Денят е 5 септември 1914 г. В село Гложене ‐ Тетевенско, в семейството на Никола и Мария Георгиеви се ражда най‐малкото от трите им деца ‐ Тота. Двете й по‐големи братчета се казват Георги и Христо. Майката ‐ Мария е дълбоко вярваща жена. Голямото си благочестие тя наследява от баща си, смирен и прост по сърце човек, но с искрена вяра, който бил 30 години клисар в селската църква. Може би затова духовното раждане на Тота в Христа ‐ светото Кръщение – става когато тя е едва на три дни, в деня на рождеството на нашата Пресвета Владичица Богородица, която тя от най‐ранни години обиква като своя родна майка.

 

Нерадостно и пълно със скърби е нейното детство. Майка й умира при раждане, когато тя е на тригодишна възраст. Бащата, за да изхранва семейството, все ходел надалеч, пък и в мъката си често всичко пропивал. Оставял трите дечица в една изоставена воденица накрая на селото, а той отивал да припечели някой лев от занаята, който владеел ‐ бил много добър дърводелец и правел колела за каруци. Веднъж бедните сирачета останали три дни във воденицата сами, хлябът свършил, а и така се напълнили с въшки, че не можели повече да търпят. Двете братчета хванали малката си сестричка за ръце ‐ тогава тя била на четири години и половина, и отишли при баба си ‐ майката на майка им. Живеейки в голяма нищета, тя не можела да им помогне и ги изпратила при родителите на баща им Никола ‐ дядо Георги и баба Райка, които поели грижите за трите сирачета. Отначало дядото не искал да ги приеме. Майка Евпраксия с болка разказваше как, когато дошли в къщата му, той с досада й подхвърлил късче хляб казвайки: ʺНа!ʺ. Но баба Райка с много молби успяла да го придума. Тя била истински благочестива жена ‐ нея майка Евпраксия си я спомня като строга, но добра. ʺТя ме отгледа. От нея се научих на страх Божийʺ.

 

Скоро дядото изпратил момчетата като ратайчета да пасат селския добитък, а Тотка, като момиче останала да помага в къщи. Още от тогава тя опознала неволите на бедния, селски и изпълнен с немотия живот. Трудела се до изнемога, като гледала винаги да е по‐напред от другите в работата ‐ както казваше ʺот наивностʺ, защото за това нищо не получавала. Въпреки недоимъка бабата и дядото записали Тотка да се учи в селското училище, в което тя завършила 3‐ти клас (сегашния 7‐ми клас). Когато станала на 12 години я пратили в Русе, където работела като слугинче в кафенето на техни роднини. По‐сетне една далечна тяхна родственица, която живеела в София, я взела при себе си ʺза прислужничкаʺ ‐ да чисти къщата и да се грижи за двете й деца. Така далеч от родния си край тя още повече прилепила душата си към Бога и към Неговата пречиста Майка ‐ закрилница и покровителка на всички сираци по света.

 

Скоро се срещнала с ново изпитание. Една благочестива заможна възрастна жена на име Анка Чивийска ‐ вдовица на полковник, която по‐късно приела монашество с името Анисия се съжалила над бедното сираче и пожелала да го осинови и направи наследник на имотите си. Тя приела Тотка при себе си, но роднините й, които отдавна чакали да наследят имуществото й, така се озлобили срещу девойката, че едва ли не със сила принудили жената да я изгони от къщи. Изглежда, че Господ подготвял Тота не за земно благополучие и богатство, но я насочвал по трънливия и пълен със самоотречение път на монашеството, което е странничество. Още като 14 годишна, тя чува глас в себе си ʺняма да се жениш!ʺ. И този глас й показва, че нейният живот ще бъде по‐особен ‐ живот в девство и молитва към възлюбения в сърцето й Господ, на Когото тя дава още тогава таен обет да пребъдва в безбрачие.

 

Когато на 18 години постъпва на работа в една фабрика за чорапи, тя започва да посещава беседите на много популярното тогава православно мисионерско братство на ʺБелия кръстʺ1. Там намира свои връстници и единомишленици, с които да може да сподели горещата си вяра и стремеж към чистота и святост. На една от тези беседи тя се запознава с монахиня Евдокия от Врачешкия манастир и решава да я последва, и да постъпи като послушница в скромната обител посветена на светите Четиридесет мъченици. В манастира я довеждат старите й познати Анка Чивийска от София и брат Йордан, станал по‐късно монах Теодосий в Рилския манастир. И така на 12 май 1937 г. ‐ сряда след Томина неделя, Тота разкъсва връзките със света и започва нов живот за Господа в манастира, в който ще се подвизава в монашески трудове цели 76 години.

