Всичко ще бъде добре
Октомври 7, 2014 in Беседи, Начална страница
Автор : архим. Андрей (Конанос)
Понякога не знаеш какво да правиш по определени твои въпроси. Не знаеш кое е правилното и кое грешното. Ще ти дам един пример. Събуждаш се сутрин и детето ти казва: „Не искам да ходя на училище!” и ти смяташ това за много лошо. Сигурен ли си обаче кое е доброто и кое е лошото?
Неотдавна, не знам дали помниш, един баща беше тръгнал да води детето си на училище. Близо до тях крадци влезли в банка в Атина, в Калитея, откраднали голяма сума пари, излезли навън с оръжията, носели „Калашников”, стреляли четири пъти във въздуха, за да всеят ужас в хората около тях и за да не може никой да ги докосне. Хората искали да ги хванат, полицията била уведомена и се опитала да ги залови. В своята паника крадците спрели преминаващ автомобил, за да избягат с него и да се спасят. Автомобилът обаче бил на бащата, който водел своето малко момиченце на училище. За да спаси детето си, бащата реагирал. Той се възпротивил и крадците простреляли него и детето. За щастие, никой от двамата не бил убит, но крадците поразили детенцето в стомаха! Детето било транспортирано в болницата, избягнало опасността, но шокът, който получил, със сигурност бил много голям и терзанието – голямо.
И се питам: ако сутринта това дете беше станало, заплакало и казало вкъщи: „Не искам да ходя на училище, защото училището не ми харесва, защото чувствам нещо! Спи ми се, тежи ми, не съм чела уроците си”, родителите му щяха да му кажат: „Изключено е!” и щяха да мислят, че ако отстъпят, това ще навреди на успеха и щастието на тяхното дете. „Изключено е да не отидеш на училище. Трябва да ходиш на училище. Ама ще отидеш, дори да не искаш! Непременно ще отидеш на училище!” И аз това щях да направя. Не е ли така? Нима и ти не би направил същото? Нима не би го правил всеки ден? Ако детето ти протестира за нещо, което ти се струва, че е лошо, ти казваш: „Това нещо е лошо. Училището, естествено, е много полезно. Не може да не ходиш на училище.” И – ще-не ще, водиш детето на училище.
Естествено, ако този баща знаеше, че през онази сутрин, водейки детето на училище, щеше да се случи тази трагедия и че крадците щяха да прострелят детето му и него самия, той със сигурност щеше да казва: „Ако знаех, хиляди пъти да не бях ходил! Но как да зная, след като да ходиш на училище е нещо толкова добро и необходимо?”
Тръгваш да правиш някакви действия в живота си и не знаеш докъде ще те доведат.
Не знам дали ти се е случвало нещо подобно в живота: да си намислиш да направиш някаква покупка, да отидеш някъде, някакво пътуване, да срещнеш някой човек, да се държиш по конкретен начин и да не знаеш дали това ще се окаже за добро. Не знаеш какво да правиш и какво ще ти поднесе утрешният ден. Дори в конкретни дела, които на пръв поглед изглеждат много положителни, много богоугодни, благословени и свети. Съгласен ли си? Какво по-добро от това, детенцето да ходи на училище? Ето обаче, че онази сутрин, ако не беше отишло на училище, щеше да бъде по-добре!
В крайна сметка, какво е по-добро и какво по-лошо? Дилеми и въпроси, които, мисля, че ще получат отговор в края на живота ни, а пълния отговор на всички тези дилеми ще разберем във вечността. На тази земя, това, което наричаме добро, може да ни донесе много болка. И това, което на пръв поглед изглежда, че ще ни донесе много болка, може да се окаже добро за нас. И понеже не можем да различим тези две неща, ни остава да направим едно нещо. Ще го кажа накрая.
Виждам изписано недоумение на твоето лице. Искаш да научиш още сега и нека ти го кажа. Мисля, че ни остава да направим едно нещо за всичко това. Не знаем едно, пренебрегваме друго, недоумяваме за много неща. И ти много пъти ми пращаш съобщения, писма, имейли и ми казваш „Мисля това, мисля да направя това. Кажете ми, правилно ли е?” Не знам. Едно нещо, което знам, ще ти го кажа. След малко обаче.
