Деца, днес създавате утре!
Септември 11, 2014 in Семейство
Автор : Сисанийски и Сиатистки митрополит Павел
Нека поговорим за кризата в семействата и особено при младите. Хладните цифри потвърждават, че всеки трети брак сред младите се разпада. Понякога всеки втори. Въпросът е с какви мечти човек тръгва да създаде собствен дом, да създаде семейство, да се ожени. Това, което констатираме, е, че в много случаи семейството има кратко просъществуване. Защо ли? Толкова ли е неясно това „защо”? Напълно съм убеден, че още в училище можем да узнаем дали децата ще успеят в брака или не. Всичко зависи от начина, по който ги отглеждаме, от принципите, които им даваме, от примерите, които виждат пред себе си. . .
Днес отглеждаме деца, които не могат да обичат, които са неспособни да обикнат, които искаме да станат егоисти, за да са в унисон в живота. Ние сами ги осакатяваме. Днес ние сме тези, които им казваме да нямат приятели, да не се доверяват на никого и ги подготвяме за техния утрешен неуспех. Защот кой ви каза, че тези неща са от лесните? Ние обаче не ги учим на трудните. Научаваме ги на лесните. Затова младите се женят и когато в даден момент осъзнаят, че имат отговорности, тогава вече не издържат да бъдат заедно. Единият не издържа другия. Защо? Внезапно? Случайно? Не. Така са пораснали. Така ги отглеждаме много често. Затова съществуват млади хора, които чувстват голям страх от това да създадат семейство. Защо? Защото не са се научили да обичат. Само любовта пропъжда страха. Когато попитах един млад човек:
- Защо, детенцето ми, още чакаш?
Той ми каза:
- Ама, отче, бракът е обвързване.
- Кой ти каза, че не съм съгласен? Напълно съм съгласен. Но я ми кажи нещо! Мислил ли си някога за това кой се страхува да се обвърже?
Той ме погледна мълчаливо и любопитно. Усмихнах се и казах:
- Само един човек се страхува да се обвърже. Този, който не обича. Това е твоят проблем!
Той сведе глава. Защото това е реалността.
Тези неща не стават нито случайно, нито са странни. Те са плод на това, което подготвяме, т.е. зрелостта или незрелостта, която сме култивирали в тях. Когато дойде час земеделецът да пожъне, той винаги помни, че в даден момент е посял. Времето между сеитбата и жътвата понякога може да не е много близо, но никой няма да пожъне нещо по-различно от това, което е посял. Въпросът е обаче какво сеем (в децата)? По всякакви начини- с нашите думи, отношение, поведение.
За съжаление ние сме хора, които не обичаме, не сме способни да обикнем, не сме се научили на красотата на жертвата, която доставя радост на другия, а само искаме да вземаме. Затова нито вземаме, нито даваме на другия. И стигаме до трагичния момент днес да имаме деца, които са загубили своята усмивка в собствения си дом. Нима това, което казвам, не е истина? Нима е преувеличение? Това е реалността. Изключително много деца са загубили своята усмивка и търчат да намерят това, от което са били лишени, но търчат по погрешни врати и накрая биват наранени от много страни. И въпросът е на какво сме способни. Нима не можем да дарим една усмивка на нашето дете? Ама? Какво ама? Ама трябва да смачкаме себе си. Да, т.е. нашия егоизъм. И да кажем: аз имам отговорности! Няма да гледам моя егоизъм, а това създание, което би трябвало да бъде естествено плод от любовта на своите родители, но повечето пъти е плод на нуждата или на случайността. И накрая виждаме резултатите, т.е. проблемите – двата големи проблема – децата и семейството, които дават отражение върху много неща. Ние намираме псевдодилеми. Казваме: проблемът с безработицата на нашите деца е много важен! Има много проблеми, които са важни. Но първият и голям проблем е вътрешният баланс на човека. Когато този баланс не функционира, тогава всичко е наопаки. Тогава човек от нищо не е доволен. Сещам се за един млад човек, който дойде и ми каза, че е работил някаква работа, но напуснал.
- Защо напусна?
- Защото не ми стигаше това, което получавах!
