Православната духовност е христоцентрична и църквоцентрична. Това означава, че човекът се осве­щава и спасява чрез Богочовека Христос, живеейки в Църквата, която е благословеното Тяло Христово. Христос не съществува извън Светата Троица и из­вън Църквата. Затова, живеейки в Църквата, която е лечебница, ние можем да се излекуваме.

Приобщаването към нетварната Божия благодат и споделянето на църковния живот става посредством тайнствата и аскезата (подвига). Чрез тайнствата в сърцата ни идва нетварната благодат и енер­гия Божия. Чрез подвижническия живот ние едновре­менно подготвяме почвата за терапевтичното, спа­сително действие на благодатта в сърцето и съхра­няваме божествената благодат, която получаваме чрез тайнствата.

В своята книга за живота в Христа св. Николай Кавасила пространно изяснява, че възраждането на чо­века се извършва чрез тайнствата и че за това е необходимо и собственото ни съдействие (συνέργεια). Той пише: “Животът в Христа, от една страна, ни е даден от Бога, а от друга е плод от нашия труд; така той е чисто Негово дело, но и дело на нашата ревност“¹.

Божията енергия се преподава чрез тайнствата. Кръ­щението дава на човека битието и ипостаста спо­ред Христа, Миропомазването усъвършенства новорождението, давайки му начален тласък, а божестве­ната Евхаристия поддържа и продължава придобита­та жизненост и здраве.

“Кръщението дарява битие и изобщо ипостас в Христа, защото, приемайки мъртвите и тленните, то пър­во от всички тайнства ги въвежда в живота; Помазанието с миро усъвършенства новородения, влагайки в него подобаващата на този живот енергия; докато божест­вената Евхаристия съхранява и поддържа този живот и това здраве; тя дарява Хляба на живота, за да бъде запазено придобитото в Кръщението и Миропомазването, и за да останат живи новородените”².

Ако Божията енергия се преподава чрез тайнства­та, то съдействието, отговорът на този велик дар, се проявява в нашето усърдие и ревност. Така Бог действа (ένεργεΐ), а човекът съдейства (συνεργεΐ). Необходим е, следователно и нашият собствен под­виг, за да запазим Божията благодат. Николай Кавасила говори и за това в цитирания по-горе труд. Дори посвещава на тази тема отделна глава: “Как да запазим полученото чрез тайнствата“.

Изобщо значението на тайнствата, чрез които получаваме Божията благодат, е наистина голямо. Отново Кавасила казва: “И така, чрез тези свещени тайни, като пред някакъв прозорец в мрачния ни свят влиза Слънцето на правдата, като умъртвява този ус­тремен по стихиите на света живот и възкресява онзи надприродния; и Светлината на света побеждава све­та, за което говорят и думите: “Аз победих света” (Йоан 16:13), въвеждайки вечния живот в това смъртно и преходно тяло”³.

За обвързаността на тайнствата с подвига гово­рят всички светци на Църква. Бих искал да се спра по-подробно на казаното по този повод от св. Григорий Палама.

Като начало св. Григорий подчертава, че тайнст­вата се наричат така, защото не са нещо видимо, а са духовни и неописуеми. Затова, когато някой пристъп­ва към тайнствата, той трябва да има предвид не само видимото с телесните очи, но и това, което не е видимо и е духовно.

„Тайнствата се наричат така, защото са не просто видими, а са нещо духовно и скрито; затова Господ е казал: “Духът е, който животвори; плътта нищо не ползува” (Йоан 6:63); ако гледаш само видимото, няма да получиш никаква полза; ако пък гледаш духовното, т.е. ако гледаш духовно на този предложен хляб, то приобщавайки се, ще бъдеш оживотворен”⁴.

По-нататък св. Григорий казва, че само Кръщението не е достатъчно, а е необходимо и спазване на Божиите заповеди, т.е. подвижнически живот. При това подвижническият живот не е само животът на мо­наха, а изобщо изпълнението на заповедите Божии. Нашето усърдие в изпълнение на Божиите заповеди е подвиг в Христа. След Възкресението Си Христос казал на Своите ученици: “И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал” (Мат. 28:19-20).

Видно е, че апостолите трябвало да учат народите, първо “като ги кръщават”, а после “като ги учат да пазят” преподадено­то. Затова св. Григорий подчертава, че не е достатъчно само Кръщението, за да направи човека ученик на Евангелието, а е необходимо и изпълнение на Хрис­товите заповеди.

