Историята между времето и вечността

Септември 26, 2014 in Беседи

Автор : Иеродякон Атанасий Зографски

 

 

Преди две години заедно с учени от Софийския университет направихме издание на пазения в нашата библиотека протограф на История славянобългарска. Изданието включва факсимиле на оригинала, наборен текст с разночетенията според шестте най-архаични преписа на Историята, нов превод на книжовен български език с множество исторически, филологически и други бележки. Всичко това се предхожда от едно предисловие, в което се опитахме да посочим истинското място и значение на труда на хилендарския монах, както и да изложим някои по-общи размисли за християнския поглед към родната и световната история. Възложената ми от организаторите тема за днешната беседа е всъщност заглавието на това донякъде обширно предисловие, което не би могло да се представи тук в някаква задоволителна пълнота за ограниченото време, с което сега разполагаме. Затова сметнах за разумно да се спра само на един по-частен аспект на този голям въпрос, а именно съвместното съществуване на исторически ограниченото явление на национализма и универсално-вечното битие на Христовата църква.

 

През петте години, в които съм библиотекар в манастира, почти всички посетители от България се обръщат към мен с молба да отворя библиотеката, за да видят История славянобългарска. Мнозина от тях добавят: „Искаме да се поклоним на Историята. Това е най-българската книга.” Когато се изправят пред нея, обаче, почти у всички настъпва смущение как по-точно да изразят поклонението си. Някои малко по-църковни излизат от положение, така да се каже , като се кръстят и целуват стъклото на витрината, зад която е ръкописът. Други правят други неща, за които може и да не се разказва.

 

За всеки просветен в църковните традиции православен християнин е ясно, че чувството на пиетет, желанието за поклонение трябва да бъде насочено към нещо свято и свещено, а най-вече към Източника на всяка святост, Бога. Мнозина наши сънародници вярват, обаче, че „българското” само по себе си е нещо свещено. За съжаление това съзнание е проникнало и в църковните среди, то звучи дори и от амвоните, станало е част от манталитета на мнозина вярващи. Често в защита на този манталитет се поставя и позицията на отец Паисий, авторът на История славянобългарска. Ето защо нека се спрем накратко върху историческата концепция на хилендарския монах, защото тя дава възможност въобще за размисли върху нашата история и за един по-различен поглед към нея.

 

В досегашната научна и литературна традиция трудът на светогорския монах се разглежда предимно в светлината на настъпващото национално Възраждане и се подчертава ролята му на първоначален тласък и програма за утвърждаване на българската националност. Според нас, обаче, този труд има стойност именно като история и историческа концепция за миналото на народа ни, като тази концепция е изградена изцяло в християнски дух. Въпреки допуснатите анахронизми и грешки в повествованието си, История славянобългарска според нас действително би могла в много отношения да се счита за „програмен” документ, макар че в своя най-съществен аспект тя остава една непоследвана програма.

 

Нека като начало да споменем някои от основните черти, присъщи въобще на християнската историография. В нея е налична общата вяра на Църквата, че човечеството притежава същностно единство. Затова средновековните хроники почти винаги започват своя разказ от сътворяването на света и на първият човек, а след това описват постепенното разгръщане във времето на универсалния исторически процес. Това начало на човешката история определя изключителната ценност на човешкото битие, тъй като човекът е сътворен по „образ” на Бога и му е дадена възможността и за божествено „подобие”, т.е. може свободно да стане такъв, какъвто е Бог в Своето безсмъртно битие, да стане бог по благодат. Така човекът-творение се явява съ-творец на себе си и на историята си в свят, където Богочовекът е мяра за всички неща – и божествени, и човешки.

 

Този Богочовек като въплътена и оличностена Вечност е дошъл  и е живял именно във времето, като е превъзмогнал неговата временност. Всички Негови действия и слова, извършени и казани във времето, сочат към вечността.  Житията на светиите, които са от особено значение и за История славянобългарска, са своеобразно продължение на Христовото „житие” в по-сетнешната история на човечеството. Те продължават да изпълват времевия поток с отблясъци от вечност, която мощно тече в действията и поривите на светиите към единение с  Твореца си. По един тайнствен начин тези пориви и действия стават свещенодействия, които превръщат живота им в богослужение и които не се разтварят в отминаващото течение на времето, но остават в него като неунищожими отблясъци, отливки от втурналата се във времето вечност.

