Владиката, който знаеше всичко

Декември 13, 2017 in Беседи, Начална страница

Ако мога да се гордея с това, съм кръстена от свети Йоан Шанхайски. Родила съм се рано в шестия месец и половина, с тегло – един и половина килограма и едва съм оцеляла, а седмица по-късно са ме кръстили. И смятам, че оттогава насам владиката е мой покровител.

В мен владика Йоан е оставил само детски впечатления. Той преди всичко много обичаше сираците, много се грижеше за тях. Учеше ни да обичаме молитвата и да бъдем милостиви.

Например, ни взимаше със себе си в болницата. Спомням си, че бяхме три момичета – Ляля, Леля и Люля. Аз бях Леля.

Имаше и едно момче Филип. Владиката първо ни заведе в един магазин и каза:

- Изберете си играчки.

А ние тогава изобщо нямахме играчки. Живеехме много бедно.

Той ми каза:

- А ти, Леля, вземи две играчки.

Аз бях малка, но вече знаех, че щом на етикета цифрата стои пред запетаята – това е скъпо, а ако е след нея – евтино. И все оглеждах играчките. Владиката се приближи до мен и каза:

- Не гледай колко струва, просто избери това, което ти харесва.

Много обичах като дете пухкавите зайци, и затова избрах един голям заек, и един малък. 

По-късно отидохме в детската болница. Децата видяха владиката Йоан и веднага заплакаха. Защото той по външност не беше красив, беше прегърбен, с много необичайна коса, често ходеше бос, с една дума – юродив.

Приближихме се до едно момиче, и той каза:

- Леля, дай своята играчка на момичето.

Аз си помислих – та аз самата още не съм успяла да си поиграя. Поглеждам владиката, поглеждам момичето, а той ми казва:

- Това момиче сега е болно, а ти си здрава. После и ти също може да се разболееш.

Е, аз толкова обичах владиката, как бих могла да не го послушам? И веднага дадох по-големия заек, а малкия го скрих зад мен. От този ден ми се появи прякора – Заека.

Когато напуснахме болницата той каза на моята приятелка Ляле:

- Ти ще станеш монахиня.

А тя изкрещя:

- Аз не искам да живея в манастир.

- Нищо, нищо, ще станеш монахиня.

Тя в момента е съпруга на свещеник в Женева.

На мен каза:

- Където направиш своите първи крачки, там ще направиш и последните.

Владика Йоан често се изразяваше образно, затова разбрахме, че щом първите си крачки съм направила в манастира, то, това означава, че и последните ще ги направя в манастира.

Веднъж, когато пак бяхме отишли в детската болница, Филип не искаше да даде своята играчка на болните деца. Владиката стоеше с него близо до кревата на болното дете, което заплака, изплашено от непознатите хора. Плачеше също и Филип, защото не искаше да се раздели с играчката.

После владиката му каза:

- Ти ще завършиш зле.

И той, за съжаление, когато порасна, станал наркоман и умря рано.

Много обичахме нашия владика Йоан и бяхме готови да отидем навсякъде с него, въпреки че беше строг. Аз държах владишкия жезъл, когато служеше в Леснинския манастир. На мен ми беше трудно да стоя права и се прехвърлях от единия крак на другия. Държеше всички да стоят прави. Не можеше да се разговаря в храма. По време на богослужението нищо не пропускаше, службите бяха много дълги, така че ние понякога дори негодувахме – кога вече ще свърши?

Той знаеше всичко. Не мога да обясня с думи. В мен имаше детска любов и привързаност. Но дори и сега аз разбирам, че той всичко знаеше.

 

Да, той беше прозорлив. Например, стоим в църквата. Време е да се приближим до кръста, а зад мен две жени стоят и спорят. Едната казва:

 

-О, аз няма да дойда, гнуслива съм, няма да целуна ръката му.

А втората й казва:

-Да, ама това е владиката, трябва да отидеш.

А тя, в никакъв случай не иска и не иска. Приближава се втората, а владиката й казва:

- Кажи на своята приятелка, да дойде поне да целуне кръста. Ръката ми може да не целува.

Един друг случай стана с мен в моето ранно детство. Аз бях малка, но много упорита. По онова време вече ме бяха поставили да слагам орлите на архиерейската служба. И един ден някой владика взел и хвърлил орела, казвайки, че владика Йоан няма да стои после на него. А аз така го обичах – и си казах: „Ах, така значи! Аз ще ти покажа!” И замълчах. Аз разбира се, казах всичко на майка Теодора, и после реших да си мълча. На следващия ден беше заседанието на Синода, пет архиереи служиха на литургията. Оставих всички орли настрана, освен един. Майка ми каза:

- Леля, орлеца.

Аз поклащам глава. А тя отново:

- Леля, орлеца.

Аз отново поклащам глава.

След литургията ми поискаха обяснение. Всички питаха:

- Леля, защо не постави орела?

И тогава владика Йоан влиза и казва:

- А може, някой да не иска да стои на този орел?

Бях на пет и половина години, погледнах владиката и си помислих: „Сега той ще разкаже всичко за моите детски пакости”.

И без да чакам пълното разобличаване, казах:

- О, владико, простете, аз вчера откраднах краставиците от градината. Толкова ми се ядяха.

