм говорил, но еди кой си е казал” и пр., само и само да не се смири. Или пък, ако такъв пожелае нещо, той не казва: „Аз искам това”, но изопачава думите си и казва: „Нещо съм болен, това ми е нужно, това ми е предписано” и лъже дотогава, докато задоволи желанието си. И както всеки грях произлиза или от сладострастие, или от сребролюбие, или от славолюбие, така също и лъжата произлиза от тези три причини. Човек лъже или затова, за да не укори себе си и да се смири, или затова, за да изпълни желанието си, или за някаква придобивка и не престава да заобикаля и хитрува в думите си дотогава, докато не изпълни желанието си. И както всеки грях произлиза или от сладострастие, или от сребролюбие, или от славолюбие, така също и лъжата произлиза от тези три причини. Човек лъже или затова, за да не укори себе си и да се смири, или затова, за да изпълни желанието си, или за някаква придобивка и не престава да заобикаля и хитрува в думите си дотогава, докато не изпълни желанието си. На такъв човек никога не вярват, дори ако той каже истина, никой не му доверява и самата негова истина се оказва невероятна. Понякога се случва така, че се налага да се скрие нещо малко и който не скрие малкото, причинява голямо смущение и скръб. Когато се яви такава необходимост и някой се види принуден, той може да промени думите си, за да не произлезе, както казах, голямо смущение, скръб или обида. Но и когато се яви такава голяма необходимост – да се отклони някой от истината, и тогава той не бива да бъде безгрижен, но трябва да се разкайва, да плаче пред Бога и да счита такъв случай за временно изкушение. И на такова отклонение човек не бива да се решава често, но само веднъж при много случаи. Защото, както става с разслабителното средство, ако човек го взема често, то вреди, а ако го вземе веднъж в годината, при нужда, то е полезно, така трябва да постъпваме и ние: който иска да промени думата си, по необходимост, той не бива да върши това често, а само в изключителен случай, веднъж в много години, когато види, както каза, че е крайно необходимо. Това нещо, допускано твърде рядко, той трябва да го прави със страх и трепет, показвайки пред Бога и своето желание и необходимостта и тогава той ще бъде простен, макар все пак да получава известна вреда. Ето, казах ви, какво значи да лъжем с помисъл и какво – да лъжем със слово. Сега ще ви кажа, какво значи да лъжем със самия наш живот.

 

С живота си лъже онзи, който, бидейки блудник, се преструва за въздържан човек; или, бидейки користолюбив, говори за милостиня и хвали милосърдието; или, бидейки надменен, удивлява се от смиреномъдрието. Такъв се удивлява от добродетелта, не защото желае да я похвали. Ако той би говорил с такава мисъл, той най-напред със смирение би съзнал своята немощ, казвайки: „Горко ми, окаяният, аз станах чужд на всяко добро” и тогава, съзнавайки своята немощ, той би започнал да хвали добродетелта и да се удивлява от нея. И още, той хвали добродетелта не с цел да предпази другите от съблазън, защото той би бил длъжен (в този случай) да мисли така: „Наистина, аз съм окаян и порочен, но защо да съблазнявам другите? Защо да увреждам на душата на другия и де се обременявам с нова тежест?” И тогава, макар той да е сгрешил (в гореказаното), той би се докоснал и до доброто. Защото, да осъждаш себе си е плод на смирение, а да щадиш ближния е плод на милосърдие. Но, както казах, лъжецът се удивлява от добродетелта не поради някоя от горните причини. Той си присвоява името на дадена добродетел, или за да покрие своя срам и говори за нея, така като че ли самият той е такъв, или често пъти затова, за да увреди някому и да го излъже. Защото, нито една злоба, нито една ерес, нито само дяволът не може никого да излъже (иначе), освен под маската на добродетелта. Апостолът говори, че дяволът се преобразява в светъл ангел, ето защо не е чудно, че и неговите слуги се преобразяват в служители на правдата (2 Кор. 11, 14, 15). Така и лъжливият човек, или от страх пред срама, ако би се смирил, или, както казах, желаейки да съблазни някого и да му навреди, говори за добродетелите и ги хвали и им се удивлява, като че ли сам той е постъпвал така и ги знае от опит. Такъв човек лъже със своя живот. Това не е естествен човек, а двойствен: единият отвътре, другият отвън. Животът му също е двойствен и лукав. Ето, аз ви говорих за лъжата, че е от лукавия, а истината е Бог. И тъй, братя, нека избягваме лъжата, за да се избавим от властта на лукавия, нека усвоим истината, за да имаме общение с Бога, Който е казал: Аз съм истина (Йоан. 14, 6). Господ Бог да ни даде Своята истина, защото Нему подобава слава, чест и поклонение во веки веков. Амин.