 

Християнският поглед към времето е именно от перспективата на вечността.  Макар че двете имат възможност да се пресичат, те си остават качествено различни. Затова историята не би могла да се разглежда като прогрес от низше към висше, което пък е характерно за историческата концепция на Новото време. Всеки момент от историческия процес има потенциална възможност да бъде споходен от вечността, може да има свой пряк излаз към нея, оставайки свързан с предходното и със следващото историческо време. Всички хора и всички общества от всички епохи имат абсолютна стойност пред Бога, Който е Отец и Създател на всичко. А въплътилият се Бог Слово е пострадал и умрял с кръстна смърт за всички човеци от всички времена, и с това е дал възможност на всички тях за приобщаване към Неговата вечност.

 

От друга страна, историята на Христовото общество винаги се разгръща в някакви конкретни земни условия. Особено от времето на свети цар Константин насам в историята на християнското човечество е съвсем ясно изразено преплитането на светска и църковна история – преплитане механично, но неизбежно. Като оставим настрана всички конкретни исторически форми на това преплитане през вековете, нека се вгледаме по-внимателно в тази разновидност, в която все още ние самите пребиваваме, макар да изглежда, че вече започва един преход към постепенно излизане от нея. Това е съществуването на Църквата в множество отделни държави, изградени върху принципа на нацията и националното съзнание, което с лекота преминава в националистично. Това общество непрекъснато се опитва да прекрои и преустрои Христовата църква според собствените си принципи.

 

Ето как един от най-големите съвременни богослови и подвижници, преподобният  архимандрит Юстин Попович критикува идеята за национална Църква:

 

„Църквата е Богочовешката вечност, въплътена в границите на времето и пространството. Тя е в този свят, но „не е от този свят” (Иоан 18:36). Тя е в този свят, за да го въздигне до горния свят, откъдето и сама произхожда. Тя е вселенска, съборна, Богочовешка, вечна, затова е хула, непростима хула срещу Светия Дух да правим Църквата национална институция, да я принизяваме и стесняваме до дребните, преходни, временни, национални цели и методи … Но ние знаем, че това са „плевелите” на нашия църковен живот. Господ не изскубва плевелите, но ги оставя да растат заедно с пшеницата до жетва (вж Мат. 13:29 – 30)”.

 

Тази позиция на великия сръбски Авва ще бъде и наша отправна точка в по-нататъшното изложение.

 

***

За да разгледаме конкретно проблема за националното в История славянобългарска и въобще в историята ни, първо ще цитираме една много важна според нас извадка от дневника на свети Николай Японски, руски мисионер, който основава и развива Православната Църква в Япония през втората половина на ХІХ и началото на ХХ в. Обичащ паството си и обичан от него, той не напуска Токио по време на руско-японската война от 1904-1905 г. и остава едничкият руски поданик във воюващата срещу родината му държава, заобиколен от почитащите го японски християни, които в същото време се радват на победите на своята армия.

 

24 декември 1904

 

        „Цял ден потиснато състояние на духа, което е още по-тягостно поради това, че трябва да страдаш вътрешно, без да го показваш външно. А как да не страдаш? Как да не скърбиш за Отечеството? Но може би това  е възможно, ако постоянно обитаваш във връхното отделение.  

 

Аз сега живея в двуетажен дом. На горния етаж ние всички сме деца на Небесния Отец; там няма нито японци, нито руснаци. Аз се старая повече да бъда там; японците също се пригаждат към мен, може би само външно; но и това е добре, благодарен съм и за тактичността им! Ние заедно се занимаваме с християнски дела за Църквата, с превод, книгопечатане, дори с християнска помощ към [руски] военнопленници  или ранени японци – всичко това както подобава на деца на единия Небесен Отец, в единодушие и любов, леко и радостно. Но понякога под натиска на обстоятелствата душата се спуска долу, на долния етаж, където вече оставам сам, без японците. Вероятно те още по-често се спускат на своя долен етаж, където аз не влизам. Сам-самичък, тъй като няма нито един руснак, с когото да споделиш душата си, заедно да потъгуваш и така да разводниш мъката. Ето такъв беше днешният ден. Трябва бегом да се измъквам по стълбата към горния етаж, за да не ме натиска, гнети и души мъката! Нали трябва да бъда обитател на горния етаж.“ (Дневники, т.V: 174-175)

 

Цитираният пасаж е характерен с йерархизираност на етажите, в които пребивава човешкият дух, но също и с тяхното съвместно наличие и като че неизбежност. Също така е характерно съзнанието за необходимост от усилие към една вярна посока. Нека сравним какво е отношението към тази тема в История славянобългарска.