 

ʺВ манастира, казва тя, заварих една църква с пробит покрив, една схлупена къщурка и стара воденицаʺ. По това време в обителта се подвизавали монахините Евфимия и Евдокия. Живеели много просто и бедно, поради което те често излизали да събират помощи за обителта ‐ някое яйце, няколко килограма картофи, брашънце ‐ кой каквото имал и каквото му сърце давало. Тогава Тотка оставала съвсем сама. През нощта от страх се заключвала в църквата, а докато спяла усещала, че мишките й гризат ушите.

 

Веднъж един младеж от селото подучен от зли другари решил да я изплаши. Минал през манастира уж по път за някъде и видял, че тя е сама. Тогава, вместо да продължи пътя си, започнал да се приближава застрашително към нея. И в този отчайващ момент слабичкото и беззащитно момиче с неочаквана духовна сила и решителност го прекръстило и извикало: ʺВ името на Отца и Сина, и Светия Дух ‐ махни се от мене сатана!ʺ И станало чудо ‐ сякаш някаква невидима сила го блъснала един метър назад и обзет от неочакван ужас той избягал! А Тотка треперейки от страх побягнала чак в село.

 

Друг път, когато отивала до църквата да бие камбанката за правило в 3 часа сутринта, видяла зад една купчина камъни, блесналите зъби от сатанинската усмивка на един психично болен човек от Врачеш, на когото дяволът внушил да идва и да я плаши през нощта.

 

Кое я е карало да устои на това място? Безспорно вярата и любовта й към Господа, жаждата за спасение на душата.

 

Тогава, сякаш за утеха и духовна радост, Бог среща в София новата послушница Тота с Кръстанка (по ‐ сетнешната монахиня Касияна) Пунева, по‐голяма на възраст но със сърце също като нейното ‐ копнеещо за богоугоден монашески живот. Така на 4 декември 1938 г., Въведение Богородично, след много трудности и пречки Кръстанка постъпва като послушница в обителта.

 

 

Отсега нататък тези два духовни стълба на светата обител здраво ще преплетат своите съдби и като две многоплодни лози ще дават богат духовен плод чак до блаженното си преставяне в Господа. Или казано иначе ‐ тези две копнеещи за Бога души ще се впрегнат заедно в ярема на благото Христово иго и в подвизи ‐ поклони, бдения и постнически трудове, в непрестанни молитви, и най‐вече в пламенна любов към Бога и ближния ще възпитат поколения монахини, ще помогнат с молитва и утеха на стотици хора, и ще променят и насочат към Христа и светата ни Църква толкова човешки съдби.

 

Те бяха една душа, имаха една цел, живееха един живот. За това ни е трудно да отделим жизнеописанието на едната от другата.

 

По това време Тота била много слаба и болнава, и благодарение на козичката, която гледали позакрепила здравето си. Труден бил животът в крайно бедната обител. Нямало и монашеско правило, което особено тежало на жадуващите им за молитва сърца. И те със сълзи помолили тогавашния Ловчански Митрополит ‐ дядо Филарет да ги изпрати в някой уреден женски манастир, за да се научат на манастирски ред и монашески живот.

 

Така през 1939 година с негово благословение и отпусната от Митрополията парична помощ от 12 000 лева те заминават в добре устроения по това време монастир ʺсв. Троицаʺ в Ново Село (сега квартал на гр. Априлци) ‐ Троянско. Двете послушнички с радост се включват активно в живота на светата обител. Помагат в градината, на полето, в магерството. Но годините са оскъдни, хлябът не стига. Преминала цяла година в доста трудности и изпитания, но и в придобиване на необходимите за монаха умения и знания в църковно‐славянски език, църковно пеене, типик, клисарство и всичко свързано с богослужебния и монашеския живот. ʺДостатъчно беше, че дишахме въздуха на монахинитеʺ ‐ спомнят си те. И най‐важното ‐ тук те усвояват азбуката на монашеството, която за разлика от светската не започва с буквата ʺАʺ ‐ ʺАзʺ, а с буквата ʺСʺ ‐ ʺСмирениеʺ. И това свято смирение те полагат като твърда основа на по‐сетнешния си духовен живот.

 

Наскоро след завръщането си двете послушнички приемат монашеско пострижение в малка схима на 23 март 1941 г. ‐ Неделя Кръстопоклонна ‐ в църквата Св. Възнесение ‐ гр. Ботевград. Постригва ги сам Ловчанският митрополит Филарет, като на Тота дава името Евпраксия, а на Кръстанка ‐ Касияна. Духовна майка им става схимонахиня Евпраксия от София ‐ отдавна духовно близка с Тота.