1) В слав.: преслушвания,т.е. непослушание, вражда, осъждане.

2) Зазори (подозрения) в слав.превод на тази книга, печатан в Киев, в 1628г.

3)  В слав.: самосмишлению, т.е.самозаблуда.

4) В гръц.текст: ако някой го укори в нещо, той непрекъснато променя думите си и спори, за да не понесе упрек.

 

Имитация на духовен живот

Ноември 22, 2013 in Отечески съвети

 

 

 

 

Когато епископ Теофан Затворник /+1895/ цитирал и превеждал светите отци, преднамерено пропускал местата, в които се говори за физическите аспекти на молитвата. Той постъпвал така, защото знаел, че дори и в негово време – 19 век – мнозина щели да приемат тези физически аспекти като крайна цел и да имитират, без да са разбрали същността. Затова епископ Теофан изключва тези неща от своите преводи. Сега обаче много от произведенията на светите отци са преведени и публикувани на английски и всеки може да прочете каква поза да заеме, как да седне на стола, да отпусне глава и т.н. И хората започват да имитират. Започват да мислят: „Ето, това е!”. И неизбежно, ако някой дълго пости и прави определени упражнения, у него нещо ще започне да „става”. Но това не е духовен живот. Напротив, можем да бъдем сигурни, че имаме работа с бесовска активност. Истинският духовен живот е свързан с реалността и не може да се постигне с повърхностна имитация. Обикновено не е трудно да се разпознаят тези, които опитват само да имитират духовен живот. В историята на нашето братство имаме такъв пример: В Сан Франциско живееше един човек, който се запалил по Иисусовата молитва. Постепенно той стигна до 5000 молитви на ден. Живеейки в света, сред шума на града, той всяка сутрин преди да пристъпи към каквото и да било, произнасяше на балкона до 5000 Иисусови молитви и се чувстваше удивително освежен и приповдигнат. Но веднъж, когато пристъпвал към последната хиляда, под балкона дошъл някакъв човек и започнал да се занимава със своя си работа. Тогава нашият молитвеник се ядосал до такава степен, че излязъл извън себе си и започнал да го замеря с каквото му попадне…Какво можем да мислим за човек, зает с духовен живот, практикуващ Иисусовата молитва, ако изведнъж по време на молитва започне да хвърля съдове по някого? Това означава, че вътре в него страстите са били свободни, защото е имал погрешна идея за духовния живот. Той действал, изхождайки от тази идея – от знание, и при първата възможност страстите се проявили. Много по-добре би било не да се изговорят до 5000 молитви, а да се върши друго нещо, което да е наистина духовно. Трябва внимателно да изберем нашето бойно поле. Необходимо е да започнем борбата с трезво отношение към нещата, без заслепение, като осъзнаем, че сме заобиколени от силите на този свят. С тях трябва да се борим, като постоянно насочваме вниманието си нагоре, а не надолу, т. е. да виждаме небесното, а не да се заравяме в земните неща (по-нататък ще обясня какво значи това). От светска гледна точка ще бъдем малко особени, т.е. различни от мнозинството членове на Църквата. Ще ни смятат най-малкото за странни, дори за ненормални. Но това е необходимо и централно условие, и аз отново ще се спра на него.

 

 

 

Атонците не са спринтьори, а маратонци

Август 31, 2013 in Начална страница, Сладкарница

 

 

В какво се отличават Атонските манастири от другите обители?

 

В това, че там няма никакви самостоятелни шумни изяви. Всички живеят в един колектив, единно и общежително. И старецът води своите братя така, че никой да не се извисява. Ако някой преуспява в духовния живот, то това става незабележимо, в хармонията на общия монашески живот. Т. е. там няма никакви свръхестествени старци и свръхестествени подвижници. Това всичко се приглушава, за да може човек да живее по Евангелието, за да няма никакви духовни спринтьори. Спринтьорите – това са бегачи на кратки разстояния. Хвърлил се на 50 метра, а после всички сили са изчерпани. Там не бързат, отмерено и здраво бягат това свое дълго разстояние и пресичат финала като победители. Там, на Света Гора, днес има монаси истински светии.

