Благодатта не само го надарила с дара на Божествената любов, но целия го украсила със златотъкани одежди (Пс.44,14). Когато Бог Слово намерил в него място за обитаване и чул боголюбивия отклик на Своя зов, то го съединил със Себе Си, преобразил го, обожил, изобразил на него Своя Божествен лик, направил го бог по благодат, изпълнил го с дарове на Светия Дух.

Както ние вече видяхме, отец Димитриос имал великия дар на молитвата. Броениците буквално се разтапяли в неговите ръце. Той казвал, че три пъти на вечер бил недалеко от нас, съединявал се с нас в молитва. Целият свят в тези часове се оказвал редом с него. Накъдето и да тръгвал, никога не се разделял с броениците. Прикован към постелята в последните години на своя живот, той вече не можел да ходи в своя любим храм и да извършва установените богослужения, да чете безкрайните поменници, съдържащи множество имена. Той започнал в ума си да навестява първо своите съселяни, после живущите в Трикале, в другите градове и области на Гърция, молил се за тях, за тези, които познавал. Вечер, в първия час след полунощ, отец Димитриос чукал в малко клепало, което пазел в дома си в шкафче близо до постелята си, събуждал презвитерата, за да отговаря тя на неговите прошения с „Господи, помилуй“.

От Бога той бил надарен още с дара на сълзите. Почти всяка молитва и литургия той извършвал с лице, обляно в сълзи. Отецът служел на Бога заедно със светиите и бивал в тези часове пределно прост: неговият ум се възнасял и той сам ставал подобен на многооките херувими.

Освен това, Бог дарувал на отец Димитриос дълбоко смирение. Той казвал, че бил последен от всички и недостоен. „Не молете Бога за мен. Аз не заслужавам това. Доколкото живея, само една вреда от мен за Църквата и за хората. Какъв плод ще принеса аз, недостойният раб? Само плач за своите грехове и молитви към Бога за целия свят.“

Хората се поразявали от любовта му към неговите духовни чеда и грижите за тях. Бесовете се страхували от неговото търпение. Денят на отеца протичал в места, изпълнени с благоухание и чудеса. „Тази вечер аз очаквам чудо.“ – можел  да се обърне към своите светии. „Помогнете!“ Нима можело светиите да не отвърнат! Може ли Бог да пребивава ням! На всеки се дава проявление на Духа за полза (1Кор. 12,7).

Ще кажем още за дарованията на отеца. Той бил приятел на Богородица, почитал я много, както и всички светии. Имал дар на разсъждение, красота на своята очистена душа. Представил се пред възлюбения от него Господ с блажена кончина, тъй като бил съсъд на благодатта, приготвен от Духа.

Страдания и скърби заради Бога

Още от младост той възжелал да стане апостол на благодатта, помощник за спасението, Божии уста. Мисионерският огън го изгарял, но го сдържали страхът и отсъствието на знания. В него намерили отклик думите на Господа: Кого да проводя? (Ис. 6,8). Но отецът с горчивина мислел: Аз не умея да говоря (Иер. 1,6). Тогава Бог го научил, колко той е длъжен да пострада за Неговото име (Деян. 9,16). Отец Димитриос разбрал и оттогава, усещайки подкрепата на Бога, непрестанно търпял страдания и скърби за Него. Каквото и да се случвало с него, той виждал в това указание по пътя към спасението за себе си лично и за други хора. Затова и искал да открива на всеки, който го слушал и насаме, и всенародно във великото събрание (Пс. 39,10). Сам не съзнавайки това, той вървял по апостолския път. Затова невъзможно било за него да пребивава в покой, но в гонения, неразбирания, болки, оставеност.

Преди всичко той страдал, тъй като неговото просветено и отзивчиво сърце разбирало, че живее в напразен и лъжовен свят, поробен от законите на гибелта и смъртта, в свят, отстоящ далече от Бога, Когото той бил длъжен да възжелае, към Когото да  извика с глас силен. Безсловесната твар съвкупно стене и се мъчи досега (Рим.8,22). Представете си колко е тежало на човек, очистил се и украсил себе си в Бога, с чувствително сърце и просветен ум.