Св. Григорий Палама е един съборен, вселенски бо­гослов и отец на Църквата. Изобщо, всички отци са съборни (καθολικοί), защото не са били едностранчи­ви във възгледите си и изолирани в позициите си. От­ците не превръщали в абсолют нито една от състав­ните части на истината, пренебрегвайки останали­те; на тях било присъщо духовното равновесие именно защото били възродени от Светия Дух. “Съборността” на св. Григорий Палама намерила израз в неговата позиция спрямо разпространените по това време относно тайнствата и аскезата еретически възгледи, които извращавали духовния живот.

Първият възглед бил присъщ на месалианите, древ­ните еретици, чиито заблуди се възродили във вре­мето на св. Григорий. Според тях тайнствата на Църквата – св. Кръщение и божествената Евхаристия – нямат толкова голямо значение в спасението на човека. Твърдели, че само умната молитва съеди­нява човека с Бога, че именно тя, а не животът в тайн­ствата очиства човека и го довежда до обожение. Ме­салианите освен това учели, че в сърцето се намират едновременно и Божията благодат, и сатаната. С други думи, месалианите преувеличавали исихасткия жи­вот в ущърб на живота в тайнствата на Църквата.

Един друг еретически възглед, идващ най-вече от Западното християнство, бил изразяван по времето на св. Григорий Палама от философа Варлаам, с кого­то големият светогорски светец влязъл в спор. Вар­лаам придавал решаващо значение на живота в тайн­ствата на Църквата, отричайки исихасткия живот; обявявал се против исихазма и всичко, свързано с умната молитва. Главното за него било участието в св. тайнства на Църквата. Варлаам говорел и за молит­вата, но твърде абстрактно и схоластично. Той под­чертавал преди всичко, че благодатта е тварна и че богосъзерцанието е всъщност съзерцание на тварна светлина. Варлаам по принцип презирал исихастите и коментирал с насмешка исихастката традиция на Църквата, която е основа на догматите и живота на всички св. отци.

Св. Григорий Палама се борел едновременно и с двата възгледа. Той твърдял, както твърди и Църквата, че всяко преувеличаване на един аспект от учението и недооценяването на друг, представлява отклонение от православния живот и следователно – отдалечаване от спасението. Подчертавал, че за изцелението на човека и, следователно, за нашето спасение е необ­ходимо съединение на живота в тайнствата с подвижническия живот. Спасителният живот в тайнс­твата е безсмислен без исихасткия живот като пред­варително условие. Исихасткият живот извън св. тайнства на Църквата също е безсмислен.

Според светогорския светец, следователно, изце­лението на душата се достига посредством светотайнствения и исихасткия живот. Извън това съединение не може да има православен живот и православно богословие.

В много от своите беседи св. Григорий говори  за голямото значение на църковните тайнства. В една от тези беседи той учи, че Христос освещава ипостаста на всеки човек и му дарява опрощаване на грехове­те “чрез божественото Кръщение, чрез съблюдаване на Заповедите, чрез покаянието, което Той е дарил на пад­налите, и чрез причастието с Неговото тяло и кръв“. Двете главни тайнства на Църквата – Кръщението и Причастието – заедно със спазването на Христо­вите заповеди, донасят опрощение на греховете и ос­вещават човека. Чрез Кръщение Христос става ба­ща на човешкия род, а чрез Причастието – майка. Св. Григорий използва едно сравнение, като казва, че Хрис­тос ни “ храни както любящата майка кърми и с двете си гърди своите деца”. И по-нататък той развива тази аналогия като сравнява с гърде на кърмещата майка двете централни и основни тайнства: св. Кръщение и св. Причастие.

В друга беседа той отново говори за силата на тези две тайнства на Църквата. Христос приел човеш­ко естество и затова също като нас имал душа и тя­ло. Чрез тялото Си Той претърпял страдания, смърт и погребение, а после възкръснал от мъртвите и по такъв начин ни предал да извършваме безкръвната жертва и да ползваме плодовете на спасението.

“Виждате ли, че родът и сродството Христови не произлизат по естество, а по благодат и по закона на благодатта?… Защото всеки, който се е кръстил в Хрис­та, се е облякъл в Христа, според Павел, бидейки чедо на други по естество, става свръх-естеството чедо на Хрис­тос, побеждавайки по такъв начин естеството, подобно на Неговото безсеменно въплъщение от Духа Свети и Приснодева Мария”⁵.

