Покаянието не е вайкане и терзаене
Януари 14, 2014 in Беседи, Начална страница
Автор : архим. Андрей (Конанос)
От всички писма, които получавам, на преден план излиза една дума и се забива в моето сърце. Думата „вина”. Всички се задавят във вини, натоварени са и много подтиснати – не чувстват вътрешно свободата от прошката на греховете, която дава Христос.
Имам чувството, че понякога се обръщам към хора, които не са почувствали този уют, който Господ дава на сърцата ни. Постоянно казваме, че сме Божии чеда, че Христос е дошъл в света, за да ни спаси, да ни изкупи, да се разпне за нас, да ни прости всички грехове – и всички ние, неговите деца, цялото човечество, цялата вселена е вече обновена. Този, който е близо до Христос, е нова твар. Всичко е ново, ти си възроден човек, приемаш пресветата Кръв и Тяло на Господа, причастяваш се, изповядваш се, участваш в тайнствата на Църквата, приемаш разрешителната молитва на свещеника. На всяка св. Литургия молиш Христос да ти прости – „прощение и освобождение от греховете и прегрешенията ни от Господа да просим.” Търсиш прошката, Църквата ти я дава, Христос ти я дава. Една от целите на св. Причастие е именно тази – ние го приемаме за опрощение на греховете и за вечен живот. Въпреки всичко това виждаш, че нещо не върви добре и се задавяш. Не се чувстваш опростен от Бога, това е изписано на лицето ти. Вижда се в твоята окаяност, негодувание, в твоето безсъние, в ускореното ти сърцебиене, в твоето кръвно налягане, в болестите… Това състояние на вина, на угризение на съвестта те задушава, то продължава вечно и не свършва никога. Не е някакво моментно състояние, за да си кажеш – човек ще го преодолее и ще се успокои, ще почувства прошката от Христос.
Има хора – може и ти да си от тях, които се чувстват зле постоянно. Казват си – имам недостатъци, имам немощи, правя грешки, върша грехове. Ама, винаги ще правиш и винаги ще се връщаш обратно в Пътя! Винаги ще падаш и винаги ще ставаш и чрез себепознание, смирение и простота ще отиваш при Христос и ще признаваш: “Господи, аз съм такъв, такава е душата ми, приеми моето обръщане и покаяние и ми прости.” Знаеш ли, ти си едно дете! Да, и ти, който си възрастен, си едно дете, и ти като децата задраскваш в тетрадката си. Ти си дете, което пише – пишеш някакви големи букви А, Б… И „А”-то вместо да се вмести в два реда, заема цялата страница. Не си се научил да пишеш. Но учителят те познава, знае, че си дете. На децата не им се сърдят. Казват: „Дете е! Когато стане втори-трети клас, като поотрасне малко, нещата ще бъдат много по-добре.” Погрешният начин, по който детето пише буквата, е най-доброто, което може да направи. Ако можеше да го направи по-добре, щеше да го направи. Така може, така пише. По същия начин ни гледа и Бог. Ние толкова сме преувеличили грешките, които правим, че ни е обзел голям стрес, тревога и строгост, плюс огромна нагласа да се самобичуваме и самонакажем. Да почувстваме, че трябва да платим скъпо, за да ни се прости. Докато за всичко това се е жертвал Христос, Който е приел върху Себе Си бремето на нашите грехове, за да ни направи невинни. Можеш ли да почувстваш това? Тази прошка? Чувстваш ли, че отново ставаш едно невинно създание пред Бога? Откъде у нас тази нагласа да се самонаказваме, защо имаме толкова угризения? Защо нанасяш толкова безмилостно удари върху себе си?
