Научи се да чакаш

Януари 28, 2015 in Беседи, Начална страница

Автор : архим. Андрей Конанос

 

Съществува една дума, която младият човек не може да понесе. Съществува една дума, която и възрастният се затруднява да  преживее. Нашият Бог обаче възприел много силно тази дума.  Тя е Негова близка реалност. Коя е тази дума? Думата „Търпение”.

 

За тази дума мисля да говоря днес, като отговор на по-голямата част от въпросите, които поставяте, на проблемите, които имате, на съобщенията, които сте изпратили, на писмата и имейлите, които сте писали до предаването. Но и от контакта, който имаме с хората, с нашите братя в Църквата, по време на изповед и навсякъде, където се срещаме и се виждаме, разбирам, че отговорът на много от проблемите, които занимават всички нас, е тази дума.

 

Трябва да се научиш да проявяваш търпение. Не просто да казваш на другите: „прояви търпение!”, нито пък само да четеш за в нея в книги и беседи, а най-вече тя да бъде твой личен опит, твоя черта.  За определени неща си струва да чакаш. Необходимо е да чакаш. Бог работи. Само дето работи със Собствени ритми. Бог работи с голямо търпение. И природата прави същото.  Цветенцето ще разцъфти, когато дойде неговото време.  Виж смяната на сезоните. Наблюдавай също как расте нашето тяло. Всичко това се променя, но с много по-различен ритъм от ритмите, към които нашето безумно общество ни е принудило да привикнем. Това търчане, тази паника, смутът, който кара всички нас да бързаме толкова много, оставят Бог безучастен. Бог не влиза в тези наши безумни ритми. Той се движи в ритмите на Своята любов и търпение. Господ не изпитва тревога, Господ се движи спокойно.

 

Научи го и ти. Всичко трябва да става спокойно. Успокой се и се научи да чакаш и да не бързаш. Научи се в живота си да не искаш Бог да влиза в твоя собствен стрес, за да стресираш Бога, а ти се опитай да влизаш в атмосферата на Бога. Именно в атмосферата на това търпение, очакване, спокойствие, за да приличаш на Бога, а не Той на тебе. Молитвата ще ти дари този дар. Не е лесно да го почувстваш. Ако искаш, помоли се и аз да разбера това и да го живея. Бог не влиза в нашия безумен ритъм. За щастие.  Защото това, което ние живеем, е откъслечно и болно. Как иначе да наречеш това търчане (надбягване), което ни прихваща? Бог обаче има собствен ритъм. Той не е като нас. Той работи, но не както ние искаме. Ние искаме тук и сега.  Бог обаче ни казва: „Защо не гледате да се поучите от вашето собствено аз? Защо не гледате вашето устройство, вашата природа, за да разберете как съм ви създал? Не разбирате ли, че съм ви дал поводи да помните търпението? Кога забременя? Преди месеци. И кога ще родиш детенцето си? След девет месеца. Защо? След като това дете съществува от самия момент на зачеването, защо не се ражда на другия ден? Нима Аз, Бог, не бих могъл да направя така, че детето да се ражда на другия ден? Да, но по този начин поучавам теб, която ще станеш майка, да чакаш. И теб, който ще станеш баща, също. И ти да чакаш.” Научаваш се на  търпение.

 

Детето се ражда, ти искаш светкавично да порасне и идват гости вкъщи и питаш: „Как ви се струва? Променило ли се е? Пораснало ли е? Станало ли е по-високо? Вижте как стана! Пръстите му. Вижте какви краченца! Как пораснаха краченцата!” и би искал, ако е възможно, да израсне  бързо и да стане голям човек. По този начин Господ ти казва „Видя ли как расте детето ти? Лека-лека, спокойно. Ще расте със спокоен ритъм.” Това са ритмите на Бога. Ритмите на търпението.

 

Господ знае това много добре. Затова в Св. Писание се споменава, че Той четиридесет години очаквал израилтяните, които излезли от Египет, за да отидат в Обетованата земя. Те тръгнали и дори сами не знаели, че ще пътуват четиридесет години. Те казвали: „Е, ще стигнем скоро. Но това „скоро” колко ли ще бъде? Не вярваме да бъде повече от няколко месеца. Колко ще продължи това пътуване?” Обаче времето, през което вървели, не просто било малко, а цели четиридесет години и Бог проявявал търпение към тях. Ако четете Псалтира, ще  видите това. Давидовият Псалтир е много  хубав и говори много за търпението.  За търпението, което Бог проявява към нас, хората, и за търпението, което ние проявяваме спрямо Бога и Го очакваме. Направи ми голямо впечатление това, което прочетох в един псалм, че израилтяните много пъти се обръщали към идолите и „и не дочакаха Неговото решение”. Тълкуванието (на новогръцки) гласи: „Те не изчакали да видят Бог какъв замисъл имал за тях.” Те били нетърпеливи. Бог приготвял нещо, за да им помогне, но те не чакали. Затова много скоро  прибягвали към тези неща, които се появявали пред тях: идоли, лъжливи божества, лесни решения, грехове, блудства. Те решавали прибързано и предпочитали лесните неща. Хубавите неща обаче изискват търпение. Не става веднага. Доброто нещо, наистина, не идва веднага. То се забавя и трябва да го очакваш. Ако бързаш, как ще му се радваш? Бог ги очаквал четиридесет години. За да омекнат и да се смирят. Той ги чакал с търпение, за да служат на Него, а не на идолите.