 

 

В православните среди има лъжлива представа за това, че старците и подвижниците на благочестието – това са мрачни и намусени хора, които ходят, навели поглед, изричайки някакви заплашителни пророчества. За съжаление, основната маса днешни доморасли “старци”, които ту тук, ту там се появяват, са хора, живели неизвестно как и неизвестно къде. Те са се състарили, побелели и считат, че имат благообразен облик, и това е повод да поучават и наставляват някого. Получава се едно душегубно актьорство.

 

При истинските духовници подобни неща няма. Даже се случва понякога те да юродстват, за да няма никакво вживяване по отношение на тях. При това те са действително прозорливи хора. И ако човек живее по евангелски, то и своята прозорливост ще я проявява по евангелски. Помните ли как е постъпил Господ, който “преломена тръст няма да дочупи и тлеещ лен няма да угаси” (Мат 12:20).

 

 

Затова и истинският духовник дава точно толкова, колкото може да понесе човек и да получи от това полза.

 

превод от руски

 

 

 

 

Християнската религия променя човека и го изцелява

Август 16, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

 

Нашата религия е религията на религиите, тя е богооткровена религия; правилната и истинска религия. Другите религии са човешки, празни, те не познават величието на Троичния Бог. Те не знаят, че целта и назначението на нашето съществуване е да станем богове по благодат, да се уподобим на Троичния Бог, да станем едно с Него и помежду си. Другите религии не знаят тези неща. Крайната цел на нашата вяра е осъществяването на Христовите думи: …Да бъдат едно. С това се завършва делото на Христос. Нашата религия е любов, ерос, въодушевление, свята и благодатна “лудост”, жажда за божественото. Всичко това се намира в нас. Придобиването на всичко това е изискване за нашите души.

 

За много хора обаче религията е някаква борба, някакво безпокойство и страх. Затова мнозина смятат “религиозните” хора за нещастни, защото виждат в какво окаяно състояние се намират. И така е в действителност. Защото, ако човек не разбере и не преживее дълбочината на религията, тогава религията става болест, и то страшна болест, толкова страшна, че човек губи контрол над своите постъпки и става безволев и безсилен, изпълнен с тревога и безпокойство, ръководен от злият дух. Такъв човек прави поклони, плаче, вика, привидно се смирява, а всъщност цялото това смирение е сатанинско действие. Някои такива хора преживяват религията като един вид ад. В църква се кланят, кръстят се, казват: “Ние сме грешни и недостойни”, а щом излязат отвън започват да псуват и хулят светинята, ако някой малко ги обезпокои. Ясно се вижда, че става дума за демонско състояние.

 

В действителност християнската религия променя човека и го изцелява. Но главното условие, за да може човекът да разбере и да познае истината, е смирението. Егоизмът или себелюбието помрачава човешкия ум, смущава го и го води до заблуда и ерес. За човека е много важно да разбере истината.

 

В древност хората живели в примитивно състояние: нямали нито къщи, нито каквото и да било друго. Криели се в пещери без прозорци и затваряли входа на пещерата с помощта на камъни и клонки, за да не прониква вятър. Не разбирали, че навън цари живот и има кислород. В пещерата човекът се похабява, разболява се, загива, докато навън получава сили. Можеш ли да разбереш истината? Тогава си на слънце, на светлина. Виждаш цялото величие на Божия свят. В противен случай си затворен в мрачна пещера. Има светлина и тъмнина. Кое е по-добро от двете? Кое предпочиташ: да си благ, смирен, спокоен, в тебе да царува любовта или да си неврозен, притеснен и да се караш с всички? Без съмнение любовта е най-възвишена. Нашата религия съдържа всички тези блага. Тя е истината. Но мнозина се отклоняват към нещо друго.

 

Онези, които отричат тази истина, са болни по душа. Те приличат на болни деца – на деца, които са останали без родители, или чиито родителите са разведени или скарани – и децата са станали неприспособими и асоциални. В ересите и сектите отиват всички духовно объркани хора. Това са объркани деца на объркани родители. Но всички тези объркани и неприспособими хора притежават енергия, упорити са и постигат много неща. Те подчиняват нормалните и спокойни хора, тъй като въздействат и на други себеподобни, а имат надмощие сред народа, защото са мнозинство и намират последователи. Има и други, които, въпреки че не отричат истината, в същото време са объркани и болни по душа.

