Без любов не можем
Декември 12, 2014 in Външни
Автор : Иван Илин
(из писмо до сина ми)
Иван Александрович Илин (16(28).03. 1883 (по други данни -1883), Москва, Русия – 21.12. 1954, Цоликон/Цюрих, Швейцария) е руски философ, писател и публицист, правовед, един от идеолозите на Бялото движение и на руския духовен патриотизъм. Консервативен православен монархист и славянофил. Безпартиен. Автор на повече от 50 книги и 1000 статии на руски и немски език и други европейски езици, на над 100 лекции, огромна кореспонденция, стихотворения, поеми, спомени, документи.
И така, ти мислиш, че можеш да преживееш без любов: със силна воля, достойна цел, справедливост и яростна борба с вредителите. Пишеш ми: „За любовта по-добре да не говорим: няма я в хората. Към любов по-добре да не призоваваме: кой ще я пробуди в закоравелите сърца?…”
Мили мой! Ти си и прав, и не си. Събери, моля те, нетърпеливото си търпение и вникни в мисълта ми.
Човек не може да живее без любов, защото тя сама се събужда в него и го завладява. Тя ни е дадена от Бога и от природата. He можем произволно да се разпореждаме с нашия вътрешен свят, да изхвърляме едни душевни сили, да ги заменяме с други, да насаждаме нови, които не са ни присъщи. Можем да възпитаваме себе си, но не и да се разрушим и да се изградим отново по свое усмотрение. Погледни как минава човешкият живот. Детето се привързва към майката – с потребностите си, с очакването, с надеждата, с насладата, с утешението, с успокоението и благодарността; и когато всичко това се събере в първата и най-нежна любов, то определя неговата съдба. Детето търси своя баща, очаква от него сърдечност, помощ, закрила и водачество, наслаждава се на неговата обич и му отговаря със същото; гордее се с него, подражава му и усеща в себе си неговата кръв. После гласът на кръвта звучи в него цял живот, свързва го с братята и сестрите му, и с целия род. А когато порасне и пламне от обич към „нея” (или съответно тя към „Heгo”), задачата му е да превърне това „пробуждане на природата” в истинско „посещение Божие” и да го приеме като съдба. И не е ли естествено той да обича децата си със същата обич, каквато в детските си мечти е чакал от родителите си?… Как да минем без любов? С какво да я заменим? С какво да запълним страшната пустота, която зейва, ако тя липсва?
Човек не може да живее без любов още и затова, че тя е главната избирателна сила в живота. Животът наподобява огромен, леещ се на всички страни безкраен поток, който ни връхлита и ни понася. He можем да живеем с всичко, което той носи; не трябва да се поддаваме на този хаотичен въртоп. Който се опита да го направи, ще се разпилее и съсипе; от него нищо няма да излезе, ще погине, опитвайки от всичко. Трябва да избираме: да се отказваме от твърде много заради сравнително малко; трябва да търсим избраното, да го пазим, ценим, натрупваме, отглеждаме и усъвършенстваме. И с него да изграждаме себе си. Избирателната сила е любовта: тъкмо тя „предпочита”, „приема”, „обиква”, цени, тачи, постига и съхранява верността. А волята е само оръдие на любовта в изграждането на живота. Волята без любов е ялова, закоравяла, груба, брутална и най-пагубното, безразлична към добро и зло. Тя бързо ще превърне живота в каторга под командването на порочни хора. В света има цели организации, изградени на такива начала. Да ни пази Бог от тях и от тяхното влияние… Не, не можем без любов: тя е велика дарба: да се види най-доброто, да се придобие и да се живее чрез Hero. Това е необходимата и скъпоценна способност да кажеш „да”, да я приемеш и започнеш самоотвержено служение. Колко е страшен животът на човек, лишен от този дар! В каква пустиня, в каква пошлост се превръща животът му!
Човек не може да живее без любов и защото тя е главната му творческа сила.
