За блудния син
Февруари 5, 2015 in Беседи, Начална страница
Автор : митр. Атанасий Лимасолски
Мисля, че ако има някой достоен за съжаление в цялата тази история, не е блудният син, който – знаете – извършил всички тези грехове и блудства, а след това отишъл при баща си. Защото въпреки всичко сторено от него, все пак той се върнал при баща си и истински се съкрушил и покаял. Този, който е достоен за много сълзи, е вторият син, по-големият брат. Той е за оплакване, защото в крайна сметка, въпреки че живеел с баща си, не бил в общение с него. Нито се радвал, нито усещал баща си – това е голямата трагедия.
Защо това чедо има такова отношение към своя баща? Защото реално никога не е познало баща си. Както сам се гордеел, той бил с баща си толкова години: „ето, аз толкова години ти служа, и ни веднъж твоя заповед не престъпих; и мене никога дори козле не си дал, за да се повеселя с приятелите си.” (Лк. 15:29) И причината е, че именно този негов син не разбрал какъв баща имал. Докато блудният син, въпреки че бил разпътен и вършел толкова грехове, изглежда в даден момент открил баща си в сърцето си. Е, трябвало първо да пострада, да изпадне в това крайно мизерно състояние на изоставеност, при което гладувал и ядял рожкови, при което всички го били захвърлили и никой не му отдавал значение. Именно там си припомнил дома на баща си. Той дошъл на себе си и казал: „Ще стана и ще отида при баща си.” (Лк. 15:18)
Защо е казал това? Защото знаел кой е баща му. Сърцето му познавало бащата. Той бил сигурен, че като отиде при баща си, върне се в дома му, баща му ще го приеме. Щял да го приеме, разбира се, не без да го остави да му каже: „татко, съгреших, пред небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син, направи ме като един от наемници си” (Лк. 15:18-19). Баща му, разбира се, не го оставил като слуга – това бил само ключът, който отворил сърцето на бащата. Синът знаел, образно казано, „бутона” на баща си. За съжаление големият син не знаел това. Той никога не усетил баща си.
Трагедия е, като виждаме много пъти хора в църквата, които се трудят, вършат някаква духовна работа, подвизават се, четат, постят, молят се, правят всички тези неща, но въпреки това човек вижда едно непонятно поведение от тяхна страна. Сякаш никога не са видели Бога пред себе си. Никога не са разбрали Евангелието. Ние си казваме: как е възможно един човек да чете толкова години Евангелието, да се причастява, да се моли и в същото време да се държи така?! Това представляваме ние. Едновременно с това да виждаме жестокост – едно състояние в душата на човека, което няма никаква връзка с Христос. Защо страдаме от това? Всъщност си патим от същото, от което страдал и големият син. В нас живее идеята: ето толкова години работя за Теб и никога не престъпих една Твоя заповед. Толкова години съм бил роб, слуга на Бога. В нас съществува това самоудовлетворение, че правим неща, които са приятни на Бога. Това убеждение и самочувствие, че вършим Божиите заповеди, някои от които наистина спазваме. По-големият син наистина е работил толкова години на баща си. Това не било лъжа.
Убеждението обаче, че от толкова години вършим много дела, е причината да имаме картина, която поддържа напълно погрешна представа за самите нас. И когато видим какво наистина имаме в душата си, тогава пред нас се показва едно „аз”, един човек, който е напълно странен. Напълно чужд на Бога и особено под претекст за справедливост. Както по-големият син, който смятал, че има право. Този твой син изяде твоя имот, прахоса го в блудство и нечистота. Сега дойде обратно и се наслаждава на това, което е имал преди, даже още повече. Докато той самият не се е насладил на цялото това обгрижване от страна на баща си…
И защо е така? Защото никога не е почувствал нуждата да познае баща си. Някъде Христос казва: „А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного, Истиннаго Бога, и пратеният от Тебе Иисуса Христа.” (Йн. 17:3) Вечният живот е познаването на Бога. Какво означава познаване? „И се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце.” (Мат. 11:29) В крайна сметка нашата връзка с Бога не е връзка на привърженици или последователи. Тоест – Бог да е нещо, което ни харесва, вярваме в Него, чувстваме че това, което казва, е самата истина и ние Го следваме. Бог е нещо много повече, именно защото ни открива Себе Си. Затова и нашето сътворение е по образ на Бога, трябва да станем подобни на Бога, нашия Баща. Как можем иначе да бъдем Негови деца, ако нямаме дори и следа от нещо, по което да приличаме на Него. И за да не се питаме как ще се оприличим, как ще бъдем подобни на Него, и да не мислим, че ще му приличаме външно, да търсим буквално сходство с Неговия живот, в Неговото време, затова Сам ни е открил Себе Си, сякаш е казал: Вижте, не се морете да научите кой Съм реално. За да станете и вие такива, научете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце. Така ще намерите покой и за вашите души. С едно изречение Бог ни е открил Себе Си напълно. Да не се заблуждаваме и да не намираме оправдание, че не знаехме, не сме разбрали, че Си бил такъв.