Той обичаше децата. И тази любов остана завинаги в сърцето ми.

Помня, че той често посещаваше болниците, довеждаше хората в църквата, причастяваше ги. И ако докторите казваха за някой, че той е безнадеждно болен, то владиката възразяваше:

 

- Не, той ще живее.

 

Той простичко утешаваше:

- Всичко ще бъде наред.

И човекът се възстановяваше.

Една жена се разболяла от рак, направили й операция, а на третия ден при нея отишъл докторът и й казал:

- Нищо ви няма.

- Как нищо? – се удивила тя.

- Не знам, но при вас дойде вашия дядо, прекръсти ви и ви поръси с вода.

- Но, аз нямам никакъв дядо – възразила жената.

- Ето на вашето нощно шкафче има снимка на вашия дядо.

А там стояла снимката на свети Йоан.

И в моя личен живот се случват удивителни неща. Ако с някой съм постъпила лошо, тогава аз виждам на сън владика Йоан, размахва пръст към мен и ми казва – „бъди внимателна, докато свещта не е угаснала”. И разбирам, че съм направила нещо неправилно. Всъщност не вярвам в сънища, но това беше особен случай.


Източник: православие ру

 

Промяна на ума

Март 1, 2017 in Беседи, Начална страница


Покаянието е изразено в гръцката дума μετάνοια. В буквален смисъл, тя означава промяна на ума. С други думи, покаянието е промяна на човешкото настроение, навиците, начина на мислене; промяна на нещо вътрешно. Покаянието е нов анализ на човешките отношения, промяна на живота.

Как може да се стигне до това? По същия начин, по който тъмната стая е осветена от лъчите на слънцето, когато човек влезе в нея. Гледайки в стаята, която е в мрак, той може да види само някои неща, а по-голямата част от нещата, не може да ги види, но не се съмнява в тяхното присъствие. Много неща се виждат различно от това какви са в действителност. Човек трябва да се движи внимателно, защото не знае какви препятствия може да срещне. Въпреки това, когато стаята светне, нещата се виждат по-ясно и движенията са по-освободени.

Същото се случва и в духовния живот.

Когато сме потопени в грехове и нашият ум е зает с житейски грижи, ние не забелязваме състоянието на нашата душа. Безразлични сме към това, какви сме вътрешно и дълго оставаме на погрешния път, без да сме наясно с това.

Но когато лъчът на Божията Светлина проникне в душата ни, каква мръсотия виждаме в нас! Колко много лъжи, колко много неистини! Колко много мръсни дела се разкриват, за които сме смятали, че са правилни! И ни става ясно кой е правилният път.

Ако тогава разпознаем нашето духовно нищожество, нашата греховност и сериозно искаме нашето поправяне, то сме близо до спасението. От дълбочината на душата ни, със сълзи молим Бога: „Смили се над мене, Господи, смили се по Твоята голяма милост! Прости ми и ме спаси! Дай ми да видя собствените си грехове и да не осъждам моите братя!“

източник: hristijanskiportal.com

Предайте на хората: макар да умрях, съм жив!

Ноември 23, 2016 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Светител Йоан (Максимович), или както всички го знаят Шанхайски и Сан Франциски Чудотворец, е добре познат в целия свят със своите чудеса и със строгия и аскетически живот, който е водел. Огромната му любов към хората го е карала да върши безброй много милосърдни дела, лишавайки себе си от сън и почивка.

 

Светител Йоан е бил строг аскет, закрилник на бедните, сираците и немощните, благодатен целител на човешките души и тела, юродив заради Христа, съвременен апостол в Азия, Европа и Америка.Той никога не лягал да спи, нощите прекарвал в молитва. Господ Сам му откривал, кой се нуждае от помощ, и той неочаквано се явявал там, където е бил особено необходим. Владиката минавал през стени; прогонвал бесовете от обсебени; отговарял на незададени на глас въпроси; изцелявал безнадеждно болни, обречени на смърт хора; предварително знаел нуждите и скърбите на идващите при него. От него изхождала сила, привличаща хората повече, отколкото безчислените чудеса: това било силата на Христовата любов.

 

За вярващите от целия свят светител Йоан Чудотворец е бърз помощник в беди, болести, скърби и любвеобвилен утешител по време на всякакви страдания.

 

Постоянната му грижа за умъртвяване на плътта имала за основа този страх Божий, който владиката пазел по Преданието на древната Църква и Света Русия.

 

Носел Владиката дрехи от най-евтина тъкан и меки чехли или сандали, винаги без чорапи – каквото и да е времето. Често ходел бос, подарил сандалите си на някой бедняк. Той дори служел бос, за което бил подлаган на сурово порицание.

 

Сега вече е известно, че Владиката бил не само праведник и подвижник, но и толкова близък на Бога, че обладавал дар на прозорливост и по неговите молитви ставали чудеса.

 

Той посещавал и затворите, извършвайки Божествена литургия за осъдените на обикновена малка масичка. Но най-трудното дело за пастира е да навестява душевноболни и бесновати (Владиката ясно ги различавал). В предградията на Шанхай имало психиатрична болница и само той притежавал духовна сила да посещава тези тежко болни хора. Той ги причастявал и те удивително мирно го приемали и слушали, винаги чакали неговото идване и го посрещали с радост.

