В ОТНОШЕНИЕТО КЪМ ТАЙНСТВАТА КРАЙНОСТИТЕ СА НЕУМЕСТНИ
Юни 30, 2013 in Беседи, Начална страница
Автор : митр. Лонгин Саратовски
-Има случаи, когато човек ходи на църква много години, изповядва се редовно, оставил е всички “груби” грехове, и се сблъсква с това, че няма какво да изповядва. Как да се отнасяме към това?
-Мисля, че в човека, който води правилен духовен живот, не може да има такова чувство, че няма за какво да се изповядва. Така може да каже само този, който е невнимателен към себе си. Но правилното отношение към изповедта и трезвеното отношение на човека към себе си се оформя във времето, при дългото общуване с духовника. И ако духовника е добър и опитен то при неговите духовни чада такъв човек не би имало. Това е проблем на хора, които крайно рядко или въобще не се изповядват, хора, които не умеят да се изповядват. Те казват: “Не съм убивал, крал, падал в измяна, всичко е нормално, аз съм добър.” Всеки свещеник се е срещал с такива хора.
-Някои представители на духовенството пишат за това, че “листовете с греховете” минават от ръка на ръка или човек идва с един и същи списък напечатан на принтер…
-С това не съм се сблъсквал през времето на цялото си служение, този въпрос даже ми се струва странен и необичаен. Хората наистина ходят на изповед с листовки, това е удобно, но все пак те са ги написали или разпечатали сами. Затова аз такова нещо не съм виждал. Но даже това и да се е случило, отново това е задача на свещеника – да обясни на конкретния човек, че така да се постъпва е неправилно, но и от това да не се вади извод, че е погрешно редовно да се изповядваш.
-Някои свещеници в свои изказвания в Интернет говорят също за това, че в хора, които даже механически изчитат правилото, постят, се появява усещане че те вече всичко са направили, значи те са достойни да се причастят. Тази опасност действително ли съществува?
-Ако човек внимателно чете Последованието за Свето Причастяване, то там се намира отговор на този въпрос: “От скверни уста, от нечисто сърце… от осквернена душа приеми моление, Христе мой…”, “Не съм достоен… да влезеш под покрива на моята душа…” или друго: “Пред вратите на Твоя храм стоя и от лошите помисли не отстъпвам…”. Къде тук може да се предизвика чувство на “достойнство”, самодоволство? Обратно, това е съкрушено изповядване на своето недостойнство, разбиране на това, какъв се явяваш на практика. Аз считам, че ако у човека се появи такова усещане, че е достоен за Светото Причастие, то той не трябва да пристъпва към Светата Чаша. В такова състояние не трябва да се причастява. Но от друга страна човек не може сам да се отлъчва от Свето Причастие с думите: “Аз не мога, не съм достоен да се причастя и толкоз.” И първото и второто са две крайности, а истината е по средата. Колко забележително е казал св. Силуан Атонски: “Дръж своя ум в ада и не се отчайвай.” Ето това искам да кажа е правилното състояние, което трябва да бъде във всеки вярващ човек. Ние трябва да разберем, че според нашия живот, според нашите грехове, според нашето вътрешно състояние ние, казвам го строго, заслужаваме ада. Но не трябва да се отчайваме, защото се надяваме на Божието милосърдие. Само че това не-отчайване не трябва да преминава в състояние на увереност. Не трябва да се казва: “Бог е милостив, затова аз ще греша.” – и да продължаваш да живееш така. Постоянното мятане от една страна на друга, от едната крайност в друга – това е, с което човек трябва да се бори цял живот.
-Причастяването, какво трябва да бъде?
-Преди изповедта не е нужен пост. Но съм длъжен да кажа и следното. Понякога възниква въпрос: “А може ли да се изповядам без да се причастявам?” Някои свещеници даже питат, ще се причастява ли човек или не, и ако не, му отказват изповедта. ето това е, разбира се, голяма грешка. Свещениците, които така постъпват категорично не са прави. Да се изповядва човек може винаги, когато чувства за това потребност. Да причастяването по нашата традиция се извършва след изповед, но изповедта не е свързана с причастяването! Тя може да се извърши и самостоятелно.
Какъв трябва да бъде поста преди Свето Причастие? Зависи от това, каква е интензивността на църковния живот при конкретния човек. Ако той ходи редовно в храма, ако се моли, ако спазва всички многодневни пости, ако пости в сряда и петък, (ако е монах и понеделник), то допълнителен тридневен или седмичен пост не му е нужен. Това е мое дълбоко убеждение, и то е основано и на практиката, в това число и на другите Поместни Църкви.
-И тези неща ги определя духовника, а не сам мирянина?
-Безусловно.
-А ако няма духовник?
-Вие знаете, че ако човек живее духовен живот, то разбира се има свещеник, при когото периодично се изповядва.Днес в понятието “духовник” се влага неправилно разбиране. Духовникът – това е свещеника при когото човек се изповядва редовно и който знае обстоятелствата в неговия живот, знае силите, възможностите на човека, и обратно неговите падения и в съответствие с това може да го посъветва, в това число и колко често да се причастява, и мярката на поста, който този човек може да понесе.
-Ще приведа цитат от една съвременна книга на известен духовник за Божествената Литургия: “…всеки участващ в Литургията православен християнин е необходимо да се причастява със Светите Христови Тайни. В противен случай всички литургически молитви за нас се обезсмислят”. Аз зная, че такива твърдения смущават много, огорчават и просто дезориентират.
-Това твърдение е свършено невярно. Милиони хора, поколения християни са ходили на църква в продължение на почти 2000 години, участвали са в Божествената Литургия, на която не са се причастявали. Казват, че това било безсмислено. Въобще за мен, духовния опит на човек, който изведнъж открива, че поколенията хора преди него са правили всичко не както трябва и са грешали във всичко, е много съмнителен. При цялото мое добро отношение към автора мисля, че утвърждаването на такъв род мнения, се явява като опит да се наложи свое виждане и свое разбиране за духовния живот в качеството на задължително. Тези, които смущават подобни изказвания, трябва да имат в предвид, че това е само частно мнение, и да се отнасят към него като към такова. Обобщавайки казаното, бих искал да подчертая, че за съжаление днес при нас много хора, независимо от посоката на тяхното убеждение – крайно традиционалистко или крайно модернистично, – боледуват от една и съща болест: на тях им се иска дадена практика, която според тях се явява най адекватна и може би действително подхождаща за някаква категория хора, да я направят строго задължителна за всички, и по краен начин да отсекат всичко, което не и съответства. Тези, които ратуват за свръх честото причастяване, на всяка Божествена Литургия, не искат да приемат под внимание тези обстоятелства, в които днес живее средностатистическия християнин, обикновения мирянин. Тези, които са привързани към това да се причастяваш колкото се може по-рядко, не разбират колко се е изменило съзнанието на съвременните вярващи хора в сравнение да кажем с деветнадесети век.
В края на краищата не трябва да противопоставяме едната практика на другата, рядкото причастяване на честото причастяване, защото във всичко трябва да има свобода. В християнството това е най-главното. Ако това го няма, ще превърнем Църквата в секта. Особено това се отнася за представителите на така нареченото либерално християнство, тъй като е добре известно, че няма по-тоталитарна публика от либералната…
Съгласно древното църковно правило, в главното трябва да има единство, във второстепенното – свобода, а във всичко – любов.
превод от руски
източник:http://www.pravmir.ru/mitropolit-longin-v-otnoshenii-k-tainstvam-krajnosti-neumestny/
