Възпитанието на младите в съвременното общество
Май 27, 2014 in Беседи, Начална страница, Семейство
Автор : митр. Атанасий Лимасолски
Църквата гледа на възпитанието на младите хора по различен начин от този на света. В Църквата възпитанието означа ръководене, водене на хората не към конкретни идеи, ценности или идеали, а към любовта спрямо Господ Иисус Христос. Възпитанието в Църквата означава човек да се научи да обича Христос, защото това е нейната цел. Църквата говори за любовта към Бога. Секуларизираното разбиране за религията, за Църквата, говори за вярата в Бога и се ограничава само до това. Докато съвършеното в Църквата е любовта, която ще пребъдва во веки, защото, както вярата, така и надеждата ще отпаднат в последния ден и това, което ще остане, ще бъде любовта. Следователно, целта на човека е да се научи да обича Бога. Да вярваш в Бога е основно стъпало, първото, върху което човек стъпва и се изкачва на следващото и по-следващото. Той обаче не остава само в това, защото не може да отдаде целия си живот на нещо, в което просто вярва. Ако е толкова голям идеолог, може да го прави, както става в други случаи от всекидневието, които виждаме около нас. В Църквата обаче това, което съществува, е любовта към Христос. За нас целта е Христос. Христос е Този, Който е Учителят на всеки един човек. Виждате ли колко хубаво Господ ни казва в Евангелието „Научете се от Мене. . .”.
С други думи, човекът се научава от Христос, от Самия Христос, от живота на Христос, от думите на Христос, но най-вече от преживяването на любовта към Бога в себе си. Затова този опит е толкова силен, че побеждава всички видове любов от този свят. Радостта от Христос и Неговото присъствието има такава сила, че когато реално се разгори в сърцето на човека, тогава всичко се движи около Божията любов. В Евангелието Христос отново ни казва „Огън дойдох да туря на земята. . .”. Дойдох на земята, казва Христос, да запаля огън и това е огънят, който се разгорил в сърцата на светците, в сърцето на всички хора, които Го последвали. Именно този огън се разгаря в сърцето на всеки човек, който реално вкусва присъствието на Христос.
Не е достатъчно, братя мои, да говорим на нашите деца за евангелските идеи, не е достатъчно да казваме, че Евангелието и Църквата са най-доброто, което човек може да им даде, че любовта, радостта, свободата, справедливостта са хубаво нещо. Разбира се, всичко това е хубаво, но това, от което младият човек има нужда днес, е да се научи да обича Христос. Да научи, че това, което Църквата му дава, е Христос, и светът не може да му даде това. Човек навсякъде може да се научи да уважава своите ближни, да ги обича, да бъде почтен, искрен, справедлив, демократичен и всички тези неща. Не е било необходимо Църквата да поучава за тези неща, на които ни учи самата ни природа. Защото собственото ни аз и човешка ипостас ни учат на свобода, справедливост, демокрация, уважение, любов към другите. Това, за което Църквата може да ни говори, е любовта към Христос. Позволете ми да кажа, че ние, днешните християни, се препъваме именно в това място, защото смятаме Църквата за идеологическа система, че е достатъчно да бъдем добри човеци, да изпълняваме нашите задължения и децата ни да си знаят границите, да не правят бели, да не правят лоши неща.
