Абсолютно доверие
Януари 4, 2015 in Семейство
Автор : Елена Конкова
Сега се е наложил нов модел на поведение или, може да се каже стандарт на живот. Много млади хора, както мъже така и жени – здрави, красиви, умни, успяващи, въпреки че не са претърпели разочарование от противоположния пол – съвършено съзнателно не искат да имат семейство и деца. На тях са им нужни партньори или партньорки, но в никакъв случай съпруг и съпруга. Нежеланието да имат деца много често обясняват с “ужасните условия в ужасната страна”, в която, според тях е по-добре да не се ражда. Трябва ли дълго да се доказва, че условията в страната въобще не са фактор за това. Това е обикновен егоизъм. Защо той стана толкова разпространен?
Но въпреки това не всичко е толкова мрачно. Днес не малко хора правят противоположния избор: живеят истински, живеят с дух, обичат и вярват, отглеждат деца – за утрешния ден. С един такъв човек решихме да поговорим. Елена Конкова – завършила консерватория, професионален музикант, певец-алт. Нейният съпруг също е певец, но…
- Вашият съпруг е приел нестандартно и доста рисковано решение. Бидейки професионално устроен, глава на семейство, променил своя живот на сто и осемдесет градуса – постъпил в първи курс на семинарията и пет години трябвало да учи, за да стане след това свещеник. Вас това не ви ли изплаши?
- Много се зарадвах на това. Беше ми попаднала някаква книжка, в която се разказваше за един човек, който бил учител, а след това станал свещеник…Значи е възможно за човек, който вече има образование и професия да промени всичко и да стане свещеник. Значи и моят мъж може!…Казвах си “Господи, колко би било добре това!” Какво стана! – не мина и една седмица след като ми се появи тази мисъл и Анатоли ме попита: “Как гледаш на това, че аз искам да отида в семинарията?
Уплаших се, когато разбрах, че семинаристът е длъжен непременно да живее в общежитието. Това беше за мен шок. Какво ще правя с моето съвсем мъничко дете, още повече, че през това време се бях заела с много работи. Беше ни ясно, че Анатоли не може да работи през тези години, докато учи. Обсъждахме варианта да учи задочно, но казах, че ако учи, да учи редовно, както трябва. После се разбра, че семейните семинаристи си живеят у дома. Мъжът ми все пак успяваше да поработи като градинар, а аз работих като санитарка на три места, плюс оркестъра, театъра, операта и балета. Взехме си квартира и горе долу се справяхме.
- Вие до сега сте на квартира, и до колкото ми е известно нямате перспектива за жилище, а вече имате четвърто дете. Тежко ли ви е?
- Не би било истина ако кажа, че ми е много леко и много спокойно! Тежко ми е. Когато се върнах от родилния дом последния път ,седнах на стола и заплаках. Имах новородено бебе на ръце, а останалите три се струпаха около мен и всяко иска именно на него да му се обърне внимание. А отецът замина. Откара майка ми до тях. И аз останах сама с четирите…Седя, плача и мисля: Докъде я докарах?…Предпоследното няма година и половина! В този момент отецът се върна и видя в какво състояние съм. Бързичко се оправи с децата и ги сложи да спят. Взе бебето и го сложи в креватчето, а мен ме закара в кухнята и ме сложи на стола. Наля ми чай и ме попита защо плача. “Как ще се оправя сама? Утре сутринта ще отидеш на служба и ще се върнеш късно вечерта. Как ще се оправя?” А той ми каза, че щом съм се оправяла с три, ще се оправя и с четири. Най-голямата ни дъщеря учи в трети клас и постоянно участва в някакви олимпиади, конкурси, свири на……рисува, танцува, и всичко това просто се излива от нея. Тя трябва да твори, трябва някак да се реализира, и аз не мога да и кажа, че прекратяваме всичко това, защото имаме четвърто дете и аз не мога да се разкъсам между вас.
Това е физически тежко, а психически – не, защото имам майка, която винаги се притичва на помощ при първия звън по телефона, а има го и отецът. При нас няма такова нещо: “Отец Анатоли се е прибрал, много е изморен, и не смейте да го докосвате.” И той самият не може така. Когато се прибира, първият му въпрос е: “Какво да ти помогна?” Обикновено отговарям: “Не благодаря ти, справям се”, защото аз действително се справям. Но той даже когато е вкъщи, принадлежи повече на своето паство, отколкото на нас. Във всеки един момент могат да му позвънят, защото трябва да причасти тежко болен. Понякога става така: наканваме се да излезем някъде с децата и в този момент му звънят: “Отец Анатоли, идвайте, причастявайте, изповядвайте…” И той тръгва. И всичко се проваля.
