Покаяние, аскеза, любов
Декември 19, 2014 in Външни
Автор : архим. Варнава Янку
Повлияни от климата на светското мислене, често смятаме, че достойният човек е безгрешният или силният. Тази пирамида обаче в духовния живот е обърната и свят човек е този, който е в състояние на постоянно покаяние.
За този, който реално се покайва, не съществува грях, който да превишава Божията любов. Когато се съмняваме дали биваме опростени, означава, че в нас липсва истинско покаяние, че сме обърнати към собственото си его и всъщност искаме да се самооправдаем за делата си.
Покаянието не е моментно събитие, а е състояние на живот. Тя е нашето всекидневно усилие, което полагаме, да не се отчайваме и да се обръщаме към Божията любов. Разбирането за покаянието като акт, който се случва от време на време, не е правдиво, защото винаги се намираме в опасност от греха и изкушението. Поради тази причина сме зависими от Бога. Св. Исаак Сириец казва, че тъй като всички се намираме в опасност от изкушението и всички сме грешни, не съществува по-висша добродетел от покаянието. Особено важно е онова, което знаем на теория, да се превърне в съзнание на нашето сърце. Само тогава то ще има практически изражения, които определят отношението ни спрямо другия. Ако имаме съзнание за тази истина, тогава по различен начин ще възприемаме както събитията от нашия живот, така и другите хора. Покаянието е преминаването от скръбта за нашата лична вина към мъчителната жажда за лично общение с Бога.
Оттласквам се от скръбта за моята лична вина и започва да ме вълнува въпросът как да утоля жаждата по този копнеж за общение на душата с Бога, за вкусването на Божията благодат. Покаянието не означава затваряне в нашите вини, не е самозатворен процес, в който изследваме нашето падение и грях, а е обръщане на нашето битие към търсенето и копнежа по Бога. Покаянието не е съобразяване със закона, а е разтърсваща среща с Христос. Представяме си, че ще отидем да се изповядаме, за да ни дадат инструкции как да се подчиним на някаква поредица от закони и правила, без обаче да активираме нашата свобода и без да поемаме отговорност за тази лична среща с Бога. Повече ни интересува как ще успокоим съвестта си, как ще се почувстваме облекчени и в комфорт със себе си, как ще се отърсим от нашето бреме. Повечето пъти скръбта за нашите грехове е болката на нашия егоизъм, че не сме това, което сме си представяли, и в много по-малка степен е (ако изобщо я има) мъката, че сме загубили връзката си с Бога.
Покаянието и аскезата са вход не в общността на фарисеите, а в общността на блудния син, на работниците от единайсетия час, на митарите… Това е осъзнаването, че сме в Църквата не за да се възприемаме като общност на чистите, на моралните, на отличниците, а сме общност на болните, на ранените, на грешните. Защото грехът не е само акт и нарушаване на някаква заповед или накърняване на нравствения ред, а най-вече е неспособност на душата да общува с Бога и с човека, като човекът остава изолиран в себе си, в своите интереси, права, помисли и желания. Християнската етика не дели света на „добър” или „зъл”, а разграничението е изразено в образите на двамата разбойници: между стоящия отляво и стоящия отдясно на Христос – между разбойника, който се кае, и разбойника, който се намира в състояние на неразкаяност.
Покаянието е непрестанно връщане към Бога, постоянно търсене и намиране. Търсенето на Бога не е някакво състояние, което съм постигнал, завоювал съм и оттук нататък вече съм подсигурен. Търся и намирам, намирам и търся Бога, в непрестанно движение съм към Него. Процес, който ни държи будни, който е далеч от нагаждането и приспиването на душата, а е опит от любов. Опит, която ни активира. Поради тази причина един старец подвижник – авва Сисой, в края на живота си все търсел още няколко мига, за да се усамоти и още веднъж да въздъхне с покаяние към Бога – въздишка едновременно на скръб и надежда, на болка и радост. В този момент той казвал, че не знае дали изобщо е поставил началото на труда на покаянието заради Бога. Това е същинският опит от покаянието, това е неговият реален етос. А какво правим ние? Отиваме на изповед, разкайваме се за няколко неща и след това се успокояваме, че всичко ни е наред, казваме си: „Добре съм си!”… И с това историята приключва. Духовното пътуване спира. Защото, когато сме наред, съдим онези, които не са наред, отдалечаваме се от тях и се самооправдаваме.