Отец Димитриос бил човек прост и малограмотен. Неговият наставник – Божественото желание – го научило „да страда и страдайки да помни за този, който отпаднал от славата и свободата, променяйки славата на плен“. Навярно той никога не бил чел за това. Но говорел със свои думи: „Зова,зова, не чува…А ти призови така: „Господи, помилуй!“ Тези слова ще влязат в Неговите уши, почуквайки, ще достигнат до Неговото сърце…ще настъпи покаяние, ще потекат сълзи от очите…ще дойде Христос. Ти ще почувстваш покой и сладост в душата.

Когато този свят човек се молел на Бога за прошка, изглеждало сякаш неговото сърце се разкъсва. С вопли търсел той благодат, целият измокрен от сълзи. „Трябва да се измориш, за да получиш въздаяние“. Този всекидневен труд отец Димитриос Гагастатис извършвал с упование за спасение и с дръзновение славословел Бога. Цялото небе се помествало в него единия. Цялото небе се осветявало и отблясъците се докосвали до тебе. Пред тебе се разкривало небесно зрелище, скрито в чистата детска душа на батюшката. Когато той се изповядвал, то можело да помислиш, че пред тебе стои най-големият грешник. Но те обхваща трепет и сам не желаейки това, ти усещаш себе си като Предтечата Иоан, полагайки своята ръка на неговата глава, както Кръстителят – на главата на Христос.

Да се страда е необходимо. Иначе е невъзможно. Той страдал, за да очисти своето сърце и да придобие Бога – ето това било основанието на неговия духовен път. Бяхме непразни, и се мъчехме, и родихме духа на твоето спасение (Ис. 26,18).

Другата цел на страданията на отец Димитриос била любовта към паството. Към чадата, които той носел в утробата си и вземал на своите плещи, в своя ум. Беден духом, той свидетелствувал за евангелската истина с примера на своя живот, сам бивайки живо евангелско послание, книжник, научен от Царството Небесно (виж Мт. 13,52), учител на това, което сам бил изстрадал, молитвеник, отрекъл се от себе си, много страшни неща претърпял заради Него (Флп. 1,29)  и молещ се усърдно за народа Божий.

За тези хора отчето служел безконечни литургии, стоейки на стража, сякаш друг Авакум, и преобразявайки се, се превръщал в херувимска колесница, по думите на пророк Иезекил, често извършвайки четиридесятница и много пъти на ден препрочитайки своите поменници, издигайки имената вписани в тях към небесния жертвеник. Падайки ничком, той възнасял духовните си чеда към края на ризата на Господа. Какви трудове, какви сълзи, какви скърби!

Но, разбира се, не по-малко му се случвало да страда, за да успокои разтревожените сърца на вярващите, да разреши техните проблеми, да защити бедните, сиротните, да оправи всичко и за всички. Той бягал на помощ на всеки човек, за всичко считал себе си отговорен. Той казвал на себе си: „Побързай, отец Димитриос, пак дяволът се е заселил в нашето село“, взимал своята патерица и до вечерта не се прибирал у дома си. Кога да спи? Как да седи на едно място? Той бил стопанин на дома, в селото, в душите, той раздавал щедро себе си на всички, за всичко виновен, сякаш беше грешник.

Той се сърдел на себе си, когато забравял нечии имена по време на молитва и тогава шептял: „За здравето на началника на автобусната станция…този доктор..“, всички тях потапяйки в бездната на Божието милосърдие, поемайки на своите плещи тяхното бреме. Той не само се молел, но непрекъснато изтощавал себе си на молитва, топял се. При мен ежедневно се стичат хора, грижа за всички църкви (2 Кор.11,28), горял за всички.

А колко мъчения и гонения той претърпял! Ние знаем за неговите постоянни страдания – за разприте между познати и чужди хора, за смъртите, които той преживял, за хулите от враговете на Православието, които понесъл заради това, че бил истински апостол Божии.

Излишно е да се говори и за дългите мъчения, които той изпитвал от своите болести, и за търпението на Иов в последните му дни, когато вече никакви лекарства не можели да облекчат неговите страдания. Цялото негово тяло било една незаздравяваща язва. Така във всичко той успял да се уподоби на светиите. Немощта на плътта придавала сила на неговата душа, и тя свидетелствувала за силата Божия.

