Християните на комфорта
Април 1, 2014 in Беседи, Начална страница
Автор : архим. Андрей (Конанос)
За съжаление, днес хората се занимаваме и прославяме само своето его, но когато разберем, че не нашето его, а Христос е всичко, тогава ще се радваме да прославяме Господа. Когато Те прославя, тогава и Ти ще ме прославиш и тогава ще видим доброто ни аз. Както Ти си го създал в рая, където е сътворено не за презрение, нито за да е тъпкано или съкрушено, а да се зарадвам и аз. Да бъдем богове сред богове.
Хубаво е да казваш “Слава Тебе, Боже!”, а не постоянно да молиш за твои проблеми – просто да прославяш Бога. Не се занимавай постоянно със себе си, с твоите проблеми. Ти не си най-главното нещо в живота, нито пък въпросите, които те занимават, са най-важните въпроси във вселената. Христос е всичко. Няма да мине много и ще си тръгнем от този живот. Ще отмине всичко в света. Господ обаче ще пребъдва, Той съществува винаги и ще бъде прославян вовеки. Ще му служат милиони хора.
Затова, разбери, осъзнай още отсега тази действителност и започни да правиш това, което ще правят всички. Изхвърли своето его, не го съжалявай. Старецът Паисий го казва много хубаво: “Изхвърли своето его, не го съжалявай и ако го изхвърлиш, знаеш ли къде ще го намериш? В прегръдката на Бога!” Но преди това трябва да отхвърлим своето его, да не го глезим и да не се грижим по един болен начин, с прекален комфорт за себе си. Измори се малко и се занимавай със своя Бог. Той да бъде твоята радост. Не можеш да си представиш колко щастлив ще си тогава, когато престанеш да се занимаваш със своите проблеми. Твой проблем да е това – да прославяш Христос. Той да е твоят въпрос и тема.
Ако можехме да видим ума на един ангел – за какво мисли той, с какви проблеми се занимава… С никакви. Служи на Бога, прославя го и се радва! Това и ние ще го преживеем някога – естествено, че сега сме далеч от това състояние, защото имаме проблеми и грижи, семейства, деца, болести и т. н. В нашия живот има много неща, които ни разсейват, но въпреки това и сред тях ние можем да се подвизаваме и да достигнем до истинско славословие към Христос. Той бива прославян и чрез самия труд, който полагаш, и чрез борбата, която водиш. За Него правиш всичко, за Него се изморяваш, подвизаваш и трудиш. За Христос трябва да е всичко, което вършим, за кого другиго? Не го прави заради другия, защото той нищо не може да ти даде – влагай парите си в небесната банка, където е най-добрата лихва. Така казват светците. Труди се за Господа, за да ти заплати Той и да се наситиш, а не за да задоволиш своите страсти, които ще ти причинят много нещастия. От Христос ще получиш изобилно щастие и радост, вътрешно удовлетворение и покой. За да достигнеш тези неща, трябва да направиш нещо, да се събудиш, да започнеш да се подвизаваш и да се бориш. Да излезем от летаргията, да се събудим от зимния сън, който спим. В един стар гръцки филм казваха: “Събуди се, измий се, среши се и се оправи.” Ако можехме да чуваме ангела, който бди над нас, той много пъти би ни казал това: “Оправи се, детето ми! Отвори си очите и се съживи. Хайде, вече се съмна! Не виждаш ли Христос, защо дремеш? Измий се и тръгвай!”
Отиваш в църквата, кръщаваш се, начеваш да виждаш, но след това започваме отново да вършим грехове, разсейваме си и се самозабравяме от грижите за този свят. Пак ни обхваща сънливост и започваме да хъркаме. Спиш и не разбираш какво става с тебе. Ангелът отново ти казва:
- Събуди се и се измий…
А ти отговаряш, че сега нямаш вода.
- Тогава поплачи, покай се, напои малко цветето, което съществува в теб и е изсъхнало.
Някои питат – какво да правя? Няма да ти кажа да правиш нещо определено или големите подвизи на отците, защото ако чуеш за тях, ще ти се завие свят и направо ще се подлудиш. На мен също ми се завива свят, като чета за тези неща. Слушаш за подвизите на светците, но в същото време чуваш и шума на хладилника, който ти дава една психологическа увереност. Та той е пълен с блага, днес няма да правим тази страшна аскеза, която са правели подвижниците… И днес ще хапнем хубаво!