Християнството ни разкрива един парадокс – да се чувстваш, че си наред и едновременно с това да си мъртъв; както и да чувстваш, че не си наред и да си жив. Защото, когато се чувстваш наред, „изваждаш от играта” Бога и Неговата благодат. Можеш привидно да казваш „Обичам Бога!”, но всъщност обезсилваш нуждата от благодатта и ценността на жертвата на нашия Господ, защото се крепиш на твоята борба, на твоята сила, на твоя духовен успех. Напротив, когато не си наред, тогава чувстваш колко си гол, чувстваш собствената си недостатъчност, търсиш и усещаш зависимостта си от Бога, Който те оживява. Светът приема за успял онзи, при когото всичко е нормално и уравновесено. В Църквата нещата са напълно различни не защото се оправдават неравновесието, падението и грехът, а защото се оправдават покаянието, съкрушението и съзнанието, че, както казва св. ап. Павел „всички съгрешиха и са лишени от славата Божия” (вж. Рим. 3:23).
Какво правим, когато липсва желание за борба? Целта не е борбата. Борбата е пътят. Проблемът е, че липсва желание за края на пътя – за Бога. Липсва любов към Светлината, изгубена е любовта към Истината. Ето защо въпросът не е в борбата. Не сме се родили да се борим с въздуха, неориентирано, самоцелно. В нас липсва желанието за борба, защото не сме се вдъхновили от целта. Каква е причината? Всяка душа може да има много причини, не можем да генерализираме нещата. Можем обаче да кажем, че човек създава други богове, на които се кланя, концентрира се в своите нужди, така че бяга от себе си и не вижда реалното си състояние, затова и остава в посредствеността. Това, което поражда желанието за борба, е вдъхновението от причината и от целта. Ако внимателно се вгледаме в себе си, ще разберем причината, поради която този копнеж, това вдъхновение ни липсва.
Нищо не може да стане насила и без да имаме съзнание за него. Въпросът е в нас да се запали пламъкът, а всички го носим в себе си чрез Кръщението. Но сме хвърлили прах върху въглените и усещаме, че жарта е угаснала. Всъщност обаче тя тлее. Както огънят, върху който хвърляш нещо, привидно угасва, но ако разровиш жарта, този огън пламва отново. По същия начин ни е нужно да се разровим в душата си, за да намери всеки от нас причината, поради която да се съживи и да запали този огън в себе си. Когато обичаме нещо много силно, борбата не ни плаши – и желание имаме, и усилията ни изглеждат лесни. Но днес сме толкова ограничени в сетивните неща, толкова задавени в културата на щастието, че сме си създали нужди, които ни дезориентират, поглъщат ни, и едновременно с това се чудим защо ни липсва желание да се подвизаваме. А причината е ясна – когато човек е замаян, когато позволява някой да му внушава идеята, че за да е щастлив, трябва да прави и да има еди-какво си, неговата душа се зашеметява; не му трябва много, за да отпадне духовно. Нашите сетива биват умъртвени и затова е много важно да започнем от аскезата.
Наскоро бе празникът на св. Йоан Лествичник. Като изтъква неговата личност, Църквата ни напомня за аскезата като за възможност за пробуждане. Насищаме се с толкова много информация, че накрая колкото и да е издръжлив човек, умът му се разболява и дори не разбира какво се случва с него. Св. Йоан Златоуст казва, че когато кочияшът е замаян, той не управлява добре колесницата. Така е и с душата – когато е замаяна, и тялото не я следва. В този смисъл е изключително важно човек да влезе в процеса на оскъдност, да махне излишните неща от живота си, които замайват ума му и му пречат да вижда ясно. Съзнанието ни е заето с хиляди ненужни мисли, с различни фиксации и неразбиращо се питаме защо нямаме желание за духовна борба… Духовните процеси не са нещо абстрактно. Все пак духът има свой носител – нашето тяло. И когато този носител се изтощи, той не може да слуша духа, който да различи нещата. И така, всички тези неща замъгляват възможността на човека да има разсъдителност и да разбере какво си струва (да прави) и какво не.
Ние сме в състояние на пиянство. Замаяни сме и първо трябва да се очистим от „алкохола, проникнал в кръвта ни”, за да разберем какво реално се случва в нашия духовен свят. Защото пияният човек не знае какво прави – той иска да бъде отведен у дома и има силите единствено да си легне. Не желае да се подвизава.
