Говорим едно, а мислим друго

Юни 2, 2015 in Беседи, Начална страница

Автор : архим. Андрей Конанос

 

Когато обичаме, трябва да помним, че не е нужно да имаме съгласие с другия. Тоест, обичам не означава съгласявам се. А също и това, че не се съгласявам, не означава, че не обичам и че ще предизвикам скандал и караница. Въпреки че имам разногласие с теб и не се съгласявам, но те обичам. Имам друго мнение, но това не означава, че не мога да понасям твоето. Трябва да си готов да приемеш и обратното мнение и да водиш дискусия, в противен случай ще стане кавга. Защото не съществува общ възглед за всички неща. Веднъж попитах един човек: „Пречи ли да имаме различни мнения и да се обичаме и да имаме любов един към друг? Пречи ли ни да се съгласяваме в нашето несъгласие? И да сме съединени въпреки това.”

 

Христос е имал дванадесет ученици, всеки от които е имал своя характер. Нямам предвид да не се съгласяваме по отношение на догматите на вярата, в сърцевината на учението на Църквата, а в практическото поведение. Така се чувствам аз, така се чувстваш ти. Моят характер изкарва едно, твоят друго. И твоето е добро, но да се научиш да казваш мнението си без злоба и страх и без да прекъсваш контакта с другия и без да разрушаваш моста за комуникация с другия човек… Това също е една тайна в духовния живот. Когато я помним, ще можем да приемем съпругата си, когато има различно мнение, детето, ближните.

 

Също трябва да помним в духовния живот, че казваме едно, а отвътре ни гори и гложди друго. Никой не е отишъл в някоя ерес, понеже в него е станало особено просветление и е видял, че православната му вяра не е истинна. На един човек беше починало детето му и сектантите го намериха в момента на болката, изоставен от неговата енория, никой не го е питал – кой си, какво работиш, как си? Чужд сред чужди. Сектантите отишли и го привлекли и после ми казваше: „Аз тука намерих истината.” Отговорих му: „Ако подълбаеш и поровиш в себе си, ще откриеш коя е реално причината и какво те е довело дотам. Изпитвал си болка, самота и изоставеност, неудовлетвореност на душата и там си намерил помощ.”

 

Това става и с всички нас. Много пъти, когато имаме напрежение в живота и казваме нещо, това, което се чува, е обикновено на повърхността. Но подълбайте малко зад това, което казвате, да видите реално причината. Човек направо се учудва какво в действителност го занимава, неща които нямат връзка с казаното.

 

Имаше една госпожа, която постоянно ми казваше – отче, не ми даваш време за изповед, а аз искам. Питам я: „Добре, какво имаш? След като толкова скоро се изповяда.” „Искам да ви виждам често.” Аз й казах: „Виждам, че нямаш нещо страшно и това, което сега искаш, не е изповед.” Тя обаче настояваше – не, аз трябва да се изповядам, имам проблеми. Казах си – изобщо няма да говоря, ще мълча, защото ако я питам за децата, разговорът тръгва добре и… исках просто да я оставя да каже какво иска да изповяда. Попитах я какво я занимава и терзае. „Вижте, отче, дъщеря ми еди какво си, синът ми еди какво си , съседите…” Аз я попитах – дай твоята изповед. Тя се обърна и каза: „Не че искам да се изповядам, а по-скоро да ви виждам, да чувствам, че ме обичате.” Е кажи го, признай си, че говориш едно, а друго криеш в себе си. И това не е лошо, но начинът, по който го искаш, създава напрежение, кавга и недоразумение. Ние не говорим ясно относно това, което реално ни вълнува и занимава. Така е по много духовни въпроси. Пишат ми по фейсбук много протестанти: аз съм еретик, но искам да ви чуя. Когато се поинтересувам от живота му, стигам дотам, че просто му липсва малко любов. Може ли някой да ми я даде? Където я намеря, ще отида! Ако ми я дадеш, ще дойда. Това, което казваме, не е основният, първият ни проблем, а нещо друго, което не можем да приемем или признаем за себе си.

 

Юда казал за мирото, с което помазали Господа – защо са всички тези разходи? Ей, Юда, колко си добър, интересуват те разходите! Господ вежливо, за да не го унижи и нарани публично, му отворил прозореца, да види какво се крие в душата му. Казал му: Юда не се безпокой, бедни винаги ще има, ще давате и в бъдеще милостиня. А Аз скоро ще умра. Разходите са за Моето погребване. Господ е знаел, че зад тази „любов” към бедните, се криело сребролюбие.