 

Той е ходел обикновено бос (за умъртвяване на плътта) – дори в най-големи студове. Случвало се, върви бос на студа по каменистата алея от корпуса до храма, който се намирал при вратите, а корпусът бил вътре в парка, на хълмче. Веднъж си бил наранил крака, докторите не можели да го излекуват, и имало опасност от заразяване на кръвта. Наложило се да вземат Владиката в болница, но той отказвал да лежи на креват. По настояване на началството той, в края на краищата, се покорил и легнал на легло, но сложил под себе си ботуш, за да му бъде неудобно да лежи. Сестрите от болницата, французойки, казвали: „Вие докарахте при нас светец!“ Всяка сутрин при него идвал свещеник, служил Литургия и Владиката се причастявал.

 

Една интересна случка от живота на светеца илюстрира неговото желание да не се осъжда ближния дори и при по-особени обстоятелства. Той винаги се е водил от огромната си любов към хората и се е молел за всички.

 

Веднъж в края на богослужението на Владиката му станало лошо, и той се съгласил веднага да се качи в килията си. Съпроводил го кадетският възпитател, който бил силен и висок мъж. Когато те отворили вратата на владишката килия, видели някакъв човек, който крадял. Като видял, че няма накъде да бяга, този човек изскочил през прозореца, намиращ се доста високо. Въпреки това кадетският възпитател се втурнал след него, но Владиката го спрял и казал: „Нека бяга. Аз го познавам, вчера дойде при мен, дадох му пари. Щом се е върнал, значи са му трябвали повече, нека бяга, аз ще се помоля за него.“

 

За почитащите неговата памет, свети Йоан Шанхайски и Сан Франциски Чудотворец върши големи чудеса и до днес. Нека просим неговото застъпничество пред Бога и макар да си е отишъл от този свят той е наш молитвеник на небето.

източник: из книгата „Свети Йоан Шанхайски и Сан Франциски Чудотворец“

Трудно е да си близко до светец

Юли 28, 2015 in Беседи, Начална страница

 

- Отче, казаха ми, че лично сте познавали владика Иоан Шанхайски. Можете ли да ни разкажете как сте се срещнали и какви отношения сте имали?

 

- Светителят Иоан Шанхайски и Сан-Франциски беше човек, който постоянно слушаше гласа Божий и не позволяваше на околните да го отвлекат от беседата с Бога, включваше и тях в това общение. Без никога да прекъсва беседата с Господа, въвеждаше хората в тази беседа и я водеше непрестанно. Това е именно нещото, което прави човека да познава Бога. Но хората не разбираха това, защото не знаеха Бога. Затова можеха да нарекат владиката луд. Той се съгласяваше с тях. И това е истина, той беше безумен – от гледна точка на света. Живееше заради Бога.

 

Преди много време, още юноша, той приел монашески постриг и обещал на Бога никога да не спи в легло. В продължение на целия си живот нито веднъж не спал в легло. Освен един случай, когато бил в Лесненския женски манастир във Франция. Игумения тогава била майка Магдалена. Владика Иоан имал много висока температура, боледувал. Тя му казала:

 

- Отивайте в леглото!

 

И той отишъл и легнал. Отец Митрофан, неговият килийник бил поразен: никога не бил виждал владиката да легне в постеля. Той отишъл при майка Магдалена и й казал:

 

- Как сте посмяли? Владиката е такъв аскет! Той е дал обет пред Бога никога да не спи в постеля!

 

Тя отишла при владиката и се обърнала към него с думите:

 

- Простете ми!

 

- Да ви простя? За какво?

 

- Казах ви да легнете в леглото и вие ме послушахте, като нарушихте обета пред Бога.

 

- Не, не съм го нарушил – отвърнал владиката – защото тука вие сте игумения, това е вашия манастир. Направих това, което благословихте, заради послушанието, съхранявайки при това своя обет пред Бога, тъй като послушанието е повече от самочинни обети.

 

Такова разбиране имаше той за Бога.

 

 

Беше удивителен, изключителен човек. Предпочиташе да служи бос, защото се чувстваше недостоен да се намира обут в олтара. Обясняваше това на хората, защото те често недоумяваха, защо той прави така.  Обясняваше, а те стигаха до още по-голямо недоумение. Веднъж хора, считащи се за праведници, се обърнали в Синода с жалба против този, по думите им, непотребен безумец, творящ в църквата не знам си какво. Синодът заповядал на владиката да прекрати подобен род „прояви” и да си слага обувки. И той започна да ги слага, защото е по-добре да си послушен. Представете си какво бихме направили ние на негово място! Бихме осъдили целия Синод, бихме го проклели и казали, колко лоши са всички там. Ние бихме разказвали за това, колко ние сме святи, а колко ужасни са там, в Синода.

 

Когато преди много години служех в Сан-Франциско, познавах една жена на име Олга. Когато имаше имен ден, аз отидох да я навестя и да я благословя. Тогава я попитах:

 

- Вие сте дошли от Шанхай заедно със светител Иоан, не е ли така?

