На 16 юни 2013 г. в 22ч 40 минути след няколко седмици на страдания и мъчителни болки, обострили се в последните часове на живота му, архимандрит Юстин (Първу) замина от този преходен живот и се пресели на небесата при светите мъченици и изповедници, които толкова обичаше и с които жадуваше да се съедини.

Архимандрит Юстин е роден 10. 02. 1919г. в окръг Нямц. На 17г. постъпил в манастира Дуреу. Учил е в три богословски семинарии: в манастира Черника и градовете Римнику-Вълча и Роман. В 1940 г. приел монашески постриг и след година бил ръкоположен за иеромонах. След Втората световна война продължил обучението си в Романската семинария, която завършил в 1948г. Тогава бил арестуван от комунистическите власти и осъден на 12г. затвор за „политически възгледи”. Своята присъда отец Юстин излежавал в затвори, отличаващи се с крайно суровите си условия (Сучава, Векерещ, Жилава, Герла, Периправа и Аюд). Когато в 1960 срока изтекъл, на о. Юстин дали още 4 години-за това, че не се отрекъл от вярата. Излизайки на свобода в 1964, отецът бил принуден да се труди като работник в лесничейството.

В 1966г. иеромонах Юстин бил приет в братството на манастира Секу и в продължение на осем години носил тук послушанието на духовник. След това бил преместен в манастира Бистрица със запрещение да напуска стените на манастира; тук под бдителен надзор той прекарал 15 години: от 1974 до падането на комунистическия режим в 1989 г. В 1976 г. по Божия милост на о. Юстин било разрешено до посети Света Гора.

С падането на комунистическия режим 70 годишния иеромонах Юстин се върнал в манастира Секу с желанието да посвети остатъка от живота си на молитва в отшелничество. Изпратен бил обаче в село Петру Воде, окръг Нямц, където основал манастир на името на архангел Михаил и Гавриил, посветен на румънските мъченици, пострадали в комунистическите затвори.

На известно разстояние от манастира отец Юстин основал женски скит, преобразуван по-късно в манастир на Пресвета Богородица. Открити били също и приют за престарели, детски дом и болница, съставляващи впоследствие благотворителния комплекс „Петру Воде”. В 2003г. започнал да издава списанието „Монашески глас” («Glasul Monahilor»), а в 2008 с неговото благословение започнал да излиза списание „Позиция” («Аtitudini»).   Отец Юстин ръководел също и духовния живот в няколко скита.

В 2006 г. за настоятел на манастира бил назначен иеромонах Лаврентий Карп, а о. Юстин станал главен духовник на обителта. В 2008 г. отец Юстин бил възведен в сан архимандрит. Той се ползва с огромна любов и почит в цяла Румъния.

-Величието на Божествената благодат е неизразимо с думи. И все пак би ми се искало да чуя от вас, отче, как вие виждате човечеството, семейството, в тези смутни времена, в които сме въвлечени.

-Ако нямаме корени, здраво хванати за олтара на вярата, ние, разбира се, можем да се отклоним от пътя, обаче силата на молитвата и надеждата в утешението на Светия Дух ни позволяват ясно да виждаме светлината на Света Троица. Времената, които преживяваме са много неспокойни, както добре казахте, но ние сме длъжни да показваме пътя към спасението на всички, даже и да не са ни близки във всичко. Аз винаги съм казвал, че ние живеем във века на лъжата и прелъстяването, с течение на времето това само се потвърждава: вече нищо истинско не е останало. Ние преживяваме тотално обезличаване на човешкото битие. При нас тук идват хора отвсякъде, и аз виждам, колко много се отличават един от друг; удивлявам се как, въпреки всички изкушения, които ни връхлитат, в тези бедни хора още имат сили. Но те вярват и вярата ги утешава и покрива. Във всеки случай знайте: каквито и да са разликите между хората, ако не растем духовно, то загиваме, не сме вкоренени както трябва.

Мнозина ме питат:  не се ли изморявам? Не, не се уморявам, защото много обичам това постоянно и сладко очакване на попрището на духовенството. Истина е, че не всички искат да се изкачват по стъпалата на спасението; мнозина от тези, които виждате, идват само за благословение, но само един Бог знае, колко издигания и падения очакват всеки на пътя към прощението и спасението.

-Доколко е важна за духовното израстване близостта между клириците и миряните? И как ние можем да достигнем съвършено изцеление на душата?