За да го разбереш, трябва да съкрушиш своя идол. Ако не се съкруши този идол, не се разбие – на добрия човек, на послушния, нравствения, изрядния, на благоразумния, на работещия за Бога, и то вече от толкова години… Някои питаха стареца Паисий: „Дълги години ли сте на Света Гора?” Той отговаряше: „Дойдох същата година, когато дойде мулето на съседа.” Искаше да им каже, че и мулето е на Света Гора, но от това не е станало свято. Муле е било, муле си е останало. Той казваше това от смирение. Как такива хора имаха тази представа за себе си? Именно защото бяха преминали през пещта на изкушенията и скърбите.
Когато казваме изкушение, нямаме предвид само такива, които човек преживява заради любовта към Христос. Да е преследван, гонен, защото е благочестив… Даже си представяме колко хубаво ще е да ни подложат на мъчения заради Христос. Но се има предвид и изкушения, които ни унизяват, изкушения за грях, от страстите, най-разнообразни. Има хора, които имат страшни изкушения. Вижте изкушенията на св. Нифон Кипърски. Той е имал страшни изпитания. За четири години, въпреки че бил голям подвижник, Бог допуснал да му се повреди умът и да е постоянно изкушаван от дявола, който му казвал, че няма Бог. Той повтарял: „Господи, помогни ми!” Но дяволът повтарял: не съществува Бог. Борбата му била толкова силна, че щял да полудее. Не издържал, това било нещо страшно. Демонът постоянно му повтарял: „Ти си блудник, ти си такъв, онакъв…” Той отговарял: „Дори да блудствам, дори да прелюбодействам, дори да убия, каквото и да направя, няма да отстъпя от нозете на Господ Иисус Христос.” Светецът поставял себе си там долу, съкрушил своя идол. Идола на своето аз. Тази измамна картина на „доброто аз” изчезнала от неговото съзнание. Представата за доброто дете, за добрия човек, за нравствения, порядъчния… Чували сте хора, които казват: „Питай където искаш за мене, да видиш какъв човек съм. Мога да вървя с високо вдигнато чело.” Всички тези картини изчезнали. Той се съкрушил истински.
Смятам, че блудният син, намирайки се в далечна страна, живеейки блудно, е извършил всички тези катастрофални неща, с които буквално унищожил всичко. Буквално се сринал, счупил се. Но това не е живоносното разбиване. Той не го направил със съзнанието, за да му донесе това изкушение живот. Той се смазал, след това стигнал дотам, че пасял свинете, гладувал, всички го зарязали и стигнал буквално до ада на изоставянето. Но там си спомнил за баща си. Там, а не в греха. След като през него минал валякът на изоставеността и стигнал до крайния предел на своята издръжливост – там, откъдето нямало по-надолу! Там, където е мрак, ад, отчаяние. Там, където си казваш – всичко свърши, и смъртта ти се вижда вече като избавление. Там намерил себе си и баща си, като казал: „Ще стана и ще отида при баща си.” Повратната точка в притчата е, когато си казал това „ще стана и ще отида при баща си”. Започнало обратното броене. Това е, което му помогнало да дойде на себе си.
По-големият син нямал това преживяване и този опит. Не защото Бог или баща му го лишили от него, а защото имал идея за себе си, че той толкова години не нарушил нито една заповед, толкова години работил, че бил добър син на баща си, винаги бил с него и никога не го оставил и напуснал. Това, за съжаление, подхранвало неговата самоувереност и самочувствие. Пораствал идолът на неговия „добър аз”. Всичко това не му дало възможност да открие в себе си Бога, своя баща.
