За егоизма и разсеяността
Декември 11, 2013 in Беседи, Начална страница
Автор : игумен Сергий Рибко
- Можем ле да кажем, че главното препятствие за ревностен живот по заповедите е егоизмът?
- Несъмнено, това е така, защото егоизмът е неправилна любов към себе си. В Евангелието на нас ни е заповядано да възненавидим своята душа: „ако някой дохожда при Мене, и не намрази и самия си живот, който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик. Който обича душата си, ще я изгуби; а който мрази душата си на тоя свят, ще я запази за вечен живот.” (Лк. 14:26, 27 Ин. 12:25) Съгласно това разбиране душата е това ветхо, паднало, което е в нас; нашите страсти и греховност. Ние трябва да възненавидим това паднало състояние на душата си, и то ревностно, да се постараем да направим всичко за борбата с греховете и страстите, защото всички страсти водят до егоизъм. Човек обича изключително себе си, счита, че той е най-главният, а светът и всички хора съществуват за удовлетворението на неговите страсти и амбиции.
Това се случва даже и в духовния живот: човек мисли, че главното дело на живота му е спасението на драгоценната му душичка, а това че редом с него има други хора, нуждаещи се от помощта му, не го безпокои. Ако се обърнеш към такъв човек с молба за помощ, помолиш го, например, да измие посудата в храма, той ще отвърне, че трябва да извърши молитвеното си правило, да си спасява душата, а не да се занимава със суетни дела. Подминава всичко, което препятства неговите „цели”.
В действителност това е прелест, неправилно, егоистично разбиране на Евангелието. Душата се спасява чрез любов към ближния, чрез самоотвержено служение.
Егоизмът е първият враг на ревността, защото егоистът има неправилни възгледи, неправилно поведение, неправилни цели и ценности в живота, целия му начин на живот е неправилен. Той не е способен за ревностно самоотвержение, към работата се отнася нерадиво, защото той има собствена представа за всичко, в това число и за духовния живот.
- А какво е разсеяността? Защо, когато човек има много дела, забравя за Господа, оставя непрестанната молитва? Защо задълженията му водят до разсейване?
- Не задълженията водят до това, а настройката на човека, неумение да се държи правилно, по християнски сред многото дела. Светител Теофан Затворник казва, че суета са не самите дела, а духа с който се извършват. Един прави всичко тихо, спокойно, равномерно и успява много; друг бяга върти се и само повтаря „Оставете ме, зает съм и нищо не успява, защото захваща едно и го хвърля, започва друго, трето, връща се към първото. Това е суетата, неправилна настройка.
За да се избегне това, трябва да сме вътрешно събрани, никога да не забравяме за Бога. Паметта за Бога е памет за Божиите заповеди, за това, да не грешим против тях. Най-добре паметта за Бога се запазва чрез непрестанната Иисусова молитва. Стремящият се към това е постоянно зает с духовен стремеж, с търсене на волята Божия.
Разсеяността надделява, когато човек започва де се увлича от страстите, да приема неправилни помисли и да извърши неправилни постъпки. Постепенно става оръдие и раб на дявола, който започва все повече и повече да му внушава своите дела, състояние, мисли и бран и по този начин го отдалечава от Бога. Но ако човек се моли непрестанно, зает е с търсене на Божията воля и се намира под водителството на Господа, пребивава в мирно състояние на душата. Много по-трудно е той да се увлече. Всяка мисъл, която дори и малко разорява душевния мир, отвлича от внимателната молитва – не е от Бога. Следователно всичко, което ни пречи да се молим, ни лишава от душевен мир – това са бесовски козни.
Най-добре можем да се предпазим от различни изкушения, от ненужни дела и увлечения, ако имаме духовен отец и не правим нищо без неговото благословение. Добре е ако християнинът за всичко се съветва с духовника, за всичко взема благословение и се старае да не отстъпва от сложения порядък.
Православният човек, който обича да се моли, да посещава храма, старае се да избира за това и удобно местожителство и спокойна работа, и да устрои всичко така, че да остава време за духовни занятия, деня и седмицата и целия живот да текат размерено: утрото да ходи на работа, вечер да се връща в къщи, да се моли в семейния кръг, чете духовни книги, в неделя да ходи на църква. Допустимо е и общуването с някои православни благочестиви хора, в които може да се отиде на гости на празник.
Доколкото началническата длъжност, отговорните постове въвеждат в изкусителни състояния, православните се стараят да открият незабележима длъжност, въпреки че това не винаги зависи от тях. Ако човек са го направили началник или той вече бидейки началник се е обърнал към вярата не е задължително да остави работата, в началото е нужно да се разбере, има ли воля Божия на това да се остане на това място.
Всичко започва с вътрешното подчинение на себе си към Бога. Изпълнението на евангелските заповеди води до това, че вътре се появява душевен мир, който прояснява ума. Човек започва да гледа на всичко, което става с него и около него по друг начин. Започва да анализира и сравнява с Евангелието и се старае да ходи до Божиите пътища, затова и бива пазен от Бога.
- Може ли разсеяността да доведе човека до дълбоко нерадение, или то бива резултат от тежки, смъртни грехове?
-Разсеяността може да доведе до дълбоко нерадение. “Верният в най-малкото е верен и в многото.” (Лк. 16:10) Какво е разсеяността? Това е предпочитане на външните, телесни интереси, пред духовните интереси. Не може да се каже, че за разсеяният човек всичко е безразлично, което касае вярата и Църквата. Това не е така, но първичните му интереси са материални, как да изхрани семейството, да изкара пари, да направи кариера, да получи образование и т. н. – той се посвещава изцяло на това. По този начин човек през цялото време се явява заложник: той винаги на някого е длъжен с нещо и никога не е свободен.
Но ако човек започне да живее по Евангелските заповеди, той се освобождава от вътрешните греховни зависимости и открива свободата в Христа. Започва да строи своя ден изхождайки от своите духовни интереси, занимава се с външните дела дотолкова, доколкото на това има Божия воля и Божие благословение. Всичко застава на своето място: човек плодотворно изпълнява своите задължения, има душевен мир и предстои пред Бога в молитва.
Смъртните грехове се раждат тогава, когато човек започва да се суети, остава Христа, постепенно става раб на дявола – отначало по малко след това все повече и повече. Големите падения започват с малки падения, така се случва. Преп. Иоан Лествичник казва, че ако някъде се е случило падение, то винаги го е предшествала гордост, а гордостта се предшества от отстъпление към Бога, изразено в плътски, блудни грехове или в ереси. Връх на такова падение е безверието, атеизъм, богохулство. Виновен в това е самият човек: никакви скърби, нещастия или външни неприятности не могат да доведат до такива падения, само собственото лошо произволение, а най-вече нерадението.
превод от руски “Духовная жизнь начинается с покаяния”
всички текстове на о. Сергий Рибко се публикуват с неговото благословение