Със слизането в ада с душата Си и с излизането Си от там Той й предал вечна светлина и живот, и в знак на това Той дарил на всички ни тайнството на св. Кръщение, така че, “чрез него получаваме спасение, чрез това тайнство се обожава душата и тялото, и се възприемат семената на вечния живот”. Душата и тяло­то се освещават в двете Тайнства, и от двете зави­си нашето спасение.“ В тези две Тайнства се съсредоточава всичко, което представлява спасението – цялото Богочовешко домостро­ителство”.

И така, очевидно е, че св. Григорий категорично об­вързва спасението на човека със светите тайнства на Църквата. Той не ги подценява, както правели месалианите и евхитите, а напротив, считал ги за сре­доточие на духовния живот. В много от своите бе­седи той подробно се спира на всяко от тях.

Но св. Григорий също толкова определено твърди, че тайнствата трябва да бъдат съединени с подвижническия живот на Църквата. В противен случай бла­годатта чрез тайнства действа не за спасение и изцеление, а за осъждане. Затова наред с учението 3а тайнствата св. Григорий говори и за исихастки жи­вот.

Благодатта чрез тайнствата обилно се дарява на тези хора, които по съответния начин са станали го­тови за нея. Ние сме напълно недостойни за този дар, но Бог ни прави “от недостойни” – “достойни”. Необ­ходимо е обаче и ние да съдействаме чрез покаяние.

“Ние правим себе си достойни покаяние, де­лото на покаянието се приближаваме към можещия да сътвори достойни от недостойни”^6[1].

За да потвърди тази истина, св. Григорий привежда примери от Стария Завет. Когато евреите приближили обетованата земя, те се отдали на греховна похот, и не се възползвали от “дадените им образи на тайнства”. Затова Бог ги оставил и те не влезли в земята на обещанието. Същото ще стане и с христия­ните. Светото Кръщение и всички следващи тайнства няма да ги избавят от вечно осъждане, ако “живе­ят неразкаяни и непочитащи Божиите заповеди”.

В друг откъс той казва, че Св. Дух, единосъщен на Отца и Сина, Сам “идва и си отива”. Той пребивава с разкаялите се грешници и не си отива от тях, а се отдръпва от неразкаяните грешници, както станало със Саул, който се лишил от Божията благодат. Затова този, който участва в тайнствата, трябва да жи­вее покайно.⁷

Както пише св. Григорий, подвигът се състои в то­ва, да живеем т.нар. исихастки живот, което е способ за излекуването на човека. Представяйки св. Богоро­дица като образец на исихасткия живот, св. Григорий говори подробно, че цел на човека е достигането на обожение, общение и единение с Бога. Това се постига чрез старание да се умъртвят (плътските) разсъдък, чувства, въображение и тщеславие, чрез съсредоточа­ване на ума в сърцето, и чрез сърцето умът да се из­дигне към Бога. Така всъщност благодарение на тайн­ството Кръщение, човекът е един “новороден младе­нец”, надарен със скрита мъдрост, който ще се проя­ви впоследствие като действена мъдрост. Възроде­ният чрез св. Кръщение човек възприема сила, за да стане причастник на славата на Сина Божи, само ако наистина живее новия живот и изпълнява евангелс­ките заповеди.

Изложеното до сега ясно показва, че съединението на тайнствата и аскезата е задължително. И това е учение не само на св. Николай Кавасила и на св. Григорий Палама, а предание на Православната църква. Всяка духовност, която не се основава на тази основа, не е православна. Иначе казано, чрез тайнствата Божи­ята благодат действа в съответствие с това състо­яние, в което се намира нашата душа. Така благодат­та Божия очиства едного, другиго просветлява, тре­ти обожава. Благодарение на това православният християнин прекрасно осъзнава връзката между тайнствата и степените на духовния живот. От­тук е очевидна и връзката между тайнствата и ас­кезата.

Църковното предание говори изразително по този въпрос. Бих искал да разгледаме два примера: едини­ят се отнася за Кръщението и аскезата, другият – св. Причастие и аскезата.

