Ще ви направя ловци на човеци

Юни 11, 2015 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

Автор : архим. Варнава Янку

 

Господ призвал Своите първи ученици и им казал, че ще ги направи „ловци на човеци” (Мат.   4:18-22). С простота и неизменност Той им казал: „този занаят, който имате, да ловите риба, вече ще придобие друго измерение. Ще ви направя ловци на човеци, дойдете да Ме последвате!” Те, като обикновени хора, тръгнали без много да се замислят.

 

Нека отбележим, че този, който има много  помисли в живота си, е загубен. Този, който изследва много в живота си това как ще отиде близо до Бога, никога няма да постави началото. Нужна е смелост и риск в живота, за да намерим истината.

 

Учениците последвали Господ без много да се замислят. Защото имали великодушие. Днес обаче липсва великодушието, с помощта на което можем да жертваме всичко заради истината.

 

Господ казал, че ще ги направи ловци на човеци. Тук се поставя един огромен въпрос: добре, те са неуки, не знаят нищо. Къде ще намерят тази възможност? Ние знаем, че трябва да сме мъдри, да знаем всички педагогически системи, да знаем православното богословие наизуст, за да помогнем на хората, да им отворим очите.

 

Господ обаче иска да ни посочи нещо друго чрез апостолския призив към смирените ловци.  На нас „умниците” ни затварят пътя към Бога, както и на мнимите „светци” и „просветлените”. Този, Който ни отваря пътя, е Христос. Тоест, ако нямаме Божия дух, не можем да вдъхновим никой човек. Господ дава това там, където иска, като дар, съобразно възприемчивостта на сърцето.

 

За да вдъхновиш един човек, не е достатъчно да му обясниш кое е православното богословие и кой е пътят на Бога, а е нужно и да можеш да „различаваш духовете”. Защото, според св. Максим Изповедник, дяволът „не се страхува” от целомъдрието; дяволът не се страхува от поста; не се страхува от спане на пода, от нищо не се страхува, ако всичко това става за негова угода”. Следователно, какво казва св. Максим Изповедник? И доброто и истината може да вършим за угода на дявола. Затова преди всичко трябва да изясним в нас подбудите и целта на нашите намерения и дела.

 

Веднъж някои отишли при авва Пимен да му кажат, че епископът е еретик и с думите си замаяли светеца. Тогава той казал на братята: „сложете им да изядат една супичка и да си тръгват, защото са болни”.

 

Ние искаме да спасим целия свят с нашия акъл, с нашите теории, без да имаме лична връзка с Бога. Без познание на духовната борба, без познание на духовния път, без личен опит от адската мъка и от покаянието, не е възможно да вдъхновим човека. По коя причина? Много просто, ако не минем през личната скръб на отсъствието и търсенето на Бога, няма да състрадаваме на никой човек и ще служим на една „истина”, която не е свързана с личната борба и личната истина на никой човек.

 

Един педагог, който не раздава себе си заради своите ученици ученик, се ограничава до развиването на теории. Ама, всеки човек е напълно различен -  следователно, нужен е личен подход. Ако подходя към човека въз основа на една система от истини и теории, тогава не придобивам човешка връзка.  Както един баща, който има много деца. Ако е истинен, той подхожда напълно различно към всяко от тях, съобразно неговата истина.

 

Личният път към Бога и към истината на всеки човек е напълно своеобразна и изисква не знание на истината, а опит от Бога. Едно е интелектуалното познание, а друго – богопознанието.

 

Защо Господ не се обърнал към мъдреците на религията от онази епоха, а избрал неуките? Защото били чисти хора. В техния ум не била отпечатана никаква фалшива религиозна теория. Те били „чисти” и  затова виждали точно Божията истина.

 

Св. Йоан Златоуст подчертава и нещо друго: „Той избрал неуките, за да не се гордеят, че имали нещо свое, което да дадат или се постигнали нещо свое, а защото всичко било от благодатта.” За какво би могъл да се гордее рибарят? Неук бил. Че вършил чудеса? Че говорил чужди езици? Че просветлявал човеците?  Така казвал рибарят: „нищо не е мое, всичко е от Бога”.  Св. Йоан Златоуст  продължава, като ни поразява, преодолявайки всяка мярка на етиката с думите: „ако Бог иска да направи някой пастир, първо го смирява.  Първо го кара да вкуси неговия личен неуспех, да види собствения си хал.” Следователно, истинският педагог е съкрушеният, погубеният.