-Трябва във всяко време да сме подготвени за деня, в който ще даваме отчет пред Спасителя за всички наши беззакония. А за това е нужно колкото може по-скоро да се захванем за духовния стремеж и да намерим своя път на духовно възхождане. Ето, учителката въвежда детето за ръчичка в училище, след това го учи на азбуката. Така е и със свещениците в Църквата. Тяхно задължение е да свеждат благодатта над всички, които са се отклонили от правия път. Виждате, вярващите идват с хиляди в манастирите, в храмовете; едни от тях искат да оставят пиенето, други-пушенето, трети да се избавят от най-различни страсти; но ако свещеника не ги посрещне, за да ги научи, как да ходят в храма, те, не успели още да направят първата крачка, отново ще объркат пътя. Бедните, те ни търсят, а ние…нищо!

Вие видяхте днес на вечернята, свещениците бяхме двама-на цяло море вярващи! След това, някои остават и през нощта, и на другия ден, ако е нужно и не си тръгват, докато не получат това духовно лечение, заради което са били толкова път. Духовното изкачване обаче е тежко, а здравето-и телесно и душевно-откриваш само в чашата, която държи свещеника. Необходимо е обаче някой да ги повика, необходимо е ревността на духовника, любов. Иначе ние ще си оставаме така, кой в заблуждение, кой в оцепенение, кой в смърт и погибел. Бедните хора живеят с топлохладно християнство, всичко това остава за тях нещо далечно. Това е всичко…

-Перифразирайки Марина Преду¹, можем да кажем: „Във времето се разруши търпението”, аз започвам да се боя, че смъртта ще ни застигне неподготвени-такива каквито сме. Отче, имаме ли още време да търсим и намираме пътя към спасението?

-Който от цялото си същество се уповава на спасението и се въоръжи с пост, молитва, подвизи, потопи се в себе си, непременно ще открие този път. Обаче, за съжаление, все по-голямо и по-голяма число хора, като че са овладяни от духа на противлението, и даже виждайки с очите си и чувайки с ушите си толкова ужаси, ние въобще не искаме да повярваме на тази “бесовщина”. Получава се така, че ние се оказваме пред лицето на смъртта съвършено неподготвени. Това е защото сме привикнали да живеем сред хората, окаменели от всички тези „технически достижения” с техните телевизори, компютри, интернет и други беззакония, които ни пречупват душевно.

Бог да те опази да влезеш в Интернет, ако ти не вземеш от тук единствено доброто, единствено знание, информация. В противен случай всичко това е суета. Всичко това служи за подготовка към ада, подготовка за сатаната. Това е нещо немислимо: децата да гледат всякакви погибелни неща как мъже се съвкупляват с мъже, майки със синове, бащи с дъщери, братя с братя, по-зле от животните. Това е нещо страшно!

Цялата тази суета е дадена за това, човечеството да се пробуди. Би трябвало да плачем с горчиви сълзи, да се каем във всички тези беззакония и страсти, довели ни до края на пропастта и да се върнем на правилния път  и с всички сили да избягаме далеч от цялата тази драма, в която живеем.

Аз гледам на младите с велика любов и възхищение, които стават все повече и повече в нашите православни храмове и съжалявам че в тях липсва този печат, свързваща ни с традицията… С огромна болка и мъка трябва да кажа, че и децата, и старците, са потъпкали традицията. Чувствам, как ми избива пот по гърба, когато виждам, че всичко, което е прекрасно и богоугодно, се отхвърля, разваля, а след това напълно се забравя.

А ние, като че ли са ни демонизирали, внушили са ни, че трябва да приемаме целия този боклук в бита. Ех,.. ако знаехте, колко опасно е това състояние за нашето спасение…

Вие ме питате за беззаконията на децата и младежите, а старците къде ги забравихте? Или мислите, всички възрастни водят такъв живот, като тези в центъра Петру Воде? Какво да кажеш тук? Разказваше ми един вярващ от Дорна, мой връстник, че почти всички негови съседи, вече стари хора, ден и нощ седят с отворени уста пред телевизора и даже ядат така, изпадат в изкушението на очите, така пият и заспиват , слагайки бутилка под главата си вместо  възглавница. А за молитвата няма и спомен.

Какво да кажем още! Така не можем да се подготвим за края. Ако нашия християнин така приема този благодатен трепет, който ни изпраща Бог, то какво и да говорим за спасение… Ако не възродим традицията, ще се раждат поколения, за които нашата малка страна ще бъде все по-чужда. Знаете ли, какви ще са тези поколения? Те ще бъдат дресирани така, да не задават никакви въпроси и да се съгласяват с всичко, каквото и да им кажат!

-Огромна радост ни доставят посещенията в приюта за бедни и престарели в Петру Воде. Отче, кажете за душевното състояние на вешите подопечни.

