Догматът за Църквата и еклесиологичните ереси – втора част
Септември 22, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница
Автор : Владимир Лоски
Да изучим подробно този кратък план, за да определим точно нашето положение в Църквата по отношение на света и да уточним задачите, които сме призвани да изпълним.
Първият голям период, продължил до Тържеството на Православието, се разделя на две епохи. Първата завършва в края на 4 век, когато Църквата защитава истинното учение за Бога като Творец на света ex nihilo (от нищо) от елинските философи и многочислените гностически секти. Тя утвърдила догмата за Троицата с устата на св. отци-Атанасий Александрийски, великите Кападокийци и др. Църквата го засвидетелствала пред света на първите два Вселенски събора, побеждавайки някои антитринитарни ереси, и преди всичко арианството. Тази епоха в историята на света е времето на римското единство. Църквата била гонена от Империята: първо от императори езичници, по-късно от императори ариани или такива, съхранили вярност към езичеството. Тази тринитарна епоха за Църквата и света продължила приблизително 350 години, завършвайки с разделението на Империята и нашествието на варварите в края на 4 век.
Втората епоха продължила от края на ІV до средата на ІХ в. В това време Църквата защитавала догмата за Господ Иисус Христос, като истинен Бог и истинен Човек, против несторианите, монофизитите и други ереси, свързани с тях, каквото е например иконоборството, явяващо се следствие на монофизитството. Истинският догмат бил утвърден от пет Вселенски Събора и ред отци – св. Кирил Александрийски, св. Лъв, папа Римски, св. Максим Изповедник, а също и други стълбове на истината. В световната история тази епоха е времето на поглъщането на варварите (германци, славяни, азиатци) от Империята и тяхната християнизация от Църквата. В средата на тази епоха се появява нов бич Божий- ислямът, завзел монофизитските провинции на Империята. Като изключим времето на иконоборската разпра, като цяло Църквата и Империята са в симфония, като църквата поддържа светската власт и помага на императора да остава верен на Православието. Тази христологическа епоха, продължила приблизително 450 години, завършва в средата на ІХ в. с Тържеството на Православието в 843 г.
По-горе ние вече говорихме, че Тържеството на Православието увенчава първия голям период на Църквата, в който тя преподава на света тринитарни и христологически догмати, необходими за вярата във Въплъщението на Сина Божий- основанието за нашето спасение. След Тържеството на Православието, от свт. Фотий води началото си нов, включващ две епохи период, в който Църквата защитава догмата за Светия Дух и за Църквата, необходими за вярата в слизането на Светия Дух и за очакването на нашето обожение, извършващо се в Църквата.
Но какво е всъщност Тържеството на Православието? Това е окончателната победа на Църквата над ересите, победени на седемте Вселенски Събора и от сонма на отците, изповедниците, мъчениците на Църквата. Ересите изчезват, съвършено са унищожени- както е например арианството, или, ако не са прекратили своето съществуване и са живи досега, като несторианството и монофизитството, те губят своята сила и всяко жизнено начало, ръст и развитие. От друга страна, какво да кажем за новите ереси, непреставащи да нападат Църквата и след датата на Тържеството? Да не би то да не е било окончателно? Или пък новите заблуждения против Светия Дух и Църквата не са вече ереси? На този въпрос ние сме принудени да отговорим положително- да, те са такива в широк смисъл, ако под ереси се разбира всяка доктрина, противоположна на учението на Църквата. Но в същото време те не се явяват такива , ако придадем на термина “ерес” неговия точен смисъл- избор-раздробеност и ограничение на пълнотата. Ако ересите на първия период отнемали пълнотата на догмата за Света Троица и за Христос, ограничавайки с Божественост само Личността на Отца, разсичайки двете природи или лишавайки го от Неговата човешка природа, то погрешните мнения от новия период, отнасящи се до Светия Дух и Църквата, съхраняват като правило, „обема” на догмата в неговата цялост, не отнемайки от неговата пълнота, но произвеждат смесване и развращение на тази пълнота. Ако терминът „ерес” се прилага към погрешно учение от тринитарната и христолигическата епоха, то словото „μοιχεία”- „михиа”- прелюбодеяние, развращение, най-добре подхожда за изразяването на специфичния характер на лъжливите учения от пневматологичната и еклесиологичната епоха. Ересите могат да се сравнят с греха на убийството: отсичайки откровено своите привърженици от цялостността на Църквата, те ги заставят да се борят открито против нейното учение и, на свой ред, се оказват низвергнати и убити от Духа, щом на Църквата й се отдаде да сломи главата на змията. „Михиите” са по сходни на плътските грехове, винаги са скрити, неизкореними до край. „Михиите”, без да имат за основа учение, глави, които могат да се отсекат, се проявяват в различни, изменчиви и скрити заблуждения, които колкото и да се потискат, ще възникват отново в друго място и под друга форма. Ересите са преди всичко философски и абстрактни учения; „михиите” главно създават атмосфера на особено благочестие, отровено от заблудите. И едните и другите са особено опасни, еднакво враждебни на истинския догмат на Църквата. По-нататък ние ще използваме термина „михии” само в частни случаи, без да правим разлика между заблужденията от тези два периода и обозначавайки ги с обичайния термин „ерес”. Говорейки за това, ние ще продължим нашето изследване на „божествените стратегии”, спирайки се по- подробно на пневматологичната и особено на еклесиологичната епоха, в която живеем и сме призвани да служим на делото на Църквата.
