Смисълът на страстите и Възкресението
Април 10, 2015 in Беседи, Начална страница
Автор : митр. Атанасий Лимасолски
В Църквата не само възпоменаваме историята, която се е случила преди две хиляди години. Тези вълнуващи събития там се появяват в съвсем друга светлина. Празниците имат дълбоко духовно значение в живота на Църквата. Опитът на светиите показва, че събитията, които се случват в земната Църква, имат пряка и органична връзка с небесната Църква на Бога, Църквата на Ангелите и светците. В тези изключителни дни ние сме призовани да участваме в благодатта и да станем съучастници в събитията, които се разгръщат пред нас.
Но, за да можем да се приобщим към тези събития, е необходима подготовка, трябва да знаем какво точно се е случило в тези дни. Ако ходим неподготвени на богослужения, без да разбираме нищо, ние сами се ограбваме. Може би, когато видим Разпятието или Плащаницата, нещо ще отекне в сърцата ни, но реална причастност на случващото се е възможна, само ако се подготвим. И как да се подготвим? Ако в тези дни бъдем съсредоточени и не се разсейваме от хиляди неща, ако посещаваме всички богослужения, ако се молим, ако четем, ако искаме от Бог в молитвата си и ние да почувстваме нещо, то тогава със сигурност Всещедрият Бог и Отец наш ще ни даде исканото. За да остане в нас усещането за страданията Христови, за да не роптаем, когато се сблъскваме с трудности, за да слезем от небето на земята и разберем, че това е нашият път в този свят. Ако искаме да следваме Христос, ние ще минем през две ужасни неща: първо – отхвърлянето на светския успех, на второ място – доброволното приемане на нашето страдание. Длъжни сме да разберем това. Ние не търсим светско благополучие и признание, така че не трябва да се изкушаваме, когато светът ни отхвърля, когато се сблъскаме с болка, страдание, необходимост от жертва – всичко това е необходимо за нас, за да следваме Христос, за да имаме любяща връзка с Него.
В събитията на страстите Христови централно място заема Самият Христос. Всичко, което Христос е претърпял заради нас – оплюването, плесниците, поругаването, тръненият венец, жлъчката – всичко, което Църквата така подробно описва, е нужно не за да съжалим Христос, но поради това, че то ще ни помогне да Го обикнем. За да ни покаже как Христос ни обикна и за да насърчи нашето сърце да Го възлюби. За да може, пребивавайки в любов към Него, да се спасим и вечно да живеем с Него. И така, страстите Христови са причина не за печал, а за спасение. Така също и Кръстът Господен, с който е умъртвен Христос, е станал живототворящ, станал е символ на живота, спасението и радостта и, по този начин, е престанал да бъде оръдие за убийство и проклятие, какъвто е бил преди това. Сам Бог го нарича знамение на Сина Човечески.
Когато гледаме иконата на Разпятието, виждаме, че Христос е изпълнен със свято достойнство: очевидно е, че е отишъл на страдание доброволно, че Той е Господар на случващото се, а не жертва на съдбата и на човешката злоба. Христос е Цар на Славата, свещенодействащ в Тайнството на спасението на човека чрез страданието и Кръста и даряващ възкресение. Разбира се, ако някой погледне на Христос и Неговото страдание по човешки, то той ще се изпълни с жалост. Вместо това Църквата ни представя Богочовека Христос, който спаси човека. Христос не е пълна с жалост жертва на човешката злоба. Той, както Велик Архиерей, принесе на Бог Себе си, станал жертвоприношение и отворил ни вратата на рая. Църквата, когато изобразява Христос, Богородица и светиите, ни показва не само обстоятелствата и историята на събитията, но заедно с това ни предава и това, което се подразбира, тоест това, което не е видно – самата същност. Да, Христос е на Кръста, Той страда и умира. Но Кръстът би бил най-накрая напълно печален и човешки, ако не беше последвало Възкресението. Ето защо, в края на краищата, Кръстът се премества настрани, а на преден план излиза Възкресението. Всяка неделя Църквата празнува не разпятието, а Възкресението. Именно то е основа и център на Църквата. Основавайки се на Възкресението, Църквата живее целия свой живот. Възкресение — денят на Възкресението; именно то определя целия неделен празничен кръг и всичко останало в Църквата.
