Грехопадението на нашите праотци станало повратна точка в човешката история. В тази тайнствена катастрофа са скрити корените на много проблеми, които преживява човечеството. Разкривайки дадената тема в мярката, открита ни от Бога в Свещено Предание на Православната  Църква, преди всичко ние не сме в правото да ставаме съдници на родоначалниците на човечеството, тъй като Божията заповед: Почитай баща си и майка си (Изх. 20:12) се отнася не само към нашите най-близки родственици, но и към нашите древни прародители. Нашата цел е да осъзнаем смисълът на случилото се, за да разберем по-добре себе си и случващото се с нас и по възможност да обозначим пътищата, извеждащи от пропастта на греха.

Историята на грехопадението е описана в третата глава на книга Битие. Преди да я разгледаме в детайли, си задаваме неизбежно възникващия тук въпрос: защо грехопадението на първите хора от възможност станало реалност? Разбираемо е, че първосъздаденият човек, бидейки свободен, имал възможност да живее както с Бога, така и въпреки Неговата воля (т. е. имал възможност да съгреши), но защо именно реализирал този шанс? Принципното недоумение често звучи във вид на такива въпроси: да, Адам и жена му са свободни хора, но те са знаели (теоретично), че нарушението на Божията воля ще произведе тайнствена катастрофа – смърт, така че защо извършили тази безумна постъпка? Те били умни, мъдри, просветени от Бога, не били удобопреклонни към грях, блаженствали в рая, защо всичко това не предотвратило тяхното падение? Змията ги съблазнила? Но Бог не допуска изкушения повече от човешките сили, защо те при такова изобилие на дарования не преодолели възникналата съблазън? И въобще защо Бог е допуснал това изкушение в рая? Те си живеели добре, не нарушавали заповедта – нима това е било малко? Още повече, всезнаещият Бог е знаел, че първите хора няма да издържат това изкушение и че вследствие на техния грях ще страдат всичките им потомци и даже Синът Божий ще трябва да стане Човек и да умре за хората – защо Той допуснал да се извърши падението? Не се ли оказал пътя на усъвършенстването твърде сложен за хората? Безмерната цена на страданията на Богочовека съответства ли на престъплението на двама души? Защо Бог при Неговото всемогъщество, всезнание, премъдрост и любов допуснал да се разиграе тази драма – не е ли имало по-прости и по-малко трагични варианти за човешката история?

Този ред въпроси би могъл да се продължи, но и приведените са достатъчно, за да разберем сложността и тайнствеността на дадената тема. Човешкият ум жадува да разкрие смисъла на случилото се. Ние не претендираме на пълен отговор на поставените въпроси, нашата цел е в крайна сметка да обозначим принципните положения, без които по-нататъшното изяснение на темата за първородния грях е невъзможно.

Първото, което е необходимо ясно да осъзнаем, е величието и съвършенството на Божеството. Бог е абсолютно премъдър, всезнаещ, всемогъщ, справедлив, милосърден. Той е любов и във всяко Свое действие проявява пълнотата на свойствата Си. Способни ли сме ние да ги съзрем и да ги постигнем, или не – това са наши проблеми, проблеми на ограниченото ни съзнание, но в изтълкуването на Неговите действия ние сме длъжни да изхождаме от абсолютната Божия Благост. Това в пълна степен се отнася и към изкушението на прародителите. Доколкото то е допуснато от Бога, значи и в това трагично събитие е заключен благ смисъл, означава че това е най-доброто, което е било възможно в дадената ситуация за човечеството.

Второто принципно утвърждение се състои в това, че Адам и жена му не били създадени просто за това да блаженстват в рая. Те трябвало да се усъвършенстват в Бога. А усъвършенстването се засвидетелства с това, че на новия етап човек е способен да направи нещо такова, което по-рано не е можел. В училищата, в края на учебната година децата полагат изпити, потвърждаващи, че те са готови да преминат в следващия клас. Ако изпитът е взет успешно, то детето преминава на нова степен на обучение, ако не, му дават шанс още да поучи и да се изправи. Изпитът не е предназначен, за да научи някой на нещо, а за да покаже нивото на знание на ученика. Често изпитът става откровение не за учителя, който по силата на опита прекрасно знае способностите и нивото на подготовка на своите ученици, а за самите ученици, които, като правило, не оценяват адекватно своите знания и развитие. Нещо подобно се случило и в рая.