Това е трагедията на този човек, това много пъти е и нашата собствена трагедия. Особено на религиозните хора. Не можем да кажем, че правим много злини, но обикновено ги правим тайно, скришно, или дори ги оправдаваме. Казваме си – добре, казах една дума на съседката, но пък и нейното поведение беше неподобаващо. Казах някоя друга дума в повече, но какво да правим – не можех по друг начин, и други подобни. Тоест – способни сме да се оправдаваме за всичко. Затова не можем да разберем това състояние и не можем да действаме както Господа, защото никога не сме преживели реалността на Бога в нашето сърце. И аз много пъти се наскърбявам на първо място от себе си, а след това, като виждам и слушам църковни хора, които се изразяват презрително за другия човек, който е грешен или блудник, или престъпник. Казват – не общувай с тях, не му говори, не дружи с него, той е загубен, той е такъв, онакъв…
Когато раздаваме храна в митрополията, тези, които носят даренията, ме питат: „Тези, които се хранят, от нашите ли са?” Аз им казвам – не, не са наши. Една порядъчна дама ми каза: „Какви са тези клошари, които обикалят?! Тези лъжци, крадци и на всичкото отгоре им давате храна?” Аз й казах: „Госпожо, ако не им дам храна, накрая ще те изядат тебе.” Какво да отговори човек на това?! Разбирам да е изказване на някой светски човек. Светски човек, мисли по светски… Но един църковен човек може ли да прави такива разлики? Може ли да сме възприели такъв начин на мислене от Евангелието? Как можеш да действаш, да функционираш по този начин като човек? Това означава, че никога не си разбрал какво означава Евангелие – какво означава, че Бог е Любов и този, който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога. Не можеш да съществуваш по друг начин. Затова и на Страшния Съд няма да ни питат дали сме постили, нито дали сме се подвизавали, нито дали си имал целомъдрие, нищо от това. А дали сме възлюбили своя брат.
Сега ще ми кажеш – щом постът не е нужен, тогава защо да го спазвам? Да ядем, да пием и да имаме любов! Всичко, което прави постът, бдението, въздържанието, четенето, всички духовни подвизи – милостинята, послушанието, изповедта, всичко трябва да намери своята кулминация и завършек там – в любовта. Ако не ни водят натам, а действат по друг начин, ако има течове по тази тръба, водеща към любовта и от нея текат нашите егоизъм, самочувствие и самоувереност, тогава вместо добродетели, носещи благодатта на Светия Дух, те се превръщат в отрови, които ни убиват. Те стават бариера, която ни пречи да познаем Бога. Това е изключително скръбно явление. Ще настъпи час, ще дойде момент в нашия живот – дали някаква скръб или изкушение, изпитание, някакво бедствие – смърт, болест, някакъв срив, когато ще видим, че всичко в нас функционира наобратно. Казваме – защо Бог не ме предпази? Защо ме остави? Къде е Бог? Защо на мен се случва това? Защо лошият човек, който не ходи на църква, не се моли, не пости, всичко при него върви добре. А при мен всичко е от зле, по-зле. Всичко това показва, че нашият духовен живот не е бил здрав. Със сигурност Бог не пренебрегва нищо, което му принасяме. Той ще го приеме и ще ни устрои, няма да ни отхвърли, ако правим това, което можем.
Трябва да разберем обаче, че този критичен момент в живота ни е необходим и важен, за да видим какво става в нас. Какво е качеството на нашето „аз”. За да не се заблуждаваме, че сме нещо, Бог чрез св. ап. Павел ни е дал и списък с неща, според който можем да сравним себе си. „А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание.” (Гал. 5:22-23) Сравни себе си с този списък и слагай отметка там, където мислиш, че имаш съответствие. Вземи първото и основно нещо – любовта, и виж в себе си как действа? Вземи радостта: имам ли аз радост в себе си, или имам само тогава, когато всичко става по моята воля и върви добре? Имам ли мир, дълготърпение, кротост, въздържание, благост, вяра? Ако ги нямам, какво трябва да направя? Да заплача. Да си кажа: ама къде съм аз?! Тази дистанция от Бога най-накрая да съкруши моето сърце. Да разбера, че не вървя добре. Когато виждам това поведение и държание – жестоко, горделиво, отхвърлящо другия, поне тогава да опозная себе си. Виждал съм хора, които държат броеница в ръката си, пръстите им работят като машина, да се изразяват с такова високомерие и надменност, че се питаш: какво е това? Къде е молитвата, бденията, литургиите, къде е причастието с Тялото и Кръвта Христови? Поне да сме искрени, след като нямаме нищо друго. Да сме правдиви, за да намерим ключа към Бога.
превод от гръцки