„Тайнство странно“

Животът и наставленията на отец Димитриос били прости и обикновени. Той сам бил човек негорд, кротък, благороден, мек, деликатен, с чувствителна душа, внимателна мисъл, с приветливи слова. Леко се въодушевлявал, радвал се, с много хумор разказвал за всичко, създавал около себе си топла, приятна атмосфера.

Той се грижел за това, да удовлетвори всички, да не подведе никого, да не постави в неловко положение, избягвал да съди, оправдавал или прикривал хората и техните постъпки. Той говорел много, ако предметът на беседата не бил празен, неговите слова откривали красотата на неговата собствена душа. От общуването с него хората си отивали изменени, пълни с мисли, които преобръщали всичко вътре в тях, на тях им се предавал този огън, който Бог разпалил в душата на отец Димитриос. Отецът култивирал душите на хората.

Неговият вътрешен живот, скрит от човешкия взор у Бога, бил непостижим за нашите объркани помисли и разсъждения. Ако той не извиквал осъждане по нашите човешки критерии, то, в крайна сметка, на него гледали с недоумение, защото неговият живот бил по човешки егоистичен и безполезен. У „духовни“ хора отец Димитриос пораждал съблазън, сред невярващите минавал за безумец. Но ако неговият живот не бил юродство заради Христа, то и сам той не би станал човек Божий, но личност обичайна, разбираема и приятна за душевните хора (1Кор.2,14).

В него действало живо тайнство. Той ходеше сред нас, но неговият живот протичаше на небесата (Флп.3,20). Той живееше в друг свят. Гледайки на него, ние виждахме само обвивката, зад която се криеше тайна. Иначе не можеше и да бъде, тъй като отец Димитриос не беше способен да приеме духа на този свят. Надарен с ум Христов (Виж:1Кор.2,16), той имаше различен от нас дух и мироглед. Затова хората не го разбираха.

Как по човешки може да се обясни това смирение, с което той говореше за себе си, преразказвайки възвишените слова, които хората произнасяли по негов адрес, откривал опита на своя духовен живот и пътят на възхождане на неговото сърце? Как с един само човешки поглед можело да се прозре огъня, възпламеняващ неговата душа и правещ я неудържима и „безумна“? Как е можело изказванията на отец Димитриос за сатаната да не извикат съмнение у тези хора, които никога не са се борили против духовете на злобата поднебесна (Еф.6,12), а единственото, което знаели, били техните собствени страсти, причиняващи болести на техните тела?

Смиреният свещеник с кротост слушал риканието на мисления лъв (Виж. 1Петр.5,18), който го изкушавал с изкушенията на преподобния Антоний Велики. Когато той се приближавал към него и го тласкал към грях, смирението на батюшката разрушавало неговите намерения.

Освен това отец Димитриос се държал твърдо, непримиримо, неотстъпчиво и неподкупно сред хора, колебаещи се и съобразяващи се с този век (Рим.12,2). Когато срещу него се опълчвали врагове и хора, опасни за Църквата и нацията, той ловко заобикалял острите ъгли и всичко си отивало на своето място. Приятелите…и искрените (Пс.37,12) му викали: „Какви ги извърши! Нима не е достатъчно това, че ти си изкуфял, а сега искаш и нас да подлудиш и да причиниш неприятности на нашето село. Добре, но поне за себе си помисли!”

А той предпочитал несгодите и вечер бягал в пещерите. Там, коленичейки на хладния под, той издигал ръце и призовавал Бога за свидетел и помощник. Към такива принципи и строгости той се придържал и по отношение на осветскостяването на своето паство, и по всички църковни въпроси.

Особено си заслужава да се говори за неговата всепоглъщаща любов. Повтарям, че той имал огромна любов към паството, бил много близък с народа, щадял хората, жалел ги, винаги разтваряйки своето сърце за общуване. За децата – карамелени бонбони в ръцете, за бедните – монети по сто и петстотин драхми. Той се интересувал от много неща – библиотеки, културни мероприятия, той навестявал енориарши, дарявал им подаръци, пишел писма. Но никой не разглеждал неговото присъствие като обществена деятелност. То било винаги органично, естествено. В действителност неговият истински живот протичал вън от това, в тишината и покоя на Небесата, сили му давал неговият мистически живот в Христа.