Изкушението на змията е изпитание за степента на съвършенството на Адам и Ева. Щом Бог го е допуснал, значи, те са имали всичко необходимо, за да бъдат готови да преодолеят това изкушение и да се качат на нова степен на битието. Обаче грехопадението показало, че нашите праотци по някаква причина не достигнали необходимата духовна сила и затова се оказали неспособни да преодолеят съблазънта. Изпитанието показало, че живеейки в рая, те не се усъвършенствали както би следвало. Несъмнено, още преди изкушението Бог е знаел, че първите хора са се отклонили от пълноценното осъществяване на Неговия замисъл и няма да се справят с изпитанието. Но, изглежда, вече е нямало други способи да бъдат наставени на пътя на спасението. По-точно е да се каже, че пътят, който им бил предложен, най-вече съответствал на състоянието на първите хора и човеколюбието на Твореца. Като резултат на Адам и Ева им се открило тяхното истинско духовно състояние, те узнали духовната истина за себе си, познали себе си. Тази истина донесла на хората скръб, но също и станала основание за тяхното истинско духовно възрастване.

В какво нашите праотци се оказали несъвършени? Кое не им позволило да се справят с изкушението на змията. За да отговорим на този въпрос, е необходимо да разгледаме библейското повествование.

Според светите отци, грехопадението на нашите прародители се явява архетип за всички човешки грехове. Във всяка греховна постъпка на хората действа духовния механизъм, пуснат вече веднъж от прародителите в рая. Затова изучаването на даденото събитие ни помага да разберем греховната логика на всички човешки постъпки.

Дяволът пристъпва към жената на Адам, прикривайки се с естеството на змията – най-хитрата от земните зверове. Св. Йоан Златоуст казва за змията, че думите й принадлежели на дявола, който бил подбуден към тази измама от завистта, а от змията той се възползвал като от удобно оръдие.¹ Врагът и завистникът на Бога завидял на човека, тъй като виждал как наскоро образувания от земята се призовава към тази слава, от която той, бидейки един от началниците, отпаднал². Затова премъдрият Соломон казва: Със завистта пък на дявола смъртта влезе в света (Прем. 2:24). За змията тогава още бил възможен входа в рая като на още не напълно отчаян злодей.³ Той крие своето истинско лице и своите намерения под маската на мъдростта и знанието – този дяволски прийом по-късно често ще бъде използван в човешката история. Същността му е в това, че когато е невъзможно да увлече човека в явен грях, тогава изпозвайки неговия естествен стремеж към истината, врагът го измамва с леснодостъпно знание и след това му дава „учител”, който предоставя това знание.

Змията не пристъпва отначало към Адам, а към неговата жена, доколкото жената по природата си е по-слаба от мъжа (вж. 1Пет. 3:7), по емоционална е и по-лесно се увлича от ярки впечатления. Освен това, жената лично не е получавала заповед от Бога, а я узнала от мъжа си. Изкушението започва със „слабото звено” в човешката верига.

От първите думи на змията: истина ли каза Бог, да не ядете от никое дърво в рая? – в който бил изкривен смисълът на Божията заповед, Ева е можела да разпознае, че пред нея не е просто змия, едно от Божиите създания, а бащата на лъжата – дявола. Разпознавайки го, тя би трябвало да се отклони от беседа с него. Но това не се случва. Ева не забелязва дяволското изкушение, встъпва в диалог и поправяйки змията, казва: Плодове от дърветата можем да ядем, само за плодовете на дървото, що е посред рая, рече Бог: не яжте от тях и не се докосвайте да тях, за да не умрете. В тази фраза тя вече изопачава Божията заповед с думите и не се докосвайте до тях – това Бог не е забранявал. Лукавството вече започвало да действа в душата на Адамовата жена.

Виждайки, че жената внимава към неговите думи, врагът вече произнася откровено богохулство и лъжа: Не, няма да умрете; но Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите, и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло. Чувайки това, Ева би трябвало да се възмути, или да го отхвърли, или да призове Бога, или своя мъж, от когото узнала Божията заповед. Но нищо подобно не се случва. Напротив, жената не възразила нито с дума, нито със жест. Тя се увлякла от мечтата да стане бог без Бога въпреки Божията воля. Струвало й се, че красотата, която съзерцавала в Бога, ще стане нейно собствено достояние и слава, че ще я има в себе си. Съзерцанието на Бога се измества от въображението, фантазията, мечтата за собственото величие. Св. Йоан Златоуст казва, че дяволът пленил жената, увлякъл ума й и я заставил да мечтае за себе си повече от своето достойнство, за да може тя, увличайки се от празни надежди, да загуби и това, което вече й било дарувано⁴.

