Във време на изпитание на вярата

Юли 4, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 

„Ето какво изпитание имахме в лагерите“ – разказваше ни о. Николай – „когато ни принуждаваха да се отречем от вярата и веднъж вкараха всички вярващи – и епископи, и свещеници, и миряни, в ледените води. Това бе на Север. Разсъблякоха ни. И така ни оставиха в лютия студ, сложиха и стража с кучета. Стражата се сменяше, а ние стояхме във водата и тихо се молехме“.

Господ ми помагаше да си казвам непрестанно Исусовата молитва. Само нея и „Богородице, Дево“ си повтарях непрекъснато, и по едно време дори ми стана огнено горещо. Всички се стараеха да стоят близо един до друг, но къде ти! Разбирахме, знаехме, че скоро ще се представим пред Господ. Някой се мъчеше да казва псалми, но устата му не успяваха, сковани от лютия студ. С времето един по един всички се вкочанясваха и започнаха да потъват в ледената вода. Главички, като цветчета в студа, току изникват ли, изникват. После се чува едно изхлипване, по тялото пробягва последна тръпка и – душата отлита право към Престола Божий – като мъченица… Никой не се отрече от Господа. Ангелите се спускат и ги прибират…

Яви ми се Царицата Небесна и ми каза: „Не преставай да се молиш, молитвата ти ще те опази и ще те изцели. Помолих се на Господа за тебе, да те задържи на земята, това е нужно за силата на Божията Църква. Моята благодат и тази на Сина Ми ще пребъдва с теб вовеки“.

Божията Майка ме обгърна с такава Светлина и огнена топлина, че аз стоях под Нейния Покров невредим и останах единствения жив.

Когато ме измъкнаха от водата, заведоха ме при началника в бараката. Вече не се смееше като преди – „И какво, помогна ли ти твоя Бог?“ Успях да произнеса: „Вярвам и изповядвам Пресветата Троица, и Майката на моя Бог!“

 

- „Помоли се за дъщеря ми, тя е тежко болна“ – изговори изплашено човекът, който по-рано мислеше, че може да се живее без Бога“.

След това отецът погледна през прозореца своето „Йерусалимско дворче“ и не можа да сдържи сълзите си… Плака беззвучно, устните му се мърдаха едва-едва и накрая прошепна: „Майко Божия! Царице Небесна! Какво правеха с нас, през всичкото онова време! Всички бяхме изтощени, полуживи, за жилища копаехме в снега ями, правехме колибки, там криехме, всеки каквото намерил – елхови клони, шишарки… Дъвчехме ги – все нещо като ядене е… Ето какво изпитание за нашата вяра ни изпрати Господ!“

 

Св. Николай Чудотворец чудесен избавител на погиващите

Юли 2, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

 

Тази история научих от йеромонах Теофилакт, живеещ в Псково-Печорския манастир, през втората половина на 80-те години. А на него му я разказал един военен – капитан първи ранг, вярващ човек. Как стигнал той до вярата?

На младини той командвал торпеден катер в Тихия океан. Веднъж катерът се отправил на дежурство в морето. Прогнозата на синоптиците била благоприятна, нищо не предвещавало беда. Но изведнъж на хоризонта се появил неголям облак, който започнал стремително да расте. Задухал силен вятър, който започнал да прераства в стремителен ураган. Разразила се силна буря. Огромни вълни започнали да заливат неголемия кораб.

Катерът се мятал ту на едната страна, ту на другата. Водата попаднала в машинното отделение. Всеки момент катерът щял да спре – и край с всичко.

Капитанът не бил от страхливите, и въпреки това страхът от смъртта се приближил към неговото сърце – ами нали той не е сам, той отговаря за екипажа. Какво да прави? И изведнъж си спомнил далечните думи на майка си: „Моли се на Бог. Той ще те спаси навсякъде“. И думите на дядо му, стар морски вълк: „Който не е бил на море, той не се е молил на Бога“. Капитанът в детството си не е ходил на църква: пионер, комсомол, после служба. Как да се моли – не знаел. Но вътре, в душата си възкликнал: „Господи, спаси ме. Господи, помилуй.“

И изведнъж станало чудо. Той видял как един старец в свещенически одежди върви право по вълните. Капитанът успял дори да разгледа неговото лице – правилни черти, неголяма брада, ясен поглед. Старецът благословил кораба с двете си ръце и изведнъж вятърът утихнал. Морето се успокоило. Бурята свършила. Капитанът си поел дъх.

Прибирайки се, той си обещал непременно при първа възможност да отиде в храма и да запали свещ от благодарност за своето спасение и за спасението на екипажа. Но в Далечния Изток във времето на гонения почти всички храмове били унищожени.

Въпреки това скоро му се отдал случай. Той бил изпратен на командировка в Ленинград. Минавайки покрай Садовой, капитанът забелязал прекрасна катедрала с пет кубета. Той слязъл от трамвая и тръгнал към нея. Това била катедралата „Свети Николай“, храм с морска слава. Но капитанът не знаел за това. Той влязъл в долния полумрачен храм, купил голяма свещ за 2 рубли и 50 копейки и започнал да се оглежда къде да я постави. Забелязал една икона с изображение на благообразен старец в епископски одежди и решил: „Ще я поставя на този дядо“. Капитанът се приближил, вгледал се и се вцепенил. Ликът на светеца съвпадал точно с чертите на лицето на онзи удивителен старец, който тогава в Тихия океан спрял бурята! „На кого е този образ?“ – попитал капитанът служителката в тъмния халат. „Как на кого? На светителя и чудотворец Николай, защитник на плаващите по море“, – отговорила тя.

Този случай беше описан с малко по-други думи в сборника на о. Теофилакт „Това се случи в наше време“. Изминаха 27 години от тогава, когато го прочетох. Много неща съм изтрил от паметта си, но главното остана – образът на свети Николай. Милостив и чудесен избавител на погиващите.

 

Източник: притчи@ot_unosti

Свети Нектарий, Митрополит Пентаполски

Май 9, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Свети Нектарий, който умрял още през 1920 г. – служил в наше време, в един селски храм, повече от една седмица.

Известно е, че в Гърция св. Нектарий е почитан като велик чудотворец. Там е популярна следната поговорка: „За свети Нектарий не съществува неизцелима болест“. Преди няколко години в едно планинско село на Егина останали без свещеник. Минавало време, а нов свещеник така и не бил изпратен. Настъпил Великият пост и селяните взели да се вълнуват.

В Гърция в първата и последната седмица на Св. Четиридесетница не се работи и не се учи – това е време за молитва. Навсякъде се спускат знамената в знак на траур за Христовото разпятие, хората присъстват на дълги великопостни служби, навред се извършват литии, спазва се строг пост без олио, а мнозина дори и не хапват нищо. Да се остане без свещеник през това време е просто немислимо.

Като се посъвещавали, селяните решили да напишат писмо с молба до епархийския архиерей. „Владико свети“ – молели те – „изпратете ни свещеник поне за Страстната седмица и за Пасха. За да можем достойно да се приготвим, покаем, помолим и така с радост, заедно с целия останал свят да посрещнем светлото Христово Възкресение. Не ни оставайте сираци, свети владико, не забравяйте за нашите скърби. Изпратете ни йерей, благословен от Ваше Високопреосвещенство“.

Епископът прочел писмото и го представил за разглеждане на епархийския съвет. „Кой от вас, отци, може да отиде в това село?“ – запитал той. Но всеки от присъстващите на съвета взел да посочва различни причини, да обяснява заетостта си, заради която не може да отиде в това село. После преминали към друга точка от дневния ред и писмото на планинците останало затрупано под купа от други книжа. А по-нататък и изобщо го ЗАБРАВИЛИ, покрай многото грижи и приготовления за предстоящия празник.

Накрая настъпил великият празник на Възкресение Христово, който в Гърция винаги се посреща по особено тържествен начин. Православието е официалната религия на Елада и Великден е същевременно и държавен празник. След като изминала първата празнична седмица, епархийските служители и епископът намерили на масата писмо от жителите на планинското село. „Свети владико“ – пишели те – „нямаме думи да изразим цялата наша благодарност и сърдечна признателност за Вашето пастирско участие и помощ за нашата енория. Вечно ще бъдем благодарни на Бог и на Вас, свети Владико, за благоговейния свещеник, който ни пратихте, за да служи на Пасха. Досега не сме имали случай да се молим заедно с такъв благодатен и смирен Божи служител“.

Архиереят започнал епархийското събрание с въпроса: „Кой от свещениците е отишъл да служи в селото, от което е дошло това писмо?“ Но всички мълчали, защото никой не бил отишъл да служи в планинското село. Епископът бил завладян от голямо недоумение и горещо любопитство. След няколко дена по каменистите пътеки на Егина се вдигал облак прах – към загадъчното село се носел архиерейският кортеж. За пръв път в забутаното село пристигал владика с пищна свита. Всички жители на селото, от мало до голямо посрещнали гостите с козунаци, боядисани яйца и цветя и тържествено ги съпроводили до малкия старинен храм.

В Гърция всички свещеници са считани за държавни служители и всеки един е длъжен да се запише в църковния регистър, дори и да е служил само веднъж. Архиепископът се поклонил на храмовата икона и веднага влязъл в олтара. През отворените царски врати всички видяли как той взел регистъра и се приближил до тясното прозорче. Бързо прокарал пръста си до последния запис. Там с красив почерк било написано – „Нектарий, митрополит Пентаполски“. Владиката изтървал регистъра и паднал на колене.

Новината за великото Божие чудо поразило като небесен гръм всички присъстващи в храма! Последвала дълбока тишина, която сякаш звънтяла сред дълбоко развълнуваните чувства. Хората падали на колене, вдигали ръце към небето, прегръщали се, плачели и гръмко благодарели на Бога и на св. Нектарий.

Едва сега всеки от присъстващите разбрал какво е станало.

Господ Вседържител дочул сърдечните въздишки на Своите верни овчици, изоставени в печал, които те му принесли със сълзи на очи в далечното малко селце високо в планината и им изпратил един достоен пастир – от Своето Небесно Царство. Земният им владика по човешката си немощ забравил стадото от своите верни, но не и Небесният им Владика.