Нашето вселенско братство носи името на св. Фотий не само защото този велик изповедник първи е осъдил филиоквистката ерес и защитил догмата за Светия Дух, но и защото той бил първият воин, първият знаменосец на Църквата в новия велик период на борба против ересите- михии, борба, започнала веднага след тържеството на Православието и продължаваща досега. Тази борба ще завърши с ново Тържество на Православието, което да дарува Господ на Своята Църква по молитвите на св. Фотий и по вярата на нейните синове, не оставяйки празна благодатта на Светия Дух, нашия Тайноводител.
В първата епоха на този нов период, продължил от средата на 9 до средата на 15 в., Църквата защитавала истинския догмат за Светия Дух, изхождащ само от Отца, за божествените енергии и нетварната благодат, против филиоквистката, богомилската, варлаамитската и други певматологични ереси. Тя утвърдила догмата на няколко Събора, от които ще отделим два: Константинополския Събор от 879 г. , осъдил Филиокве и Константинополския събор от 1351 г., отклонил варлаамитско-томисткото учение и подтвърдил догмата за божествените енергии и нетварната благодат. Учението на Църквата било открито на света от няколко отци, сред които, наред със св. Фотий, са и св. Симеон Нови Богослов, св. Григорий Синаит, св. Григорий Палама, св. Марк Ефески и други тръби на Премъдростта, предвъзвестници на благодатта. В световната история тази епоха се характеризира с образуването на нови национални държави, които една след друга приемат християнството: България, Русия, Сърбия, Румъния и др. Църквата се открива в тази епоха като грижлива възпитателка на християнските народи, наставница на монарсите (да си спомним писмото на св. Фотий до българския княз Борис). На Запад в началото на тази епоха се появява нова Империя- на Каролингите, станали главни подръжници на филиоквистката ерес, която ще приведе Запада към отстъпничеството от 1054г. В края на тази епоха и Византия ще отстъпи от своя път; тя ще постави временното спасение на Империята над Истината и ще търси единство с еретиците, готова да отстъпи от истинския догмат за Църквата на лъжесъбора във Флоренция, което и ще доведе до гибелта на Империята и до турското господство. Тази пневматологична епоха на Църквата и света, продължила близо 600 години и завършва в средата на 15 в.
Преди да преминем към следващата епоха, в която живеем, е нужно да се опитаме да проанализираме главната ерес на пневматологичната епоха- филиоквизмът, чиято сила и възможност за по-нататъшно развитие остават толкова големи, както и преди, което е характерно за „михиите”. Към това филиоквизмът породил на Запад погрешно еклесиология, която е сложно да се анализара без „Filioque”.
Както и всички „михии”, „Filioque” се явява учение на неяснотата и смесването, при това неяснота и смесване вътре в самата Света Троица. Това е много сложно заблуждение. Ереста „Filioque” е преди всичко:
1. Смесване на атрибутите, енергиите и общите дарове на трите Лица на Троицата с техните Ипостаси, и особено с ипостаса на Светия Дух, приемана като „Ипостасна Любов”, „Дар” и т. н.
2. От тук става смесване между временното съобщаване на Светия Дух от Сина с вечното изхождане на Светия Дух само от Отца. Слизането на Светия Дух над апостолите на Петдесетница, бидейки дар, предоставен на Църквата от цялата Света Троица – Отца и Сина и Светия Дух- се оказва, в известен смисъл отъждествено от латиняните с ипостасното изхождане на Светия Дух, превърнало се за тях в личен (personaliter) Дар, кой както сам по себе си, така и по ипостас изхожда „и от Сина”-„Filioque”.
3. Филиоквисткото учение е смесване на Ипостасите на Отца и Сина, обладаващи освен общата за трите Лица природа, още и общо за Двете особено свойство, явяващо се „principium spirationis ab utrоque” (основа за изхождането на Двете).