 

 

Не след дълго ‐ през 1943 г. игуменията на манастира с. Евдокия е преместена в Правешкия манастир и се налага да се назначи нов игумен. Тогава сестра Евпраксия с присъщото си смирение отстъпва първенството си на с. Касияна, в която вижда истинска свята душа с огромни духовни заложби. И така дядо Филарет назначава за нова игумения на светата обител майка Касияна, която я ръководи през следващите 32 години. А след блажената й кончина Господ, Който въздига смирените, по светите й молитви възнаграждава сестра Евпраксия като я удостоява с игуменство за цели 38 години.

 

Майка Касияна дълго време не можела да свикне с новото положение. Винаги, когато започвали някоя работа с. Евпраксия я молела да благослови начинанието, а тя с присъщото си смирение искала Евпраксия да благослови, защото е по‐старша сестра. Така двете сродни души се надпреварвали в смирението и духовните подвизи. Така на дело те изпълнявали апостолските слова:“ Преварвайте се в почит едни към други“(Римл.12:10).

 

Двете сестри живеят с такава любов, с каквато може да се сравни любовта между св. Григорий Богослов и св. Василий Велики. В лицето на игумения Касияна, майка Евпраксия виждаше жив пример за подражание. ʺТя не замръкваше без да направи някому доброʺ ‐ ни казваше често ‐ ʺМолеше се нощем за нас. На нейните молитви се крепяхме.ʺ А за непрестанно извършваната в нея Иисусова молитва, пак майка Евпраксия си спомня, че понякога, когато м. Касияна трябвало да се обърне към нея за нещо, вместо ʺсестра Евпраксиеʺ казвала ʺИисусеʺ!

 

През 1943 г. дядо Филарет, който тогава завежда временно и Охридската епархия, кани сестрите да се поклонят на мощите на св. Климент Охридски. И въпреки размирното време през февруари ‐ Неделя на Митаря и Фарисея ‐ те предприемат пътуването, заедно с духовната си старица схимонахиня Евпраксия. Там игумения Касияна се моли усърдно за своята възлюбена сестра Евпраксия, която по това време страда от неспирен зъбобол. Монахините извършвали бдения и от благоговение спяли на пода в църквата на св. Климент. И светецът не закъснял да покаже колко са му угодни усърдните им моления. В една от нощите докато се молела, майка Касияна била озарена от силна светлина в храма. Погледнала към Царските двери и видяла самия свети Климент, облечен в архиерейски одежди, който ги благославял!

 

Оттогава те хранели в сърцата си особена любов към светеца, когото имали за свой духовен покровител, и пред чиято икона изплаквали душевната си болка в трудни моменти.

 

 

През 1945 г. сестра Евпраксия получава писмо от фронта, от което разбира че брат й Христо е убит при боевете в Унгария, но преди да умре й е завещал сумата от 12000 лв. Успява да получи само част от парите, която употребява за направа на зъбни протези, тъй като до тогава всичките й зъби са изпадали в силни болки. Така тя не престава освен трудностите на монашеския живот да носи и кръста на болестите и физическото страдание, който счита за необходим по пътя на спасението, помнейки думите на св. Исак Сирин, че: ʺПо скърбите разбираме, че Бог промисля за нас; и Божият път е кръст доживотенʺ.

 

Но ненавистникът на човешкото спасение, по Божие допущение, нанесъл тежък удар на светата обител по думите на св. Евангелие: ʺЩе поразя Пастиря и ще се пръснат овцитеʺ(Мат. 26:10).

 

Година след комунистическия преврат игумения Касияна със съгласието на сестрите укрива за 6 месеца в манастира Петър Бързовски ‐ подофицер, осъден на смърт чрез разстрел, който успял да избяга от конвоя и да потърси помощ в обителта. Той бил син на тогавашния воденичар в манастира бай Стилян. Тежко изпитание надвиснало над главата на майка Касияна ‐ да отхвърли ли и предаде на смърт благочестивия младеж, когото познава и обича от дете, и за когото знае, че страда невинен? И ако Господ ни учи: „Добро правете на оня, които ви мразят“, то колко повече на своите по вяра! А как ще понесе укора в очите на бедния старец, чието чедо ще предаде на сигурна смърт, като го изгони от светата обител! И тя избрала доброволната жертва заради ближния ‐ Петър останал в манастира докато баща му направи скривалище в къщата им във Врачеш. Следват неспирни проверки и обсади на манастира и на района около него, по време на които с. Евпраксия с напълнена със светена вода уста ходи след милиционерите и ръси, за да се освети мястото, където са минали, да замъгли Бог ума им и да не намерят скривалището, в което се е укрил.