 

Господ чакал и за Своето въплъщение в света. Прави ми голямо впечатление това, което казва св. Исаак Сириец, че Господ се въплътил не просто за да ни прости греховете, а най-вече за да ни покаже колко ни обича. Той се въплътил от любов. Той можел да  прости греховете така, бидейки Бог. Той е Бог, прави каквото иска. Той може да прости с една Своя дума, с едно Свое пожелаване. Кой се противи на Господнята воля? Проблемът не е това. Бог обаче поискал, казва св. Исаак Сириец, толкова много да се отъждестви с нас, и затова се въплътил. От безкрайна любов Той поискал да се съедини с нас, за да ни почувства точно както сме си, в мярката, в която сме. Човек съм. И Той станал Човек. Тази неизразима Негова любов, която Го накарала да стане Човек, Той  запазил с търпение толкова векове наред! Откакто сътворил човека, Той с търпение очаквал подходящия момент да се въплъти. Сам Бог проявявал търпение. Когато Господ се въплътил, Той отново проявявал търпение. Очаквал с мълчание. Въпреки че от 12-годишна възраст можел да говори впечатляващо и да удивява, Той проявил търпение тридесет години, за да се яви в синагогата, да излезе от незабележимостта, да започне да Своята обществена дейност и да  осъществи Своето дело, да говори и да върши чудеса.

 

Научи се да проявяваш търпение. За това говорим днес. Търпение, както Господ ни търпи. Както Господ знае как да  очаква подходящия момент.  Ако не проявяваш търпение и бързаш, ще направиш погрешни движения. Сигурно определени пъти си живял това. Прибързаният човек не  постъпва правилно. Прави много грешки, защото няма прозрачна мисъл и трябва отново да учи урока на търпението. Отначало.

 

Трябва да чакаш. Както Господ чакал.

 

Господ чакал и Йуда. Три години търпение. Христос очаквал всички свети апостоли, но особено Йуда. Три години го очаквал да се промени, да се покае. Той му давал възможности, първа, втора, трета, безброй, не знаем колко възможности му е дал. Със сигурност много. Той очаквал, гледал на него с любов, и отново чакал. Господ обаче видял, че това търпение не можело да промени Йуда. Една вечер Йуда отишъл със запалени фенери и тояги, с римската стража, за да заловят Господ. Господ обаче го очаквал. Той го очаквал, за да го целуне с любов, а не да приеме предателска целувка. Дори казват, че когато Господ бил разпнат, ако Йуда беше отишъл при Христовия Кръст, Господ отново би му казал това „Дойде? Очаквах те!” и Йуда щеше да му каже: „Ама аз, Господи, Те предадох. Аз се отрекох от Тебе. Аз ги доведох  при Тебе, за да Те разпнат. Аз съм причината, за да стигнеш до Кръста, че Те намериха, че Те заловиха.” И Господ щеше да му каже „Аз, Йуда, още те обичам и те очаквам, с търпение. Дори сега, след като се покая, ти прощавам.” Той щеше да го окуражи и никога нямаше да го лиши от неговата надежда. Никога нямаше да го накара да загуби вярата в силата на покаянието. Но Йуда не отишъл при Кръста. И знаеш ли защо? Защото нямал търпение. В него се породило единствено разкаяние, но за да дойде покаянието, трябвало да прояви търпение. Той обаче го нямал. Обхванала го паника, задействал се неговият егоизъм, душата му била обзета от тревога, не се уповавал на Бога, не повярвал в силата на покаянието и на Христовата любов. Бидейки отчаян, нетърпелив, без да очаква Божията благодат да го промени, той отишъл и сложил край на живота си. На този живот и на другия; и загубил и другия, и този живот.