4. Накрая Filioque е смесване на Ипостасите на Сина и Духа, тъй като произхождайки и от Сина, Светия Дух става Негова функция, „средство на единството”- „vis unitiva Filii”
Учението за Filioque с очевидност ни разкрива, какви са същността на гибелните последствия на догматическото заблуждение за благочестието, религиозния живот и пътя на спасението за душите на западните християни. Светият Дух вече не е основа на живота, свободата и обожението, отсега Той е само средство за единение с Христос. Христос не е вече вратата, през която синовете на Църквата влизат и излизат и намират пашата на Светия Дух, съгласно думите на Господа в Евангелието от Иоан (10:9). Той става задънена улица, стена, в която се разбиват животът, свободата и индивидуалността на творението. Филиоквистката религия- това е „панхристиянизъм”. Единението с Христос, унищожението в Христа, загубата на самия себе си в Христа става висша цел за най-героичните души на Запада. Но този път не е за всички, той е участ на най-великите. Римската църква разбира това; тя става посредница и преграда между своите привърженици и Христос, всеунищожаващ огън, затова и римският патриарх става Христов наместник. Църковната йерархия се лишава от нейния тринитарен, троичен принцип, за да вземе за основа христологическото начало. Тя придобива монархически характер, правещ римския понтифик източник на цялата църковна власт, основно изражение на цялата пълнота на Църквата. С това се открива пътя за провъзгласяването в 1870 г. на догмата за папската непогрешимост, за максимата „папата е единственият епископ във всички епархии” изказан година по-рано от един френски прелат, за покланянето на Христос „под папски образ”, разпространен в наши дни сред паството на Римския патриархат. Доколкото Христос е източник на всяка власт на земята, Неговият Римски викарий нееднократно ще се опитва да обедини в своите ръце два меча-духовния и светския. С властна ръка той ще напъти своите привърженици по пътя на умереното благочестие, носещо по-скоро човешки характер, насочено към подражание на Христос и стремящо се към блажено съзерцание на Неговата Същност- божествената природа- във вечния живот. Учението за тварната благодат може би е било вдъхновено от същото желание на Римската Църква – съвършено да отдели своите верни чеда от Христос, устремявайки се към Когото, те намират унищожение и смърт, подобно на нощни пеперуди, привлечени от пламъка на свещта и изгарящи в него. Учението за тварната благодат също се явява логическо следствие на Filioque, смесването на Ипостасите и божествените енергии. От гледна точка на томистката теология, извън божествената същност няма нищо несътворено, следователно, благодатта и даровете на Светия Дух, бидейки давани и изхождащи извън тази същност, се явяват създадени, т. е. нищо друго, освен състояния на душите, създавани от Бога, а не средство за достигане на единство с Бога и обожение на творението. Средният и наистина „еснафски” път, предназначен за паството на римския понтифик, на чиито плещи лежи цялата отговорност с провъзгласяването на неговата непогрешимост, целия грях на Filioque, този твърде удобен и толкова безметежен път никога не е удовлетворявал великите души на Запада. Бидейки пленници на филиоквистката ерес, тези хора страстно желаят единение с Христа, в своя порив те излизат извън границите, установени от псевдо-църквата на Рим, изкачват се над нея, и тя вече не може да прибягва към тяхната помощ. Те остават лице в лице с Бога и погиват изгорени от тази среща. Бернард Клеровски търси единение с Христа в екстаза, като висша и единствена цел, заради която той е готов да разруши и унищожи всичко и най-вече себе си. Франциск Асизки иска да участва в Голготските Страсти и умира изгорен от петте рани на Разпятието. Тереза Авилска и другите изгарят от страстна любов към небесния Жених и умират обезсилени, неспособни да понесат разделението с Любимия. Такъв е мрачния и трагически път на голяма част от западните мистици, отделени от истинската Христова Църква, непознаващи нетварната Светлина от планината Тавор и обожението на Светия Дух. Тези героични и велики в техните скърби и самотност личности, често почитани от своите единомишленици като светии, се въздигат над официалното ниво на римския католицизъм и най-добре свидетелстват със своя живот за гибелните последствия на ереста Filioque, поставящи пред римската псевдо-църква два пътя: пътят на обикновената религиозност под бдителния контрол на наместника на Христос или пътят на смъртта пред лицето на Бога извън Църквата и без благодатта на Светия Дух. Има и такива, които са тръгнали по трети път: подбуждани от спасителното желание да намерят пълнота на благодатта, от която се чувствали лишени, протестантите се отделят от Рим; но остават филиоквисти, почти не намирайки благодат, още повече, те дори губят окончателно самото понятие за Църква.
Молим нашия Господ да възвърне римските патриарси и всички западни християни към изповядването на истинския догмат за Църквата, и да ги възсъедини с Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква.
