Чудотворец на ХХ век
Март 25, 2014 in Беседи, Начална страница
Автор : Павле Рак
Житията на светците не описват мястото на пребиваване на светеца, но дори и то да се споменава, се описва като “пустиня, в която цъфтят благоуханни цветя в святост “, което, разбира се, е “място на пребиваване” в много условен смисъл на думата. Условността на такива описания благоговейният четец възприема без колебание и без да му мигне окото. Посветеният в църковната литература човек знае, че те са неделими елементи на жанра, а неофитът, какъвто бях аз в това лято, преди повече от 30 години, е уверен, че в действителност е така: че светите аскети живеят или в труднодостъпни пещери или зад дебели стени на древни манастири.
Някъде в началото на 80-те години, ние решихме да посетим един от най-известните старци на Гърция. Представете си изненадата ми, когато го намерихме в една скромна каравана. Близо до Атина (30-40 км) старецът строеше нов манастир, но там имаше само някои фундаменти и ниски бетонни стени, така че той живееше почти като хилядите туристи в близост до гръцките плажове. В тясното помещение, където той ни прие, 5 човека, включително и той, се наместихме на две тесни легла и на никого не му беше тясно.
Къщичката се намираше в маслинова горичка, от която звучеше непрестанно чуруликане на цикади. Горещина. Напрягайки се, си спомням всичко това, защото беше нещо обичайно, а всъщност имах чувството, че случващото се беше нещо различно. И въздухът в малкото помещение, и беседите, но преди всичко доброто, благото лице на стареца бяха освежаващи, като утринна прохлада.
Неотдавна, когато Константинополският патриарх канонизира стареца Порфирий, слушах радиопредаване, в което хора, близки до стареца, споделяха своите спомени от него. Сред тях бяха тогава известните в цяла Гърция съдия (ако не се лъжа от Върховен съд) Арванитис и професорът от Медицинския факултет Пиперакис, които вече са пенсионери. На строежа и изграждането на манастира те изпълнявали различна роля – бутали количките с бетон. Но в известен смисъл тяхната роля не се е променила много. Те са били и са смирени служители на нещо, което абсолютно превъзхожда тяхното въображение. В програмата говориха за това как са били свидетели на явления, които не могат да обяснят заради липсата на богословски знания и духовен опит. И това е само малка част от всичко, което са чули със собствените си уши и са видели с очите си. Аз, разказвайки за стареца, няма да се огранича до това какво съм видял и чул, защото не бях достоен да чуя и видя много. Ще разкажа за това какво зная от преки свидетели на чудни събития, свързани със стареца, и нямам причина да се съмнявам в истината на свидетелствата на тези хора.
Ще започна с една история, разказана от лекаря Пиперакис, когато бях в дома му в Атина, един-два дни след посещението при стареца. Пиперакис говореше за своята майка, не помня подробности, но тя била сериозно болна. Като майка на професор от Медицинския факултет, към лечението ѝ се е подхождало със специално внимание. Една нощ Пиперакис получил обаждане от болницата. Симпатичен глас се опитал да облекчи мъката и скръбта – въпреки най-добрите усилия на лекарите майката на Пиперакис била починала неочаквано. Разбира се, синът ѝ веднага отишъл в болницата. Но пред вратите на болницата той срещнал стареца Порфирий. Той го прегърнал и му казал: “Йорго, всичко ще бъде наред, всичко ще бъде наред.” Пиперакис мислел, че старецът просто го утешава. После двамата отишли в отделението. И там изпаднал в недоумение, когато видял около леглото лекари и медицински сестри, които разговаряли с починалата преди половин час жена. Разбира се, това било невероятна радост, нямало нужда да се извиняват за това на сина, че са го вдигнали от леглото през нощта. Но когато сред всеобщата радост Пиперакис се обърнал към стареца, него вече го нямало…
По-късно, старецът, като че ли оправдавайки се, казал, че на болната било рано да умре. Трябвали ѝ още няколко години живот за покаяние. Както и станало.
Друга история принадлежи на монахиня от Благовещенския манастир на Патмос. На този остров старецът Порфирий никога в живота си не е бил. Но той бил познат и молитвено свързан с основателя на манастира, отец Амфилохий. Монахините от манастира поддържали тази връзка и след смъртта на своя старец. Един ден се случила голяма беда (който знае каква ценност е водата на малък южен остров, той ще разбере) – изчерпал се техният единствен кладенец. Монахините в писмо се обърнали към стареца Порфирий с молба за молитва. Той отговорил, че кладенецът действително е пресъхнал, вода няма да има там повече никога, но ако от кладенеца се обърнат с лице към морето, от лявата страна, на 40 м, има една смокиня. Казал им да копаят около нея, но много дълбоко и там непременно ще намерят вода. И наистина, всичко станало, както бил казал старецът.
