Човекът не е аморфна маса
Март 27, 2015 in Беседи, Начална страница
Автор : митр. Атанасий Лимасолски
За това спасение направиха издирвания и изследвания пророците, които предсказаха за дадената вам благодат, като изследваха, кое и какво време е посочвал Христовият Дух, що беше в тях, когато Той е предвестявал Христовите страдания и идещата след тях слава; (1 Петр. 10:11)
Знаете, че Божието присъствие в света не е случайно и целият свят се „върти” около събитието на Въплъщението на Бог Слово. Старозаветните пророци и праведници очаквали благодатта на Въплъщението на Божия Син. Не само в старозаветните пророци, а и във всички народи намираме изражения на очакването за спасението на човека. Сред античните философи има изключително много примери за това, че те са говорели като пророци – за да се спаси човек, Сам Бог трябва да стане Човек и да се въплъти и да ни помогне. Затова те били смятани за пророци преди Христос. Но тук св. ап. Петър говори за старозаветните пророци и сякаш ни казва, че нашият път са Христовите страдания и слава. Тоест Божият път не е евдемонистичният път, а път, запечатан с мъченичество, жертва и кръвта на човека. Нека ви припомня, че Христос се явил на св. ап. Павел, който бил гонител на християните, а след това се явил на апостол Ананий, на който казал – ще му покажа (на св. ап. Павел) всичко това, което ще пострада за Моето име. Това, което Христос поставя пред нас, не е щастието на рая, а поставя Христовите страдания, за да знаем, че връзката с Христос е връзка, която включва борба и за нещастие или за щастие не съществува друг път, колкото и скъпо да струва на Църквата. Виждате, че много хора не следват Евангелието, не следват Христос, защото чувстват, че животът по Бога е тежък, че има жертви, трудности и не е лек. Христос не обещава разни неща, Църквата не е евдемонистична система, не подкрепя разбирането на човека, че всичко ще му върви добре, а поставя отпред Христовите страдания, защото не иска да му говори лъжи, не иска просто да му даде болкоуспокояващо или бонбон. Тя иска да изцели човека, да му каже виж, това нещо означава лечение, означава, че трябва да се изцелиш и да влезеш в този процес на лечението, което може да е болезнено, горчиво, трудно, но има резултати: Христовите страдания и идещата след тях слава. След като минеш през страданията, тогава ще вкусиш славата на Христос, и когато казва слава, няма предвид светската слава, а Христовата слава, която е Христовата благодат, ще вкусиш тази благодат, след като първо се очистиш и усъвършенстваш чрез страданията. Защо? Защото връзката с Бога не може да се изгради върху гнила основа и човек не може да съзида себе си върху Христос, ако в него има следа от стария човек. Тоест трябва да стане пълно очистване, което е болезнено, но спасително и човек трябва да придобие това знание, воля, да знае, че ще влезе в изморителен процес, който не е изморителен, а трудоемък, включва труд, но включва и радост и сладост. Дори в началото, понеже Бог присъства, благодатта е толкова голяма, че изобщо не усещаш труда. Обективно погледнато е труд, но на дело е много лесно.
Тям бе открито, че не на тях самите, а нам служеше онова, което сега ви е проповядвано от ония, които ви са благовестили чрез Духа Светаго, пратен от небесата, и в което желаят да надникнат Ангелите.
Дори Ангелите искат да разберат, както някой човек, който има любопитство и иска да види нещо, което всички се опитват да го видят. Така и Ангелите искат да надникнат в това велико събитие на явяването на Бога в света, в човека, в неговото обожение, което било пророкувано преди векове. Много е важно да разберем, че Бог познава всички нас без изключение още преди свят да се създаде. Тоест, ако оставим ума ни да се върне назад хиляди, милиони години, преди свят да се създаде, когато нищо не е имало, ще видим, че в течение на безброй векове и сред безброй много хора Бог е познал лично всеки един от нас. Човекът не е случайно събитие в този свят. Бог не прави случайни неща, Неговите дела са уникални в човешката история и всеки човек е уникален и неповторим в света. Бог създава уникална и неповторима връзка с всеки човек в историята на целия свят, на цялото човечество. Затова за Бога ние не сме цифра, не сме комар, не сме нещо си, не сме вещ, а сме неповторим и уникален човек по своето съществуване, човек, заради който Той Самият стана Човек и на който служат всички тези неща, които пророците виждали. Пророците виждали в благодатта на Светия Дух тази връзка на Бога с човека, обожението на човека, и желаели да надникнат, както и Ангелите, и да видят това велико събитие, че Бог живя между нас. „И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца”. Едновременно с това видяхме смирението на Бога, понизяването=кеносиса на Бога спрямо човека, и от друга страна, славата на Човека, видяхме Бог да слиза и Човекът да възлиза, видяхме човека, за който Църквата говори, че може да стане бог по благодат, Христос седи отдясно на Отца, а нашето тяло става храм на Светия Дух, което ще възкръсне при общото възкресение. Следователно, нашето тяло не е нещо тленно, укоримо и непотребно, не е, както казвали древните елини, гроб на душата, или както може да каже някой, който вярва в прераждането, че е дреха, която душата съблича, за да облече друга. Не е така. Човекът е неповторимо психосоматично единство, и тялото, и душата се спасяват и така целият човек става свят и съвършен. Ако разберем това, ще осъзнаем колко грешат тези, които мислят, че Църквата не се занимава с тялото на човека. Църквата е единствената, която говори много ясно за славата на човешкото тяло, че това тяло, което имаме сега, ще се прослави чрез Божията благодат и ще пребъдва вечно в царството Божие. То няма да се унищожи, тоест няма да станем духове при всеобщото възкресение, а нашето тяло ще живее вечно в царството Божие. Това беше като въведение в посланието.