 

- Да – отговори тя. – Той беше такъв… как да се изразя … Познато ли ви е чувството, когато имате камъче в ботуша си и при всяка стъпка се чувства, до болка?  Така беше и владиката: той винаги напомняше за това, колко силно обичаме себе си и колко невероятно малко обичаме Бога. Всеки път като се виждахме, той с въздишка се хващаше за главата, съкрушавайки се за мене. Общуването с него – даже когато не казваше нищо – пронизваше сърцето като остър нож, напомняйки ни за това, колко обичаме себе си.

 

Още ми разказа и за това как веднъж се готвели да отбележат тридесет годишнина от сватбата. А бяха състоятелни хора, имаха красив дом. На юбилея от съвместния живот устроили пищен обяд. Дошъл и владиката. Тя го сложила на почетно място на масата. Поднесли първото блюдо – супа. Олга още се суетяла в кухнята с прислугата, проверявала дали всичко е на висота. Владиката седял на масата и не виждал, какво прави тя. И ето че се появила – така красива, облечена, гримирана, със скъпоценности, украшения, прическа. Владиката я погледнал. Взел кастрона със супата и си го изсипал на главата. Тя извикала от ужас, побягнала, донесла кърпа.

 

- Какво ви има? Нещо не е ли наред?

 

- Не, няма нищо – отвърнал владиката – Не исках единствено ти да изглеждаш като клоун. Господ е сътворил твоето лице, а ти се опитваш да го промениш? Защо?

 

По нейните думи, след това тя нито веднъж не използвала козметика. Ето такъв беше владиката.

 

- Да, удивителен човек. Майка Варвара разказва на сестрите, че силата на неговата молитва изпитала дори нашата обител.

 

- Да, това е удивителен човек. Аз присъствах на неговото прославяне. Служех. Беше извършена последната панихида, преди светите мощи да бъдат пренесени в църквата. Като извадиха мощите, владиката беше толкова прекрасен! Мощите се намираха в криптата на църквата. На прославянето дойдоха множество стари свещеници и дякони, болшинството от тях беше над седемдесетте. Всички се стремяха да поносят ковчега. Собствено ковчегът с мощите се състоеше от три ковчега, един в друг. Беше им много трудно, едва го носеха, освен това беше нужно да се изкачват по върха на хълма, за да внесат мощите в църквата.

 

Попитах епископа:

 

- Защо възложи пренасянето на мощите на стари хора? Трябваше да повикаш младежи.

 

Той отговори:

 

- Всички те бяха ръкоположени от владиката. Те казваха: Владиката беше съвсем нестяжателен.

 

Беше толкова красиво… Беше Пасха…

 

 

 

Светите Жени-мироносици

Април 24, 2015 in Беседи, Начална страница

 

 

 

 

Мироносиците приготвили миро, за да помажат с него Тялото Христово.

 

Но не им се удало да изпълнят това, защото преди тяхното идване на гроба Христос възкръснал от мъртвите.

 

Въпреки това тяхната жертва била не по-малко приета от Господ, защото Той гледа на човешките сърца и приема намерението като изпълнено, ако не се е удало възможност да бъде извършено, въпреки всички усилия и старания.

 

„Намерение милостивное Богу угодит” – се възпява в деня на светите жени-мироносици (2-ри възкресен седален на утренята).

 

„Владиката е любочестив, и делата приема, и намерението целува, и деянието почита, и предложението хвали” (Слово на Св.Йоан Златоуст на Пасха).

 

Имало е, разбира се, мироносици, които не само с намерение, но и на дело са помазали Христа с миро и са направили това още преди дните на страданията Му.

 

Това били – Мария, сестра на Лазар, също жената, която помазала Христа по време на вечерята в дома на Симона фарисея, и жената, помазала Христа два дни преди Неговата кръстна смърт.

 

За последната Господ ясно е казал, че тя е приготвила Неговото Тяло за погребение и че ще бъде проповядвано за нея по цял свят, където бъде проповядвано и Евангелието.

 

Така е приел Господ „милостивното намерение” на жените-мироносици, които възлюбили Христа от цялото си сърце, следвайки Го неотстъпно по цяла Галилея и които не Го оставили даже по време на разпятието. Той приел още и помазването на Неговите нозе с миро от чистата Мария, за която още преди бил казал, че „Мария избра добрата част”(Лк.10,42). Той не отхвърлил и целуването на Неговите нозе от грешницата, която от събраното по нечист начин богатство принесла жертва угодна Богу – миро, разтворено със сълзите на покаянието.

 

„Аромати богатею, добродетельми же нищетствую, яже имам Тебе приношу, даждь Сам яже имаши, и ослаби, остави,” – викала тя към Христа (из канона на повечерието на Велики вторник).

 

„Миро у мене тленное, миро у Тебе жизни” – звучало в нейната душа (пак там).

И действително, вместо тленно богатство, Господ й въздал нетленен дар – Той простил множеството нейни грехове и възкресил умъртвената й от греха душа, както възкресил четверодневния Лазар от гроба.

 

Още повече Той възнаградил и прославил верните Нему мироносици, защото им се явил най-напред и чрез тях възвестил Своето Възкресение на апостолите и на целия свят.

 

Така Господ не оставя на никого длъжник и въздава с дарове, несравнено по-хубави от тези, които Му се принасят.