Съблазънта да стане богиня чрез просто нарушение на заповедта била твърде силна. Мисълта за това, че Бог скрива нещо от хората, довежда жената до тежки съмнения и преминава във вътрешно състояние на богоборчество. Греховното желание потисна разума и волята на Ева. Пред нея има тежък избор: от една страна –постепенно безкрайно усъвършенстване чрез осъществяване на Божията воля, от друга – съюз със сатаната и, както и се струвало, мигновено достигане до равенство с Бога. Ева избира второто.

Приемайки мисълта на врага, тя почувствала в себе си удивително вътрешно изменение. Видя жената, че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите и многожелано, защото дава знание, взе от плодовете му и яде. Важно е да отбележим, че дяволът не я заставял и даже не я молел да наруши заповедта. Той използвал богоугодния стремеж на хората към обожение, но го насочил против Бога. Той наклеветил Бога и обещал на хората да станат богове без Бога. Жената му повярвала и това се оказало достатъчно, за да встъпи в духовен съюз с дявола и без смущение да изяде забранения плод. Тя откъсва плода, с което сякаш изповядва символа на вярата на сатаната.

Защо жената приела богохулната лъжа? Как това е било възможно в рая с още не съгрешилия човек? За да изясним това е необходимо да отговорим на друг въпрос: кога лъжата намира място в човешкото сърце? Ако се замислим над това, то неизбежно ще стигнем до отговора: само тогава, когато в човек оскъднява любовта.

Ако младежът обича девойката, а родителите, познатите, множество хора започнат да му доказват, че избраницата му има маса недостатъци, техните думи, даже хиляда пъти да са истина, ще бъдат отхвърлени от неговото сърце. Когато човек обича, недостатъците на любимия са незабележими или незначими за него. Любовта е обърната към най-доброто и покрива с милосърдие и прощение човешките недостатъци, както казва ап. Павел: Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда… зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина, всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява (1Кор. 13:4-7). Още повече истинската любов не приема клевети.

Приемането на лъжата против Бога ясно свидетелства, че Ева не възраствала, но постепенно отслабвала в любовта към своя Небесен Отец. Свт. Филарет Московски отбелязва, че мисълта за строгостта на заповедта и за страха от смърта вече запачнали да затъмняват в жената чувството на любов и благоговение към Бога.⁵

Ева, бидейки несъвършена в любовта към Бога, въпреки това била преизпълнена с любов към света. В нейните слова и постъпки това се вижда отчетливо. Затова и новата представа за дървото на познанието на добро и зло, получено от дявола, не я плаши, даже повече, тя искрено иска да сподели своята „радост” с мъжа. Не можем да кажем, че Ева е била въобще чужда на любовта към своя Създател, но видимо, в рая нейната любов постепенно приела извратени форми – любовта към света започнала да надделява над любовта към Бога.

След падението на жената на изкушение се подложил Адам. Ева предлага забранения плод на своя мъж, и той, както се казва в библейското повествование, го вкусва без ни най-малко съпротивление: даде и на мъжа си, та яде и той. Защо не се възмутил от постъпката на жената? Защо не я призовал към покаяние, не отхвърлил нейното предложение? Той постъпил като безропотно наивно дете, въпреки че би трябвало да бъде глава на жената. Как това станало възможно?

Това е възможно само при едно условие: ако любовта на Адам към жена му е била повече от любовта му към Бога. Бог, разбира се, не само не забранява, но и благославя съпружеската любов и внимателното милостиво отношение към тварния свят. Обаче в любовта към Бога е предвидена определена йерархия и нейното нарушение може да стане причина за греха. Затова и Господ Иисус Христос казва: Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене (Мт. 10:37).

