Да отгледаш Божествени домати
Ноември 14, 2013 in Начална страница, Семейство
Автор : Елизабет Крюгер
старецът Яков Цаликис с деца
Със съпруга ми имаме 10 деца. Поне 10 са засега… Тъй като многочислените семейства стават все по-редки и необичайни в наши дни, често се питах защо ни трябваха толкова много. И отговорът ми не е съвсем същият като на повечето многодетни семейства, които съм чувала. Виждате ли, ние не винаги искаме много деца. Нито пък стигаме до някакво лично убеждение, че от послушание към Бога трябва да имаме много деца. Поне не стигаме искрено. Вместо това нашите сърца се променят с времето под влияние на опита и на съветите на вярващите хора около нас.
Преди да се омъжа, никога не ме беше грижа твърде много за бебета, за малки или дори за по-отраснали деца. Във всеки случай, не кой знае колко. Като дете никога не съм си играла с кукли, рядко ми се случваше да бъда бавачка и се чувствах наистина некомфортно с деца около мен. Беше ме страх от тях. Не знаех какво да правя, или как да се отнасям с тях, така че ги избягвах всеки път, когато това беше възможно.
Разбира се, радвах се на моите пет братя и сестри, така че по един неясен и смътен начин си представях идеалното семейство като многобройно, но нищо повече. Реално нямах голяма представа за нещата по-нататък. Положението е било подобно и с моя съпруг, когато е бил по-млад, така че, когато се оженихме, решихме да имаме две спретнати мили дечица. Отчитайки моя недостиг на майчински качества и добродетели спрямо децата, може би щяхме да изчакаме, докато и двете тръгнат на училище, преди да помислим за още две. Аз наистина не смятах, че мога да се справя с всичките четири запланувани деца накуп наведнъж, камо ли с каквото и да е повече.
Тогава нашето първородно дете се появи и ние двамата моментално се влюбихме в него. Той беше толкова идеален! Тези тънички пръстчета, тези мънички очарователни бебешки устенца, тези прекрасни боровинково сини очи – той начаса ни открадна сърцата. Бебе номер две беше просто чудесно! Прекрасно, сладко и добро – този път малко момиченце. Аз си я представях красиво облечена с блузка и с малки пръстчета, свирещи на цигулка някой ден. И така, след някоя и друга година вече не бяхме толкова сигурни относно плановете да изчакаме, докато първите две деца тръгнат на училище и чак след това да си имаме още. По това време започнахме да мислим, че може би децата не са чак толкова страшни (поне нашите собствени не бяха). И че може би просто трябва да продължим напред и да си родим подред всичките запланувани четири, пък чак тогава да спрем. Така че си променихме плановете и посрещнахме третото, а след това започнахме да се надяваме и на четвърто.
Но уви, тъй като децата ни преминаха бебешката възраст, се появиха няколко проблема. Колкото и да ги обичах, все пак намирах отглеждането им в предучилищна възраст за разстройващо и трудно. Прочетох всички книги по въпроса, молих се, изкарах курсове за родители, правех всичко, което една добра майка се предполага, че трябва да направи, но все още бях смутена и обезкуражена. Бях изумена от това какво изпитание могат да бъдат децата. Чувствах се сякаш постоянно съм на ръба да полудея от всички тези малки дразнещи неща, които малките деца правят по цял ден. Въпреки всичките книги и експерти, наистина нямах никаква идея за какво да ги и за какво да не ги наказвам, или как изобщо да ги възпитавам, ако се заема с тази задача. Мислех си, че просто трябва да пренебрегвам и изтърпявам всичките им малки пакости, но определено не се справях добре с това.