Мисля си, колко различни биха била нещата, ако имахме жива и прозрачна връзка с Бога, но наистина прозрачна връзка. Тоест, както гледаш един човек, говориш му и той ясно ти казва това, което мисли. По същия начин да имаме живо съприкосновение с нашия Творец, с нашия Бог, Господ и да Му казваме: „Господи, относно този въпрос, какво да правя?” и веднага да чуваме гласа Му, който ни казва „По този въпрос направи това! Продължи! Това е най-правилното.” След това, по-нататък: „Господи, това движение правилно ли е?” и Той да ти казва: „Не, това не го прави! Няма да се окаже за твое добро. Не го продължавай! Промени твоя замисъл!” Да имахме толкова жива и ясна връзка с Него. Тогава нещата биха били много хубави.
Ние обаче не сме така. Съществува неяснота. Не разбираме какво иска Бог. Не знаем какво иска Той лично от мен и лично от теб. Защото това, което иска от мен, може да не го иска от теб. И обратно. Той не иска от всички едно и също. Всеки има собствен път и стават толкова грешки по този път, които ни карат да изпитваме голяма болка. И годините минават, правим неуспешни движения и се притесняваме. Отиваме някъде, където мислим, че ще се окаже за наше добро и накрая се оказва за зло. Разбира се, ако видиш нещата в дълбочина, (тогава) не съществува зло. Накрая всичко се оказва за добро. Но ето че изпитваме болка. Отново плачем. И смятаме за неприятно всичко, което ни се случва в живота. Притесняваме се и се разочароваме.
Затова като решение за някои неща съм намерил следната тактика: занимава те някакъв въпрос. Почукваш малко на вратата по този въпрос. Опитваш. Вратата не се отваря. Опитваш отново; вратата не се отваря. Е, ако започнеш да риташ и я счупиш, накрая може да влезеш вътре, но това ще е станало по насилствен начин. Мисля, че най-хубавата врата, която Бог отваря в живота ни, е тази, която се отваря удобно и лесно. Разбира се, с труд и настояване, но не и с егоистично упорство. Така смятам. В даден момент, въпреки твоето настояване, трябва да зачетеш Божиите белези и да не упорстваш много, а да приемаш Божиите знаци, които ти казват да престанеш. Помисли тогава: “Да не би това да е от Бога, така че да не настоявам много и да променя посоката?”
Друго уточнение. Всичко това, което ти казвам днес, както и всеки друг път, няма абсолютен характер. Не знам дали e правилно всичко това. Може и нищо да не е правилно. Но аз това разбрах от всичко, което чета, слушам и ти ми казваш.
Например, друг човек отива на летището. Не намира билет и му казват: „Ще останете в списъка на изчакващите.” Той очаква своя ред и тревожно се моли да се намери място, да не изпусне полета. Той се моли и казва на Бога „Моля Те, Господи мой, направи нещо да качат и мен, направи това, което трябва, направи най-доброто!” Извикват няколко имена, но не и неговото. В крайна сметка, няма място за него; самолетът тръгва без него и той се притеснява изключително много, съжалява, възмущава се и се нервира. Това, което казвам сега, се е случило на мнозина. Мнозина, понеже са закъснели да дойдат на летището или понеже не са намерили място в списъка на изчакващите, са пропуснали полета. Няколко минути след като самолетът излетял, чуват страшна новина на летището, че същият самолет е паднал. И докато преди малко човекът се биел в гърдите и казвал: „Ама защо да пропусна полета?!”, сега пада на земята, целува пода и казва през сълзи: „Отървах се! Жив съм! Жив съм! Ако бях в този самолет, нямаше да съм жив! Сега съм жив! Аз настоявах и непременно исках да се кача, упорствах и ето какво щеше да си случи!”
