Там, където небето се среща с хората
Декември 9, 2014 in Беседи, В търсене на вярата
Автор : протосингел Юстин (Мирон)
В манастира Оаша има 25 монаси и всички са млади, образовани, завършили ВУЗ-ове. Излезли са от света, за да основат манастир тук, на върха на планината Шуряну, да живеят всички заедно, молейки се за благото на човечеството. Най-близкият населен пункт е разположен на 45 километра в долината, това е село Шугаг. Някои от братята не стъпват в него по цели месеци. Нямат време.
Манастирът е със строг, светогорски ред, с непрестанна молитва и богослужение от 3 часа през нощта до 8 сутринта, след това работа, вечерня, и отново молитва. Най-голямата радост е да вършиш всичко това заедно с братята.
Самият игумен има две висши образования, той е близък ученик на големия духовник Теофил (Переян) и е един от лидерите на румънската православна младеж. На 42 години – той е забележителен богослов на Трансилвания, съдейки по огромния брой хора, които идват при него да се изповядват. Преди всичко млади хора вървят по пътя към Оаша. Множество подрастващи се изкачват на планината седмица след седмица, само за да се запознаят с него. Мнозина от тези, които по-рано са били атеисти, рокери или антихристи са намерили своя път в живота още след първата беседа с игумен Юстин…
“Страна” на върха на планината
Той казва, че манастирът трябва да служи като образец за всички хора, живеещи „в подножието на планината”. Буквално да служи като пример за водене на стопанство и организация. Защото манастирите са „държава в миниатюра” във всеки един исторически момент, те са ориентирът, по който ръководителите на страната винаги могат да се сравнят .
- Да, манастирът може да служи като образец за обществото, за страната. Веднъж при нас дойде един прочут духовник от Света Гора и каза, че ако ние, румънците, искаме да се спасим като народ, трябва да се обърнем с лице към своите манастири.
Защото те могат да се превърнат в решение. Убеждаваше ни да не се оглеждаме към Атон, а да намерим за себе си ориентира в нашите манастири. Той ме удиви, казвайки това, защото аз даже не се бях замислях. И разбрах, че и ние тук фактически също сме „страна”. Защото имаме своя администрация, много работа, всякакви професии, които биха могли да представляват „образец за икономиката”, имаме и културен живот, духовен, всичко. И, което надвишава всичко, манастирът – това е образец за съвместен живот.
Затова ние взехме реда на светогорските манастири. За да подчертаем нашите румънски ценности, а не да подражаваме на гръцките, ние взехме само някои елементи от устава. Защо? Защото забелязахме, че още започвайки от нашите предци – даките, в нас, румънците, има два големи недостатъка: липсата на организираност и на единство. Даже Херодот казвал за тракийците през V-ти век преди Рождество Христово, че, ако бяха обединени, те щяха да бъдат най-силните на света. Те били смели, духовни, войнствени, най-многобройни след инките. А ние, даките, сме най-представителни от цялата тази огромна тракийска мощ.
Същият Херодот казвал обаче, че „те никога няма да могат да се обединят под ръководството на един човек и затова винаги ще си остават слаби”. Ето, това е всичко. Това е нашата слабост, с която ние трябва да се борим и днес.
Но основа за единството има. Трябва да разберем, че за нас, румънците, да бъдем „по-близо до Православието” фактически значи да бъдем по-близо до самите себе си. По-близо до своята реалност. Образът Божи – това в действителност е твоят образ. Затова Господ Христос се нарича още „огледало”.
Отец Теофил казваше, че преди да се срещнеш с Бога, се срещаш със самия себе си. Тоест ти търсиш въплътения Бог и намираш себе си. Той служи като огледало, показва те, какъвто си.
Повечето от нас, съвременните хора, не познаваме себе си. Не познаваме своята идентичност, мисия. Оттук произтича драмата на цялото човечество.
Пътят към небето
- Отче, а как Вие открихте своето призвание, мисия?
- Когато открих за себе си за първи път манастира, Симбтета де Сус, бях студент във факултета по Електроника в Тимишоара. Нито веднъж дотогава не бях посещавал манастир и не вярвaх в Бога. Бях твърде рационално същество, харесваха ми математиката, науките и мога да кажа, че бях добър студент. Нo в края на краищата, разсъждавайки логически, все се питах: какъв е смисълът на това, което ни заобикаля? Как е възникнало? Еволюционизъм… Теорията за големия взрив, в коятo се твърди, че в началото имало хаос от частици прах, които след това се съединили помежду си… Честно казано, всичко това не ме удовлетворяваше. Питах се: „Как е възможно да има хаос, а сега изведнъж да се появи ред? Как може хаосът сам по себе си да създаде ред? Това е невъзможно” – винаги си казвах. От хаоса не може да се премине към нищо, освен към друга форма на хаос.
А аз, като селянин, разсъждавах така, по-стопански: „Как е възможно, аз да съм оставил в градината си хаос, въобще да не се намесвам и изведнъж да видя, че царевицата сама по себе си на редове покарва в нея? Во веки веков няма да поникне, ако не се намеси личност, която да въведе ред!”