Ето свидетелството на един атонски брат, сръбски монах. Той беше представител на Хилендарския манастир при Кинотиса, на Света Гора. Територията на манастира Хилендар, с множество скитове и килии, се намира в североизточната част на Света Гора, в Карея и околностите ѝ. В повечето от тези келии в средата на XIX век живеели руски монаси. До средата на 60 -те години на XX век много от тези килии били празни, а в останалите живеели немощни, болни старци, сгряващи се със спомените за щастливите времена преди революцията и уникалното благоустройство на руския манастир и килиите. Те живеели в крайна бедност, но от време на време някои от тях изкарвали от някъде царски златни рубли и купували всичко, което им трябва. Веднъж в разговор със свещеника на Хилендар му разказах за посещението ни при стареца Порфирий. Отецът с оживление ми разказа следната история: Това било по времето, когато старецът все още живеел на Атон. В Хилендарска килия на върха Капсала починал един старец, руски монах. Когато последният жител на килията умира, тя, с цялото имущество, се връща на манастира. За този монах се носели слухове, че е скрил някъде злато. “A манастирът, както знаеш, винаги има нужда – каза свещеникът – особено необходима беше тя за Хилендар, защото помощ от онези, които бяха тогава на власт в Гърция, нямаше как да се очаква. Така че щеше да е хубаво да намерим златото.” Но в една голяма, разнебитена килия, как да да се намери нещо? Търсели навсякъде, където било възможно. И тогава свещеникът се обърнал към стареца Порфирий за помощ, защото не търсел за себе си, а за манастира. Отговорът бил ясен: трябвало да дирят в каменната стена, където е кладенецът. Където стената е по-дебела, е необходимо да се вдигне каменната плоча, след това друг камък, и ще намери дупка – там е съкровището. На други места, казал, да не търсят, защото няма нищо повече. Разбира се, намерили.
***
А сега няколко думи за това, което съм чул със собствените си уши от стареца. Тогава в онзи зноен ден в караваната, той ни обясни как се отнася към историите за чудеса. Той каза, че чудесата, прозорливостта, лечението на болестите – не са най- важното. Хората охкат, ахкат и не разбират, че не чудесата са от значение, макар и понякога да помагат. Основното дело – това е спасението на душата. Ако спасим душата, ще се добави всичко останало.
Тогава старецът говореше и за съдбата на Русия. С мен беше жена ми, Татяна Горичева, която силно скърбеше. През 1980 г. тя бе изгонена от Русия и си мислеше, че никога няма да види родината си. Живеехме в Париж, където съм видял много емигранти – и гърци, сърби и унгарци, и поляци – знаех, че руснаците страдат от носталгия повече, отколкото другите и това ги води до отчаяние. Старецът усети ясно меланхолията на Татяна и искаше да я утеши, но не с празни думи. Погледна към нея и започна да говори за болката и страданието на Русия. Но свърши някак весело: всичко това, каза той, скоро ще свърши. Още малко трябва да почакате и ще видите родината си, всичко там ще се промени. Времето на тази власт отминава. Руските монаси, мъченици, свързват демоните. А ти, ти трябва да живееш като в рая. (Аз трябва да кажа, че Татяна тогава се зарадва, но после продължаваше да тъжи. Годините минаваха и тя вече не вярваше в промяната. Тогава почти никой не вярваше във възможността за промяна, Съветският съюз изглеждаше толкова силен – “вечен”. За нас, слабите, 3-4 години са много, а за стареца – нищо страшно, може да се потърпи. Татяна си спомни какво ѝ беше казано (и до ден днешен го разказва).
Същия ден старецът отново заговори за своите дарове. Той каза, че не вижда никаква своя заслуга - те са дар от Бога, и за начина, по който използва тези дарове, той ще отговаря пред Господа. Старецът говореше, че прозорливостта не се придобива с молитва, а е дар от Бога.