- Децата навярно реагират болезнено на това…
- Не. Може би защото аз реагирам на това спокойно. Децата копират всичко от нас.
- Свещениците нямат големи доходи?
- Не, нямат.
- Не ви ли е страх,че няма с какво да нахраните децата?
- Никога не съм се бояла. Не зная защо. Навярно имам такава вяра…Сляпа. Може би това не е добре. Надявай се на Бога, а сам не се плаши. Ако Господ ми е дал дете, няма ли да се погрижи и за мен, и за него. Децата принадлежат не само на родителите, но и на Бога. Не се боя, че ще бъдем гладни, необлечени, необути. Какво да кажеш. Хвърлям се навярно безогледно в огъня.
- Вие сте талантлив музикант. Не възникна ли такъв момент, че няма да можете да се реализирате в пълната си творческа сила?
- И още как, възниква. Когато ми се наложи на времето да оставя театъра, криза. Аз съм музикант, десет години съм в театъра За какво захвърлям всичко това? Но Бог ми изпрати забележителен духовник – отец Доротей. Той умее да каже каквото трябва, когато трябва. Тогава ми каза: “Забравете за самата себе си. Помнете само, че вие сте съпруга и майка. Това ме шокира.” Как така да забравя за себе си? Но след като поразмислих, разбрах че това е правилно. Ако ти си отделна самоцелна личност, ще изчезнеш, но ако си част от нещо друго няма да се изгубиш. Но и отец Доротей се моли за мен. След всяка изповед при него чувствам, че моите проблеми не са така страшни.
- Свещеникът има много тежък живот. Правите ли нещо особено, за да подкрепяте своя мъж?
- Аз просто много силно го обичам. На мен ми се струва, че това е достатъчно. Когато той стана свещеник, разбрах какво означава това да станат двамата една плът. По-рано това не го разбирах. Бяхме две самостоятелни, творчески личности. Двама музиканта. Ние си съперничехме, преследваше ме такава мисъл: ”Как така той може да е по-талантлив от мен. Не, изчакайте. Аз ще се докажа.” А сега всичко отиде на своето място. Той е по-добър от мен, защото той е свещеник, а аз съм негова жена. Когато го ръкоположиха, отидох при отец Доротей и го попитах какво да правя: “Той кой е сега за мен – мъж или свещеник?” Отец Доротей каза, че за мен преди всичко е свещеник, и че много съпруги на свещениците не могат да веднага да приемат това. И от този момент това, което отец Анатоли прави като свещеник, стои на първо място, а аз и децата на второ. И знам че заради това не трябва да се притеснявам. Отец Доротей постоянно ми казва. Господ е призвал вашият мъж при Себе си на служение. Мислите ли че няма да се погрижи за вас?
- Връщайки се към това, от което започнахме: колко хора, или въобще нямат деца или са съгласни само на едно…
- Е такива хора вече не са толкова много. В нашия клас в музикалното училище бяхме десет момичета, и всички станаха след това многодетни майки. Аз познавам семейства, където имат пет, където чакат шесто. Моя много близка позната, известен музикант, преподавател, има три деца и е на тридесет и три години.
На мен ми се струва , че главната причина за нежеланието да имаш деца е отсъствието на доверие в другата половина. Чувала съм го много пъти: “Бих родила, но не знам ще живеем ли още с него или не.” Имат детенце на десет години и все още не знаят ще бъдат ли заедно. Можете да си представите състоянието на жената в такова семейство: “Ето ще родя още едно и ще престана да бъда стройна, красива, успяла, ще ме обичали такава или не.” С моя мъж всички деца сме ги раждали заедно. Това беше негово решение. Не можеше да ме остави сама. И ето чувам в родилния дом от съседното легло една жена да ми казва: “Мъжът ти след днешното преживяване ще те обича ли още? Аз моя за нищо на света няма да го извикам.” Разбира се, раждащата жена не може да бъде красива. Още повече че и рекламите влияят в тази насока, пропагандата на потребителския стандарт на живот. Ти си такава грозничка, непривлекателна, а сега ние ще направим от теб това което трябва – бонбонче. Но “бонбончето” вече не си ти. Когато действително обичаш човека въпросът не е до това как той изглежда, как е облечен, моят мъж ме видя бременна, раждаща, и никога у мен не се е появявала такава мисъл, че сега съм отблъскваща и той ще ме захвърли. Не зная защо съм така самоуверена. Просто зная, че той ме обича. Да даде Господ да имаме още деца. Защото вярвам в мъжа си. И се доверявам на Бога.
интервю на Марина Бирюкова
източник: eparhia-saratov.ru/Articles/article_old_60312