Аскезата е път на покаяние. Тя не е част от системата на някаква нравствена философия, тя не се цели в обективно утвърдени нравствени образци, които назидателно ти посочват кое е правилно и кое – грешка. Вместо това аскезата се прицелва в обръщането на човешката свобода към Бога, въпреки нашата следгреховна природа, която се съпротивлява. Нашата бунтовна природа се съпротивлява срещу Бога и човеците. Ние сме си самодостатъчни, автономни, държим на нашите права и сме детерминирали какво е щастието. Живеем с убеждението, че сами можем да намерим радостта – независимо от другия; уверени сме, че сами можем да завоюваме своето спасение. Но съпротивлявайки се на този дух на самодостатъчност, ние се обръщаме към Бога и към другия човек. Това именно е аскезата.
Аскезата не се подчинява на натиска на нравствените наредби, които могат да доведат до лицемерие, до робството на хладния дълг и до нищетата на индивидуалистичния морализъм. Подчинението на правилата не носи истинска радост, освен едно повърхностно удовлетворение, което ни кара да си кажем: „Чувствам се наред със себе си!”. И оттук нататък, в определен момент човек вече няма причина да спазва тези заповеди.
При всеки подход, който наставлява към спазване на определена нравствена система, се забелязва едно трагично отсъствие – отсъствието на личността. В тези случаи личността не е способна да се отзове и да сподели трагичните сблъсъци в живота на другите хора, да разреши драмата на страданието и самотата. Нравственият закон е безличен и не може да даде отговори на най-съкровените и екзистенциални въпроси на човека – на онези въпроси, с които той живее всеки ден, както и на онези, който се интересуват от причината за неговото съществуване. Намираме утеха в някакъв нравствен закон, който ще ни оправдае, понеже се страхуваме да се изправим пред тези ежедневни и екзистенциални въпроси. Тези вътрешни сблъсъци на нашето битие, които поставят дилемата кой съм и коя е причината за моето съществуване, съдържат толкова болка в себе си, изправят ни пред такова затруднение, изискват такова дръзновение и смел дух, че ние отстъпваме пред страха да се изправим лице в лице с тях. И избираме да не се борим, да се самооправдаваме чрез спазването на някакъв закон и правила, за да се чувстваме спокойни и наред със себе си.
За да намери човек себе си и своето средоточие в Бога, той не може да се ограничи до изискването и подчиняването на външни закони и правила. Дори да го направи, в даден момент ще почувства такъв натиск, че лесно ще се подхлъзне. Аскезата е много дълбоко личностно събитие и придобива смисъл, когато я свържем с Божията благодат. Аскезата има за цел търсенето на благодатта; тя е пряко свързана с Божието човеколюбие. Без Божията любов, без нейното търсене, аскезата губи своето съдържание и става мъчение, превръща се в терзание за човека.
Нека видим обаче от какво се нуждаем на практика. Независимо от историческото време аскезата води в една и съща посока и не променя същността си, направлявана от нуждата да бъдем съединени с Бога, да сме истински свързани с другия, което е и пазенето на Божията воля. И все пак тя получава различна форма съобразно нуждите на всяка епоха. Потърсихме ли кое в нашата епоха е най-значимото, от което се нуждаем, и кое трябва да е средоточие на нашата аскеза? Изглежда, че съвременният човек няма нужда толкова много от физически труд, освен от труда, който той полага ежедневно. Тогава от какво той изпитва най-силна нужда? Да се освободи от всякакви дразнители – от врявата край него, забързаността, наркотиците, алкохолизма, тоест от всичко, което поражда безпокойство и замъглява погледа му, така че да не може да види какво става вътре в душата му. Да запази вътрешен покой, тишина и мълчание, за да може да се моли и да съхрани своето сърце. Днес цивилизацията казва – ти си важен, защото си постигнал успехи. Много от тези успехи обаче се оказват в ущърб на нашето сърце, на вътрешната ни реалност. И колкото по-осезаемо е усещането за недостатъчност във вътрешния ни свят, толкова повече искаме да се проявяваме и да утвърждаваме себе си във външния.