 

Любовта към родината, родния език, нравственост и обичаи е основният мотив, който вдъхновява написването на Историята. Като цяло тя е един призив към българите да знаят и да обичат своя род и език и да не се срамуват да се нарекат българи (л. 3а-б)*. Нека видим основанията на автора й: българите имат славна история (3б); тази история има духовен и светски план (4а); от тях са първите славянски светии; българите са прости и незлобиви /пак там/, щедри и гостоприемни (л. 4б). Тяхната простота и неукост е тяхно достойнство, или поне не е недостатък, защото е присъща на светите праведници от Адам до Иосиф Обручник /пак там/. А последният се е удостоил да приеме у дома си Самия Христос /пак там/. Виждаме, че аргументите са от областта на универсално-свещената история от първия човек до Христовото въплъщение. Това е задълбочено още повече при по-нататъшното разгръщане на националната история от перспективата на универсално-свещената, т.е. от Ной до Яфет и сина му Мосхос. Показателно е и особеното внимание на отец Паисий към историята на вавилонското смешение, в която се разкрива, че различните езици и народности са произлезли поради гордостта на хората, дръзнали да устроят битието си като независими от Божия промисъл /л. 6б-7б/. След Мосхос историята става собствено славянска (от л. 8б), а след заселването на р. Волга и българска. Но и в следващите страници хилендарецът продължава да използва „българи“ и „славяни“ като равнозначни понятия. Очевидно е, че изтъкването на българското „първенство” сред останалите славяни е предизвикано само от неоснователните претенции на другите участници в спора, който отец Паисий води задочно в труда си, но като цяло и на езиково, и на смислово ниво, може да се установи ясна концепция за единство между българското и славянското – както като вид спрямо род, така и спрямо останалите „подвидове”: „москали, руси, сърби и други”. Така в главата за сръбските крале отец Паисий се отнася с неподправена почит към светиите от „кралската лоза”. Нещо повече, в срещата на светите Кирил и Методий с петимата охридски просветители е включен и гръцкият елемент, необходим за достигането на християнската вяра до българите – византийският цар и патриарх изпращат първоучителите, като е подчертана необходимостта от познаването на „елинската мъдрост и Писанието”/Котл., л.66а/.

 

По отношение на „гърците” много ясно се забелязва пребиваването на отец Паисий и в двата „етажа” на историческата перспектива. В политическата част на Историята не може да не се усети удоволствието, с което се разказва за пораженията на ромейската войска от „благополучните” български владетели. Обаче в края на тази „политическа” част той е способен еднакво да предаде и двете страни, българи и гърци, на „Божия гняв” поради неспособността им да живеят в желаното съгласие, „мир и разбирателство” /л. 52а/.

 

Внимателният прочит на Историята показва, че отец Паисий има способността да излиза от този по-долен етаж на „политическия” план, който е най-характерен в отношенията българи – гърци, но се появява и спрямо славянските единоверци. „Изходът” му е в горния етаж – този на светиите и на тяхното всеобщо дело. Там свети Теофилакт Охридски, който за отец Паисий е от български род, принася голяма полза едновременно на гърци, латинци и българи, и е голяма гордост за всички тях /Котл. л.73а/. Елинският език и гръцката словесност са първообраз на „изящните речи на славянския език”, изковани от славянските първоучители, а легитимността на делото им се търси в „старите гръцки ръкописни отечници” и в изображенията, изписани от „гръцките учители иконописци” /Котл. л.74б/. Би могло да се обобщи, че в Историята е налице ясна йерархия на ценностите, която като цяло е в съгласие с първоначалното евангелско учение, но призивно-апологетичният мотив за съставянето на труда е причина за пребиваването на автора и в долния етаж на ценностната система, запазвайки обаче способност да излиза от него. Като цяло полемиката с останалите православни народи е спор не между чужди, но между членовете на едно семейство.

 

„Българското” в Историята е „славянобългарско”, т.е. то естествено принадлежи и на своя по-голям род на „славянското” като органична съставка. Ето защо и самата История е наречена именно „славянобългарска”. А българското и славянското чрез християнската святост се приобщават към универсалното единство на Христовото свято общество – Неговата Църква. В земния план на нейното съществуване винаги се намесва по един или друг начин човешкият елемент, „плевелите” на грехопадналото човешко естество. Но именно в това е смисълът на Христовото пришествие на земята в плът – да приеме в Себе Си и преобрази повреденото, и да го приобщи към Своя божествен живот според непостижимото Си за човешкия ум домостроителство. Макар че втората част на История славянобългарска, тази за светците, е по-кратка по обем, всичко говори, че тя е по-важната. От царете отец Паисий отделя накрая 13 значими, а светците са значими до един и те са грижливо преброени – 29 „в България” (т.е. в Българската държава отпреди робството), 26 от Зографския манастир, а после още трима  от София и един от Битоля, но вече през робския период – общо 58 (Котл. л.82а).