Също така започнах да се безпокоя за спасението на децата си. Не изглеждаше да имам твърде голям контрол над тяхното поведение, така че как мога да повлияя на техните сърца?! Бях ужасена от мисълта, че някои от тях – моите деца! – или пък дори всичките, може да израснат като невярващи. И нямах представа как ще преживея това. Мислехме за още деца, но в крайна сметка, защо са ни повече, ако непременно ще станат бунтари. Чувствахме се късметлии с досегашните деца и не трябва да изкушаваме съдбата допълнително, нали… Тогава не ни минаваше през ума просто да кажем, че ще “дадем най-доброто от себе си и ще се уповаваме на Бога за останалото.” Бяхме чули това от твърде много християни, чиито деца са завършили при наркотиците, предали са се на разврат, или просто мразят своите родители, а съответно и Бога. Не, ние не искахме това и в нашето семейство.
Тогава се случиха две неща. Първо, открихме домашното обучение. Това ми даде голяма надежда – харесваше ми мисълта, че не се налага да пускам моите деца навън в големия, студен и опасен свят, далеч от моята закрила и напътствия, и то на 5-годишна възраст. Може би така щяхме да успеем да ги предпазим от постоянния натиск и отрицателни влияния за поне малко по-дълго време. И може би това щеше да ни даде възможност също и да останем “близо” до тях за по-дълго. Аз наистина, наистина исках да съм близо до моите деца! Спомням си как една съседка коментира пред мене един път: “O, ти ще ги загубиш, когато тръгнат на училище.” КАКВО?! Аз не искам да губя моите обични деца. Домашното училище ми даде надежда, че това може и да не се наложи да се случва. Може би, ако мога да ги задържа по-дълго при мен, ще мога и да задържа сърцата им близо до моето и може би ще имам по-добър шанс да им повлияя по отношение на Бога.
Второ - ние се сприятелихме с малко по-възрастна двойка, която знаеше как да възпитава във вярата и с вяра в Бога, и то по начин, който наистина работи. Техните собствени деца израснаха от най-малки, през проходилката, през ранна възраст заедно с влизането, преминаването и излизането от юношеските години без раздразнителни избухвания, без ужасни двойки в училище, без тийнейджърски бунтове и недоволство, без яростни хормони, без проблеми с наркотиците, без безразборни връзки, без нищо ужасно. Но как е възможно това? Те дори успяха да поддържат близка и изпълнена с любов връзка със своите родители. И те всички обичат Бога и са избрали да Му служат от от цялото си сърце.
Откакто започнахме да следваме родителските съвети на тази двойка (които сега ще ви споделя), много бързо започнахме да придобиваме надежда, че наистина можем да отгледаме вярващи деца, които няма да се отклонят от правия път. Велик е мирът и спокойствието, когато осъзнаеш, че Бог ти дава план за действие, че не се налага просто да хвърляш зарове. С помощта на тези вярващи приятели ние получихме надежда и вяра в бъдещето. Сега за пръв път започнахме да се уповаваме на Божиите думи, намиращи се в притчи Соломонови : ”Поучи момъка в началото на пътя му; той не ще се отклони от него и кога остарее.” (Прит 22:6)
По това време започнахме да отчитаме за първи път огромното изобилие от информация, което Библията съдържа по въпроса с отглеждането на децата. Познайте какво? Цялата Библия е за децата и семейството! Бог обича децата. Библията е написана за Неговите деца. А Неговите деца сме ние. Неговите обещания са за Неговите деца. Неговата мъдрост и напътствия съществуват изцяло за Неговите деца, за да живеят според тях. Той цени Своите деца достатъчно, за да умре за тях. Както и да е – сега не искам да продължавам в тази посока, но всички тези неща отвориха очите ни, така че да искаме още деца. Знанието как да възпитаваме, отглеждаме и обичаме нашите деца, ни даде увереност, че можем да имаме още много и при това с пълна радост.
Затова смятам, че ние нямаме 10 (засега) деца по послушание, а по-скоро по желание. По желанието, дадено ни от Самия Бог, когато Той ни разкри, че по-скоро НИЕ се нуждаем от успешното им отглеждане. Сега всекидневно се радваме на децата си като много-много специални благословения, каквито Бог казва, че са. А кой няма да поиска и още едно благословение?!
”Ето, наследие от Господа са децата, награда от него е плодът на утробата.” (Пс 126:3)
Превод от английски
Източник: http://www.raisinggodlytomatoes.com/