И така, именно погрешната любов в Адам и Ева станала главна причина за тяхното грехопадение. Техните ценности се променили. Привързаността към тварния свят и семейството започнали да изместват общението с Бога. Господ направо указва това на Адам: Загдето си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: не яж от него...  Тоест мнението на жената станало по-важно от словото Божие, което е възможно само при едно условие: той я обичал повече от Бога. Затова, когато се появил избор между предложението на жената и заповедта на Бога, Адам застанал на страната на жената. Тази мисъл изказват много свети отци. Бл. Августин счита, че Адам разбирал случващото се, но нарушил Божията заповед затова, защото не искал да се раздели със съгрешилата жена. Съпругът последвал съпругата – пише той – не защото, въведен в измама й повярвал, като на говореща истина, а защото й се покорил поради съпружеската връзка. Не напразно апостолът е казал: не Адам биде прелъстен, а жената биде прелъстена и падна в престъпление  (1Тим. 2:14). Това значи, че той не искал да се отдели от единственото съобщество с нея даже и в греха⁶. Такава мисъл изказва и св. Йоан Златоуст: Жената не измамва мъжа – отбелязва той – а го убеждава. За това свидетелства Павел, казвайки: не Адам биде прелъстен  (1Тим. 2:14)⁷.

Несъмнено, охлаждането на любовта към Бога в Адам се случвало постепенно по мярата на възрастването в привързаността му към жената и земната красота. Удивително е – възкликва св. Игнатий Брянчанинов – с каква лекота се извършило падението на праотците! Не е ли било подготвено то от тяхното вътрешно разположение? Не са ли оставили те в рая съзерцанието на Твореца, не се ли предали на съзерцание на тварта и своето собствено изящество? Прекрасно е съзерцанието на себе си и тварта, но в Бога и от Бога; с отстраняването на Бога то е гибелно, води към превъзнасяне и самомнение⁸. Благодатта дадена на Адам при сътворението, свидетелства за Божествената любов към човека. Но била необходима и ответната любов на Адам към Бога, не само като естествена привързаност на тварта към своя Създател, а съзнателна, искрена, лична любов. Адам трябвало да възраства в любов към Бога. Тя би го възвеждала на нови степени на битието, а любовта към ближния би го поддържала в моменти на изкушения. По отношение на безличния тварен свят, строго казано, думата „любов” е неприложима. Бидейки господар, Адам трябвало милостиво и внимателно да се грижи за вселената, за да я преобразява и въвежда към нова пълнота на битието. Но любовта към тварта станала за него и жена му котва, мощно прикрепила го към земята. За това говори св. Атанасий Велики: Те отклонили ума си от мисленото, започнали да разглеждат себе си … паднали във самовъжделение, предпочели собственото съзерцание пред божественото… защото се спуснали от божественото съзерцание и обърнали мисълта си към противоположното. Тъй като , отклонявайки си от мисленото устремяване към Единия и Съществуващия (разбирам Бога) и от любовта към Него, те потънали в различни и частни пожелания, а затова започнали да се боят да ги оставят⁹. Любовта на Адам към Ева престанала да бъде опора за любовта към Бога и се изродила в антропофилия, космофилия и след това в егоцентризъм.

Древният християнски писател Афраат (нач. на ІІІ век) изтълкува думите на Адам, произнесени след появата на Ева, като пророчески и изказва мисълта, че любовта към жената може да измести любовта към Бога: Ние чуваме от закона: Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си и ще бъдат двамата една плът (Бит. 2:24) Това е велико и тайно пророчество. Кой напуска баща си и майка си, когато взема жена? Ето какво е значението на тези думи: човек в своето изначално състояние обичал и почитал Бога – своя Отец и Светия Дух – своята Майка. Той не знаел никаква друга любов. За това, за да вземе жена, човек напуска своите Майка и Баща, за Които е казано по-горе. И с това умът му е обърнат към света. Неговата душа и разум отпадат от Бога и се увличат в този свят, от който той се възхищава и с който се утешава, като от жената на своята младост (Притч. 5:18) Любовта към жената е различна от любовта към бащата и майката¹⁰.

Едва само станало престъплението на заповедта, тогава се отвориха очите на двамата, и разбраха, че са голи, па съшиха смокинени листи и си направиха препасници. Първосъздадените хора разбрали, че са голи – това е първото знание, получено след грехопадението. Защо не са знаели това по-рано, нали те и до тогава били голи: И бяха двамата голи, Адам и жена му, и не се срамуваха (Бит. 2:25)? Нима Бог е скривал това от тях?

Разбира се, не. До грехопадението естеството на нашите праотци се намирало в обожено състояние. То било толкова преизпълнено с благодат, че телесните форми били незначителни за тяхното райско съществуване, тъй като благодатта, като сияние покривала техните тела. Преп. Ефрем Сирин пояснява: Те не се срамували защото били облечени със слава¹¹. Отначало те просто не обръщали внимание на външните форми на своята природа.