Аскезата като състояние на духа налага почивка, тя е „стачката” от цялата шумотевица на света; тя е изборът на мълчанието, на спокойствието, което ще ни даде възможност да чуем сърцето си. Да се заслушаме и да разберем каква е причината да не сме способни да водим духовна борба. Защо борбата не ни доставя удоволствие… Защо не сме наясно от каква духовна болест страдаме и кой път да поемем…
Първата стъпка в аскезата е да се отдалечим от шума, който ни заобикаля, без обаче задължително да се отдалечим от самия свят. Аскезата не се ограничава до някакви външни действия, а се изразява в осъзнаването кое е излишно за нас и в това да се лишим от тези неща в живота ни, които ни носят измамливо удовлетворение. Днес е по-лесно да кажеш на един християнин да направи някое конкретно дело или да спазва някакво предписание, отколкото да го призовеш да се лиши от определени неща от живота си, за да е способен наистина да чуе сърцето си. И не сме неспособни на това, защото работим по осем часа всеки ден, а защото съвсем съзнателно бягаме от тази тишина, която ще разкрие окаяното състояние на вътрешния ни свят. Когато загубим връзка със собственото си сърце, губив връзка с всичко – с другия, с молитвата… В този случай аз не зная какво е молитвата, не изпитвам удоволствие от нея, тя не ми говори нищо! Тогава дори храната не ми носи полза, а вреда. Има много телесни болести, които произлизат от храненето, което не означава задължително, че самото качество на храната не е добро, а че доколкото аз не съм добре, храната, която поглъщам, яденето, ме разболява. Когато не съм наред със себе си, тогава и храните, които ям, губят своето съдържание. Когато си добре със себе си, се радваш и на това, което ядеш. Ако обаче не си добре, то те яде, не ти го ядеш… Ако например ядеш много, това значи, че имаш някакъв духовен проблем. Този, който яде много, нещо му липсва. Тоест, когато изпитвам обсебващото желание да ям, означава, че покривам някаква липса, чувствам празнота и я запълвам по този осезаем начин. Когато загубя връзката с моето аз, не само на духовно или екзистенциално, а и на психическо равнище, тогава храната не ми дава здраве и живот, не й се наслаждавам истински, а правя опит да потискам вътрешния си смут, „ям” моето безпокойство.
Докато светът ти казва: „Живееш истински, когато взимаш каквото поискаш от живота!”, аскетичният път ти казва, че живееш истински не когато вземаш и имаш, а когато търсиш онова, което ти дава логос. Аскезата е съпротива срещу пренебрежението, презрението и безразличието към другия; съпротива срещу индивидуалната употреба на благата и вещите (както ги употребява безумният богаташ). Такава употреба е блудство, тя е грях. Блудството не е само телесно падение, но е и начинът, по който употребяваме материалните блага на принципа “Те са мои и аз ще си ги изям. Аз и моето семейство!”… Тази индивидуална употреба на благата е падение. Когато човек няма покой, той иска изключително много неща. Това е отрова, която влиза в нас, и нашите желания неусетно нарастват повече и повече. Но дори и Земята не може да понесе претенциите ни и се разболява. Какво ще спаси Земята? Аскезата. Ограничаването на нуждите ни води до равновесие. В противен случай това наше неравновесие се проектира в творението. При падението на прародителите, грехът влязъл в творението и това не е нещо, което се ограничава до хоризонта на тялото ни, а се излъчва и изразява и в живота на цялото творение.
Неограниченото търсене на щастие и неконтролируемото благоденствие водят до оскърбление на творението. Защото от моментната радост, която ти дават, тези постигнати желания накрая се превръщат в бреме за тебе и започват да ти отмъщават. Това, което толкова си искал и си завоювал, ще отнеме от теб време, ще ти създаде грижи и дори може да те разболее. И така, какво е аскезата? Освобождаване от излишните нужди. Знае ли всеки един тук кои са неговите реални нужди? Ако не знаем, няма да имаме равновесие, няма да сме наред със себе си. Не сме способни да се посвещаваме на молитва, не защото сме обградени от грижи, както често си мисли съвременният човек, а защото сме обградени от нужди, които, ако не можем да задоволим, се чувстваме нещастни. Ние сме клети, не защото нашите нужди не са задоволени, а защото имаме излишни нужди. Създали сме цивилизация, в която вместо човекът мъдро да господства над материалната природа, той трагично се поробва от нея.