Цяла една седмица – през 2001 г., светителят Нектарий, който бил умрял през далечната 1920 г., бил жив – с простодушните овчари и техните семейства и служил в храма, водил ги в литийни шествия, оглавявал нощно време тържествените траурни шествия-епитафии с Гроба Господен, пял с тях химни и молитви, изповядвал ги, утешавал ги и ги наставлявал. От никого досега те не били слушали такива слова за Бога. Оказало се, че този старичък геронда с мек глас го е познавал лично.

И този народ разбрал, защо през цялото това време бил изпълнен с такава огромна, неземна радост.

 

 

Две от чудесата на Свети Паисий Светогорец

Април 12, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 

“Аз, преди шест години“, си признал един млад мъж пред мнозина, бях анархист. Носех обици и взимах наркотици. Един мой приятел имаше книга на Стареца Паисий.

През декември 1996 г., този мой приятел се намирал в книжарницата на манастира в Суроти, където имало една двойка с малкото си момиченце и техния баща, две жени на средна възраст и един млад мъж. Изведнъж се чул силен вик. Една от жените на средна възраст, която била едра жена, се сринала на пода и започнала да се удря и да вика бясно. Тя размахвала главата си насам и натам. Гледката била наистина ужасна. Жената с малкото дете излязла навън, а останалите се доближили до нея и се опитали да й помогнат. Жената изревала и казала с мъжки глас: „Аз ще се погрижа за вас, момчета, които не вярвате, аз ще ви покажа… Сега, за много кратко време и ще ви поставя 666 на ръцете ви… Вие всички ще ми се поклоните… Вие губещи идиоти…“ – и още други обиди.

После започнала да заеква и да се страхува. „Паисие, не ме изгаряй, не ме изгаряй. Ти искаш да ме изпратиш обратно в Тартар… И този загубеняк ме води по всички тези манастири… защо й помагаш? Ще ме изгориш, ще ме изгориш.“ И тя изкрещяла още по-силно. Удряла се толкова силно, че всички се страхували да не си разбие черепа. Ясно било, че тя е обезпокоявана от демон.

„А… ааах“ – извикала тя отново, „Сега и Мария е дошла… ще ме изгориш Паисие.“ Тя излязла навън и извикала силно и останала неподвижна, сякаш е изгубила съзнание.

Онези, които стояли близо до нея, се приближили да й помогнат, а жените я покривали с дрехите си. Веднага щом се успокоила, те я вдигнали от пода. Тя отворила очи и заплакала спокойно и тихо. Жената започнала да благодари от дълбините на своето сърце. „Благодаря ти, Отче Паисие… Благодаря Ти, Боже – повтаряла тя отново и отново с голяма благодарност.

После станала и отишла пред иконата на Христос и Богородица и извикала на висок глас: „Боже Мой… Боже Мой. Как прие мен, която съм недостойна… Благодаря Ти, Боже Мой. Благодаря ти, Отче Паисие… не съм достойна, Боже Мой, за тази помощ.“

Сцената била много трогателна. По-късно благодарила на моя приятел и си тръгнала. Жената имала демон. Когато си тръгвала, тя споменала, че предишната нощ е видяла Стареца Паисий на сън и той й казал: „Ела на гроба ми и аз ще се погрижа добре за теб.“ Тя отишла в манастира и питала къде е гробът на Стареца, поклонила му се, а след това отишла в книжарницата, в която се е случило по-горе разказаното.

Следващото чудо е разказано от госпожа Л. М. Н., руски лекар от Москва: „Пострадах при една злополука, в резултат на което лявото ми око ослепя. Заведоха ме в Московската болница. Стаите бяха препълнени и затова ме поставиха в коридора. През тази нощ, аз изобщо не можах да спя. Молех се и бях много разтревожена. Някъде към сутринта, когато съм била в състояние между съня и пробуждането, дойде Старецът Паисий. Видях го ясно и го познах, защото бях чела книга за неговия живот. Той покри главата ми със своята кърпичка и изчезна. От същия този момент разбрах, че аз виждам с ослепялото си око. Не беше нужно докторите да правят нищо. Държаха ме в клиниката от 4 февруари до 11 февруари 2002 г.

Благодаря на Бог за милостта Си към мен, и на Стареца Паисий за неговата помощ.“


източник: agapienxristou

Удивително явяване на Свети Порфирий и чудното изцеление на тежко болна жена

Февруари 7, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

В книгата „Пътувайки зад стените на града“, монахиня Порфирия, която в цивилния живот е била шофьор на такси, разказва за удивителното явяване на св. Порфирий и чудно изцеление на млада жена, което показва, че животът продължава и след смъртта, и ни учи, че никога не трябва да губим надежда, защото Бог е Всесилен и Всемогъщ.

Беше 2 ч., аз бях на площад „Свети Анаргион“ в Атина.

Бях спряна сред светлините на Атина. Един мъж приближи към мен…:

- Можете ли да ме заведете до Мениди?

- Не – отвърнах аз – не мога.

Не можех, защото трябваше в 3 ч. да пътувам за Пирея.

Мъжът стоеше срещу мен и чакаше да мине друго такси. Нещо вътре в мен ми казваше, че трябва да му помогна. Направих му знак да дойде при мен. Веднага щом влезе в таксито, възкликна:

- Това е невъзможно!

И той взе снимката на св. Порфирий, (която имах в таксито) в ръката си и я целуна. В този момент светлината се промени и аз обърнах към Мениди. Исках да си взема снимката обратно, но когато видях как я гледа с любов, съжалих за тази моя мисъл.

- Познавате ли го? – ме попита той.

 

- Не, но от неговите книги аз го опознах и го обикнах много.

- Искате ли, госпожо, да ви кажа как аз се запознах с него?

- Разбира се – отвърнах с радост.

- Научих, че жена ми е тежко болна, от рак. Лекарите й даваха само три месеца живот. През това време моят най-голям син завършваше средното си образование. Каза ни, че е уредил да отиде с десет от своите съученици до връх Атон за една седмица. Казахме му, че сме съгласни и децата заминаха.
В същото време, жена ми взе да се влошава. Лекарят, който се грижи за нея ни каза, че краят наближава. Попитахме го със силна болка:

- Докторе, какво можем да направим за да й дадем още малко живот?

Той отговори:

 

- Можем да направим операция, и нека Бог да помага! – отвърна той.

Съгласих се, и жена ми също беше съгласна, тъй като искаше да доживее, докато синът ни се върне.
Синът ни се върна толкова радостен, толкова щастлив, както никога не сме го виждали преди. Той ни каза колко хубаво било, че е бил там, и как монасите са ги посрещнали топло, и какъв мир е придобил в душата си. Каза ни, че е почувствал Божието присъствие толкова близо, че е забравил, че майка му е болна. Припомнил си за нея, когато Старецът Порфирий се появил пред тях.Той ни каза няколко удивителни неща за Стареца Порфирий, който се беше явил по невероятен начин за нас.

- Извинете – подхвърлих аз – кога се случи това?

- Случи се през 1996 г.

Всички деца стояли под едно дърво, говорили си и се смеели, когато изведнъж един монах се приближил към тях. Те се изправили и целунали ръката му, а Старецът започнал да казва имената и фамилиите на децата. Както можете да си представите, децата са били изненадани от това, че той знае имената и фамилиите им. На моя син казал:

- Кажи на майка си, че няма да има операция, тя вече е по-добре!

- Ти познаваш ли я? – попитал той.

- Познавам я, аз познавам всеки от вас!

- Кой си ти? – попитали те.

- Аз съм Стареца Порфирий – казал той и си тръгнал.
Като се връщали от Света Гора, те спрели в Уранополис в една аптека за да си купят аспирин, тъй като ги хванала морска болест и виене на свят. Влизайки в аптеката, видели снимка на Стареца Порфирий и казали:

- Това е Стареца Порфирий, когото видяхме на Света Гора!

И веднага щом аптекаря чул това, той попитал смутено:

- Извинете ме, деца, видели сте този Старец на Света Гора? Сигурни ли сте?

- Разбира се, сигурни сме, – отвърнали те. Ние всички говорихме с него. И разбира се бяхме изненадани, че той знаеше нашите имена и фамилиите ни. Когато го попитахме кой е той, ни отговори, че е Стареца Порфирий.

- Деца, аз съм сигурен, че сте го видели, но… Да не се изплашите, когато ви кажа, че Старецът е починал преди пет години!

Децата били шокирани!

- Невъзможно! – казали те. Ние току-що говорихме с него!

Жена ми и аз вярвахме, че са видели някой друг, който изглежда като него и който също се нарича Порфирий. Тъй като всички монаси си приличат един на друг.

- Не ми ли вярвате, а? Във всеки случай той каза, че не трябва да се оперираш, защото си по-добре – казало момчето на майка си.

Два дни по-късно, ние отидохме в болницата. На следващата сутрин, операцията щеше да се състои. Времето настъпи и докато чаках с мъка пред операционната, изведнъж видях, че жена ми излиза. Завтекох се към нея и попитах:

- Какво се случи?

- Няма да се оперирам, добре съм!

Докторът излезе след нея.

- Какво стана, докторе?

- Не знам, тя не иска да я оперирам!

- Казах ти – отговори тя – по-добре съм!

- Скъпа, ти полудя ли? – прегърнах я и се опитах да я убедя, че трябва да се съгласи да се оперира.

Тя каза:

- Казах ви, че се чувствам по-добре. Направете ми изследвания и ще видите, че съм по-добре, чувствам го!

- Чудесно! – каза докторът – нека да не я принуждаваме щом се чувства по-добре.

- Не вярвате ли? Чудесно! Направете изследванията за да ви го докажа.

И наистина изследванията бяха направени. На следващия ден резултатите бяха готови и докторът погледна сериозно.

- Какво показват изследванията? – попитахме го ние.

Сякаш болестта никога не я беше докосвала! Докторите погледнаха старите и новите изследвания и не можеха да повярват! Бяха изненадани, това беше невъзможно, и казаха, че на следващия ден ще направят нови.