В знаменитата беседа на преп. Серафим Саровски с Мотовилов за целта на християнския живот има забележителен момент, когато за истинността на своите думи преподобният говори за преобразяващото действие на благодатта Божия. В началото той припомня за преображението на пророк Моисей на планината Синай, така че хората не можели да гледат лицето му, след това споменава за Преображението на Господа на планината Тавор, при което не само лицето Му станало подобно на слънце, но даже одеждите Му заприличали на чист сняг. След което преп. Серафим и сам се преобразил пред Мотовилов, с което го довел до изумление: Аз погледнах след тези думи в лицето му (на св. Серафим) и ме обзе още по-голям благоговеен ужас. Представете си в средата на слънцето, в най-силния блясък на обедните му лъчи, лице на човек, който разговаря с вас. Вие виждате движението на устата му, променливия израз на очите му, чувате гласа му, чувствате, че някой ви държи с ръце за раменете, но не само тези ръце не виждате, не виждате нито самия себе си, нито неговата фигура, а – само една ослепителна светлина, която се простира надалеч и озарява с яркия си блясък, и снежната пелена, която покрива поляната, и снежния прах, който се сипе върху вас и върху великия старец. Но възможно ли е изобщо да си представи човек онова положение, в което аз се намирах тогава?!¹²

Несъмнено и в рая първосъздадените хора пребивавали в обожено състояние и не обръщали особено внимание на своето тяло, подобно на това както ние, знаейки, че кръвта се движи по кръвоносните съдове, не забелязваме това, докато нещо не попречи на нормалното кръвообръщение. Когато заповедта била нарушена, благодатта Божия оставила прародителите и те видели телесната си голота в натурален вид и почувствали срам, в който е неволното и горестно съзнание на живеещия вътре грях¹³. Срамът ги подбудил да си ушият препасници от смокинени листа и да се скрият от Бога между дърветата в рая.

Грехът започвал да оказва разрушаващото си действие върху човека, но и на този етап човешката история още би могла да се развие иначе, ако Адам и Ева, чувайки гласа Божий към покаяние, бяха отговорили на него. Скоро след престъплението Господ им се явява за излекуване на раната¹⁴, казвайки: Адаме, где си? Всезнаещият Бог, разбира се, знаел, къде са се скрили хората. По общо тълкувание на светите отци, в този въпрос на Бога преди всичко прозвучава призив към покаяние.  След съгрешението, Бог дал възможност на човека да се разкае и да бъде помилван, но той все още останал непроменен. Защото, Бог дошъл при него и му казал: Адаме, где си?, т. е. от такава слава в какъв срам си паднал?¹⁵  Въпросът где си?    се отнася до духовното състояние на Адам. Обаче той не разбрал това и отговаря на Бога без сянка от покаяние: чух гласа Ти в рая, и ме достраша, защото съм гол, и се скрих. В отговора на Адам няма разкаяние, даже повече – звучи косвен упрек към Бога, като че ли той се крие, изплашен от гласа Божи.

Подобно на това както мъдрият и добър учител задава насочващи въпроси на неразумния ученик, за да му помогне да намери правилния отговор, така и човеколюбивия Господ, не нарушавайки свободата на човека, за втори път се обръща към Адам, показвайки ясно, че на Него всичко Му е известно. Кой ти каза, че си гол? Да не би да си ял от дървото, от което ти забраних да ядеш? Изглежда, единственият вариант за отговор е вопъл на разкаяние. Ако той бе прозвучал, то, както предполага преп. Ефрем Сирин, човешката история би могла да тръгне по друг начин: Ако прародителите биха поискали и след престъпването на заповедта се покаеха, то макар и да не биха си върнали това, което притежавали преди съгрешението, но поне биха се избавили от проклятията, изречени към земята и тях¹⁶. Преп. Симеон Нови Богослов предполага, че в случай че Адам се разкаял той би останал в рая: Ако той бе казал: Помилуй ме Боже, и прости – то отново би останал в рая и не би се подложил на лишенията, които изпитал после. С една дума, той би изкупил цялото множество години, които пребивавал в ада¹⁷.

Обаче Адам, осъзнавайки, че всичко е известно на Бога, не само не се разкаял за стореното, но и прехвърлил вината за греха си на Бога: Адам отговори: жената, която ми даде Ти – тя ми даде от дървото, и аз ядох. В сърцето на Адам няма и зрънце на покаяние, а единствено самооправдание, което го подтиква да обвинява даже Самия Бог.