Христовото Възкресение се повтаря като празник в Църквата всяка неделя. Нито Рождеството, нито Кръщението, нито Разпятието, а Възкресението е основата на Църквата. Ако Христос не е възкръснал, тогава, както казва ап. Павел, напразна е нашата вяра, напразни са нашите трудове, защото човек би останал пленник на смъртта (вж. 1 Кор. 15:17).
И така, Възкресението ни е освободило от смъртта, но какво на практика означава това за нас? Ние казваме „с кръста дойде радост за целия свят”, „Като видяхме Христовото Възкресение, да се поклоним на светия Господ Иисус, Който едничък е безгрешен”. Какво за нас означава Христовото Възкресение и какво променя то в обичайното ни всекидневие. Възкресение Христово означава Царството Божие, означава друг живот, така и ние да ходим в обновен живот (Рим. 6:4); както пеем в канона на Възкресение, новият живот възсия от гроба. Ние, като чеда на Църквата, трябва да живеем тази реалност на новия живот во Христа. Не можем да живеем все едно сме роби на смъртта и тлението. Животът ни не може да е живот, затънал в изпаренията на ада. Разбира се, ние задължително ще изпитаме много трудности в живота, много печал и борба. Каквото и да правим за нас е невъзможно да избегнем чашата на страданията. Главното е каква полза ще извлечем от тях, как ще я изпием – ругаейки или славословейки.
Макар че живеем в Църквата, молим се, пеем, четем, явно често не ни достига тази пасхална радост, защото не сме се освободили от нещата на този свят. Все още сме привързани към този свят и ни занимават човешките дела. Не сме надмогнали човешкото, не сме схванали този дух на християните, които са казвали:защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим (Евр. 13:14). Има хора, в чието сърце можем да видим живото присъствие на Христос. Това не ги прави безчувствени и безразлични, те участват в живота на света така, както и останалите, но имайки в себе си вечния живот и друго състояние на духа. Усещането на вечното Царство Божие не ни позволява, не ни дава да се задушим, защото знаем: всичко човешко е преходно. Нищо не остава, само Христос остава вовеки. Ако човек живее така, той възприема всичко случващо се с истинско достойнство.
Христос отвори вратите на ада, съкруши нейните ключалки и вериги и всичко, което ни държи вързани, освободи ни от греха. Робство е всичко, което ни държи в плен на този свят. Ние не презираме този свят, а го използваме като такива, които не го ползват (вж. 1 Кор. 7:31). Тоест ние използваме този свят, но не биваме използвани от него. Използваме всички радости, всички благословения, които Бог ни дава чрез този свят, всичко добро и радостно, но ние не сме раби на този свят. Христос ни е освободил от робството. И само когато се освободим от оковите на света, действително ще можем да влезем в радостта Божия.
Действително е трагедия за християнина вместо радостта на Господнето Възкресение да живее под сянката на унинието от обичайните несгоди на човешкото съществуване. Бог ни дава такъв дар, а ние не го вземаме, оставаме нещастни и дребнави хора. Бог ни предлага свободата на Възкресението, а ние не я вземаме, не я използваме, въпреки че в нея ще открием смисъла на нашия живот и ще се почувстваме докрай свободни и радостни.
Христос е казал: и радостта ви никой няма да ви отнеме (Ин. 16:22) – т. е. никой няма да може да ви вземе радостта; това не е радостта, която дава света, а радостта Христова. Ако не изпиташ болка, то няма да се отскубнеш от този свят, за да вдъхнеш кислорода на Христовото присъствие. Христос ти дава радостта на Възкресението, за да вдишаш въздуха на свободата, а ти си отишъл и си направил от него въглероден двуокис. Христос те е направил царски син, а ти си отишъл, станал си роб и пасеш свине, защото макар и да си бил поканен, не си приел поканата за Христовата вечеря. Това е видно в Църквата. Ние сме поканени да живеем в двореца на Христос, като истински царски синове, а грехът ни прави роби, дреболиите ни правят нещастни, не разбиваме тези окови, за да се отскубнем навън и да кажем, че не искаме това робство. Не искаме да живеем в Божията свобода, която ще направи живота ни в този свят радостен.
Възкресението на Господа придава смисъл на целия ни живот, само благодарение на светлината от Възкресението можем да разберем и издържим това, което става около нас, да му противостоим и да търпим преди всичко себе си, след това нашите братя, огорчаващи ни със своите слабости така, както ние огорчаваме тях. Ние сме призвани да се поддържаме взаимно: Понасяйте един другимо теготите, и така изпълнете закона Христов (Гал. 6:2).
източник: православие ру