 

За нас няма съмнение, че История славянобългарска е опит за пресъздаване на миналото на народа като цяло в духа на една християнска историография. В нея са налице достатъчно елементи, присъщи на християнската хронистика. Един от тях е разказът на събитията от библейското начало и свързаното с него съзнание за същностно единство на целия човешки род. Освен това събитията в първата, земно-царската история  постоянно се коментират в най-общ теологично-нравствен план, чрез категориите „Божия воля”, „Божие допущение”, „наказание” и „награда”. Рамката на История славянобългарска е първоначалната общочовешка свещена история, започваща от праведния Ной (началото) и историята на българската святост (края), която собствено не е българска, а Божия святост и затова – универсална, всеобща. Колкото до светско-политическата събитийност, тя е една неизбежна οἰκονομία, едно Божествено снизхождение към земното човешко битие, което е необходим, но долен етаж на историята.

 

Бихме могли да обобщим концепцията за българската история у хилендарския монах така: държавната история и историята на светците /църковната история/ са двата основни фактора в историята на народа. Държавно-политическата събитийност е животът във времето, който е приземен, макар и не извън Божия промисъл, със своите институции и правила. Но животът на един народ трябва да има излаз към наднационалното, универсалното и вечното. Ако „царската” история е двигателят на земния план на националната история, то светостта е едновременно нейната изначална основа и нейният краен смисъл. Ако трябва въобще да говорим за програмност на Историята, тогава твърдим, че именно това е програмата на атонския преподобен, който не е могъл да я формулира ясно, но тя без насилие следва от анализа на творбата му.

 

Написаното дотук не е поради желание да идеализираме и „християнизираме” История славянобългарска. Най-добрият принцип на всеки поглед към миналото е вярност към истината. Но сме на мнение, че преобладаващото досега в българската наука третиране на Историята като манифест на българското Възраждане, и то в неговия либерално-нихилистичен аспект по отношение на българското християнско минало, не отговаря на истината. А нашата гледна точка на християни и монаси, живеещи в многонационалната монашеска общност на Света Гора (където и сега съществува това постоянно напрежение между „етажите” на историческото ни битие, но в последна сметка е налице и стремежът към горния етаж), ни дава възможност да съпреживеем и разберем много по-непосредствено онова, което е вълнувало съставителя на Историята преди 250 години и да помогнем чрез малко по-ясен понятиен апарат да излезе от нея това, което нашият предшественик без да учи специално граматика и други науки, се е опитал да изкаже „просто”, но с любещо и състрадаващо сърце.

 

Както в предговора, така и в заключението той разкрива нещо, което за нас е изключително важно при писането на история въобще: „Аз твърде много възлюбих българския си род и отечеството си, и много труд положих …” /л.3б/; „постоянно ме разяждаше ревност и жалост заради моя български народ” /Котл. л.82а/. Много съществено е това, че историята трябва да се пише с любов и с болка. Такова е въобще християнското устроение в отношението към съ-човека. То трябва да бъде такова и при вглеждането в човешкото минало.

 

Призивът на отец Паисий за любов към родното, т.е. принадлежащото на „рода”, е мотивиран не от националистически подбуди, които навлизат в историческото ни битие около половин век след написването на История славянобългарска, а въз основа на това, че този език, обичаи и въобще история имат свещен корен и свещени прекрасни плодове –светиите. Ето заради това не бива да се затрие и претопи българският народ!

 

⃰  ⃰  ⃰

 Когато християнинът историк се среща с миналото, умът, душата, въобще цялото му същество се „разширява” и изпълва с ново съдържание, защото среща в това минало не само познати, но и нови форми, нови отливки на вечността във временното битие на своите предшественици. И именно в това е смисълът за християнина от изучаване на историята. Нейната висша изява е съществуването на светиите. Те са най-прекрасният плод и живият смисъл на човешкото битие в хода на времето, тъй като са неспиращо и до днес „онтологично доказателство” за продължаващото в това време действие на Божието домостроителство. Неслучайно и отец Паисий ги поставя като завършителен венец на своята История.

 

И така, мисля, че спокойно можем да твърдим, че националната история е един ограничен във времето феномен, който съвсем не е висшата изява на историята на човечеството, а поредната οἰκονομία на Божия промисъл за ограничените плътски човеци. Поклонение подобава не пред книжицата на отец Паисий, но пред Бога, Който е посетил и българската история чрез Своите свети люде, които са едновременно част от тази ограничена история и в същото време причастници на всеобщото Божие царство във вечността.   И ако не светската наука, нека поне проповедта на Божиите служители да води към горния етаж на човешкото битие и да изобразява в сърцата на вярващите един действителен, неизкривен, евангелски светъл Христов лик, който единствено би могъл да бъде крайна цел на личния живот и подвиг на всички нас, които носим името християни.

 

 


*Цитатите от  История славянобългарска са според пагинацията на ръкописа.

 

Снимка: http://istoriata.bg/terms.html