Редът предполага наличието на личност. Той е невъзможен сам по себе си.
Това наистина съществува
- Така започнах да си задавам все по-дълбоки въпроси. А когато за пръв път попаднах в манастира Симбета, не можех да повярвам на това, което видях. Друг свят. Хора, които живееха заедно. Които се обичаха помежду си. Които се молеха непрестанно за другите… При които всичко беше общо, никой нямаше нищо свое. Свободни, като птици небесни, които нямат какво да губят. Нищо лично – никаква придобивка, даже парченце конец.
Не можех да повярвам: каква необикновена общност! Струваше ми се, че това ми се присънва. Бяха ми нужни три дни, за да мога да дойда на себе си. Казвах си: „Това е реално! Такова нещо действително съществува!” И тогава в мен се пробуди онова, което вече го имаше, онова, с което съм се родил – призванието.
- Тоест, вие считате, че всеки човек се ражда с определено призвание, което съществува в него изначално?
- При монасите да, уверен съм. Казват, че мнозина са станали монаси по причина, че в живота им нещо се е случило. Защото са имали някакво нещастие – бедност, болест, неуспех в любовта и т. н. При мен нямаше нищо подобно. Някак си откриваш своето призвание и без тези нещастия. Нещастието не създава призванието. В действителност Бог те обръща, но само тогава, когато си достъпен и приготвен.
Например великият светец Антоний Велики, основателят на монашеството в целия свят, пребивавал в изкушение почти 40 години. Мислел, че такъв и ще бъде неговият живот до края. Единствено изкушения и изкушения. Но след 40 години му се явил Господ Иисус Христос. Той Го попитал: „Господи, а къде беше Ти досега?” А Христос се обърнал и казал: „Антоний, през цялото време бях с теб”. По този начин Бог през цялото време бил с него, но предоставял на него да гледа и да избира.
Вие виждате, Господ Иисус Христос е по-близо до всеки от нас, отколкото ние до самите себе си. Вижте колко смирен е Той, как деликатно се смесва с мислите на човека, с всички негови изкушения, с неговите празни работи и немощ. Той слиза там, отива в тази бедност на нашата душа, само за да ни обърне към Себе Си. И веднага би възвърнал всички нас, ако едновременно не правеше нещо много фино – ако не уважаваше нашата свобода.
- Можете ли да кажете, че сте се почувствали свободен в онзи ден, когато се отрекохте от света, когато избрахте този уединен живот, пълен с лишения и ограничения?
- Още от юношеска възраст считах, че съм свободен човек. Тоест правех в своя живот само това, което исках. Преди да отида в манастира, бях влюбен в една девойка, ходех по вечеринки, на екскурзии по планините, правех само това, което исках. Но има едно нещо, което разбрах по-късно, а именно: че всяка добра инициатива, всяка добра мисъл, която идва при теб, е от Бога.
Инициативата за доброто в живота на човека винаги принадлежи на Бога. Ти казваш: „Това е моя мисъл. Това е мой порив!” Да, обаче не е твоя. Бог я е вложил в теб.
Е, и тогава си казах, когато попаднах в Симбета: „Щом съществува този манастирски свят, толкова чист, красив, а аз съм свободен човек, то какво ми пречи да избера този път? Има ли нещо, което може да ме спре?” Тогава се реших. Завърших ВУЗ-а, поговорих с моите родители, оправих си всички сметки със света. А след това тръгнах по своя път.
Най-трудното е да направиш от няколко един
- Във вашия манастир се чувства мир и хармония. Не навсякъде е така. Някои монаси си признават, че и в манастирската среда проникват завистта, клеветата, изкушенията. Как успявате да държите в ръцете си такава разнородна и голяма община?
- Това действително е трудно. Особено, когато в манастира се появяват и стотици поклонници. Ние сме най-многобройната община в архиепископията Алба. В Трансилвания няма такива големи манастири, както в Молдова. Както казваше отец Арсений (Бока), най-трудното е да направиш от няколкото един. Нужно е да разкриеш ценността на всекиго, за да остане той самият себе си. Единна връзка, в която обаче всеки запазва своята уникалност.
Манастирът трябва да бъде симфония. В хората още има толкова много добро, че даже не си представяте, колко богати бихме били, ако бяхме по-открити един към друг… Например, ето ние говорим сега с вас. Беседваме, за да се обогатя с всичко, което имате.
Какво неоценимо богатство е скрито в нашия диалог! Но вие не ми давате този дар за пари. Просто предлагате себе си. Ние общуваме. А представяте ли си какво би било, ако можеше да се приобщим с всички останали – с всички! Какви богати бихме могли да бъдем с всички тези прости радости?
Защо се крием в действителност? Поради гордостта, надменността. Само за това. Между това, църквата би могла да е мястото, където Небето се среща с хората.
