Винаги ли любовта е свята?
Януари 12, 2015 in Беседи, Начална страница
Автор : епископ Пахомий (Брусков)
- Владико, как да разбираме думите, ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик (Лк. 14:26). Как може Бог, чието име е Любов така открито да призовава към ненавист?
- Според мен това е един от основните нравствени ориентири в християнството. Именно в тази фраза Христос разполага приоритетите в живота на човека: как трябва да се отнасяме към себе си, към ближния и към Бога. Тук не става дума за ненавист в прекия смисъл на думата, а за отказ от земните привързаности заради Христа, за жизнения избор. На първо място в своите мисли, постъпки, ежедневни грижи и велики стремежи човек трябва да постави Бога. А всичко останало се разпределя около Господ. Когато в центъра на живота е поставен някой или нещо, а Бог остава в периферията, е невъзможно да се достигне духовно съвършенство.
Затова човек трябва да възненавиди или да отхвърли човешката привързаност и да последва Христос. Защото възлюбвайки с цялото си сърце Господа, той започва да обича и тези хора, които са Божи образ, Негови творения. Съвършено друга картина виждаме, когато човек като че ли вярва в Бога, обича Го, но на първо място слага ближните, а в действителност често даже не и ближните, а самия себе си.
В този откъс също се говори за това, че на човек му се налага ежедневно, избирайки между Христос и ближните, в действителност да избира между греха и добродетелите. Затова е и казано: Враговете на човека са неговите домашни (Мт. 10,36) Често нашата любов към ближните не е любов, в най-високия смисъл на думата, а проява на страстите на самолюбието, тщеславието и гордостта. Или тези страсти се проявяват в живота на нашите ближни, когато те изискват нещо от нас. Когато ни молят за помощ, разбира се, трябва да ги послушаме и да помогнем. Когато изпълнението на молбата им обаче предполага да извършим грях, трябва безкомпромисно да постъпим по заповедите, следвайки Христос.
- В светската литература нерядко можем да срещнем разсъждения за святата майчина любов, която е способна на велики чудеса. Майчината любов е свята априори или в нея може да има нещо несъвършено?
- В известен смисъл майчината любов действително е свята. Тя навярно е най-преданата, безкористна и жертвена любов. Заради децата, жената като правило е готова на всякакъв подвиг, забравяйки за себе си тя е готова даже на смърт.
От друга страна и в любовта на майката към своите деца можем да наблюдаваме егоизъм, гордост, тщеславие. Като всяко чувство, което не е основано на любовта към Бога, и майчината любов може бързо да се обърне в страст. Понякога ние виждаме, че именно заради безпаметната любов на майката към сина или дъщерята израстват истински чудовища. Защото любовта на майката е покривала всичко, даже и греха.
Съществуват прекрасни примери на истинска жертвена любов, например в живота на мъчениците Кирик и Юлита. Жената, имаща единствен син, избрала смъртта за себе си и за своето дете, но не се отрекла от Христос. А за майката това е най-страшното. Защото когато страдаш ти е едно, а когато виждаш страданията на любимите си хора, това е много по-тежко. Нейният избор не е проява на безчувствие, или хладност, а постъпка на истински вярващ човек. Защото ние всички ще умрем. Въпросът е как: ще съхраним ли достойнството, с което ще си тръгнем? Това е много важно.
- В Свещеното Писание също намираме и заповед за любовта към родителите. В същото време в живота на човека настъпва момент, когато той е длъжен, образно казано, да излети от майчиното гнездо. Това е винаги болезнено и за децата, и за родителите. Как трябва да се отнася християнина към това?
- В Свещеното Писание е казано: Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята, която Господ, Бог твой ти дава. (Изх. 20:12). Това е общочовешки принцип на живота. Но срещаме и друга фраза: ще остави човек баща и майка и ще се прилепи до жена си, и ще бъдат двамата една плът (Мт. 19:5). Достигайки определена възраст, човек оставя дома на своите родители, тяхното семейство и започва да създава свое. Това е болезнено. Но родителят, който правилно разбира всичко и има любов към детето си, а не страст, ще потърпи малко и ще го пусне и с времето ще получи плодове – ще види внуци и грижата на своите деца за себе си. Много е важно да се даде на децата на направят този избор, който някога си направил и ти. А ако твоят избор е бил погрешен, помогни на своите любими да не сгрешат.
- По какво любовта се отличава от страстта?
Критерият е един. Ако нашите постъпки, добродетели съответстват на учението на Христа, на Свещеното Писание. Понякога при свещеника идва млада двойка и казва, че помежду им има любов. А се оказва, че това е просто влюбеност, страст.
Прочетете описанието на любовта в 13 глава на първото послание на ап. Павел до Коринтяните, при светите отци. Навсякъде виждаме, че любовта е саможертва, способност да не търсиш своето, да търпиш, да вярваш.
А в живота често става така, ние си мислим, че като че ли имаме любов, а когато не срещнем ответно чувство, нашата любов много бързо се превръща в ненавист. Често считаме, че любовта е, когато трябва ни обичат. В Евангелието никъде не е казано, че ще ни обичат. Любовта е добродетел, която ние трябва да раждаме в своето сърце и да я даряваме на хората, които ни обкръжават.