Когато синът ми дойде и докторите казаха, че ще трябва да се направят нови изследвания, той ми каза:

- Защо не ми вярваш че, видях Стареца Порфирий на Света Гора?

Тогава докторът каза:

- Кого си видял? Стареца Порфирий ли?

- Той ми каза, че майка ми е добре и няма нужда от операция.

Тогава докторът извади от джоба си снимка на Стареца Порфирий.

- Него ли си видял, моето момче, на Света Гора?

- Да, него!

- Изследванията са верни! Вашата съпруга е добре, и сега може наистина да си върви! Вървете и се пригответе!

Докторите бяха дали на жена ми три месеца живот. Изминаха две години от тогава, а тя е дори по-добре от колкото е била преди да се разболее. Затова, аз обичам Стареца Порфирий твърде много. Били сме в манастира много пъти. И когато имаме трудности, той ни помага.

 

Разказът на този мъж за това чудо на Стареца Порфирий ми даде голяма радост. Единственото нещо, което прошепнах, когато човекът си отиде беше: „Благодаря Ви!“
източник: agapienxristou

 

Старецът Николай Гурянов и невярващият англичанин

Януари 15, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Една история за стареца Николай Гурянов

 

“Веднъж един руски професор по математика дошъл при стареца Николай Гурянов, който живеел на остров Залит, заедно с един свой английски приятел, също професор по математика, който бил убеден атеист.

Руският професор много се надявал и се молел за своя приятел, да повярва в Бога.

 

А англичанинът си мислел: „Ако старецът ми покаже някое чудо, тогава ще повярвам“.

 

Пристигнали, старецът ги посрещнал, завел ги в килията си и веднага, още с влизането си казал: „Какво чудо мога да ти покажа, синко?“

 

Приближил се към електрическия ключ и започнал да щрака: „Ето, сега има светло, а сега няма. Ето сега има светло, а сега няма. Ха-ха-ха!“

 

Посмели се и отец Николай ги изпратил: „Вървете си с Бога, чеда мои, докато е спокойно!“.

 

Англичанинът също се посмял – какво чудо може да има тук? Нали е учен човек. Върнали се от острова на материка, и що да видят – тълпа народ, милиция, работници мъкнат някакви кабели. „Какво става тук?“, попитали професорите. „Ами от три дена на острова, откъдето идвате няма ток“, им отговорили работниците…

 

И нашият английски учен веднага обърнал лодката обратно към Стареца.

 

Източник:https://vk.com/soborno

Свети Николай спасява по чуден начин една невярваща старица

Декември 6, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Една жена разказваше за случка, станала с нея през 1991 г. Името й е Екатерина и живее в Солнечногорск. През една зима тя се разхождала край брега на езерото Сенеж и спряла да си почине. Седнала на една пейка да се полюбува на езерото. На същата пейка седяла и една бабичка и те завързали разговор за живота. Старата жена се оплакала, че синът й не я обича, снахата много я обижда, „на мира не я оставят“.

Екатерина като благочестива православна жена, естествено, започнала разговор за Божията помощ, за вярата, за Православието, за живота по Закона Божий. Казала, че тя трябва да се обърне към Бога, от Него да иска помощ и подкрепа.

Старицата отговорила, че никога не е ходила на църква, не знае никакви молитви. А Екатерина, без да съзнава, сутринта била сложила молитвеника си в чантата. Спомнила си за него, извадила го и го подарила на бабичката.

Старицата я погледнала с удивление:

- Ах, миличка, няма ли да изчезнеш сега?

- Но какво ви става? – попитала Екатерина.

- Че ти не си ли Ангел Божий? – изплашено попитала старицата и й разказала какво й се е случило предната седмица.

В дома й се създала такава обстановка, че тя се почувствала съвършено излишна и решила да се самоубие. Отишла до езерото и седнала на една пейка, преди да се хвърли във водата. Внезапно на същата пейка приседнал един благообразен на вид старец, с побеляла, къдрава коса, с много добричко лице и запитал:

 

- Какво се готвиш да направиш? Да се удавиш? Ти не знаеш ли за какво страшно място си се запътила? Там е хиляди пъти по-страшно, отколкото живота ти тук. Помълчал малко и пак попитал:

-  А защо не ходиш на църква, защо не се молиш на Бога?

Тя отговорила, че никога не е ходила на църква и никой не я е учил да се моли. Старецът я попитал:

-  А грехове имаш ли?

Тя казала:

-  Какви грехове? Никави особени грехове нямам.

А старецът започнал да припомня всичките й грехове, лоши постъпки, назовал дори тези, които вече била забравила, за които освен нея друг никой не знаел. Тя само се чудила и се ужасявала. Накрая попитала:

- Но как да се моля, като не знам никакви молитви?

Старецът й отговорил:

- Ела тук след седмица и ще разбереш как да се молиш. Също ходи в храма и се моли.

Старицата запитала:

- А как ти е името?

Той казал:

- Вие ме наричате Николай.

В този миг тя погледнала някъде настрани, а когато се обърнала, до нея нямало никой.

превод от руски език

Господи, помогни ми някак

Октомври 16, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница, Семейство

 

 

“Да се моли човек на Бога за земното е все едно да иска от царя шепа земеделска тор.” Аз чух това изречение в началото на моето въцърковяване и винаги ми е било неуместно да се моля за нещо светско и материално. За нещо, което е малко пред Бога. Истината е, че аз никога през живота си не съм се молила да се омъжа или да имам добра оценка на изпита.

Но в по-трудните моменти, винаги в мислите си съм казвала: “Господи, помогни ми някак за това, т.е. ако ми е наистина необходимо и нужно.”

Когато се замисля, не съм възкликвала така само в по-заплетените ситуации! Някога това наистина е било за “Шепа земеделска тор.” Това, за което се моля не може да бъде дребно и нищожно. Но веднъж на практика ми се показа, че Бог за нас все пак не е само Цар, но Той е и наш Отец. Например, децата понякога молят бащите си да им намерят червейчета за риболов, да търсят в тинята, с лопатата да копаят в купа с оборска тор… И на бащата не му е трудно това.

Всъщност, аз ще ви разкажа за това време, когато аз и съпругът ми не бяхме все още родители, така че подобни сравнения не биха ни дошли изобщо наум. И така, веднъж на мен ми дойде мисълта да купя на моя съпруг палто. Бяхме женени само от 6 месеца, дойде зимата и аз открих, че съпругът ми, който преди това сериозно мечтаел да стане монах, с цел да се откаже от материалното, няма никаква зимна връхна дреха. Той имаше сватбен костюм, иподяконска мантия и военна униформа, която му беше станала малка с два номера. Заплатата му беше малка, а имахме и малки студентски стипендии.

Накратко, започнах да се чувствам неудобно като гледам как под красивата мантия съпругът ми облича военна риза, а ръкавите й са къси. Взех си стипендията, хонорара от местния вестник и парите, подарени от майка ми за Нова година – доволна отидох в магазина. Как да не съм доволна: в портфейла ми имаше 4500 рубли, което за мен си беше по това време огромна сума.

Представях си съпруга ми в дълго обикновено палто. И никакъв компромис по отношение на якетата с цип! Може да ви изглежда смешно, но аз тогава наистина не знаех колко може да струва това.

И така, намерих аз палто. Не в най-обикновен магазин, без високо качество, т.е. намерих точно това, което си представях, че искам. Цената му беше – 1200 рубли. Това бяха две заплати на моя мъж плюс една моя стипендия. Усмихнах се и си отидох вкъщи.

Разбира се, аз не се молех за подновяване на гардероба на мъжа ми. И дори не се молех за заплата – това е някак “противно”. Но в мислите си казвах: “Да, Господи, какво да правим с това?”

А след няколко дни някой от храма се обадил на съпругът ми да чете Псалтира за починал роднина. Мъжът ми се върна у дома късно, с две големи торби в ръцете. Роднините на починалия вече били раздали неговите вещи: нещо дали на бездомните, а друго на близките. Просто на никого не му ставало зимното палто, номерът бил много голям. Било им жал да хвърлят дрехата на улицата, която почти не била носена. Дали я на младежа, който чел Псалтира.

Когато разтворих торбите, аз се разплаках от радост. В торбите намерихме нов елегантен мъжки шлифер, есенно палто от добър кашмир и зимно палто с висока яка. И всичко сякаш беше ушито точно за мъжа ми.

Обясних на мъжа ми причината за моята радост, а той после дълго време се шегуваше: “Моята жена прави чудеса!”
Е, сега това е друг въпрос…

Шегата настрана, но аз разбрах, че ако желанието ни е “дребна работа” за Господ, то на Него изобщо няма да му бъде трудно да направи това за нас. Разбира се, не трябва молитвите за светските, дребните неща да изместват молитвите за истинските и важните неща като: покаяние, помощ в борбата с греховете и т.н. Но, все пак, можем пред Бог да въздъхнем дори и за някоя дреболия. В края на краищата, именно по-голямата част от живота се състои от дребни неща.

…А с течение на времето ставаш все по-зрял и се научаваш много от нещата да решаваш сам. И все по-рядко въздъхваш като малко изгубено и непосредствено дете: “Господи, какво да правим с това?” Сам си знаеш как, кога и какво.

И тук най-важното е да не се забравя, че всичко идва от Него, защото ако се забрави това, можеш да чуеш от Него: “Щом сама решаваш, сама си го направи това.”

източник: амвон.мк

 

Чудото на св. Марина от Андрос

Юли 16, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница

Много са чудесата, извършени от великата светица-закрилница и помощница на страдащите света Марина. И днес има свидетелски разкази, потвърждаващи помощта й за хора, които с вяра и упование са прибягвали към нея.

В семейството на Васос Василиу от Лимасол, Кипър, се случило нещастие. Синът му Андреас спешно се нуждаел от операция за присаждане на костен мозък. След дълго време на търсене, продължило две години (от 2000 до 2002 г.) включително на призиви за помощ по телевизията се намерил донор. Операцията трябвало да бъде извършена в САЩ, в болницата МД Андерсън, Хюстън.