Той имал голямо многодетно семейство и заедно с това бил аскет и подвижник, живеел с Бога, „отдалечил се от житейските красоти“ и „пребивавал в своето сърце, което било у Бога“. В света за него не останало нищо, освен добродетелите на уважаваните от него хора и светии, които той усвоявал в себе си с много внимание. Той никога не си почивал, но бягал от един манастир в друг, от една светиня към друга, проявявайки по този начин своя отказ от света и общуването с всички светии (Еф.3,18).

В действителност той живеел с Бога и със светиите, с Него говорел през нощта в сънищата си, през деня в своя ум. Той живеел заедно с архангели и светии, просто и естествено. Неговият брак бил благословен от архангелите. Друг път той изпросил „благословение“ от свети Николай да разгони безпорядъчните тълпи въстаници, биейки ги със своята тояга. Веднъж той поискал от свети Георги отново да избликне пресъхнал извор и когато водата заклокочила, то казал просто: „Свети Георги, благодаря ти, благодетелю наш!“ Той при никакви обстоятелства не оставял четенето на акатиста на свети Нектарий Егински. Неговите духовни беседи с Богородица не прекъсвали никога. Заедно с Нея той ходел по пътя, с Нея живеел, връщал се в дома си и бил навсякъде.

Сън, бодърствуване, очи, думи, мълчание – всичко участвало в неговото общение с Бог. Неговият живот протичал в мистическото Тяло на Църквата, в Царството Божие. Виждайки видимото, постигайки невидимото (Виж: Рим.1,20).

Той се грижел за всичко, което се намирало в селото и зад неговите предели, искал всичко да напълни със знаци за присъствието на Царството Божие. Когато той съпровождал човек през селото, разказвайки за светините, можело да си помислиш, че редом с теб е възкръснал пророк или друг библейски персонаж.

Някой си му казал: „Ти напълни нашето село с кръстове и икони. Можем да устроим тук манастир?!“ Но той знаел какво ще остави след себе си. И поставил Яков паметник на мястото, на което му говорил Бог (Бит.35,14).

Нима можели хората да оценят това? Нима би било тогава това тайнство на Царството Божие? Нима би бил той странен и човек не от този свят (Ин.8,23)? В отец Димитриос всичко се измервало с вечността.

„Стълпописание“ (вместо епилог)

Някои псалми на Давид имат подзаглавие: „столпописание“. Нужно било тях дълбоко да издълбаят на повърхността на колони и стълбове и в хорските души, за да не забравят те за чудесата Божии. Тези псалми, сякаш възхвала на Бога, оставали в сърцата. Такова стълпописание ни е оставил Господ. Там, където се упокои очакващият тръбния глас отец Димитриос, звучи песен към Бога, защото е скрит свят човек.

Когато погребвали отец Димитриос, по-точно когато служели чина на погребението над честните негови останки, в тълпата се чуло: „Той е като свети Нектарий!“ Нима само като него? Не, като всички светии.

„Когато аз заема там моето място, то ще идвам при вас и ще помагам  – казвал той преди смъртта си. – Как ще забравя аз своите духовни чеда!“

В последните дни, в непоносими мъки, той се стараел да остане без движение, съсредоточавайки се изцяло в това да посвети себе си на Бога. Всички мислели, че той спи и понякога, когато идвали посетители, бутали го, за да го разбудят. Как се разстройвал той тогава! Само на някои той неясно говорел: „Какви предмети, какви песнопения…Като нещо, което аз някога вече съм виждал и чувал, но безкрайно по-добро. Висшо…“

О, отец Димитриос, тогава ти си гледал в „там“! Сега оттам погледни на нас. Послушай какво се казва в Свещеното Писание: „Мой е Галаад и мой е Манасий“. Негов си и ти. Така ще побързаме и ние да се направим Негови. Ти помниш как веднъж вечер, на „Слава“ на хвалителните стихири на утринната служба ти си хванал за ръка съслужещия с теб свещеник и вие сте дали разпореждане на певците вместо установения по устав богородичен да изпеят тропара на светеца, който ви бил посетил.