„Помяни, Господи, плодоносящих и добротворящих во святих Твоих Церквах и поминающих убогия, воздаждь им богатыми Твоими небесными даровании,” – моли Светата Църква при принасянето на Безкръвната Жертва.

 

„Даруй им вместо земных небесная, вместо временных вечная, вместо тленных нетленная” (Евхаристически канон на литургията на Св.Василий Велики).

 

Принасяйки нещо в дар Богу, било то жертва за храма, или помощ за бедните, ние всъщност не даваме, а получаваме.

Даваме материални ценности, а ще получим в свое време духовни дарове според мярката на нашето усърдие.

Ценността на нашия дар Богу в Неговите очи се определя не по количеството и стойността му, а по произволението на нашето сърце.

 

„Истина ви казвам, че тая бедна вдовица пусна повече от всички; защото всички тия от излишъка си пуснаха приноси за Бога, а тя от немотията си пусна цялата си прехрана, що имаше…” – казал Господ за вдовицата, дала двете лепти за храма (Лк. 21, 3-4; Мк. 12, 44).

 

Така и нашите дарове имат цена пред Бога, доколкото с тях са съединени нашата любов към Бога, молитвите и сърдечното ни разкаяние за нашите грехове.

 

Всички наши материални дарове Господ приема само като външно проявление на нашето вътрешно преклонение пред Него, приема ги така, както и всеки друг външен израз на любовта и почитта към Него.

 

Затова, вървете всички смело към Христа, принасяйте Му дарове, кой какъвто може; уподобявайте се на мироносиците, и на стоящите в правия път, а и на падналите в бездната на греха (по усърдието за принасяне на дарове).

 

Принасяйте Му горещи молитви и покаяние от дън душа, а като външно тяхно изражение нека бъдат дарове за Църквата, която е Тялото Христово (Еф. 1,23; Кол.1,24), подпомагане на Неговите по-малки братя (Мт. 25,40), украсяване на храмовете, целуване на иконите и другите светини.

 

Господ ще приеме всеки наш дар за Църквата, като благоуханно миро, няма да отхвърли нашите сълзи и целувки, но ще въздаде прощение на многото грехове, на тези, които са обикнали много.

Само за това трябва да се грижим – нашия дар наистина да бъде чист пред Бог, да няма в чувствата ни тщеславие или гордост, презрение и ненавист към ближните, а също и да бъде проявено всичкото ни усърдие, така че нашият дар да бъде приятен Богу, за да не се уподобим на онези, които говорили на Христа – „Радвай се” – с насмешка над Него.

 

Неугодни Богу са жертвите, когато се принасят с хладна пресметливост, когато, имайки възможност да принесем по-доброто, ние принасяме по-лошото (Малах. 1,8 и 14), когато се стараем не да направим полезното за храма и нашите ближни, а за това – да стане точно това, което ние искаме.

Мерзко пред Бог е и целуването на светините, когато се извършва с устни (с червило б. ред.), свидетелствуващи, че нашето внимание е насочено към нашата външност, а още и с уста, които мърсят светинята.

 

Не прощение, а осъждане ще донесе такова преклонение пред Бога!

„Очистим себе, братие, от всякия скверны плоти и духа, свещи душ наших просветим нищелюбием, не снедающе друг друга оклеветанием” (стихира на Сирни петък), а най-вече „ да очистим чувствата” и сърцата и тогава „узрым неприступным светом Воскресения Христа блистающася и радуйтеся рекуща, ясно услишым,” пеейки победно над нашите грехове.

 

Из книгата “Блаженный Святитель Иоанн Чудотворец” – Игумен Герман (Подмошенский), Иеромонах Серафим Роуз

 

 

 

Пред Плащаницата

Април 10, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Скръбно събрание. Печално зрелище. Пред нас е мъртвец, при това – мъртвец необикновен. Пред нас лежи Царят на небето и земята, Творецът на цялата вселена. Той умря за нас. Ние съгрешихме, а пострада Той. Хората нарушиха Божията заповед, отстъпиха от Бога, а Бог, желаейки да ги привлече към Себе Си чрез Своята любов, се измъчва и умира за тях. Бог не би могъл да страда и умре бидейки Бог, затова и се въплъщава, и със Своята човешка природа страда и умира, не преставайки да бъде Бог. Всичко това прави за нас, за да яви Своята любов към нас.

 

С каква благодарност към Него трябва да са изпълнени сърцата ни!

 

С какво можем ние достойно да Му благодарим?

 

Донесени са на гроба Му цветя, запалени са свещи. Господ не отхвърля и тези жертви, но друго желае Той и само чрез него ще приеме и останалите приношения. „Синко, дай Ми сърцето Си” (Притч. 23,26) – казва Бог още в Свещеното Писание на Ветхия Завет. Нашите сърца очаква Бог; ето кое сме длъжни да Му принесем. Да любим заповедите и учението Му и да ги изпълняваме – ето благодарността към Пострадалия за нас, която Му е приятна и угодна.

 

Като се покланяме да целунем лика на бездиханния Спасител, нека вземем твърдо решение да вървим по пътя, указан от Него. А ако се наложи по този път да претърпим неприятности и да срещнем трудности, помощник ще ни бъде Сам Христос, Който ще възкреси със Себе Си тези, които са пострадали с Него и ще им даде безконечните блага на Своето небесно Царство, с което да се сподобим и ние. Амин.

