Семейството е лечебница за страстите
Октомври 28, 2014 in Начална страница, Семейство
Автор : митр. Атанасий Лимасолски
Християнският живот в семейството е живот по образа на Триипостасното Божество. Семейството, като общение между личности, изобразява единението в пълнотата на любовта на Света Троица, в Която трите Лица съхраняват Своята ипостас, без да нарушават единството помежду си, представлявайки едната неразделна природа на трите Лица. Класическото определение „Един в Трима и Трима в Един” с точност изразява цялата тънкост на отношенията в Троичния Бог и е образец за всяко истинско семейство. Доколкото догмата формулира начина на мислене и поведението на човека, православните отношения в семейството се съдържат не само в съхранението на личността, но и в нейната реализация в семейния съюз на любовта, където няколко члена представляват едно тяло, неразривно и неразделно.
По общо мнение на светите отци нарушението на единството между хората се обяснява с разстройството на личността на всеки човек, с повреждането на Божия образ с присъщата му красота, което довежда човека до индивидуализъм, обособеност и други печални последствия. Като следствие на падението идват страстите, които са болест на нашата природа, постоянен и коварен враг на нашето спасение. Всеки човек, където и да се намира, стои пред твърдата стена на страстите, която е длъжен да преодолее, за да има възможност да влезе в общение на любовта с живия Бог и своя Творец, а също и с хората, които са негови събратя и образи Божии. Това особено се отнася за семейството, където отношенията са призвани да бъдат толкова близки, като че ли това е едно слято тяло, повдигащо цялата тежест като един човек. Светците на нашата Църква, благодарение на своя опит и мъдрост в Бога и най-вече от опита на светия живот на Христос на земята, разделят страстите на три рода. Тези страсти са като оръжие, с което дяволът е изкушавал нашия Господ, когато Той постел в пустинята. Затова и тези страсти се считат за най-главни. Ако тези страсти не представляваха пълния кръг на дяволските изкушения, тогава дяволът не би бил напълно победен и обезоръжен. Това са тщеславието, себелюбието и сластолюбието. Целта на тези страсти е да разрушат всичко, те започват с нас и се разпростират върху нашите околни, върху нашето семейство и ни отделят от нашия Бог и Спасител.
Тщеславието, егоизмът е източник и корен на нашето повредено състояние след грехопадението. Тщеславието ослепява ума и изгонва Божията светлина, подтиквайки човек към страшни грешки. То действа в нас като смъртоносно опиянение, подхвърлящо ни в бездната на нещастието. Тщеславието не е способно да види истината, то живее в измислен свят, създаден от нашите болезнени самолюбиви фантазии. Тази страст се лекува в семейството чрез сдържаност, търпение и приемането на съвет от другия човек. Когато човек не се осланя на своите собствени съждения и решения, а се смирява и приема възгледа на другите, то той се освобождава от връзките на егоизма и влиза в пространството на смирението, пространството на свободата. Смирението е това, с което е пълно сърцето на Христос и то винаги се съпътства от кротост. Тези две добродетели – смирението и кротостта, са необходимите опори, поддържащи зданието на семейството, което трябва да издържи на външни и вътрешни бури и напасти. В кръга на семейството, телесната и духовната възраст на членовете е различна, също както и техните настроения и състояния, кротостта е обединяващо средство. Именно тя води до зрялост и съвършенство.
Следващата страст, раждаща се от предишната е себелюбието. Това е неразумна любов към себе си, обожение на своето „аз”, жадуващо всичко да се върти около нашите собствени удоволствия и желания. Себелюбието е краен индивидуализъм, разрушаващ всички отношения, поради причината, че човек няма сили да откаже на себе си. Себелюбието ражда бунт и своенравие, което често води до разпад на семейството. Ако отправната точка на всичките ни действия и чувства е нашата собствена персона, нашето лично удоволствие и удобство, то става разбираема причината за много разводи под единствения предлог: той не ми подхожда, той не ми харесва, не ме разбира, не си подхождаме един за друг. Себелюбието ни прави жестоки и груби, слепи и безчувствени. От стремеж към удовлетворение на нашите капризи ние оставаме безразлични към всичко, което се случва, без да мислим, какви травми могат да бъдат нанесени на останалите членове на семейството, особено на децата. Съгласно светите отци от себелюбието можем да се избавим чрез безкористна любов. Любовта не мисли за своето, има за свой учител Христа, Който отдаде Себе Си за живота на света (Ин. 6:51). Любовта е отхвърляне на себе си, смирение и възстановяване на своята личност. Любовта е главното и здраво движение на душата. Обаче, за да отхвърлим себе си, да се смирим и да се изпълним с живот, тя трябва да е насочена на първо място към Бога, а чрез Бога към човека и към цялото мироздание. На членовете на семейството им е нужен живот в Христа, за да разберат в какво се състои истинският смисъл на любовта, къде започва тя и къде може да достигне, как де се развива правилно, за да е чиста, лишена от болезнените чувства и индивидуализъм.