 

Същото правим и ние. Разговаряме за други въпроси и семейства от любопитство и интерес, докато в нас ни човърка нашият проблем. По този начин нашият живот става лъжлив и изкуствен. Така стигаме до 80-90-годишна възраст, без да сме разбрали себе си. Без да сме разбрали какво става в нас. Превръщаме се в една витрина на духовност без същност, дълбочина и съдържание. Като прекрасна витрина на магазин, в който, ако влезеш отзад в склада, виждаш мръсотии, кашони и боклуци. А иначе витрината е съвършена. Ако поровиш в себе си, ще видиш едни неща… Не да се ужасим, а да си помогнем, да се примирим в себе си, да се обикнем, за което трябва да се видим истинно – какво ни пречи и къде грешим. Защо си се оженил за тази жена или този мъж? Защо стана свещеник? Защо не се ожени? Защо имаш тази професия, а не някоя друга? Защо мразиш един, или обичаш друг? Ако изследваш този въпрос, ще видиш неща, от които ще се изненадаш, ще откриеш истини.

 

Един свещеник ми каза: аз станах свещеник, за да проповядвам Божието слово. Но след години разбрах, че в живота си бях нищо, а като станах свещеник, от този ден ще ми целуват ръка всички. Знаеш ли колко е велико! Да ти целуват ръката, да се покланят, да те наричат отче – колко хубаво е всички да те смятат за отец. Разбрах, че зад всичко това се крие желание за власт, за сила, да нареждам на хората какво да правят, това е много ласкаещо. Чувствам се много велико и това го чувствам като проблем в мене, въпреки че никой от хората не знае за това. Пред Бога чувствам, че не съм чист и че истинските ми подбуди са били други. Това е да слезеш надълбоко, което с голямото търчане в живота си никога няма да направим. Това са много хубави неща, ако ги направиш. В началото се замайваш, побъркваш се, но след това изчистваш нещата и казваш – животът ми трябва да бъде истински и автентичен. Тоест истинен трябва да съм. А не както казват – мним човек. На ужким да се преструваш на нещо…

 

Попитах една ученичка, която плачеше много:

 

 

- Защо плачеш толкова много?

 

-  Страдам, отче, вкъщи!

 

- Защо, твоите родители не са ли в Църквата?

 

- Ама аз страдам именно, защото са в Църквата! Майка ми е в църквата, но ни тормози изключително много.

 

Тази жена беше забравила, че това, което Бог иска от нея, не са нейните свръхактивности, които крият безпорядъка в нейната душа. Това е целта. Тя е загубила връзката със същността на своята душа, с автентичността на своя етос, на своя нрав. Както казват хората – с образ на авва, а с нрав на ага. Образ на духовност и етос на насилие, власт и смърт спрямо другите хора. Не си дошъл в този свят, за да тормозиш другите хора. Проявявай уважение към всички. Прави каквото искаш, свободен си.

 

Някои ме питат – как така казваш: прави каквото искаш?! А какво да кажа на другия? Да не прави това, което иска – нима не знаят правилното? Както казва майка Гавриила: Добре, не виждат ли, че нося расо? Това не говори ли? Видели сте един свещеник, който е с брада, расо калимявка, какво друго да каже? Трябва да вдигна пръст и да им се скарам? Който се е скарал, какво е постигнал? Ако смяташ, че нещо се постигаше с порицаване и каране, прави го.

 

Сещате се за стареца Порфирий и човека, който се изповядал при него, но не изповядал, че има любовница. Старецът не му се скарал, само му казал да не ходят в града, а на друго място с любовницата, за да не ги види детето му. Така довел човека до покаяние. Без красноречие старецът му казал неговата рана, без да скрива нещо с думите – просто го свалил надолу. Казал му: поне прояви уважение към детето си, да не те види с любовницата. Този човек променил живота си. Аз никога не бих дал такъв съвет и добре бих направил, защото за да постъпиш така, трябва особено просветление и вдъхновение от Бога. Да ви кажа и нещо друго – тогава старецът бил просто отец Порфирий, мнозина са го обвинявали. Светците, когато са живи, поемат своя риск, а хората казват: ама какви са тези неща, те са прелъстени! А когато минат годините, същите хора казват, че са святи. Докато са живи, буквално ги вкарваме в гроба, а когато починат, ги величаем.

 

В живота не става без риск. Трябва да имаме разсъдителност – да знаем кога ще говорим, да не забравяме кога да не говорим. Това става в течение на времето, много грешки ще правим, докато се учим. Гафове, недоразумения, миш-маш. След като станем на 50, 60, 70 г., можем да направим някои неща по-правилно.

 

превод от гръцки