Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния!

Септември 9, 2014 in Беседи, В търсене на вярата

Автор : професор Доналд Шиън

 

„Искам да изследвам православната значимост на „Вечная Память” (в статията “Достоевски и Вечная память”, която се споменава, се говори именно за песнопението Вечная память, което се пее в края на панихидите, и с което завършва романът „Братя Карамазови“ – бел. ред.)  в светлината на моя собствен опит как станах православен. Правя това, не защото смятам, че моят собствен опит е особено просветителен (той не е), нито защото го разбирам много дълбоко (аз не го разбирам). Използвам моя собствен опит, просто защото е мой.

 

Бях отгледан в т. нар. проблемно семейство – с насилие, – в което, докато навърших 9 години, алкохолната зависимост на баща ми подхранваше неговата кога открита, кога едва сдържана агресия. Семейство, където моята майка беше бита отново и отново – и днес си спомням нейното лице, покрито с кръв. Алкохолът разби моя дом по изключително жесток начин през нощта на 4 юли (националния празник на САЩ, б.р.) 1949 г., когато бях на 9 г. Полицията беше в нашата всекидневна в малките часове на 5 юли. Спомням си всичко това много ясно.

 

Около три седмици по-рано, през юни, бях прострелян в гръдния кош с револвер, като куршумът влезе 5 см под сърцето ми. Стрелецът беше моят най-добър приятел – също на 9 г., – който беше намерил пистолета на своя по-голям брат, докато си играехме у тях.

 

Това, което си спомням особено ярко относно моето раняване – помня го дълбоко, интуитивно, без изобщо да има нужда да правя някакви усилия за това – е как лежа на операционната маса и виждам доктора над мен. Как неговите ръце върху раната много умело и деликатно пипат за да намерят куршума – как неговите големи ръце и тяло се навеждат към мен, неговото мълчаливо лице, спокойно и концентрирано, надвесено над мен, неговите ръце… интимни и силни, точни и деликатни.

 

И си спомням също баща ми и майка ми да влизат в операционната, баща ми – набързо облякъл се в борба с тежкия махмурлук, а лицата им – сковани в ярки маски на безнадеждна паника. Но си спомням и това, че се чувствах напълно спокоен в ръцете на този доктор. Ужасът на моите родители не ме докосваше, тъй като бях обгрижван мирно от тези ръце, които ми връщаха живота обратно. Ръце, които премахваха смъртта, която моят злочест приятел почти ми причини.

 

Около три седмици по-късно моят дом щеше да се разпадне и моята майка щеше да вземе нас, трите деца  - сестра ми, брат ми и мен, в дома на нейния брат. Но ужасът от катастрофата на 4 юли нямаше да ме сграбчи така, както би го направил месец по-рано, нямаше да ме разтърси по начина, по който куче тръска дребно животно, което е сграбчило, за да счупи врата му… До времето на раздялата аз вече имах други ръце върху моето сърце, имах моя живот, върнат ми обратно.

 

През това лято на 1949 г. моето семейство бавно, но сигурно се движеше към катастрофата от 4 юли. За времето до последната седмица на юни аз почти напълно се бях възстановил от раната, но пиенето на моя баща бе станало по-лошо. През тези дни той се прибираше всеки следобед доста пиян и после до вечерта ставаше още по-пиян. И когато ставаше по-пиян, изпадаше в изблици на гняв и чупене на вещи, следвани от периоди на зловещо спокойствие. След всяко избухване ние четиримата – майка ми и ние – ходехме на пръсти наоколо, говорейки само с лек шепот, за да не предизвикаме следващия пристъп на ярост.

 

Но през тази конкретна вечер на късния юни изблиците на ярост бяха по-дълги и моментите на затишие означаваха само, че той събира сили за следващия рунд. Вторият рунд тази вечер беше около 20 минути тормоз над всички нас в кухнята, плюс счупване на няколко чинии. И после той изхвърча от кухнята през столовата, оттам във всекидневната… После всичко изведнъж утихна. Извървявайки на пръсти пътя до всекидневната, надзърнах през вратата. Той седеше на канапето, гледайки неподвижно ръцете си.

 

После направих нещо, което спря собствения ми дъх. Аз прекосих всекидневната и седнах на канапето точно до него. Взех списание от масичката за кафе и отворих на първите снимки, като посочих една от тях: „Погледни, тате, не е ли интересна?“ Него не посмях да погледна.