Кръщението в древната Църква е било предшест­вано от период на подготовка, за да могат оглашените, доколкото е възможно, да пристъпят достойно към “въвеждащото в Църквата тайнство“ на св. Кръщение. Както показва богослужебната традиция и творенията на св. отци, имало два типа оглашени. Първият включвал по-подготвените, които били приели вярата, но още не били кръстени и затова учас­твали частично в църковните молитви след като по­лучели благословението на иереите. Другият тип обе­динявал по-малко подготвените – слушащите. Те стоели в църковния притвор до четенето на Св. Пи­сание, а след това трябвало да напуснат храма. Поня­кога оглашените от по-горния чин заради някоя своя постъпка отново попадали във втория, по-нисък чин. В това се състояла пастирската грижа 3а оглашени­те и Църквата обръщала сериозно внимание на това.

Показателен е способът за приемане на нови чле­нове на Църквата, според определението на Втория вселенски събор.

Съгласно правилото, в първия ден, след четенето на специални молитви, приеманите започвали да се на­ричат християни; на втория ден ги причислявали към чина на оглашените; на третия ден четели заклина­нията, след което ги учели на основите на вярата, т.е. оглашавали ги, след това им позволявали да стоят в църква, 3а да слушат Писанието, и накрая ги кръщава­ли. Ето правилото: “В първия ден ги приемаме като християни, във втория – оглашени, сетне в третия ги заклинаме с трикратно духване в лицето и ушите, и по такъв начин ги оглашаваме и ги караме да остават в цър­квата и да слушат светото Писание; подир това вече ги кръщаваме” (Правило 7).

Цитираното правило на Втория вселенски събор наред с учението на св. отци и църковната практика удостоверява, че оглашението не е било само теоре­тично запознаване с основите на вярата, а е в пълна мяра литургично и терапевтично действие. Това е особено добре откроено в Огласителните поучения на св. Кирил Иерусалимски. Свети Кирил предписва на оглашените да се изповядват преди Кръщението: “Настоящето време е време за изповед”. След това той ги насочва да преминат през заклинания, които се че­тели постоянно: “Заеми се със заклинанията”. Накрая той ги подбужда да изучават вярата: “Бъди прилежен кът оглашението и помни прочетеното”. Всички тези способи служели на оглашените pа очистване на сър­цата им. “Покажи в подвига сърцето си очистено. Очис­ти своя съсъд, 3а да възприеме повече благодат” – насто­ява св. Кирил.

Оглашението продължавало от една до три годи­ни. Имало, разбира се и по-особени случаи, когато то­ва време се съкращавало. Първият вселенски събор пос­тановил: “За оглашаването е потребно време и подир кръщението е нужно по-дълго изпитание”.

Времето на аскезата продължавало и след Кръще­нието. Това означава, че след като се кръстели хрис­тияните били длъжни да изпълняват Божията воля, както посочихме по-горе. Освен това, ако някой от кръстените паднел в тежки прегрешения, от които ставало очевидно, че вече не е жив член на Църквата, то естествено, той отново попадал в разреда на ог­лашените. Над такива хора не се извършвало отново тайнството Кръщение, но във всеки случай им се налагало отново да преминат през етапа на покаяние­то. Църквата определила четири степени на покая­нието. Към първата се отнасяли “плачещите”, кои­то стоели извън храма и просели за милост христия­ните. Към втората се отнасяли “слушащите”, кои­то оставали на божествената Литургия до четене­то на Писанието и след това излизали от храма, заед­но с оглашените. Към третата степен принадлежа­ли “коленичещите”, които оставали в храма в продължение на цялата Литургия, но стояли на колене. Към четвъртата степен били причислявани “присъства­щите”, които стоели заедно с верните до края на Ли­тургията, но не се причастявали. Накрая, след като преминели последователното през тези степени, те били допускани до пречистите Тайни на тялото и кръвта Христови. Описание на степените стъпка по стъпка четем в правилата на Василий Велики.

“ Волен убиец и покаял се отпосле нека двадесет години бъде без причастие със светите тайни; а тия двадесет години се разделят по следния начин: четири години трябва да плаче, стоейки извън вратите на молитвения храм и молейки влизащите в него верни да се молят за него, като изповядва престъплението си; подир чети­ри години нека бъде приет в числото на слушащите пи­санието и с тях да излиза от църквата в продължение на пет години; седем години да се моли и излиза с припада­щите, а четири години пък да стои само с верните, но без да се удостоява с причастие. Подир като се изпълни всичко това, нека се причасти със светите” (Правила на Василий Велики, 56).

