Праведник на нашето време – спомени за архим. Серафим Тяпочкин
Август 21, 2014 in Беседи, Начална страница
Автор : прот. Николай Германски
Пребивавайки с отец Серафим, беше нужно да живееш, да общуваш с него, да го наблюдаваш. Това беше такъв опит, който много трудно се поддава на описание.
Запознах се с о. Серафим през 1975 г. в навечерието на постъпването ми в манастир. Срещата с него беше много важно събитие, защото видях един необикновен човек. Възнамерявах да постъпя в манастир, изпросих неговото благословение, което той ми даде с радост. Така започна нашето познанство и продължи до земната му кончина. След това, живеейки вече в манастира, аз пътувах при него в продължение на седем години.
Винаги си спомням един епизод от живота на Антоний Велики. При аввата идвали трима монаси, двамата винаги питали за нещо, а третият през цялото време мълчал. Накрая Антоний поискал да узнае защо този брат не пита за нищо. А той му отвърнал: „Достатъчно ми е да те гледам.” Така беше и при мен. Не задавах почти никакви въпроси на о.Серафим. Той винаги ме канеше на служби, които се извършваха в килията му. На обедната трапеза имаше различни хора, задаваха се различни въпроси. Аз слушах неговите отговори, наблюдавах го и това ми беше достатъчно. Никога не чувах никакви отговори „препъни-камък”, не виждах извършване на чудеса.
Виждах тази тиха святост, която, като че ли и е най-истинската. Никога не чух, нито един път, той да осъди някого или да се отнесе пренебрежително към някого, макар да беше видял всякакви хора и да беше се напатил много от тях. При него идваха хора, които след като излизаха от килията му понякога не искаха да се гледат. Но той се отнасяше към всички с еднаква любов, умееше всички да обедини, заедно с него те ставаха единни. Това също е едно от свойствата на светостта.
Апостол Павел говори, че за чистия всичко е чисто, а ако човек вижда у другите някакви пороци, това изобличава само неговата собствена нечистота. И най-важното, което открих (забелязал го е още стареца Силуан Атонски): всички светии приличат на Христа. Именно такъв си представям Христос – кротък, тих, милостив, съпричастен към всички.
Христос във всички епохи се разкрива с някакви нови Свои измерения. Да вдъхнови човека от края на 20-ти век, да го привлече към Себе Си може само кроткият и любвеобилен Христос, а не праведният и страшен Съдия, въпреки че винаги си остава такъв.
Спомняйки си о.Серафим, съм убеден, че по-добрата форма на проповед в наше време, това е когато видите човек, въплътил в живота си идеала на Евангелието. За мен това беше откровение: той носеше в себе си образа на Христа. Не мога да си представя Христос по друг начин. Не по човешки, разбира се.
Познавах много свещенослужители, благочестиви, честни, но о.Серафим – е свят. Това е тайна. Както всяка тайна, да се обясни е невъзможно. А и самият духовен живот е тайна. Отношенията на човека с Бога са толкова лични, че желанието да ги предадеш на другите с думи винаги е обречено на неуспех.
Отец Серафим – спомня си о.Зинон, – се отнасяше внимателно към цялото църковно наследство. Той говореше, че „всичко, което е приела и прегърнала Църквата, за нас трябва да бъде свято и задължително”.
Но при цялото си благоговейно отношение той винаги умееше, подобно на оптинските старци, да се ръководи творчески от тези установления, когато нещата опираха до отделни хора, до конкретни ситуации.
Спомням си, че той няколко пъти правеше забележки, когато някои свещенослужители налагаха епитимия от многодневен пост (не разрешаваха на човек да яде цяла седмица), отлъчваха от причастие за продължително време. Нашите канони предвиждат това (там сроковете са големи, например 20 години), а да ги прилагаме е нужно с разсъждение.
Спомени на архимандрит Зинон за Белгородския старец архим.Серафим Тяпочкин
превод от руски