 

Високо стоящите и „седящите върху трона” на етиката хора понякога са проблемни хора. Защото функционират въз основа на техните мерки за етика и истина. С коя мярка сме призвани да функционираме? Не с тази на нашето разбиране и теория, а с тази на духа и волята на Бога за всяка личност.

 

Трябва да разберем, че съществува шаблонност, когато казваме : „Еди-кой си светец се изказал тогава за някаква тема, следователно и сега важи същото.” Бог винаги е жив и винаги действа, следователно, във всеки един случай Божият дух ни просветлява– особено ако сме открити към Него, а не към нашия ум – какво трябва да правим и как да приближим всеки човек.  Това изисква чувство и съзнание за съкрушение и крах. Да кажем на Бога: „не зная какво да правя, погубен съм; Дойди и Ти повели.”

 

Ако имаме деца и  ги отглеждаме оковаващо според нашето разбиране, ще се разболеем и ние, и децата. Първо трябва да изясним в нас коя е причината, поради  която живеем, по която имаме деца, по която проповядваме, по която служим на хората. Дали реално е търсенето на Бога? Дали реално е победата над смъртта? Дали реално е нашият копнеж човекът да се изцели?

 

Ако отговорът е положителен, тогава Бог ни дава друг подход. Първото чувство, което се появява от този подход, е свободата; нямаме стрес от това дали ще успеем или няма да  успеем, нито давим човека насила,  за да го променим. Защото, ако ние наистина сме се научили на духовния път и той не е просто едно наше религиозно окопаване с психологическо съдържание, а е истинско доближаване към Бога, тогава чувстваме трагичността на човека.

 

Това, което казва св. ап. Павел „Всички съгрешиха”. Чувстваме нашия хал.  Чувстваме какво означава ад. Какво означава Божия благодат. И тогава човекът се трогва. Неговата душа става състрадателна и не понася никой да бъде в ада.

 

Ако ние лесно отлъчваме и изпращаме хората във „външния огън”, това е така, защото ние самите преживяваме „външния огън”, след като не сме вкусили какво означава Божията благодат.

 

Искате ли да различим кога сме в Божия дух и кои хора функционират с Божия дух и кои не? Помнете един сигурен показател: ако на един паднал, който е в неговия хал, му даваш надежда и развиваш в него положителните му страни, даваш му упованието в Бога, тогава си Божий човек.

 

Ако някой човек ти казва: „Ама в пълен хал си. Виждаш ли какво правиш? Извън Бога си! ” и те разочарова, той не е Божий; а слуга на дявола.

 

Ние търсим положителните страни на хората, за да ги насърчим по Божия път, а не за да оправдаем техните грехове. Ние сме истинни и им даваме дръзновение, и така нашето сърце намира покой и се молим.

 

Когато започнем интелектуално да обясняваме какво е правилно и какво грешно, ние се задушаваме и задушаваме и другите. Защото Бога не Го интересува какво е правилно, какво е грешка. Или по-скоро Бог превъзмогва тези етически схеми. Бог разкрива хоризонта на това какво е живот и какво е смърт. Какво е огън и какво е мрак.

 

Когато ни се даде това чувство, тогава този опит от Бога ражда в нас нуждата да служим на доброто и да пребиваваме в Божия етос, тоест в правилната етика, не защото някой ни принуждава, а за да опазим живота, който ни се е открил.

 

Следователно, когато Господ казва „дойдете да ви направя ловци на човеци”, разбираме, че това означава да бъдем ловци. Тоест да отхвърлим нашето знание, нашата добродетел, нашата мъдрост, и да не смятаме, че Бог е даденост в нашето сърце, а винаги в трезвение да Го търсим и да се съкрушаваме.

 

Да имаме това чувство за съкрушението и да не сме многознайковци.  Да искаме всички хора да се спасят и да ни боли за нашия „последен” брат. Св. Исаак Сириец, казва, че се молил и за демоните.  Ако нашето сърце не обича човека извън Църквата, ако нашето сърце не иска спасението на престъпника, ако нашето сърце се чувства комфортно, че съществуват хора еретици и ги поставяме  извън Църквата и мами себе си, че сме Православни, ако предпочитаме този етос, никога не може да се пробуди Божия дух (в нас) и никога не можем да вдъхновим който и да е човек.