Какво мога да направя за Бога?

Август 6, 2014 in Отечески съвети

Автор : старец Емилиан Вафидис

 

Потребността от отчуждение – това е моето начално странстване. Отделяйки се от хората, започвам да чувствам, че съм сам и така няма да издържа. Аз се нуждая от Бога. Нямам Го още. Но съм длъжен да Го търся. Помните предишния етап: чувството за своята голота ме води към покаяние. Но самото то (покаянието) още го няма. По-нататък настъпва възвратно и кръгово движение, което ме кара да се насоча към търсене на Бога.

 

Но това още не е търсене на Бога. Аз дори още не съм извършил покаяние. Как да търся Бога? Настъпва душевна борба, титаническа бран, в която встъпва човек, за да си върне рая. Аз желая това и вървя напред, вече направил своя избор, когато е било възможно да се облека в смокинови листа и да се скрия с думите: „Боже мой, аз съм гол. Аз съгреших против Тебе.” Това препятствие съм го преодолял и вървя напред, носейки мисълта за търсенето на Бога. Какво да правя?

 

Вече сме двама: аз и Бог. Засега ние сме далеч един от друг. Аз съм съгрешил, отделил съм се от Бога, но се стремя към Него. Той ме обича и ме търси. По този начин съществува взаимно привличане на различни полюси: Бог към мен и аз към Бога.

 

Какво мога да направя аз за Бога? Нищо. Засега аз даже не мога да се покая. Остава ми това, което наричаме борба, подвиг, още по-точно аскеза, която се определя от начина ми на живот, моята душевност, предисторията, наследствеността, силите, способностите и тези дарове, с които ме е надарил Бог.

 

Помните ли, мъката започнала с наслаждението. Става дума за мъченията, които търпя против моята воля. Сега ние говорим за мъката, приета по моя воля и с радост, за да се върна към истинското наслаждение. Защото човекът е бил създаден за наслаждение. Но в търсенето на удоволствия, той направил грешката на непослушанието. И тогава му било дадено жалко подобие на наслаждението, което се нарича брак.

 

Сега въпросът е в това, от мъката в която съм попаднал, отново да стигна до търсеното – до наслаждението, удоволствието, сладостта. Това, в което съм попаднал против своята воля, аз обръщам в благо за себе си. В мене няма нито Бог, нито сили, нищо. Аз съм разбита вещ, мога само да се трудя. Затова ще започна да се занимавам с аскеза.

 

Какво е аскезата? Това е способ, с помощта на който човек привлича вниманието на Бога. Подобно на това, когато ти крещиш: „отче, отче!” чукаш на вратата и искаш аз да те забележа, обличаш се някак си особено, правиш нещо необичайно. Така и ние привличаме вниманието на Бога, но нужно ли му е то? Не, но това е единственото, което можем да направим за момента. На Господ е угодно това, което мога да направя, което е по силите ми.

 

И така, ето я моята подготовка за това, да възлюбя Бога и да го приема. Все още сме далеч от Бога. Занимаваме се с измитането на пода, както преди идването в килията на духовния ни отец.

 

Започваме подготовката си и претърпяваме студ, голота, мръсотия при осъзнато изповядване на своята голота. Така изразяваме своята жажда за Бога; аскезата е нашият вик към Него.

 

Съществува и Божествената благодат. Какво е тя? Това са божествените енергии.

 

Моля ви, не бъркайте, сега нямаме урок по догматика или богословие. Ние просто, както вече казах, извършваме възхождането към Бога и говорим за историята на душата. Божествената благодат – това не е същност, защото Бог е недостъпен в Своята същност, Той е зад пределите на тварното естество. Той съвсем не е това, за което може да се помисли, пожелае, разбере. Аз мога да докосна нещо и да кажа: „Боже мой”, но това няма да е Бог. Аз трябва да почувствам Бога.

 

Помните ли Тома? „Дай си пръста и го сложи в ребрата Ми”- му казал Господ. “Господ мой и Бог мой!” – уверил се Тома (Ин. 20:28). Душата му почувствала Бога опитно, приела доказателство за Божието присъствие. Как? Чрез Божествените енергии. Как влязъл Христос през заключените врати? През какво? Това било тяло, но освободено от всякакъв веществен състав. То съвсем не било това, което аз разбирам, или виждам, или осъзнавам. Това било тялото на възкръсналия Христос.