Понякога хората говорят неща, които слушаме, естествено ние се смеем снизходително, но те не изразяват Църквата. Какво казват? „По-добре човек да бъде в Църквата, отколкото в наркотиците”, „По-добре човек да бъде в Църквата, отколкото в затвора”. Сякаш Църквата е противоположното на наркотиците и затвора. Човек би казал това, което казала камилата: „Добре де, не съществува ли прав път, среден път?”. Тоест наркотици или Църква? И този, който не е в Църквата, е в наркотиците? Разбира се, че не! Може да не си църковен човек и да си почтен, изряден, искрен, добър съпруг, добър баща, добър ученик, да имаш всички добри черти. Затова много пъти не можем да разберем защо децата ни имат друга връзка с Бога. Защо ние, възрастните, не можем да разберем тяхното желание да водят духовен живот? Ние им казваме „Защо искаш това нещо? Не е ли достатъчно за тебе, че стана добър човек, добър учен, имаш работа и помагаш на света и обществото? Какво повече искаш от това? Това са крайности, фанатизми, ексцентричности, болни неща”. Защо обаче изразяваме такива възгледи? Защото съдим за нашия живот не чрез любовта, а чрез формалното изпълнение на дълговете. „Да си изпълниш дълга и това е достатъчно”. Но любовта, братя мои, няма граници. Когато обичаш Бога, нямаш граници. Както когато обичаш някой човек. Ако обичаш един човек, искаш да си заедно с него, да съединиш живота си с него. Можеш ли да сложиш границите на тази любов? Любовта е огън, който гори в сърцето на човека.
Тя не влиза в логически граници и схеми, а действа от само себе си, защото действа сърдечно, а не интелектуално. Църквата поучава и призовава човека да възлюби Христос над всичко. Знаете ли, в миналото се наблюдаваше явлението, при което в Църквата имаше изключително много млади хора. Сещаме се, тези, които сме по-големи, че до определена възраст почти всички деца ходиха на неделно училище, на църква, и имаха връзка с Бога. От даден момент нататък я губеха – на четиринадесет, петнадесет или осемнадесет годишна възраст. Идваше казармата, университетът и цялото това усилие на човеците, на учителите, на библейските курсове, на беседите, т.е. всичко се оказваше напразно. Защо, мислите? Къде беше грешката? Добре, естествено е човешкото безсилие, човешките предизвикателства, причините, които се умножават, когато младият човек расте. Но „грешката”, да го кажа в кавички, „на Църквата”, не на самата Църква, а нашата, на хората в Църквата, беше, че за съжаление не разбрахме, че това, което трябваше да дадем на децата, е любовта към Христос. Ние ги научихме на евангелските идеи: „да си добро дете, честно дете, да обичаш другите хора, да даваш милостиня, да си порядъчен човек”, но не им говорихме за любовта към Христос.
Защото и за нас богословието имаше идеологически, философски и антропоцентричен характер. Пренебрегвахме любовта към Бога, тоест това какво означава да обичаш Христос. Оттук, за хората не беше особено важно да се научат да постят, да ходят на бдения, да се причастяват, да се изповядват, да четат житията на светиите. Не. За тях беше достатъчно да четат други книги. Житията на светците биваха пренебрегвани. Аскетическият живот на Църквата също. Човекът, който беше призван да преживее Христос в тайната на Църквата, беше оставен в периферията. Други неща излязоха на по-преден план. Именно поради това губихме хората, един след друг, веднага щом навлизаха в юношеска възраст. Защото, разбира се, грехът има сила и е преживяване. Той е нещо, което привлича човека и го пленява. От друга страна, какво ще придърпа човека оттам? Идеите? Идеите са мъртви сенки на нещата. Една идея не може да те задържи, колкото и голям идеолог да си.
За щастие, това време отмина (бел. прев. Митрополитът говори за ситуацията в Църква в Кипър) и днес виждаме, че намерихме, преоткрихме себе си, нашите корени и предание. Виждаме млади хора в Църквата, виждаме млади хора да обичат Бога, да влизат в Църквата с нови дадености, с нови предпоставки. Може да имат своите трудности, проблеми, падения, немощи, както всички нас, но слушат за любовта към Бога. Именно това трябва да говорим на децата ни. Да се научат да обичат Бога. Когато обичат Бога, тогава откриват в себе си великото преживяване на Неговата любов. Тогава се научават да придобиват в себе си мощни духовни антитела, които са противотежест спрямо тежестта на греха и с каквото и да бъдат наранени от греха, присъствието на любовта към Христос утешават тяхното сърце. Младият човек знае, че няма да се спаси със свои сили, няма да се спаси със своите дадености, а чрез Божията любов, милосърдие, милост, чрез жертвата на Христос върху Кръста за всички нас. Ако днес говорим за възпитание в Църквата, говорим именно за това водене, за това ръководство, за това да помогнеш на човека да възлюби Бога. Тогава Църквата ще създаде светци.