Сега идва един човек от тези, които са загинали, обръща се и ми казва: „За мене какво можеш да кажеш? Добре, другият. Този, който пропусна полета, накрая се спаси. Аз обаче, защо да преживея това?” Тогава знаеш ли какво правя? Мълча. Нямам какво да му кажа. Защото реално явлението на живота, тайната на живота ни превъзхожда. Ще му кажа само: „Брате мой, не питай мене. Питай Този, Който е Устроителят на нашия живот. Питай Този, Който определя, устройва, знае всичко и промисля за всеки от нас. Той знае колко ще живеем, кога ще си заминем, при какви обстоятелства ще дойде краят. Само той знае как и защо, и всичко. Аз не мога да ти отговоря.”
Наистина и аз се удивлявам. Но зная, че този, който в крайна сметка оцеля, след това узрява и вече гледа по друг начин на нещата. След това той мисли и казва: „Виж какво можеше да стане. Значи, в живота не трябва да казваш: „Това беше за мое зло”, както казвах в момента, когато пропуснах полета. Защото, в крайна сметка, не знаеш бъдещето какво ти приготвя и кое реално е добро и зло.
Остава да направим едно нещо. Ще го кажа сега. Достатъчно те държах под напрежение. Да се доверим на Бога! Някои, когато чуват това предложение, казват: „Тоест тогава аз да не правя нищо? Да не правя никакви движения? Да стоя със скръстени ръце и да чакам?” Разбира се, че ще правиш. Ще правиш движенията, които трябва да правиш, ще осъществяваш твоите планове. Но оттам нататък, оставяш нещата с доверие на Божията любов и казваш „Боже мой, сега Ти благослови! Сега Ти устрой всичко! Не знам какво ще излезе от това, което тръгвам да правя. Аз не зная. Може да станат грешки, неуспехи, проблеми. Може да ме отхвърлят. Аз тръгвам. Благослови живота ми!”
Моята сигурност няма да бъде в това, че всичко ще върви добре, в смисъл, че ще бъде приятно. Внимавай в това! Може би и в твоя и в моя живот е правена тази грешка. Има различни хора, учители, преподаватели, богослови – и аз може да съм правил тази грешка – където от деца ни отгледаха и научиха, че когато си близо до Бога, всичко при теб ще върви добре. Защото никога не ни обясниха какво означава това „добре”. „Добре” не означава, че всички твои неща ще вървят прекрасно, лесно и приятно. Защото на дело видяхме, че по-скоро важи обратното. Разбрахме, че когато си близо до Бога, нещата ти не винаги вървят добре. Ще имаш и премеждия, и скърби, и гонения, и болести, и беднота, и неуспехи в живота; различни такива неприятни неща. Това е сигурното. Но чрез всичко това ще се научиш да узряваш, да се обогатяваш, да се смиряваш и душата ти да става мъдра, умна, просветлена. Всичко това, чрез премеждията, чрез проблемите. Кой каза, че човекът близо до Бога няма да мине през непредвидими състояния? И че няма да му се случат неща, които не е очаквал или никога си е представял през живота си? Ще мине през изключително много неща. С една разлика: ще знаеш как да минаваш през тях. Ще минеш през много вълни, но ще се научиш как да изплуваш над вълните и как да се потапяш в океана, на дъното, за да се избавиш от техния устрем. Когато някоя вълна идва да те разочарова, ти ще се потопиш в смирението, в любовта, в предаването на Божията воля, в пълното оставяне. Ще се оставяш и ще казваш „Господи, не мога да обясня живота си, но зная– и това ми е достатъчно – че Ти ме обичаш!”