 

И така Божествената благодат, която се излива върху мене, не е същност, не е Бог сам по Себе Си, но в същото време това е Бог, енергиите на Бога, изхождащи към мен. Изтечението на Божествената благодат води към единение между Бога и човека. Но това единение не е окончателно. Аз отдавам това, което за Него няма никаква ценност, – своята аскеза, своя труд, защото нямам нищо друго, което да му предложа. Бог ми дава това, което мога да приема и вместя сега,- началното озарение. Това озарение е приобщаване към Божествената благодат, а чрез нея към Бога. Но това още не е единение с Бога и приобщаване към Него.

Ето аз седя и изведнъж: „О! Ти си редом до мен вече шест месеца, и аз изведнъж казвам: О, ето сега аз те разгледах и те възлюбих!” Как е станало това? Озарение, вътрешно освещаване, разкриване на моето сърце, съзнание, не зная още какво, защото се проявява чрез хиляди различни неща. И аз казвам: „О!, но Бог Го няма тук още, и нашето единение с Него още не се е случило. Бог се е скрил, но аз продължавам да общувам с Него.”

 

Виждате ли, ние все едно играем на криеница. Той бяга към мен, и аз към Него. И ако аз все още играя с Бога на криеница и не го виждам, това е защото са ми завързани очите, а не защото Бог Го няма.

 

Получаваме озарение с познанието. Как да разберем това „познание”? То лежи в областта на ума. То е своего рода духовно разпознаване. Така става, когато аз чувствам приближаването на своя старец, аз го чувам, познавам стъпките му и казвам: „Моят старец идва”- и бягам към него. Познаването е мое лично прикосновение. Когато аз знам, че зад вратата се намира моя старец – аз чувам неговите стъпки, чукането по вратата,- аз вече съм се докоснал до него с душата си, вече съм се приближил към него, мислено говоря с него, откривам му своето сърце, прегръщам го, макар той да е зад вратата. Това е моят личен порив, вътрешният порив на моята душа. Това е енергията на моята душа, не е самата душа, но нейната енергия.

 

Нас ни е постигнало озарение, приобщили сме се към Христа. А приобщаването е шестване към Бога. Бог се докосва до мен, и аз го познавам, както слепият познава този, който се докосва до него. Какво още познавам аз? Две неща, които познавам едновременно. Преди всичко славата Божия, славата на светостта, в противоположност на своята собствена голота и греховност. Аз съм гол, а Той облечен, облечен със светостта. Аз, който съм никой, изведнъж в своето нищожество напипвам точка на съприкосновение с Бога, започвам да разпознавам Неговата слава. Тук трябва да има ход и от противоположната страна, разбирате ли? Ето, казвам в себе си, в нас има святост и знание за Бога. Какво означава святост на Бога? Това е Неговата трансцедентност. А трансцедентността е извечна даденост. Какво означава свято? Означава нещо особено и принадлежащо на Бога.

 

Следователно, светостта на Бога е това, което е характерно за Бога и е зад предела на всичко останало. Светостта е свойствена на същността на Бога. Бог е свят, затова и Неговите енергии носят в себе си святост. Енергиите са това, което изхожда от същността на Бога, като сияние.

 

Божията слава са божествените енергии. Светостта се намира вътре в Бога. Аз не я познавам, не виждам светостта на Бога, но я напипвам в противоположност на моята голота, а също и чрез проявата на божествените енергии. Бог е непричастен на греха, следователно, Той е свят.

 

Славата Божия е отблясък на Неговата същност, нещо нетварно и истинно. Когато в мен се появява усещане за светостта на Бога и Неговата слава, тогава аз придобивам усещане за истинно съществуващото. Това е необходимо за моето служение.

 

Служение. Аз мога да съм свещеник или мирянин. Но и аз и всеки от нас, всички ние отиваме на литургия като на служение Богу. Ако не познавам чувството за светостта и славата Божия, то аз не мога истински и съзнателно да съумея да служа на Господа. Затова на литургията ние предстоим пред лицето на светостта на Бога: „Защото си свят Боже наш –така звучи пълният възглас,- и към Теб възнасяме…”

 

Във всички текстове на литургията във възгласа на свещеника преди пеенето на Трисветое, в Херувимската песен става въпрос за славата и светостта на Бога: „Господи Боже наш.. носен на херувимски престол; Ти си Господ на серафимите и цар Израилев; Ти единствен си свят и сред светии пребъдваш. Прочее, Тебе едничък благ и добропослушлив, моля…” Така постигам Неговата святост и идвам да почерпя от нея.

 

Така, виждайки светостта и славата на Бога, аз започвам да разпознавам своята собствена голота, да разбирам, че съм грешник, т. е. нищо, земя и прах. И тогава припадам в нозете на Христос, признавайки своето нищожество.

