За монашеския живот
Януари 6, 2014 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : св. Порфирий
Монашеският живот е изключителен живот
Монашеският живот е нещо велико, много велико! Той е величествен, възвишен, божествен, поетичен; той е изключителен живот. Монахът може да се намира на земята, а в същото време пътува със звездите по безкрая. Мислено си представя и преживява Бога и небето. Живее изключителен живот. Този живот се нарича ангелски и е ангелски живот. Наистина е такъв.
Но за да може монахът да живее правилно този живот, той трябва да има монашеско съзнание. И ще постигне това с пълното обръщане към Бога и с пълното посвещаване на целта, която си е поставил. Той живее в безмълвие, в молитвата на ума, в подвига, в послушанието. Трябва да умре за всичко, за да живее в Христос. Събужда се с копнеж по Бога. Извършва своето молитвено правило, бърза за богослужение в храма, а след това за послушание. Той има една грижа – как да живее богоугодно, как да служи на Бога, как да стане причина за прославяне на Божието име. Винаги носи в ума си обетите, които е дал пред лицето на Троичния Бог, когато е станал монах. Затова той често чете с внимание последованието на монашеското пострижение. Не разваля реда и порядките в манастира. Пази всички правила на монашеския живот.
За да напредне в манастира, човек трябва да се подвизава без натиск от когото и да е. Всичко трябва да става с радост и доброволно, а не по принуда. Монахът не е човек, който извършва нещо под натиск, механично и с тревога. Той извършва всичко единствено от любов към Небесния Жених, от божествена любов. Не трябва да мисли за ада или смъртта. Монашеството не трябва да бъде негативно бягство, а бягство от божествена любов заради служението на Бога.
Цялата тази тайна е в молитвата, себеотдаването, любовта към Христос. Монашеският живот е блажен живот. Монахът трябва да намира услада в молитвата, да го привлече божествената любов. Той няма да може да издържи в монашеството, ако не изпитва наслада в молитвата. Ако това не стане, край, не може да остане в манастира.
Но онова, което го задържа в манастира наред с молитвата е труд и ръкоделието.Трудът не е едно, а молитвата друго нещо. Трудът не пречи на молитвата, напротив, укрепва я и прави по-усърдна. Това е въпрос на любов. Нещо повече, трудът е също както когато човек се моли, когато прави поклони. Трудът е благословение. Затова виждаме, че Христос призовавал учениците и пророците, когато те работели, например, когато някой от тях ловял риба или пасял своите овце.
За монаха радостта означава влизане в любовта на Бога, в Църквата, в Света Троица, в Христос. Той се съединява с Христос, сърцето му трепти от радост и се изпълва с благодат. Христос е негова радост, негово въодушевление, негова надежда, негова любов. Какво да ви кажа! Сещам се как с Божията благодат отидох на Света Гора. . .Какъв живот беше, каква любов, какво благоговение, какъв копнеж, какво послушание, каква молитва! Как живеехме един друг с усмивка на уста и с братска любов! Това беше небесен начин на живот!
Подвижникът, който отива в пустинята, всичко жертва, дори и своята почивка, стига да успее да почувства Божията благодат; да почувства нежната любов на Христос, да бъде в Неговите обятия; да се съедини с Бога, да почувства общението с Него, своето единение с Бога; да стане едно с другите, както Света Троица, където трите Личности на Света Троица са едно. Така той излиза от този свят, но не губи надежда. Той пребивава там, понася несгоди, но не губи надежда, когато излиза от света. Той излиза от света с голяма утеха и с много приятели. Негови приятели са цялата природа, включително птичките и животните, но и всички светци, мъченици, ангели и най-вече Пресвета Богородица със Своя Син.