 

След 6 години залавят Петър в дома му във Врачеш, като се образува следствие. На Лазаровден 1951г. в 7 ч. сутринта двама милиционери арестуват игумения Касияна. В бързината с. Евпраксия й дава жилетката си, сестрите успяват да съберат няколко корички хляб, а тя си взима псалтира и само успява да им каже: ʺНе бойте се!ʺ

 

Страхът и ужасът се заселват в светата обител. До Велики четвъртък сестра Евпраксия не хапва нищичко. Тридесет и пет дена ‐ скръб, очакване и безвестие. Всички в манастира непрестанно постят и четат канона към св. Богородица против оклеветяване.

 

Игумения Касияна получава 2‐годишна присъда – „за акъл“ – както се изразява един от следователите. В Сливенския затвор, тя поразява всички ‐ на затворничките помага да изкарат нормата си, на надзирателите и милиционерите оказва уважение, подчинение и благоговение като на пазители на реда в държавата. За молитвения й подвиг красноречиво говори подрасникът, с който се връща от затвора ‐ прокъсан на местата, където е полагала честния кръст върху себе си.

 

И заради примерното си поведение на 18‐ти август 1952 г. тя е освободена предсрочно. Когато в селската поща чува вестта за освобождаването, сестра Евпраксия не е на себе си от радост ‐ хуква без расо, без обувки, без пари, спира на пътя един камион отиващ за София и тръгва да посрещне любимата майка Касияна. Разбира, че в София тя е отседнала в дома на сестра си ‐ Дафинка, където я заварва заспала от умора. Дълго гледа ангелския й лик, докато майка Касияна не се събуди и тогава двете свети души се прегръщат като не могат да сдържат сълзите си от радост…

 

След 16‐месечни терзания светата обител отново заживява в своя премерен ритъм: молитва, подвиг, труд, простота, търпение, смирение.

 

Ново изпитание връхлита обителта през 1967 г., когато комунистическата власт одобрява проект, според който цялата долина, в която е разположен манастира трябва да стане дъно на язовир. На Рождество Богородично идва държавна комисия, която описва всички манастирски сгради с цел обезщетяване. Когато стигат до църквата, питат о. Никола Гечовски ‐ ефимерия на манастира: ʺПопе подскажи ни колко струва черквата, не сме описвали друг път подобна сграда.ʺ А смелият отговор бил: ʺКолкото струва мавзолеят на Георги Димитров, толкова струва и храмът. Той е безценен!ʺ По това време сестрите строят ново монашеско крило за нуждите на обителта. Предупреждават ги да спрат строежа, защото няма да ги обезщетят за новопостроеното, но те с упование на Божията грижа продължават градежа. Около манастира започват сондажи с цел откриване на водонепропускливи пластове. След време игумения Касияна разказва: ʺВ тоя тягостен момент, когато всички се молехме Богу да запази светата обител, докато ние в църква четяхме правилото, сестра Евпраксия с голяма надежда на Бога обикаляше манастира околовръст и изкарваше наизуст всичко, каквото си спомня от правилото.ʺ

 

И веднъж, когато майка Касияна четяла акатист, в лека дрямка видяла св. Три Светители, да й подават една тухла и да казват ʺПродължавайте!ʺ. Лъч на надежда изпълнил сестрите. Светиите няма да позволят да се затрие обителта! Четиридесет дни преминават в напрежение и тревога, докато един ден виждат, че геодезистите събират палатките си и разбират от тях резултата от продължителните проучвания ‐ открит е водопропусклив пласт и тук не може да се изгради язовир. Така Бог запазва светата си обител от разорение, а язовирът се построява на р. Бебреш до стария път за София.

 

 

През февруари 1975 г. болнавата след живота в затвора игумения Касияна се упокоява в Господа от многото си трудове. Смъртта й е пореден удар за манастира. Преди кончината си тя цяла нощ чува един небесен глас, като на пойна птичка, който казвал ʺТук е, тук е, тук е което око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвалоʺ. С това Бог удостоверил, че душата й още приживе е избрана за небесните селения. Смъртта й толкова съкрушила сестра Евпраксия, че тя безутешно плачела ден и нощ. Тогава майка Касияна й се явила на сън и тя я попитала: ʺСтигнаха ли до тебе сълзите ми, майко?ʺ Отговорът бил ʺстигнаха до иконатаʺ ‐ и тя посочила гърдите си ‐ мястото до сърцето, където на погребението й била сложена за поклонение малка иконка на св. Богородица. Но сестра Евпраксия все не намирала утеха. Тогава друг един сън я преобърнал вътрешно. Пред нея се явил висок, строен човек във военно облачение, със сияещ ореол и жезъл в дясната си ръка. Строгият му глас я накарал да потръпне: “Евпраксия монахиня, ти познаваш ли надеждата, надеждата, надеждата!“ ‐ като при всяко изговаряне на думата „надежда“ удрял по земята с жезъла ‐ и изчезнал.