Родителите на малкото момче отправяли ежедневни молитви към Господа, Пресвятата Му Майка и към всички светии за помощ, с надеждата операцията да бъде успешна и детето им да оздравее. Малко преди да заминат за Америка, узнали за чудесата, които върши св. Марина за болните хора. Някой им казал, че на остров Андрос има прочут манастир, посветен на светицата. Тъй като нямали време да го посетят, се обадили на игумена архимандрит Киприан с молба да се помоли от тяхно име на св. Марина за здравето на сина им. Той ги уверил, че ще се помоли самата св. Марина да бди над него при операцията.

 

Семейството пристигнало в САЩ и денят на операцията настъпил. Внезапно в операционната влязла една жена, която казала, че също е хирург и помолила да присъства в качеството на помощник. Първоначално лекарят-хирург отказал, като се основал на правилника на болницата да не се допускат външни лица при операция. Но непознатата лекарка настоятелно молила за това, като демонстрирала такова познаване на клиничния случай и практиката си в хирургията, че убедила лекаря в своята вещина и той я допуснал да присъства.

 

В хода на операцията непознатата помогнала много със знания и опит и всичко приключило с успешен край. Американският хирург уведомил родителите на момчето за това и изразил учудване, че са дошли да го оперират чак зад океана, след като в родината си имат такива талантливи хирурзи като лекарката, която са довели със себе си.

 

На свой ред родителите били смаяни, че някой техен лекар-сънародник е дошъл инкогнито да помогне на техния син в Америка. Най-вероятно, предположили те, след като случаят им добил известност чрез телевизията, някоя лекарка от Кипър или Гърция е решила да дойде тук, без да ги уведоми. И отишли на рецепцията, за да видят данните, която тя е оставила при регистрацията си.

 

Какво било огромното им изумление, като прочели името в книгата. Там било написано – „Марина от Андрос“. След много време, изпълнено с щастие, удивление и смайване те благодарили от все сърце на милостивата светица Марина, която чула молитвите на игумена архимандрит Киприан и се притекла на помощ с личното си участие в операцията.

 

Още щом се върнали в Кипър, семейство Василиу направили това чудо обществено достояние пред всички медии, като споделили, че в знак на благодарност ще посещават всяка година манастира на св. Марина на о. Андрос.

 

Настоящата история стана известна благодарение на пенсионираната лекарка г-жа Спиридула Кириакопуло, както и на игумена и на братството на манастира „Света Марина“ на о. Андрос.


Източник: Оrthodoxia.gr

 

До вечерта имах парите, от които наистина се нуждаех

Юни 28, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Игумения Йерусалима ни разказа следната интересна случка:

 

„Беше краят на седмицата – петък. На следващия ден – събота, трябваше да платя на работниците, които работеха по ремонта на манастирските сгради. Имахме нужда от сума в размер на 5100 леи.

 

- Какво да правим, отче? Тъжна съм. Утре е денят, в който трябва да заплатя на работниците, а нямаме никакви пари в касата.

 

- Не бъди невярваща – ми каза отец Дометий. Света Богородица, която толкова много пъти ни е помагала, няма да ни остави дори и сега!

 

Събота сутринта, отец Дометий излезе по задачи.

 

Когато тръгваше, отново го попитах притеснена:

 

- Какво да правя, отче? Днес трябва да платя на работниците!

 

- Отиди при Света Богородица в църквата – ми каза отец Дометий. Моли се с вяра и Тя няма да ни остави.

 

Застанах пред иконата и се поклоних. След това с подтисната душа, отидох да посвърша малко работа. На обяд, когато отец Дометий се върна в манастира, аз все още бях тъжна.

 

- Поклони ли се на Света Богородица? – ме попита той, идвайки към мен.

 

- Поклоних се, – отговорих аз с половин уста, – но молитвата ми бе слаба и нищо не се случи.

 

Докато стояхме двамата и си говорехме на пътя, от другата страна на реката, до манастира, спря малка червена кола. Отеца каза шеговито:

 

- Пристигнаха парите!

 

От колата слезе една жена и дойде при нас. Запознах се с нея. Тя беше от Букурещ. Разказа ни следната история:

 

- Имах много трудности в семейството. Помолих се на Бога да ми помогне, като Му обещах да дам пари на църквите, за да се отърва от бедите. Бог е добър и ми помогна, и нещата се подреждат добре. Мислех да дам обещаната сума на манастира Черника, около Букурещ. През нощта, обаче ми се яви на сън една Госпожа в красива дреха и ми каза:

 

- Не в Черника, а в Ръмец ще дадеш парите, защото те имат нужда от тях!

 

Никога преди това не бях чувала за Ръмец, но попитах къде се намира този манастир и дойдох да изпълня обещанието си!

 

След това тя извади един плик и ни го даде, казвайки:

 

- Отворете го след като си тръгна!

 

Взех плика и благодарих на жената, която се качи в колата си и си тръгна. Подадох плика на отец Дометий, но той не го прие.

 

- Върви и го сложи пред Света Богородица, защото Тя ни го изпрати.

 

Отидох в църквата, поставих плика пред иконата и се поклоних, а след това го отворих. В него имаше 5000 леи!

 

Със сълзи в очите благодарих на Света Богородица за помощта, която ни изпрати. Вече можех да платя на работниците. Имахме нужда само от още 100 леи. Не след дълго, обаче, дойде един вярващ човек от селото и донесе 100 леи за поменаване и до вечерта аз имах в касата сумата от 5100 леи, точно толкова колкото ни трябваха за да платим на работниците.

 

Добрия Бог направи велико чудо заради голямата вяра на отец Дометий и неговата дълбока преданост към Света Богородица.

 

Източник: Доксология.ро

 

Манастирът Ксиропотам и Светите 40 мъченици

Юни 26, 2017 in Начална страница, Сладкарница

 

Светогорският манастир Ксиропотам е посветен на паметта на Св. 40 мъченици от Севастия. Устно предание разказва, че той е основан по времето на императрица Пулхерия, която намира мощите им през пети век. В началото около това място живял св. Павел Ксиропотамски в килия като аскет. По-късно той написва канона от службата на Св. 40 мъченици. В тяхна чест е наречен и католикона (съборният храм), където се пазят мощите им.

 

Той е построен през периода 1761 – 1763, на мястото на по-стара църква. Иконографията е от 1783 г. Храмовият празник е на 9 март. Между съкровищата на манастира са вещи на императрица Пулхерия, много мощи на светци, включително тези на св. 40 мъченици, златоткани одежди и безценни епископски жезли, но най-голямото съкровище са двете парченца от Честния Кръст Господен, най-големи от всички, съхранявани в християнския свят и гвоздей от самия Кръст. Има и ръкописи, в които може да се прочетат някои подробности от житията на св. 40 мъченици.

 

Много чудеса са се случвали с тяхна помощ. Ето историята на две от тях, станали през различни времена.

 

Ксиропотам е преживял през вековете много земетресения, пожари и нападения. Често е бил възстановяван с помощта на някои владетели. Един от тях е бил… султан Селим Първи, наричан още Явуз (Страшния). През време на неговото царуване, през 1507 г., пирати нападат и опожаряват манастира. Един ден султанът получава видение, в което Св. 40 мъченици му обещават да помогнат във войната му с арабите, ако възстанови Ксиропотам. Така и става. Дори наследниците на Селим продължават традицията да доставят всяка година масло за кандилата пред мощите на светците. Днес в манастира се пазят документи, съдържащи описание на видението на Селим и неговия Хатишериф (султански указ) от 1517 г.

 

Видението на Селим:

 

„През време на пребиваването му в Египет, на султан Селим се явили четиридесет момци с огромен ръст, в златни колесници, летящи като ангели, и му проговорили: „Ние, о царю, сме готови да помогнем на Отоманите във войната с вашите врагове. Като награда за доброто, което ще ти сторим, утре приеми едни отшелници, които ще те помолят да възстановиш дома им, в който се намират нашите мощи. Ако ти подходиш с любов и искаш да ни имаш за приятели и в други случаи, не само им дай благоволението си да възстановят дома си, но им дари и от твоите царски съкровища“.

 

Следват десетте члена на споменатия Хатишериф:

 

1. Да се възстанови Ксиропотам след пожара.
2. Да се даде позволение на монасите да направят необходимото за възстановяването на манастира.
3. 40 кандила да горят пред мощите на светците.
4. От манастира да се вижда хоризонта от четирите страни.
5. На монасите да се дари неприкосновеност.
6. Да бъдат доведени най-добрите работници за изграждането на стените на манастира и метоха от отговорника за манастира Ибрахим Ага.
7. Потвърждаване на Хатишерифа от султан Мурад Яо.
8. Ако монах напусне манастира, за да отиде в друг, то да бъде глобен със 100 пиастри, получени от манастира от земите на Агата, и Ксиропотам да бъде уведомен за това.
9. Никой да няма право да наследява каквото и да било от Света гора, а само онова, което принадлежи на самия манастир.
10. Настоящият Хатишериф да бъде пазен в манастира, копие от него да се ползва от отците само пред съда.

 

По-нататък се изреждат проклятия за нарушителите на този документ.

 

Другият случай е свързан с живота на Стареца Амвросий Лазарис (+ 2006 г.).

 

За него разказва игуменът на манастира Ватопед Ефрем: „Благословеният старец Амвросий Лазарис веднъж в разговор ми разказа, как по времето, когато отбивал воинската си служба (той бил гвардеец пред Президентския дворец), много искал да отиде в Света гора, но не знаел как да стане това. Неочаквано, пред него се явил един младеж на около 25 години, и му казал: „Аз познавам тия места. Ела с мен“. И ето какво се случило.

 

Те тръгнали заедно, стигнали до морето и се качили на кораба. „Той ми даде и хляб“, разказвал стареца, „и през цялото време, през което бяхме заедно, ядохме от него. Не ми каза името си, а и аз никога не го попитах за него. Слязохме в Дафни, и тръгнахме из Света гора.