Втората епоха от големия период, започнал след Тържеството на Православието е еклесиологичната епоха. Тя започва в средата на 15 в. и продължава и досега. В продължение на последните пет века Църквата защитава догмата за своята собствена природа против многочислените и необичайно различни ереси- михии, преследващи я подобно на апокалиптичния звяр, преследващ Жената с орловите крила в пустинята. Църквата засвидетелства на света истинския догмат за самата нея на няколко Събора. Ще се ограничим със споменаването на четири основни: Големия Московски събор (1667), установил различието между това, което е изменяемо и неизменяемо в Църквата; Витлеемо- Иерусалимският (1672) и Яшкият Събор, утвърдили учение за Църквата и Тайнствата; Поместният Събор от 1848 г. , открил истинското понятие за тялото на Църквата и призоваващ целия народ да пази и защитава католичността на догмата; накрая Съборът от 1872 г., осъдил филетизма (в лицето на Българската Екзархия-бел. прев.) и защитил териториалния принцип на Църквата. Ред отци възвестили и възвещават досега истинския догмат за Църквата : да си спомним Николай Кавасила, св. Илия Минятий, Петър Могила, Паисий Величковски, преп. Серафим Саровски- новия провъзгласител на благодатта, Филарет Московски, константинополския патриарх Антим VІІ, Московския Патриарх Тихон и други държащи твърдо това, което имат, за да не вземе някой венеца им (Откр.3:11).
В историята на Църквата и света в тази епоха ние откриваме постоянната тенденция нацията и държавата да погълнат Църквата, да се смесят с нея, което особено се проявява в историята на Русия. Действително движението на старообрядците се явява смесване на Църквата с нацията; стремежа на Теофан Прокопович, вдъхновителят на синодалното управление, представляват опасност от смесване на Църквата и държавата, стремяща се да я включи в своята административна система. Въобще в тази епоха Църквата се открива в доброволно смирение пред държавите, нациите, културите, отказвайки се от всичко, за да съхрани своя нетварен венец- даровете на Светия Дух, оставяйки ги скрити за външни погледи, за да ги яви на този, който ги търси и цени повече от всичко в света. Еклесиологичната епоха продължава и досега, и ще продължава до дните на новото Тържество на Православието.
В еклесиологичните ереси могат да се различат две противоположни течения. Първото, желаейки да съхрани истината, е готово да отхвърли всяка дейност, всяка икономия на Църквата по отношение на света. Тези еклезиологични консерватори придават свещен, божествен и неизменяем характер на правилата, обрядите и веднъж установените обичаи, пребивавайки в някакъв фетишизъм, желаещи да направят от Църквата свещена и мъртва мумия, отделена от живота на света. Тази група ереси и еретически тенденции, придаващи на изменяеми неща в Църквата неизменяем характер на догмат, може да се обозначи с условния термин еклесиологично монофизитство. Друго, противоположното на първото течение, желае преди всичко усилена дейност на Църквата в света и е готово да пожертва Истината заради икономията. Тези либерали и прогресисти не искат да изостават от живота, те са загрижени за съвременния характер на жизнеността на Църквата. Те забравят, че животът на Църквата произтича от Светия Дух, и постоянно търсят жизнена храна отвън- в държавната, политическата, културната, социалната, философска или културна дейност. Тази група ереси или еретически тенденции желае да отдели църквата, наричана „видима” и земна, от „невидимата” и небесна- като че ли в Христовата Църква има нещо видимо, което в същото време да не е и невидимо, или нещо невидимо, което да не са проявява за вярващите. Тази група може да се обозначи с термина еклесиологично несторианство.
Ще направим кратък обзор на еклесиологичното монофизитство. Преди всичко това са руските старообрядци, придаващи на обряда и формите на местното благочестие неизменен характер на догмат. След това са въобще всички представители на „християнския магизъм”, желаещи да видят във формулите и свещените слова сила или божествена енергия, присъщи им по природа, независимо от действията на Светия Дух, призоваван от тези, които ги произнасят. Такива са например анти-епиклезистите, отхвърлящи призоваването на Светия Дух в тайнството Евхаристия, желаещи да подчинят Неговото слизане с изречението на служещия, произнасящ словата на Христос: „Вземете, яжте, това е Моето тяло…” „Пийте от нея всички, …” Магически тенденции могат да се открият в някои ономотеисти (имеславци) утвърждаващи енергетичния характер на самите звукове или букви, които съставят името „Иисус”. Накрая към числото на еклесиологичните монофизити можем да причислим тези, които разглеждат определена политическа форма, като осветена от Църквата, – особено монархията- като необходим, подтвърден завинаги от Църквата догматически елемент на църковния живот, без който последният се лишава от своята пълнота. Ожесточените привърженици на „стария календар” също са част от същата група на еклесиологичните монофизити.
превод от руски
„Богословские труды” бр.38, 2003г.