 

Не последва отговор. След малко го погледнах и открих, че гледаше надолу, право към мен. Повече от 50 години по-късно все още мога да видя очите на моя баща. Те бяха тъжни очи, а също – мирни, топли и дълбоко млади, с цялата дивост изчезнала от тях, а на нейно място нещо като тишина. И се почувствах изведнъж мирен по начина, по-който се чувствах на операционната маса в болницата три седмици по-рано.

 

Той гледа към мен една дълга, дълга минута, и после каза: „Ти си единственият, който не се страхува от мен.“

 

Бях достатъчно голям, за да разбера каква благодарност звучеше в гласа на моя баща.

 

Моментът отмина бързо – това лято нашият семеен живот беше напълно в насилствените ръце на сатаната. Но този момент беше – отвъд всяка логика, за която се сещам – семе.

 

В края на март 1983 г. отидох да посетя гроба на моя баща. Беше умрял 7 години по-рано и все още не бях напълно осъзнал този безвъзвратен факт. Струваше ми се, че неговата смърт се беше случвала толкова често и толкова дълбоко за толкова много години, че когато наистина умря през 1976-а, аз някак си не можех приема факта на такава дълга, постоянна и дълбока загуба. Но сега, този март, знаех, че трябва да отида на неговия гроб.

 

Керъл, моята жена, охотно и с обич ме придружи в дългото 1300 мили пътуване от планините на Ню Хемпшър до Мемфис, Тенеси. И двамата ни синове – Дейвид (14 г.) и Роуен (3 г.) – дойдоха с нас.

 

Вечерта преди да отидем на гробището бяхме в един мотел в Мемфис и прекарах два или повече часа, пишейки на моя баща дълго писмо. Тук отчасти е това, което му написах в онази нощ:

 

Къде беше ти? През годините – дълги, дълги, загубени годинина моето ранно детство? Когато бях уплашен или слаб, или луд, или уморенти подкрепяше ли ме? Казваше ли ми, че съм добре, че всичко е наред? Или ти беше винаги твърде уплашен или луд, или слаб, или изтощен? Когато мама беше студена или презрителна, беше ли ти там да се пребориш с това? Или нейното презрение те плашеше твърде много?

 

И мога ли да  се откажа напълно и доброволно – от моята привързаност към болката на нашето минало? Не да се откажа от  нашето минало, а само от това да бъда привързан, да изпитвам остра нужда именно от тази болка, болката на нашето минало? Раните по нашите тела зарастват най-бързопросто рани на плътта. Но мога и сега да видя ясно като бял дени ужасеноразреза върху слепоочието на майка ми, кръвта, стичаща се по лицето й, теб, дърпайки ни надолу по стълбите, мамазастанала срещу бялата стена… Нейното лице, сковано в маска на ужас, и теб, казващ: „Тук е вашата майка, погледнете я!”

 

Днес още виждам всичко това, но се отказвам да съм зависим от болката от него. Наистина боли, но аз отварям ръце, погледнитя изчезва надалеч. Болката е нещо, субстанция – зелена, лепкава, мека, полутвърда, – но тя не е същината, не е АЗ.

 

 Спираме ли изобщо някога да обвиняваме своите Бащи? Спираме ли някога да ги обичаме? Ще обичаме ли някога без безмилостност?  Безпощадността ли е първата ни реакция?

 

Днес аз ти казвам: сега си свободен от любовта-безпощадност. Защото божествената развръзка  продължава за теб и в мен  – заради теб. Тя трябва да действа така, че това, което правиш сега, след смъртта, променя това, което съм аз сега в живота…

 

Така че дойдох, тате, за да погреба завинаги моята нужда да чувствам болка чрез теб. И да позволя да започне да расте от това семе по-дълбока, по-пълна любов между нас. Аз те обичам. Ти ме обичаш. Не забравяй това.

 

Твой любящ син!

 

Доналд

 

Когато свърших с писмото, намерих Библия в мотелската стая. Отне ми малко време, но накрая намерих пасажа в Битие, който търсех – когато Авраам вдига нож над своя син Исаак, но ангелът спира ръката му.