Тогава Бог се обърнал към жената и я попитал: Защо си сторила това? В тези Божии слова отново звучи призив към покаяние. Но и жената отговаря, подобно на мъжа, без ни най-малко разкаяние. Тя се оправдава и прехвърля вината от себе си на змията: змията ме прелъсти, и аз ядох.

Виждайки, че хората нямат даже малко съкрушение за своите грехове, Бог им предоставя възможност в пълнота да познаят живота без Него. Той произнася Своите определения, които ще станат новите принципи на съществуването за хората и целия тварен свят. Тези принципи са неотвратими следствия на греха, и Бог по Своето човеколюбие от рано подготвя за това първосъздадените хора.

Отначало Господ се обръща към змията: загдето си сторила това, проклета да си между всички животни и всички полски зверове; ти ще се влачиш по корема си и ще ядеш прах през всички дни на живота си; и ще всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе; то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата. Проклятието на змията е вечно проклятие за дявола, който, по мисълта на някои отци, именно от този момент паднал в неизменно богопротивно състояние, и покаянието за него станало невъзможно¹⁸. Неговата храна – прахът – това, по думите на св. Йоан Касиян, са порочните дела¹⁹. Обаче в Божиите слова се съдържа и удивително предсказание за враждата между жената и змията и за това, че семето на жената ще порази главата на змията, а змията ще го жили в петата. Това известно място се нарича от светите отци Първоевангелие, т. е. първата блага вест за идващия Спасител  на човечеството, Който трябва да се роди от Дева без мъж. Тъй като само в това място в Свещеното Писание се говори за семе на жената, което е удивително само по себе си, тъй като думата „семе” в значение на потомство се употребява, само когато става въпрос за лица от мъжки пол. В парадоксалното словосъчетание „семе на жената” прозира тайнствено предсказание за безмъжното раждане на Спасителя на света от Дева, Който ще порази дявола в главата – главния жизнен център на змията, и за козните на змията, които ще Го жилят в петата. Какво значи пета?

Петата е част от човешкото тяло, която е главна опорна точка за земята. Останалата част от стъпалото служи за преместване на центъра на тежестта по време на ходене, а петата поема основната тежест и в най-голяма степен го съединява със земята. В духовния смисъл пета е привързаността на човека към земята и зависимостта от нея, от земните блага. Именно тази сфера, съгласно божественото предсказание, ще стане източник за изкушения за човека от страна на врага, и последващата история напълно потвърждава това. Именно привързаността към земното, вещественото, тварното, тленното става повод за съблазън и грях. По време на земния живот на Господа Иисуса Христа дяволът пристъпва към Него в пустинята и се опитва да го уязви именно чрез петата, изкушавайки го със земните съблазни: И приближи се до Него изкусителят и рече: ако си Син Божий, кажи, тия камъни да станат на хлябове… Тогава дяволът Го завежда в светия град и Го поставя на храмовата стряха, и Му казва: ако си Син Божий, хвърли се долу, защото писано е: „на Ангелите Си ще заповяда за Тебе, и на ръце ще те понесат, да не би някак да препънеш о камък ногата Си”… Пак Го завежда дяволът на твърде висока планина и Му показва всички царства на света и тяхната слава, и Му дума: всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш (Мт. 4:3-9).

Изкушението на чревоугодието, тщеславието, властолюбието и богатството са опити да порази Спасителя чрез обичайните привързаности на човека към земния свят. Господ преодолява тези изкушения, без да използва Своето божествено могъщество, а само като проявява вярност към словото Божие, давайки ни пример как трябва да преодоляваме съблазните, които врага предлага и на всеки от нас. Както отбелязва преп. Йоан Касиян Римлянин: Спасителят допуснал дявола с изкушението, за да ни научи със Своя пример, как трябва да побеждаваме лукавия, именно с тези способи, с които Той отразил изкусителя²⁰.