 

Из книгата “Блаженный Святитель Иоанн Чудотворец” – Игумен Герман (Подмошенский), Иеромонах Серафим Роуз

 

 

Страстната седмица

Април 7, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Tържественият Вход Господен в Йерусалим е начало на Христовите страдания.

 

При радостните възклицания на хората Христос отивал на смърт, на която Го предал същия този народ, който така възторжено Го бил посрещнал. И от този ден Православната Църква, като че вървейки след Господа, започва ежедневно да възпоменава събитията, ставащи през следващите дни. Ето на Велики Понеделник Господ е на Елеонската планина, изсушавайки предварително смоковницата със Словото Си, открива на Своите ученици бъдещето на Йерусалим, изобличава книжниците и фарисеите за единствено външното изпълнение на Моисеевия Закон. Продължавайки Своите поучения, Господ отначало в притчи, а после и ясно изобразява края на света и Страшния Съд. В Сряда, в дома на Симона прокажени жената излива миро на Неговите нозе, а Иуда обещава на архиереите да предаде Учителя. На Велики Четвъртък Господ извършва Тайната Вечеря, а литургията в този ден особено ярко напомня за това, че причастявайки се със Светите Тайни с благоговение, ние заедно с апостолите вкусваме Тялото и Кръвта Христови, а причащаващите се недостойно се уподобяват на Иуда. Но нека всеки се стреми да се причасти, разкайвайки се искрено за своите грехове, и ще получи милост от Господа. След Тайната Вечеря следва Христовата молитва в Гетсимания, залавят Христа и Го отвеждат при първосвещениците, където нощем се извършва съд над Него, а сутринта Го отвеждат при Пилат. Вечерта на Велики Четвъртък се четат 12-те Евангелия на Страстите Христови. Настъпва Велики Петък. На Часовете също се четат Евангелията за съда на Пилат, разпятието и кръстната смърт Христови. Християните пазят в този ден най-строг пост.

 

Вечернята, която в този ден се извършва, ако е възможно в третия час, съдържа в себе си възпоменание за Христовата смърт и завършва с изнасяне на Плащаницата, изобразяваща свалянето от Кръста  и погребението на Тялото Христово. След това пред плащаницата се чете канона „Плач Богородичен над гроба”.

 

Утренята на Велика Събота изобразява пребиваването на Тялото Христово в гроба и слизането на Душата Му в ада. Литийното шествие в края на утренята тайнствено изобразява Христовото обхождане на ада (а не Неговото погребение, както е прието да се говори), който е бил разрушен от Христовата Светлина и освободените души на праотците радостно славили Христа. Освобождавайки от ада душите на починалите, Душата на Христа се завръща в Неговото Тяло. В този момент все още никой на земята не знае за това, което се извършва в другия свят, войниците стоят на стража пред гроба, апостолите скърбят, мироносиците се готвят да отидат и помажат Тялото, но ангелите с пророците и праведниците вече прославят Победителя на смъртта. Това се изобразява в четивата и песнопенията на вечернята на Велика Събота, съединена с литургията, на която при пеене на „Воскресни Боже, суди земли…” черните облачения се сменят със светли. Настъпва очакването на този светъл час, когато всичко ще се озари от Светлината и небесата и земята ще се изпълнят с победни славословия на Възкръсналия Христос.

 

На Пасхалната литургия ние се причастяваме с Възкръсналия Христа.



Из книгата “Блаженный Святитель Иоанн Чудотворец” – Игумен Герман (Подмошенский), Иеромонах Серафим Роуз

 



Спомени за св. Йоан Шанхайски

Март 12, 2015 in Беседи, Начална страница

 

СПОМЕНИ ОТ ЕДИН СЕМИНАРИСТ- Протойерей  Урош  Максимович

 

Неговият живот действително беше ангелски. Наистина може да се каже, че той повече принадлежеше на Небето, отколкото на земята. Кротостта и смирението му напомнят тези, които са увековечени в житията на най-великите аскети пустинници. Храна той приемаше в количество, необходимо за поддържане на телесните сили. Облеклото му бе просто, а от легло той въобще не се нуждаеше. Стаята му се намираше в сутеренно помещение, с един прозорец без завеса, с изглед към вътрешния двор. В стаята му имаше обикновена маса, стол и креват, на който той никога не лягаше. На масата винаги бе Светото Евангелие, на полицата – богослужебни книги. И повече нищо. По всяко време на нощта можеше да бъде заварен да чете Библията, тъй като в закона на Господа бе волята му, и върху Неговия закон той размишляваше денем и нощем (ср.Пс. 1,2 ). Преживяванията, които той изпитваше по време на църковните служби или на молитва, не могат да се изразят с думи. Необичайна бе и неговата подготовка за Божествената литургия: още от четвъртък ядеше по-малко, в петък и събота – едва се докосваше до храната, докато в неделя не извърши Литургията.

 

През първата седмица на Великия пост той не вкусваше нищо, но всеки втори ден служеше, както и в течение на Страстната седмица. Когато настъпваше Великата  Събота, тялото му вече бе съвсем изтощено. Но в деня на Възкресението Христово той сякаш се възраждаше. След Божествената Литургия силите му се връщаха и ангелска радост озаряваше лицето му. Така пред очите ни протичаше неговият подвижнически живот.