 

Грехът прави човекът душевно объркан. Това объркване с нищо не може да се отстрани. До разрешение се идва само с помощта на Христовата светлина. Първата крачка прави Христос: “Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя” (Мат. 11:28). След това ние, хората, приемаме тази светлина със своята свободна воля, която изразяваме чрез любовта към Него, чрез молитвата, чрез участието в живота на Църквата, чрез участието в светите Тайнства.

 

Много пъти нито трудът, нито земните поклони, нито осеняването с кръстния знак привличат Божията благодат. Тук има определени тайни. Най-важното е да избягваш формата и да се придържаш към същността. Каквото и да правиш – прави го от любов.

 

Любовта винаги е готова на жертва. Ако правиш нещо насила, душата ти се смущава и се съпротивлява. Любовта привлича Божията благодат. Когато слезе благодатта, задно с това слизат благодатните дарове на Светия Дух. “А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание”. (Гал. 5:22-23). Това са свойствата, които трябва да има една здрава душа в Христос.

 

Чрез Христос човек става благодатен и по този начин живее извън злото. За него злото не съществува. Съществува само доброто, само Бог. В този случай злото не може да съществува. С други думи след като има светлина, не може да има мрак. Нито пък тъмнината може да обгърне човека, който е изпълнен със светлината.

 

 

превод от гръцки

 

 

 

 

Дълбинни изследвания на душата

Юни 26, 2013 in Начална страница, Отечески съвети

 

В началото на нашето познанство със стареца Порфирий, силно впечатление ми правеше с каква лекота той откриваше истините за мене, които знаех само аз, неща, които съставляваха тайни на душата ми, за които никой не би могъл да го извести, освен сърцеведеца Бог. Старецът познаваше в съвършенство съзнателното пространство на моята душа. С течение на времето обаче, откровенията от такъв род се повтаряха и се превърнаха за мен, по някакъв начин, в привични. Сега впечатление ми правеше това, че той откриваше истини за мене, които и аз не знаех. Беше ясно, че той се спускаше, като водолаз, в несъзнателното пространство на душата ми и там, със своята харизма, като мълния в нощта, освещаваше за миг невидимите дотогава брънки в душата ми, невидими, но толкова определящи за формирането на живота ми.

Първата забележка бяха откровенията му в Калисия, там, край разрушения строеж.  Не мога да кажа, че с тези дълбинни изследвания съм придобил удовлетворително самопознание, защото за последното се отнася светоотеческото изречение: „Дай кръв и приеми дух” – но, както и да е, те ми помогнаха да направя макар и плахи стъпки в тази посока. Плахи, защото ме плашеше тъмната дълбочина и ме безпокояха следващите едно след друго болезнени удивления.

Едно такова удивление изпитах, когато го посетих в квартирата в блока на гостоприемно приелата го духовна дъщеря, скрита от множеството посетители, тъй като той преминаваше стадий на възстановяване след опасен инфаркт на миокарда. Старецът приемаше съвсем малко посетители, и то след сложни телефонни преговори относно мястото на временното му пребиваване. В своето нетърпение да видя отец Порфирий, аз бях записал само улицата и номера на апартамента, без етажа. Затова, след като пристигнах, видях във входа на блока имената на живеещите; удивителното беше, че името на жената, при която беше отседнал Стареца, го нямаше.

Аз се разстроих, но не се отчаях, молих Божията помощ, по молитвите на Стареца, и започнах да чета имената на жителите, етаж по етаж, от първия до седмия и обратно. Не намерих името, което търсих. Убедих се, че много апартаменти бяха без имена, но не пожелах да безпокоя с питане непознатите хора.

Не сполучил и изморен, аз се отправих към изхода. Изглеждаше, че Стареца не иска моето посещение, но в този момент необяснимо вътрешно влечение ме застави да се върна. В мен изведнъж се роди странно и нелогично желание: да се кача по стълбите до седмия етаж, но без да търся имена. Много бавно се изкачих на първия етаж, след това на втория, едва добрал се до третия, видях срещу мене Стареца, в отворената врата на апартамента, очакващ ме с усмивка и казващ: „Ела, ела, влизай”. ( Влизайки в квартирата се убедих, че е анонимна)

Всичко това стана толкова естествено, че след като осъзнах необикновеността на случилото се, прошепнах: „Дивен е Бог в Своите светии”. Влязох и оставих кутия със сладки и седнах щастлив срещу стареца, който в този момент беше сам. Беше много топъл летен ден и на масата стоеше въртящ се вентилатор, който безпокоеше стареца, когато духаше срещу него, защото беше потен. „Изключи го, моля, защото замръзвам”, каза той. Аз се постарах да открия бутона, но безуспешно. Старецът дойде до мен и каза с благостна простота: „Дай, аз ще го изключа, аз знам как”. Изключи го, седна на кревата и продължи своето занятие: изрязваше с ножици византийски икони от календар. „Много ми харесва – казваше той – да изрязвам икони от хартия и да ги лепя на дъски. Стават като истински, много са красиви”. И добави: „Какво искаш да ми кажеш?”