 

Необходимо е да чакаш. За да поникне семето, което сееш, е нужно време, както и за да даде плод. Ти засаждаш семена. Ти си майка. Ти си баща. Ти си студент и студентка. Ти си ученик и ученичка. Ти се старец, старица. Какъвто и да си, сееш. Непрестанно сееш семена. Трябва да имаш увереността, че твоето семе ще поникне. Това, което казваш, ще стане. Но за да дойде това поникване и плодородие, трябва да чакаш. То няма да стане сега и веднага. Това, което казваш днес на детето си, не е загубено. Ама няма да видиш чудото след пет минути. Естествено и това не е изключено. Господ може да допусне да видиш бърза и рязка промяна, едновременно с твоите думи.  Но по правило Господ – за да държи всички нас  в смирение и любовта, за да ни научи да се надяваме на Неговата намеса, защита и помощ – ни казва „Чакай. Казал си твоята блага дума? Чакай. Днес казваш нещо добро на детето си? Бъди сигурен, че то не е напразно. Ще го видиш.” Ти учиш детето си на обноските на истинския живот чрез твоя опит и пример? В този момент сееш, хвърляш семената в сърчицето на детето. Трябва обаче да чакаш. Семето ще поникне.  Децата те виждат, че четеш св. Писание, християнски книги, литература и други полезни книги. В онзи час знаеш ли какво правиш? Засяваш нещо мощно в душицата им, говориш им, даваш им послание. Детето ти те вижда да влизаш в твоята стая, да коленичиш и да отправяш кратка молитва. Детето те вижда, че си спокоен сред паниката на някакъв семеен проблем. То поглежда твоето лице сред бурята и вижда, че имаш мир, докато всички около теб говорят за война. И казва „Виж баща ми! Докато сега настава паника и имаме проблеми вкъщи, погледни го! Той е хладнокръвен. Той е спокоен. Управлява ситуацията. Майка ми, виж колко хладнокръвно посреща изпитанията в живота. Има мир в сърцето си. Не се ядосва, не крещи, не мрази, не се противи, не изпитва неприязън.” С всичко това знаеш ли какво правиш? Сееш семена около себе си. Семена на живот и истина, с огромна сила. И след това знаеш ли какво правиш? Ти отиваш и спиш, събуждаш се, отиваш на работа, вършиш останалите си дела, а това семе работи в сърчицето на детето ти. Вчера  детето те видя, че си спокойна при проблема, който имахте вкъщи, и на другия ден отиваш нормално на работа. Тази картина, която обаче е влязла в сърчицето на детето, работи. Семенцето, което попада в земята, следва същия път. Идва след това водата и гали семето. И когато го гали, семето започва да се пробужда. След това се издува, разпуква се, неговият час идва след дни или месеци – когато му дойде часът – и се раззеленява. Започва да расте и след това започва  да се вижда това, което отдавна се е извършвало –  растежът и плодородието, което не се е виждало. То обаче е съществувало тайно и се извършвало.

 

Св. Йоан Златоуст казва това с много хубави думи. Той казва, че през зимата, когато снегът покрие земята, под този мълчалив бял чаршаф, се крие цял един живот. Ти обаче нищо не виждаш. Казваш „Мъртва природа”. Клоните са сухи, безжизнени. Природата е мъртва. Не виждаш зеленина. Чаршафът на земята е бял от снега. Но отдолу знаеш ли какво става? Подготвя се цял един живот. Подготвят се тези семена, които през пролетта ще дадат живот и ще накарат тази нива, която сега е мъртва без следи на живот – никъде не се вижда живот – да процъфти и да се раззеленее. Какво трябва да прояви земеделецът? Търпение. Да чака. Трудът обаче си заслужава.

 

Необходимо е да чакаш. Не прибързвай в живота си и ще видиш резултати. И не се разочаровай. Не оставяй разочарованието да смачка сърцето ти. Защото се разболяваш от разочарованието.  Това не ти помага.

 

Чакай, възлюбени брате, чакай да се върне. Знаеш за какво говоря, защото ти ми го каза: „Чакам и още не виждам нищо. Очаквам детето ми, отче, да се върне”. Къде е детето ти? Писа ми за това. Колко страници изписа. Пет-шест страници. Не, не ме изморяваш. Чета тези писма, когато мога и имам спокойствие. Чета ги пред иконите и пред Господа. Шест страници в болка, горчивина и скръб. Ти си майка, ти си баща и го казваш „детето ми се забърка и тръгна. Забърка се с парарелигиозни групи, с ереси, с будизъм, с техники за отпускане, автоконцентрация, медитация, такива неща и какво да правя? Говоря му и не разбира.” И ти ми каза, че жена ти те е напуснала. Страшно е това, което ти се случва. „Чакам, отче. Не се разочаровам. Чакам да се върне. Не зная какво прави, не зная къде се е забъркало, не знам с кого е, с кого има взаимоотношения сега. Не зная какво да кажа. Чакам. Проявявам търпение.”