Цялата тази последователност се крепи на църковните канони, защото грехът се разглежда като болест и отпадане от общението с Бога. Грехът най-вече и преди всичко е помрачаване на ума, и съответно – по­каянието е лекуване и просветляване на ума. Когато св. Василий Велики определя срок за отлъчване от бо­жественото Причастие, той прави заради лечение­то на падналия в грях човек. Ето защо светителят афористично отбелязва: “Изцелението се определя не от срока, а от начина на покаяние“. Очевидно аскезата е необходима, както преди Кръщението, така и след него.

Същото се отнася и за св. Причастие, за приема­нето на св. Тайни. Преди св. Причастие е потребно усилие и духовен подвиг. Св. Николай Кавасила, пояс­нявайки думите на Христос: “Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и ко­ято ще ви даде Син Човечески” (Йоан 6:27) и тези на апостол Павел: “Който не иска да се труди, не бива и да яде” (2Сол. 3:10), говори за труда, който предшества св. Причастие. Ако заради тленната храна се изисква труд с пот на лицето, колко повече е потребно и за св. Причастие. Освен това, Христос чрез тайнства­та става наш съратник. Съратникът не предлага ръ­ка за помощ на ленивите и унилите, а на тези, които са силни и смели, които са твърди и решителни пред лицето на противника.

“Христос, насищайки ни, ни помага”. Не на лежащия и отпуснатия подава ръка Съратникът, а на изпълне­ния със сила, на дръзновения и мъжествено противосто­ящия на врага”⁸.

Но и след св. Причастие подвигът не трябва да спи­ра, за да се съхрани благодатта на тайнството. Ние се убеждаваме в това, четейки молитвата след св. Причастие. Вярващият се моли Бог да му даде покая­ние, сълзи и сила да остане причастен на Христа.

“Ти, Който доброволно ми даде Твоята плът да хра­на, бидейки огън и изгаряйки недостойните, да не ме из­гориш, Създателю той, но най-вече проникни в моите членове, във всички стави, в утробата, в сърцето. Изго­ри тръните на всичките ми прегрешения, душата очис­ти, помислите освети, утвърди ставите заедно с кос­тите, просвети петте ми сетива, цял ме прикови кът Твоя страх. Всякога ме покривай, брани и пази от всяко душегубно дело и слово. Очисти и умий, и ме украси, раз­хубави, вразуми и ме просвети. Направи ме свое обита­лище – само на Духа, и да не бъда вече обиталище на гре­ха. Та като от Твой дом, с влизането на Причастието, да бяга от мене като от огън всеки злодей, всяка страст...” (Симеон Метафраст, 3 молитва след св. Причастие).

Причастилият се умолява също и Божията майка да се застъпи пред Своя Син, Който да му дари покая­ние и съкрушение на сърцето: “Ти, която си родила ис­тинската Светлина, просвети моите духовни очи на сърцето. Ти, която си родила Извора на безсмъртието, оживотвори мене, умъртвения от греха. Ти, добросърдечна майко на милостивия Бог, помилуй ме, дай ми умиление и съкрушение в сърцето ми, смирение в помислите ми” (5-та молитва след св. Причастие).

Така и преди, и след св. Причастие е необходим жи­вот в подвиг, защото благодатта Божия, която идва чрез приобщаването с Тялото и Кръвта Христови, действа в съответствие със състоянието на човека. Ако човекът се намира в състояние на очистване, тя го очиства; ако се намира в състояние на просветле­ние, тя го просветлява; ако се намира в състояние на обожение, тя още повече го обожава. По такъв начин св. Причастие става очистване, просветление и обо­жение. Когато обаче човекът не е в състояние на по­каяние, макар и да се намира на стадия на очистване­то, св. Причастие става за него огън и наказание, дейс­тва за осъждане.

В заключение още веднъж ще отбележим, че цяло­то църковно предание потвърждава необходимост­та от съединение на тайнствата и аскезата. Разде­лянето им поражда погрешни представи и настрое­ния в духовния живот, които не съответстват на православната духовност.

1 ΦΙΛΟΚΛΙΑ των νηπτικον και ασκητικων, τ.22, Θεσσαλονίκη, 1979, σ.276

²Пак там, σ. 278.

³Пак там, σ. 280.

⁴ЕПЕ, τ. 11, σ. 406

⁵ Св. Григорий Палама, ЕПЕ, τ. 11, Θεσσαλονίκη, 1986, σ. 444.

⁶Пак там, σ. 406.

⁷Пак там, τ. 10, σ. 482

⁸ Св. Николай Кавасила. Седем слова да живота в Христа, 4, 89.