- А. добре! И сега какво правиш?
- Нищо, седя.
- А, седиш. Разбирам. Детето ми, учил ли си математика в училище?
- Да, научих нещо.
- Добре, кажи ми тогава нещо много просто от математиката. Коя цифра е по-голяма– 0 или 100?
- Не разбрах въпроса ви!
- Не е ли прост въпросът ми? Кое е повече – 0 или 100?
- 100!
- Затова не разбирам. Ти ми каза, че си получавал 100 000 драхми и не са ти стигали. Добре, това мога да го разбера. Това, което не разбирам, е как сега ти стигат нула драхми? Ако ми беше казал:” взимах по 100 000 и напуснах, защото намерих друга работа за 150 000, бих те поздравил. Но това, че си напуснал 150 000-те, за да отидеш на нула драхми и да чакаш какво?
Какво искам да ви кажа с този пример. Именно че ние отгледахме децата по този начин. Ние сме отговорни за този тип поведение. Ние ги научихме, че всичко се постига лесно. Всяко нещо обаче дава определен тип възпитание и какво става, когато даваме погрешно възпитание? Възпитанието е сеитба. Ще дойде часът на жетвата. И тогава? Ние жънем.
Още нещо. Днес постоянно се говори - и от политическите сили и от много хора – за корупция. Корупцията, която засяга всички слоеве. Затова казвам: ама, сериозно ли говорим? Кога се отнесохме отговорно към живота? Ако искаме да се отнасяме отговорно към живота, тогава ще научим нещо много просто, а именно, че десакрализацията (отдалечаването от Бога) на света и човека води дотам, т.е. до корупция (разложение). Великият Достоевски го е казал- без Бога всичко е позволено. Днес рискуваме да стигнем дотам, не сме далеч, днес (беседата е изнесена в преди повече от десет години – бел. прев.) за това, което ще ви кажа, се говори, но скришно. Ще дойде момент, в който някои публично ще претендират за права да оскверняват душите и телата на нашите деца. Ще стигнем до момент, в който педофилите ще настояват за своите права. И ние какво ще правим тогава? Ще грабнем оръжията? Защото, реално какво правим? Десакрализирахме всичко. Детето, човекът, днес нищо свято ли не носи върху себе си?
И още нещо, за да видите, че всички неща са свързани. Колко сме лицемерни, когато протестираме срещу замърсяването на околната среда, което кой го прави - ние го правим. От простото нещо да хвърляме кутийки, хартийки, фасове на пътя. Защо? Защо хвърляме на чуждо място. Нима хвърляш тези неща у дома си? Ако дойда и направя това у вас, ти ще ме обесиш! Какво забравихме? Преструваме се, че не виждаме, че замърсяването на околната среда започва от замърсяването на вътрешния човек. Замърсили сме нашата душа. И затова замърсяваме всичко. Нищо не е свещено за нас. Само нашето Аз-че! Затова стигнахме дотам да замърсяваме и околната среда, и децата си да погубваме, и да гледаме как нараства употребата на наркотици, и как браковете се разпадат и ние да гледаме какво? Облаците. Защото никога не искаме да тълкуваме нашия живот и събитията в него. Всяко нещо има своето обяснение. Защо се замърсява околната среда? Защо младите вършат тези неща? Защо става това? И реалната причина, поради която днес много хора се дразнят от Църквата, е именно защото Църквата единствена може да обясни това, което става около нас. Затова тя дразни другите. В Стария Завет се казва –да унищожим праведника, защото е труден- не можем да го използваме, праведникът се противи, следователно, трябва да го унищожим, за да си вършим работата. Днес много хора третират Църквата по същия начин.
Накрая идват резултатите (т.е. проблемите с децата, в семейството) и тогава тръгваме да търсим отговорност. От кого? Несъмнено мнозина са тези, които носят отговорност. Нима обаче ние нямаме отговорност? Нима нашата отговорност не е на първо място? И я оставихме накрая? В ъгъла. Нима не поискахме да направим компромис с много неща и накрая загубихме по-драгоценни неща от тези, за които направихме компромис? Оставям на вас да се размислите, но искам да забележите нещо – че някои от явленията в нашата епоха не са съществували по-рано. Днес обаче ги има и започват все повече да доминират. Съществува определен ход и въпросът е – ние не сме ли отговорни за този ход и за това развитие, които в крайна сметка се обръщат срещу нас?