 

През цялото време, когато той беше с мен, се чувствах някак си силно защитен. Вървейки, той ми показа манастира Ксиропотам, където се почитат Св. 40 мъченици. Попита ме, дали искам да отидем и да им се поклоним, и аз приех. Влязохме в църквата (католикона), и когато се покланях на иконата на Св. 40 мъченици, видях, как четиридесет младежи застанаха около нас. Тогава спътникът ми каза, че това са Св. 40 мъченици, и те се радват, защото ще стана монах.

 

После продължихме по пътя си и пристигнахме в Карея, а оттам в манастира Кутлумуш. Младежът се спря, посочи ми светата обител и каза: „Ето тук ще живееш, Спиро. Ти ще станеш монах, трябва да бъдеш търпелив, и да се подчиняваш на твоя старец… и изчезна“.

 

Източник: Mistagogy Resourse Center

 

Ново чудо на Св. Йоан Руски

Юни 7, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

Константин Полихрониу, висок държавен служител, в продължение на два часа, се молеше с плач на Светителя. Беше влязъл в храма по пижама, привличайки вниманието на всички присъстващи. Един от свещениците го повика и го запита, защо толкова дълго плаче и защо не е облечен прилично.

 

- Извинете, отче – отговорил той и продължил – много ми помогна този светец, този велик и чудотворен лекар на когото служите.

 

Повече от десет години не можех да стоя прав, както сега ме виждате. Цяла година боледувах от тежко увреждане на нервната система. Тази болест ми предизвика такова увреждане, заради което загубих работното си място и бях принуден да взема принудителна пенсия по болест. Накрая бях приет в болница, защото след втората година достигнах до 80% парализа в долните крайници. Парализата, заедно с тежкото психическо състояние и внезапното спиране на активен живот ме доведоха до отчаяние и почти до смърт.

 

Тази сутрин, в болницата дойде да ме посети жена ми и ме свари да спя. Не ме събуди, а седна на един от столовете до леглото ми. Скоро сънят ме надви. Изведнъж на сън видях, как в съседната стая лекарите се съветват, а между тях стои един непознат лекар, който не съм виждал до сега.

 

Жена ми се приближи до него и му казва:

 

- Докторе, не Ви познавам? За първи път Ви виждам в болницата. Моля Ви, в съседната стая е съпругът ми, повече от десет години е парализиран. Лекарите вече ми съобщиха истината – ще загубя мъжа си. Ще загубя своята опора. Съпругът ми ще умре. Елате да го видите докторе, да го окуражите, и вие да ни кажете нещо.

 

- Вървете, госпожо, почакайте и ще видя съпругът ви.

 

- Добре, докторе, само ми кажете вашето име, за да Ви чакам…

 

- Йоан Руски – й отговорил той.

 

В този миг тя скочи от стола си. Забеляза, че се опитвам да стана сам, подпирайки се на лактите.

 

- Жено, помогни ми – й казвам – някой ме държи за ръцете и ме повдига, помогни ми и ти…

 

Станах, стъпих на пода, и тогава виковете на жена ми доведоха около нас лекарите и помощния персонал.

 

Дежурният лекар на отделението, истински вярващ християнин, се развълнува от разказа на жена ми и каза:

 

- Господин Полихрониу, отидете както сте, не се бавете да се преобличате, бързайте, хванете такси от входа на болницата и право отивайте в духовната лечебница, в църквата на свети Йоан Руски, която е в зелената долина на Прокопий в Евбeя, където са неговите свети мощи! Вървете, благодарете му и се върнете тук, за да ви дадем документа за изписване, който този път, няма да е подписан от лекар, а от един Светец!

 

По молитвите на свети Йоан Руски, Господи Иисусе Христе помилуй нас и ни спаси!


източник: https://vistinatakeveoslobodi.wordpress.com

Едно чудо на стареца Паисий Светогорец

Април 19, 2017 in Начална страница, Сладкарница

Старецът Паисий направил това чудо на началника на полицията в Солун Ангелос Харахидис. Ето какво разказва той:

На 8 юли 1986 г., когато бях дежурен около Централната болница на Солун, върху моята бригада хвърлиха „коктейл Молотов“. Получих много тежки изгаряния.

В болницата, в която ме закараха, лекарите практически не положиха почти никакви усилия, смятайки, че скоро ще умра.

Пребивавах в несъзнателно състояние, съвършенно изгубил връзка със света. Заедно с мен в болницата се намираше „дядото“ – така наричах стареца Паисий. Още когато ме видя, той каза: „Да… Доста ще се измъчи, но ще остане жив“.

Само след няколко дена започнах да идвам на себе си. Но, ето че почувствах, че смъртта ми се приближава. Повиках медицинската сестра и й казах: „ Аз умирам, сестра! Умирам!“

Почувствах, че се издигам нагоре, напускайки пределите на земята; носех се покрай звездите, през галактиките – така бих описал онова, което се случваше тогава с мен. Издигах се нагоре и все по-нагоре, виждайки пред мен някаква светлина, движеща се заедно с мен. Приличаше на светлина от свещи. Внезапно движението ми нагоре престана, и започнах да падам към земята. В този момент се намерих на операционната маса, и всички лекари ме гледаха с удивление.

Минаха пет години. Отидох в Суроти. Там срещнах стареца Паисий. Още като ме видя, пристъпи към мен, прегърна ме, и ме притисна към себе си. Започнах да му разказвам как бях умрял. Старецът ме прекъсна: „Слушай, благословени! Ние с теб заедно бяхме в друг живот и се върнахме назад. Нима не ме видя?“

Тогава ми стана ясно, каква беше тази светлина, която бях видял.

 

 




 

Болничната стая, в която св. Нектарий Егински починал

Март 13, 2017 in Начална страница, Сладкарница

 

 

С надпис е записано: „В тази стая блажено се упокои свети Нектарий Егински, митрополит Пентаполски и чудотворец, вечерта в неделя, 8 ноември 1920 г. Тук извърши и първото чудо след упокоението си върху един болен пациент.“

 

Свети Нектарий починал в Атина вечерта на 8/21 ноември 1920 г., на 74-годишна възраст, след като е бил хоспитализиран заради рак на простатата. Честването на неговата памет е преместена на следващия ден, 9/22 ноември, защото в деня на неговото упокоение Църквата празнува Събора на Архангел Михаил.

 

По време на последните дни от живота му, светецът бил прехвърлен в стаята за нелечими пациенти в болницата, заедно с други бедни умиращи хора. До неговото легло е лежал пациент, който от много години бил парализиран. След като Светителя се е упокоил, една от медицинските сестри заедно с монахинята , която придружавала св. Нектарий, започнала да подготвя тялото за пренасяне в Егина и за погребение. Когато съблякла старата му долна вълнена риза, я оставила на леглото на парализирания човек и продължила с подготовката. За чудо, парализираният човек изведнъж оздравял, станал от леглото си и прославил Господа. Никой не можел да го проумее. Сестрата и монахинята стояли с отворени уста. Един парализиран, като по чудо се бил излекувал, а мъртвото тяло на Нектарий излъчвало благоухание. Това е първото чудо, което се е случило след смъртта на светеца, с което Господ потвърдил светостта на митрополит Нектарий.

 

Болничната стая (номер 2 на втория етаж в болницата Аретаео), в която починал светецът е светилище, което е посветено именно на него. Пред неговата икона постоянно гори кандило, а реки от верни хора ежедневно посещават стаята, особено болни хора, които се молят на този човеколюбив чудотворец. По неговите молитви мнозина получават сила и смелост да издържат, узнавайки, че дори в болестта е възможно да има постоянно общение с Бога. Не малък е и броят на излекуваните хора от всякакви болести от всички краища на света.

Свети чудотворче Нектарие, моли Бога за нас!

 

източник: Православие.мк

Святият човек се отличава не със своите чудеса, а с любовта си към Бога и хората

Януари 10, 2017 in Беседи, Начална страница

 

 


- В Света гора Вие сте се срещали с много известни и почитани днес старци. Споделете опита си от общуването с тях.

 

- Това не е проста задача – да опишеш свят човек. Може би е възможно да опишеш “несвят светец”, но това бяха велики светци – трудно е. При това те бяха много малки, защото бяха много смирени, естествени хора.С тях усещаш велика радост. Не те ослепяваха със своята святост, те просто те сгряваха с топлотата на любовта.

 

Не отидох да се простя с отец Паисий преди кончината му, защото не вярвах, че ще умре – мислех, че този човек никога няма да умре.

 

Как да говоря за опита си с общението си със старците? Ако някой ми бе разказал за всичко, което видях, и ако не го бях видял с очите си, никога не бих го повярвал, за нищо на света. И до днес си задавам въпроса: “Вярно ли е това, което видях с очите си?” И се възхищавам на тези хора, които вярват на това, защото това са такива удивителни неща, които може да прави само Бог.

 

- Разказите за стареца Паисий, за другите светогорски старци, с които сте се срещали, това може би е една от най-силните проповеди, които съвременните хора очакват.

 

На Атон имахме благословение от Бога да живеем заедно с много руски монаси, и с които имахме много добри отношения. Между тях имаше велики подвижници и съвременни светии, като например преподобния Силуан Атонски и стареца Софроний от Есекс.

 

Самият старец Паисий беше велик аскет. Мислих си, че човек не може да живее така, както живееше той. Той нямаше към себе си никаква милост, никакво снизхождение. Практически не спеше всяка нощ. Беше си наложил такова послушание – от залез до изгрев се молеше сам в своята килия. Почиваше само по час или два след изгрева. В последните години го посещаваше огромно множество хора, по цял ден общуваше с тях, а цяла нощ не спеше, молеше се.

 

Ще ви разкажа за нещо, което видях с очите си, когато бях вратар в манастира. Старецът отиде в Синайската обител за три месеца. А в манастира беше дошла група студенти от гръко-американци, от Бостън, към 25 души. Питам ги откъде идват. Отговарят ми: “От стареца Паисий.” Казвам им: “Но него го няма тук.” – “Не, не, той е тук.” – “Но той замина преди 10-15 дена за Синай!” – “Не, не. Ние бяхме при него, отвори ни вратата, поговори с нас. Всеки от нас побеседва лично с него. Даде ни подаръци, почерпи ни с локум, показа ни пътя за тук. Сбогува се с нас и си тръгнахме.” Помислих си, че се е върнал и не сме го видели. Но това беше невъзможно, нали трябваше да влезе в манастира. Направих им кафе, угостих ги с нещо и побегнах към килията на стареца. Него го нямаше. Всичко беше затворено. Той се върна след  два месеца. А студентите го бяха срещнали! И то не само един човек!