Третата страст, свързана с предходните две като здраво звено, е сластолюбието. Обикновено то се проявява като отказ от всякакъв род трудолюбие, усилия и лишения заради благата на другите, а също и възвеждането в абсолют и обожествяването на наслаждението. Причините за сластолюбието се коренят в душевната болест след грехопадението и в помрачението на ума, отделен от Бога, което оказва въздействие на тялото, което е храм на Светия Дух и драгоценен член на Иисус Христос. Сластолюбието има за главна цел и смисъл на брака, а също и на целия живот, наслаждението, което определя цялостното поведение на човека. Сластолюбието лишава човека от общение, защото принуждава да гледаш на другия като на вещ. Сластолюбието ни заставя да придаваме значение на външното, а не на вътрешното, вследствие на което в човека възниква усещане за постоянна неудовлетвореност и ненаситност. Ако сластолюбието господства в човека, то го прави свой роб и пленник и го поставя на пътища, лишени от Божието благословение и истинската свобода на Църквата, и в крайна сметка нанася смъртоносен удар на семейните връзки от неразривна и истинска любов и унищожава всичко най-благородно. Противоотрова за тази болест на душата е трудолюбието, готовността за борба и придобиването на всяка добродетел. Самата наша Църква, която е душевна лечебница има настройка към аскеза и труд, води човека към правилно отношение към нещата, което, съгласно св. Максим Изповедник, е необходимо условие за вярно съждение относно духовните понятия. Трудолюбието, аскезата и най-вече любовта и божественото горене преобразяват страстния човек, освещават движенията на душата и тялото му. Така човешкият ум се освобождава и започва да съди правилно за нещата, да води тялото към освещение и целомъдрие, да удържа човека на висотата на образа Божий, а също и да го удържа на пътя към неговата цел-уподобяването на Бога. Тези три велики страсти борят всеки човек както в монашеството, така и в брака и семейството с помощта на различни оръжия и разни методи, но с една цел: за да не може човек да намери в пътя на своя живот освещение и спасение.
Свети Йоан Златоуст ни призовава: „Направи своя дом Църква.” Семейството, като домашна Църква, служи като място за духовно лечение на страстите. Същата функция в Православието изпълнява общежитийният манастир. Съвместния живот, съпружеството и общението вътре в домашната Църква смилат грапавините на характера, разширяват теснотата на сърцето и учат на това, че без любов и възрастване в Христа семейният живот се опира на нездраво и несигурно основание и във всеки момент може лесно да се разруши. Свети Йоан Златоуст нарича семейството арена, място на борба и изпитания. В действителност, семейството има дълъг път с изпитания, изкушения и непоносими скърби; за да не го потопят вълните на този свят, му е необходимо да има своето основание върху неизменния камък, който е Христос и Неговата Църква. Господ е смалил Себе Си, храни и се грижи за Църквата като Небесен Жених и остава вечна нейна Глава. Църквата без Христа не може да съществува и Христос извън Църквата не дава нейните тайнства на човека. Домашната Църква не може да бъде създадена, ако глава на семейството не се явява Христос. Господ по своето благоволение желае спасение и обожение на всеки човек. Това е крайната цел на целия ни живот. Следователно и семейството и монашеството не са самоцел, а средство за нашето спасение. Всички форми на живота са мимолетни и преходни и се оценяват само в съответствие с това дали ни водят или не във вечното Царство Божие. Ако семейството не води към Христос, тогава всичките й успехи са временни, слаби и обречени на смърт, както и живота на този век. Семейството достига своята цел не в светските успехи на своите членове и даже не с това, че е просъществувало неразривно до края, а с освещението и обожението на своите членове. Всяка друга оценка с човешки и светски критерии е несправедлива и съди невероятно ограничено за нейните възможности. Съвременен светец, монах-светогорец казваше: “Когато ние се научим да преодоляваме своя егоизъм, то ние ставаме истински членове на своето семейство, а ставайки истински членове на своето семейство чрез преодоляването на егоизма, ние ще станем и истински членове на голямото семейство на Адам и тогава ще можем да се молим Богу за целия свят.” Това не е нищо друго, освен възцаряването на Светия Дух в нашето сърце.
Ако ние искаме светът да се изправи, дайте отначало да оправим себе си и своите семейства.
източник: православие ру