- Излиза, че християнинът трябва да създава семейство с хладно сърце и благочестиво намерение?
- Разбира се, не. За да се създаде семейство между хората, трябва да има и влюбеност и взаимно привличане и сфера на общи интереси. Хората трябва да си приличат, да се интересуват един от друг.
Друго нещо, което е нужно прекрасно да се разбере, и за което свидетелства опитът на всички семейства: никога няма да разбереш до край какво ти предстои. Можеш да разбереш добре човека като изядеш с него, както гласи поговорката, един чувал сол.
Влюбеността не е нещо лошо. Лошо става, когато се спрат там и от нея правят идол. Нужно е да разбираме, че любовта не се появява сама. Това е добродетел, която трябва да придобием чрез труд в търпение, в работа над себе си, във взаимно уважение и взаимно смирение един пред друг.
- Един от най-близките хора в живота на християнина е духовникът. На него доверяват такива съкровени тайни, за които не разказват дори на най-близките роднини. Естествено, че такова доверие ражда сърдечно разположение. Къде е границата, отделяща уважението, любовта към духовника от болезненото пристрастие?
- Трудно е да се каже. Когато ние говорим за хора, то не можем да отделим до край божествената любов от човешката обич. Но критерият е отново същият – правим нещо заради Христа или заради себе си. Човек трябва да помисли и да си отговори на въпроса: какво иска от духовника? Има ли истинска любов към този човек или това е любов към себе си: дайте ми, изслушайте ме, утешете ме. Когато човек се опитва да постави в служба на собствения си егоизъм труда и подвига на свещеника.
Истинската любов на чедото към своя духовник се проявява в послушанието, в изпълнението на Христовите заповеди, в опита да подражава на свещеника в неговите добродетели, в умението да прощава на отчето, не забелязвайки човешките му немощи.
За жената е по-сложно, защото тя е сърдечно същество, за нея е естествено да се прилепва към мъжа, духовника, детето. Нужно е това да се разбира много добре и да не си губим главата. Важно е да изпитваме своята съвест, да се отрезвяваме. Защото в болшинството случаи, когато ние извършваме една или друга постъпка, разбираме, дали извършваме грях или не. Съвестта ни подсказва това.
Духовникът също трябва да вижда, кое движи неговите духовни чеда: страст, човешка привързаност или истинска любов към Христос. Опитният духовник вижда това и понякога ще приласкае, ще съжали, а другаде ще вразуми с жезъла, както се казва. Това е естествено, нима не възпитават така и децата?
- Има хора, които по природа са много хладни. По принцип на тях им е лесно да отхвърлят някого и да го забравят…
- Знаете ли, аз съм срещал много различни хора в живота си: и горещи, любвеобилни, и хладни , и егоисти. Тук, мисля, е много важно да виждаме, как човекът се отнася към себе си. Да се вгледаме какво движи човека: добродетелта, желание да се направи нещо за Христа или самолюбието? Ако той е взискателен по отношение на хората, но в същото време е суров към себе си, живее в подвиг, тогава можем да разберем и приемем. Но в повечето случаи се оказва, че по отношение на другите човек е взискателен, а по отношение на себе си не е.
Важно е да четем светите отци, пред нас се открива удивителен свят, в който можем да намерим маса примери, как светите отци са постъпвали в тази или друга ситуация. Например, когато питали св. Пимен Велики: „Трябва ли да събудим брата, който е заспал по време на служба?” той отговорил: „Аз бих сложил главата му на коленете си и бих го успокоил.” По аналогия могат да се решат маса ситуации. Например, трябва ли да нападнем момиче, което е дошло в храма в панталони, или по-добре да я успокоим, споделяйки с нея своите знания, със своята любов? Можем, виждайки хулиган, да му се скараме. А старецът Паисий казва: „Ако видиш такъв младеж, преди да го накажеш или да го научиш, първо го стопли. Защото той е като таралеж и първо трябва да си свие бодлите.”
- Любовта към Бога винаги ли е съвършена или също може да носи някакъв повреден характер?
- Когато човек съзнателно идва в храма, започва да се опитва да живее църковен живот, то трябва постоянно да си задава въпроса: „Кого търся?” В Православието, без оглед на най-разнообразните форми на църковен живот, главното, което трябва да търси човек е Христос. Затова е нужно да се питаме: „Накъде отивам? Какво в тази ситуация е важно за мен: красивото кандило, възвишената богословска мисъл, уставната особеност или Христос?” Според устава трябва да събудим спящия брат, а ето че св. Пимен Велики иска да го успокои…
- Владико, има ли лекарство от пристрастното отношение към някого?
- Както говорел св. Йоан Кронщадски: „По-добре да сгрешим в любовта, отколкото в ненавистта.” Когато вярваш в Бога, когато се опитваш да правиш нещо заради Христос, разбира се, случва се и да падаш, но Господ е жив, Той знае, направлява. Често даже самите ние не забелязваме, но когато веднъж се посветим на този подвиг, ние биваме изправяни от Господа. Той ни възпира, изпраща болест, смиряващи обстоятелства, които не ни дават, слава Богу, да бъдем победени от една или друга страст, в това число и от пристрастие.
превод от руски
източник: православие ру