А светците не са проповядвали, а са гладували заради Христос. За папа Тихон (стареца на дядо Паисий) казват, че бил голям постник. С много неща от живота си той прославял Христос. Зад вратата си имал закачена една кост от риба, която на големи празници потапял в тенджерата, както ние потапяме пакетчетата с чай. Отец Тихон пълнел тенджерата с вода, слагал малко ориз, лук и лимон, потапял костта и казвал – слава Богу, заситихме се, ядохме рибена супа.
А ние, когато водим борба, се питаме дали Господ ще ни въздаде за нашите усилия? Когато една жена вижда мъжа си, който й носи цветя и подарък от другия край на света, нима тя няма да се трогне, нима няма да каже: “Ела, да те целуна. Колко само си се постарал заради мене!” А мъжът отговаря: “Каквото и да правя, ще бъде недостатъчно. И до края на света да стигна заради тебе, пак ще е малко. Ти заслужаваш повече. Толкова те обичам, че правя всичко за тебе…” Такава е връзката и на светците с Бога. Заради подвизите им Бог им дава Своята прегръдка. Както жената на мъжа, така и Господ на тази душа – ела и Аз да те целуна, да ти дам Моите дарове и благодат. Молиш се и се подвизаваш, Господ казва – ще ме видиш! Питаш – е, как ще стане това? Е, как пък няма да стане?! Ти, който заради Мен ядеш рибена кост и я смяташ за храна, който правиш толкова неща заради Мене, Аз няма ли да бъда благороден към тебе и да ти покажа Своята любов? Аз Съм по-благороден и богат от тебе! Не може ти да вършиш нещо за Мене, а Аз да не отговоря.
Бог се трогва, виждайки души, които правят нещо за Него. Докато ние, които накриво сме възприели нещата, си мислим, че да се подвизаваш, е мъчително нещо. Казваме си – аз защо да постя, защо въобще да правя нещо? Нищо не прави, ако не искаш, защото Бог те вижда и скърби. То е както, ако една жена чуе мъжа си да казва: “Къде ти сега да ходя да й търся и да й нося цветя.” Жената си казва: “О, по-добре въобще нищо не ми носи, не мога да слушам такова оскърбление – да съм за теб толкова незначителна.” Това се случва и в нашата връзка с Бога, трябва да сме изпълнени с любов, а не да изпълняваме някакъв дълг: „Трябва да се пости”. Какво означава трябва? Ако нямаш чувството, че го правиш заради някой и най-вече за Христос, то тогава защо да постим? Трябва да ядеш. Да ядем, да се наслаждаваме, да се пръснем от ядене! Да си прекарваме хубаво времето. Ако Христос не съществува, защо да постим – за да казваме, че имаме самоконтрол? Както акробатът, който върви върху опънато въже, и ние така да се хвалим – че умеем да контролираме своята воля? Това ли е смисълът? Постът е един начин, по който се свързваме с Този, Когото обичаме – Христос. Но понеже ние забравяме това, изпадаме на нивото на дълга и говорим, че нашите християнски задължения са това, това и това… Когато това нещо го чуе някое дете или млад човек, си казва: “Я ме оставете, какво е това нещо?” Нормална реакция на неправилното възпитание или учение. Напротив, ние трябва да покажем, че съществува Христос, за Когото правим всички неща – първо Го обикни и след това ще видиш, че тази борба ще е лесна за теб. Все едно да ти кажа да правиш тези подвизи заради някоя девойка, която ти обаче не познаваш. С право ще ме попиташ – защо да правя нещо за някого, когото не познавам? Обаче, ако не става въпрос за коя да е девойка, а точно за момичето, за което искаш да се ожениш, или пък за твоята съпруга, твоята любов – тогава нещата са много по-различни. Смяташ всичко за много лесно и естествено. Приемаш го за нещо самопонятно и необходимо – да полагаш труд и да се жертваш .