Как човек може да обясни днес това, което видяхме в представлението, което изнесохте (Бел. прев. – беседата е изнесена по повод приключването на учебната година в катехизиционните – т. нар. неделни училища). Една майка оставила децата си да бъдат предадени на смърт. Тя не могла ли да направи нещо, за да избегне това? Как тази жена понесла да види децата си, едно след друго, да биват убивани? Как малките девойки, девет, десет, дванадесет годишни издържали онези ужасни мъчения, за които чухме? Днес едно малко момиченце се страхува от една инжекция, камо ли да му отрежат главата. Младенци, жени, мъже, млади, стари, възрастни, престарели хора, малки, големи бързали към мъченията. Не защото вярвали в някаква идея, а защото обичали Христос. Именно тази Христова любов горяла в сърцата им и така преодолявали всички затруднения.
Накрая ще ви дам само един пример, който често казвам, но мисля, че е нещо, което изразява опита на светците, за да видим как те поддържали този пламък, който угасил всички други пламъци. В житието на св. великомъченик Георги, на този диамант на Христовата Църква, се казва, че наред с другите ужасни мъчения, които претърпял, го подложили на едно още по-ужасно мъчение.
Всички се събрали в арената, където през онази епоха се провеждали конни надбягвания със силни и бързи коне. Взели железни обуща, които имали гвоздеи, нажежили ги до червено и ги сложили на светеца. Вързали го зад конете и конете тръгнали да бягат. Всички другите гледали, крещели и приемали ужасяващата гледка по начин, сроден на хора, които не познават Бога. Но св. великомъченик Георги, както се казва в житието му, с радост гледал случващото се. Носейки онези ужасни железни обуща, пълни с гвоздеи, Христовият мъченик бягал с такова желание, като си казвал „Бягай, Георгие, за да приемеш жадувания Господ!” Всички знаем, че едно камъче да влезе в обувката ни, и се затрудняваме да ходим, камо ли да има гвоздеи в него, и то нажежени! Виждате ли какъв бил духът на светците и мъчениците? Светецът не виждал пред себе си никого и нищо, нито коне, нито тези, които крещели, нито злобата на човеците, а виждал само Христос. Той Него виждал и за Него бягал. Затова бягал с огромно желание и нищо не можело да го спре, защото в сърцето му горял огън, по-голям от огъня в обущата му, в душата му горяла любовта към Христос чрез която преодолявал всички други затруднения.
Наскоро ходих в една детска градина в Лимасол и попитах децата: „Деца, защо трябва да обичаме Христос?”. Страхотно впечатление ми направи едно дете, което каза „Господине, трябва да Го обичаме Христос, защото Той ни обикна.” Виждате, страшен отговор! Това е отговорът на св. ап. Йоан ние Го обичаме, защото Той пръв ни възлюби. Ние чувстваме любовта на Христос в нас не като обикновен диалог, а като жизнен опит. За нас, братя, Христос трябва да бъде централен знак на нашия живот. Средоточие на нашето съществуване. Той трябва да бъде смисълът на нашия живот. Ако Христос е такъв за нас, тогава и на децата си ще предадем опита от Христос. Само този опит може да ги задържи далеч от всички други преживявания, които им предлагат днес. Наркотиците, насилието, насладите, богатството са гибелни преживявания, но и преживявания на живот и смърт. Най-големият опит, който може да задържи един млад човек, е опитът от Христовата любов. Нека положим усилия да предадем този пламък, който Христос запалил в сърцата на човеците, и тогава този пламък ще гори и децата ни и всички ние ще ходим в мир и безопасност.
превод от гръцки
