Търпението на една добра майка
Януари 28, 2014 in Семейство
Автор : свещеник Димитри Фетисов
Какво значи това “носене на кръста”? Как може да изглежда, истинската църковност в съвременния човек? Как изглежда съвременния праведник, живеещ в света? Може безкрайно дълго да се рисуват в ума картини и образи, проектирайки ги към своя живот и към живота на обкръжаващите ни хора. Но за съжаление ние често се бъркаме, не умеейки да отделим главното от второстепенното и с това силно ощетяваме нашата религиозна картина за света.
Бих искал да ви разкажа за една такава моя грешка, неотдавна извършена от мен.
Тази история се случи преди около година и започна за мен, енорийския свещеник, съвсем обикновено, отивайки на една треба. Някаква особа ми позвъни и ме помоли да причастя и да отслужа Елеосвещение на нейната тежко болна майка.
В уговореното време дойде да ме вземе някакъв луксозен автомобил, който беше управляван от една изискана жена.
Въпреки, че беше по-голяма от мен, аз я възприех някак си наравно, слушайки нейния непринуден монолог. Видимо изглеждаше, че беше психически млада, жизнерадостна и, забравяйки сякаш за болестта на своята майка, нещо ме разпитваше. По никакъв начин не издаваше в себе си някаква дълбочина или религиозност
Целият и облик излъчваше здраве и някакво безгрижие.
Защо толкова подробно описвам този психологически портрет? – за да стане ясно колко бях озадачен, когато между другото Вера – така се казва нашата героиня – изяви желание и сама да се причасти със своята майка. “Ако не ви затруднява, разбира се…”- вежливо каза тя.
“Въобще няма да ме затрудни” – отвърнах аз смутено. Смутих се, защото се чудех, знае ли тя какво значи това Тайнство и какво значение има. Може би за нея причастяването е нещо новичко, екзотично, което може да се пробва.
Вече подбирайки думите за да изясня вежливо сериозността на нейното намерение, аз онемях, когато влязох в нейния дом. Оказа се, че тази жена е майка на дете – инвалид със сложна форма на ДЦП. Дете на петнадесет години с ангелско лице седеше в специално кресло, обкръжено от роднини. На него беше болезнено да се гледа. Толкова го беше изкривила болестта, извила на дъга всичките членове на малкото измъчено телце. Вяра каза, че е добре по-нататък и синът и да се причасти и да му се направи Маслосвет, но не сега, тъй като той се бои от непознати и може да се притесни и развълнува.
Нашето запознанство не се ограничи с извършването на тази треба и аз след това не веднъж идвах при това удивително семейство, узнавайки постепенно някои подробности от техния живот. Вера се оказа дълбоко вярващ човек, живеещ църковните Тайнства. Преди петнадесет години, когато родила второто си дете, то се оказало толкова безперспективно болно, че да се откаже от него я умолявали не само мъжът и, офицер от разузнаването, здравеняк с лице на холивудски актьор, но и всички около нея, аргументирайки се, че в детския дом на детето ще му бъде по-добре. Съпругът и нямало да издържи и година и непременно щял да си замине. А за собствената си лична кариера трябвало да забрави завинаги.
Но в сърцето на майката нямало съмнения и тя се посветила безвъзвратно на своето тежко болно чедо.
След това, както в приказките, се появило “случайно” специално кресло – количка, стойността на което можело да се сравни със стойността на автомобила. Любовта между съпрузите с времето силно укрепнала. Кариерата на младия офицер се развила добре и съвсем скоро можело да се нарекат напълно обезпечени хора.
А неотдавна се появила още една неочаквана радост: Дима (така се казва болното дете) почти се научил да държи лъжичката…
Това е една история за това, как може да се носи своя тежък кръст не само без ропот против Бога, но и без едно начумерване.
Запознанството с това семейство и тяхната ситуация я преживях с особен трепет, защото тя съвпадна с едно изпитание в нашия личен семеен живот. Ние със съпругата ми чакахме трето дете, когато лекарите ни дадоха да се разбере, че вероятността да се роди дете със синдром на Даун е огромна. Но след това ни се роди едно здраво момче, което в момента се опитва да ми отхапе част от клавиатурата на ноутбука. Тази история за това, как може да се носи своя тежък кръст, не само без ропот против Бога, но и без едно намръщване я запомних завинаги.
Превод от руски
Източник Православие ру