 

Всеки ден виждахме такива неща, и защото се случваха всеки ден, ги възприемахме като нещо обикновено. И накрая престана да ни интересува, защото светият човек се отличава не със своите чудеса, а с любовта си към Бога и хората – ето това го прави особен.

 

източник: Православие.ру

Лицето й засия

Януари 5, 2017 in Беседи, Начална страница

 

 

Навечерието на Богоявление през 2000 година. Водосвет в деня преди Богоявление. В Пилиури, едно село до град Химара в Северен Епир[1], свещеникът слезе от автомобила, който го докара до там и започна да се подготвя да „освети” (да поръси със светена вода) къщите.

 

Един час и петнадесет минути пътуваха с автомобила, за да пристигнат. Селото е скрито горе в красивите исторически Химариотски планини. Пътят беше неравен и опасен. Автомобилът се задъхваше в калта, която дъждът през предишните дни беше образувал. Свещеникът е млад, едва преди два месеца ръкоположен. Той дойде от Гърция заедно с трима студенти, които му помагаха на певницата и при пренасянето на всичко необходимо за свещенодействията в околните села и където другаде би било необходимо.

 

При влизането си в селото първо посетиха храма. Безбожният режим го беше превърнал в „народен дом”, а после в склад. Печална гледка! Стъпалата тревясали, вратата залостена. Никакъв признак на живот. Сякаш е изоставен на развалата на времето, за да унищожи то всичко, каквото бяха оставили след себе си безбожниците.


 

Децата се разтичаха из селото, за да съобщят за пристигането на свещеника. Скоро вестта се разнесе навсякъде. Домакините една от друга научаваха важната новина. „За първи път след толкова години е дошъл свещеник да ни освети”, казваха те със сълзи на очи. Други постилаха постелки на входовете. Други откъсваха най-хубавите цветя от градината си за посрещането. Всички чакаха на външната врата. Даже кучетата в чистите и подредени дворове взимаха участие в радостта. Лаенето им беше весело, различно.

 

„Во Иордане крещающуся Тебе, Господи…” ехтеше из цялото село. Расото на свещеника се намокри и накаля, натежа. Обувките на студентите също се покриха с кал. Всички обаче се радваха.

 

Изминаха три часа и половина, докато успеят да поръсят всички къщи. Остана само една на края на селото, малко отдалечена. Някои предложиха: ние ще отидем да им занесем светена вода, защото вие сте много уморени. Не трябваше обаче да става така. Две жени, една старица и дъщеря й, с нетърпение чакаха свещеника. Целунаха с трепет Кръста. Проводиха свещеника и спътниците му по цялата къща. В една от стаите на легло лежеше неподвижно девойка. „Отче, това е внучката ми”, каза сърцераздирателно старицата. „На 18 години е и е много добро момиче. Сега обаче е подложена на изпитание, но Бог е велик.” Майката до нея плаче мълчаливо. И двете жени искат да кажат нещо на свещеника, но се колебаят.

 

- Отче, бихме желали да  ви помолим нещо. Момичето, което поръсихте вътре в стаята, е инвалид и страда от квадриплегия. Преди три години се кръсти. Оттогава пости строго и не е вкусвала месо. В сряда и петък пости без олио. Моли се и чака кога би дошъл някой свещеник, за да я причасти. Мислехме си прочее, дали твоя святост би могъл?

 

- Утре – отговори свещеникът – е Богоявление. Голям празник. Долу в град Химара ще има много народ. Хората ще се причастят, а след това ще хвърлим Честния Кръст в морето. Разбирате, че ще закъснеем много.

 

- Не пречи, отче. Ще чакаме колкото е необходимо. Когато нашето момиче разбере, още от днес няма да пие дори и вода. Много желае да се причасти.

 

На другия ден късно следобед същият автомобил със същите хора се отправи към селото. Никой не говореше. Пристигнаха. Доста време ходиха пеша до къщата. Пред тях един от студентите вървеше със запалена свещ. На стълбищната площадка пред къщата двете жени плачеха от радост, правейки дълбоки поклони, за да изразят благодарността си. Мълчаливи, благоговейно се прекръстиха и с почит и внимание проводиха свещеника в стаята на девойката.

 

„Причастява се божията рабиня Елефтерия с Тялото и Кръвта…”. Обаче преди да преподаде Пречистите Тайни, Божият служител спира. Нещо се случва. Той премигва с очи. Сякаш нещо му пречи. След като остави светата лъжица в светия Потир, свещеникът разтърка очите си, които се заслепиха в онзи момент, питайки сам себе си с учудване какво се случва. Очите на Елефтерия, приковани в светия Потир, светят. Блестят толкова силно, че свещеникът удивен не може вече да различи лицето й. Една свръхсияйна светлина с постоянно увеличаваща се сила се разливаше полека-лека в цялата стая. Свещеникът чувстваше, че светлината го докосва. Ръката му, която беше близо, почувства приятната топлина. Той се изплаши. Онази светлина нямаше цвета на пламъка на свещта, но беше бяла, силна, мека, не ослепителна. Беше толкова силна, че свещеникът не виждаше лицето и устата на Елефтерия.

 

Развълнуван и с голямо старание, за да не трепери ръката му, свещеникът имайки в паметта си лицето на момичето, преподаде Светото Причастие. Разбра, че я причасти, когато почувства, че светата лъжица докосна зъбите на причастяващата се. „Благодаря много, отче”, чу в дълбочината на ума си гласа на младото момиче.

 

Отецът възнамеряваше да потреби Светото Причастие в стаята, където се намираше семейният иконостас. Невъзможно. Той мълчаливо поздрави домакините, правейки знак на студентите, че трябва да тръгват. Жените ги молеха да им останат на гости. Свещеникът обаче нищо не чу. Той държеше здраво в дясната си ръка светата Чаша и бързо се отправи към малката гора, която се намираше срещу къщата. Тръпки преминаха по тялото му. Размисляше какво беше това, което му се случи? Потреби бързо.

 

„Отче добре ли сте?”, попитаха момчетата. „Да, разбира се, сега тръгваме, защото закъсняхме…”.

 

превод от гръцки:

Източник: “Подвижници в света” иеромонах Евтимий Светогорец (предстоящо издание на Зографския манастир)

 



[1] Област в Албания, населена предимно с православни гърци.

Как старецът Йосиф Ватопедски спасил един брак от разпад

Декември 19, 2016 in Начална страница, Семейство, Сладкарница

А. и нейният съпруг през последните няколко години минавали през много труден период. Техните проблеми се коренели в свекъра и свекървата на А. и най-вече от тяхното отношение към нея и сина им. В действителност те с всички сили се опитвали да разделят съпрузите, които вече имали четири деца, едното от които още кърмаче, чрез кавги, злобни измислици, дори и чрез писане на клеветнически писма. Техният план действал успешно, така че и другите роднини взели да попадат под тяхно влияние. Въпреки това, бидейки духовни чеда на стареца Ефрем Ватопедски, младите съпрузи отвръщали на злобата със смирение и търпение, желаейки да запазят семейството си.

Но все пак А. и нейният съпруг страдали чисто по човешки. В един момент А. си мислела, че всичко това се случва по нейна вина. Щом всички са против нея, трябва да има някаква причина. Започнала да се отчайва. Старецът й казвал, че не трябва да се самообвинява, че тя не е виновна за тази ситуация. Но тя се отчайвала и не можела да се отърве от тези мисли.

 

В деня след смъртта на стареца Йосиф А. карала децата си с колата на съпруга си на училище и слушала радио. Внезапно чула един слаб дрезгав глас, който бързо изрекъл: „Не позволявай на сатаната да влезе в твоя дом. Трябва да се освободиш от него. Той особено обича да разваля бракове и семейства. Това, което се случва, не е по твоя вина. Точно сатаната е този, който иска да повярваш, че ти си виновна. Не трябва да се измъчваш.“

 

Щом се върнала у дома тя казала на своя съпруг, че по радиото имало прекрасна проповед на някакъв старец със слаб, дрезгав глас, който разсъждавал конкретно за техния проблем. Мъжът влязъл в колата, включил радиото и чул материала със стареца Йосиф Ватопедски, който разговарял с репортера на радиото на Лимасолската епархия. Разговорът бил интересен, но нямало нищо относно техния проблем. Въпреки това съпругът изключил радиото и поискал запис от разговора, излъчен на 2 юли 2009г. Записът бил изпратен и по пътя за едно бдение той го прослушал. Наистина в него не се споменавало нищо от това, за което му казала жена му. Той бил изумен. Сетил се, че по това време, когато жена му карала децата на училище по радиото предавали литургията , която се служела в манастира на Св. Безплътни Сили, на живо. Това потвърдили и от радиото, подчертавайки, че разговорът със стареца бил излъчен след литургията. Случилото се било свръхестествено! Старецът Йосиф бил посъветвал А. чрез радиовълни, докато по това време радиото предавало Св. литургия!

 

За случилото се бил уведомен стареца Ефрем Ватопедски (игумен на манастира Ватопед), който изобщо не се изненадал от това чудо, познавайки живота на стареца. За него това било потвърждение, че старецът е намерил благоволение пред Бога, и по чудесен начин е измолил от Бога душата да намери мир от неправедните страдания и клевети, и то само ден след неговото упокоение! Нашият Бог е жив Бог, Той не е нито теория, нито човешка измислица, а ние, Неговите творения, се съмняваме в Него.

 

Слава на Бога!

 

източник: православие. мк

 

Ако не видя чудо, няма да повярвам

Юли 21, 2014 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

 

От един извор се наливат два съда с вода. Над единия чете молитва свещеник, извършващ водосвет. След това двата съда се оставят на открито.