Та човешкото творчество не възниква в празно пространство и не се състои в произволно комбиниране на елементи, както си мислят сега много повърхностни хора. He, можем да творим само след като приемем сътворения от Бога свят, като проникнем в него, враснем в чудесния му строеж и се слеем с неговите тайнствени пътища и закономерности. А за това е потребна цялата сила на любовта, цялата дарба за художествено превъплъщение, дадена на човека. Човек не твори от празното, той твори от вече сътвореното, съществуващото, като създава ново в пределите на даденото му битие – както външното, материалното, така и вътрешното, душевното. Творящият човек трябва да се вслуша в дълбината на света и да запее оттам. Трябва да се научи да съзерцава със сърцето си, да вижда чрез любовта си, да излиза от малката си лична обвивка в светлите пространства Божии, да открива в тях Великото – сродното – прилягащото му, да го почувства и да създава ново от старинното и уникално от безначалното. Така е във всички главна сфери на човешкото творчество: във всички изкуства и в науката, в молитвата и в правния живот, в човешкото общуване и в цялата култура. Култура без любов е мъртва, обречена и безнадеждна работа. Всичко велико и гениално, създадено от човека, е създадено от съзерцаващото и пеещо сърце.
Човек не може да живее без любов, защото най-главното и скъпоценно в живота му се открива именно чрез сърцето. Само съзерцаващата любов ни открива чуждата душа за предано, проникновено общуване, за взаимно разбиране, за дружба, за брак, за възпитаване на децата. Всичко това е недостъпно за безсърдечните хора. Само съзерцаващата любов открива на човека неговата родина, т. е. духовната му връзка с народа, националната му принадлежност, душевната му и духовна среда на земята. Да имаш родина е щастие, а можеш да я имаш само чрез любовта. Не е случайно, че хората на омразата, съвременните революционери, са интернационалисти: мъртви в любовта, те са лишени и от родина. Само съзерцаващата любов дава на човека достъп до религиозността и до Бога. Не се чуди, мили мой, на безверието и маловерието на западните народи: те са приели от римската църква неверен религиозен принцип, който се осланя на волята и завършва с разсъдъчната мисъл; приемайки го, са пренебрегнали сърцето си и са загубили съзерцанието. Така възниква религиозната криза, която изживяват днес. Ти мечтаят за силна воля. Прав си, тя е необходима. Но е страшна и разрушителна, ако не израства от съзерцаващо сърце. Искаш да служиш на достойна цел. Правилно и възвишено е. Но как ще видиш целта си, ако не чрез сърдечно съзерцание? Как ще я разпознаеш, ако не чрез съвестта на сърцето си? Как ще и бъдеш верен, ако не чрез любовта? Искаш – справедливо е!, – и всички ние трябва да я търсим. Но тя изисква от нас прецизна индивидуализация при възприемането на хората, а на това е способна само любовта. Гневната борба с вредителите понякога е необходима и неспособността за нея може да направи човека сантиментален предател. Но този гняв също трябва да бъде роден от любов, той трябва да бъде нейно въплъщение, за да намира в нея оправдание и мярка…
Ето защо казах, че „си и прав, и не си”.
И още нещо: разбирам предложението ти ,,по-добре да не говорим за любовта”. Така е: трябва да живеем чрез нея, а не да говорим за нея. Но нали виждаш: в света се разгаря открита и безумна пропаганда на омразата; започва упорито и жестоко гонение срещу любовта – поход срещу семейството, отричане на родината, потъпкване на вярата и религията. Практическата безсърдечност на едни се увенчава с открита проповед на омразата у други. Коравосърдечното намери своите апологети. Злобата стана доктрина. А това значи, че е ударил часът да заговорим за любовта и да се вдигнем да я защитим.
Да, любовта у хората е малко. Те са я изключили от културната си дейност: от науката, от вярата, от изкуството, от етиката, от политиката и от възпитанието. И вследствие на това съвременното човечество е поразено от духовна криза, невиждана по своята дълбочина и по своя размах. Като виждаме и разбираме това, естествено е да се запитаме: кой ще пробуди любовта в закоравелите сърца, ако тя не се е пробудила от живота и словото на Христос, въплътилия се Син Божи? Как да се заловим за това ние с малките си човешки сили?
Но съмнението скоро отпада, ако се вслушаме в гласа на нашето сърдечно съзерцание, който ни уверява, че Христос е и с нас, и в нас…
He, мили мой! He можем без любов. Без нея сме обречени с цялата наша култура. В нея е нашата надежда и нашето спасение. И с какво нетърпение ще чакам сега да потвърдиш това в писмото си.
превод: Мария Хаджиева
Из: Илин И., “Пеещо сърце”, изд. “Омофор”, София, 2009 г., ISBN: 9789549700770