 

За духовна подкрепа на всички сестри, майка Касияна се явила и на друга монахиня от обителта, след четиридесетия ден от кончината си. Стояла на един висок връх, и на въпроса й ʺКъде си майко? Там какво е?ʺ ‐ отговорила: ʺТук е блаженство! Но не за всички! Обичайте се и ще влезете в това блаженство!ʺ ‐ след което я озарил силен лъч светлина, който я издигнал нагоре и тя се изгубила с него в небето.

 

От тогава сълзите на сестра Евпраксия пресекнали. Тя се стараеше вече сърцето й да не бъде обзето от нищо земно, за да го представи цялото на възлюбения Небесен Жених.

 

След смъртта на майка Касияна сестрите единодушно избраха за игумения сестра Евпраксия, която продължи не само установените монашески традиции, но примерът й на смирение привлече много души жадуващи за изцеление и святост. Така се изпълниха изречените при пострижението пророчески слова на духовната й майка – схимонахиня Евпраксия: “Ти, сестра Касияна, ще бъдеш игумения, а сестра Евпраксия ще има много послушници.“

 

Скърбите, които преживя майка Евпраксия през изминалите горчиви дни подрониха крехкото й здраве и тя завинаги остана с една душевна мъка, която Бог промислително допусна с цел да откъсне изцяло святата й душа от суетата на света и да я подготви за пътя на великосхимничеството. Така на 20 април 1989 г. тя се облече във великия ангелски образ заедно с монахиня Параскева ‐ нейна дългогодишна помощница в управлението на манастира. С благословението на Ловчанския митрополит Григорий ги пострига духовният наставник на обителта ‐ Крупнишкият епископ Натанаил, а под мантия ги взе б. Нюйоркски митрополит Геласий, като монах великосхимник.

 

От тогава и до последния ден на своя живот, ограждайки се с мълчание – „пазачът на свещената молитва“, устата и умът й не спираха да призовават Иисусовото име, а ръката й не пускаше броеницата!

 

Нейният ден преминаваше така: Сутрин, щом чуеше “Молитвами святих отец наших…“ от сестрата будач скачаше като войник. Правеше три земни поклона с думите „Слава Тебе, Боже наш!“, взимаше личния си канон и тръгваше първа към храма. Събрана в себе си, тя чуваше само богослужението. Стоейки или коленичейки се молеше с броеницата. За да прогонва идващите помисли, понякога употребяваше светена вода, от една чашка на стола си и често целуваше малка иконичка на пресвета Богородица, която държеше близо до себе си.

 

След църковното правило се прибираше в килията и четеше светото Евангелие, Апостола, Псалтира, светоотеческа литература. Особена любов имаше към св. Теофан Затворник и творенията му. Най‐често четеше „Лествицата“, „Стремеж към съвършенство“ от св. Никодим Светогорец, ʺЦърковни слова“ на Авва Доротей. Когато минаваше по коридорите с благоговение се покланяше на иконите и се осеняваше с кръстното знамение. Преди хранене сядаше мълчаливо на трапезата и за да няма разговори четеше „Наръчна книга за духовен живот“ на св. Игнатий Брянчанинов. Хранеше се скромно и пазеше погледа си. Държеше на трапезата да няма оскъдица, за да не се подвизават сестрите по принуда, а от любов към Христа. Слушаше духовното четиво и се молеше. Понякога чувахме „Слава Тебе, Боже“ или различни възклицания на състрадание, когато четяхме за мъченията на светиите. Вечер след повечерието бързаше да се прибере в килията си, като се пазеше от всякакви разговори. Ако някой нещо я питаше отговаряше кратко и неохотно, за да ни напомни, че денят привърши и заедно с него и житейските ни грижи. Прекръстваше стаята и леглото си и лягаше в почти пълно монашеско одеяние, взимаше кръста, който стоеше винаги на възглавницата й, целуваше го с благоговение, поставяше го до лицето си, обърната почти винаги на дясна страна (по монашески), със скръстени ръце на гърдите и заспиваше шепнейки с устните си молитвата.

 

Почти нищо не говореше тя за молитвения си живот, но всеки който я е виждал познава особената й вглъбеност, непрекъснатите й поклони и колено‐преклонения, огромната духовна сила, която се излъчваше от всяко нейно прекръстване. Казваше ‐ ʺУмът трябва да е в кръстното знамение ‐ иначе правим само движения без ползаʺ.