 

Какво става в резултат на това? В неосветената вода започват да се появяват мехурчета, постепенно тя започва да се разваля.

 

Водата, която е била осветена по време на водосвета, даже и оставена на открито, взета от същия източник, в същия момент, остава чиста и свежа, като че току що е налята.

 

Седемдесет годишният свещеник от Епир о. Г. П. през 1980г. разказал следното: „Неотдавна ние съборихме къщата, която моят дядо е построил още през миналия век. Във фундамента на дома намерихме поставени на четирите ъгъла запечатани бутилки със светена вода. Водата беше останала напълно чиста.”

 

И тази вода се намирала в затворена бутилка, останала под земята в продължение на поне сто години. В тази вода не е имало никакви консерванти, но тя не се е развалила, издържайки неблагоприятните условия за съхранение.

 

Няма съмнение в това, че осветената вода не може да се развали сама по себе си. В нея има нещо, което не и дава да се развали. Тя съдържа силен и устойчив „консервант” – невидимата Божествена благодат, правеща естественото – свръхестествено, а тленното – нетленно.

 

Тази Божия благодат обладава още една способност – тя източва прекрасен свят небесен аромат. С други думи Божествената благодат, въпреки всичко прави така, че осветената вода благоухае.

 

Херцеговинският митрополит Атанасий Йевтич разказва: „В една къща живеела майка със своя син. Веднъж майката извикала местния свещеник да направи водосвет. Извършвайки това, свещеникът си заминал. Следобед нейният син, двадесет годишен юноша, уморен се върнал от работа.

 

- Майко, откъде идва този аромат, какво се е случило?

 

- Дойде свещеник, детето ми, и извърши водосвет. Иди да хапнеш. Ти си гладен!

 

- След малко, мамо, бих искал да се насладя на аромата на светената вода!

 

Той живеел скромно и душата му почувствала благоуханието на освещаващата благодат на светената вода.”

 

Водосвет извършват и католиците. Но водата, която освещават техните свещеници не се отличава от обикновената и се разваля.

 

През 18 век в Румъния се случило събитие, което поразило християните. Католиците казвали на православните: „При нас е истината, а у вас – заблуждението.” Същото казвали православните на католиците. Настанали големи спорове. В резултат на това се срещнали главите на църквите – православният архиепископ и католическият кардинал. „Необходимо е да направим нещо, за да успокоим народа.” Решили всяка от страните да направят водосвет. Така всеки отделно извършил молебен, след което купелите със светената вода били запечатани.

 

Православният архиепископ казал на кардинала: „Ако нашата вода се развали, а вашата не, значи ние сме в заблуждение, а вие сте в истината. Ако вашата вода се развали, значи вие се заблуждавате.” Католикът се съгласил и те се уговорили, че купелите с вода ще се отворят след 40 дни.

 

Но не изминали и десет дена, когато на православния архиепископ се явила Света Богородица и му заповядала: „Тичай при кардинала и отидете в църквата да проверите осветената вода.” Те направили, както било наредено.

И какво видели? Водата на католиците миришела отвратително, докато водата на православните останала абсолютно чиста.”

 

Това велико събитие е изобразено на стенопис в Румънската патриаршия в Букурещ.

 

Някои казват: „Докато не видя чудо, няма да повярвам в Бога.” Ти им отговаряш: „Да не би светената вода да не е чудо, защо тя не се разваля?” Те отвръщат: „Цялата работа е в босилека или в сребърния кръст, който се потапя от свещеника.” Ти им възразяваш: „Потопи и ти босилек и сребърен кръст.” Но те не правят това. И ти им повтаряш: „Направи химически анализ на водата.” Те не правят това и продължават да твърдят: „Докато не видя чудо, няма да повярвам в Бога.”

 

Народната мъдрост гласи: „Който го мързи да замеси тесто, пет пъти пресява брашното.” Така този, който не иска да вярва, прави всичко, за да не повярва.

 

Превод от руски

 

Пемптусия

 

Две чудеса на Стареца Паисий

Юли 11, 2014 in Беседи

 

Искам да ви кажа, че тези светии, които се осветиха в днешно време имат голяма слава и голямо дръзновение пред Бога, а също и твърде много помагат. Преди три месеца се случи следното: Един християнин пътуваше с колата си от областта „Термис” за Солун. По пътя го спря един монах и му каза: „Юнак, ще ме вземеш ли до Солун?” „Разбира се, елате”. Отецът седна до него и му каза: „Коста (без да го познава, го назова по име), появил ти се е рак на белите дробове. Отиди в болницата и ще го предотвратиш.” И веднага изчезна. Човекът беше разтърсен от това, което чу. Веднага се обади по телефона на няколко свои приятели и разказа какво му се бе случило. Донесоха му няколко снимки на монаси, сред които разпозна монахът, който му се яви – това беше Старецът Паисий от Света Гора, починал преди няколко години.

 

След като изпълни съвета му и отиде в болницата с голямо вълнение и притеснение. Лекарите направиха изследване и му откриха рак на белите дробове в съвсем начален стадий, въпреки че той не усещаше абсолютно нищо.

 

Виждате ли, тези човеци, които са угодни на Бога се явяват и след смъртта си и потвърждават истинността на Евангелието.

 

Друга една госпожа беше отишла да се поклони на гроба на отец Паисий в Суроти. Коленичейки, като се покланяше се подхлъзна и се подпря на гроба с ръката си. След като се прибра в хотела забеляза, че на лакътя си има пръст. Зарадва се, защото прие това като благословение от гроба на Стареца Паисий. Събра тази пръст и я сложи в една кутийка, която носеше със себе си. След това си легна и заспа. На сутринта, когато се събуди, с голяма изненада видя, че от пръстта в кутията е изникнал един крин. Кой го беше засадил, кой го беше полял…

 

В това време на неверие и съмнение Бог ни дава  това, за да можем да намерим благодатта. Затова ви моля да се отнесете сериозно по въпроса за спасението на вашите душите. Нашият живот си отива, един сън е. Заминаваме си. Тук сме на гости. Както, когато отидем на лагер. Ще останем там петнадесет дни и ще си тръгнем. Така е и в този живот. Човек ще си замине от този свят. Блажен и триблажен и безкрайно щастлив е онзи човек, който мисли за всичко това, жадува за него и го показва с правилния си живот.

 

Проповед на архимандрит Ефрем Ватопедски в храм Св. Апостоли в Лондон 4 юли 2006г.

 

превод от гръцки

 

 

 

За едно от чудесата на стареца Порфирий

Май 16, 2014 in Семейство

 

Младо семейство, хора дълбоко въцърковени, венчани в Църквата в чистота, със сърдечна простота предават своя живот в Божиите ръце. И Той после ги благославя с две ръце. По своя жизнен път те срещат свети Порфирий, доста известен нам съвременен светец, който със своята любов обгръща целия техен живот, вниквайки във всички негови подробности. Старецът е станал за тях железен щит, защищаващ ги от всяка опасност. Със своята молитва той отстранява пред тях всяко изпречело им се препятствие. Тихо, приятно и даже безгрижно преминават дните им. Господ ги обдарил с пет мили деца – три момчета и две момичета. По-голямата носи името на прамайката – Ева. Ева – талантливо и умно създание, не за годините си благоразумна. На неземната красота на нейното лице лежи отпечатък на преждевременното порастване. Тя е с приятно поведение и много учтива. Любима е без изключение на всички. Притегля към себе си и едновременно с това предизвиква чувство на уважение, заставяйки да се стои на дистанция. Дванадесет години. Ангел в плът. „На тия, които обичат Бога, всичко спомага в добро.” Така мислят родителите в дълбочината на сърцето си, по детски, непосредствено, славейки Бога. Какво благословение, Боже мой!

Един ден, когато Ева безгрижно пресичала улицата, един автомобил кардинално изменил живота на това семейство, изпращайки детето отначало в болницата, а оттам в света, „където няма нито болка, ни печал, ни въздишки, но живот безкраен”. Ева, по непостижим начин, непонятно как и защо, изведнъж се оказала в божествения Рай, потапяйки, не очакващите нищо подобно родители, в ада на страданията и в мъчителен шок на внезапно случилото се. Чувствали се сякаш Господ съвсем си е отишъл от техния живот. Когато всичко в живота те радва, тогава Господ е „добър”. Когато върху теб неочаквано се стоварят необратими бедствия, тогава ти се струва явно не отсъствието, а въобще неприсъствието на Бога в твоя живот. Старецът Порфирий с особено внимание съпреживявал посетилата ги скръб, насочвайки разсъдително вниманието на родителите към това, че Бог е безгранична Любов. Самите му действия били изпълнени с такава доброта, любов и вяра, че в теб не остава никакво съмнение в неговите чувства.

 

От този ден нататък целият живот на семейството се сринал. Сега вместо това, да се въодушевяват от присъствието между тях на земния ангел, ненаситно ласкан от тяхното внимание, те могат само да гледат на този живот с очите на изранената си вяра и молитва, изпълнена със страдание.

 

Но времето си тече. Другите деца растат и със своите успехи и дарования изпълват живота на майката със щастие, разтваряйки нейната болка. Животът на бащата от този ден нататък преминава в смирение, опитвайки се да приеме Божията воля. Сега в центъра на семейството е Деспина. Деспина – абсолютна противоположност на Ева. Палавница, която постоянно някъде търчи. Усмивката никога не слиза от лицето ù. От нея вее толкова радост, щастие и надежда. Целият ù облик излъчва сиянието на безгрижната невинност. В нейното присъствие осъзнаваш, че именно такива „ще наследят земята”, тя е направо като образ на жител на Небесното Царство. Гледайки я, си мислиш, че греховете, болестите, смъртта са така далече от подобни създания. И общувайки с нея, забравяш всичко негативно, всичко мрачно и опасно, което съществува в този свят. Абсолютно се умиротворяваш и се успокояваш. Разбира се, ако ти не си майката, из обятията на която се изплъзнала Ева, оставяйки те тогава в пълно недоумение, когато цялото твое съзнание не може по никакъв начин да вмести защо се е скрил от теб земният ангел, и е излязло, че ти си се заблуждавала в относителното свое земно благоденствие, сега трябва несъмнено да се разубедиш в това. И тогава ще можеш да различиш в щастието на своето семейство „заплахата” на неумолимата действителност на Божието Царство, толкова ярко изразено във византийските образи на Бога, Който не се усмихва по светски, но много убедително отправя своя взор към целия свят и към всеки човек поотделно.