-Действително, всеки път, когато идвате при нашите деца, ние имаме още един повод за радост… Доставяте ни велика радост, идвайки от всички краища на земята с доброто желание да утешите децата.; вие даже не знаете, колко светлина носите със себе си в тази света обител.  Знаете ли, какво вдъхновява? Вие защо  идвате при децата и старците- нещастни същества, така силно нуждаещи се от любов. Тук ние имаме всичко, защото хората носят много повече от това, което е нужно за всички живеещи със средствата на манастира. Знаете ли обаче, какво не разбират чуждите? Това, че тук, както и навсякъде при православните, има велика нужда от голяма любов. Ето дошли сте, помогнали сте, положи ли сте пластир на раната, успокоили сте… и това момиче Иоана, се е изпълнила с чувства към вас. Тя даже искаше да ви изпрати до вкъщи. Това е неписано правило-любовта-чувстват само хора, приближили се до небесната милост.

Този факт, че ние трябва да спрем, виждайки, че хора, подобни на нас, пребивават в беда, не е случаен. Времето открива пред нас доброто и лошото в света, давайки ни възможност да пребиваваме там, където се нуждаят от нас. Нашия детски център – това е само възпълване на християнското семейство. Нашите деца имат майки, бащи, баби, но бедността ги е довела тук, за да се научат на живота в постоянна молитва.

-Отче, вие казахте, че в светата обител идват много миряни. Аз разбирам това така: мислещите за спасението при нас са все пак повече от погиващите, за които говорихте по-рано. Ако това е така, то кави биха могли да бъдат степените на молитвата в нашето ежедневно духовно възхождане?

-Да пристъпваме към светинята можем само след основателна подготовка на душата. Не трябва да допускаме да измине дори един ден, в който ти да не си се попитал: „какво трябва да сторя днес?” Така започва деня: преди всичко е нужно да си кажем утринните молитви, след това молебен канон към Пресвета Богородица² , в който има толкова прекрасни пасажи, действащи толкова утешително, здравословно и подбуждащи човека към покаяние. Този канон е най-красивата молитва към Пресвета Богородица. Аз съветвам всички да прочитат по силите си също и по две-три катизми с няколко земни поклона.

Вечерта всеки добър християнин извършва своето правило, след това прочита акатист, също прави няколко земни поклона. А най-хубаво е, когато цялото семейство се събира заедно на молитва. Разбирате ли, ако децата виждат, че родителите се молят с благоговение, тогава и сами ще положат я земен, я поясен поклон и така ще се научат на молитвеното възхождане. Знайте, че най-добрия учител не е ухото, а окото. Детето прави това, което вижда!

Да ни помогне Благия Бог и да ни защити от всички страшни опасности, тази техника да не ни бутне на дъното на пропастта, защото наоколо вече твърде силно навява мъка и запустение, твърде дълбоко сме затънали в това духовно убожество. На мнение съм, че някой е твърде заинтересован в това, да ни доведе до състояние на брожение-към нашата окончателна духовна гибел. Моля Бога, той да ни даде разум за да намерим духовно здраве при тези немногочислени истински духовници, които още ни дава Бог.

-Отче,какво ще посъветвате този, който мисли, че може да стои между доброто и злото, между светлината и тъмнината, или казано по друг начин, че можем да сме истински християни, в същото време наслаждавайки се на всички радости на живота, бидейки далечни на молитвата и търпението?

С Бога е невъзможно да се търгува! Който не прекланя колената си на молитва, въобще няма да преуспее. Ако се молим усърдно, ако се потрудим в молитвата, то Бог ще направи така, че всичко да е възможно за нас. И ние трябва да правим всичко, да се молим на Благия Бог, за да ни помогне да претърпим всички беди и нещастия, които ни се стоварват. Ако ние искаме да отклоним бедата от себе си, нашия единствен път е да се научим на търпение и непрестанна молитва. Ние всички откриваме Бога и тези, които във вечността живеят в Духа на Истината.

Словото, което трябва да се чува в Църквата е това: назад към учението на подвижниците-христоносци, назад към Светите Отци на Църквата…Бог да ви благослови и да освети вашия път! Амин

превод от руски

Източник: http://www.pravoslavie.ru

Сподели:

Send this article by email

What is your name?

Please indicate below the emails to which you want to send this article: Ако не растем духовно, погиваме

Enter one email per line. No more than 5 emails.

Send

Close

Близки теми:

Любовта търпи всичко Отец Юстин (Първу): биография на светостта Не копирайте старецът Силуан Необходимо е човек да се уединява, за да се срещне с Бога Как да ходя на църква?