 

Отец Йоан бе рядък молитвеник. Той така се потапяше в текста на молитвите, че се създаваше впечатление, сякаш направо беседва с Бога, Пресвета Богородица, ангелите и светиите, които стоят пред неговите духовни очи.

 

Обичаше ни всички  и ние него също. Ежедневно и ежечасно той се молеше за нас . Всяка нощ, като ангел- хранител, ни пазеше: на един поправяше възглавницата, на друг одеялото. Винаги, влизайки в стаята или излизайки от нея, ни благославяше с кръстното знамение.

 

След възвеждането на йеромонах Йоан в епископски сан, владиката бил назначен в Шанхайската епархия. За сираците и децата на нуждаещите се родители той устроил дом, поверявайки ги на небесното покровителство на горещо почитания от него Свети Тихон Задонски, обичащ децата. Той сам събирал болни и гладуващи деца по улиците и тъмните пресечки на бедните и мръсни  шанхайски покрайнини.  Веднъж, като разбрал от вестниците, че в някои бедни квартали на града понякога кучета разкъсват бебета, хвърлени в кошове за смет, Владика Йоан се запътил нататък. Из тъмните улици на бедния квартал, където живеели пияници и всякакви тъмни личности, владиката изведнъж чул да стене бебе в кофа за боклук. Той взел бебето с помощта на една своя спътница, която го придружавала през цялото време. Така с настъпването на нощта владика Йоан влязъл в приюта, носейки със себе си двама малчугани.

 

Ето едно  поразително съобщение от очевидец, от Лидия Лю, свидетелстващо за неговата духовна висота. „Владиката два пъти идва в Хонконг. Това изглежда странно, но, без да познавам Владиката, му написах писмо с молба за помощ на една вдовица с деца, и също го попитах за някои лични духовни проблеми, но отговор не получих. Мина една година. Владиката пристигна в Хонконг, и аз бях в тълпата, която го посрещаше в храма. Владиката се обърна към мен и каза: „Вие ли сте тази, която ми написа писмо! „Бях поразена, тъй като Владиката никога преди това не ме бе виждал. Когато изпяха молебена, Владиката стоейки до аналоя, започна да казва проповед. Аз стоях заедно с майка ми, и ние и двете видяхме светлина, обкръжаваща Владиката и отиваща надолу към аналоя –сиянието бе с дебелина един фут (около 30,5 см) .”

 

Из книгата „Свети Йоан Шанайски и Сан Франциски Чудотворец”

 

Бог е огън

Януари 14, 2015 in Беседи, Начална страница

 

 

 

 

Бог е огън пояждащ. Когато някой предмет се докосне до огъня, той се изменя: или изгаря, или се закалява.

 

Така човек, когато се докосва до Бог, или погива, или се спасява.

 

Огънят – винаги е огън! Но ето че от допира с него се получава и пепел, и стомана, в зависимост от това, което се допира.

 

Така става и с човека и всичко зависи от това – какво той ще принесе на Божествения огън, в какво състояние ще се докосне до Бога. Ако той държи себе си подобно на желязо, то желязната сила ще стане стоманена. Ако се разпуска до слабостта на сламата – ще изгори.

 

Всеки човек рано или късно, неизбежно ще се докосне до Бога и горко му ако не се приготви за тази среща.

 

Толстой се приближил до Бога небрежно, самоуверено, причастил се без страх Божий и станал богоотстъпник.

 

Ще дойде час, когато искаме или не – ще се срещнем с Божията сила.

 

Лопатата е в ръката Господня. С лопатата се подхвърля зърното и сламата и последната бива отвята от вятъра, а зърното пада в нозете на Хазяина и го събират в житницата, сламата се оставя или се изгаря.

 

Неминуема е срещата с Господа и трябва да се готвим за нея.

 

Нашите грехове – това е сламата, изгаряща при тази среща. Трябва предварително самите ние да произнесем съд над себе си и самите ние, готвейки се за тази среща, да се отделим от сламата, изгаряйки греховната слама чрез покаяние.

 

Греховете или изгарят сами, или заедно с тях изгаря и човека, отдаден на греха.

 

Трябва да знаем за Страшния Съд и да се отнасяме към този ден и това събитие както подобава. Трябва да очистваме душата си, да се молим.

 

Към това събитие трябва да се отнесем ясно и съзнателно, а не както животното, което обръща глава, за да не вижда опасността.

 

Из книгата “Блаженный Святитель Иоанн Чудотворец” – Игумен Герман (Подмошенский), Иеромонах Серафим Роуз

 

 

Христос се ражда

Декември 25, 2014 in Беседи, Начална страница

Христос раждается, славите!

Христос с небес, срящите!

Христос на земли, возноситеся!

Слиза на земята Този, Който седи на херувими! Ражда Се в грешния свят Този, Който вечно се ражда от Бог Отец! Слиза от небесната вис Царят на вселената при човека, дълбоко паднал в ямата на греха и неверието!

 

Ободрете се духом, всички живеещи на земята! При вас и заради вас идва Син Божий! Не за наказание и съд идва Той при нас, а заради нашето спасение.