 

Следващата сутрин беше петък и топлата, пролетна, слънчева светлина на Тенеси блестеше навсякъде, когато стигнахме до гроба на баща ми. Докато Роуен избяга, за да гледа екзотичните южни цветя, ние тримата коленичихме на гроба. После аз му прочетох писмото на глас, гласът ми понякога потреперваше, но продължавах напред до края, където молех за прошка.

 

После му прочетох от Битие и когато стигнах до стиха: „Тогава Авраам протегна ръка и взе ножа, за да заколи сина си…” (Бит. 22:10), не можах да продължа, защото бях разтърсен от ридания. Но след това продължих и когато свърших четенето, чаках една дълга минута. И после се чух да казвам това, заради което пропътувах целия този дълъг път, именно за да го кажа: „Аз не умрях, тате, ти не ме уби, ние сме добре сега, ние сме наистина добре.”

 

Дългото пътуване обратно до Ню Хемпшър беше спокойно. Понеже Керъл и аз бяхме на работа в понеделник сутринта, а Дейвид на училище, карахме възможно най-напряко. Така че беше почти полунощ на  Великден, 4 април, когато пристигнахме вкъщи. Изнесохме нашите спящи синове от колата и ги сложихме в леглата, после разтоварихме колата и, твърде уморени дори да говорим, потънахме в леглата, както камъните падат във вода. Беше около един след полунощ.

 

Сутринта на 5 април бях изведнъж разбуден, напълно и изцяло. Това, което ме разбуди, бяха тези думи, които звучаха в моя ум: Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния. За момент си помислих, че някой говори на глас, но после осъзнах, че думите бяха в мен. Седнах – свеж и бдителен. Думите се повтаряха от само себе си. И после се повтаряха отново. Погледнах през прозореца – първата светлина от зората влизаше вътре. Думите продължаваха да се повтарят.

 

Станах от леглото. Думите в мен бяха спокойни, нито бавни, нито бързи, равномерни, всяка дума беше отчетлива, въпреки че се вливаше в следващата, с мъничка пауза след последните думи… И тогава всичко започваше отначало.

 

Облякох се и слязох долу, леко учуден защо се чувствах така добре след толкова дълго пътуване и толкова кратка почивка. Само леко учуден… Защото молитвата сега беше окупирала всяка малка частица на моето умствено внимание – но перфектно и нежно без най-малката следа от принуда. Молитвата просто изпълваше всичко в мен.

 

Нямах идея какво ставаше. Но не бях дори и слабо обезпокоен. И когато седнах в мъничката ни кухня, знаех, че можех напълно да спра преживяваното от мен във всеки момент, който си избера. Но не исках – толкова мирен и свеж се чувствах, когато молитвата продължаваше да тече в мен чиста, веществена и реална.

Премина около час от тази красота сред тишина и после трябваше да будя семейството. За моя изненада открих, че мога да говоря с тях и да върша разни неща, без молитвата изобщо да отслабне. След закуска се качих в колата и потеглих  по магистралата до училището, където преподавах. Молитвата продължаваше, постоянна и въпреки това ненастойчива.

 

Справях се целия ден, преподавайки и говорейки с хора, без да пропусна молитвата нито за миг. До късния следобед, тръгвайки към къщи, вече не помнех нищичко, което бях казал през този ден, но очевидно никой не беше забелязал нещо странно в мен. Така че вероятно, както повечето дни, не бях казал нищо специално. (Какво друго правят учителите?)

 

Молитвата продължи цялата вечер и ме събуди на следващата сутрин. И целия следващ  ден тя продължи както преди. Не говорих за това с никого, дори и с Керъл, на която винаги казвах всичко важно и много от това, което не беше важно. Защото нямах идея какво се случваше.

 

Така дните следваха един след друг през този април на 1983 г. и три седмици минаха по този начин. Тогава, един следобед, крачейки през библиотеката на колежа, изведнъж се спрях и взех книга от рафта. Това беше „Откровени разкази на странника”, анонимна руска книга от деветнадесети век.

 

И тогава изведнъж си припомних! Преди години бях чел прекрасната новела на Селинджър „Франи и Зуи”, където Франи имаше голямото желание да казва тази молитва, наречена Иисусова молитва, и носеше със себе си малка книга с това заглавие. Бях зашеметен! Наред с други чудеса, никога не бях знаел до този момент, че книгата, която Франи носеше, беше истинска. Смятах, че Селинджър си я беше измислил за неговата новела.