Така е било и с папа Тихон, който, като служел, виждал ангели и службата продължавала много дълго, защото се пренасял в небесното пространство. Друг подвижник починал и намерили в килията му всичко на всичко няколко дребни вещи и една стомна, в която си държал вода. В чекмеджето му открили 50 драхми, които някой бил оставил, за да споменава отецът имена. Както му ги оставили на него, така ги и открили след смъртта му – изобщо не ги бил докоснал, а живеел много бедно, само със сухари. Това било цялото му имущество. Това е аскетичен живот, тези хора ще отидат в рая. Надяваме се и ние с теб да отидем при тях. Обаче – как ще се вместим заедно? Какъв ли срам ще чувстваме в рая заедно с тях, в присъствието на тези свети хора, които така са се подвизавали? Когато ние умрем, какво ще намерят в нашите къщи – храна, с която можем да нахраним целия град! Да не говорим за вещите, дрехите и всичко останало… На нас просто нищо не ни липсва. Ние сме християни от последните времена, християни на комфорта.
Когато били ръкоположени за свещеници старците Ефрем Аризонски и Харалампи, техният старец – Йосиф Исихаст, им казал, щом службата свърши и свещеникът произнесе “По молитвите на светите наши отци…”, веднага да се прибират в колибата. Да не остават в храма. Когато чул това, старец Арсений попитал стареца Йосиф, как така ще изгони тези, които днес се ръкополагат и кой ще остане след службата да приеме поздравленията.
- Не пречи – ние ще останем да приемем поздравленията. Достатъчна им е Божията благодат, не е нужно сега да слушат и похвали.
Веднага след ръкоположението ги изгонил да си тръгват, за да не чуят похвали и добри думи за себе си! Така отсичал техния егоизъм – както градинарят подрязва растението, за да става по-хубаво. Не го изтръгва из корен, а маха това, което трябва – само излишното. А ние се дразним, когато не ни похвалят, когато не чуем “Браво”. Някой те поздравява и не те е погледнал в очите, а ти веднага: А, не ми обърна внимание, не ме цени и уважава!
Един поклонник отишъл от Св. Ана пеша до манастира Св. Павел. Било зима, имало сняг и той искал да влезе някъде да се стопли, да пие малко вода или един чай. Почукал на една врата близо до Неа Скити. Влязъл вътре при подвижника, който треперел – имало камина, която била угаснала. Поклонникът казал:
- Отче, влязох вътре да се стопля и да изпия един чай. Защо, отче, не си запалил камината?
- Детето ми, тук на Света Гора днес честваме св. Четиридесет мъченици, които били хвърлени в мразовитото езеро. Е, как аз да си запаля печката?! Не, няма да стане!
Отецът стоял и треперел, за да съучаства на болката, която изпитвали светците. Т. е. – не чествал мъчениците теоретично, с ядене и пиене, а искал да изпита частица от техния подвиг.
Какво означава това за нас? Ето, днес честваме отново мъченик. И ти, когато се прибере детето ти от училище и ти каже нещо, с което те наскърбява, спомни си за мъченика и прояви търпение. Не ти казвам да спреш калорифера. Това съучастие в подвига се изразява и така – в съвестта. Казваш си – обидиха ме, но не пречи. Детето ми каза остри слова, ще ги преглътна, ще ги вложа с любов в сърцето си, ще проявя търпение и няма да допусна да произлезе кавга.
Дарбите на Бога не идват по друг начин, а с труд. Всеки човек минава през различни изпитания, от нас се иска да ги приемаме смирено, знаейки че идват от Бога. Господ ни изпраща необходимите за нас духовни упражнения. Когато сами ние не ги извършваме, Христос ни изпраща съответните събития в нашия живот. Можем да изпреварим тези събития, като се отдаваме на аскезата, казвайки: “Господи, не ми пращай нищо тежко, което не мога да понеса – аз сам ще се подложа на трудове, на пост, няма да осъждам.” Но ако решиш нищо да не правиш, Сам Господ ще ти изпрати съответните условия, за да се подвизаваш. Бог няма да те остави ей така – просто да ти минава времето и да го губиш безцелно и безполезно. Тогава Той ще ти даде някое духовно упражнение, което ще се наложи да извършиш в съответната ситуация, за да се обработва почвата на душата ти. Не е ли така? Ще се подвизаваш, дори и да не искаш, не можеш да го избегнеш. Защото без борба не може да изчезне егоизмът.
превод от гръцки