 

И ето в един пролетен ден цялото семейство отива в малко манастирче в Северен Епир, недалеко от границата с Албания. Един приятел на семейството  приема монашески постриг. Той също като децата е доста жив и весел. Простоват в своята доброта и сърдечен човек. С целия свой облик, не гледайки на външната монашеска суровост, на рязкото изменение на външността, въпреки напрежението от разбирането какви строги обети е дал искрено на Бога, той по-скоро напомня радостно дете. Ето, той си играе с децата и те сами безумно се радват на тази игра. Деспина е във възторг. Около нея е изпълнено с неподправена радост и несъмнена благодат. Всичко е толкова великолепно, красиво, божествено и ти се струва, че нищо не е в състояние да помрачи тази радост. Изключено!

 

Но въпреки това не е изключено! Само четири дена след пострижението по телефона в Атина разбрах невероятната новина от нашия общ приятел.

 

- Дръж се, отче – ми казва, – няма да повярваш на това, което ще чуеш.

 

- Какво се е случило? Е? Казвай де – го моля.

 

- Ето няколко дена Деспина я боли мъдреца от лявата страна. Обикновено възпаление, както ми се струваше, причината за което ние се опитвахме да изясним, след връщането ни от Епир. Направих рентген и почти съм уверен, че при нея има остеосарком. Не мога да повярвам. Прилагам усилия, за да опровергая моята първоначална диагноза, но в края на краищата всичко се потвърждава.

 

Истинска трагедия! Аз прекрасно знаех какво значи отстраняване на долната част на челюстта: имплантация на част от тазобедрената кост или ребро в долната част на челюстта, химиотерапия, непоносими страдания и вероятност за живот в първите пет години след операцията – по-малко от десет процента.

 

По-добре смърт, отколкото да се живее в такива мъчения.

 

Да се примириш с такива събития не си в състояние. Бог, в Който вярвам, не би допуснал такова ужасно изпитание.

 

Попитах моя приятел, стоматолога:

 

- Нима е възможно една проста зъбна болка да се окаже остеосарком?

 

- Виж какво, въпреки всичко, може би се бъркаш? Би ли могъл да направиш някакво друго изследване?

 

- За съжаление отче, остеосаркомът на долната челюст много лесно и бързо се диагностицира и се предвижда много лошо стечение на нещата – ми отговаря. – Звъня ти, за да те попитам, не би ли могъл да им помогнеш да се оправят по-лесно, тъй като им предстои незабавно да летят до Америка. Не бива да се губи нито минута.

 

Беше изминало не много време, откакто бях в Щатите, сблъсквайки се с подобен случай – помагах на младо семейство гърци: превеждах им на английски и се уговарях с лекарите. Всеки път, когато виждах тяхното седем годишно момче, сърцето ми се свиваше от ужасното зрелище. Хиляди въпроси възникваха в главата ми. Стотици противоречиви чувства се бореха в моето сърце. Никога досега през живота си не бях се сблъсквал с такива трудности. За голямо съжаление детето не оживя! Той мина през такова многомесечно мъчение, което не бих могъл да нарека живот. Суровата реалност остави дълбока рана в душите на нещастните родители. Даже и най-добрите светила на медицината не бяха в състояние да им помогнат.

 

Сценарият отново се повтаря. Разбира се те ще полетят в Америка с големи надежди, в най-добрата клиника, може би при най-добрите специалисти и ще се върнат обратно в Гърция, надявайки се все още на добър изход. Те ще напуснат Америка с болно, но външно абсолютно здраво дете, отнасяйки със себе си невидимата, но напълно осезаема непоносима болка.

 

Бащата на Деспина, този истински герой, разбрал цялата истина. Майката – донякъде. Те незабавно се отправили за благословение към деденцето, така ласкаво наричали свети Порфирий. Старецът Порфирий, човек с чувствително сърце, който съчувства на всички хора, възприел тяхната болка като своя собствена, притеснявайки се много за детето и неговите родители. Единственият светъл лъч, който давал надежда, станало предчувствието на стареца: той ги посъветвал без протакане да тръгват за Америка. Изглежда, че в неговото любящо сърце, искрено обезпокоено, тлеела малка искра  надежда. Тази искра сигнализирала: необходимо е веднага да летят зад граница.

 

И ето след седмица родителите с детенцето са в Америка – някъде в щата Охайо. Какво ужасно пътешествие! Каква буря от чувства, когато надеждата се сменя от безпокойство в очакване на неизвестното. Страхът, който те гложди заради това, че ти не си в състояние да помогнеш на своето дете, е подобен на остър нож, постоянно човъркащ раната, кара душата да страда по-силно от тялото. Единственият им спътник, с който те нито за миг не се разделят и който ги утешава – е молитвата на стареца. И, едва виждаща се, надежда за чудо .

 

Събитията се развиват с главоломна бързина. Три дена след пристигането в Щатите се назначава операцията. Детето минава още едни изследвания. Страшната диагноза отново се потвърждава, лекарите без заобикалки назовават нещата с действителните им имена. Към това ги подтиква професионалният им дълг и манталитетът на лекари.

 

Настава денят на операцията. Четири и половина по атинско време. Телефонът им звъни. В слушалката се чува гласа на майката:

 

- Здравейте, отче! Как сте? Нервите ми не издържат! Тъкмо отнесоха моята Деспина в операционната. Казаха ми, че операцията ще продължи седем часа. Имам чувството, че ще полудея! Вчера ми показаха как трябва да я храня. Дадоха ми малко куфарче с инструменти, защото след операцията тя няма да бъде в състояние сама да си отваря и затваря устата – ще трябва да го правя аз. Днес ми показаха друго детенце, оперирано преди една седмица, за да знам, с какво ще се наложи да се сблъскам – аз едва не загубих съзнание. Отче, повече не мога! Повече не мога! Умолявам те, моли се за нас.

 

Аз не знаех какво да й отговоря. А и какво можеше да кажа? Разбира се, аз казах нещо, но не мога да си спомня какво. Някакъв набор от думи, които вървят отмерено в ред, но заедно не съставят осмислено предложение и не дават на човека никаква психологическа поддръжка и надежда.

 

Затворих телефона. Осем и петнадесет по местно време на щата Охайо. Тя искаше да се помоля. Каква молитва мога да принеса аз на Бога?! В мен практически не остана надежда, вяра, а и старецът, разбира си, се молеше. Какво можех да кажа на Бога? Той не вижда ли нашата нужда? Нима не вижда нашата трагедия? До днешния ден Господ не ни оставяше с Неговата любов, защо сега ще ни остави? И как да прося от Бога милост, ако съм нападнат от съмнения? Срам ме е.

 

В края на краищата и аз казах няколко молитви към Бога. Взех броеницата и Го помолих Той да ни помилва всички. Това беше възможно най-лекия изход от тази ситуация – само да не ме надвиват помислите. Ако аз бих бил Бог и виждах такъв молещ се нещастен и духовно нищ свещеник, аз наистина бих го съжалил, както самия него, така и Църквата, имаща такива жалки служители.

 

Времето незабележимо тече. В пет и двадесет отново звъни телефона. Отново е майката на Ева от Америка:

 

-  Отче, скоро ще я изкарат от операционната. В крайна сметка не са открили нищо в нея. Всичко е минало с просто изваждане на зъба. Казаха ми, че има киста и че това не е толкова страшно. Ти знаеш ли, какво е това? Аз не. Надявам се да ми казват истината. Ако можеш поговори със стареца, не можем да го открием никъде.

 

Аз разбира се, изразих своята радост, обаче останах в пълно недоумение. Това е абсолютно невъзможно! Изключено!

 

Веднага звъня на моя приятел-стоматолог и му съобщавам новината. Поговорихме малко, разсъждавахме  и стигнахме до следния извод: диагнозата е очевидна: остеосаркомът се открива лесно, още повече, че момичето е изследвано два пъти, и тук и в Америка, а разликата между киста и остеосарком е огромна! По-вероятно, болестта е в последен стадий и лекарите не са рискували да оперират. Или пък психическото състояние на бедната майка е било толкова критично, че от съжаление, са решили да й разкажат тази красива приказка. За съжаление, всичко е толкова трагично, че даже не можехме да си представим.

 

Ние решихме да позвъним на стареца: може би той е поговорил с бащата на Деспина и знае нещата в действителност.

 

Лекарят звъни.

 

Старецът отговаря: „Преминахме през огън и вода и Ти ни изведе в покой.” С Деспина всичко е наред. Махнали и едно зъбче, и ние, и тя се успокои. Сега започва славословието. Нищо друго!

 

- Какво, звънил ли ти е бащата на Деспина?

 

- Не, аз още с никого не съм разговарял. Аз се молех и едва сега включих телефона, когато почувствах радост в душата. Слава Богу всичко е наред с Деспина! Когато говориш с тях, кажи им, да не бързат с полета, нека една седмица да разгледат Америка.

 

Вместо тумор открили киста, вместо премахване на челюстта изкарали само един зъб. Вместо смъртен вкус ние придобихме неповторим опит от съзерцание на чудото. Чудо, сътворено от Господа. Което не би се случило, ако не бе участието на св. Порфирий.

 

Веднага след като завърши лицея, Деспина се омъжи. Днес тя е многодетна майка. Определящите й, характерни черти са – искрена гореща вяра, откритост и добро сърце. Както и преди тя е изпълнена с живот. Животът й е постоянно чудо. Не се нуждае от нищо. Единственото, което не и достига – това е… един зъб. За щастие това е мъдрец, и неговата липса не е забележима. А дори и да се виждаше, то би я правило още по-красива. Това не би показвало реалността, не това, което се вижда, а това, което се отразява вътре в нея. „Светият Дух диша, където иска.”

 

Източник: Православие ру