 

Като млада бе правила по 1000 земни поклона на ден. Спомняше си: ʺКогато заставахме на молитва в три часа сутринта ‐ кой в тясната стаичка, която служеше за параклисче, кой в коридора поради липса на място ‐ започвахме и по време на цялото правило (около 4 часа) правехме поклони ‐ първо е малко трудно, но после става толкова приятно и чувстваш такава благодат!ʺ

 

Виждаше с духовните си очи ползата от извършваните в манастира богослужения. Още от възтановяването на обителта, поради липса на свещеници в нея не се служеше редовно св. Литургия. Сестрите най‐често се черкуваха в селската църква изминавайки пеш или с каруца 6‐те километра отиване и връщане. Когато Ловчанският митрополит Гавриил с бащинска грижа назначи свещеници за редовно служение в обителта, майка Евпраксия не беше на себе си от радост. “Каква благословия! В този манастир за пръв път от 70 години се служи литургия на Великден!“

 

Беше стожер на молитвата, приканваше всички на манастирското правило, нито едно богослужение не започваше и не се извършваше без нея. Знаеше, че ума и сърцето на монаха се очистват чрез молитвата. Познаваше много добре църковните песнопения и често когато беше в молитвен възторг припяваше песнопенията заедно с клиросните сестри.

 

Четеше непрекъснато псалтира цитирайки по своему думите на св. Йоан Златоуст: ʺПо‐добре слънцето да помръкне отколкото Псалтира да замлъкне!ʺ

 

Имаше огромен поменик от живи и починали, които поменаваше ежедневно. Непрестанно призоваваше името на Иисуса Христа – когато бе сама на глас, а сред други в ума си. Когато получи инсулт и легна на легло, молитвата беше тази, която я крепеше ‐ веднъж съкровено сподели пред една сестра, че молитвата сама се движи в нея и ако не е тя, не би могло да се издържи тежката болест от която страдаше. „Молитвата сама върви вътре в сърцето. Това Господ го даде, когато нямах още 40 години“.

 

Живееше непрекъснато с мисълта за смъртта. Стараеше се да е в мир с всички и с всичко, със себе си, с Бога. Причастяваше се често (на всеки две седмици и на всеки празник) помнейки, че ʺбожествената Храна ни обожествява и чудно храниʺ, и за да не остане сама без Христа ‐ нейно ʺдиханиеʺ, неин ʺживот, спасение на светаʺ.

 

О. Паисий Светогорец казва, че ʺмонахът оставя малкото си семейство, за да стане част от голямото семейство на Адам и Ева и да се моли и обича всички хора с божествена любов и болка за тяхʺ. За това в манастира непрекъснато я търсеха хора за благословение, съвет, молба за молитвена помощ. И на всекиго даваше частица от своята любов. Тази, на която светът никога не бе дал любов, сега утешаваше всички и за всички беше проводник на Божията благодат.

 

Поставяше се по‐ниско от всички. Просеше молитвите не само на духовни лица, но и на миряни. Схимата си носеше тайно, желаеше да е великосхимница по дела, а не по външен вид.

 

Беше пример на истинско нестяжание ‐ никога не държеше и една стотинка у себе си. Но това не й пречеше да дава милостиня на нуждаещите се и то винаги скришом, като уведомяваше за това икономката на манастира. Често ходеше из селото и посещаваше бедни, болни, нещастни. Всички се трогваха, не толкова от материалната помощ, колкото от любовта и утехата, с която озаряваше домовете им. Когато извън манастира видеше просяк, все ни питаше: „Нямаме ли някой лев да дадем на тоя човек?“ – без да изпитва дали наистина се нуждае от помощ или се преструва.

 

До 85 годишна възраст не пожела да получава пенсия, ʺза да не ощетява държаватаʺ, а след това по настояване на сестрите прие да се подадат документи за пенсия по старост, която бе с минимален размер, защото въпреки че бе работила толкова години не й се водеше трудов стаж. Цялата си пенсия предаваше в общата манастирска каса, следвайки завета на майка Касияна монахините да нямат никакви лични пари. Килията си никога не считаше за свое притежание, а я наричаше „стаята, в която спя“.

 

Хранеше се постнически, от деня на постъпването си в обителта не бе яла месо, и само след като заболя тежко прие да вкусва по малко мляко в постни дни. Веднъж, когато тримереше (беше през първата седмица на Великия пост), вдигна 40 градуса температура. Сестрите я молеха да приеме вода с лекарство. Тя отказа с думите: „Тялото ще боли, ще прегори малко и температурата ще отмине.“ Така и стана. На другия ден беше без температура.