В пълен хаос съм, не вървя добре, правя грехове. Защо духът ни да е толкова паднал, защо душата ни да не лети и да чувства облекчение – тази бодрост, която Христос ни дава?! Господ казва – детето ми, обичам те, не наказвай себе си. Аз Съм платил всичко и Съм Се жертвал. Аз дойдох да ти покажа, че те разбирам в това, което правиш. Подавам ти Своята ръка, не за да дълбая в твоите грешки, а за да ти покажа пътя напред, да напредваш. Блудният син се върнал и бащата със своето благородство и вежливост и съвършена педагогика не се ровел в неговото минало, не го накарал да се чувства окаян. А му дал нови дрехи и на ръката му сложил пръстен, за да украси неговия живот.
Но ти се чувстваш много виновен. Не си достоен за нищо и нищо не струваш. Има християни, които постоянно казват – не струвам нищо, не заслужавам Божията любов. Как може Бог да ме обича такъв, какъвто съм? Това не е възможно! Нито Той ме обича, нито хората могат да ме обикнат такъв, какъвто съм. Не заслужавам дори здраве, затова съм така, защото Бог ме наказва. Т.е. – виждаме вини във всичко, в болестите, мислим, че нещо сме направили и за това Бог ни наказва… Не заслужавам да имам щастие в моя живот. Аз съм непотребен, неуспял, инертен. Единственото, което заслужавам, е наказание. Питам – нима това е християнският живот? Нима това е крайната точка, до която стигаме, т.е. – до която искаме да доведем младите? Искаш детето ти да стане християнин и да стане като тебе? Окаян, роптаещ и негодуващ?… Да е постоянно в състояние на потиснатост и депресия? Душата му да чувства как постоянно потъва в това блато? Нима там ни зове Христос? Евангелието е блага вест! Къде е това благо при нас, къде е тази радост? Къде е опрощението, което Христос дава?
Разбирам твоя начин на мислене. Ще кажеш – но нали трябва да се каем, да имаме скръб за греховете, съкрушение? Естествено, тези неща са нужни. Но те също имат „срок на годност”. Има момент, в който той изтича. Не може да си скръбен до смъртта. В живота на светците виждаме, въпреки различните дадености в разните епохи, че едни са култивирали повече духовната скръб, себеукоряване, плач – които обаче съдържат в себе си радост, свързани са с надеждата в Бога. Това покаяние не ги е водило до отчаяние. Съществуват и други, които гледат повече към светлината, повече натам, накъдето ни зове Господ да отидем. Трябва да се насочваме към светлината на Бога, а не да дълбаем постоянно в грешките, защото това не води доникъде. Това е особено видно в текстовете на преподобния старец Порфирий, където дори покаянието е представено като едно опияняване – празнично, любовно, радостно събитие.
Покаянието не е постоянно вайкане и терзание. Това се отнася особено за младите хора, които са толкова уморени, меланхолични и измъчени. И да дойде при тях някой от Църквата, да ги придърпа и да им каже: „Трябва да ревеш, да се чувстваш зле!” Покаянието не идва чрез натиск отвън. Вината и угризенията в живота ни съществуват поради тази причина – за да ни припомнят, че нещо не върви добре. Вината сякаш ти казва: Това, което направи, не беше от любов, разбери своята грешка, поеми своята отговорност, плачи за това, потърси прошка и се поправи. Угризенията ни бият, както шибват коня, за да тръгне напред – не го удряш, за да го нараниш, а да го изкараш от летаргията. Така му казваш – тръгни! Това е ползата от угризенията, тяхната функция и цел. Да ни събудят, а не за да потънем в тях… Те имат срок на годност. Идва момент, в който спират. Иначе къде е радостта, която Христос те призовава да преживееш? Защо отиваме в Църквата с постоянна меланхолия и чувството, че сме най-окаяните и недостойните на света? Въпреки, че съм беден и окаян, аз съм Божие дете и заради мене Бог дойде на земята и се разпна, проля Своята пресвята кръв! Пои ме и ме храни с нея и ми дава Своята радост! След тази радост аз не мога да бъда неблагодарен. Простирам моите ръце и му казвам: „Благодаря ти, приемам радостта, която ми даваш! Приемам прошката от Тайнството и си тръгвам радостен.”
превод от гръцки