След това св. ап. Петър говори за по-практични теми и полага богословската основа, върху която се крепи борбата на вярващия човек. Много е важно да познаваме богословието на нашето спасение, тоест да не мислим, че просто, ей-така да се спасим! От какво да се спасим и какво означава това? Трябва да знаем точно какво имаме предвид, когато казваме някакъв термин, когато говорим за спасение, за обожение, за Боговъплъщение, трябва да знаем какво точно се има предвид, за да положим правилна основа, върху която ще водим нашата борба в живота.
Заради това, възлюбени, като препашете чреслата на ума си, бидейки бодри, напълно се надявайте на принасяната вам благодат при явяването Иисус Христово.
Както някой се препасва и е готов да тръгне нанякъде, по даден път, да се включи в една борба, по същия начин се препашете и бъдете бодри, т.е. да държим ума си бодър. Бодри - от νήφω – стоя буден. Как казваме кафе на гръцки? Coffee? Как го казваме на гръцки? Няма ли тук някой грък? Нифококозомо. Утре, като отидете на кафе, така си поръчайте. Кажете „Едно нифококозомо, моля!”От “нифо” (νήφω) – “стоя буден”, “кокос” (κόκκος) – “зърно”, зомос (ζωμός) – “сок”. Сокът от зърната на кафето, който те карат да стоиш буден. Така кажете на сервитьора: моля те, направи ми едно нифококозомо! . .. Ако не се обади в полицията да те арестуват… Виждате, че умът на човека е велико нещо. Ако видите византийски икони на светци, основно на подвижници, тях ги рисуват с голямо чело и големи очи, а с малка уста като израз на тяхната скромност и аскетичност. Голямото чело показва, че умът на светци е на място, че те били хора, напълно съсредоточени в своето дело. Може и на вас да ви се е случвало, влизаш в една банка и виждаш много служители, или в някой завод, където има някои много съвестни служители, другите около тях може да говорят и да си разправят клюки, но има някои мили госпожици, които пишат ли пишат, постоянно, не гледат нито наляво, нито надясно, а си гледат работата. Защо? Защото умът е съсредоточен върху работата им. Светците реално не гледали нито наляво, нито надясно, а своето дело. Те не се подмамили от нищо от този свят. Очите им били отворени на четири. Знаели много добре какво трябва да правят, на какво да обръщат особено внимание и на какво не толкова голямо внимание. Те веднага го различавали и били погълнати от своето дело. Техният ум имал сила, те имали твърд ум, не били „разплути”, умът им бил на място и знаели да кажат Не!, което автоматично ги отделяло от греха, а не били като нас които го „предъвкваме”. Например ти казват: ела бе, ще ходим тук-там! Хайде, отиваш. Отишла е компанията, отиваме всички. Сякаш нямаш акъл в главата си да разсъждаваш. Каквото каже компанията. Или след като всичко го правят, защо ние да не го правим? Някой си е сложил обица на езика. Гледаш го и си казваш, бре, детето ми, не те ли хващат нервите? Колко време е това нещо в устата ти? Е, мода, всички така правят. Ако при други обстоятелства му кажеш да си пробие езика, няма да го направи; или някой път може си ухапеш леко езика и те боли цял ден, камо ли пък да отидеш да го пробиеш и да окачиш нещо върху него.
