Правда заради правдата, а не заради красивия жест

Декември 11, 2014 in Беседи

Автор : Ф. М. Достоевски

 

 

Миналата пролет всички вестници препечатаха появилото се в „Руский инвалид” известие за мъченическата смърт на подофицера от 2-ри туркестански стрелкови батальон Фома Данилов, заловен от капчаците и варварски умъртвен след многобройни префинени мъчения на 21 ноември 1875 година в Маргелан, задето не се съгласил да приеме исляма и да мине на служба при тях. Лично ханът му обещал помилване, награда и почести, ако склони да се отрече от Христа. Данилов отвърнал, че не може да измени на кръста и като царски поданик, дори пленен, е длъжен да пази обета си пред царя и християнството. След като го измъчвали до смърт, дори убийците му се възхитили от този силен дух и го нарекли „батир”, което ще рече герой, юнак. Тогава това известие, макар и подето от всички вестници, не предизвика голям отзвук в обществото, пък и самите вестници, след като го пуснаха като обикновено entrefilet,  не сметнаха за необходимо да се спират особено на него. С други думи, случаят Фома Данилов „не прозвуча”, както се казва на борсата. Както знаем, след това се разгоря славянското движение, появиха се Черняев, сърбите, Киреев, волните пожертвувания, доброволците и всички (имам предвид вестниците) забравиха за мъченика Фома, а ето че едва наскоро узнахме някои подробности за станалото. Съобщава се, че самарският губернатор се заинтересувал за семейството на Данилов, който бил от село Кирсановка и научил, че със смъртта на Данилов осиротели 27 годишната му жена Ефросиния и шестгодишната му дъщеря Улита, които изпаднали в бедствено положение. Била им оказана помощ благодарение на самарския губернатор, който се обърнал с молба към някои хора да помогнат на вдовицата и дъщерята на руския герой мъченик с предложение дъщерята на Данилов да се прати стипендиантка в някое учебно заведение. Били събрани 1320 рубли…

 

За народа в постъпката на Фома няма нищо необикновено, например поради великата вяра на народа в самия себе си и в собствената си душа. Той ще откликне на подвига само с едно огромно чувство и огромно състрадание. Но ако подобна проява, сиреч подобна проява на духовно величие, се бе случила в Европа, при англичаните, французите, немците – те сигурно щяха да прогърмят света! Не, господа, сериозно, знаете ли как си го представям този неизвестен, обикновен войник от Туркестанския ни батальон? Та това е, тъй да се каже, емблема на Русия, на цялата Русия, на нашата народна Русия, нейният истински образ, образът на същата тази Русия, на която нашите циници и мъдреци не и признават сега нито величие на духа, нито каквато и да било възможност да се възправи и прояви величие на мисълта, величие на чувството…

 

Наглед Фома Данилов вероятно е бил един от най-обикновените и незабележими народни екземпляри, незабележим като самия руски народ. (О, за мнозина той все още е съвсем незабележим!) Може навремето и той да е обичал да му отпусне края, да пийне и макар, разбира се, никога да не е забравял Бога, може дори да не се е молел много-много. Но ето, че изведнъж го карат да си смени вярата, инак – мъчителна смърт. Да не забравяме какви са тези мъчения – азиатските мъчения! Пред него е самият хан, който му обещава покровителство, и Данилов отлично е разбирал, че отказът му ще ядоса хана, ще раздразни и самолюбието на капчаците – „я го виж, как презира исляма, кучето християнско!” И въпреки всичко, което го очаква, тоя най-незабележим русин понася страхотните мъчения и със смъртта си слисва инквизиторите. И знаете ли, господа, че никой от нас не би го сторил. Да се качиш на ешафода, когато отвред те гледат, е понякога дори красиво, но в случая всичко става някъде накрай света и в пълна неизвестност. Никой нито те вижда, нито те чува, а самият Фома едва ли си е мислел или предполагал, че подвигът му ще се прочуе по цялата руска земя. Мисля си, че някои великомъченици, та макар от ранните години на християнството, все пак са намирали утеха и облекчение в това, че мъките, смъртта им ще станат пример за боязливите и колебливите и ще привлекат още хора към Христа. Фома не е имал дори тая утеха: кой ли ще узнае, той е сам сред своите палачи. Пък е бил млад и е оставил там нейде млада жена и момиченце, с които нивга вече няма да се види, но тъй да бъде: „Дето и да съм, не ще изневеря на съвестта си, приемам мъките”-това наистина е правда заради правдата, а не заради красивия жест! Никакво криволичене, никакви компромиси със съвестта: „абе ще го приема за очи исляма, нали никого няма да вкарам в грях, кой ще ме види, пък после живот и здраве, ще се откупя кое с молитви, кое с пожертвования за църквите, кое с добри дела”. Нищо подобно, просто една удивителна, първична, стихийна честност. Не господа, ние едва ли бихме постъпили така!

 

Из Дневник на писателя, 1877, 1880, 1881, т. 11, София 1989