 

Беше източник на равновесие за целия ни манастир, истинско благословение от св. Богородица и светите Четиридесет мъченици. Обичаше светиите и живееше с Небесната Църква – едновременно във вещественото и извън него, подобно на Адам преди грехопадението, който бе създаден между тлението и нетлението. Казваше: светите Четиридесет мъченици са голяма сила – като вдигнат по две ръце за молитва, как осемдесет ръце няма да измолят за нас всичко от Господа?!“

 

На устата й имаше лека духовна усмивка ‐ отглас на вътрешния й мир. Поразяваше всички ни с душевната си простота и непринуденост. Никога не беше лъгала през живота си. Живееше и говореше прямо и непристорено. Винаги беше пример на търпение и упование в Божия промисъл за нас. Ние младите се съмнявахме и вълнувахме от успеха на начинанията, а тя беше неизменно спокойна ‐ беше разбрала Христовата грижа във всеки един миг от живота си! Обикаляше неуморно по предприятия и фирми търсейки материална подкрепа за възстановяването на обителта. Пленяваше силните на деня с духовното си величие. Всички искаха да бъдат покрай нея с искрено преклонение пред неуморния й монашески подвиг.

 

Ръководеше светата обител с мекота и кротост. Не даваше прибързани нареждания, а винаги се стараеше да разбере мненията на другите сестри. Беше олицетворение на смирение и послушание към Божествения промисъл. ʺБог ме е направил да слушамʺ ‐ казваше. Думата „Аз“ не присъстваше в нейния речник. Игуменски кръст нямаше. Подражаваше на майка Касияна, като само към себе си бе строга, а към немощите на другите бе снизходителна и опрощаваща. За да се предпази от осъждане на сестрите наричаше сатаната виновник за немощите им.

 

Винаги ни поучаваше да не осъждаме духовенството и архиереите на Църквата. Благоговееше пред величието на свещения сан. ʺАрхиерейската благословия или въздишка е голямо нещоʺ ‐ казваше тя ‐ ʺТрябва да внимаваме да не прогневявяме владиците и свещениците, които са техни заместници. И за всяко нещо в живота, независимо дали сме монаси или миряни трябва да искаме тяхното благословение. Нали сме Божии чедаʺ.

 

Все даваше пример как някога, когато въздигнали обителта, повикали за освещаването владика, но когато минала службата хората от кметството отнесли всички дарове и на манастира нищо не оставили. Тогава владиката го проклел: ʺПуст го намерих, пуст да остане!ʺ И от тогава всички, които идвали тук живеели в немотия. През 1942 г. м. Касияна разказала това на дядо Филарет, той направил водосвет в една паница ‐ и купел нямали ‐ ходил из манастира ръсил и казвал ‐ да е пълно, да е равноʺ И Бог напълнил всичко. Такава е силата на архиерейските слова! ʺКойто вас слуша, Мене слушаʺ‐ казва Господ на учениците си (Лука 10:16).

 

До деветдесет и пет годишна възраст не спря да се труди на мнастирските послушания. Светоотечески разбираше трудолюбието като „любов към трудността“. Миеше съдовете на мивката, плевеше в градината подпирайки се на малко столче или коленичейки. ʺНали трябва да заслужа хляба си!ʺ

 

Манастирските животни усещаха полъха на осветената й душа и бързаха да се докоснат до нея, за да ги помилва и благослови.

 

С трезвата си разсъдителност разбираше, че техническите нововъведения не вредят на монаха, ако се използват с благоразумие. Когато пътувахме по работа с манастирския автомобил, сядаше на предната седалка с броеницата молейки се за хората, които срещахме по пътя, а при завръщането си се радваше като дете и благодареше на Бога и на сестрата шофьор, че сме си пристигнали живи и здрави. Не отказваше да ползва и телефона, дори оставаше дежурна край него, когато очаквахме важно обаждане.

 

Един ден, докато се занимаваше с нещо в кухнята, телефонът иззвъня.
‐ Благословете! ‐ каза по приетия обичай в манастира.
‐ Бог да благослови! Кой е на телефона?
‐ Една баба калугерка! А Вие кой сте?
‐ Един дядо от Ловеч!
Оказа се, че това е Ловчанският Митрополит Гавриил.
‐ О, дядо владико, как сте?

 

Такава си беше ‐ естествена, непристорена, с ведро чувство за хумор. Хуморът е присъщ на светостта, по думите на св. Серафим Саровски: ʺТози, който е презрял света е винаги весел, докато тъгата е неотделима от страститеʺ.

 

Като избран Божий съсъд накрая премина през най‐тежкото изпитание в живота си ‐ да не може да помръдне нито член от тялото си, а други да я обгрижват. Когато я питахме: ʺКак си майко?ʺ ‐ неизменно отговаряше ‐ ʺСлава Богуʺ. Нито веднъж не изпадна в униние или ропот от тежкото си положение. Казваше: „Бог така иска“. Тя бе наслада за очите и слуха. Радвахме се да седим до нея, даже и когато бе прикована на легло. Подмладявахме се с нея. Не ние нея утешавахме в болестта й, а тя нас. Духовно ни лекуваше не само със словата си, но и със своето мълчание и дори само с присъствието си. Чувствахме, че ще обеднеем духовно без нея. „Майко, не ни оставяй в молитвите си!“ – просехме.