***
Мълвата за стареца чудотворец вече беше тръгнала, независимо от неговата воля. Почитаха го като светец още докато бе жив, близостта с него се считаше за нещо велико, признак на особена Божия милост (което, разбира се, е вярно, но не в смисъла, в който го възприемаме ние, миряните). В Гърция, която е дом на бурни политически страсти, някой измислил, че близостта със стареца може да бъде много добър предизборен аргумент за една от двете главни партии, която от десетилетия се сменят във властта. Младежите на партията започнали да идват в строящия се манастир в неделя на Светата Литургия. Старецът веднага разбрал какво целят тези нови енориаши и преместил часът на започване на Литургията от 7 часа сутринта на 04:30 сутринта. И в параклиса останали отново само свои хора.
Но старецът не беше чужд на живота в съвременното общество. По време на канонизацията му по радиото излъчваха многобройни аудио записи с неговите проповеди. В условията на днешната страшна финансова криза в Гърция (и по целия свят), когато се оказа, че държавата в продължение на десетилетия е взимала заеми от „световните лихвари” и сега много от бъдещите поколения ще плащат с робски труд годишни лихвени проценти, ми направи силно впечатление проповедта за разглезените деца и последиците за възрастните. Проповедта беше пророческа. Но не в истинския смисъл, че старецът предвиждаше бъдещи събития, въпреки че може и така да се каже. Пророческа беше с това, че гърмеше, страшно беше да се слуша и трябваха незабавни реакции. Широкото, светло, ласкаво лице на стареца от моите спомени никак не се вписваше в новия контекст. Той изобличаваше страшно неразумните родители, които без мярка глезят своите деца, осакатяват тяхната личност, приучавайки ги към живот в ненужно и незаслужено изобилие, или подхранват в децата желание за такъв живот, без значение за цената, която плащат другите.” Може ли глезеният човек да бъде добър християнин? – гърмеше старецът – Къде сте видели егоист да бъде добър християнин? Може ли такъв да бъде полезен на обществото, в Църквата? Как да бъдеш полезен, когато дърпаш непрекъснато завивката към себе си? Ако не знаете смисъла на простите думи: Достатъчно, доволен съм, повече не трябва. Ако крещиш през цялото време: Искам, да, хайде, веднага! Ако мислиш само за себе си, не си в състояние дори да изразиш просто благодарността си към друг човек!” Старецът говореше за това, че любовта, в това число и родителската любов, трябва да бъде адресирана преди всичко към душата на любимия човек.
Не може да правиш това, което води любимите хора към гибел. Любовта не трябва да възпитава алчност, неспособност за саможертва и себеотрицание. Любовта има свободата да дава и получава. Любовта няма нищо общо с консумацията, която ни прави роби на рекламите и изкуствените желания. Който не е способен да ограничи себе си, да се успокои и задоволи с това, което има, той много лесно се превръща в лъжец, крадец и корумпиран само и само да увеличи своето имущество. Със своята алчност той въвежда мнозина в много беди. Ще живеят в пристъп, поробвайки се все повече и повече в своите страсти. Старецът призоваваше родителите да възпитават децата си свободни, любвеобилни, състрадателни, с една дума християни. На такива ангелите помагат, а до разглезените деца също стоят ангели, но паднали.
На кого бяха казани тези думи? Вероятно на всички, и разбира се, конкретно на енориаши в малкия манастирски храм. Кой чу тези думи? Далеч не всички. Последствията са очевидни.
За втори и последен път посетих стареца десет години по-късно, във вече построения манастир. Беше зима. Старецът беше много болен и смъртта беше близо. Докато той говореше с атонския настоятел, аз чаках в коридора и дърпах броеницата. След това влязох в неговата малка стая. Разговорът с мен приключи бързо, много бързо. Като си спомня, ме е срам. Старецът, изтощен от болестта, лежеше в леглото. Той ме благослови, подържа ръката ми няколко минути и ме погледна с тъга. На моя сбит разказ той отвърна, че аз не съм в състояние да приема съвет, че няма да го послушам. Че аз предварително съм решил всичко за себе си. И не съм дошъл при него за съвети, а за потвърждаване на своето решение. Затова той каза: “Тръгвай, аз не мога да потвърдя твоето решение, то е твое, нека и си остане твое. Но ще се помоля да не разрушиш съвсем живота си.”
Помоли се и се обърна към стената. С това нашият разговор приключи. Чаках известно време в смущение, а след това се поклоних и излязох. Да, аз знаех, че не мога да постъпя по друг начин, не съм готов да се подчиня. Но все още не знам дали съм объркал живота си напълно, както се боеше старецът, или по неговата молитва не съм. Предстои ми да дам отговори за всичко, което съм правил през живота си. Това зависи от мен. Но молитвите на стареца са били и ще бъдат с мен. Това го знам.
превод от руски
източник: http://www.pravoslavie.ru/put/68818.htm