Православната аскетика съдържа ред средства, които в определен смисъл смаляват петата, т. е. съкращават зависимостта на човека от земните нужди и с това самото стесняват пространството за възможните изкушения. Най-важното от тези средства е православният пост. Въпреки че човек, като създаден от земята, не е способен напълно да се освободи от земната зависимост, затова и винаги остава някаква вратичка за изкушенията. Преп. Амвросий Оптински в едно от писмата си казва, че човек трябва да прилича на въртящо се колело, което само с една точка от своята окръжност се допира до земята, а всички други са издигнати във въздуха – такова колело е способно да стигне далеч. Ние в болшинството си, отбелязва старецът, приличаме на колела, които лежат на земята. Такива колела не само не се движат, но и не могат да се преместят от мястото си без значителна външна помощ. Да се постави такова колело в правилно положение е голям труд.

По-нататък Господ се обръща към жената ще умножа и преумножа скръбта ти, кога си бременна; с болки ще раждаш деца; и към мъжа си ще тегнеш, и той ще господарува над тебе. Ева, а в нейно лице и всички жени, приема печата на страданията заради извършения грях. Източникът на велика радост – раждането на деца – отсега за нея ще бъде причина за болезнени скърби. Цялата родова дейност сега ще е свързана с болка, страдания и нечистота, което ще напомня за реалността на древното грехопадение.

До грехопадението иерархията в семейните отношенията: мъжът – глава, а жената – помощница, се определяло от взаимно съзнателно служение в любов. Това не било природно предопределение, а служение, изхождащо от разбирането на Божия замисъл. Сега, когато бил загубен живота в единство с Бога, а с това и добродетелта на любовта, семейните отношения били обусловени по външен начин, чрез природата и физиологията, за да се съхрани поне в някаква степен установените от Бога принципи на семейния живот. След грехопадението животът на семейството се определя главно от принципите на влечението и господството, което поражда чувство на неудовлетвореност. Жената не е вече доброволна помощница на мъжа, осъществяваща своето призвание съзнателно и по любов, а е подчинена на мъжа по своята природа и физиология. Св. Йоан Златоуст обяснява: Човеколюбивият Бог казва: в началото Аз те създадох равночестна (на мъжа) и исках, ти бидейки със същото достойнство като него, във всичко да бъдеш като него, и както на мъжа ти, така и на теб поверих властта над всички твари; но тъй като ти не се възползва от равночестието, както подобава, затова те подчинявам на мъжа ти: към мъжа си ще тегнеш, и той ще господарува над тебе. Понеже ти, като си оставила равночестния и имащ обща с теб природа, този, за когото си сcздадена, си решила да встъпиш в беседа с лукавото животно – змията, и да приемеш от него съвет, то затова Аз вече те подчинявам на него (на мъжа) и го обявявам за твой господар, за да признаеш властта му; тъй като ти не си съумя да началстваш, научи се да бъдеш добра подчинена. Към мъжа си ще тегнеш и той ще господарува над тебе. По-добре да бъдеш под неговото началство и да се намираш под неговото управление, отколкото, като използваш свободата и властта, да се носиш по нанадолнището. И за коня е по-полезно да има на себе си юзда и да бъде управляван, отколкото без това да се носи по стръмнините. И така, като имам предвид твоята полза, искам ти към мъжа си да тегнеш, да му се покоряваш, както тялото на главата, и с радост да признаваш господството му²¹.

В друго свое слово светителят учи, че когато жената достигне истинска святост, ще се освободи от това наказание. Първата такава жена станала Пресвета Дева Богородица Мария.

Обръщайки се към Адам, Господ казва: загдето си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: не яж от него, – проклета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си; тръне и бодили ще ти ражда тя; и ще се храниш с полска трева; с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш. Бог, по милостта Си, обяснява на Адам, в какво е бил неговия грях: той слушал жената повече от своя Създател. Разбира се, Бог не е забранявал на мъжа и жената да се слушат взаимно. Но ако това послушание довежда до отхвърляне на Бога и Неговите заповеди, то, значи, жената станала за Адам по-важна от Бога. Неговата постъпка ясно свидетелства за извращаването в него на добродетелта любов, което и станало вътрешна причина за неговото падение.

Заради непослушанието Адам обрича на страдания цялата подчинена му вселена, защото той е създаден от земята и е поставен за владика на целия видим свят. Наказанието пада не само върху началника, но и върху подвластния му свят. Труда с пот на лицето става участ на цялото човечество. Животът на човека се превръща в борба за биологично съществуване, която винаги завършва с поражение – връщането в земята като гроб. Човека се превръща в същество, обречено на смърт. Смъртта влиза чрез греха на човека в света и става нов неотменим принцип на битието на вселената.