Преди години една майка дойде да се изповяда. Попитах я „Имате ли семейство?” и тя ми отговори „Да.” Видях сълза в нейните очи. „Имате ли деца?” „Имах. Имах една дъщеря и насила я изпратих да отиде на екскурзия, която беше организирана от университета. Натиснах я да отиде, за да не бъде изолирана и необщителна, за да има контакт с хората, да не бъде сама и да се затваря в себе си. Казах й: „Върви и ти!” Те отидоха в чужбина, в Токио. И детето ми, отче, го удари мълния!” Разбираш ли? Можеш ли да си представиш как се чувства тази майка? Нима тази майка е искала да причини зло на детето си? Искала е нещо лошо? Тя си казала: “Нека детето отиде да се порадва.” Подтикнала го да отиде с неговата компания. „Хайде – й казала – отлепи се от дома! Излез малко и ти да се порадваш; да си починеш малко от многото четене.” Тя нямала предвид нещо лошо. И на балкона, там, където били отседнали в хотела, а нейната дъщеря била щастлива, паднала мълния „и детето ми загина”. Представи си сега тази майка, да й се обадят от Токио, за да я известят за смъртта на детето й.
Животът крие много изненади. Изключително много. Понякога мислиш за всички тези неща и ти идва да кажеш: „Ще остана вкъщи, няма да ходя никъде, да не ми се случи нещо.” Не знаеш нищо. Ако си рационалист и нямаш доверие в Бога, наистина така мислиш. Логично е.
Но ако обичаш Бога и Го влагаш в живота си, тогава ще кажеш: „Оставям всичко на Бога и каквото стане. За нищо не мога да бъда сигурен. За едно обаче съм сигурен: че Някой ме обича.” „Ама как те обича, бре, детето ми – казва другият, – след като преди малко ти самият казваше за детето, което поразили с оръжие, друго загинало, друг пропуснал полета, друг и аз не знам какво си изпатил. Е, любов ли е всичко това?”.
Слушай. Преди няколко дни имах проблем със зъбите си. Боляха ме. Докато ядях, захапах нещо твърдо; беше моят зъб! Счупи се. Малко по малко се счупи част от зъба. Отидох да го направя. Моята зъболекарка се изповядва при мен. Когато идва, тя стои с благоговение пред мене. Когато отида при нея, аз също стоя с благоговение. Стоя на стола и както зъболекарката „трепери” в изповедта от срамежливост, в кавички трепери, така и аз в онзи час се предавам и „треперя”: „Боже мой, какво ме очаква сега!” Много е труден часът при зъболекаря. Затруднението основно е на пациента. Ако си изпитвал болка в зъба, разбираш какво е това. Или болка в ухото или болка от мигрена. Това са страшни моменти. Тя ми сложи инжекция; но не подейства. Направи ми по-силна инжекция, чувствах костта вътре, много ме болеше. Започнаха машинките. Болеше ме, изпъвах нозете си, усещах как нервите ми се опъваха. Непоносимо. И казвах в себе си: „Виж! Тази лекарка ме обича толкова много и ме кара да изпитам толкова голяма болка. Как става така, тя, която ме обича толкова много – сигурен съм в това – да ме кара да изпитвам болка!” И докато знаеше, че ме боли, тя продължаваше. Не е шега. Тя си продължаваше.
В крайна сметка, любовта не винаги означава милувка. Любов означава и да причиниш болка на този, когото обичаш. Любов ще рече да не спираш, когато другият издаде стон от болката или страда и се мъчи. Защото знаеш, че не съществува друго решение. Кой ще ни разреши сега този въпрос „и защо да не съществува друго решение?” Мисля, че това недоумение ни го разрешава Христовият Кръст. „Защото ето, чрез Кръста дойде радост за целия свят.” Чрез болката идва радостта, чрез мрака на изпитанието идва светлината на надеждата. В крайна сметка, животът действа по този начин. Така се търкулват нещата. Не зная. Тази тайна превъзхожда моето разбиране. Във всеки случай зная, че днес мога да правя това предаване, защото завчера моята скъпа зъболекарка не ме съжали, а ме накара да изпитам болка, измъчи ме, накара ме да не си чувствам устата, не разбрах какво ставаше с мене, изтръпнах от инжекцията и почувствах дискомфорт. Всичко това обаче ми донесе здраве. Въпреки че в онзи момент не ми беше приятно. Накрая какво правиш? Накрая се предаваш на Бога. Не съществува друго решение.