Аз започнах да говоря за различни свои проблеми, които бях записал, очаквайки неговия отговор. На края, в опит на самопревъзнасяне, аз го уверих, че в дълбината на душата си имам желание да оставя всички тези егоцентрични проблеми и да заживея по-висок живот за Христа и за ближния. Превъзнасях до небесата преимуществата на небесния живот на божествената любов.

По времето на моята риторическа святост старецът мълчеше наклонен и изглеждаше, че беше толкова увлечен в изрязването на иконите, че приличаше на детенце, забавляващо се със своите играчки, не обръщащо внимание на разговорите на възрастните. Имах чувството, че сам развих обсъждането на проблема си и сам намерих изход. Признавам, че мен това не ме въодушеви. И не стига това, ами виждам че в последния момент старецът прекрати своето ръкоделие, погледна ме с усмивка и каза: „Добре, сега си тръгвай с добро”. Аз станах и целунах ръката му, разочарован от резултата на моето изказване и немного огорчен, защото Старецът не почете с внимание моя дълбок самоанализ. Обаче нищо не му казах и се отправих към вратата.

Не бях успял още да извикам асансьора, когато по стъпалата се показа собственичката на квартирата. Виждайки ме, тя ме попита пил ли съм кафе. Аз благодарих и казах, че няма нужда и отворих вратата на асансьора. В този момент зад себе си чух гласа на стареца: „Ей, сега се върни да пиеш кафе”. На мен не ми трябваха много покани, за да се окажа близо до него, хванах се за този предлог и се върнах.

Седейки на стола и държащ чаша кафе, аз слушах стареца, който беше оставил ножицата: „Е, толкова време стоях тук, докато ти говореше за тези толкова свети неща, които желаеше (и той ми разказа всичко подробно), но знаеш ли  какво виждах аз зад това?” „Какво виждахте, отче?” – попитах аз, изпълнен с любопитство. И старецът каза рязко: „Противоположното. Видях и някои други неща, но няма да ти кажа за тях”. Аз се изчервих и погледнах слисано към него, като актьор, на когото са дали роля на цар и изведнъж са му снели багряницата. „Прости ми, че ти го казах толково остро, но помисли по-дълбоко, няма ли в душата ти наистина това, което ти казах?”

Аз мълчейки се помолих, стараейки се да бъда по искрен със себе си, със стареца и с Бога, запитвайки се кой съм аз в действителност, а не какъв бих искал да бъда и си признах: „Отче, вие сте прав. Това, за което ви говорех, се намира на светлата повърхност на душата ми, но това, което чувствам, извира от нейната дълбина, която е тъмна, грешна и ме ужасява”.

Старецът добави: „Аз видях всичко това ясно, изрязвах икони, но предпочитах да не казвам нищо, за да не те разстройвам. Когато ти си тръгна и те срещна хазяйката, и се върна, помислих, че това е от Бога, за да ти кажа. И казах”. Виждайки ме навъсен той завърши: „Не се разстройвай, предстои много работа.”

След моята първа среща със стареца, аз казвах на приятелите си: „Трийсет години слушам разговори за Христа, и мислех, че съм разбрал нещо. Сега се чувствам като изкарал детската градина. След моите нови срещи с него им казвах – сега се чувствам като младенец, който е подал писмено заявление в градината на истинския християнски живот.”

 

Аз те познавам по-добре

Веднъж, беседвайки с него, аз казах неволно: Отче, позволете ми да ви се открия в цялата дълбочина”. Старецът, усмихвайки се каза: „Какво по-дълбоко можеш да ми откриеш, аз те познавам по-добре, отколкото ти сам се познаваш”. Аз разбрах колко прав беше той и предпочетох да бъда откриван от Стареца, отколкото да откривам сам себе си.

 

превод от руски

Из “Рядом со старцем Порфирием”