 

Намерих стол и прочетох около двадесет страници от „Откровени разкази на странника”. Тук беше самата тази молитва и тя беше известна отдавна (както бележката под линия ми казваше) в Източната Православна Църква в Русия. Никога не бях чувал името на такава църква. Но книгата ми откри най-важния факт, от който се нуждаех – моята молитва си имаше дом.

 

Тази вечер говорих с Керъл, макар и доста неуверено. Не споменах изобщо за моето продължаващо преживяване на молитвата, защото не знаех никакви думи, които да изглеждат дори приблизително верни. Затова говорих за книгата и за прекрасната любов на странника към Христос. Тя беше изненадана, малко объркана, но мила и любяща.

 

През следващите месеци започнах нещо различно, нещо по-преднамерено. Молитвата беше започнала да отслабва сега, така че когато ставах, точно след зазоряване, времето, по което вече винаги се будя, независимо кога съм легнал , четях на глас псалми от старо копие на Книгата за обща молитва, бавно и тихо. Когато казвах молитвата сега, изглеждаше, че я казвам по-обмислено, по начина, по който казвах псалмите. В продължение на деня молитвата идваше и си отиваше, но си беше все още активна в мен.

 

И все още се чудех от време на време каква беше Православната Църква. Имаше ли такава в тази страна?

 

Тогава,  в края на януари 1984 г., ми хрумна и отидох да посетя мъничък бенедиктински манастир в Кънектикът. Това беше място, което един поет, когото познавах и харесвах, често посещаваше и дълбоко обичаше. Открих, че игуменът, отец Джон Гилиани, беше топъл и възприемчив и успокоително несложен човек. На втория от моите три дни в манастира го попитах след сутрешната Литургия дали мога да говоря с него насаме, вън от себе си от вълнение.

 

И така, казах на отец Джон цялата история с моя вече десетмесечен опит с молитвата. Той изслуша всичко дълбоко вглъбен и  ме подкрепяше, докато споделях това за пръв път. Аз стоях със склонена глава, гледайки надолу към ръцете си, говорейки доста дълго време. Когато свърших, погледнах нагоре и  се сепнах  - в неговите очи блестяха сълзи.

 

„Знаеш ли, скъпи мой, че твоят баща ти е дал много голям дар. Когато ти си отишъл на гроба му, си открил, че той е отворен – по начина, по който гробът на Христос винаги стои отворен – и тази любов не умира, но свързва всички светове. Той ти е дал тази молитва, скъпи мой, защото любов като тази между вас никога не престава, но продължава да действа и да действа.”

 

Той повдигна ръка с красив жест: „Ти трябва да продължиш да следваш пътя, по който Бог те зове. Този дар от твоя баща е много скъпоценно семе.”

 

Чувствах благоговение и признателност от това, което ми каза.

 

А когато отидохме до вратата, той се обърна към мен: „О, знаеш ли, скъпи мой, Православната Църква е навсякъде. Просто се огледай наоколо.”

 

Това се случи на 28 януари 1984 г. Върнах се вкъщи с нещо като първи кълнове на по-дълбоко разбиране. И през цялата тази зима и пролет, докато се молех с псалми и молитви всяка сутрин и вечер, аз някак си чувствах спомена за присъствието на баща ми като нещо ясно, светло и крайно нужно. И се чудех какво имаше предвид отец Джон, когато каза, че Православната Църква е навсякъде. Ню Йорк? Бостън?

 

Някъде в средата на май 1984 г. отворих телефонния указател, за да потърся един номер, който иначе знаех много добре. И очите ми попаднаха на  номера на Православна Църква „Свето Възкресение” в близкото градче, съвсем малко на север. Това буквално ми спря дъха.

 

Чаках три дни, за да мога да се обадя спокойно. Отговори ми прекрасен свещеник, който стана моят първи духовен баща в Православието – отец Владимир Совирда. Знаех, че се завръщам у дома!

 

До времето на миропомазването ми като православен – 8 септември 1984 г., молитвата в мен беше напълно престанала. Моята малка духовна драма беше приключила и семенцето беше изчезнало. Но пред мен сега стоеше отворена огромната и безкрайна плодотворност на пътя на Православието.  И в този момент знаех това, което знам и до днес: моят баща върви пред мен по този път.

 

превод от английски : източник