Тия дни ходих на една светска проява, щяха да награждават някакви хора, и имаше някакви младежи, войници, които свиреха съвременна музика. Сложиха ни на първия ред. Както и да е. Скъсаха ни нервите, тази музика беше толкова оглушаваща, но я разбрах малко повече отпреди. Виждах, че младите влизаха в ритъма на музиката и клатеха глава в такт с нея, бяха като хипнотизирани, сякаш ги бяха хипнотизирали преди да излязат на сцената, бяха им упоили ума, а след с това дан, дан, дан! клатеха се в ритъма на музиката. Войници да правят така – смешно е. Смешно е и си казваш виж, какво става! Това те съсипва, поглъща те и те кара да се клатиш, където, ако някой те снима и след това ти покаже какво си правил, мисля, че най-малкото ще те е срам, ако не се обезпокоиш малко да си кажеш: какво направих? Най-малкото ще те е срам. Да не говорим за чисто плътските послания и т.н. Искам да кажа, че в тези неща се губи човешката персоналност. Заслушайте се в тропарите на Вечернята, която служим всеки ден, които говорят за светиите, мъчениците, преподобните мъже и жени, и какво се казва там? Те имали твърд дух, имали ум, който е на мястото си и който преценява, избира и държи на своя избор. Твърд ум, умът ти придобива свобода, сила да господства над тялото, след като воланът на нашето аз е умът, но ако воланът се счупи и върви накъдето иска, е, представете си къде ще отиде возилото. Или ако зад волана седне някой луд или пиян, къде ще ни отведе? – в останалите хора. Ако умът не е на своето място, не функционира правилно, не придобие тази твърдост и сила да преценява нещата и да пребивава в това, което е истинно, тогава човек не може да напредне духовно. Църковната аскеза има за цел да укрепи нашия ум. Говорим за постите и казваме, че не ядем едно, а ядем друго, но значение има не дали ще ядеш едно или друго, а да владееш себе си, да можеш да кажеш виж, това е моето решение, това е даденост, да не си разглезен, да не те погълнат останалите, а да бъдеш личност, а не някаква аморфна маса и цялото да те смачка – когато си аморфна маса, се разтваряш в нея. Вземи едно кюфте и намери къде е яйцето, къде е водата, къде е олиото, къде е лукът. Къде да ги намериш? След като всичко е било омесено и изпържено. Добре, ядеш, знаеш, че кюфтето се състои от яйце, картоф, лук, канела, сол, но можеш ли да намериш тези съставки в него? Не можеш, защото всички тези материали са се омесили и са станали нещо друго. Така е и човекът, който се разтваря и вече го няма, станал е нещо друго и дали то става за ядене е друг въпрос. Бог не иска това, защото е хула срещу Божия образ. Бог иска да съществуваш в общение заедно с другите хора, но да запазваш твоята личност. Никога да не се разтвориш, а да съществуваш както Той съществува – в общение между личности, съединени неразделно и неслитно помежду си. Такъв става човекът, който живее съединен в пълна любов с другия, защото само като личност можеш да обикнеш правилно и да съществуваш, да съществуваш ти, да съществува и другият, да дадеш възможност на другия да съществува. Следователно, за да може човек да се изцели, е много важно да придобие твърд ум, да препаше ума си, да се вдигне, да се отърси от плена на греха, да вземе ума си и да го постави на мястото му. Ако видите последованието на Кръщението - в него се подготвя войн, дори кръщаваният се нарича новозван войн Христов, който е запечатан по челото и по цялото тяло със знамението на св. кръст, носи пояс. Кръщелните дрехи са тези, които Църквата казва – бял хитон, пояс, шапка, кръст и свещ. Защо? Това носим, и когато ставаме монаси, това обличаме. Ако видите монашеско пострижение, ще видите, че едно по едно тези получаваме неща и всяко от тях има значение, дават ти пояс, обувките, скуфа, расо, всичко, а не просто обличай ги да не ти е студено! Всичко има значение. Пояс, защото си войн, и в Кръщението биваш запечатан с кръст, който е печатът на войската, която войнът следва. Бялата шапка символизира незлобието и невиността, която трябва да отличава кръщавания, както и това, че умът остава на мястото си, че човекът не е отвлечен, не е някой, който „вятър го вее”, както казал Христос на евреите: „какво излязохте в пустинята да видите? Тръстика ли, люлеена от вятъра?
Но какво излязохте да видите? Човек ли, облечен в меки дрехи? Ето, ония, които носят меки дрехи, са в царските палати. Но какво тогава излязохте да видите? Пророк ли? Да, казвам ви, и повече от пророк”. Божият човек съхранява своята персоналност по абсолютен начин. От тази гледна точка всеки плен е гря х- всяко пленяване от цигарите, алкохола, насладите, богатството, страстите е грях, защото унищожава твоята персоналност, защото зависиш от една цигара, от едно вещество, дори от един човек. Разбира се, може да зависиш от един човек, или от себе си, от твоите знания, което означава, че не си се освободил, за да съществуваш във връзка с Бога, а зависиш от хиляди неща, които реално ти отнемат свободата. Не постъпваш свободно и не владееш себе си, а си роб, но не можеш да бъдеш роб, след като си Божий образ и Бог ти е дал свобода, а ти отново си подчиняваш себе си на робството на страстите? Това е много важно и винаги трябва да си даваме сметка за него. . .
превод от гръцки
