Злото и възможността за неговото съществуване
Май 18, 2015 in Беседи, Начална страница
Автор : прот. Вадим Леонов
Първосъздадените хора – Адам и неговата жена, наслаждаващи се на райския живот, имащи всички възможности за духовно възрастване и приобщаване към още по-голяма радост в Бога, не осъществили своето предназначение. Те съзнателно и доброволно пренебрегнали божествената заповед. Светите отци предполагат, че грехопадението в рая станало скоро след създаването на хората, защото от момента на появата им в света до грехорадението те още нямали деца, към което ги призовал Господ: Плодете се и множете се, пълнете земята (Бит. 1:28).
Грехопадението станало нов етап в съществуването на човечеството, но преди да пристъпим към неговото описание, е необходимо да изясним някои ключови понятия, първото от които е „зло”
Съгласно учението на Църквата Бог сътворил целия свят твърде добър (Бит. 1:31). Целият тварен свят е запечатан с божествената благост, любов и съвършенство. Космосът онтологически няма в себе си нищо зло, тъй като Този, Който го е създал, е безмерно благ, а други източници на битие, освен Бога, не съществуват. Това значи, че злото не е създадено изначално и зло като особена същност няма. Всичко, което не е създадено от Бога няма собствена същност, затова и злото няма самостоятелно съществуване. Злото не е от Бога и не е в Бога, то не е било в началото и в него няма някаква същност, – учи свт. Атанасий Велики (Слово против езичниците). Защо тогава за злото хората винаги говорят като за конкретна реалност, с която постоянно се налага да се докосваш и да страдаш съвсем не илюзорно?
Несъществеността на злото по удивителен начин се съчетава с неговата разрушителна активност, която се реализира в тварния свят. Този парадокс в православното богословие се разрешава чрез разкриването на източника на злото – злото се корени не в същностите, а в личностите. Не съществува нищо зло по природа – казва св. Йоан Дамаскин – тъй като всичко, що Бог създаде, във вида, в който бе създадено, беше твърде добро (Бит. 1:31); (следователно), и всичко, което остава във вида, в който е създадено, е твърде добро; а всичко, което своеволно отстъпва от естественото и преминава в противоестествено, се озовава в злото. По природа всичко е подчинено и послушно на Създателя. Затова всеки път, щом някое създание своеволно се възпротиви и стане непослушно към Сътворилия го, то произвежда зло в самото себе си. Оттук следва, че злото не е някаква богодарувана същност и не е свойство на същност, а е нещо случайно, тоест самоволно отклоняване от естествено към противоестествено, което именно е и грехът. И така, откъде произлиза грехът? Той е изобретение на свободната воля на дявола. Следователно дяволът е зло. Във вида, в който е произлязъл, той не е зъл, а е добър, понеже бил създаден от Твореца като светъл и блестящ ангел, разумен и свободен; но своеволно отстъпил от естествената добродетел и се озовал в мрака на злото, като се отдалечил от Бога, Който единствен е благ, животворящ и източник на светлина; защото всяко добро получава добротата си от Него и в каквато степен се отдалечава от Него по воля, а не по място, в такава степен се озовава в злото (св. Йоан Дамаскин, Точно изложение на Православната вяра, Кн.4 , гл. 20).
Тоест злото не е самостоятелна същност, възникнала някога по някаква причина, а е състояние на личността, отвърнала се от Бога. Не природата, а личността генерира злото, когато застава на пътя на греха, който заедно с това е и път на богоборчество.
Необходимо е да си спомним още веднъж, че личността е метафизична. Тя определя неповторимия способ на съществуване на конкретната тварна субстанция, реализира се в нея, свързана е с нея, но не се явява отделен природен обект. Личността е този, който обладава своята природа. Ако конкретната личност по силата на своята свобода решава да извърши постъпка въпреки Божията воля, то с това тя поражда зло. Злото възниква на метафизично, личностно ниво на битието. Обкръжаващия свят и Бог не са виновни за това. Както отбелязва св. Григорий Богослов: Божеството по естество е благо, ни най-малко не е виновно за злото, и злите дела принадлежат на произволно избиращия злото…”(Слово 4) В друго слово той казва: Вярвай, че злото няма същност, нито царство, че то не е безначално, нито самобитно, нито е сътворено от Бога, но е наше дело и дело на лукавия, и е преминало в нас от нашето нерадение, а не от Твореца (св. Григорий Богослов, слово 40). По този начин, злото, нямащо отделна същност, става реалност в конкретните личности. Злото е съзнателна, доброволна богоборческа позиция на конкретната личност. Затова когато в Свещеното Писание или при светите отци се говори за злото, то от контекста е винаги лесно да се разбере, за какви личности става дума. Зло в абстрактно, безличностно, философско разбиране в Православието никога не се разглежда, защото такова няма и не може да има. Както подчертава св. Григорий Нисийски, злото, взето извън произволението, само по себе си не съществува (св. Григорий Нисийски, Тълкувание на Еклесиаст, беседа 7). Ярко потвърждение на тази мисъл ние имаме и в словата на Господнята молитва, където молим Небесния Отец да ни избави не от абстрактно зло, а от въздействието на конкретна личност – лукавия.
Ако Бог със Своите енергии животвори и поддържа целия свят в битие, то злите действия на конкретните личности (тъй като те неизбежно са обърнати против Бога) винаги носят в себе си разрушение и смърт. Злото винаги е устремено към небитието. Болестите, тлението, страданието, разрушението, смъртта са неотменими атрибути на злото, негови следствия, по които винаги можем да познаем неговото присъствие в света, но те не се явяват зло сами по себе си.
По този начин, злото в личностен аспект е богоборчество, особена светогледна позиция, която в природен аспект проявява себе си като разрушение на устроеното от Бога битие.
Първата личност, породила зло, станал падналият ангел деница, възгордял се и възстанал против Бога. Оттогава той се нарича сатана (σατᾶν – противник, отстъпник) или дявол (διάβολος – клеветник). Застанал на пътя на богоборството, той станал родоначалник на злото в света, затова думите „зло”, „древното зло” в духовната литература също често се употребяват като наименования на дявола. Увлечените в злото на сатаната други ангели, а в последствие и хора, вървят по прокарания от него път, както казва авва Исаия: Главата на всички злини е една – злобата на врага.
Из “Основы православной антропологии”