Аскезата има за цел не наказанието и мъчението, а изцелението на човешката природа. Някои казват, че аскезата е особено мъчителен избор, изпълнен с ограничения. Ето как сме свикнали с идеята, че добро е да правим каквото си искаме, а ограничението е нещо много лошо. Когато обаче се върши доброволно и със съзнание, ограничението е необходимо. Както болният след операция не може да яде каквото си поиска. Лекарят му предписва лечение, което е свързано и с начина му на живот и с неговите хранителни навици. Ние не разбираме, че боледуваме и затова се нуждаем от конкретно лечение. Когато човек чуе думата “аскеза”, я натоварва с отрицателно значение. Но отците са единодушни, че истинската аскеза не отчуждава, тя всъщност не е изолация… Но какво е тя още?…
Говорихме за етоса на аскезата във връзка с Бога и в отношението ни към вещите. Третият аспект е връзката с нашия ближен. Делото на аскезата е да сприятелява не само с Бога, но и с човека. Св. Максим Изповедник казва, че този, който обича Бога, живее на Земята ангелски живот – постейки, бдейки и винаги мислейки добро за всеки човек. Св. Василий Велики също казва ясно, че дори когато човек пази Божиите заповеди, дори да има велики харизми, без любовта към братята му обаче всичките му усилия се превръщат в беззаконни дела. Всяка аскеза, лишена от любов, става чужда на Бога. Аскезата приема за свой център любовта – към Бога, и към себе си, защото моето аз също го отнасям към Бога и в Него търся покоя на сърцето си, но и на брата си. Не мога да имам покой, ако не даря покой на брата си. Един отец от времето на ранната Църква казва нещо много важно: който пропусне да помогне на един човек в неговата духовна скръб, ще бъде отговорен за неговата погибел. Въпросът не е в това човек да изказва някакви теории, а сам действено да разпространява евангелската любов. Какво е аскезата на любовта? Да мога да разбирам другия. Да разбирам неговото състояние, неговата нужда, да излизам от себе си. До каква степен мога да разбера другия? До степента, в която мога да разбера и себе си – ако не разбирам себе си, няма да разбера и другия.
Когато сме се взряли в това да задоволяваме собствените си нужди и желания, не само не можем да разберем нуждите на другия, а дори не сме способни да ги забележим. Неотстъпчивият човек, този, който е фиксиран в своите потребности и е убеден в правотата си, никога не може да разбере другия. Когато обаче си влязъл в пътя на борба със страстите си и знаеш колко труден е този процес, тогава можеш да се поставиш на мястото на другия, тогава си готов да проявиш снизхождение и разбиране спрямо него. По какъв начин се разкрива християнската ни идентичност? В това, че имаме способността да разберем другия . Да, хората сме различни! Готов съм да разбера другия в неговата различност. Приемам различността на другия човек и намирам мостове за общуване. Какво е покаянието? Именно това да строиш мостове във взаимоотношенията си. А вместо това какво правим? Издигаме стени. Защото се страхуваме, искаме да се предпазим от другия, да воюваме с него, защото гледаме на него като на наш противник и не разбираме, че той е член от нашето тяло. Ако обаче осъзнаем това, започваме да отстъпваме, не оставаме нищо неизяснено. И в това има някаква гениалност – аскетичният човек е най-гениалният човек. А най-разглезеният, най-заспалият човек е този, който не полага духовни усилия, който е подчинен на своето сластолюбие. Цялото му съзнание е затлъстяло и той е изгубил усета си за околния свят. Погледът му не стига надалеч, нито логика му е задълбочена, няма мъдрост в себе си. А човекът, който се подвизава духовно, толкова много е работил по нивата на своята душа, че усеща и най-малката нужда на другия, спира да го експлоатира и започва да строи мостовете на общението.
Ако в центъра на живота си поставяме личността, тогава ще сме способни да жертваме определени свои интереси, за да не изгубим връзката с другия. Нека например погледнем към отношенията между двама съпрузи. Каква е целта за някого? Да бъде оправдан? Да му кажат – имаш право?!… Вместо това приеми това право и тази свобода като възможност за живот в любов заедно с другия. Но това е възможно, само ако си готов да влезеш в пътя на, тоест да съдиш не другите, а себе си.
Когато хората създават връзка, те са много влюбени един в друг, но понякога това е само на повърхността. Понякога се оказва, че всъщност са скарани, защото любовта им е основана на желанието да задоволят нарцисизма си. Тогава двата свята са различни, в които всеки от двамата във връзката не иска да се постави на мястото на другия. Този, който може да създаде реална връзка, е човекът, който може да се постави на мястото на другия. Няма да е възможно да го направи обаче, преди да се е разбрал със самия себе си, преди да е оценил какво реално иска и какво не.
Пътят на аскезата е възможност да направляваме и да настройваме словото, постъпките и поведението си така, че те да се превърнат в утеха за другия. Не да го сразяваме, не да го унижаваме, а да му даваме утешение и надежда, защото, ако го утеша, сякаш утешавам Самия Бог. Когато давам радост и утеха на другия, сякаш давам радост и утеха на Бога. Първо ще дадеш на мъжа си, на детето си… те са Христос, от тях ще започнеш, и след това на другите…
Превод: Константин Константинов