При нас в манастира има много образовани монаси. За кравите се грижат двама послушници с висше образование. Много ценни монаси. Може да се запитаме: защо тези хора не деградират? Защото преживяват единението с Бога във всичко. Във времето, когато монахът се труди при кравите, в него се извършва единението с Бога – чрез това, което той прави.
Съработничеството с Бога е нещо удивително . Заедно с Бога те хранят добитъка, заедно с Бога метат двора, заедно с Него правят всичко. Така ти можеш да се осветиш, даже метейки през целия си живот. Тази идея е толкова слаба – че уж трябва да се занимаваме с високи дела, за да бъдем високи. Не е вярно. И чрез най-низките работи можеш да се обожиш.
- Може ли една от причините за глобалната криза, която плаши всички, да е именно изгубването на тези прости радости – на общуването и душевната откритост?
- Може и даже е главната причина. Вие виждате,че в последните години при нас се настани потребителският манталитет. Живеем в общество на потреблението. Живеем, като че ли само, за да потребяваме.
Между другото от духовна гледна точка тази криза ни помага. Навсякъде се ширеше разпиляване. Ние сякаш се бяхме побъркали, престанахме да познаваме себе си. Разпиляване на материалните ценности. Но в края на краищата разпиляване на хората. Твърде много хора бяха изгубени.
Тук идват състоятелни хора, с голямо богатство. Беседвам с тях. Те се изповядват пред мен. Но ако знаехте, какви проблеми са имали и имат… в техния живот, с техните семейства. Ако можехте да видите, какъв меркантилен манталитет имаха техните деца: винаги са искали да имат пари, казваха, че родителите им никога не ги разбират, нужен им е и еди-какъв си джип, и еди-каква си дреха… Родителите вече не можеха да им удържат юздите. А сега – могат: криза!
По този начин те използват кризата, за да възпитават своите деца, да ги държат в норма. Знам, че днес има много страдания в света. Но кризата има и една добра страна – с нейна помощ ние можем да си върнем душите. <…>
Чудесата на Майката Божия
- Могат ли да направят нещо манастирът, вярата, за да спасят тези ценности?
- През цялото време приемаме тук стотици млади хора, ученици и студенти. Постоянно, целогодишно. Считаме, че единствената надежда за възраждане на народа са тези нови хора. Ние ги настаняваме, храним , разполагаме с лагери за тях с няколкостотин места. И учим тази младеж, изкачваща се при нас в планината, че би било добре, ако идват облечени по румънски.
Тук се създаде „движение”, насочено към запазване на старинното облекло. Те го купуват от селяните, които вече се срамуват да ходят с него. А гражданите го носят с гордост.
Представяте ли си, те идват тук отдалече, от цялата страна, извървяват такъв път. А защо правят това? Нали никой не ги кара да го правят. Стотици и стотици млади хора отново намериха вярата в Бога, идвайки тук. И аз мога да ви приведа безброй случаи.
Затова ни бяха нужни добри монаси. Да се занимаваш с младежите е трудна мисия. Нужно е да им отделиш време, да говориш с тях, да си в състояние да разрешиш техните проблеми. И най-вече трябва да ги обичаш. Именно да ги обичаш, защото с тях не минава да се преструваш, да си официален. Те веднага чувстват, кога не се обръщаш към тях от цялата си душа.
Нужна ти е деликатност, нужна ти е сила. Аз забелязах, че румънското монашество не винаги строи отношенията си със света по подобаващ начин. Ние живеем по древния образец, както са били и нашите предци, тоест ние сме много открити. Манастирът е открит, дверите са отворени, хората са открити. Монахът трябва да освещава цялото място, в което живее. Да посреща хората с цялата си любов.
Неотдавна манастирът Оаша получи от Света Гора икона на Пресвета Богородица. Тя нито веднъж преди това не беше извършвала чудеса. И започна да чудотвори едва тогава, когато се помолихме пред нея ние, тукашните монаси. Изцеления, изпълняване на желанията. Може би мислите, че преувеличавам, но за нас, монасите, тези чудеса са най-естественото нещо. Ние съвсем не се учудваме, когато видим, че стават чудесни изцеления. Радваме се за хората, но не се учудваме, не се изумяваме.
А на практика, това е най-конкретната помощ, която манастирът може да окаже на човека – да му отвори очите, че светът е пълен с чудеса. Когато виждам в човека, дошъл в Оаша, тази промяна, очите ми се пълнят със сълзи. Щом е успял в това, какво значение има кризата, нещастията, лишенията?.. Той се чувства силен, защото винаги вижда на своя страна силата на молитвите и знае, че неговите желания могат да се изпълнят.
Тук, горе, в планината, по-лесно е да разберем, че всичко, което те заобикаля, е чудо Божие. А когато се спускаме и връщаме у дома, можем да отнесем със себе си най-големия дар, който изобщо може да съществува – самия себе си. Своя собствен образ, в който се отразява образът Божи.
превод от румънски: Зинаида Пейкова
превод от руски, източник : православие ру