 

Ето, Той е вече тук, в малкия Витлеем, в бедните ясли. Заради какво е тази бедност? Заради кого е дошъл на малката земя, в малкия град Този, Когото не могат да вместят небесата?

 

За да намери „понизения малко под ангелите”, създадения по Божий образ човек. Както добрия пастир, оставил в гората деветдесетте и девет овци, тръгва и търси да намери единствената заблудила се овца, така и на Господ не са достатъчни неспирните славословия на безбройните ангелски сонмове, и върви Той, за да призове към славословие „понизения малко нещо спроти ангелите”, но заблуден човешки род. Както жената, изгубила драхмата, внимателно мете пода, за да я намери, тъй Господ обхожда грешната земя, за да я очисти.

 

Сред ангелските песнопения чува Бог и стона на страдащото човечество, и от пълнотата на небесната слава Той вижда чернотата на земята. И идва Господ, идва да даде на земята небесна слава, а на хората – ангелско блаженство.

 

С каква благодарност към Него трябва да са препълнени сърцата ни! С какви гръмки приветствия, идващи от дълбините на душата, трябва да срещнем Христа. Та нали Неговата любов се простира над всеки от нас, и всеки един от нас, Той иска да възведе на небето.

 

С какво ще Го срещнем? Какви достойни дарове ще Му принесем?

 

„Какво да Ти принесем, Христе, задето Си се явил на земята, като човек, заради нас?”

 

Цялото Божие творение бърза да се поклони на родилия се Цар, своя Създател. Ангелите Му принасят пение, небето – звезда, влъхвите – дарове, пастирите – благоговейно изумление, земята – пещера, пустинята – ясли, човешкия род – Дева Мария.

 

Какво ще принесе всеки от нас лично от себе си?

 

„С какво да застана пред Господа, да се поклоня пред Бога Небесни? Да застана ли пред Него с всесъжения, с едногодишни телци” (Мих. 6,6), – питал някога Моавитския цар Валак.

 

„О, човече, казано ти е що е добро и какво иска от тебе Господ: да работиш справедливо, да обичаш милосърдни дела и смирено да ходиш пред твоя Бог” (Мих. 6,8). „Принеси жертва Богу хвала и отдай на Всевишния твоите оброци” (Пс. 49,14).

 

„Прочее, нека чрез Него непрестанно принасяме Богу хвалебна жертва, сиреч, плода на устните, които прославят името Му. А благотворителността и щедростта не забравяйте, защото такива жертви са благоугодни Богу.”(Евр. 13,15-16).

 

Отвори Господ небесата за нас, земнородните. Да отворим и ние душите и сърцата си за Господа. Нашите уста да Му принесат пение и хваление, а ръцете ни да вършат дела на милостиня.

 

Заедно със славословие и хвала, да принесем всеки от сърце на лежащия в ясли Господ всяко добро дело. Нека радостта на целия свят да изпълни сърцето на всекиго, разпръсквайки околните житейски грижи и въздигайки нашите умове и мисли към небето. Защото оттам се чува радостно ангелско благовестие:

 

„… днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ.” (Лк. 2,11).

 

 

 

Из книгата “Блаженный Святитель Иоанн Чудотворец” – Игумен Герман (Подмошенский), Иеромонах Серафим Роуз

 

“Вие отивате на сигурна смърт” – за Свети Йоан Шанхайски

Май 19, 2013 in Начална страница, Сладкарница



В 1947 година стана военен конфликт между китайците и японците. Китайците приближиха своите войски и откриха огън през английската територия по военните плавателни съдове, стоящи на котва на река Вампу. Съдовете стояха близо до брега, скрити от голямо и дълго, във вид на тераса, здание, в което имаше 36 помещения. Пи началото на обстрела хората, намиращи се там, избягаха. Блажени Йоан разбра, че всички помещения отдясно, и отляво на църквата са напълно разрушени. На първия етаж, където по-рано беше кухнята, бе разположена медицинска част. Там паднал взрив, били счупени всички стъклени съдове и дори полиците. Но помещението, където беше църквата, се беше запазило: стените бяха непокътнати, нямаха дори пукнатина. Никой не вярваше в това. Архиепископ Йоан реши да огледа църквата през нощта, когато по улиците на Концесията няма никой. Когато той стигнал до моста през канала, го спряла японската охрана. Понеже японците не го разбирали, единият от тях изтичал за преводач, който казал на Епископа, че не може да се върви по улиците, тъй като по цялата улица се води бой между китайската пехота и японските морски пехотинци. Можело отчетливо да се чуе престрелката. И преводачът казал:“Вие отивате на сигурна смърт”.

Но Епископа поискал писмено разрешение да премине. Преводачът изтичал и се върнал с разрешение от щаба.

Блажени Йоан се спуснал по тъмната улица и се оказал в зоната на стрелба. Огънят спрял докато той пресичал улицата, но след неговото минаване бил възобновен.

Блажени Йоан огледал църквата и се върнал по същия път. По-късно той разказваше, че я цялото помещение дори стъклата на прозорците са се запазили цели, нито една икона не е паднала. Когато пък той се връщал обратно през моста, японската охрана му отдала войнска чест, понеже били изумени, говорейки, че Бог го е превел нататък и обратно.