Когато бяхме деца в училище, учителят по физическо възпитание ни събра, пръснахме се по дължина, обходихме училищния двор и събрахме боклуците по земята. Той ни възпитаваше по този начин и ни научаваше да не замърсяваме. Мисля си за вероятността, ако един учител днес направи същото, на другия ден сигурно да дойде родителят, майката или бащата, за да протестира: защо правите от моето дете боклукчийче?! Не ви казвам неща, които не са станали, а които са станали. Сетне какво ще стане с това дете в живота му? Какво възпитание е получило от своите близки? Защото животът в даден момент може да намери израз в някое конкретно събитие, но това събитие има връзка с всички останали неща.
Когато бях директор в училище, наблюдавах децата, учениците и непосредствено пред мене изникваше картината на техния дом – без самите родители да идват – т.е. това, което детето живееше в своя дом. Не е нужна голяма философия и ако имаш малък опит, много бързо разбираш какво се крие зад това, което виждаш пред себе си. Накрая какво можеш да правиш? Имаш плод от една сеитба, която не ти си извършил. Сега трябва да се справяш с резултатите, опитвайки се да поправиш това, което можеш, защото, за щастие в тази възраст децата все още имат възможност да се поправят. Когато днес ходя по училищата, всеки път казвам- деца, днес ставате това, което ще бъдете утре! И утре всеки от вас ще бъде това, което става днес. Не се мамете! Нямате време. Времето лети. Днес създавате утре. Не толкова по отношение на дипломите, които ще вземете, а по отношение на характера, който ще формирате. Там е голямата битка. Защото, когато характерът се формира по погрешен начин, тогава и най-съвършените таланти може да „отидат на кино” и да се окажат безполезни.
Казах ви всичко това, за да се опитам да ви направя съучастни на моя размисъл и тревога, защото наистина нямаме време. Нещата, които се задават, всъщност вече са дошли, но за много от тях не сме узнали и те идват с много по-голяма скорост. Промените стават изключително бързо. Например днес излиза един компютър на пазара и докато свикнем с него, моделът е свършил, излиза друг и трябва да вземеш нов. Ако тези неща се развиват толкова бързо, какво остава за другите?
Живеем в един и същ дом с нашето дете. Ако ни попитат: какво прави детето ти? Ти казваш: Добре е! Чете си уроците! И детето ще каже на някой трети- чувствам скука и отегчение в живота ми! Ако го каже на родителя, той ще се учуди. Ще каже: Ама защо? Аз му давам всичко! Да, освен най-важните неща. Защото заедно с ума и тялото съществува и душата и първо ние, големите, сме забравили за нея, както и за душата на детето, чиято ценност не сме разбрали. Това е предателство спрямо нашите деца и ние понасяме последиците, превръщайки ги в безчувствени същества и търсейки виновни и отговорни.
Искам да ви пожелая винаги да се отнасяте отговорно към живота и да търсите смисъла на събитията, колкото и да е болезнено това. За предпочитане е да изпитам болка, знаейки, че съм направил грешка, отколкото в крайна сметка да оставя грешката, правейки се, че не я виждам и след това тя да дойде като потоп и наводнение в живота ми. Пожелавам ви така да живеете, с това съзнание за отговорността и стремежа към нея в живота. Всичко, което се случва с нас, има своето обяснение. Дано го разберем и защо не – да поискаме и помощ, ако е нужно, за да разберем какво реално става с нас. Тогава ще се предпазим. Защото има неща, които не могат да се излекуват или е нужен огромен труд, за да се излекуват и преодолеят! Моля се да разберем ценността, която имаме като хора, голямата ценност, която носят нашите деца. Децата са толкова ценни, че Сам Бог влезе в световната история като Дете. Ценността на човека е толкова голяма, че Бог стана това, което сме ние, за да ни даде възможност да станем това, което Той е! . .
превод от гръцки