 

Но засега аз още не съм разбрал това. Когато разбера, ще престъпя прага на двора Божий. Престъпвайки прага, влизам вътре. Гледайки към светостта и славата на Бога, аз започвам да придобивам опитно познание за самия себе си.

 

Когато виждам, че си радостен, не си предал значение на това, че съм те обидил, то казвам: “Аз съм мерзавец!” А ако ми дариш и десет хиляди таланта, казвам: „Какъв съм аз, че не давам и пет динария на другия!”

 

Сега вече обладавам опитно познание на самия себе си. Помните, ние говорихме за възвратно, кръгово движение около самия себе си, защото именно в нас ще влезе или няма Царството Божие.

 

Моето опитно познание става нагледно: оказвайки се пред Бога, аз виждам какво представлявам, заглеждам се в моите тайни, в усамотените вътрешни ъгълчета на моята същност, откривам своите страсти, своите слабости, откривам натрупалите се в мен злосмрадие и мръсотия. Така започва узнаването на моето подсъзнание, моите тайни.  Повредата и тлението се познават чрез светостта и славата на Бога. В открилото се пред мен подсъзнание има разтление, аз откривам за себе си, че съм се разтопил, загубил съм се.

 

Тук, когато моето подсъзнание се открива пред мен, е място да се прояви моята воля. Ето още един много опасен обрат в нашия живот, когато ние влизаме в по-тесен и по-обективен контакт със самите себе си. В резултат на този контакт пред нас застава въпросът: да приема това, което съм открил в себе си, или да се опитам да го утая?

 

Тук ножът реже живо месо. Ние стоим върху острието му и ако паднем, то падението ще бъде страшно и болезнено. Това е пункт, където човекът приема решение: да се покае или да не се покае. Това е или началото, или краят на нашия духовен живот. Това е най-критичния обрат в нашия живот. Ако се откажа от опита да превъзмогна своето тление и мръсотия, своите страсти, открили се в мене и започна да самоутвърждавам своето „аз” то с това ще пресека какъвто и да било опит на възхождане към Бога и ще се окажа пред лицето на трагедията на човек, който е въстанал против себе си, отрекъл се е от себе си.

 

Ако направя това, нашите отношения с Бога завинаги ще останат трудни, даже непоносими. Сега е необходимо или да се разделим или да се възлюбим един другиго. Това едва ли ще предизвика възражения, защо да ставаш бунтовник против себе си? Моето същество се раздира, разделя се моето царство, въставам против себе си. Ако последвам на каишка страстите, те ще ме приведат на гилотината.

 

Ако приема себе си такъв, какъвто съм, и не започна да скривам нещо, да утаявам, то ще се предвижа напред и ще бъда удостоен с Божествената благодат. Виждате ли, тук божествената благодат взаимодейства с човешката воля.

 

До сега говорехме за аскеза и за това, че тя е приношение на това, което имаме в дадения момент. Аз прося за божествената благодат и тя ми се дава. Сега тя се съединява с моята собствена воля чрез моя вътрешен труд.

 

Обърнете внимание: това не е този труд от аскетическите подвизи, за който говорихме по-рано, а нещо друго. Труд заради придобиването на Божествената благодат, на Бога. Това е, за което е казано в Псалмите: Душата ми жадува за Бога силний, живий (Пс. 41:3). Моята душа се топи, като на човек от любов. Това не може да се разбере, преди да се изпита лично. Чувството на любов те заставя да се отречеш от себе си и да се устремиш в обятията на другия, да отхвърлиш настрана самия себе си – и тялото и душата, за да принадлежи отсега всичко на Бога. За да властва Той над твоето тяло и душа. Ето какво значи този труд на любовта: моето угасване, чезнене без скръб.

 

Обърнете внимание: скръбта в собствен смисъл означава нещо външно, докато печал е вътрешно проявление на отхвърлеността, отреченост в резултат на откриването на самия себе си. Където има печал, там е: „Не, Боже, стой там, не идвай повече”. Където има печал, има душевна изолация, там има отречение. Аз въздигам нова стена, отделяща ме от Бога.

 

Затова скърбящите и уединени души не могат да радват Бога. Ще се спасят ли те? Като през огън (1Кор. 3:15). Не знаем. Това е друг въпрос. Както и да е, ние не говорим за този труд. Ако присъстват душевното уединение и печал, това означава, че съм обърнал гръб на Бога.

 

Но ако не присъстват, тогава ние имаме нашето топене, нашия вопъл към Бога. По-рано аскезата беше в голяма степен телесна, и това беше полезно. Тялото ми съучастваше на душата чрез коленопреклонения, земни поклони. Сега дойде времето за вика на моя дух.

 

източник:http://www.st-tatiana.ru/