Адам дава име на своята жена – Ева, защото тя стана майка на всички живеещи. Това е много важна библейска забележка, която напълно изключва всякакви предположения за наличието на други човешки прародители, освен Адам и Ева. Цялото човечество е еднокръвно, единосъщно и израснало от един корен. Затова всички хора имат обща история и един път към спасението.

Макар и да съществувала външна причина за грехопадението – изкушението от дявола – обаче това изкушение нямало насилствен характер: никой не принуждавал прародителите към грях, – затова Адам и Ева нямали оправдание пред Бога. Те извършили греха не по необходимост или по принуждение, а единствено по собствено произволение, затова и понесли отговорността за своята вина. Вътрешната и главна причина за греха се заключава в самите прародители.

Може да изглежда, че постъпката на праотците била твърде незначителна в сравнение с Божието наказание, което изглежда твърде тежко. Но работата не е в плода, скъсан от ръката на жената, а в отхвърлянето на Бога, което било изразено с тази постъпка. Вкусването от забранения плод е явен признак за пренебрежение към Бога.

В акта на грехопадението на Адам и Ева светите отци виждат цялата съвкупност от грехове, които впоследствие ще бъдат извършени от хората. Тертулиан виждал в греха на прародителите нарушение на всички десет Божи заповеди. Бл. Августин нарича грехопадението неизяснимо отстъпничество (ineffabilis apostasia), доколкото в природата на богосъздадения човек нямало никаква предпоставка за падението. Прародителите самостоятелно и доброволно избрали злото – т. е. противното на своята природа: тук имало и гордост, защото човекът поискал да е в своя власт повече, отколкото на Бога; и поругание на светинята, защото не повярвал на Бога; и човекоубийство, защото се подхвърлил на смърт; и духовно любодеяние, защото непорочността на човешката душа било нарушено от убеждението на змията; и кражба, защото се възползвали от забраненото дърво; и любоимане, защото пожелали повече, отколкото това, с което би трябвало да се задоволяват²².

След грехопадението нашите праотци изпаднали в противоестествено състояние. Техният грях в светоотеческата литература се нарича прародителски или първороден. Той се отразил съществено не само на самите тях, но и на всичките им потомци и на целия заобикалящ свят. Всеки грях е родствен на първородния грях, който се предава от поколение в поколение и тече, без да отслабва като река, през цялата история на света – от неговата зора до залеза. Всеки грях, извършен от човека, е съединен с първородния грях и неговото име е „богоборчество”²³.

1. Св. Йоан Златоуст, Беседи на книга Битие, 16,2

2. Св. Йоан Касиян, Събеседване 8, гл. 10

3. Св. Игнатий Брянчанинов, Слово за човека

4. Св. Йоан Златоуст, Беседи на книга Битие 16, 4

5. Св. Филарет Московски, Тълкувание на книга Битие

6. Бл. Августин Ипонски, За града Божи Кн.14, гл. 11

7. Св. Йоан Златоуст, За творението на света. Беседа за шестия ден на творението.

8. Св. Игнатий Брянчанинов, Слово за човека

9. Св. Атанасий Велики, Слово против езичниците

10. Афраат, За девството

11. Преп. Ефрем Сирин, Тълкувание на книга Битие, гл. 2

12. Св. Серафим Саровски, За целта на християнския живот

13. Св. Игнатий Брянчанинов, Слово за човека

14. Пак там

15. Авва Доротей, Слова, Поучение 1

16. Преп. Ефрем Сирин, Тълкувание на книга Битие, гл. 2

17. Преп. Симеон Нови Богослов, Слово 66, 2

18. Св. Игнатий Брянчанинов, Слово за човека

19. Преп. Иоан Касиян Римлянин, Събеседване 8, гл. 10

20. Преп. Йоан Касиян Римлянин, Събеседване с авва Серапион за 8 главни страсти

21. Св. Йоан Златоуст, Беседи на книга Битие. Беседа 17,8

22. Бл. Августин Ипонски Enchirib. C. 45

23.  архим. Рафаил (Карелин) За вечното и преходното

Сподели:

Send this article by email

What is your name?

Please indicate below the emails to which you want to send this article: Прародителският грях

Enter one email per line. No more than 5 emails.

Send

Close

Близки теми:

Стремейки се към щастие, хората попадат в капана на дявола Злото и възможността за неговото съществуване Последствията от грехопадението Вселенските събори за човешката природа на Христос Болестта на религията и нейното православно лечение (продължение)