 

„Ако вие се молите за мен до четиредесетия ден и аз имам дръзновението пред Господа, и аз ще се моля за вас!“.

 

А последните й думи, отнасящи се за важен манастирски въпрос, бяха:
“Търпение и за нищо не се притеснявайте“!
Ето и някои от мислите ‐ поучения на майка Евпраксия:

 

На въпроса какво е монашески живот тя отговаряше: ʺЕдиномислие, единодушие, едино‐съгласие. Да няма укрити работи, да няма ревнуванеʺ

 

ʺВсеки, който се кръсти в Иисуса Христа може да се спаси, като изпълнява заповедитеʺ

 

ʺЧовек и с малко труд може да се спаси, ако има дълбоко смирение. Тогава то е величие пред Бога!ʺ

 

ʺКазано е: Не поливай там, където е мокро, а там, където е сухо. Давай милостиня на сираци, вдовици, бедни. Има хора, които няма какво да ядат, но ръка няма да протегнат. На тях давай и те ще са ти благодарни. А протегнат ли ти ръка ‐ давай, не се отвръщай от оня, който ти иска. Милостинята покрива много греховеʺ.

 

ʺКойто се грижи за болен ще получи от Господа духовни дарби!ʺ

 

ʺБог помага на страданията. Първото стъпало обаче е постът и молитвата. Пости, направи маслосвет, изповядай се, причасти се, недей обижда никого, следи за живота сиʺ.

 

ʺКато си послушен бързо свикваш в манастира. А като се препираш и упорстваш ‐ нанасяш си беля, не можеш да се отървеш от злото. За да успее послушникът в манастира трябва да се обезличи ‐ да забрави своето.ʺ

 

ʺКато има пост и молитвичка никога няма да усетиш глад ‐ пише го и в Псалтира. Благ ти е живота в манастира.ʺ

 

ʺЗлото е загнездено у нас и се бори с доброто. С волята си трябва да се смирим, за да победи доброто.ʺ

 

ʺБог е до тебе. Той те слуша. Ако не искаш да се спасиш, Бог те оставя на свобода, широк е пътят.ʺ

 

ʺЗа монасите в последното време св. Нил пише, че ще са монаси само по форма, но ще бъдат по ‐ възнаградени от онези от онова време. Защото тогава е било благодатно време, благодат във всичко, а сега е време на изкушения.ʺ

 

ʺПоради разсеяния си ум не слушаме старците ‐ те говорят едно, ние си мислим друго, а те са като светилници ‐ осветляват, показват правата нишкаʺ.

 

ʺПо‐добре да обидим родната си майка, отколкото някоя сестра в обителта!ʺ

 

ʺГледай околните и взимай пример ‐ което е добро, го прави и ти, а от злите постъпки вземи пример какво не трябва да правиш.”

 

ʺТесен е пътят и малцина вървят по него.ʺ

 

ʺКакто се подвизаваме, така и ще умремʺ!

 

Наистина блажена наша майко, ти умря така, както се и подвизаваше ‐ в смирение и с неспирна молитва в сърцето! Многострадалното ти тяло намери покой както ти сама искаше ‐ до гроба на майка Касияна, та сега, когато душите ви се съединят отново в радост на небесата, телата ви да почиват заедно, и заедно да възкръснат при второто Христово пришествие! Скърбим по човешки за временната раздяла с теб, но се радваме по монашески, че ти намери благодат у Бога и заедно с майка Касияна не преставаш да се молиш за нас, духовните си чеда!

 

Наистина ʺПраведникът живее до века, наградата му е у Вишния! Благодат и милост има за светиите Му и промисъл за избранниците Му!ʺ(Прем. Солом. 5:15)

 

 

Бог да я прости.
Вечна и блажена да бъде паметта й!
Да имаме винаги светите й молитви!
Амин!

 

1 Православното мисионерско братство на Белия Кръст било основано през 1922 г. от архим. Стефан Абаджиев и монахините от Куриловския манастир “Св. Иван Рилски”, на които той бил духовен ръководител. Просъществувало 2 десетилетия, като извършвало мащабно мисионерство в София и околностите включващо печатане на църковна литература, изнасяне на множество беседи, духовни концерти, благотворителна дейност. В последствие се разпаднало поради навлизане на светски дух в живота на някои от монахините – мисионерки. (Виж: монахиня Валентина Друмева “Монашеството по българските земи” стр.397)